Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (31)

Трийсета глава

Джими Галахър не умееше да пази тайна. Такъв си беше бъбрив. Обичаше да си пийва, да разказва истории. Напиеше ли се, езикът му се развързваше и преградите му падаха. Говореше неща, които се чудеше откъде идват, все едно стоеше извън себе си и наблюдаваше някакъв непознат да говори. Съзнаваше обаче колко е важно да си мълчи за произхода на сина на Уил Паркър и тази част от живота му винаги оставаше скрита, колкото и да си пийнеше. Въпреки това стоеше на разстояние от момчето и от майка му, след като Уил се самоуби. Усещаше, че е по-добре да страни от тях, отколкото да рискува да изпусне нещо подозрително пред момчето или да оскърби майка му, като заговори за неща, които е най-добре да си останат скрити в изтерзаните от грижи и претоварени сърца. Въпреки многото си недостатъци той нито веднъж не спомена за онова, което знае, през всичките тези години, откакто Елейн Паркър напусна Мейн заедно със сина си.

Обаче винаги бе подозирал, че Чарли Паркър ще дойде да го търси. В характера му бе заложена способността да задава въпроси, да търси истината. Беше ловец и притежаваше упорство, което според Джими в крайна сметка щеше да му струва живота. В даден момент в бъдеще щеше да престъпи границата и да се зарови в неща, които бе по-добре да не закача, и нещо щеше да се покаже и да го унищожи. Джими беше сигурен. Може би собственият му характер и тайната, свързана с родителите му, щеше да се окаже тази грешка.

Допи виното и си поигра с чашата, при което образуваните от пламъка на свещта сенки по стената заиграха. До мивката все още имаше половин бутилка. Преди седмица щеше да я допие и да си отвори още една, но вече не. Част от импулса му да пие повече от необходимото бе угаснал. Разбираше, че се дължи на чистата му съвест. Беше разказал на Чарли Паркър всичко, което знае, и сега бе опростен.

Но освен това имаше усещането, че признанието е прекъснало някаква връзка между тях. Не беше точно връзка, изградена върху доверие, защото двамата с Чарли не бяха близки и нямаше да бъдат. Просто Джими усещаше, че около момчето още от най-ранна възраст има нещо особено. Но пък той така и не се бе научил как да се държи с деца. Сестра му беше по-голяма от него с повече от петнайсет години и той бе отраснал с усещането, че е единствено дете. Родителите му бяха възрастни по време на раждането му. Възрастни. Засмя се. На колко са били, на трийсет и осем, на трийсет и девет? Той обичаше и двамата много, но между майката, бащата и сина винаги бе имало неразбирателство и пропастта помежду им се разшири, когато стана зрял човек. Никога не обсъждаха сексуалните му предпочитания, макар той да знаеше, че майка му, а може би и баща му са съзнавали, че синът им никога няма да се ожени за никое от момичетата, които понякога го придружаваха на танци или на кино.

Самият той съзнаваше какви са импулсите му, но никога не действаше, тласкан от тях. Отчасти от страх. Не искаше другите полицаи да разбират, че е гей. Те бяха неговото семейство, истинското му семейство. Не искаше нищо да го отчужди от тях. И сега, вече пенсионер, Джими си оставаше девствен. Странно, но му беше трудно да помири тази дума с мъж на близо седемдесет години. Така човек би трябвало да опише млади мъже и жени на прага на нови преживявания, а не по-възрастни. О, все още беше енергичен човек и понякога си мислеше, че би било — хубаво? интересно? — да започне връзка, но точно тук бе проблемът — не знаеше откъде да започне. Не беше някаква стеснителна невеста, която чака да отнемат девствеността й. Беше мъж с известни житейски познания — и добри, и лоши. Вече бе твърде късно, каза си, да се предаде пред някого с по-голям опит в секса и в любовта.

Старателно затвори бутилката с вакуумна тапа и я прибра в хладилника. Бяха му подсказали този начин в местния магазин за алкохол и се оказа, че върши работа, стига да не забрави да извади виното, за да се затопли, преди да го пие на следващия ден. Угаси лампите, заключи два пъти входната и задната врата и си легна.

Отначало включи шума в съня си, както правеше понякога, когато звъннеше будилникът, а той спеше толкова дълбоко, че нещо започваше да звъни в съня му. В съня му чаша за вино падна на пода и се строши. Обаче не беше винена чаша и не беше в кухнята, макар че шумът беше подобен. Беше нещо по-голямо и тъмните му краища се губеха в безкрая. Плочките на пода бяха от къщата, в която беше отраснал, и до него стоеше майка му. Чуваше я как пее, макар да не я виждаше.

Събуди се. Известно време цареше тишина, после нещо съвсем тихо прошумоля; парченце настъпено стъкло изскърца върху плочките. Тихо стана и отвори шкафа до леглото си. Трийсет и осемкалибровият му пистолет лежеше на поличката почистен и зареден. Прекрасно познаваше къщата, всяка пукнатина и сглобка. Макар да беше стара, той можеше да се движи из нея, без да вдига шум.

Застана горе на стълбите и зачака. Отново всичко притихна, но въпреки това усещаше нечие присъствие. Мракът започна да го потиска и неочаквано се изплаши. Зачуди се дали да не извика предупредително и да принуди онзи долу да избяга, но съзнаваше, че ако го направи, гласът му ще потрепери и той ще издаде страха си. По-добре да продължи да се движи. Имаше пистолет. Беше бивше ченге. Ако го принудеха да стреля, неговите хора щяха да се погрижат за него. Майната му на другия.

Тръгна надолу по стълбите. Вратата на кухнята беше отворена. На лунната светлина проблесна едно-едничко парченце стъкло. Ръката му трепереше и той се опита да я успокои, като стисна пистолета с две ръце. На долния етаж имаше само две стаи — кухнята и дневната, свързани с две вътрешни врати. Виждаше, че вратите все още са затворени. Преглътна и му се стори, че усеща вкуса на снощното вино в устата си. Беше се вкиснало като оцет.

Стана му студено на босите стъпала и разбра, че вратата към мазето е отворена. Оттам беше влязъл натрапникът и може би оттам си бе тръгнал, след като бе счупил винената чаша. Джими се намръщи. Съзнаваше, че това са фантазии. В къщата имаше някой. Усещаше го. Вратата към дневната беше най-близо. Можеше да претърси първо нея, така че натрапникът да не го изненада в гръб, докато Джими претърсва кухнята.

Надникна през вратата. Завесите не бяха дръпнати, но уличната лампа навън беше счупена и през тънкото перде се процеждаше само слаба лунна светлина, така че почти нищо не се виждаше. Бързо влезе вътре и тутакси разбра, че е допуснал грешка. Сенките се промениха и после вратата го удари силно и го събори. Докато се опитваше да насочи пистолета и да стреля, усети пареща болка в китките. Кожата му бе разпрана и сухожилията прерязани. Пистолетът падна на пода и кръвта от раната му го оплиска. Нещо го удари веднъж по темето, после още веднъж и докато губеше съзнание, му се стори, че вижда дълго плоско острие.

Когато се свести, лежеше по корем в кухнята, ръцете му бяха вързани на гърба, краката свити и вдигнати към задника и после вързани с въжето на ръцете му, за да не мърда. Усети студения въздух с голата си кожа, но не толкова силно като преди. Вратата на мазето отново бе затворена и сега студеният въздух влизаше само от процепа между вратата на кухнята и пода. Плочките обаче бяха ледени. Усети слабост. Ръцете и лицето му бяха изцапани с кръв, главата го болеше. Понечи да извика за помощ, но острие докосна бузата му. Фигурата до него беше толкова тиха, че дори не бе усетил присъствието й, преди да помръдне.

— Не — предупреди го мъжки глас, който не му беше познат.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— За какво?

— За Чарли Паркър. За баща му. За майка му.

Джими се бе раздвижил и кръвта от раната на главата му отново рукна. Потече в очите му и те го защипаха.

— Сам говори с него, ако искаш да разбереш нещо. Не съм виждал Чарли Паркър от години, откакто…

Онзи натика в устата му ябълка — толкова силно, че не можеше да я изплюе, нито пък да отхапе и да я изплюе. Вгледа се в лицето на нападателя и си каза, че никога не е виждал толкова тъмни и безмилостни очи. Пред очите му се показа парче счупено стъкло от чашата. Погледът на Джими се плъзна от него към знака, който, изглежда, бе дамгосан на ръката на мъжа, после отново към стъклото. Беше виждал този знак и преди и вече разбра с кого си има работа.

Анима. Ма…

Анмаел.

— Лъжеш. Ще ти покажа какво се случва на ченгета педали, които лъжат.

С едната си ръка Анмаел натисна врата на Джими и главата му надолу, а с другата мушна счупеното столче на чашата в кожата между лопатките му.

Джими изкрещя с ябълката в уста.