Питър Маас
Серпико (7)

Глава седма

Когато Серпико се присъедини към цивилните агенти на Полицейското управление, те наброяваха около четиристотин и петдесет. Работеха в тъй наречената Служба за поддържане на обществената нравственост. Във всеки район на града тази Служба бе организирана на три нива. На върха на пирамидата стоеше заместник-главният инспектор с двадесетина човека, подчинени директно на него. На следващото ниво се намираха цивилните агенти към отделите, средно по шестнадесетина на отдел, подчинени на инспектори или заместник-инспектори и лейтенанти. Най-долу бяха участъковите екипи, командувани от сержанти.

В деветдесети полицейски участък екипът се състоеше от сержант и трима цивилни агенти. Жителите в сектора бяха от средно заможни до бедни. Тази част от града бе забележителна най-вече с отдавна установилата се общност от фанатично спазващи традициите евреи, привърженици на хасидизма^[1], която беше задължителен обект на предизборна агитация от страна на градските щатски политически кандидати. Имаше и остатъци от по-старата италианска емиграция, както и разрастващи се групи от пуерториканци. И наред с облозите на „числа“ се залагаше много и на болипол, пуерторикански вариант на играта. Незаконното залагане на конни надбягвания се ширеше и в другите райони на града. Имаше също много проститутки, особено по Бродуей. Те бяха бледо подобие на „колежките“ си от Манхатън.

Когато постъпи на работа, Серпико бе предупреден от сержанта, че най-вероятно ще изискват от него да изпълнява „месечната си норма“ по отношение на извършените арести — нещо, за което не беше ставало дума в школата за цивилни агенти, а и говорителите на управлението твърдо отричаха съществуването на подобни „норми“. Но сержантът го посъветва на първо време да не се тревожи за това, а да насочи вниманието си към опознаването на района. Няколко ареста на проститутки щели да му бъдат достатъчни, докато свикне с работата.

Повечето от цивилните агенти работеха от девет сутринта до пет следобед, най-активните часове на техните главни „клиенти“: участниците в залаганията на „числа“ и на конни надбягвания, освен ако по една или друга причина, например за да следят заподозрян или да дебнат за нарушения на закона за спиртните напитки, предпочитаха да работят през нощта. Обикновено изборът се оставяше на самите тях. Не ги засягаха ограниченията, които важаха за униформените полицаи — нямаше проверки, нямаше строго определен работен ден. Ако се случеше някой цивилен агент да закъснее, достатъчно беше да позвъни в стаята на екипа и да каже: „Пристигам след малко.“ Цивилните агенти можеха да пият и пушат в работно време, от тях се искаше „да се слеят с тълпата“. Ала като наблюдаваше повечето от колегите си с техните подстригани бакенбарди, обувки с дебели подметки и традиционно тъмни костюми, Серпико трудно можеше да повярва, че те биха минали за нещо друго, освен за полицаи.

Франк си измисляше свои собствени „маскировки“. Ако работеше из гетата и издирваше свърталища за залагане на „числа“, той си оставяше дълга коса, не поддържаше брадата и мустаците си, ходеше обут в сандали, обличаше старо войнишко яке и работен комбинезон, слагаше си даже пончо, тъй че заприличваше на един от многото наркомани, шляещи се безцелно по улиците. Но за да извърши изискваните арести на проститутки, Серпико подстригваше косата си, нахлупваше мека шапка, рошавата брада се превръщаше в тънка спретната козя брадичка. Обличаше костюм с жилетка, понякога си слагаше очила без рамки и се запътваше в нощта с вид на изнервен бизнесмен, тръгнал да намери малко разтуха в света на забранените удоволствия.

Серпико изживя и дълбока психологическа пренагласа. Той вече не беше набиващият се в очите униформен полицай. Когато влезеше в кафене или бар, за да пийне нещо, никой не го заглеждаше, никой не предполагаше, че има револвер и значка. Вместо да привлича погледите, сега самият той се бе превърнал в наблюдател, оставащ в сянка. Живееше в своя измислен, пълен с романтика и опасности свят, дебнеше, прилепен до стената на някоя сграда, сгушен в паркирана кола, или наблюдаваше улиците отвисоко, застанал на някой покрив.

По правило цивилните агенти работеха с партньори, но когато Серпико опозна живота в участъка — той внимателно наблюдаваше какво става наоколо и постепенно усетът му към тъмните сделки се изостри до такава степен, че в края на краищата се превърна в инстинкт, — реши да действува сам. Особена неловкост изпитваше, когато се случеше да влезе в стаята на цивилните агенти от участъка или отдела. Те си шушукаха по ъглите и прекъсваха разговора, щом се доближеше до тях. Въздухът бе наситен с потайност и сплетни. И все пак това бе само едно усещане — нищо определено. Серпико не знаеше за какво приказват, а и не се опитваше да разбере. Просто бе решил да върви по свой собствен път.

Тъй като беше нов човек в екипа, възлагаха му да се занимава с по-голямата част от „кореспонденцията“ на участъка. Това бяха писма с оплаквания, написани от жители на района. В много от тях се отправяха обвинения срещу полицаи в изнудване и вземане на подкуп, а в други се съобщаваше за неразследвани престъпления. Писмата бяха адресирани до Белия дом, кмета, ФБР, полицейския комисар и т.н. Въпреки че неизменно съдържаха фразата „моля, не уведомявайте за това районния полицейски участък“, на практика те се връщаха за разглеждане именно в участъка. „Не е чудно — мислеше Серпико, — че повечето от писмата са анонимни.“ Често минаваха месеци, докато ги препратят от по-горната инстанция на по-долната, и макар всяка да изискваше съответното обяснение, за Серпико бе ясно, че не им обръщат особено внимание и че те са само едно досадно бреме, с което обикновено товареха новопостъпилите.

Понякога обаче писмата бяха подписани и благодарение на едно от тях Серпико извърши арест. Някаква жена бе писала до полицейския комисар, че апартаментът, разположен над нейния, се използува като клуб, в който се продава алкохол след определеното от закона време. За да се заведе дело, бе необходимо да се извършат „наблюдения“ и Серпико се зае с това, за да се убеди, че твърдението на жената е основателно. Една вечер отиде до апартамента, в който се намираше предполагаемият клуб, но вратата беше затворена и вътре явно нямаше посетители. Може би бе дошъл твърде рано. Серпико бързаше за вечерните занятия в колежа, но реши да се отбие при жената, която се бе оплакала. Почука и едно около четиринадесетгодишно момиче отвори вратата. Франк попита за майката и момичето го заведе в кухнята. До масата, с гръб към тях, седеше пълна жена и съсредоточено пишеше нещо. Серпико погледна над рамото й и видя, че попълва фишове за залагане на „числа“.

— Мисис — учтиво рече той, — бях дошъл само за да ви задам няколко въпроса, но сега сте арестувана.

— Защо ви е да арестувате една нещастна старица като мене? — занарежда жената с оскърбен вид: — По-добре направете нещо, за да сложите край на ония събирания горе!

— О, щях да го направя — каза Серпико, — но се намеси съдбата под формата на точки деветстотин седемдесет и четвърта и деветстотин седемдесет и пета от Наказателния кодекс. Те се отнасят до онова, което обикновено се нарича „игра на числа“. Да ги цитирам ли?

Жената се оказа активистка на една съседна църква. Явиха се безброй свидетели в нейна защита и в края на краищата съдията прекрати делото, основавайки се на обстоятелството, че Серпико е проникнал в апартамента под фалшив претекст.

Независимо от всичко Франк продължи да следи пристигащата „кореспонденция“, като проучваше с особено внимание писмата, в които се съобщаваше за подкупи, взети от полицаи.

— Ей, Франк — каза му един ден сержантът, — недей да се съсипваш с тая работа.

Серпико отвърна:

— Защо не?!

Оттогава в отношенията му с колегите започна да се усеща известно напрежение — неопределимо, ала осезаемо. И той винаги щеше да си спомня, че тъкмо от този момент всичко тръгна наопаки. Но връщане назад нямаше.

Около седмица след като се бе сопнал на сержанта, Серпико обядваше в една закусвалня. До него седна цивилен агент от отдела, някога бяха ходили заедно на лекции в колежа. Той подхвърли, че отдавна не го е виждал, после добави:

— Франк, чувам, че… хм… си станал много затворен… разбираш ли… не дружиш с момчетата.

Серпико съсредоточено разбъркваше чая си. Агентът се покашля деликатно.

— Но аз им казах, че те познавам отдавна и че няма за какво да се тревожат. Казах им още, че живееш във Вилидж и вероятно пушиш марихуана или кой знае какво, но едно нещо е сигурно: Франк Серпико няма да им създава неприятности. Франк Серпико, рекох им, живее както намери за добре и не пречи на другите да правят същото.

Серпико гледаше право пред себе си и отпиваше малки глътки чай.

— Ако те вълнуват някои въпроси по отношение на цивилните, ако има неща, които искаш да знаеш, защо не ме попиташ направо… ще се радвам да задоволя любопитството ти.

Отново настана неловко мълчание. Серпико знаеше много добре какви въпроси очакваха от него и най-после отвърна:

— Не, всичко е наред… Нямам въпроси. Просто си гледам работата.

— Точно това им казах и аз, Франк! Все пак, ако решиш да питаш нещо, знаеш къде да ме намериш… Разбрано, нали?

Тази случайна среща стана през юли 1966 година. Беше поредното „дълго и горещо“ нюйоркско лято, в гетата цареше смут. В Браунсвилския сектор на Бруклин вече бяха избухнали размирици, имаше опасност да се разпространят. И към края на юли всички цивилни агенти, които бяха на разположение, получиха заповед да преминат на униформена служба до потушаването на вълненията. Много от тях — включително и Серпико — бяха насочени към Тринадесети отдел, една от най-неспокойните зони. Въпреки че задачата им беше в случай на безредици да окажат подкрепа на редовните униформени полицаи по улиците, дадоха им да разберат, че за тях не важат общите правила, валидни за полицейските патрули, като например задължението да се обаждат всеки час в участъка. Това само би могло да доведе до блокиране на линията в момент, когато е най-необходима. „Е, вие сте все хора с опит — им казаха преди първото излизане в наряд. — Знаете защо е всичко това, знаете и какви са условията. Не се забърквайте в нищо. Просто бъдете на разположение в случай, че ни потрябвате. Ако отидете някъде, нека знаят къде сте.“

Няколко дни по-късно Серпико заедно с друг полицай пиеше тоник с целина в гастроном, разположен на територията на определения им паст. Хвърли поглед към витрината и забеляза вън на тротоара един капитан.

— Ела — каза Франк на колегата си, — може да търси нас.

Двамата излязоха и капитанът, без да каже дума, разписа дневниците им в уверение, че е извършил „проверка“. Серпико забрави за случката.

На следния ден, 10 август, Франк беше на улицата, когато пристигна същият капитан и му направи втора „проверка“ — само пет минути преди определеното за обедна почивка време. При не особено строгия режим, на който бяха оставени, беше чиста случайност, че когато капитанът се появи, Серпико все още не обядваше в някой ресторант. Запита се защо ли го следят толкова внимателно. Мнозина от „мобилизираните“ цивилни агенти просто съобщаваха, че ако имат нужда от тях, могат да ги намерят в сградата на близката пожарна команда, където ходеха да играят карти. Други пък изминаваха значително разстояние, за да идат до Шийпсхед Бей, прочут с крайбрежните си ресторанти.

В съзнанието на Серпико се прокрадна първото слабо подозрение, че е „белязан“ по някаква причина. Направи опит да се успокои, като си каза, че всичко е плод на възбуденото му въображение, че го е обзела лека параноя. Но за свое изумление и ярост научи от един чиновник в отдела, че капитанът е подал рапорт срещу него в деня на срещата им пред гастронома. Рапортът бил само срещу Серпико, не и срещу другия полицай.

— За какво е цялата тая дивотия? — попита Франк.

Чиновникът му каза, че според рапорта капитанът бил принуден да го търси повече от час, преди да го намери.

Серпико остана като замаян. Опитваше да разбере какво се мъти. Негодуванието му постепенно нарастваше. Освен предварителните инструкции, които им бяха дадени, съществуваше и неписано правило, според което цивилните агенти, дори и временно в униформи, не бяха длъжни да се съобразяват с ограниченията, валидни за редовните униформени полицаи. Най-неприятното беше, че един рапорт, подаден от капитан, лесно можеше да доведе до отстраняването му от редовете на цивилните агенти, до връщането му на униформена служба и фактически да сложи край на шансовете му да стане детектив.

За първи път Серпико — дисциплинираният полицай — се разбунтува. Той телефонира на един от инспекторите в отдела и му каза какво е чул. Инспекторът потвърди наличието на рапорта и добави, че всъщност точно в този момент обвинението е на бюрото му.

— В какво съм обвинен?

— В напускане на поста — отговори инспекторът. — Имате ли да кажете нещо за свое оправдание?

Едва владеейки гласа си, Серпико отвърна:

— Много неща имам да кажа!

— Добре, да ги чуем.

— Не — отсече Серпико. — Каквото имам за казване, ще го спестя за пред съда. Зад тая работа се крие нещо. Някой иска да ми види сметката и ми се струва, че знам защо.

— Какво искате да кажете?

— Инспекторе, за момента предпочитам да не говоря за това. Ще кажа всичко пред съда, щом толкова им се иска.

Изглежда, че заканата — по-скоро блъф от страна на Серпико — оказа известно въздействие.

— Е, не отдавайте на това прекалено голямо значение — рече инспекторът. — И не се горещете без нужда. Ще поговорим пак.

На другия ден Серпико беше свободен. Той бе отличен стрелец и често отиваше с колата си до полицейското стрелбище в Родманс Нек, Бронкс, за да се упражнява самостоятелно. За тая цел, както и за извънслужебните състезателни стрелби, в които понякога участвуваше, му бяха необходими собствени запаси от патрони и той се бе сприятелил с управителя на стрелбището, който му ги продаваше с отстъпка. Сега отиде там повече за разтуха след разговора си с инспектора, отколкото за тренировка, и разказа на управителя какво се бе случило.

— Може би се опитват да ти внушат нещо — рече приятелят му. — По дяволите, Франк, ти наистина не си като другите.

— Да — отвърна Серпико. — Сигурно си прав.

Когато се яви на работа в Тринадесети отдел, инспекторът, с когото бе разговарял по телефона, го извика при себе си и му каза, че е уредил въпроса с рапорта. Добави, че Серпико може да му се отплати, като го „поздрави“ за Коледа.

И тогава, няколко дни по-късно, изпитанието дойде — ей така, без предупреждение, толкова бързо и изненадващо, че дори и да искаше, Франк не би могъл да се справи с положението без чужда помощ.

Всеки ден временно униформените цивилни агенти бяха освобождавани от наряд в гаража под административната сграда на Тринадесети отдел. Този гараж бе предназначен само за служебни автомобили и Серпико тъкмо излизаше, за да се качи в колата си, паркирана на улицата, и да се върне в деветдесети участък, където се преобличаше в цивилни дрехи. Някакъв чернокож полицай се приближи към него и каза:

— Серпико, ако не се лъжа?

— Да, аз съм.

— Ето, това е за вас — рече полицаят и му подаде бял плик. — Праща го евреинът Макс.

Евреинът Макс — както Серпико научи впоследствие — беше известен комарджия, подвизаващ се в този район.

— Какво да го правя?

Негърът го изгледа безизразно.

— Каквото искате.

Серпико опипа дебелия тежък плик и продължи към колата си. Когато седна зад волана, отново го погледна. В горния ляв ъгъл беше задраскано с молив някакво число и под него бе написано друго: 300. Иначе по плика нямаше никакви означения. Франк го отвори и видя парите — дебела пачка банкноти. Всички бяха по десет и двадесет долара, и все стари. По-късно, когато имаше възможност да ги преброи, откри, че са общо триста долара — сумата, написана с молив върху плика.

На Серпико му призля, изби го пот. Озърна се виновно наоколо, сякаш го наблюдаваха, и помисли: „Ами ако някой намери това у мене?“

Трима-четирима от другите цивилни агенти също излизаха от гаража и отиваха към колите си. Никой от тях не го погледна.

Франк седеше на мястото си с плика в ръце. Нямаше представа — и никога нямаше да разбере — дали парите са лично за него, или трябва да ги предаде на екипа от участъка. Никога нямаше да научи и друго — дали полицаят просто от глупост ги бе дал на него, или цялата система за събиране на подкупи беше до такава степен привична и открита, че подобна непредпазливост бе нещо нормално. Или пък го проверяваха как ще постъпи?

Той пъхна плика в пазвата си и подкара колата към деветдесети полицейски участък, където свали униформата и заключи парите в гардеробчето си.

 

 

Отначало Серпико не можеше да реши към кого да се обърне. Това не беше подкуп от нарушител на правилника за движение, нито пък жалко изнудване. Времето, когато все още вярваше, че всичко, което се приказва, е само празен брътвеж, бе отминало. Случайно или не, сблъсъкът, от който се страхуваше, бе настъпил. Трябваше да направи нещо, но какво? За борбата срещу корупцията пряко отговаряше първият заместник-комисар Джон Ф. Уолш, втори по ранг в управлението — недостъпен мъж с грубо лице, от когото всички се страхуваха.

По какъв начин, разсъждаваше Серпико, би могъл да се добере до Уолш? При строгата по военному организация на управлението това щеше да бъде равносилно на опит редник от армията да иска среща с главнокомандуващия. През колко междинни инстанции трябваше да мине, обяснявайки защо настоява да разговаря с Уолш? След натиска, упражнен върху него през последните няколко седмици — чак дотам, че инспектор да си проси коледен подарък — Серпико бе изгубил вяра в почти всички около себе си.

Дилемата относно комисаря Уолш важеше с еднаква сила и за другите инстанции, отговорни за борбата с корупцията — особено за пряко подчинената на полицейския комисар Поверителна служба за разследване и Службата за разследване, подчинена на главния инспектор. Имаше и друга малобройна Служба за разследване, ръководена от началника на патрулите. По онова време я оглавяваше Сидни Купър. Ако тогава Франк Серпико познаваше Купър или някой от приближените му, всичко можеше да завърши другояче, но той не познаваше никого, а онова, което искаше да разкаже, трябваше да бъде чуто от загрижен, влиятелен служител, готов да се отнесе с внимание и да организира обстойно разследване. Нямаше свидетели на случката в гаража. Разбира се, пликът с парите беше налице, но ситуацията, както се изразяваха юристите, бе „глас срещу глас“ — думата на Серпико срещу тази на чернокожия полицай. А Серпико дори не знаеше името му…

Все пак трябваше да се довери на някого и късно същата вечер Франк най-после реши да поиска съвет от един цивилен агент, когото познаваше от школата за разследване на престъпления. Името му беше Дейвид Дърк. По това време работеше към Градското управление за разследване, което бе пряко подчинено на кмета и бе упълномощено да контролира дейността на всички агенции в града.

Дейвид Дърк, тридесет и една годишен (почти връстник на Серпико), висок шест стъпки, с леко болнав цвят на лицето, с преждевременно посивели коси и агресивни маниери, беше син на лекар. И той бе завършил колеж, но не беше минал по трънливия път на вечерните занятия в някой от клоновете на Градския университет както повечето полицаи. Дипломата му бе от авторитетния университет в Амхърст, където бе следвал политически науки. Беше посещавал Колумбийския юридически факултет в продължение на една година, преди да реши, че адвокатската професия не е за него, и да се заеме с внос на дървени украшения от Африка. Ала и това не го бе удовлетворило и под напора на вътрешното си влечение Дърк постъпи в полицията през 1963, четири години след Серпико.

Франк го срещна за първи път в Дирекцията на полицията, където бяха извикани за разговор, преди да ги приемат в школата за цивилни агенти. Дърк носеше сив спортен костюм от каша, рипсена вратовръзка и риза, чиято яка бе малко поизносена.

— Това е представителната ми риза! — каза Дърк и двамата се разсмяха.

Серпико бързо се привърза към Дърк. Докато посещаваха школата за разследване на престъпления, двамата често обядваха заедно, а и по-късно Франк от време на време вечеряше с Дърк и жена му. До този момент Серпико не само не бе срещал полицай, който да се облича като Дърк, но и не бе познавал никой, който да говори като него. Те постоянно разискваха проблема за корупцията в полицията и как тя се отразява на ролята на отделния полицай в обществото. Дърк умееше леко и впечатляващо да изразява с думи много от нещата, които вълнуваха Серпико: че корупцията процъфтява, защото високопоставени служебни лица в управлението проявяват търпимост към нея, че същите тези корумпирани началници почти не отдават значение на факта, че да си полицай, означава да служиш и да помагаш на другите.

Но не убедителната лекота, с която говореше Дърк, подтикна Серпико да се обърне към него по въпроса за плика с парите. Когато ходеха заедно в школата за цивилни агенти, Дърк бе намекнал, че има влиятелни връзки в новата администрация на кмета Линдзи. Серпико си спомняше, че често извикваха Дърк на телефона по средата на някоя лекция. Това бе твърде необичайно и Франк се досещаше, че най-вероятно се обажда някоя важна личност. И най-малките съмнения в това отношение изчезнаха, когато въпреки правилото, че цивилните агенти трябва да натрупат четиригодишен стаж, преди да добият право да кандидатствуват за Детективския отдел, Дърк незабавно бе изтеглен в отдела и назначен в Управлението за разследване, където по-късно получи златната си детективска значка.

В действителност връзките на Дърк с администрацията на Линдзи бяха много по-сериозни, отколкото Серпико предполагаше. Те бяха започнали чрез познанството му с един друг възпитаник на Амхърст, Джей Крийгъл — „дете чудо“ и добър специалист, който, въпреки че нямаше и тридесет години, принадлежеше към кръга на най-доверените съветници на кмета Линдзи.

Според разказите на Дърк той срещнал Крийгъл през 1965 година, в началото на лятото, когато бил на пост като пешеходен патрул близо до Сентръл Парк. Заговорили се, разбрали, че и двамата са завършили Амхърст, и Крийгъл изразил учудването си, че Дърк е станал полицай. Започнали да се срещат редовно. По това време Джон Линдзи провеждал първата си предизборна кампания за кметския пост и Крийгъл поискал от Дърк някои сведения за ефикасността на полицията, за да ги използува в кампанията. Дърк се съгласил охотно, с което съществено допринесъл за написването на речта на Линдзи по въпросите на престъпността.

Чрез Крийгъл Дърк се запознал с Робърт Прайс, организатора на предизборната кампания, който след избирането на Линдзи станал заместник-кмет и втората най-влиятелна фигура в Сити Хол^[2]. Между другото, Прайс имал задължението да издирва способни хора за новосформиращата се администрация и представил Дърк на Арнолд Фрейман, избран от Линдзи за комисар на Управлението за разследване.

Около двадесет полицаи от Детективския отдел били със специално назначение към Управлението за разследване и когато Фрейман поел поста си в началото на 1966 година, една от първите му грижи била да намери подходящ човек, който да ги оглави. Той показал на Дърк списъка на кандидатите. Дърк го прегледал и отбелязал, че не вижда името на най-подходящия човек — капитан Филип Форън, офицер с подчертан галски чар и вежливи маниери, по това време на работа в СРГИ — Службата за разследване към главния инспектор. Форън, казал Дърк, е добре осведомен за корупцията в управлението, изцяло предан на дълга си и притежава големи способности като ръководител. На следващата си среща с Фрейман Дърк продължил да се застъпва за капитан Форън, описвайки го като „най-честния полицай, когото е срещал“.

Постепенно стана ясно, че Дърк е човек, който не може да се въздържи от изказване на мнение почти по всеки въпрос, който му се зададеше. В действителност, въпреки възторжените си изявления по адрес на Форън, той го познаваше сравнително отскоро. Беше го срещал на някои вечерни лекции в колежа „Бърнард М. Барух“ в Манхатън: Бяха разговаряли за корупцията в полицията. Възгледите на Дърк явно бяха направили силно впечатление на Форън и той уреди прехвърлянето му в СРГИ. Но Дърк работи там съвсем малко, защото скоро бе приет в школата за цивилни агенти. Междувременно препоръките му за Форън бяха изиграли своята роля и още преди капитанът да бъде официално поканен да поеме командуването на детективския отряд в Управлението за разследване, Дърк му се обади по телефона и му каза, че ако желае, постът е негов. Отначало за Форън бе трудно да повярва, че един цивилен агент може да си позволи да направи такова предложение, но като се увери, че Дърк говори сериозно, каза, че естествено, желае поста. Беше назначен и скоро след това Дърк отиде на работа при него. По-късно, запитан дали връзките с Крийгъл и заместник-кмета Прайс имат нещо общо с новата му служба, Дърк бе отговорил, без да му трепне окото: „Иска ми се да вярвам, че не.“

На другия ден, след като Серпико се обади на Дърк и му каза за плика с парите, те се срещнаха, за да решат как да постъпят. Дърк изглеждаше въодушевен от разкрилата се възможност да се предприеме широко разследване на корупцията и каза, че познава точно човека, към когото трябва да се отнесат — неговия началник Филип Форън. Серпико попита защо не отидат направо на върха, при комисаря Фрейман. Дърк отговори, че не е достатъчно близък с Фрейман, за да се обърне към него по такъв деликатен въпрос. Форън, настоя той, бил човек с опит, който щял веднага да схване положението и да реши как точно да постъпи.

Серпико се съмняваше. „Сигурен съм, каза той на Дърк, а и са ми казвали, че Форън е бивш цивилен агент и доколкото всичко това го засяга, ще си имаме неприятности.“ Но Дърк отвърна, че това не значи нищо, че Форън е „мъж на място“ и той вярва в него.

Накрая Серпико се съгласи и Дърк уреди среща с Форън. Франк измъкна плика от гардеробчето си и двамата с Дърк отидоха в кабинета му. Когато видя за пръв път Форън, Серпико бе поразен от невероятната му прилика — ако се изключеше височината му, около пет стъпки и осем инча — с Джон Ф. Кенеди. Франк се бе възхищавал на Кенеди и сега помисли, че това е добро предзнаменование.

Седнаха така, че Дърк остана между Серпико и Форън. След няколко уводни думи от страна на Дърк, който обясни защо Серпико е пожелал да се срещне с Форън, Франк заговори. Разказа за слуховете, които бе чувал по адрес на цивилните агенти, за опасенията, които бе имал, преди да се присъедини към тях, и за приятелски настроения цивилен полицай, който така настоятелно го бе поощрил да задава „всякакви въпроси“ във връзка с новата му служба.

Форън изглеждаше крайно изненадан. Той вметна, че макар и да му е било известно, че са се случвали подобни неща, не е предполагал, че положението и в момента е същото.

По-нататък Серпико разказа за несправедливото обвинение, отправено му от капитана по време на „мобилизацията“ на цивилните агенти, и как след протеста му един инспектор бе спрял рапорта при условие, че ще бъде „поздравен“ за Коледа. Най-накрая Франк съобщи на Форън за случката в гаража — как чернокожият полицай се беше приближил към него и му бе дал плик с триста долара от името на евреина Макс.

Докато приказваше, Серпико извади парите от джоба си и ги подаде на Дърк, който пък ги връчи на Форън. По-късно Франк си спомняше как тогава Форън повъртя плика в ръцете си, огледа го и го върна обратно. После се облегна назад в креслото и отправи поглед към Серпико. Било е твърде необмислено от негова страна, отбеляза Форън, да приеме плика от непознат човек. Серпико усети първата неприятна тръпка. Какво искаше да каже Форън? Прииска му се да го запита как би могъл да разбере какво има в плика, ако не го беше приел. Но не можеше да вземе думата — Форън продължаваше да приказва с твърд авторитетен глас. Серпико, изтъкна той, сега е изправен пред две възможности. Разбира се, би могъл да продължи да настоява на своето, ако желае. В такъв случай било наложително да го заведат при комисаря Фрейман, който пък щял да го „завлече“ пред Висшата следствена комисия, а това неизбежно би довело до изтичане на информация за действията на Серпико. Форън спря за малко. После добави: „И когато всичко привърши, ще ви намерят в Ист Ривър.“ Последва нова пауза. Другата възможност била Серпико да забрави за случилото се.

Франк седеше като онемял. По тялото му се разливаше мъчителна гореща вълна. Беше ужасно объркан и смутен. Не можеше да повярва на онова, което току-що беше чул от този, за когото Дърк бе казал, че е човекът, способен да оглави разследването. Дали не бе започнал да полудява? Сигурно не беше чул добре. Форън не би могъл да каже такова нещо… Но не, ето го Форън, седнал на не повече от шест стъпки. Наблюдава го спокойно през бюрото си и чака да чуе отговора му.

Единственото желание на Серпико беше да се измъкне от кабинета колкото е възможно по-скоро. Той каза почти машинално:

— Разбирам… по-добре да забравя всичко… Но какво да правя с плика? Не желая някой да помисли, че съм го задържал.

Серпико още си спомняше отговора на Форън:

— Постъпете както намерите за добре.

Разговорът бе станал сякаш недействителен, а цялата среща — безсмислена, Серпико все още седеше, виеше му се свят.

— Може би ще ги дам на сержанта — каза най-сетне той.

Форън се съгласи, че това е добра идея. Гласът му бе утешителен, бащински.

— Дайте ги на сержанта си — рече той, — отървете се от тях.