Сюзън Джонсън
Любовникът (4)

Четвърта глава

Херцогиня Гровланд стоеше в единия край на балната зала. Въпреки късния час, дансингът все още беше пълен с танцуващи двойки, но танците до зори бяха обичайно явление. И макар повечето гости да си бяха тръгнали, все още бе останал значителен брой хора.

Венера се приближи до групата, и като се поклони, благодари на своята домакиня и й пожела лека нощ.

— Ще те изпратя до вратата — побърза да обяви херцогинята и стана от стола с учудваща жизненост, като се имаха предвид възрастта й и напредналият час.

Изчака, докато останат сами в коридора, преди да каже:

— Извинявам се заради Джак, ако е нужно. — Бе забелязала напрежението в очите на младата жена, докато се сбогуваше, макар гласът и държанието й да бяха напълно уравновесени. Освен това двамата с Джак бяха отсъствали доста дълго време. — Понякога е труден, но всъщност има добро сърце.

— Не са необходимо извинения.

— Значи не те е обидил с нищо?

— Ни най-малко — излъга невъзмутимо французойката, точно когато наближиха стълбището.

— Добре. Не бих искала Джак да застане по някакъв начин между нашето приятелство. Твоята болница ме заинтригува дълбоко. Поздравявам те, че мислиш за нещо повече от най-новата си рокля или чадър, както голяма част от тези празноглави дами.

— Животът би бил убийствено скучен, ако разчитаме единствено модният свят да ни осигурява развлечения.

Венера слизаше бавно по мраморните стъпала, за да не затруднява възрастната херцогиня.

— Точно така мисля и аз — отвърна лейди Гровланд и добави с усмивка: — Е, въпреки това от време на време ми е приятно да изиграя някой танц. Колкото до предложението ми да помогна, ако си съгласна, моите хора могат да приключат с пренасянето на медицинската апаратура до кораба още днес следобед. Какво ще кажеш за два часа?

— Много благодаря. Два часа е чудесно.

— Не му се ядосвай.

Пеги имаше странното усещане, че племенникът й и тази необикновена французойка си приличат много.

— Простете, херцогиньо, но ще му се ядосвам, ако пожелая. — На последното стъпало Венера се обърна с усмивка към своята домакиня. — Отново ви благодаря за прекрасната вечер. Ще бъда на линия в два часа.

 

 

— И си тръгна с възможно най-невъзмутим вид — заяви херцогинята.

След като откри Джак в библиотеката, тя се отпусна на един стол край огъня с чаша портвайн в ръка и впери проницателния си поглед в лицето му. — Държал си се лошо, нали?

— Няма да излея сърцето си пред теб, Пеги, така че изобщо не се опитвай да ме накараш да го направя.

Беше се изтегнал на дивана, все още полуоблечен, с панталони и недозакопчана риза. Мрачното настроение не го бе напуснало. Половината бутилка портвайн, която бе изпил след тръгването на Венера, не му бе помогнала ни най-малко.

— Подушвам секс в тази стая. Не те питам за подробности. Само какво направи, за да я обидиш.

— Аз не съм направил нищо. Ти и хората като теб, маниаците по залагането, го направихте с проклетия си облог.

— Казал си й за облога? — възкликна невярващо възрастната дама.

— Не можех да го избегна. Още утре щеше да научи. Мислех, че поне трябва да я предупредя.

— И сега опитваш да удавиш мъката си с портвайна.

— Не, не опитвам — отвърна видимо оскърбен той.

— На мен обаче ми се струва, че точно това правиш.

— Е, значи се лъжеш.

— Тя си отиде от теб и ти не можеш да го понесеш.

— Не съм чак толкова тщеславен, както знаеш много добре.

— Защо тогава си така нацупен, като малко момченце, което си е изгубило любимата играчка?

Маркизът наклони подигравателно глава на една страна.

— Точно така, Пеги, заповядай. Забий ножа и го завърти в раната.

— Защо я харесваш?

— Не я харесвам — възпротиви се той.

— Нека се изразя по друг начин. Какво те измъчва?

Младият мъж направи физиономия.

— Ще ми се да ти кажа да си гледаш работата.

— Но съм права.

— Тя е толкова различна от всички останали. Това е. Сега доволна ли си?

— И ти си заинтригуван.

— Може да се каже. Горе-долу е така…

— Ще се виждам с нея утре.

— И ще оправиш всичко. Ти си страхотна романтичка, Пеги.

— Не отричам, винаги съм била романтичка.

— Но мен романтичните истории не ме интересуват.

— Всички мъже са такива. Романтичните истории започват да ги интересуват, едва когато стане прекалено късно.

— Божичко, Пеги, не се опитвай сега пък да ме сватосваш. Може и да съм заинтригуван, но не съм побъркан. Денят, в който ще си взема по собствена воля жена, ще бъде денят, в който ще отпътувам за луната. Обещай да не се намесваш.

— Добре — промърмори неохотно лейди Гровланд. — Обещавам.

Слънцето вече се показваше на хоризонта, но библиотеката тънеше все още в мрак. Иначе Джак може би щеше да види стиснатите палци на херцогинята.

 

 

„Пролетното зазоряване е прекалено красиво за мрачното ми настроение“ — помисли си Венера, когато излезе от каретата пред входа на дома си на „Белгрейв Скуеър“. По-подходящо щеше да бъде да е облачно, да вали дребен студен дъжд и във въздуха да виси заплахата от сняг.

Но природата не се съобразяваше с настроенията на дребните хора. Топлото слънце се издигна насред блестящ златен ореол и освети земята. Новите листенца на дърветата лъщяха, въздухът бе изпълнен с уханието на ранните рози и въпреки недоволството си, младата жена не можа да не се спре, за да се възхити на великолепните цветове на катерещата се по стената глициния.

Вратата се отвори, сякаш прислугата бе в очакване на завръщането й. На прага се появи фигурата на иконома.

— Добро утро, мис Дюра — приветства я той с безупречен поклон. — Приятна ли беше вечерта в Гровланд Хаус?

— Да, Чарлз — отговори тя, като се обърна към него. — Благодаря.

— Горещото какао ви очаква в стаята ви, мадмоазел.

— Ще имам нужда от гореща вода за къпане.

— Чудесно, милейди.

— И нещо здраво за закуска. Мъртва съм от глад.

— Може би специалните бъркани яйца с хайвер на главния готвач. Вчера получихме пресните гъби от Франция.

— И провансалски наденички.

— А ягоди със сметана? — предложи икономът, който знаеше добре вкусовете на своята господарка.

— Прекрасно — заяви с усмивка Венера. — Обожавам те, Чарлз. Познаваш ме много добре.

Малко след като личната камериерка приключи с подсушаването й, закуската пристигна. Икономът се бе погрижил готвачът да включи и парче от любимата й торта със сметана.

Французойката се настани до отворените прозорци и изяде първо тортата, а после се залови с бърканите яйца, като се наслаждаваше на превъзходния им вкус. Изпи две чаши горещо мексиканско какао и се захвана с плуващите в гъста сметана ягоди.

Превъзходната храна, в съчетание с освежителната баня и прекрасното пролетно утро, пооправи донякъде настроението й. Вече не гледаше с такава горчивина на изминалата вечер. А след третата чаша какао от неприятните й чувства не остана и следа.

Все пак бе задоволена райски от мъж, който знаеше какво точно иска една жена. Това бе изводът, който се налагаше сега, когато вече беше в добро разположение на духа. Поусмихна се при тези жарки спомени. Той се бе справил толкова добре, че бе компенсирал едногодишното й целомъдрие. Определено бе спечелила много от тазвечерното преживяване.

Венера въздъхна. Колко жалко, че жената трябваше вечно да се справя с мъжкото его.

Инструктира камериерката си да я събуди в един, легна и заспа веднага.

Но сънят й беше неспокоен, навестяван от тъмнокос мъж с усмихнати очи и с достоен за възхищение сексуален опит. Тя простенваше тихичко, усещайки отново тялото и ръцете му, които я даряваха с удоволствие, обръщаше се и се мяташе трескаво, пленена от неговата магия. Отвори изненадано очи, когато камериерката дойде да я събуди.

Видя, че се намира в собственото си легло.

И прокле в себе си таланта и опита на Джак Фицджеймс.

 

 

Джак не беше спал, или поне изглеждаше така, когато Нед дойде да го събуди.

— Махай се — измърмори младият мъж, когато Нед дръпна завесите и слънцето нахлу в стаята.

— Ставай веднага! Имаме среща. Забрави ли, че ще оглеждаме расови коне?

Дръпна още едно перде и се приближи до следващия прозорец.

— Върви без мен.

Гласът на маркиза бе заглушен от възглавницата, която бе дръпнал върху главата си.

— Лорд Саймън ще продава бегачите си. Ти толкова искаше черния му жребец. Поне последния път, като говорихме, все още го искаше. Но пък можем да оставим Брадфорд да го купи.

Шегата на Нед породи порой от псувни изпод възглавницата.

— Това „да“ ли означава или „не“? — попита бодро лорд Дарлингтън, макар да знаеше много добре, че приятелят му по-скоро би пропълзял сто мили, но никога нямаше да позволи на Едуард Дънлоу да купи коня, на който сам той бе хвърлил око. — Морис ще изпрати всеки момент много силно кафе, но не бързай, разполагаме с още двайсет минути.

— Някой ден ще те удуша.

Този път думите прозвучаха съвсем ясно, тъй като Джак запрати възглавницата по приятеля си.

— Внимавай за косата ми, дяволите да те вземат! — извика Нед и приглади лъскавите руси кичури зад ушите си.

Той се гордееше много с дългите си къдрици и се смяташе за поет от рода на лорд Байрон, с тази разлика, че целта на неговата поезия бе по-скоро да впечатлява дамите, отколкото да изразява някакъв искрен интерес.

Вече напълно разбуден, маркизът стана от леглото си с въздишка; чувстваше се по-уморен, отколкото се бе чувствал като легна. Но знаеше, че нямаше да го чакат, затова тръгна към помещението с гардеробите.

— Благодаря, че ми напомни за онзи черен жребец. — Прозя се и се протегна. — Само ми се иска да не беше толкова рано.

— Минава един, Джак — отвърна лорд Дарлингтън, като го следваше по петите. — Откога се нуждаеш от повече от два часа сън?

— От снощи, очевидно. Чувствам се изцеден.

— Сега сигурно е мой ред да попитам: „И защо така?“. Както чух снощи, двамата с мис Дюра сте изчезнали за няколко часа.

Маркизът отвори вратата към стаята за обличане.

— Боже мили, този град няма други интереси.

— Но ти ни забавляваш чудесно, момчето ми. Какво щеше да прави фабриката за клюки, ако беше решил например да ходиш на риболов?

— Може би и ще го направя — промърмори младият мъж, приближи се до душа, който бе инсталирал в дома си и завъртя кранчето. — Ще се преместя да живея в провинцията.

Приятелят му се изсмя.

— Ей това вече ще предизвика огромни залагания в Брукс. Най-вече на тема колко ще издържиш там.

Джак изгледа мрачно събеседника си и влезе в подобното на малка кула съоръжение, състоящо се от многобройни тръби, от чиито стотици дупчици струеше вода. Застана под горещата вода и се запита доколко всъщност желаеше черния жребец на лорд Саймън. Беше уморен, или отегчен, или и двете, и все още кисел поради снощните събития.

Вероятно беше прекалил с пиенето. Не си позволяваше да допусне, че може би мис Дюра не му излизаше от ума. Подобно признание щеше да изложи на риск удобния му живот.

— Ей, да не би да заспа там?

Въпросът прекъсна недоволните му мисли.

— Наистина имам нужда да поспя през някоя от близките нощи — изръмжа Джак и вдигна лице към топлия душ.

— Първо да приключим с търга — побърза да уточни приятелят му. — След това ще можем да се отбием при мадам Робюшон, за да видим, дали се е сдобила с нови момичета, и ще можеш да дремнеш там. А, ето го и Морис с нашето кафе.

 

 

Двамата пристигнаха на търга точно преди първото наддаване и трябваше да изчакат почти час, докато се стигне до черния жребец.

Започна бясно наддаване. Животното бе спечелило десетина първи награди през последната година. Но тези, които не разполагаха с такива богатства, отпаднаха скоро, а маркизът и лорд Бландфорд скоро докараха сумата до главозамайваща височина.

Лорд Редвърс не се интересуваше колко трябва да плати за черния бегач. През изминалото столетие впечатляващото му богатство идваше от компанията в Индия, но семейство Фицджеймс бе спечелило не малко от щедростта, проявена от Чарлз II към неговата любовница. Като един от най-големите земевладелци в Клостършир, семейството никога не бе имало парични проблеми. Освен това Джак бе започнал да инвестира отрано в железопътния транспорт. Можеше да купи една дузина като лорд Бландфорд, без по челото на банкерите му да избият капчици пот.

Решил да сложи скоро край на наддаването, Джак предложи десет хиляди над последното предложение на Бландфорд и лицето на съперника му почерня от ярост.

— Дяволите да те вземат, Редвърс. Този кон трябва да влезе в конюшнята ми — извика той.

— В такъв случай би трябвало да продължиш — отбеляза спокойно младият мъж.

— Както ти направи снощи с френската дама ли? Колко време я язди?

— Снощи се прибрах рано, Бландфорд, а ако имаш желание да поставяш под съмнение думата ми по този повод, назови секундантите си.

Граф Бландфорд не бе известен с куража си. Дребен, кокалест човек, той предпочиташе лакеите му да се бият вместо него.

— Да ти го начукам, Редвърс.

— Не си мой тип. Виж, ако съм достатъчно пиян, може би бих склонил да поговорим.

— Може би французойката няма да има нищо против вниманието на други ухажори — заяви хапливо графът.

— Чувствай се като у дома си, Бландфорд. Тя е напълно способна да избира сама ухажорите си — отговори невъзмутимо Джак.

Но едвам се сдържа да не се нахвърли върху проклетия глупак. Той може би си мислеше, че щеше да му позволи да докосне Венера.

За щастие точно в този момент се приближи един от служителите, иначе щеше да му се наложи да си зададе някои неудобни въпроси във връзка с това ново за него собственическо чувство.