Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (10)

Десета глава

„Ентъртейнмънт Уърлд“, 30 май:

„Горещи новини за почитателите на Пит Купър. В Ню Орлиънс се говори, че е бил видян в компанията на неизвестна дама. Надигнал се от болничното легло, за да организира джаз погребение за леля си, Пит е забелязан в изискания ресторант «У Антоан» и в недотам престижния полицейски участък заедно със загадъчната червенокоса. Ще продължим да следим…“

— И така, накъде продължавате сега? — попита Ели.

Брук отпи от кафето и се настани удобно на леглото с телефонната слушалка в ръка. Пит бе долу и вече трети ден помагаше на госпожа Мериуедър. Още двадесет и четири часа такова поведение и старата дама вероятно щеше да го впише в завещанието си!

— Не съм сигурна — призна тя. — Пит все още не иска да се връща в Атланта!

Ели много се смя на разказа на Брук за веселото прекарване в местния бар, където Пит бе свирил и танцувал с имитатора на Елвис — нахакан младеж, който имаше проблеми с „р“-то, но съвсем невъзмутимо бе изпял „Затворнически Вок“. А Пит бе покорил сърцата на четирите танцьорки в леопардови бикини.

— А какво става между вас? — попита Ели.

Страхотен въпрос! Брук отново отпи от кафето, за да спечели малко време. Не че не го очакваше! Нали бе видяла погледа на Ели, преди да потеглят! Но сега, поставена натясно, не знаеше какво да каже. Страхотен е в леглото? Не можем да се откъснем един от друг? Каквото и да кажеше щеше да е полуистина. Защото всъщност не знаеха докъде са стигнали! Когато не бяха в леглото, се държаха сякаш нищо не се е случило. А когато се любеха, доказваха отново и отново, че всичко безвъзвратно се е променило! И бяха изпълнени с ентусиазъм! И наслада! Брук не се бе чувствала така щедро надарена, нито така дяволски покорена през целия си живот!

— Брууук! — изпя приятелката й. — Последният въпрос бе отправен към теб!

— Е — въздъхна Брук, — освен че играхме на криеница с торнадо, освен че се опитаха да ни ограбят, освен че едва не ни хванаха голи в един парк, всичко е наред!

— В кой парк?

— Не зная. Някъде из Мисисипи, с недостатъчно гъста растителност!

— Искаш да кажеш… съвсем голи?

— Именно!

— Е, горещи съболезнования! Да пусна ли обява за къщата на Мами, след като изобщо няма да се връщате?

— Какво говориш? Разбира се, че ще се върна!

— Не ставай глупава! Значи ти си „загадъчната червенокоса“! Прочетох в светската хроника! Горя от нетърпение да ви дойда на гости в Атланта! Може Пит да заведе и мен в някой шикозен ресторант! И тогава ще ти го отнема и ще се появя на първа страница в „Дейли Уърлд“! Е, как беше? — Във въпроса й звучаха сладострастни нотки. — Божествено? Или опияняващо? Или всичко, за което си мечтала?

Добрите приятели искаха прекалено много смущаваща информация! Ели бе единствената, която знаеше, че Брук никога не е била безразлична към Пит. Но, разбира се, само по времето, когато бе малко и впечатлително момиченце.

— Така ли беше? — настояваше Ели.

— Не — последва краткият отговор.

Настъпи кратко мълчание.

— Не постъпвай така с мен! — изхленчи Ели, възвърнала си дар слово. — Ние, обикновените хорица, имаме нужда от кумири!

Брук едва сдържа усмивката си.

— Беше по-хубаво!

Трябваше да държи слушалката далеч от ухото си, за да не оглушее от възторжените писъци на Ели.

— Леле-мале, по-хубаво от божествено! Направо ще те довърша!

А може би няма да има нужда, помисли си Брук. Съдбата вече го е сторила!

— Не искам никакви намеци! И никакви усмивчици зад гърба на Пит!

— Нито една! — закачливо я увери приятелката й.

— И няма да казваш на никого!

— О, няма!

— Ели!

Ели бе достатъчно чувствителна, за да усети сериозните нотки в гласа й.

— Да, мила!

— Нещата не са толкова ясни, колкото ти се иска! Не сме… ъ-ъ-ъ… прекрачили отвъд…

— Взаимното привличане!

— Да, точно така! Нищо не е обсъждано сериозно!

— Е, имате още няколко свободни дни!

— Ех, защо животът не е винаги толкова елементарен? — засмя се Брук с горчивина. Точно тогава вратата се отвори с трясък и в стаята влезе Пит.

— Здравей, мила! Прибрах се!

— Е, след като не е божествен, мога ли питам защо е в стаята ти?

— Става дума за моя съпруг, Джон Купър, търговецът на прасета ли? — Възхитителният господин Купър се наведе и лепна многообещаваща целувка до свободното ухо на Брук.

— Чий шеф е — моят или твоят? — попита той.

— Ели е.

Вместо да предава съобщения, Пит издърпа телефона и се намести на леглото до Брук.

— Къде беше, когато имах нужда от теб? Знаеш ли, че ме нападнаха?

Брук чуваше протестите на Ели и ги остави да се заяждат на спокойствие. Стана и приближи до прозореца, за да се увери, че животът в Бюфърд, Мисисипи си тече монотонно. Улиците бяха изпълнени с хора, родени и отрасли тук, обикновени непретенциозни хора, за които техният град бе цялата вселена, телевизията — единственото развлечение, а всекидневието — най-голямото предизвикателство. Те не бяха като нея — отчайващо несигурна, разкъсвана между два свята! Нещастна в единия, изплашена от другия.

Брук разбра, че Пит е свършил разговора едва когато усети ръцете му на раменете си.

— Защо си тъжна? — попита той.

Брук се облегна назад и потъна в прегръдката на силното му гъвкаво тяло, което я сгряваше като слънчева светлина.

— Красиво малко градче, нали?

— Да — надникна той през рамото й.

— Но не би искал да живееш в такова местенце?

— Би било доста трудно, особено ако трябва да работя в телевизията! — Брук притихна замислена. Той я обърна към себе си и добави: — Знаеш ли, искам да изживея тези няколко дни в сегашно време! Без минало, бъдеще и проблеми! Само ние, танците на Елвис и обедите в ресторантчето!

— Звучи чудесно!

— Но не е, нали? — Той нежно я притегли в обятията си.

— Понякога — положи тя съвсем искрени усилия да се усмихне.

— Поне се надявам, че тогава съм в стаята!

— Случва се!

— Но това не е достатъчно!

— Ти ли казваш това? Ти?! Ако беше достатъчно, още щеше да си при Алиша, а аз вероятно щях да пусна Първис Уолър доста по-близо от входната си врата!

И в този закачлив тон те продължиха да се шегуват като се върнаха назад, към годините в Рупърт Спрингс. Брук разказа на Пит за ухажора си Първис Уолър — училищния сваляч, а той зае обидена поза:

— Шокиран съм!

— Не, само ревнуваш! — засмя се тя. — А спомняш ли си срещата с Мери-Лу в стария лагер? Ние с Ели ви проследихме и започнахме да вием като вълци!

— Значи вие сте били! — стегна се той, раздвоен между обидата и смеха. — Каква напаст беше, Брук! Излизаше с кого ли не само и само да ядосаш баща си!

— Не, просто исках да бъда лоша, за да направя впечатление на татко! В крайна сметка сестрите ми бяха толкова идеални, че не можех да се състезавам с тях!

Пит погали косата й, а гласът му стана тих и нежен:

— Не, не беше лоша!

— Вярно е — въздъхна тя, — нямах смелост. Бях само…

— Наранена! — Той нежно погали косата й. — Обичам те! — каза просто и въпреки това някак по-различно. Бяха го изричали безброй пъти по телефона в знак на доверие. Но от онзи миг край селския път същите думи имаха много по-дълбок смисъл!

— Аз също те обичам! — отвърна инстинктивно Брук, като знаеше, че и тя влага повече чувства.

Съкровищата бяха напуснали кутията на Пандора и тя не можеше да го обича както преди. Болеше я. Нещо живо, горещо и фатално живееше в нея и силата му смазваше логиката, разума и личността й. Плашеше я, защото бе станало причина да се озоват на ръба на пропаст, откъдето само една грешна стъпка би ги запокитила в бездната на нещастието! Да, любовта те изваждаше от равновесие! И Брук беше започнала да го разбира!

— Какво мислиш ще направим, като се върнем?

Брук стисна очи в странна агония между отчаянието и жестоката надежда.

— Не говорехме ли в сегашно време?

— Не и след като приличаш на сърничка при появата на ловците! — целуна я той нежно по главата, повдигна брадичката й и Брук помисли, че сърцето й ще изхвръкне. В очите му имаше болка, която не си спомняше да му е причинявала. Едно ужасно недоразумение, което не трябваше да съществува между приятели! — Какво искаш, Брук? Кажи ми! — Тя опита да се измъкне със сведени очи, но той отново я хвана и я принуди да го погледне. — Какво криеш?

Доплака й се. Трябваше да му каже нещо важно и разтърсващо, но разполагаше само с дребни истини. Разочарования.

— Искам всичко да бъде както преди!

Той не я разбра.

— Искаш да останеш в Рупърт Спрингс ли? Наистина ли възнамеряваш да прекараш живота си, приклещена в този капан?

— Не — отвърна тя, като срещна погледа му. — Да!

Устните му се свиха в лека гримаса:

— Един отговор е напълно достатъчен!

— Но не виждаш ли, че отговорът не е един? За теб може и да е лесно! Ти винаги си мразил Рупърт Спрингс! Откакто те познавам, винаги си копнеел да се измъкнеш! Е, при мен е по-различно! Вярно, че градчето е изостанало, но там се чувствам сигурна, там е моето „аз“! А сега всичко внезапно се промени! Родителите ми ги няма, Мами си отиде, а ти… Ние… — Тя разтърси глава, ядосана от недостига на думи. — Нуждая се от опора, Пит, и Рупърт Спрингс ми е единствената!

— Но ти не си за този град! — енергично възрази той. — Освен това аз те обичам!

— Нима това ще промени нещо? — Тя вдигна глава и го погледна с тъжни очи. — Накъде ще потеглим утре? Как ще се справим с проблемите си, особено като престанеш да бъдеш Джон Търговеца и се върнеш към собственото си аз?

— Нима не разбираш! — възкликна той. — Давам ти шанс веднъж завинаги да се измъкнеш оттам! Ще си създадеш нов дом! По дяволите, ако ти трябва стабилност, потърси я в Атланта!

— Не, това не е моят свят, скъпи! — поклати глава Брук.

— Шегуваш ли се? — впери той поглед в лицето й. — Та ти покори Ню Орлиънс! Казвам ти, Атланта ще падне в краката ти!

— А аз ти казвам, че не искам! — Очите й хвърляха гневни мълнии. — Но дори да се преместя в Атланта, не виждам каква ще е ползата за теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Кой се оплаква — продължи сърдито тя, — че му е писнало от известността, че няма сили да се качи на следващия самолет и да даде поредния автограф? И кой трябва да се оправя с тази ужасна каша и да поддържа духа на прочутия новинар? Е, аз успявах да се справя само защото бях достатъчно високо от врящия казан! Нямаше да бъде същото, ако бях вътре!

— Виж какво, не искаш ли да се измъкнеш?

— Разбира се, че искам! — Раздразнението от безизходицата я задушаваше. — Но аз не съм ти! Не мога просто да си издърпам корените и да чакам къде ще се прихванат!

— Но ти пропускаш най-големия си шанс!

— За какво, Ваше Величество? Аз не търся слава, Пит! Камерите, известността са адски досадни! Разбрах го в Ню Орлиънс! Търся щастие! Бих искала да намеря работа, която да обичам, но по-важното е да имам своя среда — приятели, дом и минало!

— Но аз ще бъда до теб! — настояваше той.

— Нима? — бе краткият въпрос.

Все едно че му удари шамар!

— По дяволите! Да съм те изоставял някога?

— Никога не ме беше любил също така, но като че ли коренно променихме положението! — отвърна тя с тъжна усмивка.

— Нищо не се е променило!

— Напротив! През последните три дни захвърлихме стария правилник на отношенията си, но не сме имали време да напишем нов! Не зная накъде отиваме, Пит! Не съм сигурна и какво всъщност искаме…

— Какво искам ли? — замисли се той, като направи една-две крачки. — Права си, не съм си задавал този въпрос! — И като се наведе, за да я погледне в лицето, той взе нежно ръката й и добави: — Значи ще се откажеш само защото не можеш да понесеш щракването на една-две камери? Ще пропуснеш операта и „Риц“?

Ако не беше доловила веселите нотки в гласа му, сигурно щеше да й бъде много тежко.

— Живяла съм двайсет и шест години, без някой да ми разгъва салфетката, докато се храня!

Не последва нито отговор, нито въпрос. Брук наблюдаваше мълчаливо познатото й до болка лице, което изведнъж й бе станало чуждо. Мечтаеше за приятното им, непринудено държане от началото на пътуването, когато можеше да го прегърне силно, да забравят всички проблеми и да прекарат няколко чудесни дни!

Но не можеха да се върнат назад! Нито да продължат напред! А буцата, заседнала в гърлото й, подсказваше, че не могат да запазят и сегашното положение!

Това глупаво влюбване бе работа за птичките!

Когато Пит най-после я погледна, тя не бе подготвена за това, което видя. Или по-точно — за това, което чу!

— Омъжи се за мен!

Вероятно не трябваше да се изсмее! Но смехът я изненада, също както и предложението!

— Какво говориш? — попита тя.

Пит сви рамене в неочаквано добро настроение за човек, чието предложение за женитба току-що бе посрещнато със смях.

— Искаше да знаеш какво искам? Искам да се оженя за теб!

Брук понечи да издърпа ръката си, но Пит не й позволи.

— Пит, не се шегувай!

— Струва ми се, че не аз се разсмях!

— Разсмях се, защото прозвуча невероятно, а не защото е смешно!

Той не я пускаше, въпреки че тя скочи от леглото.

— А защо ти се стори толкова невероятно? Аз съм представителен ерген! Изкарвам добри пари и нямам съществени дългове! — И като се изправи, намигна шеговито. — Опитай да не се движиш прекалено бързо! Реброто все още ме боли! — Но това ни най-малко не му попречи да я последва до прозореца. — Вярно, че много пътувам, но ти си свикнала да ти се обаждам по телефона. Знаеш всичките ми лоши навици и изобщо няма да се потим с опознаването!

— Стига, Пит! — извика тя отчаяно и издърпа ръката си. — Съвсем сериозно ти казвам, че темата не е подходяща за шегички! — Това като че ли бяха единствените думи, загнездили се в претоварения й мозък. Но Пит отново я извади от равновесие, като я притисна към гърдите си така, че да не може да избяга от неочакваната властност на погледа му.

— Споменах ли нещо такова? — Тя се втренчи в него. Той срещна погледа й, но нежните мамещи сиво-зелени очи бяха придобили гранитна твърдост. — Каква мислиш, е целта на всичко това? Познаваш ме по-добре от всеки друг на този свят! Знаеш какво мисля и как действам! Мислиш ли, че просто убивам времето? Мислиш ли, че съм възнамерявал всеки да поеме собствения си път и да забравим случилото се?

— Не — промълви тя съсипана. — Да!

— Ето че пак започваш! — извъртя очи той.

Трябваше й миг да размисли.

— Надявах се на едното, но очаквах другото!

Това вече наистина го вбеси!

— Значи наистина си се съмнявала в мен?

— Ах, ти, глупавичкият ми! Толкова бях уплашена, че не смеех да се надявам!

— Е, най-после се разбрахме! — щастливо се усмихна той.

— Не, още не сме! Ако беше Джон Купър, всичко би било наред! Но ние сме на чудновато пътешествие! Не сме в реалността, Пит! Не можем да вземаме никакви решения… — Внезапно тя млъкна и очите й изумено се разшириха. Предложението на Пит бе стигнало до съзнанието й! — Ти… сериозно ли?

— Какво сериозно? — попита той, зашеметен и объркан.

Но Брук само разтърси глава и сълзите й бликнаха. Не можеше да попита, не можеше да отговори! Не, не беше възможно! Прекалено бе хубаво, за да е истина!

— Брук Фъргюсън, познаваме се твърде отдавна, за да те лъжа! Ти беше най-добрият ми приятел, дори когато бях женен за друга жена! Знаеш за мен повече от ФБР и никога не си ме злепоставяла или предавала! Ти внасяш разум и смях в един луд и тъжен свят. И след всички тези години, за мое най-голямо учудване откривам, че си най-красивата, привлекателна и секси жена, която познавам! Обичам те повече от всякога! Така, както никога не съм предполагал, че мога да обичам! Ще се омъжиш ли за мен?

Приклещена в прегръдката на Пит, невиждаща от бликналите сълзи, останала без дъх от сладката радост на думите му, Брук го погледна и изрече единственото, което можеше:

— Не!