Джулия Куин
Великолепно (2)

Глава първа

Лондон, Англия

Април, 1816 година

— Надявам се, осъзнаваш, че ще имаме много сериозни проблеми, ако майка ми ни хване. — Арабела Блайдън погледна костюма си скептично. Двете с Ема бяха заели униформите от камериерките си, за техен ужас, и в същия този момент се прокрадваха надолу по задното стълбище на лондонската къща на Бел.

— Ще имаш много по-сериозни проблеми, ако тя те хване да ругаеш — кисело изкоментира Ема.

— Наистина не ме интересува. Ако се наложи да се занимая още веднъж с аранжировката на цветята за твоето парти, ще започна да крещя.

— Не мисля, че виковете са особено подходящи, когато се предполага, че се опитваме да се промъкнем по стълбите.

— О, замълчи — неизискано измърмори Бел и слезе на пръсти с още едно стъпало по-надолу.

Ема хвърли бърз поглед наоколо и последва братовчедка си. Задното стълбище без съмнение бе различно от това, което обикновено използваха с Бел във фоайето. То се извиваше изящно и беше постлано с разкошен килим от Персия. В пълен контраст излъсканите дървени стъпала на задното стълбище бяха тесни, а стените — варосани и без никаква украса. Ненатрапчивата му простота напомняше на Ема за къщата й в Бостън, която не беше декорирана в богатия лондонски стил. Домът на Блайдън, разположен на модерния площад Гросвенър, бе притежание на семейството повече от век и беше пълен с безценни наследствени вещи и ненадминато лоши портрети на представителите на фамилията от недалечното минало. Ема погледна отново към голите стени и въздъхна сантиментално, борейки се с пристъпа на носталгия по баща си.

— Не мога да повярвам, че ходя на пръсти като крадец в собствения си дом, за да избегна майка си — измърмори Бел, когато достигна края на първия ред стъпала и заобиколи, за да започне следващия. — Честно казано, предпочитам да се сгуша в стаята си с хубава книга, но тя непременно ще ме потърси там и ще ме накара отново да прегледаме менюто.

— Съдба по-лоша и от смъртта — прошепна Ема.

Бел я погледна остро.

— Трябва да знаеш, че с нея прегледахме това отвратително меню безброй пъти. Ако ме притисне още веднъж в ъгъла с въпроси за муса от сьомга или печената патица с портокал, наистина не мисля, че мога да бъда държана отговорна за действията си.

— Планираш майцеубийство?

Бел я стрелна криво с поглед, но не отговори, докато се движеше изискано надолу по стълбите.

— Внимавай за това стъпало, Ема — прошепна тя, като се притисна плътно към стената. — Скърца в средата.

Ема бързо последва съвета на братовчедка си.

— Да приема ли, че често се промъкваш по тези стълби?

— Преди го правех. Доста полезно е да знаеш как да се спотайваш из къщата, без останалите да подозират какво си намислил. Просто обикновено не се скатавам в ъглите, облечена като камериерката си.

— Все пак не е особено подходящо да носим коприна, когато имаме намерение да помогнем на готвачката да приготви храната за довечера.

Бел не изглеждаше убедена.

— Откровено казано, не мисля, че ще оцени помощта ни. Тя е доста старомодна и наистина не смята, че е подходящо някой от семейството да се намира на долния етаж. — С тези думи, тя отвори със замах вратата на кухнята. — Здравейте, всички. Тук сме, за да помогнем!

Прислугата изглеждаше абсолютно ужасена. Ема бързо се опита да оправи ситуацията.

— Ще са ви от полза два допълнителни чифта ръце, нали така? — обърна се тя към готвачката и й отправи широка усмивка.

Жената вдигна ръце и изпищя, запращайки облак от брашно във въздуха.

— Какво, в името на Бога, правите вие двете тук?

Една от кухненските прислужници спря да меси тестото за момент и се осмели да попита.

— Извинете, милейди, но защо сте облечени така?

— Не мисля, че вие двете би трябвало да сте в кухнята ми — продължи готвачката, поставяйки ръце на огромните си хълбоци. — Само ще ни се пречкате. — Когато нито една от двете млади дами не показа никакво намерение да напусне, тя стисна зъби и размаха дървена лъжица срещу тях. — В случай, че не сте забелязали, имаме си достатъчно работа тук долу. Сега напуснете, преди да съм извикала графинята.

Бел трепна при споменаването на майка й.

— Моля те, позволи ни да останем, Кук. — Беше съвсем сигурна, че възрастната жена има истинско име, но никой не я беше наричал с него от толкова дълго време, че в действителност никой не си го спомняше. — Обещаваме да не пречим. Ще ви бъдем от голяма полза, сигурна съм. И освен това ще сме тихи.

— Просто не е редно да бъдете тук долу. Нямате ли нещо по-добро за вършене, освен да си играете на кухненски прислужници?

— Всъщност, не — отговори Бел честно.

Ема се усмихна на себе си, в тихо съгласие с братовчедка си. Двете с Бел се забъркваха в непрестанни бели, откакто бяха пристигнали преди три седмици. Не че беше имала намерение да причинява неприятности. Просто изглежда в Лондон имаше толкова малко неща за правене. У дома беше заета с работата си за „Дънстър Шипинг“. Но в Лондон счетоводството не се смяташе за уместно развлечение за жени и изглежда благопристойните английски млади дами нямаха други задължения, освен да ходят на проби за рокли и да се научат как да танцуват.

Не беше за вярване колко отегчена се чувстваше Ема.

Не че беше нещастна. Колкото и да й липсваше баща й, на нея много й харесваше да бъде част от голямо семейство. Просто не се чувстваше полезна. Двете с Бел бяха стигнали далеч в опитите си да се забавляват. Ема се усмихна виновно при спомена за техните подвизи. Със сигурност никога не би им хрумнало, че уличната котка, която бяха прибрали само преди две седмици, може да е пълна с бълхи. Наистина нямаше как да предположат, че целият първи етаж в дома на Блайдън ще трябва да бъде освежаван. И Ема определено нямаше намерение да предлага на цялото домакинство отлична гледка към бельото си, когато се покатери на дърво, за да спаси същата тази котка.

Роднините й всъщност трябваше да са й благодарни. През седмицата, в която се бяха отървали от бълхите, цялото семейство напусна Лондон и прекараха чудесна ваканция в провинцията като яздеха, ловяха риба и стояха по цяла нощ да играят карти. Ема показа на роднините си как да играят покер. Самата тя бе подкупила съседа си в Бостън да я научи на тази игра.

Керълайн беше поклатила глава с въздишка, отбелязвайки, че Ема оказва лошо влияние върху братовчедка си. Преди пристигането й Бел била само млада жена с интелектуални интереси. А сега, освен това беше и мъжкарана.

— Мили боже — отговори Ема, — по-добре е от това да е само мъжкарана, нали? — Но тя знаеше, че може да се закача с Керълайн. Любовта на леля й към нея беше очевидна и в ласките, и в гълченето, и двете обикновено се държаха много повече като майка и дъщеря, отколкото като леля и племенница. Точно заради това Керълайн беше толкова развълнувана за дебюта на Ема в лондонското общество. Макар да знаеше, че Ема предпочита да се върне при баща си в Бостън, тя тайно се надяваше, че момичето ще се влюби в англичанин и ще остане в Лондон. Може би тогава баща й, който беше отраснал и живял в Англия, докато не се беше оженил за американка, щеше да се върне в Лондон, за да бъде близо до сестра си и дъщеря си.

Така че Керълайн организираше грандиозен бал, за да представи Ема на висшето общество. Той щеше да се състои тази нощ и двете с Бел бяха избягали на долния етаж, защото не желаеха повече да ги принуждават да се занимават с всички последни приготовления за вечерта. Готвачката обаче не се впечатли и повтори на младите дами за пореден път, че само ще й пречат.

— Моля ви, не може ли да ви помагаме тук? Обстановката горе е страховита — въздъхна Ема. — Никой не говори за нищо друго, освен за бала довечера.

— Е, ще разберете, че това е всичко, за което говорим и тук долу, малка госпожичке — отговори готвачката, размахвайки пръст. — Вашата леличка ще има четиристотин гости тази вечер и ние трябва да сготвим за всички тях.

— Точно заради това имате нужда от нашата помощ. Какво искате да направим първо?

— Това, което искам да направите, е да излезете от кухнята ми преди майка ви да ви намери тук! — извика тя. Тези двете и преди бяха слизали долу, но това беше първият път, когато се показваха толкова дръзки, че в действителност да се облекат с униформи и да предложат помощ. — Нямам търпение да започне сезонът и вие двете, калпазанки такива, да имате с какво да запълвате времето си.

— Е, той започва тази нощ — заяви Бел. — С бала на мама за представянето на Ема пред висшето общество. Така че може да извадиш късмет и ние да бъдем заобиколени от толкова много ухажори, че да не ни остане време да те притесняваме.

— Ако е рекъл Господ — измърмори жената.

— Хайде, Кук — вмъкна Ема. — Имай милост към нас. Ако не ни оставиш да помагаме тук, леля Керълайн ще ни накара отново да аранжираме цветя.

— Моля те — придума я Бел. — Знаеш колко много обичаш да ни командваш.

— О, добре — измърмори тя. Беше истина. Бел и Ема развеселяваха кухнята с лудориите си. Също така повдигаха духа на готвачката, просто не искаше те да го знаят. — Предполагам, че вие, дяволчета, ще ми досаждате цяла сутрин, докат’ се предам. Изпитвате добрата ми воля, това правите. Трябва наистина да се качите горе, не да танцувате из кухнята ми.

— Но ти обожаваш нашата очарователна компания, нали Кук? — ухили се Бел.

— Очарователна компания друг път — промърмори тя, докато влачеше чувал със захар от килера. — Виждате ли онези купи в ъгъла? Искам шест чаши брашно във всяка. И по две със захар. Бъдете внимателни с това и стойте настрана от пътя на останалите.

— Къде е брашното? — попита Ема, като се оглеждаше.

Готвачката въздъхна и се обърна, за да се върне в килера.

— Я почакайте. Ако имате такова голямо желание да вършите моята работа, вие носете тези големи чували.

Ема се подсмихна, когато безпроблемно пренесе торбата с брашно до мястото, където братовчедка й мереше захарта. Бел също се засмя.

— Благодаря на Бога, че избягахме от мама. Вероятно ще поиска да започнем да се обличаме още от сега, а балът е след повече от осем часа.

Ема кимна. Ако трябваше да е честна, беше доста развълнувана от първия си лондонски бал. Изгаряше от нетърпение да оползотвори всички онези проби на тоалети и уроците по танци. Но лейди Керълайн беше перфекционист и издаваше заповеди като армейски генерал. След седмици, прекарани в избиране на рокли, цветя и музика, нито Ема, нито Бел искаха да бъдат открити близо до балната зала, докато лейди Керълайн се занимаваше с приготовленията. Кухнята бе последното място, където щеше да ги потърси.

След като започнаха да отмерват, Бел погледна Ема сериозно със сините си очи.

— Нервна ли си?

— Заради тази нощ?

Бел кимна.

— Малко. Вие, англичаните, можете да бъдете малко плашещи, нали знаеш, с всичките ви правила и етикети.

Бел се усмихна съчувствено, отмятайки от очите си кичур от къдравата си руса коса.

— Ще се справиш чудесно. Притежаваш самоувереност. От опит знам, че ако се държиш така, сякаш знаеш какво правиш, хората вярват в това.

— Колко мъдро — каза меко Ема. — Четеш прекалено много.

— Знам. Това ще ме вкара в гроба. Никога няма — Бел завъртя очи подигравателно в имитация на ужас — да си намеря съпруг като си завирам носа в книгите.

— Майка ти ли е казала това?

— Да, но тя ми мисли доброто, както знаеш. Не би ме накарала да се омъжа, само за да ме види задомена. Позволи ми да откажа на граф Стоктън миналата година, а той се смяташе за най-големият улов на сезона.

— Какво не му беше наред?

— Той беше леко загрижен от факта, че обичам да чета.

Ема се усмихна, докато загребваше още малко брашно и го изсипваше в купите.

— Каза ми, че четенето не било подходящо за женския ум — продължи Бел. — И още, че давало на жените „идеи“.

— Пази Боже, да имаме идеи.

— Знам, знам. Обаче ми каза да не се тревожа, защото със сигурност би могъл да ме отучи от този навик, веднъж, след като се оженим.

Ема я стрелна косо с поглед.

— Трябваше да го попиташ дали смята, че ти ще си способна да го отучиш от високомерното му отношение.

— Исках, но не го направих.

— Аз щях.

— Знам — Бел се усмихна и погледна към братовчедка си. — Имаш талант да казваш това, което мислиш.

— Това комплимент ли е?

Бел обмисли въпроса за няколко секунди, преди да отговори.

— Струва ми се, че да. Червенокосите наистина не са на мода сега, но предполагам, че ти и безобразната ти уста ще имате такъв успех, че до следващия месец най-вероятно ще бъда осведомена от „тези, които информират“, че червената коса положително е последна мода. И не е ли това чист късмет за моята бедна братовчедка, която за жалост е американка.

— Някак се съмнявам в това, но е много мило да го кажеш. — Ема знаеше, че не е толкова прекрасна като Бел, но беше удовлетворена от вида си, а и отдавна бе решила, че ако не е красавица, то поне е необикновена. Веднъж Нед я беше нарекъл хамелеон, отбелязвайки, че косата й изглежда сменя цвета си всеки път, когато поклати глава. Една искра от светлина караше къдриците й да пламтят.

А очите й, които обикновено бяха светловиолетови, искряха и потъмняваха до опасно черно, когато избухнеше.

Ема изсипа малко брашно в последната купа и избърса ръце в престилката си.

— Кук! — извика тя. — Какво следва? Измерихме необходимото брашно и захар.

— Яйца. Искам по три във всяка купа. И без черупки, чувате ли ме? Ако намеря някакви черупки в кейковете си, ще ги оставя в кухнята и вместо тях ще поднеса главите ви.

— Боже, боже, Кук е свирепа тази сутрин — подсмихна се Бел.

— Чух това, госпожичке! Да не мислеше, че няма да го чуя. Няма нищо такова. Сега, ако смятате да стоите в кухнята ми, връщайте се на работа!

— Къде държите яйцата? — Ема претърси сандъка, където стояха малотрайните продукти. — Не ги виждам никъде.

— Тогава не гледаш внимателно. Знаех си, че вие двете нямате никакъв готварски нюх. — Готвачката пристъпи тежко към сандъка и го отвори. Но и нейното търсене се оказа безполезно. — Да ме вземат дяволите. Свършили сме яйцата. — Отново се намръщи и извика силно. — Кой беше глупакът, който е забравил да вземе яйца от пазара?

Не беше изненадващо, че никой не вдигна ръка.

Готвачката огледа стаята и погледът й накрая се спря върху млада прислужница, която се беше прегърбила върху купа с дребни плодове.

— Мери — извика тя. — Изми ли ги вече?

Мери избърса ръце в престилката си.

— Не, мадам, има още купища. Никога не съм виждала толкова много дребни плодове.

— Сузи?

Сузи беше до лактите в сапунена вода, докато припряно миеше посудата.

Ема се огледа. Имаше поне дузина човека в кухнята и всички изглеждаха ужасно заети.

— Е, това е просто превъзходно — измърмори готвачката. — Трябва да сготвя за четиристотин човека, а няма яйца. Както и свободен човек да отиде да купи.

— Аз ще отида — предложи Ема.

И Бел, и готвачката я погледнаха с изражение, което бе нещо средно между шок и ужас.

— Да не сте се побъркала? — попита готвачката.

— Ема, това просто не се прави — каза Бел точно в същия момент.

Ема завъртя очи.

— Не, не съм луда и защо да не мога да отида до пазара? Напълно способна съм да донеса няколко яйца. Освен това, малко свеж въздух ще ми се отрази добре. Стоях вътре цяла сутрин.

— Но някой може да те види — запротестира Бел. — Покрита си с брашно, за бога!

— Бел, не съм се запознавала с никого все още. Как мога да бъда разпозната?

— Не можеш да излезеш с униформата на прислужницата си.

— Точно заради нея ще мога да отида — обясни търпеливо Ема. — Ако облека някоя от моите сутрешни рокли, всички ще се питат, защо благородна дама е излязла навън без придружител, да не говорим, че е на път към пазара за яйца. Никой няма да погледне към мен, ако съм облечена като прислужница. Макар че ти със сигурност не можеш да ме придружиш. Ще те разпознаят на секундата.

Бел въздъхна.

— Мама ще ме убие.

— Както виждаш… след като Кук се нуждае от всички в кухнята, аз съм единственото решение на проблема. — Ема се усмихна. Победоносно.

Бел не беше убедена.

— Не знам, Ема. Струва ми се много нередно да те пусна сама навън.

Ема въздъхна раздразнено.

— Виж, ще си издърпам косата здраво назад, точно както правят нашите прислужнички. — Ема бързо прихвана косата си в кок. — И ще посипя още брашно върху роклята си. И може би ще размажа малко по бузите си.

— Това е достатъчно — прекъсна ги готвачката. — Няма нужда да пилеете повече от хубавото ми брашно.

— Бел? — попита Ема. — Какво мислиш?

— Не знам. На мама изобщо няма да й хареса.

Ема приближи лицето си до нейното.

— Тя изобщо няма да разбере за това, нали?

— О, добре — Бел се обърна към целия кухненски персонал и размаха пръста си. — Нито дума за това пред майка ми. Разбраха ли всички?

— Това изобщо не ми харесва — каза Кук. — Ама никак.

— Но нямаме голям избор, нали? — отвърна Ема. — Не и ако искате кейк за бала. И така, защо не дадете на Бел да изстиска тези лимони, а аз обещавам, че ще се върна преди дори да разберете, че ме няма. — С тези думи Ема грабна няколко монети от ръката на готвачката и се промъкна през вратата.

* * *

Когато излезе на улицата, тя пое дълбока глътка от хладния пролетен въздух. Свобода! Беше толкова приятно от време на време да избяга от пределите на къщата на братовчедите си. Облечена като прислужница можеше да се разхожда наоколо незабелязана. След тази нощ никога вече нямаше да е способна да напусне дома на Блайдън без придружител.

Ема зави покрай последния ъгъл по пътя до пазара. Използва времето като вървеше бавно надолу по тротоара и спираше да погледне през прозореца на всеки магазин. Както и очакваше, никой от дамите и джентълмените, които се разхождаха навън, не погледна малката, червенокоса прислужница, покрита с брашно.

Ема си тананикаше весело, когато влезе в оживения пазар и закупи няколко дузини яйца. Бяха малко неудобни за носене, но тя внимаваше да не гримасничи много. Една кухненска прислужница щеше да е свикнала да носи такъв товар, а Ема не искаше да провали маскарада си. Освен това тя бе сравнително силна, а и имаше само пет къси пресечки до дома на семейство Блайдън.

— Благодаря ви много, сър — усмихна се тя на бакалина и кимна с глава.

Той й отвърна ухилено.

— Да не си нова тук, а? Звучиш, сякаш си родом от Колониите.

Очите на Ема се разшириха от изненада. Не очакваше въпрос от бакалина.

— Защо… да, израснах там, но живея в Лондон от много години — излъга тя.

— Винаги съм искал да видя Америка — размишляваше той.

Ема изстена вътрешно. Бакалинът изглеждаше готов за дълъг, приятен разговор, а тя наистина трябваше да се върне вкъщи, преди Бел да започне да се притеснява за нея. Ема започна да се измъква към вратата и през цялото време не спираше да се усмихва.

— Върни се някой път, малка госпожичке! За кого каза, че работиш?

Но Ема вече беше изтичала навън, преструвайки се, че не бе чула въпроса му. Когато беше на половината път към вкъщи, духът й бе приповдигнат. Подсвиркваше си весело, напълно сигурна и доволна, че бе изиграла ролята си без никакъв проблем. Ходеше бавно, защото изгаряше от желание да удължи малкото си приключение. Освен това й беше много приятно да наблюдава всички лондончани, тръгнали по всекидневните си задачи. В дрехите й на прислужница никой не й обръщаше внимание и тя можеше безсрамно да наблюдава околните, колкото дълго искаше, докато не погледнеха към нея в отговор.

Ема проточи шия и видя прелестно малко момче на около пет или шест години, което се измъкна от елегантна карета, теглена от двойка еднакви червеникавокафяви коне. То държеше малък кокер шпаньол и го почесваше между ушите. Черно-бялото кученце върна вниманието като облиза лицето на момчето. То изписка със смях и шумният възглас подтикна майка му да подаде глава от екипажа, за да провери дали всичко е наред. Тя беше красива жена с тъмна коса и зелени очи, които искряха от очевидната любов към сина й.

— Да не си мръднал от това място, Чарли — извика тя на момчето. — Ще дойда при теб след минута.

Жената се обърна към вътрешността на каретата и, както изглежда, говореше на някого. Малкото тъмнокосо момче завъртя очи и запристъпва от крак на крак, докато чакаше майка си.

— Мамо — умоляваше то, — побързай.

Ема се усмихна на очевидното му нетърпение. От това, което й беше казвал баща й, тя явно е била съвсем същата като малка.

— Само една минута, дяволче такова. Ще дойда.

Но точно тогава по улицата пробяга една шарена котка. Кученцето изведнъж нададе висок лай, скочи от ръцете на Чарли и се втурна след котката.

— Уелингтън! — изпищя малкото момче и се спусна след кучето.

Ема остана с отворена уста от ужас. Наемен файтон се носеше бързо надолу по улицата, а кочияшът беше напълно завладян от разговора с мъжа, стоящ до него, без да обръща ни най-малко внимание на пътя. Чарли щеше да бъде стъпкан под конските копита.

Ема изпищя. Тя дори не се замисли, докато пускаше яйцата и се втурна по улицата. Когато беше на няколко крачки от момчето, се хвърли с главата напред. Молеше се да има достатъчно сила, за да изтласка и двама им от пътя, преди да бъдат премазани от файтона.

Чарли изскимтя, без да разбира защо странната жена беше скочила върху него и го беше блъснала настрани.

Точно преди да падне на земята Ема дочу още викове.

А след това имаше само тъмнина.