Питър Маас
Серпико (11)

Глава единадесета

Джил Дзумато, партньорът на Серпико, бе преместен на 25 май и Франк започна да работи в екип с друг цивилен агент, вече ветеран.

На освободеното от Дзумато място още същия ден бе назначен спретнат, женствено красив полицай, наречен Джеймс Парети. Идваше направо от кабинета на главния инспектор и в отдела се пръсна мълвата, че „с него трябва да се внимава“. Серпико, като удавник, готов да се хване за всяка сламка, се питаше дали Парети не е подставено лице, изпратено от Уолш, и изпълнен с надежда, зачака някакъв знак, че е именно така.

Междувременно Дейвид Дърк бе идвал в квартирата на Франк няколко пъти. Той сядаше в градината при алпинеума, измайсторен от Серпико, и с чаша в ръка продължаваше да сипе високопарни хули срещу лицемерието на Крийгъл.

— Стига с тия глупости! — пресече го най-сетне Серпико. Беше му втръснало да слуша всеки път едно и също.

Дърк зае отбранителна позиция. Последва яростен спор. Не му ли вярва вече Франк, попита Дърк, или иска да каже, че той е виновен, дето от срещите с капитан Форън и Крийгъл не е излязло нищо?

— Не, не съм казал такова нещо — отговори Серпико. — Но ми омръзна всеки път да разпалваш надеждите ми с тия твои пикливи големи имена, а после да установяваш, че никой не желае да се забърква в кашата.

— Добре, ако не ми вярваш, отивам си веднага и край на всичко. Само кажи една дума.

— За бога, Дърк — отвърна Серпико, — налей си още една чаша!

Вечерта на същия ден, когато преместиха Дзумато, Дърк се обади на Серпико по телефона и възбудено започна да обяснява, че е настъпил край на несполуките им. Най-после той бил намерил изход от положението. Бил уредил на 30 май, Деня на падналите във войните, двамата да се срещнат с Арнолд Фрейман, комисар-следователя към щаба на кмета Линдзи. Срещата щяла да се състои в Манхатън, в апартамента на Фрейман.

Серпико попита каква би била ползата от тази среща. Капитан Форън, който беше от управлението за разследване, не работеше ли все още, както и самият Дърк, за Фрейман? Можели да прескочат Форън, обясни Дърк. Най-сетне той се бил сближил с Фрейман — нещо, с което не можел да се похвали по времето, когато бяха ходили при капитан Форън, за да му покажат плика с трите стотарки. Дърк каза още, че успял да проведе няколко дълги разговора с Фрейман, по време на които изтъкнал, че макар управлението за разследване да има пълномощия за контрол върху работата на всяка служба в града, на практика обвиненията срещу корумпирани полицаи се прехвърлят за разглеждане в самото Полицейско управление. Според думите на Дърк Фрейман бил въодушевен от възможността да разследва лично някои дела, отнасящи се до корупцията в полицията. Дърк добави, че казал на Фрейман за познанството си с точно такъв полицай, който е в състояние да им помогне, и Фрейман проявил силно желание да се срещне с него.

— Продължавай, Дърк — рече Серпико.

— Франк, казвам ти, той има желание да свърши работа. Не е политическа курва като Крийгъл. Дай му сведения, за да задвижи нещата.

— Ще помисля, Дърк.

— Франк, послушай ме! Казвам ти, че това е начинът да направим нещо.

В крайна сметка Серпико реши, че няма какво да губи, и се съгласи да иде на срещата с Фрейман.

Късно следобед в Деня на падналите във войните, по пътя към апартамента на Фрейман, у Франк се промъкна първото подозрение, че в края на краищата може би и у него тлеят някакви политически амбиции. Дърк го бе предупредил да не споменава, че са ходили при Крийгъл. Нямало смисъл, както се изрази той, да усложнява нещата.

Не би могло да има среща, до такава степен предварително обречена на неуспех, както тази между Серпико и Фрейман. Арнолд Гай Фрейман, атлетичен мъж с квадратни челюсти, надменен глас, високомерен поглед и по младежки подстригани сивеещи коси, държеше извънредно много на аристократичния си вид. Човек можеше да си го представи как напуска тенис корта след няколко изиграни сета без капчица пот по тялото си или как, удобно облегнат в дълбокото кожено кресло на някой екстравагантен мъжки клуб, се готви да се наслади на пурите и брендито. Даже и най-горещите му почитатели признаваха, че Арнолд Фрейман отдава прекалено голямо значение на външния вид — както на собствения си, така и на останалите — и че скромността не е негова добродетел.

Серпико усети това още в първия момент. Фрейман ги посрещна на входа с добре изгладен сив фланелен панталон, лъснати чехли, бяла риза с отворена яка и жилетка от кашмирена вълна. Той заоглежда Серпико — перчема и гъстата му брада, протритите му обувки, износения панталон от рипсено кадифе, черния пуловер с висока яка и златния Мечо Пух, окачен на шията му. Серпико почти го чуваше как си мисли: „Какво иска от мене този човек, какво ли може да ми каже той?“

— Господин комисар — рече Дърк, — това е Франк Серпико, човекът, за когото съм ви говорил. Сега ще чуете със собствените си уши нещата, които той иска да ви каже.

Фрейман протегна ръка — малко предпазливо, както се стори на Серпико.

— Приятно ми е — рече той.

Настаниха се около масичка във всекидневната. Фрейман и Дърк си наляха скоч, а Серпико помоли само за чаша газирана вода.

Дърк отговори на въпросителния поглед на Фрейман с няколко встъпителни думи, като обясни усърдието, с което Серпико се е посветил на полицейската професия. След това Франк отново разказа историята си. Той бе решил да се опита да смекчи високомерието, което усещаше у Фрейман, и при всеки удобен случай вмъкваше по едно почтително „сър“. Чувствуваше се смутен и объркан. Фрейман не задаваше въпроси. От време на време посягаше към купичката с лешници и един или два пъти погледна към Серпико, но през повечето време гледаше втренчено в пространството.

Когато Серпико млъкна, настъпи продължителна пауза. После Фрейман каза:

— Е, и какво искате да направя аз?

Серпико бе отишъл на срещата с голяма доза скептицизъм относно ползата от нея, но сега въпросът на Фрейман го порази и той с труд овладя гнева си. Искаше му се да изкрещи: „Защо, по дяволите, питаш мене? Аз съм само едно тъпо ченге, нали така? Ти си великият комисар-следовател, а питаш мене какво да правиш!“ Но устоя на изкушението и отговори:

— Е… сър… може да направите много неща. Може да инсталирате в отдела скрити подслушватели… като начало…

Фрейман вече клатеше отрицателно глава. За това било необходимо съдебно нареждане, каза той. Щяло да му се наложи да излезе извън рамките на управлението си, твърде много хора неизбежно щели да разберат какво се готви. После попита Серпико би ли носил у себе си скрит микрофон.

Серпико отговори, че от това едва ли ще има голяма полза. В най-добрия случай би могъл да запише някой обикновен полицай като себе си, а важното в случая е да се разбере колко нависоко се е разпростряла корупцията. Освен това, продължи той, след напускането на Дзумато останалите цивилни агенти всеки момент ще научат, че той не участвува в разпределението на печалбите от „комбината“, и едва ли някой от тях ще говори пред него за подкупи.

В първия момент Серпико не разбра забележката на Фрейман за съдебното нареждане, което било необходимо за инсталирането на скрити подслушватели, но макар и с известно закъснение осъзна, че той сигурно бърка скрития подслушвател с таен телефонен дериват. Обясни, че скритият подслушвател е електронно устройство, излъчващо сигнали, които могат да бъдат уловени от приемател, разположен на две пресечки от мястото на разговора. За това, обясни Серпико на комисар-следователя, понастоящем не е необходимо разрешение от съда. А ако Фрейман изпитва неудобство да ходи в отдела, то Серпико има и друга идея. Цивилните агенти от Седми отдел често използуваха един закрит камион с шпионки, когато излизаха да провеждат тайни наблюдения. Серпико сам бе излизал с него и знаеше как полицаите, отегчени от работата си, приказват там за какво ли не. Камионът, каза Серпико, всеки момент ще бъде откаран за ремонт в Манхатън, в един от гаражите на Полицейското управление, и за него и Дърк ще бъде проста работа да се вмъкнат вътре и да инсталират скрит подслушвател.

Фрейман все още се колебаеше и Дърк се намеси, за да го убеди да даде съгласието си. Разговаряха още известно време по въпроса и накрая Фрейман се съгласи, че този план за действие е добър.

След малко, когато си тръгваха и бяха стигнали до вратата, Серпико отново забеляза съмнение в погледа му.

— Е, хайде… добре… — каза Фрейман, сякаш се чудеше дали наистина е взел правилно решение.

След като излязоха, Дърк разсея съмненията на Серпико.

— Горе главата, Франк! — рече той. — Стига с тая проклета параноя! Всичко се уреди.

На по-следващата вечер Дърк позвъни на вратата на Серпико и го помоли да отиде с него до колата му, паркирана отвън. В колата Дърк се пресегна, бръкна в жабката и извади някакъв малък предмет. Подържа̀ го на дланта си, после го остави обратно и каза:

— Е, ето че го получихме!

Серпико изпадна във възторг. Най-после, мислеше си той, една отговорна инстанция наистина е готова да чуе онова, което от толкова време се опитва да каже на толкова хора! А имаше и друг план. Ремонтът на закрития камион нямаше да започне до един-два дни и вместо да рискува и да инсталира скрития подслушвател чак когато колата бъде откарана в гаража, той можеше да я изкара от Бронкс и заедно с Дърк да свършат работата предварително.

Едновременно с въодушевлението Серпико чувствуваше и угризение на съвестта, задето се беше държал тъй грубо с Дърк и бе оценил съвсем неправилно Фрейман. „Това е добър урок — рече си той, — ще трябва да го запомня.“

Дърк каза, че ще се обади на другия ден, за да разбере кога Серпико ще изкара камиона. Но когато се обади, избълва познатия порой от ругатни. Било му наредено да върне подслушвателя на управлението за разследване, бил необходим във връзка с някакъв случай на вземане на подкуп, в който бил замесен един инспектор по градоустройството. Новината донякъде раздразни Серпико, но това не беше краят на света. Кога, попита той, ще им дадат отново подслушвателя?

Тогава Дърк трябваше да признае истината — целият план бе пропаднал. Комисарят Фрейман смятал, каза той, че Серпико е „психо“.

 

 

Беше първата седмица на юни, време бе „комбината“ на цивилните агенти в Седми отдел да събере парите. В колата новият партньор на Серпико разучаваше списъка на местата, където трябваше да спрат. Доколкото бе известно на Франк, за по-голяма сигурност списъкът съдържаше само имената или шифрованите названия на „банкерите“ и „контрольорите“, които се „откупваха“, но не и адресите им.

— По дяволите! — изпъшка агентът. — Не знам къде точно се намират половината от тия места! — И се обърна с надежда към Серпико.

— Хм, знаеш ли, никога не съм си давал труд да ги запомня — отговори Франк.

Партньорът му изсумтя и каза:

— Тая проклета работа ще ни отнеме целия ден!

Когато не знаеше къде точно се намира дадена явка, той бе принуден да обикаля из квартала, докато открие някой от уличните „бирници“, който да го упъти. Всичко се вършеше съвсем открито, тъй че това обикновено никак не беше трудно, само дето се губеше време.

Серпико изпитваше симпатия към новия си партньор. Слаб, мургав, леко прегърбен, той носеше очила и зад кичура над челото косата му бе започнала да оредява. С любезните си маниери приличаше на човек, който може да се види зад тезгяха на някоя аптека. Докато обикаляха с колата, той започна да философствува за „комбината“.

— Не зная за какъв дявол съм се хванал на хорото — каза той и с мрачен вид се размисли на глас как би погледнал семейството си, ако нещо се обърка и стане известно с какво се занимава.

— А защо рискуваш? — попита го Серпико.

Човекът вдигна рамене.

— Ех, Франк, всички правят така. Ти знаеш.

При тази мисъл настроението му малко се разведри и той добави, че наличието на „комбината“ е една от малкото добри страни на полицейската професия. Важното е, рече, да не си прекалено алчен. Ако не станеш прекалено алчен, няма да си имаш неприятности.

После се смълча и настроението му, изглежда, отново се помрачи. А и, обясни той, всичко това се очаква от тебе, ти си длъжен да го правиш и… просто приемаш нещата такива, каквито са. Веднъж се опитал да излезе от играта, добави агентът, но не се доизясни и Серпико не можа да разбере дали са го разубедили, или просто сам се е отказал от намерението си. Споменът за това време обаче явно съживи някакви стари угризения в душата на човека и той внезапно заяви, че някой ден може би ще излезе от „комбината“, че ако трябва, би се върнал и в „торбата“ — така полицаите наричаха униформата.

Серпико му вярваше наполовина. „Ето, мислеше си той — как работи системата. Има хиляди полицаи, които искат да бъдат честни, но тя не им позволява.“ Някак всичко се беше объркало, честните полицаи трябваше да се страхуват от покварените, вместо да бъде обратното.

След всяко спиране пачката банкноти, която носеше партньорът на Серпико, ставаше все по-дебела. Най-накрая стана толкова огромна, че той вече се страхуваше да я държи у себе си. Пресегна се и мушна парите в жабката, като каза, че сега трябва да свърне зад ъгъла за още една вноска.

— Не оставяй мангизите при мене — рече Серпико. — Ами ако ме гепят с тях?

— Тук никой няма да те гепи — уверено отвърна агентът. — Явката е на следващата пресечка. Аз съм този, който трябва да се страхува. Виж, ще ги мушна под седалката.

После тръгна, а Серпико прекара десет напрегнати минути, представяйки си как го хващат в колата сам с парите.

Привечер партньорът на Серпико бе събрал вече толкова много пари, че се видя принуден да ги раздели на две. Докато вършеше това, седнал в колата, той започна да отделя стодоларови банкноти и каза на Серпико:

— Ето. Мога да ти дам твоите още сега.

Серпико вече бе мислил за евентуалните обстоятелства, при които ще бъде разкрито, че не участвува в „комбината“, и как трябва да реагира. Сега само погледна към партньора си с недоумяващ израз и попита:

— Какво е това?

— Твоят дял.

— Какво искаш да кажеш?

— Ей, Франк, ти какво — шмекеруваш ли? Какво значи туй „какво искаш да кажеш“? Ето твоя дял за месеца.

— Но досега аз не съм вземал никакви пари — рече Серпико. Докато говореше, той гледаше партньора си право в очите и видя, че лицето му буквално побеля. Човекът се разтрепери.

— Франк, какво се опитваш да ми погодиш?

— Не се опитвам да ти погодя нищо.

— Ами какво правеше с Дзумато?

— Защо не питаш него?

— Искам да кажа, какво ставаше с твоята част? Къде отиваше тя?

— Казах ти — спокойно отговори Серпико. — Питай Дзумато. Той твърдеше, че ми ги заделя.

Докато се връщаха с колата в отдела, партньорът му седеше като парализиран, лицето му беше пепеляво и на Серпико се струваше, че той всеки момент ще получи инфаркт.

Новината, че Франк Серпико не е участвувал в „комбината“, бързо се пръсна сред цивилните агенти и Стенърд обяви спешно събрание на следващия ден.

— Ти трябва да дойдеш — каза той на Серпико.

Франк бе силно изненадан от мястото, което Стенърд бе избрал за провеждане на събранието. Вместо в задната стая на някой бар или в някой сумрачен мотел, както трябваше да се очаква, то се състоя пред сградата на съда в Бронкс, на отсрещната страна на улицата, един малък триъгълен парк със сенчести дървета. До този момент Серпико не се беше натъквал на толкова смайващ пример за безпределната арогантност на корумпираните полицаи. Към пладне, когато всички се скупчиха около Стенърд, паркът се превърна в най-оживеното кътче на Южен Бронкс. Те стояха под едно дърво — бяха около половината от всички цивилни агенти в отдела, включително един лейтенант — и свободно разговаряха за „комбината“, докато край тях се нижеше парад от съдии, полицаи, адвокати, помощник-прокурори, репортери, гангстери и обикновени граждани.

Самото събрание беше още по-смайващо. Серпико беше напълно сигурен, че ще бъде прицел на обвинения от рода, че е шпионин, изпратен от Службата за разследване към Дирекцията на полицията, и се бе подготвил за това. Но всичката злоба в изказванията, целият гняв и подозренията на мъжете бяха насочени към Дзумато, задето е вземал двоен дял от печалбата.

— Това потайно копеле! — каза един от тях. — Ще му откъсна мръсните яйца! Той е крал от моите пари!

Стенърд се опитваше да успокои колегите си.

— Бъдете спокойни за Дзумато — рече той. — Аз ще се оправя с него. Ще прибера парите обратно. А ако се опъва, няма да получи допълнителното си възнаграждение.

Причината, поради която ги е събрал, каза той, била необходимостта от затягане на дисциплината между участниците в „комбината“. Искал да бъде сигурен, че това, което е направил Дзумато, няма да се повтори. Вместо само трима души да събират подкупите за целия отдел, той предложи в тази работа да вземат участие всички цивилни агенти. Който не ходи на явките, рече той, за него няма хляб.

След известни колебания и препирни агентите гласуваха в полза на това предложение и Стенърд се обърна към Серпико:

— Ти какво ще кажеш, Франк?

Серпико не възнамеряваше да се включва в „комбината“, но и не искаше да се отчуждава от останалите.

— Не — отвърна той, — досега не съм вземал пари и не си струва тепърва да започвам.

Стенърд се опита да го убеди:

— Добре де, ако започнеш сега, бихме могли да уредим нещата. Ще ти дадем парите, завлечени от Дзумато, а пък и… сам знаеш… остават ти още много години служба.

— Слушай, по-добре да не започвам. Нека нещата си останат както са.

— Виж какво ще ти кажа. Може да ти даваме по сто долара на месец за разноските.

— Защо по сто? Ако изобщо ще вземам пари, бих могъл да получавам целия си дял.

— Но, Франк, това ще бъдат просто пари за покриване на служебните разноски. Трябва да пускаш по нещо на полицаите от канцеларията, нали?

Стенърд имаше предвид парите, които цивилните агенти, извършили арест, трябваше да дават на чиновниците.

— Какво значи „пари за покриване на служебните разноски“? — попита Серпико. — Те идат от същото място, нали?

— Добре, Франк… Кажи какво искаш.

— Казах ти вече. Искам само да ме оставите на мира, за да си гледам работата както намеря за добре.

— Е, добре. Ето какво ще направим тогава — каза Стенърд, обръщайки се към цялата група с тон, който показваше, че това е последното му решение. — Който от вас работи с Франк, ще плаща обяда му и ще поема всички подобни разноски, а в края на деня ще представя сметката, за да му я уредим.

Серпико прецени, че ако продължава да се опъва, вече има опасност да предизвика нова вълна от подозрения, и не възрази. Знаеше, че Стенърд се опитва да го въвлече в „комбината“ с всички възможни средства. Дали щяха да се наричат „пари за покриване на служебните разноски“ или другояче, ако той приемеше дори и един долар, щеше да бъде толкова виновен, колкото и останалите. А приемайки да му плащат храната, поне нямаше да получава пари на ръка. Ако неговият партньор му платеше закуската или обяда, на следния ден той самият щеше да плати общата сметка. Ако знаеше нещо за тези момци, помисли си Серпико, то беше отношението им към парите. Никой от тях не би си направил труда да възрази, ако Серпико предложеше да му купи нещо за ядене, и без съмнение щеше да представи касовата бележка, за да му я осребрят.

Когато се разотиваха от събранието, един цивилен агент от отдела тръгна редом с Франк и предложи да се отбият в някое барче, за да изпият по бира. След като им сервираха, агентът каза:

— Ей, нищо не разбирам.

— Какво?

— Франк, защо не вземаш парите?

— Не ми трябват въшливите ви пари — отвърна Серпико. — Какво ще правя с тях?

За бога, не знам… Каквото искаш. — Агентът се загледа замислено в бирата си. Изведнъж лицето му просветна. — Можеш да се отървеш от тях… Например, като ги даваш за благотворителни цели.

— За благотворителни цели ли?

— Да, точно така. По този начин ще направиш маса добрини.

— Слушай, няма значение какво ще правя с парите, важното е, че съм ги взел. А защо трябва да ги вземам?

— Е, това просто ще накара другите да се почувствуват по-добре.

— Казваш да ги давам за благотворителни цели. А ти, по дяволите, за какво ги вземаш?

Агентът поруменя. Започна разпалено да говори за мизерното си детство.

— Никой не ми даваше нищо. Сега аз сам си вземам. Вземам всичко — два долара, десет, сто, хилядарка! Падне ли ми — вземам!

— Виж — каза Серпико. — Какво образование имаш?

— Приравнено на средно.

— И колко получаваш на година?

— Колкото и ти, предполагам. Около дванадесет бона. Така ли?

— С такова образование — ядосано каза Серпико — къде на друго място можеш да печелиш толкова пари, да ползуваш всички тези облаги, да си осигуриш пенсия и какво ли не? И все пак трябваше да вземаш подкупи! За бога, та ти си полицай! Знаеш ли какво означава това? Давал ли си си някога сметка какво вършиш? Лежал ли си нощем буден в леглото, мислил ли си за това?

Агентът гледаше встрани.

— Не — рече той накрая. — Не мога да мисля за това. Ако мислех, щях да измъкна пищова и да си пръсна черепа.

 

 

Голямото събрание, състояло се след преместването на Дзумато, имаше странни последствия. Няколко дни по-късно Стенърд дойде при Серпико и заговори за Джеймс Парети — новия човек, заел мястото на Дзумато в Седми отдел.

— Слушай, Франк, знаеш ли, този Парети е от центъра, може да е шпионин. Искаме да го провериш, виж какво можеш да разбереш за него.

— Вие искате аз да го проверя? Защо аз?

— Е — каза Стенърд и в думите му имаше известна логика, — ти не вземаш пари и можеш спокойно да разговаряш с него. Няма за какво да се безпокоиш, нали така?

Другите полицаи в отдела избягваха Парети и Серпико неведнъж се бе питал как би могъл да се сближи с него, за да разбере дали той наистина не е подставено лице, изпратено от първия заместник-комисар Уолш. Предложението на Стенърд разкриваше великолепна възможност да направи това, без да предизвика никакви подозрения. Серпико просто отиде при един от лейтенантите в отдела и заяви, че този ден иска да работи с Парети.

По време на обяда Парети започна да описва „чистката“, която се готви да предприеме в Южен Бронкс.

— Първият, когото ще окошаря — каза той, — е Мо Шлитън.

Моис и Самюъл Шлитън бяха кралете на играта на „числа“ в Бронкс и бяха свързани с поне две от петте мафиотски семейства в Ню Йорк. За полицаи като Серпико и Парети да арестуват кой да е от братята Шлитън бе все едно да арестуват президента на „Юнайтед Стейтс Стийл“ или на „Дженеръл Мотърс“ в собствения му кабинет. Нивото, на което те се „откупваха“, бе толкова високо, че Серпико едва ли би могъл да си го представи.

— Ще пипна Шлитън, каза Парети, — освен ако не участвува в „комбината“. Но сигурно участвува, а?

— Не бих могъл да зная — отвърна Серпико.

— Слушай, изпратиха те да ме провериш, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— По дяволите, никой от тях не умира от желание да се хвърли на врата ми. Сигурно са си организирали „комбина“. Защо тук да е по-различно, отколкото на друго място? Какъв е месечният пай?

— Не зная — отговори Серпико. — Не съм вземал никакви пари.

— Да? Е, а какво чуваш да се приказва?

Ако Парети бе подставено лице, помисли си Серпико, той играеше ролята си доста добре.

— Около осемстотин, така съм чувал.

— Осемстотин, а? И кога започваш да ги получаваш?

— Както се приказва, след месец и половина.

— Месец и половина! — възкликна Парети. — По дяволите, искам своето още сега!

На другия ден Стенърд попита Серпико какво е научил и Серпико му каза, че Парети го е разпитвал за „комбината“ и иска да получи дела си веднага.

— Майната му! — рече Стенърд. — Защо да правим изключение за него?