Александра Потър
Отпусни му края (23)

Глава 23

— Чувствам се като парцал. — Като предпазливо повдигна очилата си в яркото следобедно слънце. Рита погледна в огледалото си за обратно виждане. — И изглеждам като такъв. — Простена, смъкна очилата си и се отпусна зад волана на своя Буревестник.

Франки лежеше на седалката до нея, която бе изтеглена възможно най-назад, и неуспешно се опитваше да забрави адското си главоболие. Отвори очи наполовина, позволявайки на лъч слънчева светлина да достигне до зениците й, но беше твърде ярък дори през слънчевите й очила.

— Аз също — изграчи тя, стисна отново очи и смъкна бейзболната си шапка, докато не покри напълно лицето си.

Беше сутринта след миналата вечер и те бяха заседнали по средата на задръстването на Сънсет булевард благодарение на Рита, която имаше гениалната идея да отидат до Малибу. Два часа по-късно идеята не изглеждаше така гениална. Не бяха взели предвид трафика, което означаваше, че вместо да се възстановяват на плажа, да слушат плясъка на вълните, да поемат морски въздух с пълни дробове и да подсилват тена си, те бяха заседнали на първия възможен светофар, изпускаха алкохолни пари под жарките слънчеви лъчи, слушаха какофонията от клаксони и вдишваха изгорели газове. Махмурлукът им ставаше все по-убийствен с всяка минута.

Франки наблюдаваше как термометърът в колата наближава и се готви да надмине точката на кипене. Всеки момент колата щеше да прегрее, а в тези тридесет и два градуса без климатик такава опасност грозеше и нея. Като отвори петлитровата бутилка с вода за радиатора на колата, тя изгълта половината в опит да потуши жаждата си. Чувстваше се ужасно. Твърде много алкохол и почти никакъв сън не бяха добра комбинация. Един господ знае кога се прибра миналата вечер. Всичко, което помнеше, бе как тръгна от дансинга и видя Рита, припаднала на бара до кофа с лед и празна бутилка от шампанско. Половин дузина мъже кръжаха около нея като лешояди и тя реши, че е по-добре да прибере приятелката си с такси у дома, преди някой друг да го е направил. Всъщност това не беше напълно вярно. Тя можеше да си спомни нещо — някого. Спомняше си Райли.

Потоци паника, вина, смущение и въодушевление се изляха едновременно върху нея, когато цветна снимка на техния танц прекоси съзнанието й. Тя не можеше да си спомни какво точно се случи. Не и особено добре. Всичката текила и шампанското си бяха казали думата, замъглявайки ума й, размивайки времето и изтривайки разговорите. Част от нея беше благодарна. Потръпваше при спомена как беше увиснала на врата му в целувка по средата на Каубойското място, без да знае болезнените детайли. Събуди се тази сутрин с хаос от образи и откъслечни спомени за думите му. Нищо, с което не можеше да се справи. И се почувства облекчена. Но когато завесата на умората започна да се вдига, тя осъзна, че минала вечер я бе оставила с две неща — убийствен махмурлук и много смесени чувства.

Всичко беше толкова дяволски объркващо. Тя не знаеше какво, по дяволите, да мисли за миналата вечер. Беше ли се случило нещо недоизказано между тях? Не бяха се нахвърлили един върху друг, поне това си спомняше, но същевременно си спомняше, че й се искаше. И това я побъркваше. Означаваше ли това, че внезапно си е паднала по Райли? Или беше класически случай на препиване, страдане по Хю и жажда за внимание? Все пак беше доста отдавна, когато за последно целуна мъж, да не говорим за любовна игра или секс и кой би я обвинил, че иска целувка? Дори и да беше с неподходящ мъж. А Райли беше неподходящият мъж за нея. Тя искаше Хю. Ръцете на Хю около себе си. Хю да я целуне. Миналата вечер тя беше пияна. Самотна. Объркана. Тя желаеше Хю, само Хю, винаги Хю. И тя не, абсолютно, категорично, стопроцентово не желаеше Райли.

Светофарът се смени и колите започнаха да се движат. Виждайки дупка в редицата пред себе си, Рита натисна газта и изпревари рейндж роувър със затъмнени стъкла — любимата кола на всички знаменитости в Холивуд, които искаха да бъдат забелязани, без да бъдат видени. Като оставяха ресторанти и магазини зад себе си, те скоро достигнаха до фризираните морави и внушителни къщи на Бевърли Хилс. Понесоха се между редиците палмови дървета покрай мексиканчета с реклами на карта с домовете на звездите. За два долара любопитните туристи получаваха от тях неактуални адреси на знаменитости, покрай които да карат своите лъскави коли под наем, за да видят къде е живяла Джули Андрюс и къде е знаменитият хотел с цвят на розова сьомга, в който Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са се установили по време на първия си брак или беше по време на втория?

Като надничаше лениво над слънчевите си очила, Франки се излежаваше на седалката си, твърдо решена да игнорира махмурлука и да се наслаждава на гледката. Така трябваше да се наблюдава Ел Ей — през три слоя. Първият бяха тъмните стъкла на слънчевите й очила (ужасен от липсата й на аксесоари за лице, Дориан й бе заел чифт от модерните за сезона Версаче със стъкла като черупка на костенурка); вторият беше прозорецът на колата, а третият, разбира се — смогът. Смогът бе плътният кафяв слой между хоризонта и перфектно синьото небе, който Франки видя още със стъпването си на летище Лос Анджелис. Забавното бе, че изглежда никой друг не го забелязваше. Което вероятно се дължеше на обсебеността на другите от различен вид замърсяване — цигарения дим. Пушенето беше смъртоносно, замърсяваше дробовете ти и беше заплаха за обществото. Но смог? Какъв смог?

След пет седмици в Ел Ей тя беше осъзнала, че за Лос Анджелис смогът е оптическа измама. Винаги беше „ей там“, почти в края на дъгата, само че в този случай не като гърне със злато, а по-скоро като натравяне с въглероден монооксид. Но както каза Рита, в световната столица на филмите град, създаден от завода за илюзии, да бъдеш част от него означаваше да вярваш в перфектно, ослепително синьо небе… защото това бе най-голямата илюзия от всички.

— Мисля, че ще повърна. — Рита се вкопчи във волана, олюлявайки се несигурно.

— Шегуваш се, нали? — Франки се размърда от замаяното си състояние.

— Не. — Тя поклати глава и изду бузи.

— Може би трябва да отбиеш.

— Какво? И да повърна на тротоара?

— Ами, по-добре е, отколкото да повърнеш върху мен.

Като придърпа любимия си саронг плътно около себе си, Франки се притисна плътно във вратата на колата.

— Не мога, по средата на Бел Еър сме…

— И какво от това?

— Как какво? На това място има повече холивудски филмови звезди, режисьори и продуценти на квадратен сантиметър, отколкото където и да било по света. — Рита се пресегна, взе останалата вода за радиатора и я изля в гърлото си. — Когато казах, че искам да оставя следа в Холивуд, повръщане в края на алеята на Стивън Спилбърг не беше това, което имах предвид.

За щастие, след като се освежи с водата цветът започна да се връща по лицето й и те продължиха, без да се налага да спират по спешност. Фучаха по Сънсет булевард покрай безкрайни съмнителни предградия, докато най-накрая не се изкачиха на върха на хълма, целите окъпани в слънчева светлина. Гледката беше величествена, точно като за пощенска картичка, и за първи път в живота си Франки видя Тихия океан ивица морскосиньо на хоризонта. Очакваше го отдавна. Докато се приближаваха към брега, тя гледаше как ивицата става все по-широка и по-широка, простираше се докъдето поглед стига и в един момент просто изпълни цялата панорама.

Рита паркира колата отстрани на крайбрежната магистрала — оживен запрашен участък от пътя с шест ленти, който продължаваше към Сан Франциско. Франки почувства леко разочарование. Къде беше известният плаж на Малибу? Къде бяха всички къщи за милиони долари? Всичко, което можеше да види, бяха триметрови стени с електронно охранявани врати.

— Това ли е? — попита, като слезе от колата и последва залитащата Рита през една от вратите надолу по стълбище от вълнообразна ламарина, което бе толкова стръмно, че я заболяха краката. — Мисля, че каза, че Малибу е очарователно.

— Спри да мрънкаш! — скастри я Рита. В едната ръка държеше цигара, а с другата парапета за така необходимата й опора. Като стигнаха долната площадка, тя сложи ръце на кръста и опита да си поеме дъх. Нещо й подсказваше, че трябва да спортува повече и да откаже цигарите. Дръпна си от цигарата, изправи гръб и бутна очилата плътно към очите си.

— Какво мислиш сега! По-добре ли е от Брайтън^[1]?

Като изхлузи старите си протъркани джапанки, Франки отпусна стъпала върху мокрия жълт пясък и почувства мекотата му между пръстите на краката си. Пред нея се простираше почти пуста плажна ивица, с изключение на няколко тичащи и двойка, която разхождаше кучето си. Както всичко в Америка плажът беше голям и сякаш се простираше на стотици километри, дори покрай скалите в далечината, където се виждаше група сърфисти, и вероятно чак до Сан Франциско. На крачка от разбиващите се вълни над океана висеше стройна редица къщи, всяка една напълно различна от следващата. Като произведение на модерното изкуство от пясъка се издигаше четириетажна сграда, изцяло направена от синьо стъкло; друга приличаше на замък от Дисниленд с кули и водоливници; още по-нататък се виждаше белосана хасиенда в мексикански стил с шезлонги на всяко ниво и водопад от розови увивни цветя по една от стените.

— Само малко — промърмори Франки, докато постилаше плажната си кърпа. Тя се пльосна върху нея, подпря се на лакти, и разгледа обстановката около себе си. Това беше Малибу от нейните представи. Малибу, където Бо Дерек тича по плажа с мъниста в косата. Където се случваха всички бляскави плажни партита с невероятни жени с изящни фигури в дизайнерски бански, за които беше чела като тийнейджърка в романите на Джаки Колинс. Толкова дълго това място беше само мираж, сега беше реално. Ето я и нея, добрата стара Франки от Фулхам. Добре де, банският й не беше дизайнерски — беше двугодишен с твърде много плат на гърдите и дупето, не паяжина от лентички, прикрепени на магия — и фигурата й бе по-върлинеста от тази на Бо Дерек. Но какво пък, тя се печеше на плажа на Малибу. Пое си дълбоко въздух, изви гръб и вдигна лице към слънцето.

— Обичам този плаж — въздъхна Рита, като се стовари на пясъка до нея. — Много по-хубав е от претъпканите ивици надолу към Санта Моника. Наблъскани са като сардини, пълно е с британци в отпуска…

Без да забележи иронията, тя се зарови в чантата си и извади слънцезащитен лосион, ластик за коса, уокмен, балсам за устни, очила за плуване, цигари и последния си наръчник за това как да си помогнем сами — „Откажи мъжете и поеми живота си в ръце“. Рита беше всичко друго, но не и неподготвена.

— Както и да е, тук обстановката е много по-хубава. — Тя махна неопределено към групата сърфисти, които влизаха и излизаха от водата в далечината и яздеха вълните с впити в мускулестите им тела бански костюми.

— Мислех, че си отказала мъжете.

— Съм, но не вреди да гледам… или да ме гледат.

Като развърза горнището на банския си, Рита започна да се маже със слънцезащитно мляко фактор 30, мръщейки се на многото плът около корема си.

— Ще ми намажеш ли гърба?

Франки седна, нашари гърба й с лосион и започна да го втрива в кожата й. Въпреки цял живот седене по солариуми, мазане с бронзант, почивки в Тенерифе и вече четири месеца, прекарани в Калифорния, Рита все още беше бяла като сирене. Червенокоса, тя никога не покафеняваше, ставаше на лунички, изгаряше, а после се белеше като печена червена чушка.

— Заповядай. — Франки й подаде лосиона обратно. — Изглеждаш готова да преплуваш океана. — Рита бе покрита с плътен слой бял крем.

— Само защото имаш проклета матова кожа. Стройна с матова кожа. Има ли нещо, което аз имам, а ти не?

— Цици. — Франки се усмихна и се обърна да легне по корем, извивайки се като риба на сухо, докато откопчаваше сутиена си, за да не остане светла линия.

За разлика от Рита тя се притесняваше твърде много да се пече без горнище. Не че имаше проблем с размера на гърдите си, 34 В си бяха достатъчно големи, и не че имаше някой наоколо, който да ги зяпа, освен сърфистите, а те имаха повече от достатъчно за гледане с щедрите форми на Рита. Но беше твърде стеснителна. Хю винаги казваше, че тя има „прекрасни гърди… точно една шепа“ и миналата година на почивката им в южна Франция я бе убедил да се пече без сутиен. Но тя го направи само веднъж. Чувстваше се, сякаш всеки зяпа зърната й. Един господ знае защо. Всъщност на плажа изобилстваше от зърна на показ. Хю я нарече пуританка. Което си беше прекалено, казано от мъж, който носеше шорти само ако дължината им беше под коляното.

Взе книгата на Рита и мързеливо разлисти страниците от главата „Дразнещи мъжки навици“. Беше дълга около шейсет страници.

— Как се чувстваш? — Рита мажеше глезените си с крем.

— Зле — измънка Франки, без да вдигне глава.

— Аз също. Обикновено не страдам от махмурлук. Вероятно е от проклетите коктейли.

Пуфтейки, тя приключи с мазането на краката си, затвори капачката на лосиона и се излегна по гръб с разперени крайници на хавлията си, която носеше логото на „Клуб Ибиса хотел“ в единия ъгъл. Изкиска се на нещо.

— Трябва да съм била много пияна снощи. Току-що си спомних, че почти се нахвърлих на Дориан.

— Не си. — Франки спря да чете за „неприемливото поведение на мъжете в банята“. Това беше много по-интересно от професионалното мнение на д-р Бернщайн за психологическите вреди, които отказът на мъжа партньор да свали тоалетната чиния оказва върху женската психика.

— Не бъди глупава — сряза я Рита възмутено. — Разбира се, че не съм. Бях пияна, не отчаяна. Поне не изцяло.

Изведнъж й проблесна споменът как вдига полата си, за да покаже татуировката на червен дявол на дупето си. Господи, трябва да е била в несвяст! Тя нямаше татуировка — нито червен дявол, нито нещо друго.

— Няма значение, както казах, приключих с мъжете. — Пресегна се и смени слънчевите с чифт очила за солариум не искаше бели кръгове. — Ти изглежда също си прекарваше добре.

— Както имаш предвид?

Франки рязко мина в отбранителна позиция.

— С Райли на дансинга. Изглеждаше щастлива.

Райли. По-рано беше решила, че повече няма да мисли за него. Всички чувства, които може би беше усетила предната вечер, бяха грешка. Тя обичаше Хю и не биваше да го забравя.

— Така ли мислиш? — все пак не устоя да не попита.

— Сигурна съм, видях ви двамата… точно преди да припадна. Ако не знаех, щях да си помисля, че между вас има нещо.

— Не ставай глупава!

— Не казвам, че си помислих това… — Рита знаеше, че стъпва върху тънък лед. Франки можеше да е много докачлива. — Знам, че той не те интересува… — Тя бутна мравка от обицата на пъпчето си. — Което е добре.

— Защо?

Осъзнавайки, че е казала повече от необходимото, Рита се опита да прикрие гафа.

— Щеше да е наистина ужасно, ако си падаше по него, нали?

— Щеше ли? — Някак си, някъде Франки неочаквано смени позицията си.

— Господи, Франки, всеки би си помислил, че си падаш по него, така, както говориш!

— Разбира се, че не — сопна се. Взе една мида и започна да рони пясъка от нея. — Просто съм любопитна, това е. Защо би било толкова ужасно?

— Защото той е задник.

— Задник? Откога? — Франки бе изумена. И учудващо отбранителна. — Променила си мнението си. Мислех, че наистина го харесваш.

— Харесвах го до снощи.

— Защо, какво се случи снощи? — Умът й препускаше. — Пропуснала ли съм нещо?

Като бутна очилата си назад, така че гумената лента прихвана косата й като диадема, Рита седна и започна да втрива в лицето си крем за избелване с цинк.

— Ами, нямах намерението да ти казвам… — Глупости, Рита никога не можеше да пази тайна. — Но щом така и така не се интересуваш от него…

Франки извъртя тяло, като придържаше сутиена си, и погледна към нея.

— Хайде де, не ме дръж в напрежение!

— Виж, не е важно…

— Рита.

Рита спря да се маже и въздъхна примиренчески.

— Ами, очевидно той е казал на Дориан, че не се интересува… от теб… — добави като послепис. Франки не каза нищо. Не можеше. — Имам предвид, що за идиот. Сякаш изобщо има шанс — цъкна Рита и взе огледало, за да се огледа. — Той изобщо не е твой тип.

Франки се почувства като ударена от автобус. Двуетажен.

— Кога е казал това?

Зашеметена, тя зяпаше Рита, която почистваше останки от спирала от единия си клепач.

— Вчера вечерта.

Вчера вечерта. Франки сякаш започна да пада. Вчера вечерта той обви ръцете си около нея на дансинга… Вчера вечерта той я погледна и каза, че държи в ръцете си най-прекрасната жена… Вчера вечерта… Тя се съвзе. Един момент. Това, което се случи вчера вечерта, нямаше никакво значение за нея, тогава защо да означава нещо за Райли? И какво ако той не се интересуваше от нея. За какво да се притеснява? Тя също не се интересуваше от него. Като закопча сутиена си, тя седна със скръстени крака и се остави на горещите слънчеви лъчи, отнесено наблюдаваше вълните и слушаше как се разбиват на пясъка, вдишваше морския мирис и вкусваше солта от пръските по устните си. Това върна разума й обратно.

Рита запали цигара и се втренчи в нея.

— Добре ли си? Не трябваше да отварям голямата си уста, нали?

— Не ставай глупава, добре съм. Радвам се, че Райли не си пада по мен. Това просто щеше да усложни нещата, нали? Като с теб и Дориан.

Рита направи гримаса.

— Господи, ние не сме сложни. Дориан иска секс, а аз не му давам. Доста просто е, наистина.

Франки се засмя. Настроението й се разведри.

— Знаеш какво имам предвид. Райли и аз сме просто приятели. — Спря да върти часовника си и погледна надолу, прокара ръце през пясъка, наблюдавайки го как изтича между пръстите й. — Единственият мъж, който искам да се интересува от мен, е Хю.

— Франки.

— Знам. — Усмихна се и вдигна ръце в знак, че се предава. — Застреляй ме.