Александра Потър
Отпусни му края (1)

Глава 1

Пили ли сте някога водка в девет часа сутринта в неделя? И Франки не беше, но определено възнамеряваше да го направи. Пое си дълбоко дъх, за да се стегне — едно… две… три… — и погълна съдържанието на чашата си. Потръпна, докато бистрата течност проправяше огнената си пътека към празния й стомах. Какъв отвратителен вкус! Като избърсваше горчивия остатък от устните си с подгизналата хартиена подложка, тя махна на бармана, който се беше облегнал на плота и четеше статията за звездите от първата страница на „News of the World“^[1].

— Още едно, моля. Може ли този път да е двойно?

Мърморещ, Тери — табелката с името му беше безопасно закопчана на обратно за мърлявия джоб на тънката му найлонова риза — остави вестника и бавно отмери водка от голямата бутилка, прикрепена към стената.

Франки го наблюдаваше, чувствайки със сигурност, че й се гади. Не беше свикнала да пие какъвто и да било алкохол рано сутрин, освен, разбира се, на Коледа. Тогава традиционният семеен празник означаваше излежаваме на дивана с махмурлук и чаша сметаново шери, докато гледа телевизия и тихо припява на Джули Андрюс, която подскача нагоре-надолу по някой австрийски склон с китара и седем чуруликащи глезльовци около нея, облечена от глава до пети в чифт стари завеси. Но днес не беше двадесет и пети декември и Франки определено не празнуваше.

Точно обратното — беше средата на октомври и тя се подпираше на бара на четвърти терминал на летище „Хийтроу“, докато усилено опитваше да удави мъката си във водка „Смирноф“. Преди седмица беше извън себе си от радост, защото очакваше повишение в службата, предложение за брак и празненство за двадесет и деветия си рожден ден. Седем дни по-късно вече нямаше нито работа, нито приятел и положително никакво празненство. По тази причина обикновено разумната и трезва Франки унило се наливаше с двойна водка, изпаднала в мрачно самосъжаление. За по-малко от седмица тя някак си бе успяла да изгуби всичко.

— Последно повикване за госпожица Франческа Пикълс. Полет ВА 279 за Лос Анджелис.

Стържещият носов глас отекна с пращене по високоговорителите в безмитните магазини, удари се в парфюмите и големите блокчета тоблерон, отскочи към скъпите кафенета, които предлагаха отвратително кафе, евфемистично описвано като капучино, и разклати щандовете за сувенири с разноцветни шалчета за глава и магнити за хладилник с формата на парламента. Франки сбърчи чело. Въобразяваше ли си, или току-що бе чула името си? Напрегна се да улови остатъка от съобщението, но това беше невъзможно. Всичко, което успя да чуе, бе непрестанният глас на Клиф Ричард, който звучеше от нескопосаната имитация на джубокс. Сви рамене и отпи от чашата си. Сигурно се беше объркала. Разсеяно погледна часовника си — 09:20. За един кратък миг часът нямаше никакво значение. Погледна отново. Този път й просветна.

Боже мой! Устата й внезапно пресъхна, въпреки чистата водка. Девет и двадесет! Къде, за бога, бе отлетяло времето? Самолетът й трябваше да излети след по-малко от десет минути и ако дяволски бързо не закараше задника си на изход 14, единственото летящо нещо щеше да бъде багажът й, изхвърлен от самолета.

Бързо гаврътна питието си и се изхлузи от стола, като междувременно успя да закачи и скъса чорапогащника си. По дяволите, изруга тихичко, докато наблюдаваше как бримката по чисто новия й черен чифт разплита пътя си до глезена й, и осъзна, че всъщност се чувства леко подпийнала. В действителност, за да бъдем честни, тя беше повече от подпийнала — беше си напълно пияна. Франки простена. Защо винаги успяваше да пропусне замаяната приятно развеселена фаза и веднага преминаваше към залитането и пълната неадекватност?

Опита да се отрезви с няколко дълбоки вдишвания. Водката трябваше да помогне за заличаването на ужасната поредица от събития през миналата седмица, но не и да унищожи напълно остатъка от тази. Поемайки дълбоко въздух, Франки коленичи и започна да опипва крещящо шарения, пропит с бира килим, за да събере разпиляната купчина ръчен багаж, която някак бе достигнала гигантски размери. Какво има в ръчния багаж, което го кара да се размножава така обезпокоително бързо? Тя беше започнала с покупката на един предмет, но въпреки всички добри намерения след няколко часа размотаване на четвърти терминал нейната грижливо подредена компактна раница бе удвоила размера си и беше дала живот на две претъпкани найлонови торби, заплашително разтеглени от тежестта на няколко лъскави списания, кутийка чипс, два пакета сладкиши, уокмен, надуваема възглавница и парфюм за петдесет лири, който тя беше платила с кредитната си карта в отчаян опит да се ободри. Не успя. Това означаваше, че вече може да се депресира завинаги.

Гримасничеща, докато дръжките на торбите остро се впиваха в пръстите й, Франки стана и се заклатушка към изхода, като се мъчеше да задържи всичко. Напразно — преди да измине повече от стотина метра, опънатите като струна дръжки на един от пликовете подадоха, съдържанието му се разпръсна по целия под, а кутията с чипс се изстреля като ракета през салона за заминаващи и се заклещи под редица пластмасови столове. Франки ядно простена. Това беше абсурдно. С тази скорост тя никога нямаше да стигне до изхода навреме за полета си.

Тогава неочаквано видя отговора на всичките си молитви — лъскава сребриста количка за багаж, оставена безнадзорна пред магазин за бельо. Обзе я прилив на въодушевление и тя се спусна към нея с цялата скорост и равновесие, на които беше способна. Победоносно метна раницата си в количката и си пое дъх поне нещо вървеше по план. Чувството на тържествуващо облекчение бе прекъснато от мъжки глас извън полезрението й.

— Извинете, това е мое.

— Моля?

Обърна се. Точно пред надписа за намалението на прашки стоеше мъж в избелели дънки и карирана бархетна риза. Франки го измери с поглед, забелязвайки издрасканите кожени ботуши, оръфаните панталони и завитите ръкави на ризата, които разкриваха загорели ръце и няколко хипарски плетени гривни. По врата му проблясваше сребърна верижка, а стара измачкана каубойска шапка хвърляше сянка на лицето му. Изглеждаше като износена версия на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Внезапно Франки осъзна, че го зяпа.

— Това е моята количка — проговори мъжът с провлачен нюйоркски акцент, като лениво разтриваше силно наболата си брада.

Франки погледна към количката и обратно към американеца. Тя мразеше каквито и да било конфликти и прекарваше по-голямата част от живота си в извинения независимо дали наистина е виновна за случилото се. Но комбинацията от водка, тройното унижение от миналата седмица и притеснението за полета имаха много специфичен ефект. Беше загубила всичко останало, но нямаше начин да загуби тази количка.

— Мисля, че бъркате — отвърна учтиво, но категорично. — Това е моята количка.

Говореше бавно, като умишлено натъртваше думите и отбранително пазеше количката с тялото си. С повече късмет господин Каубой щеше да се пръждоса и да си намери друга.

Но мъжът не го направи.

— Не мисля така. — Той поклати глава и започна да товари багажа си: големи черни стативи, издраскани куфари за фототехника и огромна чанта.

Франки го наблюдаваше в съвършено недоумение. Каква наглост! Решена да не му се остави, тя струпа вещите си върху неговите и стисна дръжката. Той също.

— Хей, нямам време за това. Трябва да хвана самолета. — Отмести кичур коса от очите си и се втренчи във Франки.

Изгледа го кръвнишки. Трябвало да хване самолета! Ами тя? Какво ли правеше в салон „Заминаващи“? Може би се наслаждаваше на атмосферата? Решително скръцна със зъби.

— Извинете ме, но, знаете ли, аз също трябва да хвана самолета.

Той сви рамене.

— Тогава ставаме двама. — И започна да бута количката през салона, следван от Франки, която твърдо отказваше да пусне дръжката.

— По дяволите, много сте груб! — Ахна от изумление, когато той предизвикателно забута количката към движещата се пътека. По устните му играеше едва забележима самодоволна усмивка. — Това е моята количка — опита отново.

Кавалерство явно беше непозната дума за американците. Вбесяващо той напълно я игнорира.

— Извинете, не чухте ли какво казах?

Беше невъзможно да не я е чул — гласът й отекна силно по целия коридор, но той предпочете да не отговаря. Вместо това продължи да зяпа пътеката под краката си, здраво хванал дръжката. Бяха фантастична гледка: той — невъзмутим, спокоен и съсредоточен, с каубойска си шапка, тя — пияна, размъкната, с бримка на чорапогащника, и двамата мрачно вкопчени в количката, но никой от тях не се смееше. Вместо това те бяха потънали в безмълвен дуел, докато стигнаха края на подвижната пътека, което за момент опасно наруши равновесието на Франки. Избутаха количката още малко напред и спряха.

Смятайки, че той е осъзнал грешките в поведението си, Франки почувства сладостта на победата. Но за кратко.

— Ами, благодаря за возенето — провлече саркастично. — Аз слизам тук. — Той започна да разтоварва чантите си, като остави нейните да паднат на пода и покупките отново се разпиляха. — Цялата е твоя.

Усмихна се широко и като докосна шапка в знак на престорена учтивост, метна чантата си на широките си рамене и закрачи към изхода. Група стюардеси веднага хвърлиха око на своя широкоплещест пътник и замениха вкиснатите гримаси с флиртуващи усмивки.

Франки беше смаяна. Чувстваше се прекарана съвсем буквално. Докато наблюдаваше как гърбът му се отдалечава в посока на самолета, тя неочаквано забеляза неоновите цифри над изхода — 14. Тя беше на изход 14! Отчаянието й мигновено отстъпи място на облекчението, че не е изпуснала полета, но и то не продължи дълго. В момента, в който подаде бордовата си карта на стюардесата, й просветна, че очевидно крадецът на колички е в същия самолет. И най-вероятно е на мястото до нея. Тя бързо пропъди тази мисъл. Никой, дори и тя не може да бъде такъв карък.

На борда я посрещнаха стюардеса с каменна физиономия, която раздаваше карамелени бонбони, и цял самолет кисели пътници, които поглеждаха часовниците си и й хвърляха обвинителни погледи. Франки се усмихна извинително и започна да залита по пътеката между седалките в търсене на своето място, като същевременно се стараеше да задържи ръчния си багаж и съдържанието му. В периферното й зрение попадна познато изглеждаща каубойска шапка, която злокобно се мержелееше в далечината, и когато се приближи, тя видя, че точно там, от страната на прозореца, има свободно място. Потънаха й гемиите. Дори нямаше нужда повторно да проверява бордовата си карта. Знаеше, че това е нейното място.

Примирено натъпка чантите си в отделението за ръчен багаж, сви се на тясната седалка и затегна колана. Вторачи се в седалката пред себе си, твърдо решена да не поглежда в неговата посока, но след няколко минути любопитството й надделя. Почти без да отмества главата си, тя започна да го оглежда с ъгълчетата на очите си. Подпрял брада на ръцете си, той беше затворил очи и дишаше бавно и дълбоко, сякаш се унасяше в сън. Кичури тъмна коса, изсветлели от слънцето почти до русо, се подаваха под периферията на шапката му и около очите му пробягваха тънки бръчици — резултат от мижене срещу слънцето. Франки спря погледа си върху миглите му — гъсти и тъмни върху загорялата му леко луничава кожа, и малкия стар белег, пресичащ лявата му вежда. Предполагаше, че е в началото на тридесетте и въпреки че не искаше да го признае, той беше някак привлекателен по един груб, недодялан начин.

Не че Франки харесваше груби и недодялани. Тя предпочиташе гладко избръснати и елегантни мъже с колосани яки, винаги изгладени костюми и много лек аромат на афтършейв. Точно като Хю. Ако затвореше очи, щеше да го види с ризата му на Ралф Лоран, спретнато завързаната вратовръзка и прилежно гелосаната прическа. Великолепният Хю. Нейният Хю. Тя прехапа устни и се опита да спре сълзата, която чувстваше да гъделичка едното й око.

Шумът в кабината внезапно прерасна в остър вой, когато самолетът започна да се движи по пистата. Наклони глава и надникна през малкото прозорче — летище Хийтроу зафуча покрай илюминатора и се сля в размазано петно от сив бетон. Почувства неочакван тласък, когато двигателите под нея достигнаха пълна мощност и самолетът стремително се издигна нагоре, отделяйки се от пистата.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна на седалката. Е, това беше. Най-накрая се случваше. Тя махаше за сбогом на Лондон и на целия си досегашен живот. Обзе я смесено чувство на облекчение, паника и колебание. Дали постъпваше правилно? Франки не знаеше. Всичко, което й беше известно, бе, че вчера се чувстваше депресирана, нямаше гадже и работа, а днес бе на борда на Боинг 747 за Ел Ей и ярките светлини на Холивуд. Беше прекалено късно да промени решението си и колкото и страшно да беше, тя знаеше, че не можеше да остане. Би било твърде болезнено. Затвори очи, избърса сълзата, която гъделичкаше носа й, и за първи път от много време се усмихна. Да, беше взела решение и независимо дали й харесваше или не, нямаше връщане назад. Франки отиваше в Холивуд…