Александра Потър
Отпусни му края (35)

Глава 35

Франки не можеше да си спомни чия идея бе да отидат до Лас Вегас за Милениума. Вероятно на Дориан, но можеше да бъде и на Рита. Честно казано, след появата на Райли остатъкът от коледния ден се превърна в смътен спомен.

Въпреки това в три часа на обяд в новогодишния ден тя бе сгушена до Райли на задната седалка на чисто новия форд Експедишън на Дориан — личният му коледен подарък — и зяпаше през затъмнените стъкла към пътя. От прашната пустиня пред нея изгря неонова лента блестящи хотели и огромни като храмове казина. Внушителни измислени светове, където залагането беше религия, парите — официален език, а времето се измерваше с оборотите на рулетката. Франки почувства прилив на въодушевление. Ето това беше Лас Вегас.

— Дявол да го вземе, по-добро е от светлинното шоу в Блекпул! — ахна Рита, когато Дориан спря пред „Двореца на Цезар“ и те замениха прохладата на климатика с убийствената горещина на невадската пустиня.

— Тук ли ще отседнем? — прошепна Франки, стъписана от спретнатите униформени портиери, които се спуснаха да разтоварват багажа им. Тя очакваше да изберат някой евтин мотел за двадесет долара на вечер с петна от цигари по килима, хлопащи табли на леглата и подчертаващо целулита осветление в банята. С целия си неонов блясък мястото никак не изглеждаше евтино.

— Абсолютно — изчурулика Дориан, разтягайки краката и ръцете си сякаш се готви за маратон. Забеляза обезпокоеното й изражение и се разсмя. — Не изглеждай така притеснена. За моя сметка е.

— Дориан е висока топка — прозя се Райли, който беше заспал някъде около Долината на смъртта. Като премигваше срещу яркото слънце, той се опита да прогони съня от очите си. — Във Вегас така наричат големите играчи. — Взе прашната си шапка, прегърна Франки през рамото и я придърпа към себе си, докато следваха портиерите през вътрешния двор. — Казината го обичат — прошепна, сънено целуващ шията й.

Дориан ги чу, докато вървеше към входа.

— Няма да плащате за нищо. Хотел, рум сървис, храна, напитки… всичко е безплатно — заяви той, размахвайки ръце ентусиазирано, сякаш дирижира своя собствена симфония.

— Безплатно? — повтори Рита, като се опитваше да не изостане на нечовешки високите си токчета, докато бързаха към движещата се пътека, която ги понесе покрай копие на Давид на Микеланджело в естествени размери. Отбеляза си наум да си купи чифт обувки, с които всъщност да може да ходи — след шест месеца в Ел Ей беше изгубила този навик. — Всичко?

— Само ако си изиграеш картите правилно — ухили се Дориан и многозначително плъзна ръка около кръста й, когато попаднаха в лабиринт от ротативки, огледала, многоцветни светлини и зелено сукно.

Рита направи гримаса. Нещо й подсказваше, че той няма предвид покер.

Докато Дориан ловко водеше Рита през плъзгащите се врати към ВИП рецепцията, Франки изостана, загледана в редиците от туристи по шорти и жакети с кофи с монети в ръце, които хранеха ротативките като животни в зоопарка.

— Играеш ли? — попита тя и погледна към Райли.

— Понякога. Зависи дали се чувствам късметлия.

— А така ли се чувстваш? — Гласът й беше тих на фона на дрънчащия звук от цялата галерия увеселителни съоръжения, които се простираха във всички посоки, докъдето ти стигат очите.

Райли не можа да не се усмихне. Още от онази вечер в дома му той не можеше да повярва какъв късметлия е, че някой като Франки ще се интересува от някой като него. Като я прегърна с две ръце, той я придърпа към себе си.

— Ти как мислиш?

През изминалата седмица Франки бе нарушила всички правила на срещите: 1) остави седемдесет и два часа между телефонните обаждания; 2) създай си натоварен социален живот, когато уговаряте среща; 3) бъди хладнокръвна и не го кани на кафе у вас, дори да умираш за това. И вместо това бе прекарала всеки момент, будна и спяща, с Райли. За първи път в съзнателния си живот тя игнорира всичко, което женските списания, най-добрата й приятелка Рита и годините опит я бяха научили за това как да държи мъжа в напрежение за следващия си ход. Не искаше да играе игри. Искаше да е с Райли. Беше наистина толкова просто.

И така, като изхвърлиха книгата с правилата през прозореца, те прекарваха всеки ден заедно. През деня се разхождаха по плажа Малибу и наблюдаваха играта на делфините със сърфистите, отиваха до Санта Барбара с очуканото му бронко и пиеха бира, докато слънцето обагряше в оранжеви и розови линии хоризонта над хълмовете. Вечерите прекарваха на барбекю в градината му — нейното с вегетариански бургери и шардоне, неговото с половинкилограмови пържоли и „Джак Даниелс“ — след това се сгушваха на хамака като котки, разказваха си истории от детството, разглеждаха стари снимки и говореха за живота си, докато думите им не се превръщаха в жадни целувки и те не можеха да устоят на желанието нито минута повече.

Франки беше напълно неподготвена за всичко това. След Хю никога не бе очаквала, че ще открие някого, който в един момент ще я разсмива, а в следващия ще я кара да се чувства дяволски похотлива. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истинско, дори сексът беше удивителен. Не като хореография в стил „Първичен инстинкт“ с отмятане на главата и вой към луната, а по-скоро невероятно интимно, забавено правене на любов в стил Бари Уайт.

Но нали винаги началото е страхотно? Един следобед, лежаща гола до Райли все още под въздействието на насладата от върховното удоволствие, Франки се зачуди над това. Началото на какво? Спря се, преди да се отнесе по вълните на желанието и потока от събития. Ако раздялата с Хю я беше научила на нещо, това беше, че връзките са непредсказуеми. Нямаше гаранции. Кой знае какво щеше да се случи в бъдеще?

Все пак двамата с Райли не бяха говорили за чувствата си един към друг. Не бяха провели нито един от тези неловки и-какво-правим-сега диалози, в които всеки от двамата се страхува да сподели как се чувства, в случай че е преценил ситуацията неправилно и другият изпитва нещо съвсем различно. Може би Рита беше права, може би беше просто забежка, а тя влагаше твърде много в нея. Може би Райли търсеше единствено забежка. Няколко седмици необуздан секс без никакво обвързване. Така погледнато, той вероятно предполагаше, че това е просто ваканционна свалка, нещо краткотрайно и бурно, което ще приключи веднага щом тя напусне Ел Ей.

Мисълта я натъжи. Толкова много неща се бяха случили в изминалите няколко седмици, че направо не знаеше какво да мисли. Но едно нещо беше сигурно — не можеше да остане в Ел Ей завинаги. Много скоро щеше да й се наложи да се сблъска с горчивата действителност на завръщането в Лондон и да се опита да събере парченцата от живота си. Да си намери стая под наем, да плати дълговете си, вероятно да се регистрира в бюро за безработни, докато реши какво да прави с кариерата си. Въздъхна. Само мисълта за това я депресираше. Като обърна глава на възглавницата, тя погледна към Райли голите му гърди бяха наполовина покрити с чаршаф, и не можа да не се усмихне. За момента реалността можеше да почака.

— Мисля, че ще се пръсна — смънка Дориан, като остави една кралска скарида и бутна настрани чиния, пълна с оглозгани кокали от прясно изпечено месо. — Не мога да хапна и хапка повече.

— Аз също — простена Райли, дояждайки последната голяма хапка пържола, и се облегна на стола си. Би разхлабил колана си, ако носеше такъв.

Обядът беше идея на Дориан, въпреки че минаваше четири следобед. И така, след като се настаниха в пищните си апартаменти, те влязоха долу, за да потърсят нещо за хапване. След по-малко от час вече бяха жертви на ресторантите в Лас Вегас. Огромен, необятен зигзаг от маси, превити от планини морска храна, която се буташе редом до внушителни плата студени меса, сирена, хляб, салати и плодове, които завършваха с витрини с примамливи десерти — чийзкейк, кексчета, мъфини, пайове, шоколадов чипс… Калориите просто извираха без край.

Изправена пред повече храна, отколкото някога си бе представяла, че може да съществува на едно място, Франки беше изумена. Ето къде хората от Ел Ей идваха да се насвинят. И всичко само за 6.99$.

— Някой да иска пудинг? — провикна се Рита от витрината с десертите. За първи път от пубертета тя не беше на диета и това беше благодарение на режисьора на „Мотел Малибу“. Той изпадна във възторг от идеята да превърне Трейси Потър в закръглена британска рецепционистка и поръча на Рита да качи пет килограма. Като по ирония на съдбата сега, когато й беше разрешено да яде всичко, тя откри, че не иска и дори свали килограм и половина за седмица.

Като подмина пайовете, тя се върна с купа плодова салата.

— Не отговорихте и взех четири лъжици, за да можем всички да похапнем — сподели усмихнато и постави купата на масата. Салатата нямаше нищо общо с безумните комбинации от консервиран ананас, зимни круши и яркорозови коктейлни черешки за цвят, беше превъзходен коктейл от истински екзотични плодове.

— Благодаря, но ще трябва да пропусна. — Вдигнал отбранително ръце, Дориан се изправи. Забеляза отражението си в огледалната стена и се опита да намести колана на кадифените си панталони, който изведнъж беше станал повече пристегнат. После се отказа и облече сакото си. — На някого да му се играе Блек Джек?

— Да, защо не? — съгласи се Райли и дръпна стола си назад. Не беше идвал във Вегас от около две години и беше в настроение да залага. Особено щом бяха с Дориан, чиято репутация го предшестваше като червен килим. Откакто пристигнаха, всички им кимаха, усмихваха се и им подаваха ръка с уважение.

— Хайде банда, време е да видим професионалистите в действие.

— Само при едно условие — обади се Рита, дъвчейки внимателно голяма хапка салата.

Дориан се спря в очакване. Може би постоянството му бе дало резултат.

— Какво?

— Този път трябва да си запазиш дрехите.

Рита се разсмя шумно и смехът й отекна из ресторанта, карайки останалите посетители да спрат обяда си и да зяпнат Дориан, който бързо доби цвета на своя малиновочервен кадифен костюм.

В опит да скрие силния си срам от напомнянето за унизителното му представяне на гол покер, той се усмихна смутено. Имаше деликатно его и беше лесно раним. Нещо, което явно много забавляваше Рита. Завъртя се на мокасините си „Гучи“ и се отправи към ярките светлини на казиното. Нещо му подсказваше, че тя никога няма да го остави да забрави случката.