Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (22)

Двайсет и първа глава

Мики Уолас имаше чувството, че мъглата го следва от Мейн. Нишки мъгла се носеха покрай лицето му и реагираха на всяко движение на тялото му като живо същество, бавно приемайки нови форми, преди напълно да изчезнат, сякаш мракът постепенно се сплиташе около него и го обгръщаше в прегръдката си, докато той стоеше пред малката къща на „Хобарт Стрийт“ в Бей Ридж.

Бей Ридж беше почти предградие на Бруклин, квартал сам по себе си. Отначало го обитаваха предимно норвежци, когато през деветнайсети век мястото беше известно като Улоу Хук, както и гърци и неколцина ирландци, но откриването на моста „Веразано“ през седемдесетте години промени физиономията му, тъй като хората започнаха да се местят в Статън Айлънд. Затова в началото на деветдесетте години Бей Ридж добиваше все по-близкоизточен вид. Мостът доминираше над южната част на този район, макар Мики винаги да бе смятал, че изглежда по-истински нощем, отколкото денем. Светлините сякаш му придаваха плътност, а за разлика от това през деня приличаше на нарисуван фон, на сива маса, твърде голяма за сградите и улиците долу, на нещо нереално.

„Хобарт Стрийт“ се намираше между „Марийн Авеню“ и „Шор Роуд“, множество пейки гледаха към Шор Роуд Парк, стръмен и обрасъл с дървета склон, който стигаше до Белт Паркуей и до водата на тясната част на протока. На пръв поглед „Хобарт“, изглежда, се състоеше от блокове с апартаменти, само че от едната страна имаше малка редица еднофамилни къщи от кафеникав камък, всяка разделена от съседната с алея за автомобили. Само постройката на номер 1219 имаше следи на изоставеност и разруха.

Мъглата напомни на Мики за преживяното в Скарбъро. Сега отново стоеше пред къща, която смяташе за празна. Това не бе неговият квартал, не беше дори неговият град, но въпреки това тук не се чувстваше неловко. В крайна сметка мястото беше важен елемент в историята, която проследяваше от толкова отдавна и която сега щеше да отпечата. И друг път през изминалите години бе заставал тук. Първият път беше, след като намериха съпругата и детето на Чарли Паркър и все още незасъхналата им кръв по стените и по пода. Вторият път беше, след като Паркър откри Пътника, когато репортерите получиха края на историята и се опитаха да покажат на зрителите и на читателите си началото. Стените и прозорците бяха осветени с прожектори, съседите бяха наизлезли на улицата да гледат, а присъствието им в такава близост подсказваше желанието им да говорят, да бъдат интервюирани относно случилото се тук. Дори онези, които не бяха местни жители, имаха мнение, тъй като невежеството никога не е било пречка за едно хубавичко ужилване.

Само че това бе много отдавна, преди почти десет години. Мики се питаше колко хора изобщо си спомнят какво се е случило зад тези стени и после си каза, че на всеки, живял тук и по време на убийствата, и сега, сигурно му е трудно да ги изтрие от паметта си. В известен смисъл постройката ги предизвикваше да забравят миналото й. Тя бе единствената свободна къща на улицата и фасадата й красноречиво издаваше празнотата вътре. За онези, които знаеха историята й, само един поглед, само различният вид на постройката бе достатъчен, за да събуди спомени. За тях по стените винаги щеше да има кръв.

Проведеното от Мики проучване на архивите във връзка със собствеността сочеше, че къщата е имала трима различни обитатели през годините след убийствата и че в момента е собственост на банка, придобила я, след като последният обитател не бе спазил вноските по ипотечните си плащания. Трудно му беше да си представи кой би живял в къща, свързана с такова ужасно насилие. Вярно е, че отначало постройката най-вероятно е била продадена за много по-малко от истинската си пазарна стойност и че чистачите, наети да заличат всяка видима следа от убийствата, сигурно са си свършили добре работата, но Мики беше сигурен, че все нещо е останало — някаква следа от преживените тук страдания. Веществена? Да. Сигурно имаше засъхнала кръв в пукнатините на пода. Беше научил, че един от ноктите на Сюзън Паркър не е бил намерен на местопрестъплението. Отначало смятаха, че убиецът го е взел като трофей, но сега мислеха, че нокътят се е счупил, докато тя е дращела по дъските, и е паднал между тях. Не го намериха, колкото и да го търсиха. Сигурно още беше някъде там долу, сред праха, дървените трески и изпуснатите монети.

Мики обаче не се интересуваше от физическата страна на проблема. Беше ходил на много местопрестъпления и беше свикнал с обстановката там. Имаше места, които човек би приел за нормални и спокойни, ако не знаеше предварително за извършените там убийства. Цветя растяха в дворове над някогашни детски гробове. Стаята за игра на едно момиченце, боядисана в яркожълто и оранжево, бе прогонила всички спомени за старицата, умряла там, удушена по време на нескопосан грабеж, когато стаята все още е била нейната спалня. Семейни двойки се любеха в стаи, където съпрузи са пребивали съпругите си до смърт и жени са намушквали с нож прегрешили любовници в съня им. Такива места не бяха осквернени от насилието, случило се в тях.

Имаше обаче други къщи и други градини, които се променяха завинаги след пролятата в тях кръв. Хората усещаха, че нещо не е наред, още щом стъпеха там. Нямаше значение, че къщата е чиста, че дворът е поддържан, че вратата е току-що боядисана. Оставаше някакво ехо като бавно затихващ предсмъртен вик и предизвикваше атавистичен отклик. Понякога ехото бе толкова ясно, че дори събарянето на постройката и издигането на нова, напълно различна от предишната, не бе достатъчно, за да неутрализира зловещото влияние. Мики беше ходил в една жилищна сграда в Лонг Айлънд, построена на мястото на друга, изгоряла до основи с пет деца и майка им вътре при пожар, подпален от бащата и от две от децата. Възрастната дама, която живееше по-надолу по улицата, му каза, че през нощта, когато са умрели, пожарникарите чували как децата крещят за помощ, но пламъците били толкова силни и горещи, че не успели да ги спасят. Мики си спомни, че новопостроената къща миришеше на пушек, на пушек и на овъглена плът. Никой неин обитател не се задържаше там повече от шест месеца. В деня, когато той бе разгледал къщата, всички апартаменти бяха свободни и се даваха под наем.

Може би затова къщата на Паркър все още беше празна. Дори да я бяха съборили, нещата нямаше да се променят. Кръвта бе се просмукала в къщата и в пръстта под нея, а въздухът бе натежал от писъците, приглушени с превръзка през устата.

Мики никога не бе влизал в къщата на „Хобарт“ номер 1219. Обаче беше виждал снимки на интериора. Беше си направил копия и ги носеше сега, докато стоеше на портата. Тиръл му ги беше дал, изпрати му ги по имейл по-рано през деня заедно с кратко извинение за някои от нещата, които бе казал по време на срещата им. Мики не знаеше как Тиръл се е сдобил с тях. Смяташе, че Тиръл вероятно си е направил свое досие на Чарли Паркър, след като е напуснал апартамента. Мики беше почти сигурен, че това е незаконно, но не смяташе да се оплаква. Разгледа снимките в хотелската си стая, но въпреки нещата, на които се бе нагледал като репортер, и нещата, които знаеше за убийствата на двете Паркър, фотографиите го потресоха.

Имаше толкова много кръв.

Мики се обърна към брокерката, определена от банката като надзорник по продажбата на имота, и каза на жената, че проявява интерес към закупуването и ремонта на къщата. Когато разговаряха по телефона, тя не му спомена нищо за историята на мястото, в което нямаше нищо чудно, и тутакси реши да се възползва от шанса да го разведе. След това попита за името му и когато й го каза, поведението й веднага се промени.

— Боя се, че няма да е уместно да ви покажа къщата, господине — каза тя.

— Може ли да попитам защо?

— Струва ми се, знаете защо. Съмнявам се, че сериозно се интересувате от покупка.

— Какво ще рече това?

— Ами, знаем кой сте и с какво се занимавате. Боя се, че ако ви пусна в имота на „Хобарт Стрийт“, това ще попречи на евентуална продажба в бъдеще.

Мики затвори. Трябваше да бъде по-досетлив и да не използва истинското си име, но не беше очаквал Паркър да му попречи по този начин, ако наистина той се бе обадил на брокерката. Спомни си убеждението на Тиръл, че Паркър си има закрилник. Ако бе вярно, тогава някой може би вече бе предупредил брокерката какво прави Мики. Нямаше значение. Нямаше нищо против да наруши малко закона, за да постигне целта си, а влизането с взлом в някогашната къща на Паркър не му се струваше сериозно престъпление, каквото и да преценеше съдията.

Беше почти сигурен, че къщата няма алармена система. Твърде дълго бе стояла празна, а и едва ли някой би искал да го обезпокоят посред нощ, понеже звъни алармата в необитаван имот. Провери, за да е сигурен, че улицата е тиха, после се промъкна към портата отстрани, зад която се виждаше двор без трева. Побутна портата, не помръдна. За миг си помисли, че е заключена, но не виждаше по каква причина, освен ако не беше заварена. Едновременно натисна бравата и напъна с цяло тяло портата, усети как поддава, как металът на брава стърже бетонна колона и после вратата се отвори. Влезе и затвори зад себе си, после зави зад къщата, за да се скрие от поглед.

Задната врата имаше две ключалки, обаче дървото бе влажно и гниеше. Драсна с нокът и по земята се посипаха парченца. Извади лоста изпод палтото си и започна да дълбае дървото. След броени минути беше направил достатъчно голяма пролука, за да се добере до горната ключалка. Пъхна лоста, докъдето можеше да стигне, после натисна нагоре и настрани. Отвътре нещо изпука и ключалката се счупи. Зае се с втората ключалка. Рамката бързо стана на трески и лостът проникна през дървото.

Мики стъпи на стълбите и се запъти към кухнята. Там се бе случило всичко. На това място се бе родил Паркър — Паркър отмъстителят, Паркър ловецът и Паркър екзекуторът. Преди смъртта на съпругата и на дъщеря си той бе просто обикновен човек от улицата като всеки друг — полицай, но не особено добър; съпруг и баща, но не блестящ и в това си качество; мъж, който си пийваше, макар и недостатъчно, за да бъде наречен алкохолик, още не, но който през следващите години щеше да започне да се налива малко по-рано всеки следващ ден, докато накрая питието щеше да се превърне в начало, не в край на деня му; човек без конкретна цел в живота. И тогава през една декемврийска нощ съществото, станало известно като Пътника, влязло в тази къща и отнело живота на жената и на детето вътре, докато мъжът, който би трябвало да е тук и да ги защитава, киснел в някакъв бар и се самосъжалявал.

Смъртта на тези две същества му бе дала цел. Отначало ставаше дума за мъст, но тя отстъпи място на нещо по-дълбоко, на нещо много по-интересно. Ако бе само жажда за мъст, тя щеше да го съсипе, да го разяжда отвътре като рак и дори когато намереше освобождението, за което копнееше, болестта вече щеше да е обхванала сърцето му и щеше бавно да затъмнява човешката му природа, докато накрая тя щеше да изчезне завинаги, смалена и пропаднала. Не, Паркър си беше поставил по-висша цел. Беше човек, който не отвръща лесно поглед от страданието на другите, защото дълбоко в себе си намираше неговото съответствие. Съпреживяването го терзаеше. Нещо повече, беше се превърнал в магнит на злото или пък би било по-вярно да се каже, че частица зло, заровена някъде дълбоко в същността му, откликваше, натъкне ли се той на още по-голяма порочност, и го привличаше към нея, както и порочността — към Паркър.

И всичко това — родено в кръв.

Мики затвори вратата, светна фенерчето си и прекоси кухнята, без да поглежда нито наляво, нито надясно и без да възприема нищо от онова, което виждаше. Щеше да приключи посещението си с тази стая точно както беше направил Пътника. Искаше да върви по стъпките на убиеца, да си представи къщата, каквато я е видял убиецът и каквато я е видял Паркър през нощта, когато се е върнал у дома и е намерил накълцаните тела на съпругата и на детето си.

Пътникът влязъл през входната врата. Нямало следи от влизане с взлом. Сега коридорът беше празен. Мики го сравни с първата снимка, която бе донесъл със себе си. Беше подредил фотографите старателно и ги бе номерирал отзад, в случай че ги изпусне. На първата се виждаше коридорът, какъвто е бил някога: библиотечка отдясно и закачалка. На пода имаше махагонов цветарник, а до него — счупена саксия и някакво растение с оголен корен. Зад растението бяха първите стълби към втория етаж. Там имаше три спални, едната просто кутийка, и единствена малка тоалетна. Мики още не искаше да се качва там. Тригодишната Дженифър Паркър спяла на дивана в хола, когато влязъл убиецът. Имала слабо сърце и тъкмо то й спестило агонията на онова, което предстояло. Между момента на влизането на убиеца и на окончателното намиране на телата тя преживяла огромно отделяне на епинефрин в тялото си в резултат на вентрикуларни фибрилации на сърцето. С други думи, Дженифър Паркър умряла от уплах.

Майка й нямала този късмет. Имало борба, най-вероятно в кухнята. Тя успяла да се отскубне от нападателя, но само временно. Той я настигнал в коридора и я зашеметил, като блъснал лицето й в стената. Мики погледна следващата снимка: кърваво петно на стената отляво. Намери мястото, или поне така предполагаше, и прокара пръсти по него. След това коленичи и разгледа дъските на пода, плъзна длан по дървото точно както бе направила Сюзън Паркър, докато убиецът я влачел към кухнята. Коридорът бе само частично застлан с килим и краищата на дъските се виждаха и от двете страни. Някъде тук беше изгубеният нокът на Сюзън.

Дали дъщеря й вече е била мъртва, или пък пристъпът, предизвикал смъртта на Дженифър, е настъпил, когато е видяла майка си зашеметена и окървавена? Може би се е борила, за да спаси майка си. Да, най-вероятно, каза си Мики, вече сглобявайки мислено най-подходящия разказ, най-завладяващата версия на историята, която бе в състояние да намери. По китките и глезените на детето имаше следи от въжета, които показваха, че в даден момент е било вързано. Момиченцето се събудило, осъзнало какво се случва, понечило да изпищи, да се съпротивлява. Последвал удар, който я повалил на земята — и точно такава рана била намерена при аутопсията. След като озаптил майката, убиецът завързал дъщерята, но момиченцето вече умирало. Мики огледа дневната, в която сега имаше само прах, изхвърлена хартия и мъртви насекоми. Друга снимка, този път на канапето. На него лежеше кукла, наполовина скрита под одеяло.

Мики продължи, опитвайки се да си представи сцената, каквато я бе видял Паркър. Кръвта по стените и на пода, почти затворената кухненска врата, студената къща. Пое си дълбоко въздух и погледна последната снимка: Сюзън Паркър на чамов стол, с вързани зад гърба ръце, с отделно вързани за предните крака на стола стъпала, с наведена глава, скрита от косата, така че пораженията на лицето и на очите й не се виждаха, не и от този ъгъл. Дъщерята лежеше напряко на бедрата на майка си. По нея нямаше толкова кръв. Гърлото й бе прерязано, както и това на майка й, но тогава Дженифър вече е била мъртва. Светлина струеше през нещо, което на пръв поглед приличаше на тънка наметка, метната върху ръцете на Сюзън Паркър, но Мики знаеше, че това е собствената й кожа, одрана и превърната в последен щрих на тази зловеща пиета.

С този ясен образ в главата Мики отвори вратата на кухнята, готвейки се да наложи върху празната стая това по-старо пъклено видение.

Само че стаята не беше празна. Задната врата беше полуотворена и там в тъмното стоеше фигура, която го наблюдаваше.

Мики залитна слисан назад и инстинктивно притисна сърцето си.

— Боже! Какво…

Фигурата пристъпи напред и лунната светлина я освети.

— Чакай малко! — възкликна Мики, докато, без да подозира, последните песъчинки от живота му се стичаха между пръстите му. — Аз те познавам…