Сюзън Джонсън
Любовникът (16)

Шестнадесета глава

Когато пристигнаха късно същата нощ в Дувър, Джак и Венера отидоха направо на борда на „Морея“. Вече нямаше нужда от охрана, защото рискът на борда на кораба бе сведен до минимум, и хората на маркиза отседнаха в една от крайбрежните странноприемници. След като запозна лорд Редвърс с екипажа и изпълни налаганите от учтивостта задължения към капитана, младата жена отведе спътника си до тяхната каюта.

Луксът й изпъкна веднага, въпреки приглушената светлина. Добре излъсканият дървен под бе застлан с персийски килими в ярки разцветки на червеното и синьото, китайските мебели бяха закрепени за земята с полирани месингови скоби, богато орнаментираното и украсено с дърворезба легло в ъгъла бе достойно за ориенталски владетел.

— Доста комфортно пътуваш — отбеляза младият мъж с леко осъдителни нотки в гласа.

— Пеги каза, че и твоята яхта била снабдена с най-големи удобства — отговори Венера. — Доколкото си спомням, спомена за вградена вана и студено мазе за вина. Аз се задоволявам с медна вана и няколко бутилки ром.

— Добре де — предаде се Джак. — Но тази кабина все пак като че ли е създадена за забавления.

— И съм сигурна, че е била използвана доста и за тази цел. — Французойката се отпусна на един голям стол с възглавници. — Брат ми предпочита да се вози на „Морея“. Аз пътувам по работа, не за удоволствие.

Маркизът се подпря на голям скрин от абаносово дърво и впери съсредоточения си поглед в лицето й, сякаш истината на думите й можеше да бъде доловена единствено чрез интензивно наблюдение.

— По-добре ли се чувстваш вече?

Той сви рамене; емоционалните му противоречия изглежда не се бяха изгладили кой знае колко.

— Как се справят хората с ревността? Това е ужасно.

— Тя нещо ново ли е за теб, скъпи?

— Изобщо не ми харесва.

— Скоро ще можеш да се върнеш към нормалния си начин на живот и да забравиш за съществуването на тази дума.

— Кой знае защо тази мисъл не ми носи никаква утеха.

— Сигурна съм, че ще се аклиматизираш. Навикът е втора природа.

— А ти какво ще правиш?

— Ще работя, и ще работя още, и пак ще работя. — Усмихна се. — Не ме гледай така учудено. Обичам това, което правя. Нямаш представа какво удоволствие е да помагаш на хора, които иначе нямат никакъв шанс да оживеят.

— Ще дойда да те видя скоро. — Изненадан от собственото си заявление Джак се поколеба дали да не добави нещо, което да му даде възможност да се откаже от предложението си, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това додаде: — Ще те заведа на конните надбягвания в Лоншан.

— Или аз ще те заведа — предложи Венера. — И не е нужно да се срещаш със семейството ми, ако предпочиташ така. Можем да си наемем отделна ложа.

— Нима имам вид на човек, който се страхува да се запознае с твоето семейство?

— Да.

Лорд Редвърс се усмихна.

— Толкова ли е очевидно?

— Не съм очаквала да промениш навиците си.

— Макар да го направих през последния месец, и то с най-голяма охота.

— Значи не трябва да се просълзявам от мисълта, че няма да те видя никога повече.

— Нито аз — за теб.

— Което означава, че можем да се насладим напълно на последните си два дена.

— Уморена ли си?

— Зависи.

— От?

— Какво имаш предвид?

— Нищо прекалено изтощително. Аз ще свърша цялата работа.

— Значи аз ще трябва само да лежа и да си се наслаждавам.

— Това е всичко, което се иска от теб.

Усмивката й бе подканяща.

— Как може да откаже едно момиче?

Той започна да я съблича, да сваля всяка дреха една по една, без да бърза — роклята и фустите, долната риза, светлосините чорапи, които бяха в тон с перленосиния цвят на обувките й. Постави възглавници зад гърба й, за да й помогне да се почувства удобно. А най-накрая й донесе чаша коняк.

— Ако някога се нуждаеш от препоръка като лакей… — измърмори закачливо Венера и вдигна чашата си за наздравица.

— Благодаря ви, мадмоазел — поклони се той, като я гледаше дяволито. — Изгарям от нетърпение да служа.

— В качеството на какъв? — Гласът й бе станал игрив. — Кажи ми името си. Не съм те виждала досега.

— Джон Томас, и съм тук, за да ви служа в такова качество, каквото пожелаете.

— Разбирам. — Погледна към правия му нос. — Това е достатъчно.

— Открих, че дамите предпочитат да се минава веднага по същество.

Тя повдигна вежди с леко неодобрение.

— Обичат подобна откровеност?

— Така съм чувал. Някои ме определят също като разюздан. Мисля, че за тях това е комплимент.

— Колко интересно. Какво мога да очаквам, ако реша да те използвам? — Отпи от чашата си.

— Имам препоръки, ако желаете.

Младата жена присви очи и устните й се изкривиха в знак на неодобрение.

— Не желая.

— Простете, мадмоазел. Някои дами предпочитат мъж с препоръчителни писма.

— Писма ли?

— Да, мадам. Мога да ви ги представя.

— В такъв случай, Джон Томас, приемам.

— Много добре, милейди.

Бръкна в джоба на сакото си и извади четири пакетчета с презервативи. Приближи се до леглото и ги остави на нощната масичка.

— Не съм сигурна, че подобно безсрамие ми допада, Томас. Молила ли съм те да ги слагаш там?

— Да ги махна ли?

Във въздуха увисна едва доловимо недоволство.

— Този път ще простя дързостта ти — заяви Венера с леко снизхождение.

— Благодаря ви, милейди. Занапред ще бъда въздържан.

— Очаквам да ми се подчиняват, когато съм в дома си.

Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не се усмихне.

— Да, мадмоазел, разбирам.

— Можеш да се разсъблечеш, а аз ще ти намеря ливрея.

— Всичко ли желаете да сваля, мадмоазел? Някои дами искат да се съблека само колкото да мога да…

— Не желая да слушам за никакви други дами. Да, всичко. Как ще разбера кой размер носиш, ако не те видя разсъблечен?

Джак започна да сваля бавно една по една дрехите, наслаждавайки се на играта, след като последните няколко дни бяха преминали в тревоги. Както винаги желанието му за нея бе необуздано.

— Ммм, много добре — промърмори французойката, като го огледа от глава до пети и задържа особено дълго очи върху възбудения му член. Маркизът стоеше невъзмутимо пред нея, сякаш беше правил това и преди. Венера усети как мъжествеността му пробуди както обикновено моментално желанията на тялото й. — Препоръките ти са превъзходни, Томас — отбеляза тя, опитвайки да контролира нетърпението си.

Изпи на един дъх останалия в чашата си коняк.

— Благодаря, милейди. — Зърната й се втвърдиха като скъпоценни камъни; почти бе в състояние да подуши възбудата й. — Радвам се, че одобрявате.

— Имам нужда да изпия още една чаша — заяви властно тя.

Последва познатият миг на колебание, след което той отговори:

— Да, мадам.

Кимна и отиде да вземе бутилката с коняк. Тя протегна напред ръката, в която държеше празната чаша. Лорд Редвърс извади тапата и наля съвсем малко от питието.

— Още, ако обичаш.

Пулсирането между краката й се увеличи с неговата близост, под влиянието на уханието на одеколона му и на излъчващата се от тялото му топлина.

— Може да прелее.

— Разбира се, че няма да прелее.

— Но би могло, а вие сте съвсем гола.

— Уверявам те, Томас, нямам намерение да разливам.

— Може би няма да искате чашата ви да е пълна… — Вдигна корковата тапа на бутилката. — Когато пъхна това.

Наведе се и бързо вкара тапата между краката й.

Очите й се затвориха от сладостното усещане; тапата и пръстите на Джак я изпълниха.

Той пое чашата от ръката й точно навреме.

Постави я на масата и се приведе да целуне настръхналото връхче на едната й гърда, обхвана го внимателно между устните си, засмука го, и усети вълна от последователни потръпвания в слабините й. Ухапа лекичко чувствителното зърно и Венера се заизвива в ръцете му.

— Искаш още, нали — прошепна той.

Тя прокара пръсти в копринените му коси, издърпа главата му назад и го погледна право в очите.

— Не желая да чакам.

— Мадмоазел е прекалено нетърпелива. Повечето ми работодателки предпочитат умерено темпо.

— Прави каквото ти казвам.

Едно мускулче на дясната му скула потрепна. Той определено не приемаше добре заповедите, дори да ставаше дума за игра.

— Мадмоазел е твърде прибързана.

Измъкна пръстите си навън.

— Джак! Недей…

Устните му покриха жадно устата й, дланите му я обхванаха за раменете и я притиснаха силно назад върху възглавниците. Когато след малко той сложи край на страстната, собственическа целувка, тя вече си бе спомнила колко добре беше да му доставя удоволствие.

— Ако мадмоазел се въздържа от даване на заповеди, ще се разбираме добре.

Изгарящият напор на собствените й желания, бе в състояние да я накара да прояви една съвсем разумна отстъпчивост.

— Прости ми — измърмори задъхано тя.

— Разбира се, милейди.

Сведе поглед надолу, към възбудения член, който се издигаше в цялото си великолепие насред тъмните косъмчета на слабините му.

— Може ли да те докосна?

Колебанието в тона й причини наплив на кръв към ерекцията му.

— Разбира се. А по-късно, когато усетя, че сте напълно възбудена, ще можете да го получите.

— Не ме карай да чакам дълго — прошепна младата жена и прокара пръсти по изпъкналите му вени.

— Само колкото трябва. — Хвана дланта й и я отмести. — Трябва да се погрижим да те подготвим…

— Но аз съм готова.

Пулсирането между краката й бе силно, най-лекото движение пораждаше невероятни резултати от страна на корковата тапа, която бе все още в нея; нейното присъствие беше като прелюдия, предвещаваща истинското удоволствие, което щеше да й достави след малко чудовищният член на Джак.

— Само още няколко минути… Винаги след това е хубаво… ако се изчака.

Взе бутилката, изля останалия коняк в чашата на нощната масичка и като разтвори широко бедрата й, я загали с гърлото на бутилката.

Заля я вълна от възбуда, когато внезапно разбра какво се готвеше да направи той.

— Не мърдай. Стъклено е — предупреди я тихо маркизът и започна да пъха бавно шишето.

Венера усети как я полазват тръпки, докато твърдото хладно тяло я разтваряше и проникваше все по-навътре, като предизвикваше гореща вълна след себе си. Когато най-сетне гърлото на бутилката срещна корковата тапа, младата жена потрепери от неконтролируемо желание.

— Не е влязла кой знае колко навътре — прошепна лорд Редвърс. — Не съм сигурен, че ще можеш да ме поемеш. — Тя не отговори, достигнала ниво на чувствен екстаз, който правеше говоренето невъзможно. — Мислиш ли, че можеш?

Движеше лекичко бутилката напред-назад и я докарваше до състояние, в което тя не бе в състояние да се концентрира върху нищо друго, освен прекрасното усещане.

Джак прокара бавно длан по гърдите й, загали топлата им мекота, плъзна пръсти надолу между потрепващата плът, леко стисна всяко зърно, сякаш за да провери степента му на готовност.

— Трябва да ми отговорите, мадмоазел, как иначе да разбера дали се нуждаете от моите услуги.

Венера вдигна очи, проумяла, че е наложително да отговори. Не беше сигурна обаче какъв е въпросът, тъй като похотта бе обсебила всичките й сетива. Той постави длан под брадичката й и й повдигна главата, за да я принуди да го погледне.

— Ще бъдете ли в състояние да ме поемете?

— Да, да…

Лорд Редвърс се усмихна.

— Колко мило от ваша страна, мадмоазел.

Тя отвърна покорно на усмивката му.

„Може би прекалено покорно“ — помисли си той, внезапно обзет от подозрение, че може би тя вече бе правила нещо подобно.

— Позволявала ли си някога на някой лакей да те обслужва?

Напрегнатият тон премина през бариерата на разгорещените страсти и достигна до съзнанието й, като освободи изведнъж вцепенената й от емоциите независимост.

— И защо според теб бих направила подобно нещо? — промърмори с нормален глас тя, като го изгледа изпод сведените си ресници.

Младият мъж се засмя тихичко.

— Е, върна се. Би ли ми казала, ако си го правила?

— Разбира се, че не.

— Нима ще трябва да те набия, за да ми кажеш истината?

— Не съм сигурна, че би се осмелил.

— Бих могъл да опитам.

— Може да се окаже интересно. Но ми се струва, че първо ще получа оргазъм.

— Или няма да получиш — възпротиви се маркизът и измъкна бутилката.

— Мога да направя това и без теб.

И посегна към шишето. Той го отмести. Когато французойката се хвърли, за да го вземе, той я хвана за китките и я задържа на една ръка разстояние от себе си.

— А сега ми разкажи за слугите си.

— Толкова са много — заяви сладко-сладко тя. — Не съм сигурна, че ще успея да си ги спомня всичките.

— Спомни си само онези, които има вероятност да са те чукали.

— Че защо да го правя?

— Ако желаеш да получиш оргазъм тази нощ, ще се наложи да го направиш.

Блъсна я обратно на леглото, измъкна пъргаво тапата и я захвърли.

— Що за доминиращи обноски?

— Само отговори на въпроса.

— Може би не си спомням.

— Опитай.

— Ами ако отговорът не ти хареса?

Лорд Редвърс си пое дълбоко въздух; не беше сигурен как щеше да реагира, а и не можеше да намери обяснение на всепоглъщащото го желание.

— Просто искам да знам.

— И тогава ще получа каквото искам? — Той кимна. — Никой, нито един, капризни ми Джон Томас. Ти си единственият.

— Лъжкиня.

— Искаше отговор.

— Този не е задоволителен.

— Наистина, скъпи, какво желаеш да кажа? Ако отговоря, че съм спала с някои от моите слуги, ще се ядосаш.

— Някои? — изръмжа той.

Венера сви рамене; инатът й бе равностоен на неговия и нямаше намерение да признае, че сексуалният й опит не включваше подобни преживявания с прислугата.

— Защо не престанем с тези нямащи нищо общо с нас неща и не прекараме една приятна вечер заедно? Желая те много — както обикновено, както винаги. — Усмихна се. — Като обсебена съм. И с риск да напомпам още повече и без това раздутото ти его, ще призная, че ти си единственият мъж, който ме вдъхновява така. Затова ме люби, без да губиш повече време за глупости. — Вдигна ръце към него. — Моля те, моля те, моля те…

— Единственият?

— Без изключение… абсолютно. Можеш да смяташ, че си върховното щастие на моя живот.

Седна, сграбчи решително възбудения му член и го повлече със себе си, като се отпусна обратно назад върху леглото.

— Не е нужно да питам какво искаш — пошегува се маркизът, докато се наместваше отгоре й.

— Понякога е много трудно да те убеди човек.

— Просто ревнувам.

— Знам. Щастливци ли сме или нещастници, че се чувстваме така?

— Щастливци сме, че сме тук заедно. Остави всичко останало.

— Да — прошепна французойката. — А сега ме целуни, скъпи Джак, тъй като имам нужда от теб.

— Твой съм — заяви, без да се колебае или замисли той, без обичайните страхове или опасения.

Венера докосна бузата му.

— Това ми харесва.

— И, странно, не изпълва душата ми с ужас — отговори той, като се усмихна.

— Несъмнен напредък. Мислиш ли, че бихме могли да се приближим още малко един до друг? — Обви крака около кръста му и придърпа към себе си главата му, за да го целуне. — Знаеш какво имам предвид.

Джак, разбира се, знаеше, и то много по-добре от повечето хора.

— Струва ми се, че тази работа ще ми хареса, мадмоазел — прошепна току до устните й той.

— Ще се погрижа да не оставаш свободен, Томас. Не смятам, че леността се отразява добре на моята прислуга.

— Аз съм много работлив, мадам — отвърна безсрамно той и проникна в нея. — Няма да съжалявате, че ме наехте.

 

 

Слънцето се бе издигнало високо на хоризонта, когато се събудиха. Бяха заспали едва призори. В каютата беше топло, почти горещо.

— Трябва да хапна нещо — заяви младият мъж, завъртя се по гръб и потърка очи. Надигна се, като се облегна на лакти, и погледна към Венера, която се протягаше, все още ненапълно разбудена. — Струва ми се, че снощи забравихме да вечеряме. — Огледа помещението. — Това там грозде ли е?

Все още сънена, тя измърмори:

— След минутка ще извикам готвача.

— А аз ще изям гроздето, докато чакам. — Спусна крака от леглото, стана и се приближи до масата. — Да извикам ли готвача? — попита той, като се върна с купата с плодове.

— По-добре да го направя аз. Той е темпераментна особа.

— Само теб ли слуша?

— Нещо такова. Брат ми се оплаква, но аз му обясних, че е въпрос на разбирателство.

— Хммм… — Маркизът, който бе приседнал на ръба на леглото, я изгледа замислено. — Бас държа, че се разбираш по-добре с готвача, отколкото с брат си. Този човек не е глупак.

— Защо вие, мъжете, винаги гледате на човешките взаимоотношения от сексуална гледна точка?

— Поради същата причина, която кара жените да говорят за своите чувства.

— Ако си в настроение за спорове, скъпи, няма защо да викам готвача.

— Хиляди извинения за бездънната ми тъпота, десет хиляди. Само извикай готвача, преди да съм припаднал. — Протегна напред купата с обезоръжаваща усмивка на лицето. — Гроздето свърши, а аз те обожавам безкрайно заради ума ти.

Младата жена се усмихна.

— Е, това вече е добро. Не ме обърквай толкова рано сутринта.

— Късно сутринта, скъпа. Слънцето всеки момент ще застане на средата на небето. Чакай да ти потърся робата.

— Винаги ли си толкова настоятелен?

Той вече ровеше из гардероба.

— Само когато съм заплашен от гладна смърт. Ако си спомняш, в Касълрей закуската се сервираше десет минути след като се събудя. А, ето я.

Обърна се и й подхвърли робата.

— Според мен Александър би предпочел и ти да си облечен. — Той вдигна панталоните и започна да се облича. — Ще запомня, че трябва да те оставям да огладнееш, когато искам да получа без спорове съгласието ти по някакъв повод — отбеляза бодро Венера, докато обличаше елегантната си бяла роба.

— Аз също знам как да те накарам да дадеш съгласието си. И ти не обичаш да чакаш за някои неща.

— Нима би бил толкова жесток? — осведоми се игриво тя.

— Зависи от това колко бързо ще си получа закуската. Все още разполагаме с един ден, който мога да направя много приятен за теб, стига само да ми съдействаш поне малко.

— Смятай, че е направено.

Тя тръгна към вратата, отвори я широко и извика името на готвача. „Прекалено млад е този Александър — помисли си недоволно Джак, когато той пристигна тичешком. — И прекалено много му се иска да се хареса на своята господарка.“ На всичкото отгоре новодошлият изгледа маркиза така, сякаш бе натрапник.

— Надявам се нямаш нищо против гръцката кухня — каза французойката, след като Александър кимна в знак на съгласие на всичките й предложения.

— Ни най-малко. Но искам да получа незабавно кафето си.

Александър говореше бързо на майчиния си език, гласът му беше нисък и грубоват, изражението — недоволно.

Младата жена отговаряше с дипломатичен тон. Гръцкият, който лорд Редвърс бе учил, не бе достатъчен, за да разбере всичко, но все пак успя да схване основното. Тя успокояваше младия човек.

Все пак кафето им се появи почти веднага, заедно с медени кифлички и лимонов мармалад. Маркизът бе готов да забрави сприхавия характер на Александър, тъй като готварските му умения очевидно бяха превъзходни.

— Все едно, че умрях и се възвисих на небето — въздъхна с пълна уста той. — Това кафе е несравнимо… Дори да е сложил отрова в него, ще умра щастлив.

— Алекс не ме е виждал досега с мъж.

— Това бе повече от очевидно. По едно време помислих, че може да предложи да заеме моето място в леглото.

— Наистина не разбираш нищо, скъпи. Просто при някои от моите пътувания прекарвахме заедно част от времето си.

— В четене?

— Откъде знаеш?

— На колко е години? Седемнайсет, осемнайсет?

— Осемнайсет.

— А ти на колко си?

— Много добре знаеш.

— Александър също го знае. Както виждаш, скъпа, той не е сигурен как да подходи към теб сексуално. Но няма намерение да се откаже от твоята компания.

— Невъзможно.

— Чудесно. Значи греша. Но няма да изляза на дуел с него, затова разчитам да го държиш под контрол.

— Тъй като грешиш, няма да има проблеми в това отношение.

— Добре. Подай ми захарта, ако обичаш.

Въпреки всичко не изпусна от поглед готвача, когато се върна. Този път той се държа със забележителна сдържана любезност и Джак реши, че Венера бе говорила с него. „И без това младият грък съвсем скоро ще я има само за себе си“ — помисли си недоволно той. Утре корабът щеше да отплува за Франция.

 

 

На другата сутрин маркизът излезе на палубата, за да види дали е пристигнала лодката, която трябваше да го откара на брега. После се върна в кабината, но застина на прага при вида на посетителя.

Срещу Венера седеше някакъв дребен, прошарен човек, който изглеждаше съвсем не на място сред целия този лукс, и пиеше кафе от чашата на лорд Редвърс.

— Джак, ела да се запознаеш с мистър Бърти Уелс. Току-що направихме една много изгодна бизнес договорка. Обяснете на лорд Редвърс защо сте тук — обърна се учтиво тя към госта.

— Сигурна ли сте, мадам?

Едно мускулче на челюстта му потрепна нервно и той побърза да остави чашата с кафе.

— Уверявам ви, в пълна безопасност сте.

— Безопасност ли?

Младият мъж затвори вратата зад гърба си, без да отделя поглед от новодошлия.

— Не се притеснявай, скъпи. Мистър Уелс няма нищо против да смени работодателя си за една еднакво приятна и за двама ни сума.

— Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа маркизът и се приближи до масата така, че да застане между двамата.

— Казах ви, чи господарят шъ са ядоса. — Бърти Уелс видимо се бе смалил.

— Успокой се, Джак, всичко е под контрол. Мистър Уелс е бил изпратен тук от братовчед ти, за да ме изплаши.

— Последната дума не е особено точна, мадам.

— Да убиеш мис Дюра ли си изпратен? — Младият мъж се взря още по-напрегнато в посетителя. — Съветвам те да не ме лъжеш.

— Не й нужно, Ваше Височество. Мичъл каза лично, чи на нея трябва да й бъде светено маслото.

„Трябваше да се сетя — помисли си лорд Редвърс, като прокле глупостта си. — Разбира се, че това е дело на Тревър, дяволите да го вземат.“

— Ти ли стреля край Епсъм?

— Не, сър, ни бях аз.

— Пак ли е било по поръчка на братовчед ми?

— Не знам точно, но бях препоръчан от един приятел, който съ занимава със същата кат’ мойта работа, ако съ сещате к’во имам предвид.

— Едър човек, с русоляво-червеникави коси.

— Може и така да е, сър. Ни ми съ ще да направя мръсно на приятеля си и да отговоря с „да“.

— Мистър Мичъл обясни ли защо желае да „се свети маслото“ на мис Дюра, както каза?

— Аз не задавам въпроси. Така е добре.

Джак изпита облекчение, че Венера заминаваше след няколко часа и по този начин щеше да се отдалечи от Тревър и опасните му замисли.

— По-добре да вдигнете веднага котва — предложи той. — Аз ще се погрижа за този човек.

— Движим се по разписание. Вече изпратих един от хората си да донесе сумата на мистър Уелс. Веднага след като уредим този въпрос капитанът ще изпълни всяка моя заповед.

— Аз ще му платя. Тревър е мой проблем, не твой.

Учуден от хладнокръвието на Венера, маркизът не изпитваше подобно спокойствие. Едвам се сдържаше да не пребие до смърт наемния убиец. Или, още по-добре, братовчед си.

— Защо не отида да кажа на някой от екипажа да прави компания на мистър Уелс, докато ти се приготвиш — предложи французойката.

— Аз ще го направя. Тръгвай, Уелс — нареди лаконично той. — Можеш да изчакаш другаде да получиш парите си.

След като негодникът бе оставен под стража на палубата, лорд Редвърс се върна, все още разкъсван от бурни и противоречиви емоции.

— А сега разкажи какво се случи тук? Как се е промъкнал?

— Можем само да предполагаме как го е направил. Аз обаче успях да достигна пистолета си и щом и двамата се оказахме въоръжени, той веднага изяви готовност да преговаряме. Хора като мистър Уелс се продават доста евтино, както несъмнено знаеш. Макар да не разбирам защо мишената съм аз, а не ти. Братовчед ти нямаше ли да спечели повече, ако мъртвият си ти?

— Вероятно знае, че бих се върнал и от ада, за да го убия. Което и възнамерявам да направя, веднага щом се върна в Лондон. — Привлече я в обятията си и промълви: — Прости ми, че те въвлякох във всичко това. Тревър ще си плати, обещавам ти. — На устните му се появи мрачна усмивчица. — Страхотен начин за приключване на времето, което прекарахме заедно.

— Вълнуващо до последния момент — пошегува се Венера.

— Прекалено спокойно приемаш това. Човекът имаше съвсем сериозни намерения.

— Като деца ни учеха никога да не показваме страха си, и това бе изключително полезно, като се има предвид по какви места сме живели. Мисля, че след като видя оръжието ми, Уелс се изплаши повече от мен. Стрелям много точно, между другото.

— Непрестанно ме изумяваш. Какво не можеш да правиш?

— Бродирам зле и изобщо не мога да рисувам акварели. Всичките ми гувернантки си тръгваха напълно разстроени.

— Но можеш да държиш на разстояние убийците и да ме караш да усещам липсата ти още преди да си тръгнала. Какво ще правя, след като заминеш?

— Сигурно ще забравиш името ми след седмица?

— Никакъв шанс.

— Ела за конните надбягвания и така няма да ни се налага да се сбогуваме, а само да си вземем довиждане. Не обичам сбогуванията.

Младият мъж въздъхна.

— При всяко положение е добре да не се мотая дълго. Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-скоро ще бъдеш в безопасност. — Наведе се да я целуне; докосването на устните му беше деликатно, едновременно изпълнено с горчивина и сладост. — Ще мисля за теб. И за Касълрей, и Епсъм…

— И за къщата край реката…

Очите му блеснаха дяволито.

— Сигурна ли си, че няма да останеш?

Французойката поклати глава. Знаеше, че трябва да бъде решителна и разумна, макар вече да усещаше напиращите сълзи. Джак Фицджеймс не беше от мъжете, които една жена би могла да задържи вечно.

Усмивката му бе изпълнена с нежност.

— Знам, че трябва да тръгваш. — Докосна връхчето на носа й с пръст. — Благодаря ти за… за всичко.

Тя кимна, неспособна да говори с подобно хладнокръвие.

Маркизът я целуна за последен път и се обърна, изпълнен с тъга.

Вратата се затвори безшумно.

Младата жена се отпусна на един стол. Изведнъж краката не бяха в състояние да я държат повече. Никога досега не бе изпитвала подобна тъга. Шумът от отплуващата лодка идваше до нея като че ли от огромно разстояние. Дори първите вибрации от движението на кораба достигнаха едва-едва до съзнанието й.

Той си бе тръгнал.

Как щеше да живее без него?