Питър Маас
Серпико (14)

Глава четиринадесета

През януари 1969 година Висшата следствена комисия вече бе изслушала свидетелите и подготвяше доклада си. Теоретически работата й трябваше да остане в тайна, но тъкмо преди да бъде преместен на служба в Северен Манхатън, Серпико се натъкна на един стар приятел — полицай, с когото бяха работили заедно в Бруклин. Той вече беше цивилен агент и, изглежда, знаеше всичко.

— О, Серпико! — каза приятелят му. — Чувам, че си се явил пред комисията и не си премълчал нищо.

— А какво трябваше да направя? — запита Серпико. — Да си напъхам главата в торбата заради тия копелета ли?

— Хъм, всички приказват, че ако си бил готов да пострадаш заради тях, щели да се погрижат за тебе.

— Как?

— Е, знаеш как… Петдесет бона за мълчанието. А сега всички ще се пазят от тебе. Никой не иска да промени системата.

Серпико беше още по-разочарован от преместването си в Северен Манхатън, тъй като научи, че новият му началник ще бъде Филип Шеридан, вече титулярен инспектор — без съмнение, повишили са го, с ирония си помисли Франк, заради отличната му следователска работа при разобличаването на корумпираните полицаи в Седми отдел. Когато Серпико се представи, приеха го точно така, както бе предсказал приятелят му. Все едно, че не съществуваше. В канцеларията на цивилните агенти в Северен Манхатън имаше може би дванадесетина мъже, които, прави или насядали, пиеха кафе и бъбреха помежду си. Никой не му обърна никакво внимание. Никой не го заговори, нито погледна към него.

И тогава се случи онова, което се очакваше.

Един цивилен агент, ирландец с черна къдрава коса и воднисти сини очи, се приближи до застаналия настрана Серпико. Спря на около три стъпки от него, бръкна в джоба си, извади сгъваем нож и без да го отваря, го полюшна в ръката си. Другите в стаята се смълчаха. С крайчеца на окото си Серпико забеляза, че някои от тях се подсмихват самодоволно. Агентът с ножа каза:

— Знаем как да се оправяме с такива като тебе. — Той протегна дясната си ръка, с която държеше ножа, натисна с палец някакво копче върху дръжката и от нея изскочи стоманено острие, дълго пет инча. — Сега ще ти отрежа езика — каза агентът.

Серпико се напрегна. Той изгледа агента, ножа, вторачените погледи на другите, които се усмихваха подигравателно. Беше невероятно, че всичко това се случва в действителност, и то в полицейски участък. Серпико помнеше как тогава си помисли: „Опитват се да ме унижат.“ Разбираше, че трябва да направи нещо, но какво точно — не знаеше. Видя, че ножът се задвижи. Не изчака да види накъде бе насочено движението. Рефлексите му се задействуваха инстинктивно. Лявата му ръка рязко отскочи нагоре и удари китката на агента. Ножът издрънча на пода. С плавно движение Серпико сграбчи дясната ръка на мъжа и я изви назад и надолу. Агентът изкрещя. Серпико продължаваше да извива ръката му назад и надолу и той бе принуден да се наведе иначе китката му щеше да се счупи.

Сега агентът беше съвършено безпомощен. Изненадан, превит на две, той все още стенеше от болка, когато Серпико пусна ръката му и го ритна с коляно. Оня се строполи тежко на пода с лицето надолу. Ножът лежеше на няколко инча от протегнатата му ръка. Серпико незабавно възседна нападателя си. Измъкна автоматичния броунинг, зареди го и го опря в тила му.

— Само мръдни, мамка ти мръсна — каза той, — и ще ти пръсна черепа!

Мъжът примря, лицето му бе така плътно опряно о пода, че не можеше да гъкне. Без да отмества пистолета, Серпико се огледа наоколо. Всички бяха замръзнали по местата си и вече никой не се подсмихваше.

Изминаха може би тридесет секунди, преди един от полицаите в стаята да се изкашля нервно и да попита:

— Господи боже, четиридесет и петкалибров ли е?

— Не. Деветмилиметров — отговори Серпико.

— А, значи това е новият броунинг? Колко патрона побира?

— Четиринадесет.

— Четиринадесет? И за какво са ти четиринадесет патрона?

— Вие колко сте в стаята?

— Ей, виж какво, ние само се пошегувахме.

— Да де, и аз се пошегувах — каза Серпико. Той се отдръпна от агента, проснат на пода.

Човекът извърна внимателно глава, погледна нагоре към Серпико и изпъшка:

— Аз само се майтапех. Света Богородице, само се майтапех!

После, докато Серпико прибираше броунинга си в кобура, той с труд се изправи на крака и излезе от стаята.

— Да ти покажа къде ни е барчето, а? — рече един друг агент.

 

 

Инспектор Шеридан незабавно препрати Серпико на временна служба от Северен Манхатън в „хайката за мацки“ — отряд за борба с проституцията, който оперираше извън пределите на осемнадесети район, в центъра на града, в западния край на Петдесет и четвърта улица. Тази вечер Серпико отбеляза в дневника, който водеше от време на време: „Най-после получих голямата награда, че съм добро момче. Да работя на Таймс Скуеър и да гоня курвите!“

Някои полицаи обичаха да работят в лоното на порока. Нормата беше по един арест на вечер. Според закона момичето трябваше първо да се опита да завърже разговор, да предложи полово сношение и да каже колко пари иска. Но повечето цивилни агенти пренебрегваха тези подробности. Просто се лепваха за първата срещната уличница, предизвикваха разговор, който щеше да им послужи, за да обосноват ареста в рапорта си, и с това приключваха работата си за нощта. Цялата юридическа процедура беше много удобна. В девет от десет случая сутеньорът на арестуваната проститутка я освобождаваше под гаранция още на сутринта и следващата вечер тя отново се връщаше „на работа“.

Щом щеше да е така, Серпико реши поне да играе играта точно според правилата. Той нямаше да прави „нагласени“ арести, загубеното време нямаше значение. В резултат на това решение банята в апартамента му на Пери Стрийт, натъпкана с шишенца грим и бои за коса, заприлича на гримьорна. Той непрекъснато променяше формата на брадата си — понякога я оставяше да избуи, друг път я подостряше като козя брадичка. Притежаваше разнообразни театрални реквизити, особено шапки — една огромна, черна, с увиснала периферия, бомбе, две или три меки шапки и барета. Имаше и най-различни очила, довлечени откъде ли не, едни с рогови рамки, други — с телени, дори и едно пенсне. Използуваше и колекцията си от лули, особено една дълга, от морска пяна, която му носеше огромен успех. Понякога вземаше със себе си и бастун. Проститутките, колкото и да бяха хитри, някак си не можеха да си представят ченге с бастун. За да допълни маскировката, Серпико приши на два от костюмите си чуждестранни етикети, понякога поставяше на едното си око черна превръзка, събра стари самолетни билети от презокеански полети и тъй като момичетата можеха да поискат да видят някакви документи, напъха паспорта си, отворен на страницата със снимката, в швейцарски калъф. За да бъде всичко изпипано докрай, носеше у себе си ключ от стая в хотел „Американа“, който един негов приятел, нощувал там, не бе върнал на регистратурата. „Конфискувам го — беше му рекъл Серпико. — За служебни цели.“

Така екипиран и с подходящо изражение — той бе превъзходен имитатор — Серпико тръгваше в нощта като Макс, търговец на бира от Мюнхен, Карлос, индустриалец от Мадрид, или Луелин, лондонски адвокат. Едно от превъплъщенията му, с което приличаше на отшелник от Еймиш — с буйна брада, огромна черна шапка и черно връхно палто, стигащо до глезените, — привличаше проститутките като магнит. Но твърде много биеше на очи и не след дълго между уличниците от Тайм Скуеър се разнесе предупреждението да бъдат нащрек за „Брадата“. Серпико разбра това веднъж, когато се разхождаше по западния край на Четиридесет и седма улица към Шесто Авеню. Пред него вървеше мъж със също такава разкошна брада и безуспешно се опитваше да завърже разговор с проститутките, наредени по тротоара. Още щом се приближеше, момичетата се пръскаха като пилци и започваха да пищят: „Внимавайте, това е Брадата! Брадата иде!“ Най-сетне, след като по протежение на няколко пресечки до Шесто Авеню се случваше все същото, напълно обърканият човек повика такси и си отиде. Тогава Серпико реши, макар и неохотно, че ще трябва да си понамали брадата.

След като спазваше всички законни предписания при арестуването на проститутките, Серпико не можеше да носи у себе си автоматичния броунинг, нито дори тридесет и осемкалибровия револвер за извънслужебно ползуване — както правеха останалите цивилни агенти, — защото уличниците, преди да започнат пазарлъка, неизменно притискаха телата си към неговото, опитвайки се да открият някакъв полицейски атрибут. Но не можеше да ходи и невъоръжен, тъй като много от момичетата бяха доста нахакани и веднага, щом си свършеха работата с клиента, се опитваха да го ограбят. Тъй че Серпико си купи един малък двадесет и петкалибров пистолет, който напъхваше отпред в гащетата си. Ако някоя от проститутките посегнеше натам, това вече се считаше за открито сексуално предизвикателство, а ако се окажеше натясно, можеше да смъкне ципа на панталона си, сякаш воден от съвсем други намерения. Неведнъж му се бе налагало да го прави. В една мрачна хотелска стая на Таймс Скуеър две момичета внезапно извадиха ками и поискаха парите му.

— Добре — каза той и посегна към пистолета с привичен жест, — но не можем ли първо да се позабавляваме?

Двадесет и петкалибровото пистолетче изглеждаше толкова безобидно, че едно от момичетата се ухили:

— Какво е пък това, по дяволите? Да не е запалка?

И Серпико трябваше да забие един куршум в кревата, за да я убеди в обратното.

Документите на Серпико — като например паспорта, пъхнат в швейцарски калъф — не можеха да заблудят никого, ако бъдеха разгледани добре, ала повечето уличници не се задълбочаваха много-много и просто предпочитаха да вярват, че всичко е наред. Някои от тях обаче бяха извънредно подозрителни. Една вечер Серпико се бе запътил към южната част на Сентръл Парк. Някакво момиче се бе облегнало на стената на един хотел. Следващата постройка бе магазин за хранителни стоки. Когато Франк се приближи, момичето влезе в магазина. Беше ужасно студено и като стигна до мястото, на което бе стояло момичето, Серпико откри, че там има шахта и от нея излиза топъл въздух. Реши да остане за малко и да се посгрее. Почти бе забравил за момичето, когато то излезе от магазина и каза:

— Ей, това място е мое.

Тя беше руса, с момчешки черти на лицето, с ботушки и въпреки студа носеше късо палто, което покриваше оскъдна част от бедрата й. Серпико реши, че е проститутка, която не си е намерила клиент за вечерта. Обикновено не знаеше на какъв ще се преобрази, преди да е настъпил моментът за това. Изведнъж се почувствува като истински европеец и се превърна в Антоан, търговец на диаманти от Брюксел. Отговори с тежък френски акцент:

— О, аз много съжалява. Excusez^[1]!

Момичето го погледна с подновен интерес.

— Както и да е… Откъде сте?

— Аз съм… как вие казва… от la Belgique^[2].

— Бихте ли ме почерпили нещо?

— О, но естествено!

— Добре, можем да влезем ей там — каза момичето и посочи към барчето на хотела.

Вътре то свали палтото си и Серпико огледа полата, която едва прикриваше задника, и гърдите, които се полюшваха под пуловера. Прииска му се да не е на работа.

— Какво ще пиете? — попита тя.

— Ами един коняк.

Момичето щракна с пръсти към келнера и подвикна:

— Два коняка „Реми Мартен“!

После се обърна към Серпико:

— Щом сте от Белгия, vous parlez français^[3].

— Mais oui, je parle français.^[4] А вие как тъй знаете френски?

— От Канада съм — обясни момичето. — Между другото, къде сте отседнали?

— В „Американа“ — отвърна Серпико, поклащайки ключа си, — хотел „Американа“.

— Предполагам, че имате паспорт?

— Certainement^[5] — рече Серпико и показа за миг швейцарския калъф на оскъдната светлина в бара.

— Мога ли да го видя пак?

Серпико не се съмняваше, че сега момичето ще го разобличи, но в този момент му хрумна спасителна идея. На ревера си носеше значка с образа на Ленин, която един приятел, наскоро завърнал се от пътуване до Съветския съюз, му бе подарил. Серпико посочи значката и каза:

— Не обичам някой разглежда мои документи заради мои политически разбирания.

— О, ясно — рече момичето.

— Защо ви интересуват мои документи?

— Защото искам да се уверя, че не сте нюйоркски полицай.

— О, ла-ла! — каза Серпико. — Никаква полиция, моля вас.

— Забрави за това, сладурче — рече момичето. — А сега, какво ще кажеш да дойда с тебе? Но ще ти струва нещичко.

— Колко?

— Сто долара.

— Но, миличка — каза Серпико, — аз не иска купува вас. Иска само вземе вас на заем за малко.

— Е, парите са за майсторлъка.

— Какъв майсторлък?

— Ами… нали знаеш… френска любов, каквото искаш.

В таксито момичето каза на шофьора:

— „Американа“.

А Серпико се обади:

— Е, миличка, много неприятно, но това маскарад трябва свърши. Аз от полиция. Той й показа значката си. — Арестувана си.

Трябваше да мине известно време, докато момичето се съвземе. Най-сетне то отправи хладен поглед към Серпико и рече:

— Ти си гадняр… но си добър артист.

 

 

Серпико работи в „хайката за мацки“ около пет седмици, после излезе в отпуска. Преди заминаването му Висшата следствена комисия оттегли обвиненията срещу осем цивилни агенти от Седми отдел, между които Стенърд, Дзумато и Парети. След завръщането си Серпико щеше да разбере защо един честен полицай, дръзнал да се изпречи на пътя на корумпираните си колеги, трябва да внимава за всяка своя стъпка.

Франк мина през Швейцария, Австрия и Италия, където навести роднини на родителите си в градчето Казерта край Неапол. След това продължи за Испания. В Мадрид случайно мина край един магазин, на чиято витрина бяха изложени ножове и влезе да ги разгледа. Един екземпляр му направи особено впечатление. Беше сгъваем нож с бутон на дръжката. При натискане на бутона острието, вместо да се разгъне, направо излиташе. В Ню Йорк законът забраняваше както на цивилните граждани, така и на полицаите да носят такива ножове. Все пак много полицаи се въоръжаваха с тях. При почти откритите заплахи, които му отправяха, Серпико реши, че такъв нож може да му дотрябва, и каза на продавача, че сигурно ще се върне на другия ден, за да го купи. Сутринта обаче се успа и не му остана време да иде до магазина, преди да вземе самолета за Лондон — последната спирка от пътуването му из Европа.

След Лондон отлетя направо за Ню Йорк. На гишето на летище Кенеди подаде паспорта си, здравната книжка и митническата декларация. Дежурният погледна в някакъв списък с имена пред себе си и Серпико забеляза, че той внезапно стана малко нервен. Каза на Франк да почака, изчезна зад една служебна врата и след около минута се върна.

— Нещо не е наред ли? — попита Серпико.

— А, не — отговори мъжът.

На пункта за проверка на багажите митничарят накара Серпико да отвори двата си сака и започна да тършува из тях.

— Бих могъл да ви спестя малко време — каза Серпико. — Аз съм полицай…

Мъжът, изглежда, беше учуден.

— Къде?

— Нюйоркско полицейско управление — отговори Серпико, показвайки значката си.

— Една минута — рече митничарят, — искам да проверя нещо.

Серпико го наблюдаваше как се отдалечи и се посъветва с двама контрольори. Единият се върна заедно с него и каза:

— Вземете саковете си и елате с мене.

Въведоха Серпико в малко помещение, където чакаха двама други митничари. Заповядаха му да се съблече. Той щеше да протестира, но изведнъж разбра каква е работата и реши да се подчини. Останалите полицаи бяха почти уверени, че щом живее в Гринич Вилидж, трябва да пуши марихуана или хашиш. Сигурно това търсеха хората от митницата. По принцип полицаите не ги проверяваха, но това не беше отбелязано никъде в митническите разпоредби и Серпико прецени, че няма смисъл да вдига скандал, който можеше да завърши зле за него.

И тъй, Франк се остави да го претърсят по най-унизителен начин и да обърнат багажа му наопаки. Митничарите настръхнаха от възбуда, когато намериха пакет чай „Тайфу“, тежък пет унции. Серпико го бе купил в Лондон. Изпразниха пакета, но той наистина се оказа пълен с чай. Най-после един от мъжете се обърна към контрольора и вдигна рамене, а онзи изгледа Серпико и профуча през вратата.

На излизане от митницата Серпико забеляза агента, който пръв бе тършувал из саковете му. Попита го:

— За какво беше всичко това?

— Кълна се в бога, не знам. Казах им, че си ченге, а те отговориха, че знаят, и толкова.

Серпико му разказа за ножа с изхвърлящ механизъм, който едва не бе купил в Мадрид, и митничарят рече:

— Добре, че не си го купил. Ако са искали да те накиснат — а аз мисля, че искаха тъкмо, това, — щяха да имат предостатъчно основание.

Нямаше как, на Серпико не му оставаше нищо друго, освен да се възхищава на коварството им. Можеха да го изхвърлят от полицията, стига някой да бе достатъчно заинтересован от това. А да не говорим до каква степен щеше да бъде компрометиран като свидетел срещу изправените пред съда полицаи от Седми отдел.

 

 

Франк се върна в „хайката за мацки“ за около седмица, след което отново бе прехвърлен в Северен Манхатън, при цивилните полицаи. След спречкването с агента, който бе извадил сгъваемия нож, всички, образно казано, ходеха край него „на пръсти“. Но той все още си оставаше напълно отлъчен.

Бе стигнал почти до границите на нервния срив. Чувствуваше се унижен от назначаването му в „хайката за мацки“, а и инцидентът в митницата не можеше да се отрази благоприятно на настроението му. Но най-много го потискаха окончателните решения на Висшата следствена комисия. След всички обещания от Полицейското управление за щателно разследване и след всички уверения, дадени му от прокуратурата на Бронкс, бяха осъдени само осем цивилни полицаи, осем жалки ченгета. Нищо не се каза и нищо не се направи срещу висшите офицери, срещу системата. След всички перипетии, през които бе минал, осем ченгета щяха да операт пешкира, а корупцията щеше да си продължава, все едно, че тях никога не ги е имало. А що се отнасяше до останалите полицаи, те щяха да гледат на него като на прокажен.

Тогава Серпико срещна инспектор Пол Дилайс.

Филип Шеридан се бе оттеглил от управлението. „Сигурно защото нервите му вече не издържат да ме вижда наоколо“ — помисли си Серпико, когато чу за това. Дилайс беше новият началник на цивилните полицаи в Северен Манхатън. Той беше нисък мъж с яко телосложение, тих глас и кафяви очи с твърд поглед. Когато за първи път видя Серпико в кантората — Франк бе застанал встрани от останалите, рошав и брадат, с войнишка риза, работен комбинезон и сандали, преметнал през рамо стара торба от противогаз, в която носеше тридесет и осемкалибровия си служебен револвер (автоматичният броунинг висеше на колана му) — Дилайс го взе за информатор и си рече наум, че трябва да предупреди хората си да не показват така явно информаторите си.

На другия ден, когато Дилайс видя Серпико отново — облечен по същия начин и застанал пак встрани от останалите, — попита един от полицаите кой е този тип.

— О, това е Серпико. От цивилните е. Доскоро беше в „хайката за мацки“.

Дилайс се приближи към Серпико, представи му се и го покани в кабинета си. Когато останаха сами, попита:

— Случайно да имате нещо общо с Франк Серпико от Седми отдел?

Серпико погледна към Дилайс предпазливо, питайки се за какво ли го беше поканил и какво ли ново унижение го очаква. Най-сетне каза предизвикателно:

— Аз съм същият този Франк Серпико.

Инспектор Дилайс стана, заобиколи бюрото си и протегна ръка.

— Искам да ви стисна десницата — рече той. — Знаете ли, вие направихте чудесна услуга на управлението. Проявихте дяволска смелост… Това ви прави чест. Щастлив съм, че мога да работя с вас — с човек, на когото мога да разчитам. За мене вие сте като глътка свеж въздух.

В първия момент Серпико помисли, че това е дебелашка подигравка, но като се вгледа по-внимателно в Дилайс, разбра, че той говори съвсем искрено. Усети щастлива тръпка. До този момент никой висш офицер не бе разговарял с него по такъв начин. Никога не беше чувал за Дилайс, но по-късно щеше да научи, че той до такава степен се е прочул с прямотата и честността си, щото полицаите го наричаха зад гърба му Свети Павел.

Дилайс попита Серпико дали в командата има човек, с когото би искал да работи — някой, когото би желал да има за партньор.

Серпико се усмихна накриво и каза:

— Въпросът не е с кого искам да работя аз. Въпросът е: кой ще иска да работи с мене?

— Добре — рече Дилайс, — ако не намерим никого, с вас ще работя аз самият.

Той удържа на думата си. Беше почти нечувано: офицер от ранга на Дилайс и на неговата възраст — петдесет години — да се катери по покривите, да пълзи из улиците, да прескача оградите на задните дворове… Но Дилайс правеше всичко това заедно със Серпико и сякаш изпитваше удоволствие. Понякога Серпико се тревожеше за него и тогава Дилайс казваше:

— Нищо ми няма. Отново започнах да се чувствувам като полицай.

Работиха заедно през по-голямата част от пролетта и лятото на 1969 година. Дилайс бе първият началник на Серпико, когото той уважаваше достатъчно, за да го нарича „шефе“. Франк винаги щеше да си спомня за това време като за най-хубавия период от службата си в полицията. Остави косите и брадата си да избуят още по-чорлави и за да заприлича съвсем на уличен наркоман, често пуфкаше черни италиански пури на гладен стомах — това наистина му придаваше замаян вид, като че ли току-що си бе боцнал една доза. Обикновено се придържаше към следната процедура: откриваше свърталище, където се играеше на „числа“, наблюдаваше го с бинокъл от покрива, а после, подсигуряван от Дилайс, разбиваше един от таванските прозорци, нахлуваше по стълбите в мазето и блокираше някоя задънена алея.

Друг тактически ход, към който прибягваше, за да не привлича вниманието върху себе си, докато обикаля от квартал в квартал из Северен Манхатън, беше да дъвче портокали и грейпфрути като скитниците. За да се срещнат на някой покрив, Дилайс трябваше само да се движи по обелките, които Серпико ръсеше по пътя си.

Дилайс и Серпико обсъждаха възможността в Северен Манхатън да съществува корупция, подобна на тази в Седми отдел, но славата им караше останалите полицаи да се пазят от тях и те бяха така изолирани, че не можеха да открият никакви улики.

Един ден Серпико докладва на Дилайс, че се е натъкнал на свърталище, където, изглежда, се правели големи залагания на „числа“. Свърталището се помещавало в някакъв склад, чиито прозорци били замазани с боя, тъй че никой да не може да надникне вътре. Складът се намирал на партера на шестетажна постройка недалеч от Линокс Авеню в Харлем. Вътре ставало нещо явно доста важно, защото на всеки от двата близки ъгъла имало по един наблюдател с уоки-токи^[6], а трети наблюдател, също с уоки-токи, стоял точно пред склада. Улицата била населена изцяло от чернокожи и Серпико се опасяваше, че дори и той, с неговата небрежна външност, няма да успее да се промъкне незабелязано край постовете. От покрива се виждала вратата на избата, обърната към съседната алея, но наблюдателят пред склада често поглеждал натам и лесно можел да забележи, ако някой минава. Серпико каза на Дилайс, че най-добрият начин да се щурмува свърталището е да се мине откъм покрива през стълбището до главния вход на сградата. Оттам до вратата на склада имало само двадесетина стъпки и те можели да нахлуят вътре изневиделица.

Дилайс се съгласи. Двамата мъже се изкачиха върху покрива на една сграда, разположена на съседната успоредна улица, и прехвърляйки се внимателно от покрив на покрив, стигнаха до постройката, където се намираше складът. Серпико надникна през ръба на покрива и видя, че обстановката е все още същата — наблюдателите стояха на постовете си, а в склада постоянно влизаха хора, за да направят залаганията си.

Планът бе Серпико да слезе по стълбите пръв, а Дилайс да го последва в случай на усложнения. Но когато Серпико се показа от главния вход на сградата, сепнатият наблюдател гледаше точно натам и го позна от един друг арест, направен преди не повече от две седмици. Той извика: „Затваряйте!“, и се шмугна в склада. Когато Серпико стигна до вратата, тя вече беше залостена. В бързината Серпико бе изпуснал полицейското си уоки-токи и то се бе разпиляло на парчета по тротоара. Той изгледа отломките, после залостената врата и във внезапен пристъп на гняв и безсилие грабна една боклукчийска кофа, хвърли я в прозореца на склада и мина след нея.

Вътре някои от мъжете вече бяха започнали да изгарят фишовете. Серпико извика:

— Полиция! Не мърдай!

Той държеше ръката си в торбата от противогаза, където носеше тридесет и осемкалибровия служебен револвер, стискаше дръжката му, но не го изваждаше. Няколко стъписани играчи на „числа“ се свиха край стената.

Момент по-късно пристигна и Дилайс. Съдържателят на свърталището беше, както се изразяваха полицаите, „майстор бирник“ и имаше трима помощници, които попълваха фишовете. Докато Серпико събираше хартиените листове като веществено доказателство, той го наблюдаваше враждебно. Намериха се много малко пари в брой, но това не беше необичайно — при големите операции парите се изнасяха веднага щом постъпеха.

Почти веднага в склада пристигна „контрольорът“ на „бирника“.

— Какво става тука бе, човек? Ти откъде си? — попита той.

— От градската полиция — отвърна Серпико.

— От полицията ли? — рече „контрольорът“. Гласът му се извиси във възмутен крясък: — Не вярвам! Току-що платих на полицията! — Той поиска да види значката на Серпико, след което отново изръмжа: — Но аз платих на полицията! Що за изнудване е това?

— На кого от полицията си платил? — спокойно попита Дилайс.

„Контрольорът“ понечи да отговори, но се спря, погледна любопитно към Дилайс и каза:

— На никого. На никого не съм плащал.

— Добре, да вървим — рече Серпико на „бирника“.

— Чакай малко — запротестира „контрольорът“. — Той работи за мене. Ако трябва да отведеш някого, отведи мене.

— Ако искаш, ела и ти — отговори Серпико. — Но той също ще дойде.

— Тогава не отивам никъде — каза „бирникът“. — Ако ти трябваме, ще се наложи да ни извлечеш през ей ония хора.

Дилайс се опита да повика помощ със собственото си уоки-токи, но вътре в склада то не работеше.

— Слушай, шефе — каза Серпико, — струва ми се, че ще мога да се измъкна през избата. — И докато Дилайс държеше хората в склада на мушка, той се провря през вратата на избата, излезе на алеята, пресече някакъв двор, стигна до улицата и се обади от една телефонна будка да изпратят подкрепления.

Тълпата се разпръсна веднага щом чу сирената на радиоколата. Серпико и Дилайс изведоха арестуваните навън, но не успяха да изкопчат от тях нищо повече за подкупите, давани на полицията. Все пак след това първо пряко доказателство, че и в Северен Манхатън съществува „комбина“, Дилайс и Серпико направиха някои допълнителни проучвания и стигнаха до заключението, че тук тя е далеч по-сложно организирана, отколкото в Седми отдел. Най-многото, което Серпико успя да научи от някои свои информатори, беше, че подкупите се събират от „бюро“, съставено от пенсионирани полицаи, и по този начин никой от цивилните агенти не е пряко замесен. На всичко отгоре Дилайс, изолиран в собствената си команда, не можеше да направи кой знае какво и в края на краищата се обади на помощник-главния инспектор Макгъвърн, за да го помоли да му окаже помощ при разследването. Но Макгъвърн го нямаше и на телефона се обади един от първите му помощници. Дилайс обясни пред какъв проблем е изправен. Отговориха му, че за да направи подобно искане, трябва да се обърне първо към по-горните чинове в Северен Манхатън.

— А може би просто трябва да направя съобщение по радиото — изстреля отговора си Дилайс.

— Какво става там? — попита помощникът на Макгъвърн. — Нямате ли доверие на началниците си?

Дилайс не отговори. След няколко дни обаче реши да види какво ще стане, ако мине по каналния ред. Той говори с действуващия районен комендант, заместник-главния инспектор Фред Каталано, и повтори пред него подозренията си, че цивилните агенти от Северен Манхатън вземат подкупи. Каталано му отговори, че ако му е нужна помощ за организиране на разследване, може да използува някои курсанти от Полицейската академия.

— Курсанти ли? — възкликна Серпико, когато чу за това. — Ти се шегуваш!

— Точно така ми каза — отговори Дилайс. — Ще трябва да я караме постарому.

Серпико продължи да „обезврежда“ свърталищата за залагане на „числа“ веднага щом ги откриеше, и, както вече се бе случило в Южен Бронкс, един от чернокожите му информатори го запита дали преследва само негрите, или би арестувал и бял агент на „числа“. Серпико каза:

— Можеш да ме провериш.

Следващия път, когато информаторът му даде име и адрес, Серпико знаеше, че го проверяват. Ставаше дума за един „бирник“, италианец, Питър Танкреди, чието свърталище се намираше на Второ Авеню и Сто и шестнадесета улица в Източен Харлем. Там потомците на някога огромната италианска общност, откърмила такива прославени мафиоти като Томас Лукезе (Трипръстия Браун), Франк Костело и Джоузеф Валачи, все още имаха влияние и на практика полицията не ги закачаше.

Серпико веднага се зае с наблюдението над Танкреди, видя го да стои най-спокойно на тротоара пред един италиански обществен клуб, а към него непрестанно да се приближават хора, да прошепват по няколко думи и да отминават. След всеки разговор Танкреди изчезваше в клуба, и се появяваше отново на тротоара след минута-две. Уверен, че той приема облози на „числа“, Серпико бе готов да го арестува. Но в деня, който беше определил за извършване на ареста, не можа да открие Дилайс и взе със себе си една негърка полицай, за да му помага. До известна степен, помисли си Серпико, тя ще бъде по-малко забележима на улицата, ако там има наблюдатели, които не бе разпознал. Самият той беше подстригал брадата си и носеше памучен панталон и спортно сако, за да прилича повече на хората от квартала. Толкова внимаваше да не се разчуе какво е намислил да прави, че не го каза дори и на негърката, докато не стигнаха на половин пресечка от клуба. Нареди й да застане във входа на банката, която се намираше на ъгъла, а после, ако той тръгне нанякъде, да върви след него.

Серпико изчака един играч да се приближи до Танкреди. В момента, в който Танкреди се обърна, за да влезе в клуба, Франк тръгна след него. Той влезе тъкмо когато Танкреди минаваше през вратата на кухнята, разположена отзад. Серпико пресече помещението. Всички наоколо бяха възрастни италианци, които играеха карти или пиеха кафе. Никой от тях не вдигна поглед нито към Танкреди, нито към него.

Като стигна до вратата на кухнята, Серпико видя как Танкреди извади от фурната лист хартия и започна да пише на него. Серпико пристъпи напред, грабна листа, извади още няколко от фурната и каза: Арестуван си!

Танкреди го гледаше като онемял. Серпико го изтласка в предното помещение. Старците, задълбочени в играта на карти, все още не им обръщаха внимание. Негърката чакаше при входната врата и Серпико й каза да я заключи. Това най-сетне привлече вниманието на картоиграчите, и на ония, които пиеха кафе. Човекът зад машината за кафе изведнъж съобщи, че трябва да си тръгне.

— Стой си на мястото — каза Серпико. — Искам да поогледам клуба още малко.

Човекът зад тезгяха рече:

— Не можеш да ме задържиш насила.

— Не се прави на много хитър — изръмжа Серпико, защото ще ти пукна ченето. Тук се играе на комар. А и какво пие оня там? Имаш ли разрешително да продаваш бира?

Мъжът млъкна и се зае да лъска тезгяха.

Точно в този момент се почука на стъклото на входната врата. Пред нея стояха двама мъже, единият по-висок, и двамата облечени в скъпи дрехи, с широкополи спортни шапки. Серпико каза на негърката да отключи вратата. Мъжете пристъпиха напред, пръв вървеше по-ниският.

— Влез само ти — каза му Серпико.

Човекът кимна на приятеля си и влезе. Старците в клуба притихнаха.

— С какво мога да ти услужа? — попита Серпико.

— Защо да не пийнем по една сода или нещо друго?

— Не съм жаден.

— Хайде, хайде — рече човекът, — не ме ли позна?

— Не.

— Спомни си. И аз се казвам като тебе.

Тогава Серпико го позна — това беше Франк Серпико, наричан още Фарби, известен комарджия с досие в нюйоркската полиция и картотекиран от ФБР като съветник на един от най-могъщите кланове на мафията в страната по онова време, семейството на Вито Дженовезе. Франк никога преди не се беше срещал лице в лице с мафиот от такъв висок ранг и се питаше как ли гангстерът бе научил за ареста в клуба. Толкова бързо ли се бе пръснала новината? Още по-смайващ бе фактът, че другият Серпико знаеше кой е той.

— Можем ли да минем отзад и да поговорим? — попита другият Серпико.

— Добре.

Франк каза на негърката да не отключва вратата и да не позволява на никого да влиза или излиза.

В кухнята Серпико гангстерът каза:

— Слушай, момчето ми, какво става с тебе? Всички се държат прилично, само ти си пъхаш носа, където не трябва. Каква е тая работа, а? Виж какво ще ти кажа: ще се погрижа за тебе на моя сметка… от собствения си джоб.

— Не ме интересува това в джоба ти. Иначе нямаше да съм тук.

— Слушай — продължи гангстерът, — ако отведеш оттук този човек, скоро ще съжаляваш. Той просто се опитва да си изкара прехраната. Лошо правиш. Лошо за целия квартал. Тия работи тревожат всички. Знам за тебе. Искам да кажа, знам за тебе, за Бронкс и за всичко останало. Не мога да те разбера. По дяволите, та ние сме от една кръв! Знам къде си израснал. Познавам колата ти. Знам, че живееш във Вилидж. — Той направи пауза и продължи: — Знам дори къде живеят родителите ти. Как са те, мама и татко?

„Това може да се разбира по два начина“ — мислеше си Франк Серпико. Съименникът му бе подбрал думите си много внимателно. Привидно той само изтъкваше, че трябва да бъдат приятели, но във всичко, което казваше, се съдържаше скрита заплаха.

Серпико реши да се направи, че не го е разбрал. Внезапно извади броунинга си и го насочи към корема на гангстера.

— Писна ми да слушам глупостите ти — каза той. — Този тип е арестуван и ще дойде с мене.

Лицето на съветника от мафията се наля с кръв.

— Хей, съвземи се. Не можем ли да си поговорим? Що за човек си ти бе? Има и други честни полицаи, но те поне уважават договорите.

— Или той ще дойде с мене още сега — рече Серпико, — или ще окошаря цялата банда. Все едно ми е.

— Добре, нека бъде както искаш, но не смятам, че трябва да се постъпва така. Не е хубаво.

— Имаш ли да кажеш още нещо?

— Не — отвърна гангстерът, — ще се видим пак.

Не след дълго един друг агент на „числа“, когото Серпико бе арестувал, Винсънт Саусто, се обърна към него в съда и каза:

— Ей, да знаеш, че ще ти видят сметката! — И когато Серпико го запита кого има предвид, Саусто рече: — Твоите хора.

Серпико попита:

— Кои мои хора, италианците ли?

Саусто отговори:

— Не, ченгетата!