Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (6)

Пета глава

„Голямата изчезнала мечка“ е заведение в Портланд. Намира се на „Форест Авеню“, далеч от основния туристически поток край старото пристанище и на мястото му някога е бил бар „До дъно“. Тук са свирели неголеми оркестри, групи, които или се изкачват по стълбицата, или слизат, или пък са в застой и единственото важно за тях е да свирят пред относително многобройна публика, за предпочитане такава, която няма да започне да ги замерва с бутилки, когато от хитовете минат към някое ново парче.

Сценичното осветление още си стоеше в ресторантската част на заведението и създаваше впечатлението, че клиентите или са прелюдия към главното действие, или са самото главно действие. Освен това половината от сградата преди е била пекарна и в единайсет и половина, когато барът изпълнявал последните поръчки, заведението се изпълвало с уханието на топъл хляб, което пък предизвиквало мъчителен глад у клиентите тъкмо след затварянето на кухнята.

Когато собствениците на бара се сменили през 1979 година, той станал известен под името „Мечка гризли“, докато верига пицарии от западния бряг не възразила и не променили името на „Голямата изчезнала мечка“, което и бездруго е по-приятно. Освен на веселата атмосфера и на факта, че тук до късно сервираха хубава храна, славата на заведението се дължеше на избора на бира: винаги имахме 56 вида наливна бира, понякога стигаха дори до 60. Макар че барът се намираше в тиха част на града недалеч от кампуса на университета на Южен Мейн, той се бе сдобил със завидна репутация през годините и дори през лятото, което преди беше слаб сезон, вътре беше претъпкано.

Освен местни „Мечката“ привличаше ценители на бирата, повечето от които мъже, при това на определена възраст. Те не създаваха неприятности, не прекаляваха с пиенето и обичаха да разговарят най-много за хмел, за бурета и за някакви слабо известни пивоварни, за които дори част от барманите не бяха чували. Понякога появата на жена можеше да ги откъсне от конкретната им тема за разговор, но жени колкото щеш, а кога друг път ще имаш случай да седнеш до човек, който е опитвал бирата от всяка пивоварна в Портланд, щата Орегон, обаче не знае нищичко за Портланд в Мейн!

Работех като барман в „Мечката“ малко повече от четири месеца. Нямах неотложна нужда от пари, но въпреки това ми се струваше смислено да си намеря някаква работа, докато Ейми Прайс се бори за мен. Трябваше да издържам дъщеря си, макар че майка й не ме притискаше за пари. Понякога дори се питах дали всъщност Рейчъл не би предпочела да не съм част от живота на Сам, макар че не ми каза и дума, която да ме наведе на този извод. Можех да посещавам Сам във Върмонт, когато пожелая, стига да предупредях Рейчъл предварително. Въпреки това понякога изпитвах внезапна нужда да видя Сам (а, честно казано, и Рейчъл, защото нещата помежду ни бяха останали недовършени) и просто тръгвах към Бърлингтън. Подобни посещения не бяха предизвикали търкания помежду ни — само по някой неодобрителен поглед от страна на бащата на Рейчъл, защото двете със Сам живееха в съседната къща до тази на родителите й.

Двамата с Рейчъл бяхме спали няколко пъти след раздялата си, но нито един от двама ни не повдигна въпроса за сдобряване. Според мен то не бе възможно, не и сега, което не ми пречеше да я обичам. Все пак положението не можеше да продължава вечно. Отчуждавахме се все повече и повече. Всичко беше приключило, но все още нито аз, нито тя бяхме изрекли най-страшните думи.

Беше малко след четири в четвъртък следобед и в „Мечката“ беше спокойно. Е, относително спокойно. На бара седяха трима мъже. Двама бяха редовни клиенти, класически зимни типажи от Мейн с протрити ботуши, с кепета на „Сокс“ и с достатъчно пластове дрехи, че да се предпазят дори от втора ледникова епоха, докато някой не отвори бар в някоя пещера и не започне отново да прави бира. Казваха се Скоти и Фил. Обикновено с тях имаше още един тип, Дан, наричан също „Дан Мъжкаря“ или „Дани Момчето“, или, когато беше достатъчно далеч, за да не ги чува, „Дан Тъпака“. Днес обаче Дан го нямаше и на неговото място седеше един тип, който не беше редовен клиент, но явно сега, след като работех тук, щеше да стане такъв.

Което не бе непременно хубаво. Джаки Гарнър ми допадаше. Беше лоялен и смел, освен това си държеше езика зад зъбите относно нещата, които бе правил заради мен, обаче чарковете в главата му тракаха и не бях сигурен, че е съвсем с всичкия си.

Той беше единственият ми познат, посещавал военно училище вместо обикновена гимназия, защото му харесваше идеята да го учат да стреля, да намушква и да взривява. Освен това любопитното бе, че той беше единственият ми познат, изгонен от военно училище заради прекалено въодушевеното си отношение към стрелбата, намушкването и най-вече към взривяването — въодушевление, което го правеше потенциално опасен не само за враговете, но и за другарите му по оръжие. В крайна сметка армията бе намерила място за него в редиците си, но така и не бе успяла да му наложи контрол, затова нямаше как човек да не усети дискретната въздишка на облекчение, когато Джаки най-накрая бе освободен от военна служба като инвалид.

Още по-лошото бе това, че там, където ходеше Джаки, често ходеха и братята Тони и Поли Фулки, а в сравнение с тези пънове в човешки тела Джаки изглеждаше като Майка Тереза. Засега не бяха удостоявали „Мечката“ с присъствието си, но бе само въпрос на време. Все още не бях решил как да кажа на Дейв, че ще трябва да поръча да подсилят два стола специално за тях. Смятах, че когато той научи, че Фулки се канят да ни станат редовни клиенти, сигурно ще ме уволни. Или щеше да зареди оръжията и да се приготви за обсада.

— Дан няма ли го? — попитах Скоти.

— Ъ-ъ, пак е в болницата. Опасява се, че е шизофреник.

Връзваше се. Със сигурност беше някакъв „-ик“. Шизофреник вършеше работа, докато установят със сигурност какво му е.

— Още ли излиза с онова момиче? — попита Фил.

— Е, единият от него излиза — отговори Скоти и се засмя.

Фил се смръщи. Той не беше толкова умен като Скоти. Никога не гласуваше, защото твърдеше, че машините са прекалено сложни за него. Един от братята му, който в интелектуално отношение беше по-оскъдно надарен дори от Фил, се бе озовал в затвора, след като писал на криминалната хроника на една телевизия с молба да му уредят среща с някоя убийца.

— Нали я знаещ, не е толкова умна — продължи Фил, все едно Скоти изобщо нищо не беше казал. Замисли се за момент. — Лия, де. Тъпа е като поничка.

Явно поговорката за слона в стъкларския магазин не бе направила никакво впечатление на Фил. Той беше от хората, които ще хвърлят камък по витрина и после ще се учудят, когато той не отскочи.

— Слабо казано — отбеляза Скоти. — Направила си е татуировка, ама дори не е могла да напише правилно името си. Три скапани букви. Какво му е трудното? Сега на ръката й пише „ЛИ Ъ“ и тя разправя на хората, че е половин китайка.

— Не беше ли в някаква секта?

— Аха, и името на сектата дори не можа да напише правилно, уж машинална грешка. Сега трябва да крие ръката си особено в църква.

— Е, не че Дан Мъжкаря е мечтата на жените — обади се Джаки. — Живее с майка си и спи в легло с формата на състезателна кола.

— Джаки, ти също живееш с майка си — изтъкнах аз.

— Обаче не спя в легло с формата на кола.

Оставих ги да си приказват, чудейки се дали тези тримата не трябва да са първите, които ще изгоня от бара, и отидох да помогна на Гари Мейсър да подреди бутилките. Наех Гари малко след като станах управител на бара, и той се справяше добре. След като приключих, налях и на двама ни кафе, обаче за жалост Джаки, Фил и Скоти все още бяха в заведението. Джаки четеше на глас от вестника.

— Пак онзи тип от Оугънкит, дето го отвлекли извънземни — обясни той. — Вика, че вече не може да си пуска телевизора. Каналите непрекъснато се сменяли, без той да докосва копчето, и главата му започвала да бучи. — Джаки се замисли над новината за кратко. — Как така все на типовете от Оугънкит им се случват такива неща? — зачуди се той.

— Или от Форт Кент — допълни Скоти.

— Аха, и от Форт Кент — съгласи се Фил. Тримата кимнаха сериозно и разбиращо. В областта Даун Ист хората смятат, че отдалечиш ли се малко на север в щата Мейн, хората стават доста странни. Предвид факта, че Форт Кент беше най-северното населено място, където човек можеше да отиде, без да се налага да взима канадско гражданство, явно жителите му бяха странни до мозъка на костите си.

— Искам да кажа — продължи Джаки, — какво толкова ще открият извънземните, като пъхнат пръчка, за да изследват задника на някакъв тип от Оугънкит?

— Освен очевидното — обади се Фил.

— Например да не го правят повече — каза Скоти.

— Човек би предположил, че ще отвличат ядрени физици или генерали — каза Джаки, — а те вместо това отмъкват бяла и червена измет.

— Пехотинци — каза Фил.

— Първата вълна — рече Скоти. — Точно тях извънземните ще трябва да усмирят.

— Но защо ги изследват? — попита Джаки. — Какъв е смисълът?

— Може някой да ги праща за зелен хайвер, някой жител на Венера например: „Ако им пъхнеш пробка в задника, светват.“

— Имат си план — отбеляза Скоти.

— Не го разбирам — завърши Джаки.

В края на бара някакъв мъж пишеше в бележника си. Лицето му ми се стори познато и си казах, че сигурно е идвал предишната седмица, макар да не беше редовен клиент. Беше малко над петдесетте и носеше кафяво сако от туид и бяла риза с разкопчана яка. Косата му беше къса. Или старостта го бе пощадила, или харчеше доста за боя за коса. Малко по-рано, когато му сервирах, усетих мириса на скъп афтършейв. Сега на дъното на чашата му беше останал един пръст бира. Приближих се до него.

— Още една?

Когато ме видя да приближавам, той затвори бележника и погледна часовника си.

— Само сметката, моля — каза.

Кимнах и му плъзнах листчето.

— Хубаво място — отбеляза той.

— Да, така е.

— Отдавна ли работите тук?

— Не. И днес нямаше да съм тук, ако един от барманите не се беше разболял.

— И какво, значи сте управителят?

— Аха.

Той задъвка долната си устна и известно време ме измерва с поглед.

— Е, ще тръгвам. До другия път.

— Разбира се. — Наблюдавах го, докато излизаше.

Джаки забеляза изражението ми.

— Има ли нещо? — попита.

— Вероятно нищо.

През остатъка от вечерта нямах време да мисля за непознатия. Четвъртък винаги беше натоварен в „Мечката“, имаше бирени специалитети, а тази вечер представяхме бирарията „Андрюс Брюинг“, която въртяха баща и син от Линкълнвил. След броени минути ни заля вълна от посетители и аз се посветих на усилията да опазя всички от неприятности. Две големи групи празнуващи рождени дни, едната съставена почти изцяло от мъже, а другата — предимно от жени, нахълтаха в ресторанта едновременно и в хода на вечерта постепенно се сляха в едно плътско цяло с усилени от алкохола страсти. А междувременно на бара рядко оставаше повече от едно свободно място и всички искаха не само да пият, но и да ядат. Както не ни достигаше персонал, двамата с Гари трябваше да работим шест часа без прекъсване. Дори не помня да съм забелязал кога си е тръгнал Джаки, сигурно съм сменял буренцето, когато е излязъл в тъмното.

— Още е февруари, нали? — попита Гари, докато приготвяше няколко маргарити за Сара, една от постоянните ни сервитьорки, която винаги увиваше главата си с шал и човек лесно я забелязваше във вечери като тази.

— Така ми се струва.

— Тогава откъде се взеха всички тези хора, по дяволите. Февруари е.

Към десет и половина положението се поуспокои и ние имахме време за бърза инвентаризация и за справяне с щетите. Един от готвачите бе порязал лошо дланта си с нож за белене и раната се нуждаеше от шевове. Сега, когато в „Мечката“ беше малко по-спокойно, той вече можеше да отиде в спешното. Освен това в кухнята имаше обичайните изгаряния и поразгорещени страсти. На готвачите ще им призная следното — забавни са. А онези, които работеха в „Мечката“, повече от всички. Познавам хора в бизнеса, които отделят съществена част от времето си на това да измъкват готвачите си от затвора под гаранция, да им намират къде да спят, когато жените им ги изхвърлят на улицата, и понякога да ги спукват от бой само за да ги държат под контрол.

Група ченгета от Портланд бяха заели позиция близо до вратата. Гари ги обслужваше през по-голямата част от вечерта. „Мечката“ беше едно от любимите заведения на местните сили на реда — имаше паркинг, хубава бира, до късно сервираше хубава храна и беше достатъчно далече от старото пристанище и от полицейското управление на Портланд, за да се почувстват на воля. Може би им допадаше и фактът, че заведението прилича на бункер. „Мечката“ нямаше много прозорци — поне нямаше такива, които да не са зазидани, — така че когато осветлението беше изключено, вътре бе тъмно като в рог.

Сега, докато ги наблюдавах, ченгетата се разделиха, за да направят път, и към бара се запъти позната фигура. Бях решил, че всички са местни полицаи, но грешах. Поне един от тях беше щатски — Хансън, детективът от управлението в Грей, който повече от всички се наслаждаваше на положението ми в момента. Изглеждаше във форма, очите му бяха по-скоро зелени, отколкото сини, имаше гарвановочерна коса и постоянна тъмна сянка на лицето поради дългогодишното бръснене с електрическа самобръсначка. Както винаги, беше облечен по-добре от обичайното за полицай. Носеше хубав тъмносин костюм и синя вратовръзка с индийски десен. Златна игла за вратовръзка проблесна под лампата над бара.

Хансън седна встрани от основната група и остави на бара почти празната си чаша, после сключи ръце и зачака да се приближа. Аз се помотах малко, после се примирих, че ще трябва да си имам работа с него.

— Какво да бъде, детектив? — попитах.

Не отговори. Челюстта му мърдаше, докато триеше долните си зъби в кучешките. Запитах се колко ли е пил и заключих, че едва ли е много. Не ми приличаше на човек, дето ще му изпусне края.

— Чух, че работиш тук — каза той.

— Доста се забави, преди да се отбиеш.

— Не ти идвам на гости.

— Допуснах. Вежливостта не ти е присъща.

Той отмести поглед и леко поклати глава — един разумен човек, изправен пред неразумен.

— Какво търсиш тук? — попита и направи презрителен жест към бара, клиентелата и може би дори към света изобщо.

— Изкарвам си прехраната. Ти и приятелчетата ти ми съсипахте кариерата, така че временно си избрах друга.

— Временно, а? Така ли мислиш? Чувам, че адвокатката ти доста върти телефоните заради теб. Пожелавам й късмет. Най-добре си събирай бакшишите, че тя не е от евтините.

— Ето ти шанс да дадеш своя принос за каузата. Да ти налея ли още едно, или сам ще си напълниш чашата с пикня и оцет?

Хансън се приведе напред. Вече забелязах, че очите му са леко изцъклени. Или беше пийнал повечко, отколкото допусках, или просто не носеше на пиене.

— Тук идват ченгета. Нямаш ли никакво достойнство? Позволяваш свестните полицаи да те виждат да работиш на бар. Какво се опитваш да постигнеш — да им натриеш носовете ли?

И аз си задавах този въпрос. Дори Дейв, когато ми предложи работата, каза, че ще ме разбере, ако не приема заради ченгетата, които идват в заведението. Отговорих му, че не ме интересува какво мисли този или онзи, но може би Хансън беше по-близо до същността, отколкото ми се искаше да призная. Решението ми да работя в „Мечката“ се дължеше донякъде на упорство и проклетия. Не възнамерявах да се измъкна тихомълком след случилото се. Наистина някои от ченгетата, които идваха в бара, отначало изглеждаха смутени от присъствието ми, а неколцина дори демонстрираха нескрито презрение, но те и бездруго не даваха пет пари за мен. Повечето от останалите се държаха добре и изразиха съчувствието си, заради онова, което ми се бе случило. И в двата случая нямаше значение. Засега ми стигаше да оставя нещата както са си. Така имах време да направя каквото исках.

— Знаеш ли, детектив, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си падаш по мен. Дали да не те запозная с подходящите хора? Може би ще ти помогне да освободиш напрежението. Или пък пусни обява във вестника — много типове направо си умират за мъже с униформи.

Хансън се изхили мрачно, все едно изстреля отровна стрела.

— Гледай да не изгубиш противното си остроумие — каза той, — понеже човек, който се прибира в празна къща, вонящ на вкисната бира, трябва да има на какво да се посмее.

— Не е празна, имам куче — възразих. Взех чашата му. Реших, че пие „Андрю Браун“, налях му и отново поставих халбата пред него. — Заведението черпи. Обичаме добрите ни клиенти да са доволни.

— Ти я изпий, аз приключих — каза той, извади портфейла си от джоба и остави на бара двайсетачка. — Задръж рестото. Не е много, но в Ню Йорк пък съвсем за нищо не стига. Искаш ли да ми кажеш какво си търсел там?

Изненада ме, а не биваше. През последните месеци пет пъти ме спира пътна полиция на магистралата. Някой явно ми показваше, че не е забравил за мен. Сигурно някое ченге от летището в Портланд ме беше познало, когато съм пристигал от Ню Йорк или съм излитал за там, и му се беше обадило. В бъдеще трябваше да внимавам повече.

— Бях на гости на приятели.

— Много хубаво, човек има нужда от приятели. Обаче ако науча, че работиш по някакъв случай, ще те съсипя.

Обърна се, сбогува се с приятелчетата си и си тръгна. Гари се примъкна до мен, когато вратата се затвори зад Хансън.

— Всичко наред ли е?

— Да, наред е. — Подадох му двайсетачката. — Мисля, че беше твой клиент.

Гари погледна към недокоснатата бира.

— Не си е допил бирата.

— Не беше дошъл да пие.

— А защо?

Хубав въпрос.

— Може би заради компанията.