Джулия Куин
Великолепно (23)

Глава двадесет и втора

Следващите няколко седмици от живота на Ема бяха едни от най-щастливите, които бе имала. Дните й преминаваха в радостна мъгла, а на лицето й грееше непоклатимата усмивка на жена, която обича и е обичана в замяна. Животът й с Алекс придоби една особено уютна рутина. Винаги се хранеха заедно, макар често да се налагаше храната да бъде носена на поднос до спалнята им. Всеки следобед излизаха на езда, като винаги минаваха по различен маршрут, а Уестънбърт бе толкова голямо имение, че след три седмици Ема все още не бе видяла всичко от него. Всяка вечер след вечеря почиваха в новата си всекидневна като четяха, играеха шах или просто се наслаждаваха взаимно на компанията си. А нощите им, разбира се, не бяха запазени само за сън.

Ема скоро се научи да оползотворява времето, което не прекарваше с Алекс. Той имаше няколко належащи бизнес дела, които изискваха вниманието му, и често прекарваше времето си в кабинета, където преглеждаше важни писма и документи. Освен Уестънбърт той притежаваше още четири други имения, за които трябваше да отдели от времето си, защото не обичаше да оставя всички детайли на управителите.

Арендаторите му заслужаваха много повече от един отсъстващ земевладелец и той имаше множество книжа с бележки, в които се опитваше да следи прогреса и нуждите им.

Затова докато Алекс беше зает с цялата тази работа, Ема се залови със заниманието да опознае новия си дом. Първата й задача бе да изнесе леглото от спалнята на херцогинята. Едно бързо пътуване до Лондон, за да види семейството си и да купи някои мебели, даде резултат в новата й дневна, която беше обновена за рекордно кратко време. След това тя се зае с изучаването на управлението във фамилния дом на Ашбърн. След като се запозна с всички слуги, тя прекара малко допълнително време с по-високопоставените такива, задавайки им въпроси за дейностите в домакинството. Срещите й бяха с двоен успех, защото, освен че научи повече за вътрешните дела в Уестънбърт, тя успя да развие и чувство на доверие към прислугата. Те истински оцениха интереса й към тяхното благополучие и бяха поласкани, че си прави труда да ги попита за съвет относно новата й роля като господарка на Уестънбърт.

Но човек трудно можеше да прекарва толкова много време само в декориране и разговори със служители, затова Ема скоро откри, че има много малко неща, с които да се занимава.

Изпълнителният персонал движеше домакинството като часовников механизъм и от нейна страна беше нужна съвсем малка намеса. Затова една сутрин, около три седмици след женитбата им, тя пое инициативата и почука на вратата на кабинета на Алекс.

— Влез.

Ема надникна през вратата.

— Прекъсвам ли те?

Алекс остави документите, които четеше на бюрото.

— Не, изобщо. Станали време за вечеря вече?

Ема поклати глава.

Алекс погледна през прозореца.

— Днес е прекрасен ден. Да помолим ли мисис Гуд да ни подготви кошница за пикник?

— Това би било чудесно, благодаря ти, но всъщност аз просто наминах да видя какво правиш. Какви са тези книжа, които четеш?

Алекс повдигна вежди от неочаквания й интерес.

— Отнасят се за една захарна плантация на Карибите, от която се интересувам.

— О! Може ли да погледна?

— Разбира се — той ги протегна към нея. — Но не мисля, че ще ги намериш много интересни. Освен това са на френски.

Ема вдигна документите и ги прегледа внимателно. Френският й не бе толкова добър, колкото на Алекс, но беше достатъчен, за да разбере основната идея от писмата на управителя на плантацията. Лош сезон е довел до слаба реколта. Алекс най-вероятно нямаше да възвърне инвестициите си за поне още една година. Тя му върна обратно документите.

— Това е много жалко — каза му тя.

— Подцених френския ти.

Ема му се усмихна.

— Научиха ни на това-онова в колониите.

— В Съединените щати — поправи я той.

— Туше. В Англия съм от твърде дълго време.

Алекс се надигна и обви ръцете си около нея, след това я целуна нежно по носа.

— Да… Е, сега ти си англичанка.

Тя въздъхна доволно, наслаждавайки се на топлината в прегръдката му.

— Алекс? — каза тя срещу гърдите му.

— Хмм?

— Мислех си… ами, прекарах последните три седмици в опознаване на всички слуги и научих как да управлявам домакинство, но сега, след като направих всичко това, наистина не ми остана много за вършене.

Алекс повдигна лицето й към неговото.

— Не те ли държа заета? — попита той с дрезгав глас.

Ема се изчерви. Тяхната страст все още я засрамваше малко, когато той я обсъждаше на дневна светлина.

— Държиш нощите ми заети. Както и времето за хранене. И дневната ни езда, разбира се. Но аз наистина нямам с какво да се занимавам, докато ти работиш тук.

— Разбирам. Е, аз не виждам защо да не поемеш счетоводството на домакинството. В крайна сметка си се грижила за това в компанията на баща си. Сигурен съм, че ще се справиш със задачата. Норууд го прави в продължение на години, но не мисля, че се наслаждава особено. Много повече предпочита просто да си бъде предвзет, стар иконом.

Ема засия.

— Това би било прекрасно, Алекс. Веднага ще отида да го потърся. — Тя се наведе напред и го целуна по бузата. — Ще помоля мисис Гуд да се погрижи за кошницата с храна за пикника. Защо не се срещнем в голямата зала в един часа?

След кимването на Алекс, тя напусна кабинета и отиде да потърси Норууд. Намери го в малката трапезария да изследва някакво сребро, което бе скоро полирано от новонаетата прислужница.

— О, Норууд! — извика тя към върха на оплешивяващата му глава от съседната стая.

Той се изправи незабавно.

— Да, Ваша светлост?

— Смятам да поема счетоводството за сметките на домакинството. Негова светлост ми даде да разбера, че не ви харесва да го правите, а аз трябва да призная, че много обичам да работя с числа.

— Да, Ваша светлост. И простете ми, че съм толкова дързък, но аз трябва да изразя своята благодарност за това. Очите ми вече не са това, което бяха, и всички тези малки числа ме напрягат много.

Ема го дари със слънчева усмивка.

— В такъв случай всичко се нареди перфектно! И не е необходимо да ме молите за извинение. Не съм израснала тук в Англия и не съм свикнала на толкова много формалности. Не бива да чувствате и най-леко колебание да се обърнете към мен, ако има някакъв проблем.

— Благодаря Ви, Ваша светлост.

— И трябваше да кажете на Негова светлост за зрението ви — добави Ема, поклащайки глава. — Той щеше да прехвърли грижата за счетоводството на някой друг.

Норууд се ухили — първият път, когато Ема някога го бе виждала да променя официалното си държание.

— Това може и да е вярно, Ваша светлост, но Негова светлост невинаги е бил толкова… да кажем, отзивчив.

Ема направи гримаса.

— Не, предполагам, че не. Но нека това не ви тревожи. Наистина не е кой знае какво. Само погледнете колко много го е грижа за арендаторите му. От друга страна не е особено приятно гневът му да е насочен към теб.

Норууд, непривикнал на разговори с продължителност по-голяма от три изречения, мъдро не попита откъде Нейна светлост знае толкова много за темперамента на Негова светлост.

— Както и да е, аз много се насладих на нашия непринуден разговор — продължи Ема. — Защо не отидем да се заемем с това счетоводство? Много бих се радвала да науча как сте го правили досега.

Норууд отведе Ема до малък кабинет близо до кухните. Отне й само няколко минути да разбере, че макар Норууд да е бил изключително точен в изчисленията си, бе използвал най-сложната счетоводна схема, която някога бе виждала. След като му благодари многократно за отличната работа, която е свършил, Ема бързо атакува книгите, внимателно изучавайки всички сметки, така че да може да разбере най-ефективния начин да следи разходите. Преди да успее да го направи, обаче, бе станало почти един часа и тя забърза към главната зала, където щеше да се срещне с Алекс за пикника им.

— Наистина не мога да остана дълго — каза тя без предисловия. — Норууд е много мил, но е направил голяма бъркотия с книгите и аз съм нетърпелива да се заема с тях.

Алекс се усмихна, доволен от интереса й към дома му.

— Мислех си днес да отидем до горичката от другата страна на потока.

Ема се намръщи.

— Ще ни отнеме поне двадесет минути да стигнем дотам и още двадесет на връщане. Наистина не мога да отделя толкова много време, ако искаме да отидем на езда в четири часа. Защо просто не хапнем навън в някой от дворовете?

— Надявах се на по-уединено място.

Страните на Ема станаха яркочервени.

— Сигурна съм, че това ще бъде, хмм, интересно, но аз наистина искам да се заема с книгите.

Алекс въздъхна примирено, когато се обърна, отправяйки се към вратата, която водеше към северния двор.

— Трябва да направим нещо относно този страх от дневна светлина, който имаш — каза той. — Хората могат да правят бебета и когато слънцето грее, нали знаеш.

Ема не мислеше, че е възможно, но лицето й стана дори още по-червено.

— Просто има нещо в това да свалиш всичките дрехи на някого в средата на… Ох, не знам!

— Това ли е проблемът? — попита Алекс меко с дяволски блясък в очите. — Е, със сигурност не е необходимо да сваляш всички дрехи на някого, въпреки че би било доста забавно.

След пикника Ема се завърна към счетоводните задължения, които в крайна сметка се оказа, че изискваха далеч по-малко време, отколкото тя предполагаше първоначално.

Обаче, когато приключи с работата, осъзна, че макар да трябваше често да записва данни в книжата, наистина нямаше никаква нужда да изчислява сметките повече от веднъж месечно. Ема въздъхна. Е, сега й оставаше да се тревожи само с какво ще се занимава в следващите тридесет дни от месеца. Февруари щеше да бъде благословия, предположи тя.

Все пак не искаше да се оплаква на Алекс. Той беше много зает човек, твърде зает, за да прекарва всяка минута от деня в опит да забавлява съпругата си. Освен това тя не искаше да оставя у него впечатлението, че се чувства нещастна в брака им. Така тя реши да последва примера на Бел и да поеме по пътя на интелектуалното усъвършенстване, затова на следващия ден се изкачи на дървената стълба в библиотеката и извади издание на „Всичко е добре, когато свършва добре“.

* * *

Три дни по-късно тя беше стигнала до „Цимбелин“^[1] и освен това беше убедена, че вече се нуждае от очила. Шекспир беше много добър, но не и в размер на повече от две пиеси на ден. Потривайки очите си, тя остави книгата, насочи се към кабинета на Алекс и енергично почука на вратата.

— Влез.

Ема влезе и затвори вратата след себе си. Алекс беше в обичайното си положение, седейки зад огромното бюро с куп документи в ръка.

— Нещо ново за захарната плантация? — поинтересува се учтиво тя.

— Какво? О, не, това са сметки за няколко земи, които притежавам в Йоркшир. Какво те води насам този следобед?

Ема си пое дълбоко дъх.

— Е, работата е там, Алекс, че съм отегчена.

Той премигна.

— Какво?

— Не от теб — побърза да допълни Ема. — Но ти винаги си толкова ангажиран през по-голямата част от деня и за мен наистина се превърна в голямо предизвикателство да се опитвам да бъда заета.

— Разбирам. — Той се облегна назад в стола си, изражението му бе някак объркано. — Ами счетоводството, което ти дадох?

— Всичко това е много интересно — отговори Ема — и ме научи на доста неща за Уестънбърт, но наистина не е необходимо да изчислявам сметките повече от веднъж месечно.

— О… Е, сигурен съм, че все още има много неща за вършене. Какво ще кажеш за менютата? Винаги ми се е струвало, че жените прекарват голяма част от времето си над тях?

— Не знам кои жени си наблюдавал, но рядко ми отнема повече от десет минути да обсъдя менюто за деня с готвачката.

— Някакво хоби, може би?

— Алекс, ненавиждам акварели, безнадеждна пианистка съм, а ако прочета само още една книга, ще имам нужда от изключително дебели очила. Не искам да звучи така сякаш се оплаквам, но трябва да намеря нещо, с което да се занимавам.

Алекс въздъхна. Имаше да свърши още много работа този следобед. Беше доста назад във всичко. Ухажването на Ема беше отклонило голяма част от времето и енергията му от неговите бизнес дела и той се опитваше да навакса. На всичкото отгоре имотният управител на земите в Йоркшир тъкмо му беше съобщил новината, че някаква мистериозна болест е поразила огромен брой от овцете му. Появата на съпругата му не беше в най-доброто време.

— Не знам, Ема — каза той и прокара ръка през косата си. — Прави това, което правят омъжените жени по цял ден. Сигурен съм, че ще бъдеш способна да си осигуриш занимание.

Ема настръхна. Това, което долови в гласа му, нотка на високомерно снизхождение ли беше? Дори и да се беше опитал Алекс не би могъл да подбере по-подходящ коментар, за да я раздразни напълно. Тя отвори уста, за да каже нещо, но след това я затвори.

— Разбирам. Е, благодаря ти. Би ли ме извинил, ще се опитам да се заема с нещо.

С тези думи тя се обърна и напусна стаята. Алекс поклати глава и се залови отново за работа.

Двадесет минути по-късно тя се появи отново на вратата, облечена в горскозелен пътнически костюм. Алекс повдигна вежди заради промяната в облеклото й, но въпреки това я дари с мила усмивка.

— Просто си помислих, че би трябвало да знаеш — каза Ема и си сложи отривисто чифт ръкавици, — че отивам да посетя сестра ти за седмица.

Алекс изпусна документите си.

— Какво… защо?

— Оказа се, че имам нужда да разбера какво правят омъжените жени по цял ден, така че реших да последвам съвета ти и да го направя.

С тези думи тя се обърна и се отправи към входната врата, където лакеят вече беше натоварил пътническия сандък в каретата.

— Ема, върни се тук веднага! — извика той опасно и бързо скъси разстоянието между тях с големите си крачки. — Преувеличаваш и дяволски добре знаеш това! Няма абсолютно никаква причина да ме напускаш. — С непреклонен натиск върху ръката й, той я съпроводи обратно в кабинета си.

— Алекс, аз не те напускам — каза сладко Ема, наведе се напред и го целуна по бузата. — Просто ще отида да посетя сестра ти.

— По дяволите, Ема — избухна той. — Аз не искам да ходиш.

Ема едва устоя на желанието си да се хвърли в прегръдките му и да му каже, че тя също не иска да отиде там. Но въпреки че това посещение на Софи беше започнало като начин да даде урок на Алекс, сега тя осъзна, че наистина трябва да научи какво правят омъжените жени с времето си, защото в противен случай, щеше да се побърка.

— Алекс — започна тя, — ще ми липсваш ужасно много…

— Тогава не отивай!

— … но наистина трябва да го направя. Имам малко затруднение с приспособяването към семейния живот.

— Дявол да го вземе, не е така — каза Алекс негодуващо.

— Не тази страна на семейния живот — отвърна многозначително тя. — Но аз трябва да намеря нещо, с което да запълвам дните си, така, както и нощите. Имам нужда да се чувствам полезна и отказвам да се занимавам с бродерия. Не разбираш ли?

Алекс въздъхна унило. Той разбираше. Но не му харесваше. Беше свикнал Ема да бъде наоколо. Уестънбърт щеше да бъде непоносимо празен без нея.

— Знаеш, че мога да ти наредя да останеш. По закон ти си моя собственост.

Гръбнакът на Ема настръхна, когато шокът, предизвикан от думите му, обхвана сърцето й.

— Не би го направил — прошепна тя.

Алекс отпусна унило рамене.

— Не, няма да го направя.

Те стояха загледани един в друг в продължение на минута преди Ема най-накрая да се повдигне на пръсти и да го целуне.

— Вече трябва да тръгвам, скъпи. Искам да пристигна там, преди да се стъмни.

Алекс я последва през къщата.

— Софи очаква ли те?

— Не, реших да я изненадам.

— О… Колко коняри взе за пътуването?

— Двама.

— Не мисля, че това е достатъчно. По-добре вземи трети.

— Двама е добре, скъпи. Имам и кочияш също така.

Той й помогна да се качи в каретата.

— Изглежда ще вали — каза той и погледна към облачното небе.

— Няма да се разтопя, Алекс.

Той се навъси и в този момент Ема узна точно как е изглеждал като малко момче.

— Ще се върнеш след седмица, нали?

— Една седмица.

— Можеш да се прибереш и по-рано, нали знаеш. Не е нужно да оставаш там толкова дълго.

— Алекс, ще се видим скоро.

Той се наведе и й даде една последна целувка, толкова страстна, че всички слуги дискретно обърнаха главите си. Най-добре да й позволи да вкуси това, което щеше да пропусне през следващата седмица. Проработи. Знаеше го, защото, когато най-накрая се отдръпна от нея, тя се бе изчервила и имаше онзи издайнически нефокусиран поглед в очите, но за нещастие сега той бе на път да се втвърди. Мънкайки своето „довиждане“, той неохотно затвори вратата на каретата и я наблюдаваше как изчезва надолу по алеята. Мушна ръце в джобовете си и се върна обратно в къщата, докато яростно подритваше камъчета по пътеката пред себе си. Може би трябваше да се махне оттук и да отиде в Лондон за идната седмица. Може би тя нямаше да му липсва толкова много там.

* * *

Бременността на Софи беше започнала да й личи, затова тя бе събрала багажа си от лондонската къща и се бе преместила в имението Уайлдинг в Източна Англия. За нещастие Източна Англия изглежда винаги е била сред най-дъждовните части от страната и когато каретата на Ема спря пред провинциалния дом на Софи, валеше като из ведро.

— О, боже мой! — възкликна Софи, когато видя зълва си да стои на прага. — Какво правиш тук? Да не би двамата с Алекс да сте се скарали? О, това е ужасно, наистина ужасно. Той ще трябва да падне на ръце и колене…

— Ръце и колене наистина няма да бъдат необходими — прекъсна я Ема. — Ако мога само да вляза и да се постопля, ще ти разкажа всичко.

— О, разбира се, толкова съжалявам. Влизай, влизай — Софи бързо въведе Ема в гостната. — За твой късмет току-що накарах Бингли да запали огън в камината. — Тя насочи Ема към един стол до огнището. — Просто остани, където си. Аз ще отида за одеяла.

Ема свали ръкавиците си и потърка ръце близо до огъня. Потрепери леко, когато пламъците започнаха да прогонват част от влагата, която се беше просмукала в тялото й.

— Ето! — извика Софи и влезе тържествено в стаята с няколко одеяла на ръце. — Също така поръчах каничка чай. Нищо не може да сгрее човек по-добре от чая.

— Благодаря ти.

— Сигурна ли си, че не искаш да се преоблечеш? Мога да накарам някого да изглади една от роклите ти незабавно или можеш да вземеш една от моите. Може би ще ти стане по-топло, ако се измъкнеш от тези мокри дрехи.

— Не са мокри, само малко влажни — отговори Ема. — А и не бих искала да пропусна чая, докато е все още горещ. Никога не съм била в състояние да разбера защо вие, англичаните, чакате чаят ви да стане хладък, за да го изпиете.

Софи сви рамене.

— Предполагам, че се питаш на какво се дължи тази неочаквана визита.

— Ами да.

— Наистина нямаме проблем с брат ти. Точно обратното. Аз съм много щастлива с него.

— Знаех, че ще бъдеш.

— Работата е там, че аз наистина няма какво да правя по цял ден, докато Алекс е зает. Преди да се омъжа имах социални ангажименти, но наистина не бих желала да се завръщам към обществени дейности точно сега, а и освен това сезонът е към края си.

— Хмм и не си много добра с музикалните инструменти, нали?

— Софи — каза Ема със смъртоносна сериозност, — старая се да избягвам пианото от чисто състрадание към Алекс, цялата прислуга и всяко живо същество, което притежава уши в Уестънбърт.

Софи едва не прихна.

— Освен това не искам да се захващам с хоби. Искам да правя нещо полезно. В Бостън помагах на баща ми да управлява своята корабна компания. Грижех се за всички книжа и той се консултираше с мен за повечето важни въпроси. Прекарвах много дни в офисите и корабостроителницата. Наистина се наслаждавах на това. В действителност аз се борих дълго и упорито срещу идването ми в Англия, защото не исках да оставям бизнеса.

— Е, със сигурност се радвам, че си изгубила битката — каза Софи. — Но разбирам какво имаш предвид. За съжаление е доста необичайно за жена с добро потекло да ръководи бизнес тук, в Англия.

— Това беше доста необичайно и в Бостън — каза Ема унило.

— Колкото и да ме вбесява този факт, просто не мисля, че повечето хора ще те приемат на сериозно. А ако никой не те вземе на сериозно, ти, разбира се, си обречена на провал, защото няма да купуват от теб никакви продукти или услуги или каквото и да предлагаш. И тогава, разбира се, веднъж, след като се провалиш, всички ще кажат „Нали ти казах, ето защо не я подкрепих още в началото“.

— Знам. Точно затова баща ми искаше да дойда в Англия. Той знаеше, че бизнесът ще се провали, ако аз го поема, въпреки че можех да свърша много по-добра работа от повечето мъже.

Софи потърка брадичката си.

— Но, както знаеш, дамите могат да се занимават с благотворителност.

— Благотворителност?

— Да. И ако го направиш по правилния начин, аз наистина не виждам как благотворителността ще бъде по-различна от това да управляваш бизнес.

— Права си — каза Ема бавно и очите й започнаха да блестят от вълнение. — На първо място трябва да разберем как да намерим парите, после да ги съберем. А след това трябва да ги управляваме правилно и да се следим дали се харчат разумно.

Софи се усмихна. Усещаше, че беше направила едно много добро дело този ден.

— И ако някой се заеме, да кажем, със сградата на училище или болница, тогава ще трябва да наблюдава всички работници и разходи. Това би било много стимулиращо. Да не говорим колко полезно ще бъде за обществеността.

— Добре — каза Софи и плесна с ръце. — Аз ще бъда първата, която ще се запише в твоята комисия за изграждането на… каквото и да решиш да се изгражда. Ще го построиш близо до Уестънбърт, нали? Мога да бъда доста полезна, всъщност, ако построиш нещо там. Арендаторите много държат на мен. Винаги им нося кошници на Великден и Коледа. Въпреки че едва ли бих могла да съм много полезна точно сега. — Тя потупа корема си. — Но мога да ти помогна с планирането и всичко останало, веднъж, след като започнеш и…

— Софи — Ема прекъсна зълва си със смях в гласа, — ти ще бъдеш първият човек, когото ще извикам.

— Добре. Очаквам го с нетърпение — Софи наля на Ема чаша чай. — Сега, след като обсъдихме това, колко дълго мислиш да останеш? Предполагам, че си нетърпелива да се върнеш при брат ми, след като реши проблема си, но наистина не мисля, че трябва да го направиш още тази вечер. Става доста късно, а дъждът не изглежда да намалява.

Ема отпи глътка от чая си, оставяйки горещината да затопли гърлото й.

— Всъщност, казах на Алекс, че ще отсъствам седмица.

— Господи, защо? Женени сте само от месец. Със сигурност не искаш да отсъстваш седмица.

— Не — каза Ема и въздъхна леко. — Но той ми говори с ужасно снизходителен тон, когато му казах, че съм отегчена…

— Не казвай нищо повече — отвърна Софи и вдигна ръката си. — Знам точно за какво говориш. Трябва да останеш за седмица или поне се опитай да издържиш около четири дни. Той трябва да се научи да не те подценява.

— Да, предполагам, но… — Гласът на Ема заглъхна, когато погледна нагоре към Софи. Цялата кръв се отцеди от лицето й и тя остави чашката за чай с дрънчене в чинията. — Софи? — повика я Ема и изви главата си, за да проследи погледа й.

Един привлекателен мъж с топли кафяви очи и пясъчна коса стоеше на вратата.

— Оливър? — прошепна Софи. — О, Оливър! Толкова ми липсваше!

Ема спря една неочаквана сълза, докато наблюдаваше как Софи се втурна в прегръдката на съпруга си. Държейки очите си дискретно наведени надолу, тя изчака докато двойката се целуна и прегърна и си казаха един на друг с думи и погледи колко са си липсвали през последните няколко месеца.

— Софи — каза накрая Оливър и отдръпна ръката й, но отказа да я пусне, — може би трябва да ме представиш на приятелката си.

Софи се засмя весело.

— О, Оливър, никога няма да повярваш, но Ема не е просто моя приятелка, тя ми е зълва. Алекс се ожени!

Мъжът й остана с отворена уста.

— Шегуваш се.

Софи поклати глава, а Ема се усмихна смутено.

— Е, проклет да съм, Ашбърн се е оженил. Вие трябва да сте истинска дама, Ваша светлост.

— О, моля ви, наричайте ме Ема.

— Освен това и американка — добави той, отбелязвайки акцента й.

Ема размени няколко любезности с графа на Уайлдинг, но колкото повече събралата се отново двойка се опитваше да го скрие, толкова по-очевидно ставаше, че двамата искат да прекарат известно време заедно и сами. Така че Ема измърмори колко безнадеждно уморена е от пътуването и попита дали вечерята й може да бъде изпратена в стаята. Пожела на двойката лека нощ и се насочи към стаята си, спирайки по път при библиотеката, където набързо се отправи към раздела за Шекспир и грабна от рафта „Хамлет“.

* * *

На следващата сутрин Ема отново облече пътническия си костюм, който вече беше освежен и изгладен. Софи се появи на закуска в пеньоара си и с някак зачервени от съня очи, но изглеждаше невероятно щастлива.

— При тези обстоятелства мисля да скъся визитата си и да посетя братовчедите си за няколко дни — каза Ема.

— Не е нужно да правиш това — каза Софи бързо и заглуши една прозявка.

Ема се усмихна знаещо. Софи не беше прекарала много време в сън предната нощ.

— Не, повярвай ми, така предпочитам. Заслужавате известно време насаме със съпруга ти и сина ти. Ако можеш само да изпратиш някой до Алекс с бележка, която да го информира за промяната в плановете, ще ти бъда много благодарна.

— О, да, разбира се. Но се увери, че няма да се върнеш, преди да са изминали четирите дни. А ако можеш да издържиш, трябва да пробваш и пети ден.

Ема само се усмихна и изяде омлета си.