Рекс Стаут
Червената кутия (15)

15.

Минаваше десет и половина, когато се прибрах вкъщи. Отворих тихо вратата на кабинета и видях Улф седнал в креслото си със затворени очи да слуша „Четвърт час мъдрост“ по радиото. На лицето му бе изписано дълбоко презрение.

Оставих го да страда още малко, но в крайна сметка се смилих над него и изключих радиото. Лицето му се отпусна и той въздъхна с безкрайно облекчение.

— Не се оплаквайте — казах аз. — Когато тази идиотщина по радиото е започнала, било е нужно само да станете, да прекосите пет метра в едната посока и пет в другата и мъките ви щяха да свършат.

— Знаеш много добре, че ми се е случвало да ставам и да изключвам радиото — правил съм го пред теб. Това физическо упражнение не ме плаши. Нарочно пускам програмата, по която тече „Четвърт час мъдрост“. По този начин си калявам волята и се подготвям да посрещна и най-големите неприятности в живота.

В същия момент иззвъня звънецът на входната врата. Наближаваше единайсет часът и не очаквахме никого. Сърцето ми запрепуска лудо, както става винаги, когато усетя, че се задава нещо ново във връзка с разследването, което водим. Улф беше такъв виртуоз (въпреки приказките ми от следобед), че очаквах да се появи Сол Панцър с червената кутия в ръка.

Но гласът, който се чу в коридора, не беше на Сол. Фриц отвори вратата и въведе Хелън Фрост. Станах и я хванах за ръка, защото изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Тя поклати глава и се приближи до Улф.

— Как сте, госпожице Фрост? — попита той и добави бързо: — Арчи, покани я да седне.

Тя се строполи на стола, който й поднесох.

— Стана нещо ужасно! — каза тя на Улф. — Страх ме е да се прибера вкъщи. Перен умря. Падна на тротоара на Седемдесет и трета улица.

— Господин Жебер? — попита Улф. — Дишайте дълбоко, госпожице Фрост. Арчи, донеси малко коняк.

— Не, не искам коняк, моля ви. Не бих могла да го изпия. Казах ви, страх ме е…

— Да, чух ви добре — каза Улф. — Но ако не се стегнете, ще изпаднете в нервна криза, а това съвсем няма да облекчи положението. Опитайте се да се отпуснете. Можете ли да говорите?

Тя прекара бавно пръсти по слепоочията си.

— Мога да говоря — отговори му тя. — Бъдете спокоен, няма да изпадна в нервна криза.

— Отлично. Заявихте, че господин Жебер е умрял на тротоара на Седемдесет и трета улица. От какво е умрял?

— Не знам. Качваше се в колата си. Изведнъж отскочи назад, извика и се затича към нас. Падна. Лю ми каза, че е мъртъв.

— Момент, моля ви. Да започнем отначало. Предполагам, че това се е случило, след като сте излезли от църквата след траурната церемония. Всички заедно ли вървяхте — майка ви, чичо ви, братовчед ви и господин Жебер?

— Да. Перен предложи да ни откара до дома, но майка ми и чичо ми решиха да вземем такси. Разговаряхме и вървяхме бавно по тротоара.

— Към колата на господин Жебер? — попитах аз.

— Да, но това забелязах едва по-късно, тъй като не знаех къде я е паркирал. Когато той се отдели от нас, аз останах заедно с мама и чичо, а Лю се оглеждаше за такси. Машинално проследих Перен с поглед, чичо ми направи същото. Видяхме го да отваря вратата на колата си и да отскача назад. Остана неподвижен една секунда, после се затича към нас, но успя да измине само половината от пътя. Падна. Претърколи се… и после…

— Успокойте се, госпожице Фрост. Вече сте изживели този момент, не започвайте пак. Просто ми изложете фактите, без да се вживявате в обстановката. Когато той падна, несъмнено някой се притече на помощ? Вие може би или майка ви?

— Не. Мама ме държеше за ръката. Чичо ми се затича към него, също и един минувач. Извиках Лю и той също се присъедини към тях. Мама ми каза да стоя на мястото си. Започнаха да се събират хора. Аз не помръднах. След около минута Лю дойде при нас и каза, че Перен е мъртъв и най-добре ще бъде да взема такси и да се прибера вкъщи. Качих се в едно такси, но не исках да се прибирам вкъщи и дадох вашия адрес на шофьора. Аз… аз си помислих…

— Не сте били в състояние да мислите — увери я Улф. — Следователно не знаете от какво е умрял Жебер?

— Не. Нямаше нищо. Никакъв шум, абсолютно нищо.

— Знаете ли дали е ял или пил нещо в църквата?

Тя вдигна глава:

— Сигурна съм, че не е.

— Няма значение — въздъхна шефът. — Ще разберем. Казахте, че след като е отскочил назад, той е извикал? Разбрахте ли думите му?

— Да, името на майка ми. Сякаш я викаше на помощ.

— Предполагам, че я е извикал СТРАСТНО — каза Улф. — Извинете ме за тази иронична забележка. Жебер би ме разбрал, ако можеше да ме чуе. Значи той извика „Кал-ида!“. Няколко пъти?

— Да, няколко пъти. Така се казва майка ми.

— Знам много добре. Изглежда, че Жебер е умрял или от сърдечна криза, или от мозъчен удар, или от прилив на остра мизантропия. Стори ми се обаче, че казахте, че се страхувате. От какво?

Тя отвори уста, затвори я и погледна Улф.

— Ами… — заекна. — Ами аз…

Не успя да каже повече. Отново прокара пръсти по слепоочията си и направи видимо усилие да продължи:

— Казах ви… страх ме беше…

— Много добре — прекъсна я Улф. — Не настоявам за отговор. Разбирам ви. Искате да кажете, че от известно време усещате неприязън към същества, които са ви близки и скъпи. Смъртта на господин Макнейр ви е разстроила. Простете, че ви напомням това. Още един въпрос. Имахте ли намерение да се омъжите за господин Жебер?

— Не. Никога не съм имала.

— Привързана ли бяхте към него?

— Също не.

— Добре. В такъв случай, след като премине първоначалният шок, ще можете да разсъждавате логично. Господин Жебер не беше почтен човек. За да бъда искрен, ще ви кажа, че смъртта му улеснява работата ни. Тъй като не изпитвам никаква мъка, няма да се преструвам. Но въпреки това ще отмъстя за смъртта му, защото нямам друг избор. Ще разберете по-късно това, което все още не мога да ви кажа. Искам само да ви дам един съвет. Имате приятели. Например тази госпожица Мичъл, която демонстрира такава вярност към вас една сутрин. Идете веднага при нея, без да се обаждате на никого, и прекарайте там нощта.

— Не — поклати глава тя. — Няма да отида. Преди малко казахте, по повод убийството на Перен… защото е бил убит, нали?

— Без съмнение. Умрял е СТРАСТНО. Повтарям израза, защото ми харесва. Ако той ви говори нещо, толкова по-добре. Това ще ви подготви за неприятното разкритие. За момента последвайте съвета ми и идете да преспите у някоя приятелка. Не че съществува някаква опасност за вас, ако се приберете вкъщи, но полицията сигурно вече е там и рискувате да спите лошо.

— Не — повтори тя. — Предпочитам да се прибера вкъщи. Но, моля ви, господин Улф, кажете ми, ако знаете…

Телефонът иззвъня и я прекъсна. Вдигнах слушалката.

— Гудуин? Тук е инспектор Крамър. Имам само един въпрос. Хелън Фрост там ли е?

— Кой? Хелън Фрост?

— Много добре ме чу.

— Защо да е тук? Къщата ни не е нощен приют. Изчакайте една минута, мисля, че господин Улф има въпрос към вас.

Закрих слушалката с длан и се обърнах към шефа:

— Инспектор Крамър пита дали госпожица Фрост е тук.

Улф повдигна леко рамене и не отговори.

— Разбира се — обади се Хелън. — Кажете му, че съм тук.

Отново се обърнах към Крамър:

— Оказа се, че господин Улф няма какво да ви пита. Но ако преди малко питахте за госпожица Хелън Фрост, трябва да ви кажа, че току-що я забелязах на съседния стол.

— Някой ден, Гудуин, с удоволствие ще ти разбия физиономията. Искам да видя Хелън Фрост у тях, и то веднага.

— Ще я доведа.

— Кога?

— Веднага. Незабавно. Тутакси.

Затворих и се обърнах към нашата клиентка:

— Той е у вас с цялата си банда. Тръгваме ли? Ако искате, ще му кажа, че съм късоглед и на стола е бил някой друг.

Хелън стана, залитна леко, но се съвзе много бързо.

— Благодаря ви — обърна се към Улф. — Ако наистина нямате какво да ми кажете, ще се прибера вкъщи.

— Съжалявам, госпожице Фрост. Нищо не мога да ви кажа сега. Може би утре. Не се сърдете на инспектор Крамър, той просто си върши работата. Лека нощ.

Докарах колата от гаража. Когато Хелън се настани до мен, посъветвах я да се облегне назад, да затвори очи и да диша дълбоко. Докато карах, се упреквах, че така бързо си бях тръгнал от църквата. Само като си помисля, че можех да бъда на първия ред на престъплението! Нямах късмет.

Посещението ми у Фростови бе кратко. Хелън ми подаде ключа от входната врата и веднага се озовахме в прегръдките на полицай, който пазеше там.

Той изчезна, но скоро се върна, а след него ситнеше Крамър. Инспекторът беше угрижен и кисел.

— Добър вечер, госпожице Фрост — каза той. — Последвайте ме, моля.

— Майка ми тук ли е? А братовчед ми?

— Всички са тук. Добре, Гудуин, благодаря. Лека нощ.

— Не ми се спи — отвърнах аз. — Бих могъл да се свия в някой ъгъл, без да преча на никого.

— Можеш също така да си обереш крушите, без да попречиш на някого. И точно това ще направиш.

Беше излишно да настоявам. Обърнах му гръб и се поклоних на нашата клиентка:

— Лека нощ, госпожице Фрост.

Ченгето пред вратата ме изгледа въпросително.

— Хайде, приятел — казах му. — Върши си добре работата.

Отвори ми вратата.