Сюзън Джонсън
Любовникът (18)

Осемнадесета глава

Джак се събуди късно следобед и веднага чу гласа на Пеги.

— Започвах да се опасявам, че имаш мозъчно сътресение.

Той се стресна. Беше му нужно известно време, докато осъзнае къде се намира, колко е часът и какво прави Пеги в спалнята му. Обърна се бавно заради пулсирането в главата. Тя бе седнала до леглото му с чаша в ръка, пълна с някаква течност.

— Минава пет. Спа непробудно в продължение на повече от двайсет часа. Гладен ли си?

— Това бренди ли е? Бих могъл да пийна малко.

— Би трябвало да се консултирам с твоя лекар.

— Той така или иначе не би посмял да ми се противопостави. Четири пръста са достатъчни за начало.

Веднага, след като се бе прибрал, бяха извикали лекар, който се бе погрижил за раната.

— Хм! — изсумтя херцогинята и се изправи. Но знаеше, че доктор Литън и кръщелникът й са прави. — Би трябвало и да хапнеш нещо — заяви тя, като се приближи до барчето.

— По-късно. Първо предпочитам да постигна известно ниво на безчувственост.

— Тревър опитал да те убие, доколкото разбрах.

— Слава богу, че никога не е бил точен в стрелбата.

Пеги напълни една чаша, много повече от четири пръста, и се върна до леглото.

— Ти си голям човек. Между другото, имаш съобщение от Остин. Прочетох го, въпреки че икономът ти не желаеше да ми го даде, без твоето одобрение.

— Състезанието е било неравно — усмихна се маркизът и пое подадената му чаша.

— Точно това казах и аз. От седемдесет години става така, както искам аз, и нямах намерение да направя изключение заради него. Изпий го бавно, иначе ще ти се завие свят — предупреди тя, след което седна и взе отново своята чаша. — За твоя информация, Тревър е на път към Ван Дименовата земя, със солидна сума пари, както пише Остин. Достатъчно, за да живее охолно там… каквото и да означава това. Не мога да си представя, че на подобно място може да има някакъв светски живот.

— Чу ли, че Тревър е наел хора да убият Венера?

— Заслужава да бъде застрелян за такова долно, отвратително престъпление. Прекалено си великодушен и един ден вероятно ще съжаляваш, че не си го ликвидирал. Нямам му доверие и нищо чудно да намери начин да се върне дори от това далечно място.

— Поне няма да го има известно време — въздъхна лорд Редвърс; чувствата на кръщелницата му отразяваха съвсем точно неговите собствени.

— Да се надяваме да е завинаги. А сега кажи какви са тези приказки, че си щял да се жениш за Палмъровата дъщеря?

Младият мъж се задави с брендито.

— Божичко, Пеги, предупреждавай ме, когато възнамеряваш да ми нанесеш удар с брадва.

— Вярно ли е?

— Разбира се, че не.

— Точно така отговорих и аз на Ади Бюкан, която се закле, че видяла разрешителното за сключване на брак у Палмърови.

— Това е някакво недоразумение.

— Като онези с Паджетови и Уодингтънови ли?

— Подобно.

— Но Палмърови няма да се съгласят да им се плати.

— Така изглежда. Остин не храни никакви надежди в това отношение.

— Защото онзи глупак Палмър има големи претенции, затова. Иска да отмие вонята от пивоварната и смята, че твоите титли са подходящото средство за тази цел.

— И се лъже. Но, както изглежда, ще трябва да отидем в съда, за да му го докажа.

— Ще ти струва доста пари.

— Стократно предпочитам да платя тази цена, отколкото да се оженя за дъщеря му.

Херцогинята го изгледа изпод сведените си клепачи.

— Имаш ли планове да се жениш за някоя друга жена?

— Губиш си времето, Пеги. Нито Венера, нито аз искаме да се женим. Казах ти да не се опитваш да играеш ролята на сватовница.

Тя въздъхна сърцераздирателно.

— Не можеш да виниш една стара дама за това.

Джак се засмя.

— Гледай на това по следния начин, Пеги: така просто ти давам възможност да опиташ с някоя друга.

— Но аз харесвам Венера.

— Тогава жалко, че не можеш да се ожениш за нея.

Тя не отговори; кой знае защо, изражението й го накара да се почувства неловко.

— Не се меси в живота ми, Пеги. Предупреждавам те.

— Месила ли съм се някога? — попита невинно тя.

— Поне десет хиляди пъти, но не и този път. Говоря сериозно.

— Както желаеш, скъпи — отвърна меко тя.

— Когато чуя този тон, заставам нащрек. Няма да успееш да ми повлияеш на тази тема.

— Сигурна съм, че си прав.

— Наистина съм прав.

— Да, скъпи.

Когато тя кажеше „Да, скъпи“ по този начин, това бе явно предупреждение. Трябваше да поговори със своя персонал и с Остин, за да се погрижи да не стане така, че херцогинята да ги накара да изпълнят някоя нейна поръка уж от негово име. Въпреки всички предохранителни мерки обаче, тя щеше да продължава да бъде опасност за него.

Трябваше да бъде особено предпазлив.

 

 

През следващата седмица Джак живя по начин, типичен за повечето богати ергени, страдащи от известни съмнения. Отричаше слуховете както за някакво обвързване с Венера, така и за предстоящо бракосъчетание със Сара Палмър, отказваше поканите за различни светски събития и прекарваше голямата част от времето си в бордеите. Предпочиташе публичния дом на мадам Робюшон; обикновено човек можеше да го намери там, след като приключеше с играта на карти в Брукс.

През първата нощ при Люси той отпрати любимата си куртизанка само след няколко целувки и всички разбраха, че не идваше тук заради жените. Бордеят на Люси бе за него някакво убежище; в него се криеше от хората, които имаха склонност да задават прекалено много въпроси, и на които или не желаеше, или не можеше да отговори.

С помощта на алкохола, към края на седмицата Джак успя да притъпи до поносимо ниво силно въздействащите му спомени за Венера. Вече не подскачаше, когато някоя тъмноруса жена се приближеше към него.

Понякога Нед му правеше компания, а Остин успя на два пъти да открие следите му, когато имаше нужда от неговия подпис или от отговора му по важни въпроси. Но Джак всъщност не търсеше толкова компания, колкото забрава. Люси, жена на средна възраст и майчински настроена, се грижеше да бъде нахранен, придумваше го да яде, когато не желаеше, от време на време го канеше да спи в своя апартамент, когато той не се прибираше вкъщи.

Пак към края на седмицата, след една от нощите, в които не намери пътя до Редвърс Хаус, маркизът се събуди във фотьойл в нейната дневна стая, небръснат, в лошо настроение и копнеещ за нещо за пиене. Мадам Робюшон, която седеше пред бюрото си в другия край на помещението, го съзерцаваше съчувствено. Дали не трябваше да извика неколцина човека от неговата прислуга, за да го отведат у дома?

— Не мислиш ли, че отдаде достатъчно дълго време на мрачни настроения? — попита тя.

— Не са никакви мрачни настроения — промърмори Джак и вдигна бутилката за наздравица. — Просто съм отегчен.

— Може би имаш нужда от смяна на сцената. Някое друго място, не моето заведение.

Младият мъж се усмихна — нещо наистина рядко тези дни.

— Да не би да ме гониш, Люси? След като сме приятели от толкова отдавна?

— Отиди някъде сред природата. Дишай чист въздух, проясни си главата от това, което не ти дава мира.

— Но нали бяхме сред природата заедно двамата с нея. — Поклати глава. — Идеята не е добра.

— Ако ти липсва някоя жена, няма да я намериш в тази бутилка.

— Не искам да я намирам.

— Сигурен ли си?

— Ето това е въпросът.

Вдигна шишето до устата си и отпи няколко големи глътки.

Начинът, по който реагираше лорд Редвърс на всяка мисъл за обвързване не беше рядкост сред младите мъже, които познаваше. Но ако той се нуждаеше от нещо, което да го отвлече, съществуваха доста други алтернативи на напиването до смърт.

— Защо не отидеш да ловиш риба? — предложи Люси.

Любовта на Джак към риболова бе всеизвестна.

— Не мога. Тя беше с мен и там.

— Както изглежда ще трябва да си построиш нови къщи. Защо не изпратим човек, за да съобщи да докарат тук твоята карета и да можеш да се прибереш? — предложи след малко тя.

— Познаваме се от доста време, нали? — заяви замислено маркизът, без да обръща внимание на въпроса й. Мадам Робюшон кимна и повдигна въпросително вежди. — Тук съм пръснал солидна сума пари.

— Винаги си бил един от най-добрите ми клиенти.

— Кажи ми тогава, Люси, какво се е случило с мен, че не искам да докосна друга жена?

— Истината ли желаеш или нещо дипломатично?

Лорд Редвърс затвори очи; за момент събеседницата му остана с впечатление, че е заспал отново.

— Не знам дали искам истината — отвърна тихо той; клепачите му се повдигнаха и прямотата на погледа му я стресна.

— Въпреки това ще ти кажа, тъй като се самоубиваш и ме боли сърцето заради това.

Младият мъж вдигна ръка с дланта към нея.

— Недей.

— Отиди и я намери, кажи й, че я обичаш, ожени се за нея и си създайте семейство, за да има с кого да ходиш на риболов и да не се налага да те виждам повече тук.

— Не звучи особено гостоприемно.

— Достатъчно си ми гостувал през последните десет години. Намери да правиш нещо добро.

— Хубав съвет, сигурен съм.

Люси посегна към връвчицата на звънеца.

— Един ден ще ми благодариш.

— Изхвърляш ли ме?

На вратата се почука почти веднага. Мъжагата, който влезе миг по-късно, имаше вид на човек, способен да се справи сам с цял въоръжен полк.

— Изпращам те на сватбата ти.

Маркизът се ухили.

— На коя по-точно?

— Не с Палмъровото момиче, бъди сигурен. Аз не пускам вече тук лорд Палмър. Много е вулгарен.

— Така изглежда. И алчен.

— Очаквам покана за сватбата. Не се притеснявай, че ще дойда; просто на момичетата ще им бъде много приятно да я видят.

— По-кротко, Люси. Та аз не съм сигурен дори кой ден сме.

— Съли ще ти каже на път за вкъщи. Погрижи се лорд Редвърс да бъде съпроводен до дома си — обясни тя.

— Не мислиш ли, че мога да отида в съседния бордей?

— Кажи на иконома на лорд Редвърс, че маркизът възнамерява да се жени — обърна се към своя бодигард съдържателката на публичния дом.

Тя се познаваше добре с Морис, иконома на Джак, след като години наред се бе грижила за комфорта и безопасността на младия мъж.

— Какво те кара да мислиш, че ще послушам съвета ти? Мога да се погрижа сам за себе си, Съли, много ти благодаря. Освен това тя не желае да се омъжва — добави той и се поклони грациозно на своята домакиня. — Така че може и да не получиш сватбената си покана.

— Ако си падах по басовете, щях да заложа хиляда на две, че дамата ще се съгласи.

— Първо трябва да я попитам.

— Тогава побързай да излезеш оттук и да го направиш.

— Ти да не си ми майка?

— Можех да ти бъда, ако баща ти не беше такъв грубиян и негодник. За щастие нямаш неговия нрав.

— Благодаря. И ти щеше да бъдеш много по-добра майка от тази, която имах.

— Благодаря, скъпи. И не забравяй, очаквам поканата. Изпрати ни една от онези големите, поръбени със златно по краищата.

Джак се засмя на глас за първи път от дни.

— Ще кажа на Морис да се захване с това веднага. И нямам нужда от бавачка, така че нека Съли си остане тук. Мога сам да намеря дома си.

Но Люси кимна на пазача и той последва маркиза.

 

 

— В кабинета си имате посетител, милорд — рече Морис, след като Съли го съпроводи до Редвърс Хаус, предаде посланието си и си тръгна. — Казах му, че не сте си вкъщи и не ви очаквам да се приберете скоро, но той не пожела да си тръгне. Когато разбрах целта на посещението му, сър, изпратих веднага човек с писъмце до вас при мадам Робюшон. Ще желаете ли първо да се изкъпете и преоблечете? Можем ли вече да ви поздравим?

— Не — махна с ръка маркизът. — Още не можете да ме поздравявате. И явно съм се разминал по пътя с приносителя на твоето послание. Кой е този човек и защо е тук?

Младият мъж понасяше възхитително алкохола; изобщо нямаше вид на пил.

— Един най-желан посетител, сър, дошъл във връзка със Сара Палмър. Нейният учител по танци. — Морис повдигна многозначително вежди. — Информацията му ще ви се хареса много.

— Донеси кафе в кабинета ми. Отивам да се видя веднага с него.

— Превъзходно, сър. Освен това повиках мистър Уотс, за всеки случай, ако ви потрябва.

Очите на Джак се разшириха, когато чу името на своя адвокат.

— Добра ли е?

— Мисля, че неговите признания ще ви се сторят изключително добре дошли, милорд.

— Как се казва? — попита Джак, вече тръгнал по коридора, следван плътно от иконома.

— Някой си мистър Винченцо Доси.

— И познава Сара?

— Най-интимно.

Устата на лорд Редвърс се разтегна бавно в усмивка.

— Не думай.

— Той изгаря от желание да ви го каже.

— Защо? За пари?

— Мисля, че е влюбен, сър.

Смехът на Джак отекна по мраморните стени на коридора.

— Бедният глупак.

 

 

Когато маркизът влезе в кабинета си, посетителят скочи на крака. Позата му беше войнствена, очите му блестяха разгорещено.

— Първо, благодаря ви, че дойдохте — приветства го любезно Джак; разговорът с Морис бе успял да подобри настроението му.

— Не съм го направил заради вас.

— Разбирам. Моля, седнете. Морис ще донесе кафе. Кажете какво искате.

Подкани го с жест да седне на един от намиращите се до прозореца столове.

— Не искам нищо от вас.

Винченцо го изгледа възмутено, задето го бе помислил за наемник.

— Нека тогава се изразя по друг начин. Какво мога да направя за вас? И все пак можете да седнете. Няма да мога да мисля ясно, докато не пийна малко кафе.

— Не можете да я имате. Тя е моя — обяви посетителят и се стовари на един стол, сключил смръщено вежди.

— Нека използваме имена, просто за голяма яснота. Не ми се ще да разбера неправилно нещо.

„Особено нещо толкова важно“ — помисли си маркизът, радостно възбуден от перспективата да се отърве от Палмърови.

— Говоря за Сара Палмър. Не можете да се ожените за нея. Тя носи моето бебе.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно, макар тя да възнамерява да осигури вашите титли за детето.

— Безкрайно съм ви благодарен за тази информация. Бихте ли свидетелствали за това пред съда?

— Това ще спре ли брака?

— Абсолютно.

— Тогава ще го направя. — Джак въздъхна от облекчение. — Само защото желая аз да се оженя за нея.

— А какво смята за това Сара? — осведоми се дипломатично маркизът.

— Казва, че ме обича. — Тонът на младия мъж беше непреклонен. — Но семейството й не иска и да чуе за…

В този момент влезе икономът с поднос кафе. Щом напълни чашите и се оттегли, двамата продължиха разговора си.

— Морис ми каза, че сте учител по танци — отбеляза тактично Джак.

— Напълно почтено занимание — потвърди предизвикателно неговият събеседник. — Семейството ми е уважавано и с не по-нисък произход от семейство Палмър.

— Лорд Палмър обаче не е съгласен, предполагам.

— Не съм разговарял с него, но според Сара родителите й настояват да се омъжи добре, а тя самата не желае да се задоволи с нещо по-малко от титла на маркиз. Каза, че мога да продължа да й бъда любовник, след като се омъжи за вас.

— Така ли? — попита със заплашително спокойствие лорд Редвърс.

— Уверих я, че ще откажа.

— Решимостта ви промени ли намеренията й?

Лицето на Винченцо помръкна.

— Не знам. Тя иска много да бъде богата.

Джак пресметна набързо колко щеше да му струва едно дело и усмиряването на Палмърови, ако се закучеха; Винченцо определено щеше да свърши много по-добра работа за същите пари.

— Сара би ли склонила да се омъжи за вас, ако имате доход от десет хиляди годишно, да речем?

Италианецът за малко не изтърва чашата с кафе. Все пак се съвзе бързо и попита, затаил дъх:

— Лири стерлинги ли, милорд?

Италианските лири имаха значително по-ниска стойност.

— Да, стерлинги. Ако ме освободите от нея, ще ви бъда безкрайно благодарен, повече от благодарен… безкрайно щастлив.

— Ще я попитам, но тя се намира под влиянието на баща си и на леля си, лейди Талиен.

Джак знаеше много добре колко малко щяха да им се сторят десетте хиляди лири годишно и на двамата в сравнение с неговото богатство. Очевидно бяха нужни други стимули.

— Ако успеете да убедите Сара за новото си богатство и ако тя ви обича достатъчно, може би ще успеете да я убедите да се ожените тайно. Като сватбен подарък с радост бих ви дал една вила, която притежавам във Флоренция.

Очите на Винченцо се напълниха със сълзи. Маркизът разбираше чудесно емоциите му, тъй като и на него му се плачеше… от радост.

— Нямам думи, милорд, толкова сте великодушен.

— Абсолютен егоизъм. Не мисли, че го правя без основателна причина.

— Ще попитам Сара веднага, още като се видим днес следобед.

— Желая ви късмет.

— Ако ми откаже, ще свидетелствам. Само и само да не се омъжи за вас. — Италианецът се усмихна. — Аз също съм егоист.

— Изпрати ми съобщение или ела лично да ми кажеш какво е станало. Парите ще ви бъдат преведени, веднага щом тя се съгласи да се ожените, а адвокатът ми ще оформи документацията за вилата незабавно след сватбата.

— В настроение съм за празнуване — извика Винченцо, скочи на крака и се поклони на своя домакин. — Дадохте ми надежда.

— Много добре ви разбирам — отвърна Джак, като се изправи и се поклони на свой ред. — Струва ми се, че товарът на раменете ми ще олекне в най-скоро време.

— Предполагам, че никога досега не сте бил влюбен — отбеляза италианецът. — Но човек си заслужава да живее именно заради любовта. — Сияеше от щастие.

— Или го прави невероятно нещастен.

— Така е. Но аз няма да бъда нещастен повече. Сара ще бъде моя, и детето ми няма да казва „татко“ на друг мъж. Ако е рекъл Господ.

„Ако са рекли Палмърови“ — помисли си маркизът, докато изпрати с поглед ликуващия млад мъж. А те определено бяха много страховито предизвикателство.

 

 

Винченцо едва бе излязъл от стаята, понесен на крилете на радостната си възбуда, и Морис пак се появи на прага със съобщението за друг посетител.

— Вкъщи ли сте, милорд?

И тонът, и изражението на иконома изразяваха неодобрение.

— По физиономията ти разбирам, че не трябва да съм, нали?

— Лейди Талиен е, милорд. Както обикновено се държи крайно надменно и заповеднически. Да й кажа ли да си върви?

— Не, за мен ще бъде удоволствие да я приема. Винченцо каза, че е готов да свидетелства пред съда.

Икономът си позволи да се поусмихне.

— Много добре, сър.

— Покани лейди Талиен, Морис, но те съветвам да разчистиш коридора за гневното й тръгване. Съмнявам се, че ще остане дълго.

 

 

— Както виждам все още държиш онзи нагъл иконом — сопна се възмутено Бела, докато влизаше плавно в стаята. — Аз щях да го уволня отдавна.

Говореше така, сякаш Морис беше невидим, макар да стоеше само на няколко крачки от нея.

— Това е всичко, Морис — промълви Джак и изчака, докато човекът затвори вратата. — Днес си излязла рано.

Беше станал при влизането й и умишлено не я покани да седне.

— Тъй като не си се прибирал цяла седмица, реших да се възползвам от тази възможност. — Огледа неодобрително вечерното му облекло. — Да не би да имаш гардероб при мадам Робюшон?

— Да не би да ме шпионираш? Да, имам. Твоят съпруг няма ли?

— Не съм в настроение за размяна на обиди, Джак. Цяла седмица вече опитвам да се свържа с теб във връзка с важна информация. Но така и не получих отговор на писмата си.

— Люси не предава писъмца поради очевидни причини.

— Тя изобщо може ли да чете?

— Всъщност е много начетена. Гръцките поети са й любимци.

— Колко вълнуващо — заяви саркастично новодошлата. — Учена курва.

— За разлика от хубавиците от висшето общество, които най-често са невежи куртизанки, и няма какво да си кажеш с тях.

— Кой по-добре от теб би могъл да знае това.

— Съгласен съм. А сега би ли минала на темата. Последната седмица не съм спал достатъчно и съм раздразнителен.

— Да не би да ти липсва последната изгора?

— Точно на теб не бих казал. Чакам да чуя какво имаш да ми казваш, за да ти пожелая веднага след това приятен ден.

— Преди никога не си бил толкова неучтив, скъпи Джак — прошепна тя.

— Но предишните ми забавления вече не ме забавляват.

— Тогава може би си готов да се задомиш.

— Не знаех, че имаш чувство за хумор.

— Разбира се, че имам. Това ми напомни защо съм дошла. Трябва да обсъдим брака ти със Сара.

— Защо точно ти си натоварена с тази мисия, Бела? Как ще си заслужат издръжката адвокатите?

— Дойдох да окажа лек натиск, така да се каже, в полза на племенницата си.

— Разбирам — отвърна спокойно младият мъж. — И ако не се поддам на този натиск?

— Тогава ще разпространя, че си направил дете на Лили Дарлингтън. Това ще унищожи шансовете й да се омъжи изгодно. И кой не би го повярвал след спектакъла, който направи тя на бала, даден в нейна чест?

— Идеята ти е изключително грозна, Бела. Наистина ли би съсипала така с лека ръка живота й?

Лейди Талиен изви на една страна глава с театрален жест и завидно чувство за мярка.

— Хайде, Джак — приласка го тя, решила да смени тактиката. — Все трябва да се ожениш някой ден. От Сара ще излезе не по-лоша съпруга, отколкото от което и да е от другите момичета. Тя е много влюбена в теб.

— И не само в мен, както чувам.

Не можеше да й се отрече хладнокръвие; тя не трепна.

— Нямам представа какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че племенницата ти си има любовник.

— Невъзможно!

— Все от някой трябва да е забременяла, а това определено не съм аз.

— Тя се кълне, че си ти.

— Ти никога не си била лековерна, Бела, което означава, че участваш в лъжата й. — Изпусна леко въздуха от дробовете си. — Нали не вярваше, че би могла да успееш?

Ноздрите й потрепериха; всичките й планове и намерения бяха изложени на опасност.

— Предупреждавам те, лорд Палмър ще те изправи пред съда.

— Не мисля така.

— Значи се лъжеш — настоя разгорещено тя. — Тъй като той е твърдо решен да го направи.

— Чувала ли си някога за млад мъж на име Винченцо Доси?

Погледът й стана безизразен.

— Не, никога — заяви хладно тя.

— Тогава значи Сара има тайни от теб. Но се съмнявам, след като си тук в ролята на нейна емисарка. Младият Винченцо ми каза, че той е бащата на детето на твоята племенница.

— Ще трябва да го докажеш.

Почти се почувства виновен заради огромното удоволствие, което изпитваше.

— Винченцо си тръгна току-що оттук.

Очите й се разшириха.

— Не ти вярвам!

— Повярвай ми. Той е готов да свидетелства пред съда, че детето на Сара е негово.

— Платил си му — изрече обвинително лейди Талиен.

— Напротив, той ми предложи безплатно услугите си. Очевидно не желае любимата му да се омъжва за мен.

— Проклет, безсрамен негодник!

Никога не бе виждал лицето й червено. Определено не й приличаше.

— Така или иначе щях да се съпротивлявам срещу обвиненията ви в съда, ако трябва, до Деня на Страшния Съд. Предай на лорд Палмър, че ще направи най-добре, ако започне да гледа на младия Винченцо като на свой зет.

— Копеле такова! Гадно, студеносърдечно копеле! Знаел си го през цялото време!

— Позволи ми това дребно забавление. — Потисна усмивката си. — Желая ти приятен ден. За моя съм сигурен, че ще бъде приятен.

Поклони се и излезе от кабинета си с чувството, че светът се бе облял изведнъж с розова светлина. Остин щеше да се зарадва много от новината, че им бе спестено едно продължително съдебно дело.

Беше щастлив, че най-после животът му си беше отново негов и за първи път от седмица не си и помисли да пие.

Изкъпа се и се нахрани, преди пристигането на адвоката. Посрещна го в трапезарията, където преглеждаше събралата се през седмицата поща. Даде знак на прислугата да ги остави.

— Морис уведоми ли те за добрата новина? Кафе?

— Да, и на двата въпроса. — Младият мъж се настани усмихнато на един стол. — Но все пак искам да чуя подробности.

След като бе запознат детайлно с разговора на приятеля си с италианеца, той се облегна назад.

— Това ти спести доста пари, въпреки сумата, която ще дадеш на Винченцо. Саймингтън никога нямаше да се задоволи с толкова малко.

— Смяташ ли, че трябва да се притесняваме за безопасността на Винченцо? Изведнъж се сетих за подобна опасност след всички машинации на Тревър.

— Ами, да взема да поръчам да го откарат някъде на сигурно място, в случай, че се наложи да свидетелства… Но Саймингтън знае много добре, че няма смисъл да настоява повече. А и винаги съществува опасността италианецът да избяга с дъщерята на Палмър, за да се ожени тайно за нея.

— Дръж ме в течение на всичко. Аз се прибирам в Касълрей.

— Приключи ли с напиванията до смърт?

Джак се засмя.

— Не бих се напил никога до смърт, след като ще оставя всичко на Тревър.

— Имаш нужда от син… за да те предпази от подобна опасност.

— Това е идея.

— Защо не отидеш в Париж да й направиш предложение?

— Защото не знам дали искам. Тя също не е наясно по този въпрос, уверявам те.