Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (26)

Двайсет и пета глава

Мобилният ми телефон иззвъня малко преди полунощ. Джими ми беше оправил леглото в свободната стая и аз седях на кухненската маса и все още се опитвах да осмисля разказа му. Почвата под краката ми вече не изглеждаше стабилна и не бях сигурен дали ще мога да остана изправен. Може би трябваше да се усъмня в разказа на Джими или поне да подходя скептично към някои подробности, докато лично не ги разследвам още малко, но не го направих. Дълбоко в сърцето си знаех, че всичко, което ми каза, е истина.

Погледнах екранчето на телефона си, преди да приема обаждането, но номерът бе непознат.

— Ало?

— Господин Паркър? Чарли Паркър?

— Да.

— Обажда се детектив Дъг Сантос от Шейсет и осми участък. Господине, бих искал да знам къде се намирате в момента?

Шейсет и осми участък покриваше района на Бей Ридж, където преди живеех със семейството си. Ченгетата от този участък, включително Уолтър Коул, първи пристигнаха на местопрестъплението в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър.

— Защо? — попитах. — Какво има?

— Моля ви, просто отговорете на въпроса ми.

— В Бруклин. В Бенсънхърст.

Тонът на гласа му се промени. Отначало бе само делови и рязък, а сега думите му прозвучаха по-тревожно. Не знам как се случи, но само за няколко секунди усетих, че съм станал евентуален заподозрян.

— Можете ли да ми дадете адреса? Бих искал да говоря с вас.

— За какво става дума, детектив? Късно е, а имах дълъг ден.

— Бих предпочел да ви го кажа лично. Адресът?

— Един момент.

Джими тъкмо се бе върнал от тоалетната. Изви въпросително вежди и аз закрих телефона с ръка.

— Полицай от Шейсет и осми участък. Иска да говори с мен. Имаш ли нещо против да се видя с него тук? Имам чувството, че ще ми трябва алиби.

— Разбира се — отговори Джими. — Как се казва?

— Сантос.

Джими поклати глава.

— Не го познавам. Малко е късно, но ако искаш, мога да завъртя няколко телефона и да разберем какво става.

Дадох адреса на Сантос. Каза, че до час ще пристигне. А в това време Джими започна да звъни на познатите си, макар че и Уолтър Коул оставаше вариант, ако неговите връзки не свършеха работа. Освен това изхвърли празните бутилки още докато водеше първия разговор, който се оказа достатъчен. Когато затвори, беше потресен.

— Извършено е убийство — каза.

— Къде?

— Няма да ти хареса. На „Хобарт“ 1219. Има мъртъв човек в кухнята на някогашната ти къща. Името му сигурно ще предизвика у теб смесени чувства — Мики Уолас.

Сантос пристигна половин час по-късно. Беше висок и мургав, вероятно на не повече от трийсет години. Имаше жадния вид на човек, твърдо решен да направи всичко в човешките възможности, за да се издигне максимално бързо в професията, и беше готов да мачка наред. Разочарова се, когато се оказа, че имам алиби за цялата вечер, при това осигурено от ченге. Все пак прие поканата за чаша кафе и макар да не се държа точно приятелски, все пак се поразмекна достатъчно, за да стане ясно, че вече не съм вероятен заподозрян.

— Познавахте ли този човек? — попита той.

— Възнамеряваше да пише книга за мен.

— А какво беше вашето отношение?

— Не беше добро. Опитах се да го разубедя.

— Нещо против да попитам как? — Ако Сантос имаше чувствителни като антени пипала, щяха да се размърдат в този момент. Може и да не бях убил Уолас лично, но пък имаше вероятност да съм наел някого, за да го стори.

— Заявих му, че няма да му съдействам. И се постарах никой друг да не му съдейства.

— Явно не е схванал намека. — Сантос отпи от кафето си. Остана приятно изненадан от вкуса му. — Хубаво кафе — отбеляза той пред Джими.

— „Блу Маунтин“ — поясни Джими. — Само най-доброто.

— Работили сте в Девети участък, така ли? — попита Сантос.

— Точно така.

Сантос насочи вниманието си отново към мен.

— Баща ви също е работил в Девети, нали?

Почти се възхитих на способността на Сантос толкова бързо да влиза в крак. Ако не беше следил случая ми преди, явно някой го бе запознал с основните моменти по телефона, докато бе шофирал към Бенсънхърст.

— Пак познахте.

— Бъбрите си за едно време, а?

— Това има ли общо със сегашния случай?

— Не знам, има ли?

— Вижте, детектив — казах, — исках Уолас да спре да се рови в живота ми, но не исках да умира. Ако смятах да го убивам, нямаше да го направя в стаята, където са били убити жена ми и дъщеря ми и щях да се погрижа да съм много далеч в същия този момент.

Сантос кимна.

— Май имате право. Знам кой сте. Каквото и да говорят хората за вас, не сте глупав.

— Радвам се да го чуя — казах.

— Нали? — Въздъхна. — Преди да дойда тук, говорих с някои хора. Смятат, че това не е вашият стил.

— А казаха ли ви какъв е моят стил?

— Казаха, че едва ли бих искал да разбера, и аз им вярвам, но не бил като случилото се с Мики Уолас.

Чаках.

— Измъчвали са го с нож — поясни Сантос. — Неумело, но ефикасно. Допускам, че някой се е опитал да го накара да проговори. И след като е казал каквото знае, са му прерязали гърлото.

— И никой нищо не е чул?

— Не.

— Как е бил намерен?

— Полицаите от патрулната кола забелязали, че страничната порта на къщата е отворена. Заобиколили отзад и видели светлина в кухнята — малко фенерче, вероятно на Уолас, но ще го проверим за отпечатъци за всеки случай.

— И сега какво?

— Свободен ли сте?

— В момента ли?

— Сега, разбира се.

— Приключих тук — казах. При други обстоятелства щях да остана при Джими с надеждата на следващата сутрин, след като осмисля чутото, да изстискам от него и последната подробност. Може би щях да го помоля отново да прехвърлим всичко, за да сме сигурни, че нищо не е изпуснал, само че Джими беше изморен. Цяла вечер бе изповядвал не само своите грехове, но и греховете на други хора. Нуждаеше се от сън.

Знаех какво ще поиска от мен Сантос и знаех, че трябва да се съглася, колкото и да ме заболи.

— Бих искал да огледате къщата — каза Сантос. — Трупът не е там, обаче искам да видите нещо.

— Какво?

— Просто хвърлете един поглед, става ли?

Съгласих се. Казах на Джими, че сигурно ще дойда да поговорим пак след няколко дни, и той отговори, че ще си бъде тук. Би трябвало да му благодаря, но не го направих. Дълго беше крил от мен твърде много. Той остана на верандата и ни изпрати с поглед. Махна за сбогом, но аз не му отвърнах.

 

 

От години не бях стъпвал на „Хобарт Стрийт“ — откакто изнесох от там и последните семейни вещи, изхвърлих ненужните и задържах останалите. Мисля, че това беше една от най-трудните задачи, с които трябваше да се справя, тази служба в памет на мъртвите. С всяка вещ, която отделях настрани — рокля, кукла, шапка, играчка, — ми се струваше като предателство към паметта им. Би трябвало да запазя всичко, защото това бяха предмети, които те са докосвали и държали, и частица от тях бе останала във всички тези познати предмети, станали нелепи поради загубата. Отне митри дни. Спомням си как часове наред седях на ръба на леглото ни с четката за коса на Сюзън в ръка, и галех останалите между зъбците косми. И това ли трябваше да изхвърля, или трябваше да го запазя заедно с червилото, заело нейната форма, с ружа, съхранил отпечатък от пръста й, с неизмитата винена чаша с отпечатъци от устните и от ръцете й? Какво трябваше да съхраня и какво трябваше да забравя? В крайна сметка май запазих твърде много. Или пък недостатъчно. Твърде много, за да успея наистина да оставя миналото зад гърба си, и твърде малко, за да се потопя изцяло в спомените за тях.

— Добре ли сте? — попита Сантос, когато застанахме на портата.

— Не — отговорих. Видях телевизионните камери, светкавиците избухнаха в очите ми и оставиха след себе си светли точици. Видях патрулни коли и униформени мъже. И отново се върнах в онези времена, бях с разранени колене и разкъсани панталони, стисках главата си с ръце, а гледката на мъртвите тела се бе отпечатала върху ретината ми.

— Нуждаете ли се от малко време?

Още светкавици, този път по-близо. Чух да викат името ми, но не реагирах.

— Не — казах отново и последвах Сантос към къщата.

 

 

Беше заради кръвта. Кръвта на пода в кухнята и по стените. Не можех да вляза в кухнята. Само гледах отвън, а коремът ми се разбунтува и по лицето ми изби пот. Облегнах се на хладното дърво на къщата и затворих очи, докато гаденето ми премине.

— Видяхте ли го? — попита Сантос.

— Да.

Знакът беше изрисуван с кръвта на Уолас. Вече бяха махнали тялото му, но положението, в което го бяха намерили, беше очертано. Беше изрисуван точно над мястото, където е била главата на Уолас. Наблизо по пода беше пръснато съдържанието на една пластмасова папка. Видях снимките и разбрах защо е идвал Уолас. Искал е да си представи на място убийствата и откриването на телата.

— Знаете ли смисъла на знака? — попита Сантос.

— Никога преди не съм го виждал.

— Нито пък аз, но подозирам, че извършителят просто се е подписал под стореното. Претърсихме и останалата част от къщата. Чисто е. Изглежда, всичко се е случило в кухнята.

Обърнах се да го погледна. Беше млад. Може би дори не разбираше значението на думите си. Но въпреки това не можех да му простя невежеството.

— Приключихме тук — казах.

Отдалечих се от него и поех право към следващата порция светкавици, телевизионни камери и изкрещени въпроси. Застинах за миг, когато си дадох сметка, че няма как да се махна от това място. Бях дошъл със Сантос. Нямах кола. Видях позната фигура под едно дърво — едър и висок мъж с къса сребриста коса, подстригана по войнишки. Бях объркан и ми отне малко време да го позная.

Тиръл.

Тиръл беше тук — човекът, който дори след като напуснах полицията, ми даде ясно да разбера, че според него мястото ми е зад решетките. Сега крачеше към мен. Уолас ми бе намекнал, че някои хора все пак са проявили желание да разговарят с него, и аз знаех, че Тиръл е един от тях. Неколцина репортери бяха забелязали, че той се приближава, и един от тях на име Макгари, който пишеше полицейски репортажи от толкова отдавна, че чак кожата му беше посиняла, извика името на Тиръл. От начина, по който вървеше по-възрастният мъж, беше ясно, че предстои някакъв сблъсък и че той ще се състои пред обективите на камерите и червените лампички на магнетофоните. Така искаше Тиръл.

— Кучи син! — провикна се той. — Ти си виновен.

Още светкавици и силната светлина на прожекторите, насочена към Тиръл. Беше пил, но не беше пиян. Подготвих се да се изправя лице в лице с него, но в този момент ме стисна нечия ръка и гласът на Джими Галахър каза:

— Ела, да те изведем от тук.

Въпреки изтощението ме бе последвал и аз му бях признателен. Видях изписаното по лицето на Тиръл безсилие, докато наблюдаваше как жертвата му се изплъзва, как губи звездния си миг пред камерите и как после още репортери се обръщат към него за коментар и той започва да плюе отрова.

 

 

Сантос проследи с поглед как Паркър си тръгва и как Тиръл подхваща разговор с репортерите. Не знаеше защо Тиръл обвинява Паркър за случилото се, но знаеше, че кръв разделя тези двама мъже. Щеше да поговори с Тиръл, когато му дойде времето. Обърна се и видя как един човек в хубав тъмен костюм, промъкнал се покрай кордона, се взира подир отдалечаващите се светлини на колата на Джими Галахър. Сантос се запъти към него.

— Господине, трябва да минете оттатък полицейската лента.

Мъжът отвори портфейла в ръката си и показа полицейска значка от управлението в Мейн, но без да вдига поглед към Сантос, който надуши възможност за повишение.

— Детектив Хансън? Мога ли да ви помогна с нещо?

Хансън се обърна към Сантос едва след като колата зави по „Марийн Авеню“ и се изгуби от поглед. Очите му бяха много тъмни точно като косата и костюма му.

— Съмнявам се — отговори той и се отдалечи.

 

 

Пренощувах в дома на Джими Галахър в чисто легло и сънувах една тъмна фигура, приведена над Мики Уолас, която шепнеше и кълцаше в къщата на „Хобарт Стрийт“, а зад тях, сякаш два филма се прожектираха един върху друг и показваха една и съща сцена от сходен ъгъл, но в различно време, видях друг мъж, наведен над жена ми, да й говори тихо и да я кълца, а тялото на мъртвото ми дете лежеше проснато на пода наблизо в очакване и то на свой ред да бъде обезобразено. След това изчезнаха и в мрака остана само Уолас, кръвта шуртеше от раната на гърлото му, тялото му потръпваше. Умираше сам и уплашен на непознато място…

На прага на кухнята се появи жена. Беше облечена с лятна рокля, а до нея стоеше момиченце, стиснало с дясната си ръка тънката материя на роклята на майка си. Тръгнаха към проснатото тяло на Уолас, жената коленичи до него и погали лицето му, детето хвана ръката му и двете заедно го успокояваха, докато очите му се затвориха и той завинаги напусна този свят.