Джулия Куин
Великолепно (3)

Глава втора

Ема долови гласове, преди да отвори очи.

— О, Алекс! — ридаеше женски глас. — Какво щеше да стане, ако тази прислужница не беше тук? Чарли щеше да бъде стъпкан! Аз съм лоша майка. Трябваше да го наблюдавам по-отблизо. Не биваше да му позволявам да слиза от каретата преди мен. Просто трябваше да си стоя в провинцията, където той нямаше да се забърква в толкова много неприятности!

— Хайде, Софи — решително каза мъжки глас. — Ти не си лоша майка. Но трябва да престанеш да пищиш, преди да ужасиш бедното момиче.

— О, да, разбира се — съгласи се Софи. Но след няколко секунди започна да плаче отново. — Не мога да повярвам, че това се случи. Ако Чарли беше пострадал, не зная какво щях да правя. Просто щях да умра. Щях да изгубя желание за живот и да умра!

Мъжът въздъхна.

— Софи, моля те, успокой се. Чуваш ли ме? Чарли е добре. Има едва забележима драскотина. Просто трябва да приемем, че той пораства и се налага да го следим по-отблизо.

Ема измърмори тихо. Знаеше, че трябва да позволи на тези хора да разберат, че се е върнала в съзнание, но ако трябваше да бъде честна, чувстваше клепачите си толкова ужасно тежки, а главата й пулсираше неконтролируемо.

— Тя свестява ли се? — попита Софи. — О, Алекс, не знам как да й благодаря. Каква смела прислужница! Може би трябва да я наема. Възможно е хората, за които работи сега, да не се отнасят добре с нея. Ще ми е много тъжно, ако е малтретирана.

Александър Едуард Риджли, херцог Ашбърн, въздъхна. Сестра му Софи винаги е била бъбривка, но изглежда говореше много повече от обикновено, когато е нервна или разстроена.

Точно тогава Чарли проговори.

— Какво става, мамо? Защо плачеш?

Гласът му я накара да заплаче още по-силно.

— О, бебчето ми — нададе стон тя, притискайки момчето до гърдите си. Взе лицето му в ръце и започна да го покрива с шумни целувки.

— Мамо! Спри това! Ще ме намокриш целия! — Чарли се опита да се отскубне от прегръдката на майка си, но тя го притисна по-близо, докато той протестираше. — Мамо, чичо Алекс ще си помисли, че съм мамино детенце!

Алекс се подсмихна.

— Никога, Чарли. Не ти ли обещах да те науча как се играе вист? Знаеш, че не играя карти с глезльовци.

Чарли кимна енергично, когато майка му внезапно го пусна.

— Ще учиш сина ми как да играе вист? — попита тя със силно изсумтяване. — Наистина, Алекс, той е само на шест години!

— Никога не си твърде млад, за да учиш, така виждам нещата аз. Нали, Чарли?

Момчето му отправи голяма беззъба усмивка.

Софи въздъхна високо, обезсърчена, че някога ще успее да контролира с твърда женска ръка брат си и сина си.

— Вие и двамата сте разбойници. Разбойници!

Алекс се подсмихна.

— Ние все пак сме роднини.

— Зная, зная. Още по-жалко. Но достатъчно за картите. Трябва да обърнем внимание на бедното момиче. Мислиш ли, че ще бъде наред?

Алекс вдигна ръката на Ема и провери пулса на китката й. Беше силен и стабилен.

— Предполагам, че ще бъде добре.

— Благодаря на Бога.

— Макар че ще има дяволски силно главоболие утре.

— Алекс, какъв е този език!

— Софи, престани да се правиш на пуританка. Не ти отива.

Сестра му се усмихна слабо.

— Не, предполагам, че не ми отива. Но ми се струва, че е редно все пак да кажа нещо, когато ругаеш.

— Ако чувстваш, че трябва да кажеш нещо, защо просто не изругаеш и ти?

Между тези закачки, Ема нададе слаб стон.

— О, боже! — възкликна Софи. — Тя се свестява.

— Коя е тя, все пак? — попита внезапно Чарли. — И защо скочи върху мен?

Устата на Софи се отвори.

— Не мога да повярвам, че току-що каза това. Ти, скъпо момче, почти беше прегазен от файтон! Ако тази мила дама не те беше спасила, щеше да бъдеш смачкан!

Малката уста на Чарли оформи голямо „О“.

— Аз си помислих, че тя е просто малко луда.

— Какво? — изпищя Софи. — Искаш да кажеш, че дори не видя каретата? Трябва да се научиш да бъдеш по-внимателен.

Високият глас на Софи накара главата на Ема да пулсира още по-силно. Тя изстена отново като искаше тези хора да й дадат само няколко минути тишина.

— Тихо, Софи — смъмри я Алекс. — Твоите крясъци очевидно я притесняват. Има нужда от малко спокойствие, преди главата да престане да я боли достатъчно, за да отвори очи.

Ема въздъхна. Очевидно имаше поне един човек в каретата със здрав разум.

— Знам, знам. Опитвам се. Наистина. Просто…

— Виж, Соф — прекъсна я Алекс. — Защо не отидеш до пазара да вземеш малко яйца, за да заменим тези, които тя изпусна? Ужасна бъркотия е там. Изглежда сякаш почти всички са счупени.

— Искаш да донеса яйца? — Веждите на Софи се събраха, докато размишляваше върху това невероятно действие.

— Не може да е толкова сложно да купиш яйца, Софи. Знам, че хората го правят всеки ден. Видях пазар няколко пресечки назад. Вземи кочияша ми с теб. Той ще ги носи.

— Не съм сигурна, че е подходящо да останеш насаме с нея в тази карета.

— Софи! — изскърца със зъби Алекс. — Тя е само кухненска прислужница! Никой няма да дойде и да настоява да се оженя за нея, защото сме били няколко минути насаме в каретата. За бога, просто отиди и вземи проклетите яйца!

Софи отстъпи. Знаеше, че е по-добре да не предизвиква прекалено много темперамента на по-големия си брат.

— О, добре. — Тя се обърна и изискано слезе от каретата.

— Вземи момчето с теб! — извика Алекс. — И го наблюдавай този път!

Софи го изгледа кръвнишки и му се изплези, след това хвана ръката на Чарли и двамата се отдалечиха от каретата.

— Хайде, Чарли — сгълча го тя. — Трябва винаги да се оглеждаш на двете страни, преди да пресечеш улицата. Просто ме наблюдавай. — Тя направи голяма демонстрация, като проточи шия във всички посоки. Чарли се засмя високо и заподскача нагоре-надолу.

* * *

Алекс се усмихна и се обърна към прислужницата, която беше положена върху подплатената седалка в каретата му. Не можеше да повярва на очите си, когато я видя да тича по улицата и да изблъсква Чарли от пътя на файтона. Храбростта не беше нещо, което беше свикнал да вижда в жени, и все пак тази млада прислужница беше показала доста от това качество. Бе привлечен от нея, трябваше да го признае. И не беше сигурен защо. Тя определено не бе обичайният му тип. Е, не, че той имаше нещо като „тип“ що се отнасяше до жените, но ако беше така, то със сигурност това малко червенокосо нещо нямаше да влиза в тази категория. И все пак, можеше да каже, че тя нямаше нищо общо с жените, с които обикновено общуваше. Определено не можеше да си представи младите дами от висшето общество, които майка му постоянно изправяше на пътя му, да рискуват живота си, за да спасят Чарли. Същото важеше и за по-зрелите жени, с които прекарваше вечерите си. Истината беше, че той бе заинтригуван от тази необикновена млада жена.

А сега тя беше в безсъзнание, защото си бе ударила главата с отвратителен тъп звук, когато двамата с Чарли се приземиха на калдъръмената улица. Алекс погледна към нея, докато отмяташе от очите й къдрица от меката кестенява коса. Тя изстена отново и Алекс реши, че никога не е чувал толкова приятен и сладък звук.

Проклятие, какво му ставаше? Знаеше много добре, че не бива да се увлича романтично по някакво слугинче. Алекс изстена, напълно отвратен от примитивните емоции, които препускаха в него. Не можеше да отрече, че младата жена някак си го беше заинтригувала дълбоко. Сърцето му започна да препуска необуздано в момента, в който я беше видял да лежи безжизнена на улицата, и не можа да се успокои, докато не се увери, че не е сериозно пострадала. След като провери за счупени кости, той я вдигна и пренесе нежно в каретата. Тя беше малка и лека и пасваше идеално на едрото му тяло.

Софи, естествено, ридаеше през цялото време. Благодари на Бога, че бе успял да накара сестра си да отиде да купи още яйца. Нейното хълцане го подлудяваше, но по-важното беше, че той искаше да бъде сам с прислужницата, когато тя се събуди.

Алекс коленичи на пода, за да е по-близо до нея.

— Хайде, сладката ми — придумваше я той нежно, притискайки устни до слепоочието й. — Време е да отвориш очи. Умирам да видя какъв цвят са те.

Ема изстена отново, когато почувства голяма длан внимателно да гали бузата й. Туптящата болка в главата й започна да утихва и тя въздъхна облекчено. Клепачите й бавно се отвориха и тя мигновено беше заслепена от ярката слънчева светлина, която струеше през прозорците на каретата.

— Ох — изстена тя и затвори очи.

— Притеснява ли те светлината? — Алекс незабавно се изправи на крака и дръпна пердетата на прозорците. След това се върна до нея.

Ема пое дълбоко дъх и отвори съвсем леко очите си. След което ги разтвори много широко. Непознат мъж се взираше съсредоточено в нея, а бронзовото му лице беше само на няколко инча от нейното. Гъст кичур от среднощночерната му коса падаше елегантно над челото му. Ема копнееше да се протегне и да види дали беше толкова мека, колкото изглеждаше. Тогава той отново докосна бузата й.

— Доста ни изплаши, знаеш ли? Беше в безсъзнание близо десет минути.

Ема го гледаше безизразно, неспособна да състави правилно изречение. Причината беше този мъж, помисли си тя. Той беше невероятно красив и бе прекалено близо до нея.

— Можеш ли да говориш, скъпа?

Устата на Ема се отвори.

— Зелени — беше единствената дума, която изрече.

Такъв ми бил късметът, помисли си Алекс. Най-красивата кухненска прислужница в цял Лондон лежи в каретата ми и е напълно луда. Очите му се присвиха, когато той се загледа в нея още по-внимателно и попита:

— Какво каза?

— Очите ви са зелени — гласът й излезе задавено.

— Да, знам. Такива са от десетилетия, всъщност. Предполагам, откакто съм се родил.

Ема затвори очи. Мили боже, наистина ли току-що беше казала, че очите му са зелени? Това беше най-глупавото нещо, което можеше да спомене. Разбира се, че той знаеше какъв цвят са очите му. Вероятно дамите се надпреварваха една друга, за да му правят комплименти за красивите му, пленителни, зелени очи. Просто той беше толкова близо, втренчен в нея така съсредоточено, а погледът му със сигурност бе хипнотизиращ. Ема реши да обвинява пулсиращото главоболие за временната си глупост.

Алекс се подсмихна.

— Е, предполагам, трябва да сме благодарни, че злополуката не те е направила далтонистка. Сега, мислиш ли, че можеш да ми кажеш името си?

— Ем… кхъ-кхъ — Ема се закашля, за да прикрие запъването си. — Мег. Името ми е Мег.

— Приятно ми е, Мег. Моето име е Александър Риджли, но можеш да ми казваш Алекс. Или, ако предпочиташ, можеш да ме наричаш Ашбърн, както много от моите приятели.

— Защо? — Въпросът се изплъзна, преди Ема да успее да се сдържи. Предполагаше се, че кухненските прислужници не задават въпроси.

— Всъщност, това е титлата ми. Аз съм херцог Ашбърн.

— Оу…

— Имаш интересен акцент, Мег. Да не би случайно да идваш от Колониите?

Ема направи гримаса. Имаше малко неща, които мразеше повече от това англичаните да се обръщат към страната й с „Колониите“.

— Идвам от Съединените американски щати — наперено каза тя, забравяйки отново за маскарада си. — Независими сме вече от няколко десетилетия и не трябва да се отнасяте към нас като към ваши колонии.

— Признавам грешката си. Абсолютно си права, скъпа, и трябва да кажа, че много се радвам да видя как възвръщаш духа си.

— Извинете, Ваша светлост — каза тя скромно. — Не биваше да ви говоря по този начин.

— Хайде, Мег, недей да се правиш на скромна. Мога да видя, че няма и една покорна жилка в теб. Освен това смятам, че имаш правото да ми говориш, както желаеш, след като спаси живота на племенника ми.

Ема беше слисана. Напълно беше забравила за малкото момче.

— Той добре ли е? — попита тя разтревожено.

— Да, наред е. Наистина не трябва да се тревожиш за него. Ти си тази, за която се притеснявам, любов моя.

— Добре съм. Наистина. Аз… аз мисля, че вече трябва да се връщам обратно. — Мили боже, той отново я погали по бузата, а тя със сигурност не можеше да запази и една разумна мисъл в главата си, когато я докосваше по този начин. Загледа се в плътните му устни и се запита какво ли ще бъде усещането да са върху нейните. Ема простена и се изчерви заради скандалните си мисли.

Алекс чу звука и очите му веднага се замъглиха от притеснение.

— Сигурна ли си, че все още не се чувстваш слаба, любов моя?

— Не мисля, че трябва да ме наричате „любов моя“.

— Аз мисля, че трябва.

— Изобщо не е благоприлично.

— Аз рядко съм благоприличен, Мег.

Ема едва имаше време да осмисли думите му, когато той се зае да й покаже колко неблагоприличен може да бъде. Тя се задъха, когато устните му се впуснаха, за да пленят нейните в нежна целувка. Продължи само миг, но беше достатъчна, за да изкара всичкия въздух от дробовете й, оставяйки кожата й гореща и чувствителна. Тя се загледа безизразно към Алекс. Внезапно се бе почувствала несигурна в себе си от странното усещане, което беше превзело тялото й.

— Това е само вкусът на онова, което предстои, скъпа — пламенно прошепна Алекс срещу устните й. Той вдигна глава и се вгледа в очите й. Видя опасенията и объркването на лицето й и веднага се ужаси от поведението си. Отдели се от нея и седна на срещуположната седалка в каретата. Дишането му беше слабо и неравномерно. Не си спомняше преди да е бил толкова силно завладян от една-единствена целувка. А тази беше толкова малка и кратка. Устните му едва бяха докоснали нейните. И все пак желанието бушуваше в тялото му и това, което искаше да направи, беше… дори не искаше да мисли за желанията си, защото това със сигурност щеше да го накара да се почувства още по-зле.

Той погледна нагоре и видя, че Мег го наблюдава невинно с широко отворените си очи. По дяволите, сигурно щеше да изгуби съзнание, ако можеше да прочете мислите му. Нямаше работа да се забърква с момиче като нея. Изглеждаше едва на шестнадесет години. Изруга под носа си. Вероятно дори всяка неделя ходеше на църква.

Ема се опита да седне, докато потриваше слепоочията си, но усети силна вълна от замайване.

— Мисля, че трябва да си вървя у дома — каза тя и спусна краката си върху пода на каретата, докато се протягаше към вратата. Братовчедка й беше казала, че улиците на Лондон са опасни, но никой не я беше предупредил за заплахата, която се криеше в каретите на благородниците.

Алекс сграбчи китката й, преди да достигне дръжката на вратата и нежно я придърпа да седне отново на тапицираната седалка.

— Никъде няма да ходиш. Току-що си удари главата и най-вероятно ще паднеш по пътя. Ще те откарам след минута. Освен това сестра ми отиде да вземе още яйца и се налага да изчакаме тук, докато се върне.

— Яйцата… — простена Ема и постави ръка върху челото си. — Съвсем забравих. Готвачката ще ми откъсне главата.

Очите на Алекс се присвиха едва забележимо. Бяха ли страховете на Софи оправдани? Отнасяха ли се зле с Мег в къщата на работодателя й? Той нямаше да си седи и да наблюдава как толкова деликатно момиче е изложено на жестокост. По-скоро щеше да я наеме, отколкото да я остави да се върне към мъчителното си съществуване.

Алекс изстена, когато нова вълна на желание запулсира в тялото му. Разбира се, че не можеше да я наеме. Щеше да завърши в леглото му за броени дни. Софи беше права. Мег можеше да отиде да работи при сестра му. Там щеше да бъде в безопасност от такива като него. Мили боже, беше изумен от собствената си галантност. Беше минало много време, откакто бе чувствал някакво притеснение, за която и да е жена, освен, разбира се, за майка си и сестра си, които обожаваше.

Беше известно из цял Лондон, че Алекс е заклет ерген. Знаеше, че в един момент ще трябва да се ожени, дори само за да осигури наследник, но не виждаше причина, поради която да направи такава саможертва толкова скоро. Пазеше дистанция от всички дами от висшето общество. Предпочиташе компанията на куртизанките и оперните певици. Проявяваше малко търпение към по-голямата част от лондонския обществен елит и изобщо не вярваше на жените. И все пак, дамите се тълпяха около него на малкото социални събития, които посещаваше, защото виждаха в неговите надменни маниери и жесток цинизъм предизвикателство. Алекс рядко имаше любезни мисли за някоя от тези жени. Ако дама от благороден произход флиртуваше с него, той предполагаше, че тя е или извънредно глупава, или знаеше точно какво или по-скоро кого желае. От време на време споделяше леглото си с тях, но нищо повече.

Той погледна нагоре. Мег все още стоеше изправена, вторачена скромно в ръцете си, свити в скута й.

— Няма нужда да изглеждаш толкова ужасена, Мег. Няма да те целуна отново.

Ема погледна към него, виолетовите й очи бяха широко отворени. Не каза нищо. Истината беше, че се съмняваше в способността си да състави смислено изречение.

— Казах, че не трябва да се страхуваш, Мег — повтори Алекс. — Твоята добродетел е в безопасност с мен, поне в следващите няколко минути.

Устата на Ема се отвори при неговото безочие. После, раздразнена, тя присви устни и погледна настрани.

Алекс изстена, докато наблюдаваше свитите й пълни устни. Боже, тя беше прекрасна. Косата й, която сияеше ярко на слънчева светлина, сега, след като беше закрил прозорците, изглеждаше тъмнокестенява. А очите й… В началото беше помислил, че са сини, после виолетови, но сега изглеждаха черни.

Ема се чувстваше сякаш всеки момент ще избухне, наежена от нахалството на този арогантен, надменен мъж. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да укроти нрава си, който я беше направил известна в две домакинства на два континента. Но изгуби битката.

— Наистина не мисля, че трябва да ми говорите така скандално, Ваша светлост. Нечестно е да се възползвате от моето отслабено физическо състояние по толкова неприличен начин, особено като се има предвид, че една от причините да стоя тук с туптяща подутина на главата — да не споменаваме в компанията на най-грубия мъж, когото някога съм имала лошата съдба да срещна — е защото внимавах за племенника ви, когото вие и сестра ви твърде небрежно наблюдавахте.

Ема се облегна назад доволна от речта си и му отправи най-свирепия си поглед.

Алекс беше слисан от тирадата й, но внимаваше да не покаже изненадата си.

— Имаш доста богат речник, Мег — каза бавно той. — Къде си се научила да говориш толкова добре?

— Това не е ваша работа — скара се Ема, опитвайки се отчаяно да измисли правдоподобна история.

— Но аз съм ужасно заинтересован. Със сигурност можеш да споделиш с мен едно малко парченце от миналото си?

— Ако искате да знаете, майка ми работеше като бавачка на три малки деца. Родителите им бяха доста мили и ми позволиха да споделя тяхното обучение. — Така, това звучеше добре.

— Разбирам. Колко благородно от тяхна страна.

Ема въздъхна и завъртя очи при неговия сарказъм.

— Алекс! — извика го писклив глас. — Върнах се! И носим дванадесет дузини яйца. Надявам се, че са достатъчно.

Дванадесет дузини! Сърцето на Ема се сви. Нямаше начин да успее да носи всички тези яйца. Сега трябваше да остави херцогът да я отведе у дома с каретата си.

Вратата се отвори и лицето на Софи се появи.

— О, ти си будна! — възкликна тя, поглеждайки към Ема. — Не знам как въобще ще успея да ти се отблагодаря. — Софи сграбчи ръката на Ема и я стисна в своята. — Ако има някакъв начин да ти помогна, моля те, кажи ми. Името ми е Софи Лийууд, графиня Уайлдинг, и винаги ще ти бъда задължена. Ето — каза тя, като пъхна картичката си в ръката на Ема. — Вземи адреса ми. Можеш да ме повикаш по всяко време, ако имаш нужда от нещо.

Ема можеше само да зяпа Софи, когато зеленооката жена спря да си поеме дъх.

— О, боже — продължи тя. — Къде са ми обноските? Как се казваш?

— Името й е Мег — спокойно отговори Алекс. — Но не сметна за необходимо да сподели фамилията си с нас.

Ема се ядоса. Той дори не я беше попитал за фамилията.

— Не се притеснявай, мила — добави Софи. — Не трябва да ни казваш нищо, ако не искаш… — Ема погледна Алекс победоносно — докато помниш, че ще ти бъда приятелка до живот и можеш да разчиташ на мен за всичко.

— Благодаря ви много, милейди — каза скромно Ема. — Непременно ще го запомня. Но наистина трябва да се връщам обратно. Нямаше ме дълго време и готвачката ще се притеснява за мен.

— Може би ще ни кажеш къде работиш? — поинтересува се Алекс.

Ема погледна към него безизразно.

— Имаш работа някъде, нали? Не планираше да изядеш всички онези яйца сама?

О, проклятие, отново беше забравила за маскировката си.

— Ъмм, работя за граф и графиня Уърт.

Алекс знаеше адреса и информира кочияша. Софи бърбореше през краткото време, което отне на екипажа да стигне до къщата на Блайдън.

Когато пристигнаха Ема почти изскочи от каретата.

— Почакай! — извикаха Алекс и Софи в синхрон.

Софи стигна до нея първа.

— Трябва да ти благодаря, както му е редът. Ще имам кошмари седмици наред, ако не го направя. — Протегна се към ушите си, бързо свали от тях обиците с диаманти и смарагди и ги постави в ръката на Ема. — Моля те, вземи ги. Това е само малък символ, знам, но може би ще ти помогнат, ако си в нужда някой ден.

Ема беше слисана. Не можеше да каже на тази жена, че тя е единствената наследница на голяма търговска компания, а в същото време виждаше, че Софи отчаяно се нуждае да даде нещо на Ема, за да изкаже признателността си.

— Бог да те благослови. — Графинята целуна Ема по бузата и се качи обратно в каретата.

Ема се обърна към кочияша и взе яйцата от него. Усмихна се на Софи и се отправи към страничния вход на къщата.

— Не толкова бързо, любов моя — Алекс внезапно се появи до нея. — Аз ще се погрижа за тези вместо теб.

— Не! — отговори Ема, малко по-остро. — Имам предвид, че наистина предпочитам да не го правите. Никой няма да има нищо против, че съм закъсняла, след като обясня за Чарли, но няма да се зарадват да пусна непознат мъж в кухнята.

— Глупости — каза Алекс и се протегна за яйцата с върховната увереност на човек, който очаква заповедите му да се изпълняват.

Ема се отдръпна от него. Щеше да настъпи пълна бъркотия, ако той я придружеше в къщата, и Бел, на която той сигурно вече беше представен, започнеше да се обръща към нея с истинското й име.

— Моля ви — обърна се тя към него. — Просто си вървете. Ще стане неудобно, ако не си тръгнете.

Алекс си помисли, че видя истински страх в очите й и отново се запита дали не се държат зле с нея. Въпреки всичко не искаше тя да си навлича неприятности заради него.

— Много добре — поклони се той отсечено. — Беше удоволствие да се запознаем, скъпа моя Мег.

Ема се обърна и изтича към входа на къщата за прислуга, усещайки горещия поглед на Алекс върху гърба си по целия път. Когато най-накрая влетя през вратата в кухнята, тя се почувства така сякаш пристига от чистилището.

— Ема! — извикаха всички едновременно.

— Къде беше? — попита Бел, с ръце на хълбоците. — Поболяхме се от притеснение за теб.

Ема въздъхна, докато поставяше яйцата на тезгяха.

— Бел, може ли да го обсъдим по-късно? — Тя погледна многозначително прислугата, която видимо беше със зейнали уста, докато се взираха безсрамно в нея.

— Добре тогава — съгласи се Бел. — Нека веднага да се качим горе.

Ема изстена. Неочаквано се беше почувствала изморена, а главата й започваше отново да пулсира и не знаеше какво да прави с проклетите обици и…

— О, небеса! — изпищя Бел.

Ема, неукротимата й и енергична братовчедка, се строполи на пода като мъртва.