Сюзън Джонсън
Любовникът (17)

Седемнадесета глава

Тревър Мичъл се събуди рязко от мъртвешкия си сън, изпълнен с ужас. Някой изкачваше тичешком стълбите. Като се имаше предвид, че местонахождението му в Челси се пазеше в тайна, това бе сигнал за опасност, особено в този час на нощта. Скочи от леглото и взе заредения пистолет от нощната масичка в същия момент, в който нещо се стовари върху вратата с такава сила, че пантите проплакаха. По челото му изби пот. Насочи оръжието в треперещата си ръка към вратата.

Ботушът на Джак заблъска отново в солидния дъб. Неуморният, решителен ритъм щеше да сломи рано или късно съпротивата на пантите. Разкъсван от ярост и желание за отмъщение, той възнамеряваше да накара братовчед си да плати за своето предателство. При поредния удар резето изхвърча сред дъжд от трески.

Най-големият кошмар на Тревър се материализира на прага подобно на излязло от пъкъла видение. Джак връхлетя в стаята, изпълнен с желание за убийство, без да обръща внимание на насочения към него пистолет, на заплашителните викове на братовчед си и на изщракването на предпазителя. Почти не усети, че куршумът одраска слепоочието му и разтърси глава като да прогони досадна муха. Секунда по-късно се озова върху Тревър и изтръгна пистолета с такава сила от ръката му, че той направи дупка в стената, към която полетя. Посегна към врата му. Писъкът на съперника му огласи помещението.

Маркизът дишаше тежко след усилията, които бе положил, за да влезе в стаята, но се справи набързо с отчаяната съпротива на противника си и го блъсна с всичка сила в стената, докато опитваше да усмири ритащите му крака и мятащи се ръце. Пръстите му стиснаха с фатална решимост гърлото на Тревър.

— Сега сме само ти… и аз — изръмжа дрезгаво той, а силните му ръце не позволяваха на въздуха да влиза в дробовете на неговия съперник. Цялото тяло на лорд Редвърс бе напрегнато, докато оказваше бавен, премерен натиск. — Как се чувстваш сега… копеле… без наемни убийци… които… да те пазят?

Лицето на Тревър бе посиняло, очите му щяха да изскочат от усилие да си поеме въздух, а трескавите опити да откопчи ръцете на Джак от гърлото си оставяха кървави драскотини.

— Не трябваше да опитваш… да я убиеш. — Оголил зъби като нападащ вълк, маркизът се взря безмилостно в ужасеното лице на братовчед си. Приведе се към умиращия и впи пръсти още по-дълбоко в плътта му. — Тя… означава много за мен.

Очевидно натискът си каза думата, тъй като след малко Тревър престана да се съпротивлява и тялото му се отпусна безжизнено. Лорд Редвърс отдръпна ръце и Тревър се строполи на пода.

„Не се подигравай с мен — помисли си безмилостно той, — или с жената, която обичам.“ Насред цялата тази лудост не обърна внимание на простичката истина, която бе признал в ума си, все още погълнат от желанието за мъст. А когато вдигна очи от мъртвия и обходи с поглед стаята, за момент не разбра къде се намира. Грозният тапет на отсрещната стена му помогна да се върне към действителността.

Не изпитваше никакви угризения. Сам се учуди на липсата си на човещина, на способността си да убие така хладнокръвно човек. Поклати глава, не желаеше все още да страда от пристъпи на съвестта. При внезапното му движение наоколо полетяха капки кръв във формата на безупречна дъга. Проследи траекторията им и видя как се приземиха на пода. Едва сега усети за първи път болката. Вдигна длан и докосна непохватно раничката на слепоочието си.

Прокара пръст по капещата по бузата му кръв и изруга.

Отвърна му стенание.

Впери поглед в тялото на братовчед си; пурпурният цвят на лицето му бе преминал в светъл нюанс на синьото. В този момент забеляза лекото движение на гръдния му кош.

Заля го вълна на разочарование, но то бе заменено почти веднага от чувство на облекчение. Все пак не го беше убил хладнокръвно.

Побърза да излезе от стаята. След като Тревър беше жив, трябваше незабавно да вземе мерки за ограничаване на свободата му. Отправи се, без да губи миг, към дома на Остин. Не спря да думка по вратата, докато не разбуди прислугата. Малко по-късно, когато самият Остин се появи на горната площадка на стълбището, завързвайки колана на халата си, маркизът се провикна:

— Имам нужда тази вечер да бъде транспортиран един човек.

— Тази нощ ли?

Джак кимна и на мраморния под полетяха капки кръв.

— Боже мили, ти кървиш.

Младият мъж слезе тичешком по стълбите и извика икономката.

— Няма нищо сериозно, но благодаря за загрижеността — отговори лорд Редвърс, като пое подадената му от един от слугите кърпичка и я притисна към раната си.

— Да влезем там. — Адвокатът посочи към кабинета си. — Донеси кафе — нареди пътьом той на един прислужник, — и кажи на икономката да се погрижи за превръзки и гореща вода! Оттук, Джак.

Маркизът го осведоми набързо за тазвечерните събития.

— Полицията трябва да отиде в апартамента, преди Тревър да е успял да се окопити. Макар да не ми се вярва, че ще бъде в състояние да се раздвижи скоро. Изпрати веднага съобщението — нареди той. — Остатъкът от историята ще почака.

Щом Остин отиде да направи нужното за задържането на мистър Мичъл, икономката почисти и превърза раната на лорд Редвърс.

— Трябва да отидеш на лекар — предложи адвокатът, щом се върна.

— Ще отида. Веднага, щом задържат братовчед ми. Нали няма да има проблем да го изпратим в някоя от колониите?

— Не би трябвало. Както изглежда той се е опитал да те убие.

— Всъщност аз опитах да го убия. Копелето изпрати втори човек, за да убие Венера.

— Тя пострада ли? — попита притеснено Остин.

Маркизът се поусмихна.

— Успя да надхитри своя нападател и след това да го убеди да смени работодателя си.

Събеседникът му вдигна одобрително вежди.

— Жена с много таланти.

— Наистина с много. — Джак погледна към часовника. — Вече би трябвало да е в Париж, далеч от злонамереността на Тревър. Говори с когото трябва, но искам братовчед ми да бъде изпратен незабавно в някоя от колониите. Нека си запази проклетата издръжка, но да я използва на някое далечно място, където няма да може да вреди повече никому. Ван Дименовата земя^[1] например би свършила работа.

— Ще изпратя някой да те закара до вас. И бъди спокоен, Тревър ще напусне Англия.

— Все още не съм убеден, че не трябваше да го убия.

— Радвам се, че не си го направил. И без това скандалите в живота ти са доста.

Лорд Редвърс го изгледа остро.

— Тоест?

— Палмърови. Ще ти обясня, когато се почувстваш по-добре.

Маркизът пропъди с жест тревогите му.

— Налей ми едно бренди и ми кажи всички лоши вести. След като си тръгна оттук, възнамерявам да прекарам няколко дни поред в сън.

Скоро двамата седяха с чаша бренди в ръка и адвокатът заобяснява последните събития.

— Лорд Палмър, страхувам се, настоява да се явим пред съда. Очевидно вярва на дъщеря си и настоява, че детето е твое.

— Никога не съм я докосвал.

— За жалост тя не е съгласна с това твърдение, а твоята репутация вдъхва солидна доза съмнение.

— Как мислиш, няма ли да можем да се споразумеем нещо с Палмър?

— Той има пари. Интерес за него представлява твоята титла.

— И така, какво ще правим сега?

— Ще накарам хората си да поразпитат някои от прислужниците на Палмърови. Ще видим какво можем да открием, като например връзки на дъщерята с други мъже. Същевременно ще продължа да водя преговори с Палмър, да му напомням какво влияние ще окаже върху съда твоето име, риска за него при евентуална загуба, и т.н., и т.н.

— Но както изглежда, този път ще стигнем до съда.

— Май ще стане така. Иска ми се да можех да ти съобщя нещо приятно.

— Няма значение. Достатъчно добра новина е, че Венера е в безопасност. Палмърови ще ми досаждат известно време, но не могат да ме принудят да се оженя за дъщеря им.

— Не знам какво очакват. Саймингтън се пази и не издава нищо.

— Може би ще трябва да поговоря лично със Сара.

— Моля те, недей. Не влизай изобщо в никакви контакти с нея… нищо, което по-късно може да бъде представено като среща.

— Не мислиш ли, че бих могъл да я сплаша?

— Сам ми разказа как се е държала през онази нощ в странноприемницата. Ти какво мислиш?

Лорд Редвърс се намръщи и болката, причинена от това движение, го накара да трепне веднага.

— Прав си. Очевидно е невъзможно да бъде сплашена. Изпрати ми съобщение, веднага щом Тревър отпътува. Прибирам се да спя. Ваканцията ми, макар и прекрасна, беше изтощителна — поусмихна се той.

— Ще се виждаш ли отново с мис Дюра? Хелън я хареса, а и на мен ми се стори изумителна и интелигентна. Това определено не е обичайната ти комбинация.

— Обещах й да отида в Париж за конните надбягвания.

Тонът му бе толкова неопределен, че Остин повдигна въпросително вежди.

— И ще ходиш ли?

Маркизът сви рамене.

— Вероятно не.

— Тя знае ли го?

Последва ново свиване на раменете.

— Не знам. Боже, главата ми ще се пръсне.

— Прибирай се вкъщи. Аз ще се погрижа за братовчед ти.

— Какъв щастливец съм, че имам толкова компетентен приятел като теб. Колко пъти вече си ме спасявал?

— От Итън ли да започна да изброявам?

— Там аз също съм те спасявал неведнъж, доколкото си спомням.

Джак, който бе едър и силен, бе идвал неведнъж на помощ на своя приятел, който бе дребно дете, неспособно да се защитава от побойниците.

— Знам, и съм ти благодарен. Но аз пък изкарах доста пари и за двама ни с моите хазартни схеми.

Маркизът се изхили.

— Определено бяхме добри.

— И още сме. А сега върви. Изглеждаш уморен. Ще се погрижа за всичко.

 

 

Бела стана много късно.

„Най-после“ — помисли си Сара; нетърпението й бе достигнало неподозирани висоти през часа, през който бе очаквала събуждането й. Изпревари камериерката, която побърза да внесе задължителната за всяка сутрин каничка с горещо какао, и се спусна към будоара.

— Вече си мислех, че никога няма да се събудиш — заяви обвинително тя.

— Би ли дръпнала обратно завесата на прозореца, скъпа? Алис си мисли, че всички искат да виждат утринното слънце, бедното момиче.

— Толкова дълго чаках да се видя с теб — отбеляза гневно девойката, като дръпна завесата. — Стана почти обяд.

— Лорд Кортни беше особено внимателен и ме пусна да си тръгна едва призори.

— Съпругата му определено ще оцени интереса ти. Тя е доста заета с лорд Саймън, ако се вярва на мълвата. Но на мен не ми пука за никой от тези хора. Имам си собствени проблеми.

Бела се надигна и седна, за да може да вижда добре племенницата си.

— Кажи на леля Бела, скъпа. — Прибра една боядисана в платиненорус цвят къдрица от очите си. — Какво може да е толкова важно, че да те кара да се чумериш в толкова ранен час?

— По-бременна съм, отколкото признах, а както изглежда, лорд Редвърс ще ни бави из съдилищата, докато стане прекалено късно.

Бела се отпусна отново върху възглавниците и въздъхна.

— Защо не ми каза по-рано?

— Защото не исках никой да знае, разбира се — отвърна Сара, която бе застанала до самото легло и се мръщеше. — Мислех, че татко ще успее да го принуди да се ожени веднага за мен.

— Хайде не прави сцени, скъпа — промърмори леля й, а мозъкът й заработи трескаво. — Човек може да се справи с този проблем. Седни. — Посочи към един от близките столове. — И ще видим какво можем да направим.

— Винченцо също ме притеснява — измънка младата жена, като се отпусна по недопустим за една дама начин върху стола.

— Слугите никога не са проблем. Ще поговоря с него и ще се погрижа да осъзнае положението си.

— Той казва, че неговото семейство с нищо не отстъпва на нашето. Баща му е придворен лекар.

Лейди Талиен изпръхтя.

— А къде са парите тук? Баща ти е далеч по-важна особа от един лекар. Остави Винченцо на мен. А сега, колкото до другото ти… ъъъ… положение. Кажи ми в кой месец си?

— Някъде около четвърти.

Бела стисна устни; времето наистина беше твърде ограничено.

— Може би ще трябва да поговоря с баща ти.

— Недей. Той ще ми се разкрещи и ще започне да разправя как съм съсипала името и бъдещето на семейството, а мама ще се разреве, както прави при всяка трудна ситуация. И какво ще ни помогне това? Не можем ли да накараме лорд Редвърс да побърза?

— Може би ще трябва да отида и да поговоря с него.

— О, ще го направиш ли? Знам, че си в състояние да го накараш да те послуша.

— Къде ми е какаото? — попита раздразнено Бела, която се бе сблъскала още съвсем рано сутринта с непосилни проблеми. — Алис знае, че имам нужда от това какао в мига, в който отворя очи.

Главата все още я болеше от изпитото предишната нощ шампанско, а сега Сара й бе сервирала проблем, който изискваше ясна мисъл.

— Ако се погрижиш за това, Бела, ще ти бъда вечно задължена — заяви мрачно тя.

— А, ето те и теб… най-после! — Бела направи нетърпелив жест към камериерката, пое чашата, отпи от какаото и продължи да мъмри прислужницата, докато я разплака. След това я отпрати навън и се отпусна отново върху възглавниците. — Никога не трябва да се позволява на прислугата да стане прекалено самодоволна, от това няма да излезе нищо добро. Та докъде бяхме стигнали? — Погледна към племенницата си над ръба на чашата. — Лорд Редвърс ще има нужда от някакъв доста силен стимул, за да капитулира пред исканията на баща ти. Какво ли още бихме могли да измислим, за да го принудим да ни сътрудничи…

 

 

Докато Джак лекуваше със сън раната и умората си, а Бела и Сара крояха план, с чиято помощ да го заведат пред олтара, Венера се готвеше да започне първия си ден в благотворителната болница в Монмартр.

Почти не бе спала предишната нощ; съзнанието й бе погълнато от образа на Джак, копнежът й за него бе толкова силен, че най-сетне, непосредствено преди зазоряване, се бе отказала от всякаква надежда за сън и бе станала от леглото.

Притежаваше собствен апартамент в Париж, но тази сутрин закусваше при родителите си. Под предлог, че е изтощена, се бе съгласила да се види с тях на закуска и да им разкаже за всичко случило се в Англия. Удължаването на престоя й трябваше да бъде обяснено по най-тактичен начин. Нямаше намерение да обсъжда Джак с тях.

За щастие тази сутрин щеше да се срещне само с родителите си. Само най-малката й сестра Каролин живееше все още с тях, но в момента беше на езда. Брат й Крис в момента се намираше в Китай, а Мериме, която бе омъжена и очакваше второто си дете, бе заминала за провинцията.

Прислугата я посрещна топло.

— Най-сетне сте отново при нас, мис Дюра — заяви усмихнат до уши управителят на дома, Дюмон.

— Времето беше особено хубаво в Англия — отговори тя. — Изкуши ме да остана. Как е Ивет?

— Скоро ще може да тича отново. Лекарят й свали гипса миналата седмица.

Дъщеричката му бе паднала от едно дърво и си бе счупила крака; лекуваха я в клиниката на Венера.

— Много се радвам, че се върнахте, мис — усмихна се лакеят, който пое от ръцете й шапката и ръкавиците.

— Благодаря, Жан-Клод. Годеницата ти определи ли вече датата за венчавката?

— Да, мадам. — Младият мъж се изчерви. — В края на юни.

— Поздравления. Знаех си, че и тя няма търпение.

— Баща ви каза, че можела да се присъедини към персонала тук.

— Моите родители са истински късметлии. Мари е най-добрата шивачка, която познавам.

Младата жена винаги бе проявявала интерес към семействата на прислугата и те отвръщаха на вниманието й по същия начин. Родителите й често се шегуваха, че персоналът знаел повече за дейността и разписанието на времето й от тях самите. Но в известен смисъл тези хора действително бяха нейното семейство по времето, когато останалите членове на фамилията Дюра пътуваха по света. Тя познаваше много добре слугинското отделение в дома.

— Главният готвач приготви шоколадови пасти за тази сутрин — отбеляза Дюмон, докато я съпровождаше до източната трапезария. — В чест на вашето завръщане.

— Заслужава си човек да пропътува целия път обратно до Париж заради този кулинарен шедьовър на Габриел. Чувствам, че това вече прави деня ми значително по-добър.

Когато приветства родителите си в окъпаната от слънцето източна трапезария, гледаща към градината, Венера усети как настроението й се подобрява.

— Скъпа — провикна се Трикси и се изправи сред шумолене на коприна, за да прегърне дъщеря си. — Колко се радвам да те видя. Паша, погледни — възкликна щастливо тя.

Паша Дюра заобиколи масата с широка усмивка на лицето, за да поздрави новодошлата.

— Англия очевидно е предложила великолепни неща за гледане, за да те задържи толкова дълго.

И прегърна на свой ред дъщеря си.

— Баща ти знае, разбира се — заяви безгрижно Трикси и седна отново. — Просто иска да се пошегува малко.

Венера бе изпратила телеграма не само до офиса, а и до дома на родителите си; не желаеше те да научат за връзката й от клюките.

— Прекарах чудесно. — Зае мястото си на масата, огледа подред и двамата си родители и се усмихна. — Но времето ми за развлечения свърши и аз се връщам вкъщи, за да се захвана отново на работа.

— Чу ли, Паша, точно както ти казах. Тя е разумна и не би позволила някакъв чаровник да й завърти главата.

— Мислех, че си падаш по чаровниците — обърна се с усмивка той към съпругата си.

Тяхното собствено запознанство бе доста нетрадиционно.

— Не и за дъщеря ми. Не ме гледай така. Съвсем различно е.

— Това, което се опитва да каже майка ти, е, че ние желаем за теб това, което желаеш ти.

— Знам, татко. Благодаря. Наистина се радвам много, че съм си отново у дома. Казаха ли ти с какво се сдобих в Англия?

Корабът беше разтоварен вчера, веднага след като бе пуснал котва в пристанището.

— Разпоредих се да закарат всичката стока в Монмартр тази сутрин. Така че ще завариш там планини от сандъци.

— Толкова е вълнуващо. — Младата жена се приведе напред, преливаща от ентусиазъм. — Донесох прекрасно оборудване. То ще промени из основи начина на лечение. Някои от новите хирургически инструменти ще позволят да увеличим процента на успешните операции. А да видите само новото осветление за операционни зали! Част от лампите се захранват от цинкови батерии, но са прекалено скъпи за всекидневна употреба. В тези случаи обаче, когато подходящото осветление е от решаващо значение… — Облегна се доволно назад. — Нашата болница ще може да предлага най-доброто.

— Ще дойда с теб след закуска — предложи баща й. — Доколкото разбирам си донесла цяло съкровище.

— С Каро ще дойдем да видим новите неща, веднага щом се върне от езда. А утре трябва да дойдеш с нас на конните надбягвания — заяви мисис Дюра. — Има голям шанс конете на баща ти да спечелят първите две надбягвания.

Разговорът премина на семейни теми. Докато слушаше новините за своите сестри и брат си, Венера забрави за малко копнежа си по мъжа, който бе оставила в Англия.