Александра Потър
Отпусни му края (41)

Глава 41

— Куанта, Върджин, Делта, Еър Малайзия… — Хю четеше табелите, докато обхождаше билетните каси в търсене на познатото червено, бяло и синьо на „Бритиш Еъруейз“. На летището беше пренаселено както винаги и терминалът преливаше от хора, които сновяха с багажи и зле опаковани сувенири; роднини и приятели, които се сбогуваха и ветерани от виетнамската война, които събираха пари за благотворителност. Като следваше Хю, който управляваше количката, Франки прекоси терминала, студен от климатиците след жегата и влагата отвън. В ръце държеше паспортите и билетите в очакване на чекирането.

— Ааа, ето го — обяви той ведро и простена: — Колко типично! Винаги трябва да е с най-дългата опашка.

Редица от хора и техните багажи се виеше между ограничителните бариери. Недоволен, той се нареди в края на опашката.

— Добре ли си, скъпа? Много си мълчалива.

— Да. Добре съм. — Франки се насили да се усмихне. Но не беше добре. По целия път до летището не спря да мисли за последните думи на Рита. „Не е било просто забежка… поне не и за него.“ Те поставяха преценката й под въпрос. Толкова дълго се опитваше да се убеди, че Райли бе просто ваканционен романс — и почти беше успяла — но сега се почувства, сякаш се крие от истината.

Първата нощ, която прекара с Райли след партито, той й каза нещо, което никога нямаше да забрави. Как ще разбере, че е преодоляла някого — когато не мисли за него, преди да заспи вечер или когато се събуди сутрин. Няма да вижда неговото лице, когато затвори очи. А миналата нощ, когато легна в леглото до Хю и се опитваше да заспи под равномерния ритъм на дишането му, не за него си мислеше в това унесено състояние между бодърстването и съня и не неговото лице видя, когато загаси лампата. Беше Райли.

Опашката се придвижи напред. Пред тях беше двойка около тридесетте. Той я беше прегърнал, а тя облягаше главата си на рамото му. Изглеждаха толкова добре заедно. Франки не можа да откъсне поглед, когато те се целунаха нежно. Накрая мъжът погледна към жената. Точно така я гледаше Райли. Като се опита да потисне пристъпа на тъга, който почувства, тя се извърна и погледна към Хю.

Зает да попълва стикери за куфарите, той не й обръщаше внимание. Винаги беше такъв на летище — винаги поемаше контрола. Наблюдаваше как той прецизно прикрепя етикетите на куфарите й, който бяха излинели по краищата от многократната употреба. Поразителен беше контрастът с неговия скъп комплект ергономични куфари от „Самсонайт“.

— Следващият, моля — повика ги служителката на компанията.

— Хайде, това сме ние — просъска Хю и прибра писалката си, за да придвижи количката им напред. Винаги съревноваващ се, той се спусна към гишето, сякаш пресичаше финална линия.

Франки не бързаше толкова. Всъщност се чувстваше като вкопана в земята.

— Колко куфара?

— Шест, опасявам се. Годеницата ми не обича да пътува компактно. — Хю се разсмя престорено в опит да очарова стюардесата и да не плаща за допълнителен багаж, а може би дори да бъде преместен в бизнес класа. — Нали скъпа? — Постави ръка на кръста й, но беше скован и изглеждаше нелепо. Публична проява на чувства в полза на по-добри условия за пътуване.

Фанки не отговори. Не можеше да каже нищо, но вътрешно оглушаваше от гласа, който крещеше: „Спри, направи грешка!“. Беше направила. Беше направила дяволски голяма грешка. Хю може да не се беше променил, но тя беше. Тя беше различен човек от момичето, което се напи на бара в „Хийтроу“, обръщайки водки в желанието си да заглуши болката, и пристигна в Ел Ей с махмурлук и разбито сърце.

И най-накрая, признавайки и пред себе си, тя знаеше, че няма начин да се върне обратно към живота си с Хю. Връзката им беше преминала срока на годност. Хю я беше помолил да се омъжи за него, но нито веднъж не й каза, че я обича. И тя не му го каза. Защото вече не беше влюбена в него. Сърцето й започна да бие като парен чук, когато най-накрая си призна. Беше влюбена в Райли.

— До прозореца или до пътеката?

— Нито едно от двете.

— Какво? — попитаха Хю и служителката хорово.

— Няма да дойда с теб. — Пулсът й беше толкова ускорен, че едва говореше. Но когато го каза, почувства вълна от облекчение. В душата й нямаше никакво съмнение, че постъпва правилно. Всъщност за първи път от седмици се чувстваше сигурна. Обичаше Райли. Добре де, може би беше съсипала всичко завинаги, но може би, само може би все още имаше шанс и нямаше как да разбере, ако не опиташе. Рита беше права. Трябваше да следва сърцето си. Не беше хазарт. Нямаше какво да губи.

Погледна Хю. За първи път в живота си той изглеждаше развълнуван.

— Да не си забравила нещо? Ако си забравила нещо, винаги можем да го получим с колет — избъбри той. Гласът му ставаше писклив. Дръпна яката си, която чувстваше стегната и неудобна.

Франки поклати глава.

— Не съм забравила нищо. — Беше непоколебима. Веднъж започнала, не можеше да спре. — Вече не е същото между нас, Хю. Когато приключи връзката ни, бях съсипана, не мислех, че някога ще го преодолея. Разби ми сърцето, знаеш ли… — Погледна го за момент. Внезапно почувства, че го съжалява. — Предполагам, че много неща са по моя вина. Не трябваше да казвам „да“, когато ме помоли да се омъжа за теб. Но когато се появи във Вегас, се върнаха всички стари чувства. Но сега знам, че те са точно това. Стари чувства. — Тя преглътна и си пое дълбоко въздух. — Вече не те обичам.

Беше като шамар по лицето. Хю изглеждаше изумен. Не можеше да повярва на ушите си.

— Виж, знам, че ще отнеме време отново да свикнем един с друг — каза, като смутено прочисти гърлото си. — И ако се опитваш да ми кажеш, че си спала с друг, няма проблем. Очевидно не искам да знам детайлите, но ще бъда лицемер, ако не призная няколко връзки. — Изчерви се. — Имам предвид, че също не бях целомъдрен през последните няколко месеца.

Въпреки признанието му Франки остана непоклатима.

— Няма нищо общо с това, че съм спала с друг.

— Казваш, че си? — Той беше втрещен.

Нетърпеливи, пътниците започваха да зяпат, протягаха вратове да видят какво се случва в началото на опашката и ги бави. Като чувстваше очите им върху себе си, Хю започна да пристъпва нервно. Не обичаше да е център на внимание, освен ако не беше на курса по голф. Какво зяпаха всички проклети американци? Какъв си мислеха, че е той? Животно в зоологическата градина?

Отново прочисти гърлото си, прокара ръце през косата си раздразнено и като се наведе по-близо, просъска:

— Виж, това да не е някакъв начин да ми го върнеш? Знам, че беше разстроена от раздялата на рождения ти ден, но казах, че съжалявам. — Той се опули на жена, която ядеше пуканки и се надвесваше над загражденията, за да може да чува по-добре и да предава информацията назад по опашката пътници.

— Не се опитвам да ти го върна.

— Ако очакваш да пълзя, няма да го направя. — Побъркан от нежеланата публика, Хю хвърли на тълпата най-убийствения си поглед. Скоро можеше да продава билети за представлението.

Но пътниците продължиха да гледат. Това беше по-добро от всеки филм.

— Не очаквам. — Франки въздъхна и като завъртя пръста си, свали пръстена и му го подаде. — Съжалявам, Хю.

Жуженето на тълпата стихна в напрегнато очакване да чуе следващата реплика. Напрегна се и стюардесата, която със затаен дъх следеше действието, което се развиваше пред нея.

Хю зяпна пръстена в недоумение.

— Какво искаш да ми кажеш?

Не се сдържа и използва неговата реплика.

— Казвам, че свърши.

Отекна звукът от ръкопляскания, докато Франки събираше багажа си. Обърна се и остави Хю зашеметен пред гишето. Знаеше, че няма да я последва, гордостта му нямаше да му позволи. И се радваше. Не искаше това от него. Чувстваше се, сякаш голяма тежест е свалена от раменете й. Повлече багажа си през тълпата пътници, които я гледаха, сякаш беше някаква изгряваща звезда, и се насочи към изхода. Един господ знаеше какво щеше да се случи. Какво щеше да прави в Ел Ей без пари и работа. Не беше мислила толкова напред. Но едно нещо беше сигурно — този път беше взела правилното решение.

Не спря да върви, докато не излезе навън. Докато дръжките на куфарите не се впиха в дланите й и неспособна да ги влачи повече, тя не ги остави на тротоара. Като вдиша дълбоко горещ, прашен и замърсен калифорнийски въздух, тя се облегна изморено на стената, лениво наблюдавайки потокът от коли на заминаващи и пристигащи пътници.

Не беше ли това мястото във филма, когато мъжът, в когото е влюбена героинята, се появява от нищото и й казва, че я обича? Усмихна се мрачно на себе си. Това можеше да е Ел Ей, но тя не страдаше от заблуди. Предишният й оптимизъм беше просто самозалъгване. Беше се провалила с Райли. Напълно и тотално провалила. Никога нямаше да й прости и кой можеше да го вини? Тя го изостави пред олтара в Новогодишната нощ.

Седна на земята и изрови от чантата си смачкан пакет цигари. Рита й ги беше дала за „спешен случай“. Усмихна се на себе си. Наистина трябваше да се обади на Рита, но не можеше да го направи точно сега. Имаше нужда от няколко минути насаме със себе си, за да се опита да подреди мислите си. Щеше да й се обади, след като изпуши цигарата. Сега, само ако можеше да намери запалка… Колко типично за нея, имаше всичко, но не и кибрит — тампони, дъвка, две протекли писалки…

Пръстите й напиха портмонето и под него, наполовина скрит, тя видя пръстена от Райли. Щеше да го изхвърли, но нещо я спря — сантименталност, глупост, надежда… наречете го както искате, но просто не можа. Плъзна го на пръста си. Държеше се глупаво. С нея и Райли беше приключено и колкото по-скоро го приемеше и продължеше с живота си, толкова по-добре. Подсмръкна. Така, къде беше проклетият кибрит?

— Искаш ли огънче?

Чу глас зад себе си и вдигна поглед нагоре.

За момент тя не каза нищо. Не можеше. Беше репетирала какво да му каже, ако го види отново, и беше измислила всичко. Но сега, когато той стоеше пред нея в оръфаните си стари дънки и мърлява тениска, която отказваше да изхвърли, небръснат, с разрошена коса и тези проклети големи сини очи, в които можеше да се удави, подготвената й реч се изпари.

— Какво правиш тук?

Задържа погледа й, по лицето му се разля широка усмивка.

— Наистина ли мислеше, че ще оставя влудяващата английска мацка да си тръгне толкова лесно?

Не беше точно романтичният отговор, на който се надяваше.

— Нима казваш, че съм влудяваща?

— Ами, ти ме изостави.

— Не бих го определила точно така…

Тя млъкна, когато Райли я придърпа към себе си.

— Млъкни, Франки!

И преди да успее да отговори, той се наведе и я целуна.

Кой казва, че се случва само по филмите?