Питър Маас
Серпико (3)

Глава трета

Рано сутринта на 4 февруари, непосредствено след посещението на кмета в „Грийнпойнт“, Полицейското управление оповести, че престъпникът, стрелял в Серпико, е задържан. Той се оказал двадесет и четири годишният наркоман и пласьор на хероин Едгар Ечевария, по прякор Мамбо. При залавянето му бил ранен в корема и след това откаран в „Грийнпойнт“, където го настанили в хирургическото отделение на четвъртия етаж, точно над Серпико. В полицейското досие на Ечевария били отбелязани арести за притежаване на наркотици и за брутално нападение с нож.

Както съобщаваше полицията, между прострелването на Серпико и неговата дейност, насочена против корупцията, нямало явна връзка, но все пак било започнато разследване.

Междувременно новината за инцидента се пръсна из управлението и по дъските за обяви на много от полицейските участъци се появиха набързо надраскани забележки, иронично призоваващи към събиране на средства за адвокат, който да защищава „мъжа, стрелял в Серпико“, както и за вземане на уроци по точна стрелба.

Според версията на полицията, публикувана в пресата, Серпико, подпомаган от екип цивилни агенти, след като предварително съобщил, че е полицай, се опитал да проникне в апартамента, където бил Ечевария. Пътят му обаче бил препречен от подсигурителната верига на вратата. Отвътре се стреляло два пъти — единият изстрел улучил Серпико — и колегите му незабавно открили ответен огън, при което Ечевария бил ранен в ръката. След като се измъкнал през задната част на апартамента, добавяше полицията, Ечевария бил заловен две пресечки по-надолу от други полицаи при втора престрелка.

Според спомените на самия Серпико нещата не стояха точно така. Той не знаеше подробностите на съобщението, публикувано сутринта, но и да ги знаеше, не би им обърнал внимание, защото се чувствуваше много зле. Усещаше нетърпимо главоболие, което го връхлиташе на талази. Все пак, що се отнася до състоянието на нервната му система, това беше окуражителен признак.

Злокобната кръвениста течност продължаваше да се процежда от лявото му ухо. Сгънатата върху него марля беше поставена, за да попива ликвора, а не да попречи на изтичането му. При даденото положение не беше целесъобразно да се приложи нито един от обикновените методи за спиране на кръвотеченията. Не бе направен например никакъв опит за тампонада, защото в такъв случай течността просто би започнала да се връща назад и да се събира в пространството между мозъка и обвивката му или в самия мозък. Голямата опасност, която грозеше Серпико, беше инфекцията. Външното уха гъмжи от микроби и единственото, което можеше да се направи до зарастването на разкъсаната мозъчна обвивка, беше да се прибегне до масивно вливане на антибиотици. Ако някои от микробите се окажеха резистентни, можеха да предизвикат менингит и да причинят неминуема смърт.

Тази сутрин състоянието на Серпико бе обсъдено на няколко лекарски консулта. „Грийнпойнт“ не разполагаше с неврохирургическо отделение, но имаше неврохирург „на повикване“, който работеше в Еврейската болница в Бруклин и в края на краищата бе решено Серпико да бъде прехвърлен там. Официалният мотив беше, че за момента не се налага спешна операция и че Еврейската болница е по-добре оборудвана. Но същевременно тази болница беше частна, Серпико можеше да има самостоятелна стая, да бъде обслужван от специални сестри и освен това — както забеляза един от лекарите по време на обсъждането — в случай, че нещата вземат лош обрат, Полицейското управление едва ли би искало да го упрекнат, че се е „поскъпило“ за разноските.

Рано следобед Серпико бе откаран в Еврейската болница с полицейска линейка. Настаниха го в стая на деветия етаж и пред вратата застана на пост униформен полицай. Когато смяната на полицая свърши, една от сестрите го чу да казва на заместника си:

— Не влизай в стаята. Не говори с него.

— Добре де, но защо?…

— В участъка не ти ли обясниха?

— Не, само ми наредиха да те сменя.

— Добре, аз ти казвам. Не трябва да говорим с него. Той не е цвете.

 

 

В известен смисъл Серпико се бе върнал на своя територия. Еврейската болница в Бруклин се намираше в Бредфорд-Стайвесънт, само на една пресечка от къщата, в която бе израснал. Това бе същата болница, където му оперираха спешно апендикса. Там отиде и когато на четиринадесетгодишна възраст се простреля по невнимание. Франк винаги се бе увличал по огнестрелните оръжия и като момче поддържаше авторитета си в кварталната банда с умението да прави самоделни пистолети. По онова време тези примитивни приспособления бяха на мода сред градските банди. Здраво натегнат ластик изстрелваше двадесет и две калибров куршум през парче от антена за автомобилен радиоприемник, служещо за цев. Куршумът излиташе от импровизираната цев с премятане, вместо да се върти по оста си, и на близко разстояние можеше да причини тежки наранявания. Серпико тъкмо бе сглобил един такъв „пистолет“ в мазето и се канеше да го изпробва, когато оръжието ненадейно „гръмна“ самичко и издълба кървава бразда в ръката му. Той не успя да спре кръвотечението и тъй като го беше страх майка му да не разбере какво е правил, се добра до болницата самичък. Когато обясни несвързано, че си играел и раната била причинена от куршум, сестрата се обади в полицията. Докато го шиеха, пристигнаха двама полицаи.

— Е, малкият — каза единият от тях, — къде е пистолетът?

Серпико седеше като вкаменен. Неговото увлечение по оръжията можеше да се сравни по сила само със страхопочитанието му към полицаите и той вече виждаше как го карат окован в белезници по някакъв дълъг коридор и чу вратата на килията да се тръшва зад гърба му.

— Няма никакъв пистолет — отвърна най-сетне той. — Намерих един патрон, стегнах го на менгеме, за да извадя куршума, но той просто експлодира в ръката ми.

— Аха, просто експлодирал, така ли? — запита полицаят.

— Да, сър.

— В кое училище ходиш?

— В „Сейнт Френсис Преп“ — отговори Франк. Това беше известно католическо училище в Бруклин, където родителите му в края на краищата бяха събрали средства да го запишат, докато братята и сестра му бяха завършили обикновена гимназия.

— Всеки, който учи в „Сейнт Френсис“, трябва да е по-умен — каза полицаят. После се оттегли с колегата си в ъгъла на помещението, докато превържат ръката на Серпико. След това продължи:

— Добре. Този път ще те пуснем, но внимавай да не те спипаме отново за нещо подобно.

Франк беше сигурен, че двамата полицаи са разбрали цялата несъстоятелност на историята му с намерения патрон, но същевременно са преценили, че той всъщност не е лошо момче, и са решили да не му причиняват повече неприятности. Това му направи дълбоко впечатление. Значи работата на полицаите не беше само сляпо да прилагат законите, но и да помагат на хората.

Макар че се бе включил в една от уличните банди — иначе нямаше как да се приобщи към останалите момчета в Бруклин — Франк беше решил да стане полицай. По-късно, когато желанието му се сбъдна и другите полицаи изведнъж се превърнаха в негови врагове, той се опитваше да си припомни кога точно бе взел решението си, но така и не успя. Като момче не пропускаше да слуша по радиото предаването „Ловци на престъпници“, в което справедливостта неизменно възтържествуваше. Размени колелото си за бойскаутската риза на един свой приятел не защото искаше да стане скаут, а понеже тя беше синя като полицейските ризи. Един от членовете на бандата и сега си спомня как веднъж видял единадесетгодишния Серпико да се вози, вкопчен в задницата на един тролейбус. Викнал му да скочи, за да си играят, а Франк му отвърнал: „Не мога, разследвам един случай.“ За дванадесетия си рожден ден Серпико получи от родителите си микроскоп и първото нещо, за което го използува, бе да изследва една умряла муха, за да открие причините за смъртта й. Другите момчета от квартала се записаха в Полицейската атлетическа лига, за да могат да гледат гратис мачовете на „Бруклин Доджърс“. Франк се отегчаваше от бейзбола и се записа само за да може да се разхожда гордо изпъчен с красивата емблема на лигата.

Но онова, което Серпико помнеше най-добре от детските си години, беше представата, че полицаят е „добър“. И нещо повече — че той е олицетворение на авторитет, престиж и уважение. Когато някой полицай се приближеше по тротоара и кажеше: „Хайде, отдалечете се!“, хората се разотиваха, и то незабавно. Когато някъде избухнеше семейна разправия, патрулният полицай автоматически биваше повикван, за да реши спора. Франк никога нямаше да забрави първия арест, на който бе станал свидетел: някакъв крадец бягаше надолу по улицата, а един полицай го преследваше с кола; полицаят се подаде от колата с изваден пистолет, скочи и насочи оръжието към разтреперания престъпник, който се опря на една стена с вдигнати ръце. От времето, когато беше съвсем малък и в неделя сутрин след църковната служба лъскаше обувки в работилницата на баща си, му бе останал също споменът за огромния мъж с червендалесто лице, синя риза и бели ръкавици, извисяващ се в стола си над него. Револверът издуваше куртката. Дори баща му го обслужваше с особена почит. Полицаят никога не оставяше бакшиш, а на Серпико и през ум не му минаваше да очаква подобно нещо при вида на тази властна фигура.

Може би бе хранил прекалено големи надежди. Сега, като размишляваше върху това, Серпико се учудваше как е могъл да бъде толкова смешно наивен. Колко нелепо е било да вижда в човека полубог само защото е облечен в униформа със значка и е въоръжен с пистолет и палка! Все пак трябваше да мине много време, преди идеализмът му да се разсее.

Серпико постъпи в армията на седемнадесет години, без да чака повиквателна заповед, и прекара две скучни години като пехотинец в Корея, където еднообразието се нарушаваше единствено от упражненията в стрелба, които много му допадаха, уроците по карате — той бързо стана добър каратист — и отпуските, прекарвани в Токио. Още при първото си отиване там се запозна с едно японско момиче и всяка следваща отпуска прекарваше с него. Избягваше обичайните войнишки свърталища, изучаваше езика, опитваше се да попие възможно повече от японския живот. Към този принцип се придържаше и по-късно, когато — вече полицай — предпочете да живее в Гринич Вилидж, вместо да се присъедини към затвореното на практика общество на останалите полицаи. Но това беше много по-късно.

След като напусна армията, Серпико упорито се стремеше към всичко, което намирисваше на полицейска служба. Той нямаше право да се яви на изпит за държавен служител, преди да навърши двадесет години, нито да положи клетва, за да бъде назначен на работа в полицията, преди да навърши двадесет и една. Последното изискване бе чисто формално, защото и без това трябваше да се чакат две години поради наплива от кандидати. Тъй че Серпико се записа в Бруклинския колеж, за да се специализира в полицейските науки. Колежът предлагаше както дневни, така и вечерни курсове и много полицаи, които се стремяха към повишение, също го посещаваха. Франк забеляза, че повечето от тях носят бели чорапи, тъмни панталони и морскосини шлифери, и незабавно започна да се облича по същия начин. Сприятели се с един млад полицай, когото срещна по време на лекциите, и на няколко пъти двамата се срещаха извън колежа. Серпико наблюдаваше със завист как в автобуса полицаят, вместо да плаща, само показва лъскавата си значка. Ако отидеха на кино, въвеждаха ги в салона, без да чакат. Веднъж, докато пиеха кафе в дома на едно момиче, Серпико помоли полицая да му даде значката си, за да я разгледа. Успя да се измъкне с нея в друга стая, притисна я към гърдите си и застана пред огледалото. Обзе го усещането, че е друг човек, и се разтрепери от вълнение.

Освен часовете по криминология и техника на разследването останалите занятия бяха скучни за Франк и той скоро ги заряза, за да постъпи на служба в Международното детективско бюро на Уилям Дж. Бърнс. Това първо назначение обаче не подхрани кой знае колко илюзиите му относно работата като частен агент, борещ се срещу тайни международни машинации, мистериозни жени и ловки мошеници. В бюрото обикновено му възлагаха охраната на разни обекти, например пивоварната на Шафър близо до бруклинския кей, където дежуреше като униформен пазач. Поне можеше, когато някой от колегите му в колежа го запита какво прави, да казва, без да се впуска в подробности, че работи за детективското бюро на Бърнс. Но хилядите каси бира, над които трябваше да бди седмица след седмица, бяха твърде много дори за неговото въображение и в края на краищата напусна.

Продължаваше да се подготвя за приемните изпити в полицията, четеше жадно всеки бюлетин и всяка брошура, издавани от Полицейското управление. Една брошура бе залепил на стената над леглото си. В нея между другото се казваше, че служителят от полицията живее, за да служи на обществото; че той „обикаля улиците“, докато гражданите спят; че „взема в ръцете си осакатеното тяло на детето и тръгва да търси безсърдечния шофьор, който го е блъснал и избягал“; че „страда дълбоко, когато някой негов колега е убит или ранен при изпълнение на служебния си дълг“; и че „страда дори още повече, когато някой полицай се окаже черна овца и посрами останалите“.

Веднага след като отпразнува двадесетия си рожден ден, Серпико представи документи за завършено гимназиално образование, яви се на състезателния тест за кандидат-полицаи, класика се между първите десет процента и беше включен в списъка за постъпване в Полицейската академия.

Докато чакаше да го приемат, Франк се замисли в каква област би желал да се специализира, щом веднъж стане полицай, и реши, че ще е най-добре да работи с уличните хлапета. За да добие известен опит в това отношение, той подаде заявление за постъпване на служба в Отдела за борба с детската престъпност — подразделение на кметството, съсредоточило усилията си за поддържане на мира между отделните младежки банди, които през петдесетте години се преследваха безжалостно из целия град. Постът теоретически изискваше кандидатът да е завършил колеж, но точно по това време отделът беше в затруднение, а пък и Серпико убедително изтъкна обстоятелството, че неговият собствен опит на момче, отраснало в улична банда, компенсира липсата на специално образование. Повериха му надзора над една войнствена, съставена предимно от италианци банда в Куинс, наречена „Царете на юмрука“. Предшественикът му, обект на присмех заради предвзетите си маниери, беше изпаднал почти в истерия и бе напуснал, след като един от членовете на бандата се бе изходил по голяма нужда в шапката му. Когато Серпико се срещна за първи път с членовете на бандата, между тях имаше и няколко момичета. Попитаха го: „Хей, искаш ли да чукаш? Избери си!“

Франк не им отвърна с лекция за вредата от безразборните сексуални връзки, както очакваха те. Каза им любезно:

— Вижте, няма нужда да се грижите за мене. Каквото ми трябва, мога да си го намеря и сам.

На следния ден се яви с пакет презервативи и ги раздаде. „Ако ще се чукате каза той, — гледайте поне да избегнете усложненията.“ Похватите му, макар и еретични, бяха плодотворни и седемте месеца, през които работи с бандата, минаха без нито едно сбиване — или така наречената „тупурдия“. Когато стана полицай обаче, от плановете му да работи с младежите не излезе нищо. С времето научи, че назначаването в съответните екипи се цени високо сред колегите му заради подкупите, връчвани с лекота от управителите на салоните за билярд и боулинг, танцувалните зали и другите заведения, където се събираха предимно младежи, тъй като имаше закони, ограничаващи възрастта на посетителите, времето, което могат да прекарат в заведенията, и вида на напитките, които могат да им се продават.

На 11 септември 1959 година Серпико положи клетва и бе приет в академията. Преди клетвата на всички новопостъпили раздадоха полицейски значки. Някои от значките бяха нови, но повечето от тях — вече носени от други полицаи, сега повишени в сержанти или пенсионирани. Само една малка част от значките имаха трицифрен номер, номерата на останалите бяха четири и петцифрени. Ако някой подадеше жалба срещу полицай, най-лесният начин да го идентифицират беше по номера на значката му и Серпико чу един от новаците зад него да прошепва: „Надявам се, че няма да ми се падне някой от малките номера — много лесно се помнят.“ На Серпико дадоха значка с номер 19 076. Тя беше доста потъмняла и още дока го си я окачваше, той се запита дали ще успее да я излъска достатъчно добре. После му казаха, че би могъл да я никелира, и веднага след церемонията той хукна да свърши тая работа.

В курса на Серпико имаше триста души, разделени на групи от по тридесет. В началото, след като получиха сивите си курсантски униформи и тридесет и осемкалибровите служебни револвери, те се питаха един друг кой какво е вършил, преди да постъпи в академията. Когато Серпико каза, че е бил на служба в Отдела за борба с детската престъпност, един от новаците като че ли остана изненадан:

— Та значи бил си нещо като социален работник, така ли?

— Да — отговори Серпико. — И какво от това?

— Не ме разбирай погрешно. Само искам да кажа, че ми е чудно, дето си станал полицай, след като си бил социален работник.

— А ти къде си работил? — запита Серпико.

— Бях в строителството. Заплатата беше екстра, но нямаше работа през цялата година. При лошо време например спират да строят. А и работата е тежка, докато й свикнеш.

С изключение на един от новопостъпилите, който бе работил като детектив в универсален магазин, като че ли никой не се интересуваше от истинската същност на полицейската професия и задълженията, свързани с нея. Серпико си спомняше един от тях да казва, че чиракувал в бръснарница, но работата не му харесвала и си рекъл, какво пък, по дяволите, ще взема да се явя на изпитите за полицаи, може и да ги издържа. Друг работел като шофьор на камион, но напуснал, защото мястото не било достатъчно сигурно. Трети, чернокож, разправяше, че е много по-добре да бъдеш полицай, отколкото да тикаш количка из модния център. Ударението винаги падаше върху икономическите и социалните предимства на професията. Тя беше чиста и почтена. Заплатата беше най-високата, която човек можеше да получи с възможно най-ниско образование. Въпреки че всички бяха на по двадесет и няколко години, разговорите се въртяха все около сигурността на службата, безплатната храна и намаленията, които можеха да ползуват, пенсиите, които щяха да получават. Първият урок, който Серпико получи в Полицейската академия — как се взема отпуска по болест, — беше естествен плод на тези настроения.

„Новобранският“ период продължи четири месеца, включващи лекции, упражнения в стрелба с пистолет, физически тренировки и практическа работа. Инструкторът по физическа подготовка, мъж с плешива глава и гърди като бъчва, известен под името Мистър Клийн^[1] непрекъснато повтаряше колко е важно от финансова гледна точка да бъдеш в добра форма, когато извършваш арест.

— Нали не желаете някой да направи униформата ви на парцали! — крещеше той. — Помнете, че сте платили за нея.

По време на лекциите ги запознаваха с многообразието от престъпления, с които курсантът ще се сблъска, когато стане полицай. Специално внимание се обръщаше на правилното попълване на различните формуляри — за всички възможни обикновени и углавни престъпления и за всички злополуки, които биха могли да сполетят човек, имаше отделни образци. Важността, придавана на писмената работа, силно наклоняваше везните в ущърб на полицаите с богато въображение и с вкус към действието. Онези, които познаваха добре разпоредбите и реда на процедиране, впрочем постоянно преразглеждани и преработвани, обикновено се домогваха до чиновническа служба в някой от участъците. Тези служби им предоставяха огромна власт само защото знаеха как да обработват и препращат лавината от рапорти, които ежедневно затрупваха всеки полицейски участък. Именно тези бюрократи неизменно издържаха най-добре изпитите за повишение в чин сержант — първата значителна стъпка нагоре по стълбата на полицейската йерархия.

„Ако при автомобилна злополука между лично моторно превозно средство и такси е загинал водачът на частната кола — старателно записваше Серпико в бележника си, — обадѝ се на дежурния офицер, за да уведоми детективите от съответния район, екипа по убийствата и екипа за разследване на произшествия. Разпитай свидетелите и запиши необходимите данни в бележника си, като добавиш и опис на предметите, собственост на загиналия — за дежурния офицер. Попълнѝ формуляр ЮФ-95 и го прикрепи към палеца на десния крак на мъртвеца. Вземѝ разписка от шофьора на колата на моргата. Попълнѝ формуляр ЮФ-6 за картотеката на полицейския участък. Приготвѝ копия от същия формуляр за Информационната служба, Бюрото за регистрация на произшествия и Транспортното бюро. Направѝ подробен рапорт за произшествието върху бланка ЮФ-6 (Б). Попълнѝ формуляр MB-104 за Министерството на автомобилния транспорт. Не попълвай формуляр ЮФ-18, освен ако ще бъде търсена съдебна отговорност. В такъв случай приготвѝ копие и за общинския адвокат.“ По-късно, когато Серпико вече бе назначен на служба в един район, някакъв стар полицай го посъветва: „Ако чуеш трясък от катастрофа в района си, най-умното нещо, което можеш да направиш, е да хукнеш в обратната посока.“

Освен стрелбата на полигона, където получи майсторски разряд, Серпико харесваше най-много практическата работа, по време на която наблюдаваха действията на полицаите по постовете им. Но най-вълнуващото събитие настъпи неочаквано, след като Серпико бе преминал три четвърти от срока на обучението. В извънредни случаи курсантите можеха да бъдат изпращани на пост по улиците и когато избухна „епидемията“ от оскверняване на синагогите в града, курсът на Серпико бе мобилизиран. Разделиха ги на екипи по двама. Разрешиха им да избират партньора си и на всеки екип бе определена за наблюдение по една синагога. Ходеха в цивилни дрехи, работеха само нощем и ако разполагаха със собствена кола, можеха да я използуват. Естествено, Серпико си избра за партньор бившия детектив в универсален магазин — жилав ирландец на име Джон О’Конър, който споделяше много от възгледите му относно смисъла на полицейската професия. Двамата често бяха излизали да вечерят заедно, след което скитаха из града с надежда да се натъкнат на някой обир. Сега всеки път, когато отиваха на пост пред синагогата с очуканата лимузина „Ларк“ на Серпико, О’Конър потриваше ръце и казваше:

— Тази вечер, Франк, момчето ми… тази вечер ще направим първия си арест!

Но все нищо не се случваше. И най-после…

Една вечер бяха паркирали колата диагонално на отсрещната страна на улицата пред една синагога в западната част на Горен Манхатън. Беше късно, улицата пустееше. Непосредствено вляво от тях имаше училищен двор с мрежеста ограда. Двамата си бъбреха тихо. О’Конър, дълбоко религиозен човек, обезпокоен, че Серпико нередовно посещава църковните служби, казваше: „Франк, това е единствената истинска вяра. Не бива да й обръщаш гръб…“ Внезапно с крайчеца на окото си Серпико забеляза две човешки сенки, които се стрелнаха през училищния двор към оградата. На светлината на уличната лампа той видя нещо да проблясва в ръката на единия. Непознатите се покатериха върху оградата и тъкмо се прехвърляха през нея, когато Серпико каза: „Тръгвай след мене!“, и двамата изскочиха от колата. Зачакаха с извадени револвери, така че, когато чернокожите младежи стъпиха на тротоара и се обърнаха, застинаха задъхани и онемели от изненада.

„Е, най-сетне…“ — помисли си Серпико и показа по-лицейската си значка. О’Конър им заповяда да застанат с лице към оградата. Единият беше нисък, а другият — висок. В академията им бяха обяснили, че между престъпниците често се срещат такива двойки.

Приличат ми на Крачун и Малчо! — тихо каза Серпико.

О’Конър се пресегна и взе предмета, който блестеше в ръката на ниския. Беше хромирана касичка, пълна с монети. Ниският се кълнеше, че я е намерил в двора на училището. Междувременно Серпико претърси високия и намери в джоба на сакото му прав бръснач.

— За какво ти е това? — попита той.

— Трябва ми за отбрана, началство. Миналата седмица ме обраха в тоя квартал и наоколо не се мярна кьорав полицай. Когато имаш нужда от ченгета, тях никакви ги няма!

О’Конър реши да опита психологически ход.

— Вижте какво, момчета — рече той. — Ще се наложи да ви отведем в участъка за разпит. Ако сте извършили нещо нередно, ще го установим. Но ако се разберем по приятелски, може и да ви се размине леко.

— Не, сър, всичко си е както ви казахме! — отвърна ниският. — Намерихме тези пари, може ли да ги задържим?

Гласът му звучеше толкова убедително, че О’Конър каза разколебан:

— Е, ако никой не си ги потърси, сигурно ще ви ги оставят.

— Бъдете сигурен, началство!

На Серпико не му се нравеше особено мисълта да вози в колата двамата заподозрени със свободни ръце.

— Джон — рече той, — ще бъде по-добре да им сложим белезници.

Франк забеляза нерешителността в очите на приятеля си. Като новак, О’Конър се страхуваше да не извърши неоснователен арест.

— Хм, и аз не знам, Франк.

Двамата негри стояха до оградата, застинали пред дулата на револверите.

— Помниш ли какво каза оня ден лейтенантът? — попита Серпико. — „Ако е извършено престъпление и полицаят има логични причини да допусне, че го е извършил задържаният, това е достатъчно основание за арестуването му.“ Така ли беше?

— Да, но ние не знаем дали е извършено престъпление.

— В този район ли? — възкликна Серпико. — Ти май се майтапиш! Добре, аз поемам отговорността.

Когато влязоха в най-близкия полицейски участък, снеха белезниците на арестуваните и се приближиха към дежурния сержант с известно смущение. Но след като ги изслуша, той каза:

— Момчета, като че ли сте арестували важни птици. Отведете ги горе в детективската стая.

В стаята на детективите някакъв дебел застаряващ мъж с шапка в ръка разпалено жестикулираше пред един детектив, който си вземаше бележки. Като видя двамата негри да влизат, водени от Серпико и О’Конър, извика:

— Тия са! Тия двамата ме обраха!

Шишкото беше таксиметров шофьор и както се оказа, един от многото, ограбени през последните седмици от двойката арестувани. Те наемали такси, искали да бъдат откарани до някоя глуха част на града и като стигнели там, високият опирал острието на бръснача в гърлото на шофьора, а в това време набитият му спътник обирал банкнотите от джобовете на жертвата и задигал касичката с дребните пари. Серпико и О’Конър бяха пипнали двамата злосторници само двадесет минути след последната им „лудория“, още преди да бъде съобщено за нея по полицейската радиостанция.

Въодушевени от успеха си, двамата приятели отпразнуваха случая с по халба бира в първия бар, на който се натъкнаха. На следващия ден Серпико, в качеството си на полицай, извършил ареста, трябваше да се яви в съда като свидетел по делото срещу двамата арестанти. По пътя към съдебната зала ниският му каза:

— Началство, имахте късмет, че извадихте патлаците. Иначе отдавна да сме офейкали!

Новината за ареста, извършен от Серпико и О’Конър, бързо се пръсна из академията. Някои от преподавателите им казаха, че те с положителност ще спечелят Кметския трофей — най-почетната награда, която можеше да получи един курсант. В края на краищата обаче дадоха наградата на друг техен колега, който бе арестувал някакъв мъж, представящ се за полицай. Според мълвата награденият бил близък на заместник-главния инспектор.

— Виждаш ли — каза един курсант на Серпико, — не е важно какво си направил, а на кого си познат.

„Може и да е така — мислеше си Франк, — а може и да не е.“ Възможно беше другият арест да е бил по-важен. Тъй или иначе, Серпико беше твърде възбуден от приближаването на момента, в който щеше да стане пълноправен полицай, за да се разстройва от случая. Но ето че малко преди да облече синята полицейска униформа, истината за онова, което го очакваше, започна да прозира.

Всеки випускник получи бордеро на стойност 125 долара, срещу което трябваше да поръча униформата си при един от предварително определените по списък шивачи. След това бе длъжен да се яви на оглед в снабдителската служба към управлението. Серпико не остана особено доволен от шлифера си. Струваше му се, че виси върху него като чувал.

— Така, така — каза му сержантът, който извършваше огледа. — Поискал си го елегантен и по-широк. Може да ти свърши работа.

— Не разбирам.

— Кой знае? — смигна му сержантът. — Може да се случи в района ти да има супермаркет или магазин за напитки. Никога не е излишно да има къде да пъхнеш два пакета.

В деня преди тържеството полицейският свещеник държа слово пред курсантите от випуска на Серпико и говори за „тихия вътрешен глас“, който ги бе довел до решението да станат полицаи. „Това е кариера, която не е просто професия — каза свещеникът, — това е призвание.“

В деня на самата церемония Серпико седеше на стола си вдървено, притеснен от новата униформа, с която за първи път се явяваше пред публика. Между присъствуващите бяха баща му, майка му и сестра му, които заедно с останалите слушаха словото на полицейския комисар. Комисарите идваха и си отиваха, но речите им пред випускниците от Полицейската академия всяка година си оставаха едни и същи, сякаш секретарите, които ги пишеха, редовно вадеха от прахта „трудовете“ на своите предшественици.

Серпико чу, че е получил най-добрата и пълноценна подготовка на света, че е изучавал право, че е усвоил тънкостите на полицейската професия, тактиката на по-лицейската работа и похватите, с които си служат престъпниците, и че вече е напълно годен да се включи във войната срещу престъпността, да приложи на практика получените познания навън, по улиците на града. Представителната му униформа ще го отличава като обществен служител; хората, които преди никога не са го забелязвали, ще започнат да се вглеждат внимателно в него; всичко, което направи или каже, ще има ново значение; и черупката, която досега е ограничавала собствения му свят, изведнъж ще се разчупи, щом обществото насочи вниманието си към него.

Казаха му още, че в качеството си на блюстител на реда той ще играе важна морална, социална и политическа роля. Неговото учтиво, достойно и безпристрастно поведение както по време на служба, така и в свободните му часове ще бъде от изключителна важност за внушаване на уважение към законите и правителството, защото обикновените хора влизат в контакти с полицията много по-често, отколкото с всички други правителствени органи, взети заедно. Тъй че от него се очакваше да изпълнява задълженията си съобразно „философията, на основата на която е изградено американското общество“ — равенство пред закона, зачитане правата на личността и достойнството на всяко човешко същество.

Серпико вярваше на всяка дума. Между другото беше обърнато внимание, че с личното си поведение той трябва да бъде „пример за неподкупност“, но не бе споменато нищо за корупцията, за парите, които ще бъдат пъхани под носа му — както извън, така и в самото управление, — нито за свещения му дълг да докладва за подобни явления, където и да се натъкне на тях. За това не бе ставало дума и по време на обучението в академията. Един от инструкторите му бе казал: „Ние ви преподаваме това, което е написано в книгите, но на практика всеки участък има свой собствен стил на работа. Като идете там, ще разберете всичко.“

 

 

В стаята на Еврейската болница в Бруклин, където бе настанен Серпико, транспарантите бяха спуснати. Той лежеше на една страна, гол, покрит с чаршаф до кръста, а тръбичките, забодени в гърдите му, още не бяха извадени. Лявото му око беше все така затворено от подутината. Дясното, полуотворено, гледаше разсеяно в пространството.

От време на време Серпико покашляше и изтриваше кървенистата слуз от устата си с марлена салфетка. Раната от куршума, голяма колкото десетцентова монета, бе покрита с коричка. От ухото му продължаваше да извира течност, оцветена в неприятен кафяв цвят от примесената кръв.

Само най-близките членове на семейството му бяха получили разрешение да го посещават и още първата вечер, когато го преместиха там, дойдоха всички: баща му и майка му, двамата му братя с жените си и сестра му с мъжа си. Просто постояха при него няколко минути. Сестра му Тина остана известно време неподвижна, загледана в обезобразеното, му, подпухнало и покрито с черни и сини петна лице. Докато го наблюдаваше, той въздъхна дълбоко, една сълза се отрони от затвореното око и се търкулна по бузата му. Тина избяга в коридора и се разхълца неудържимо. По-късно, вкъщи, тя не можа да заспи и посвети на брат си прочувствено стихотворение, което започваше така:

За теб доброто е добро,

а лошото е лошо.

За теб среден път няма.

Потънал в постоянния полумрак на болничната стая, зашеметен от силните успокоителни лекарства и мощните антибиотици, подхранван все още по венозен път, Серпико бе изгубил представа за време и място. Сънуваше отпуската, прокарана преди няколко месеца на Хаваите остров Мауи с една от приятелките си, стюардесата. Веднъж отидоха с колата до самия край на острова. Там в колиби, разположени между дърветата покрай плажа, живееха хора, образували мото като комуна всичко, което притежаваха, беше общо. Франк се разходи по брега и видя бункерите, останали от войната, с изрисувани върху тях символи на мира. Двамата е момичето лежаха на горещия пясък под палещото слънце и тон наблюдаваше огромните прииждащи вълни. От време на време, тъкмо преди да се разбият на плажа, в прозрачните им води се мяркаха риби. Мина му през ум, че те сякаш са направени от неон големи неонови риби, — и се усмихна, очарован от тази мисъл. Някои от хората по плажа бяха голи и той внезапно реши също да свали банските си гащета. Никога преди не бе правил подобно нещо. Приближи се някакъв мъж и им предложи отворен кокосов орех. Серпико си спомни как хладното мляко се разля по жилите му. Вечерта хората от плажа напалиха огън и двамата с момичето седнаха при тях. Слушаха песните, китарния звън и грохота на прибоя. Никога не се бе усещал така свободен…

На четвъртия ден след настаняването му в Солницата Франк се почувствува малко по-добре, започна да осъзнава обкръжаващата го обстановка и видя цветята, изпълнили стаята. Късно следобед една от сестрите му донесе писмо.

Серпико забеляза, че първоначално то е било адресирано до болницата „Грийнпойнт“, а след това — препратено до Еврейската болница в Бруклин. Печатът върху марката бе от 4 февруари, което означаваше, че е пуснато в пощенската кутия няколко часа след престрелката.

На пръв поглед приличаше на обикновена картичка с благопожелания. На нея бе напечатано: „Оздравявай по-скоро!“ Само че думата „оздравявай“ бе задраскана и вместо нея някой беше написал с разкривени букви: „Умри.“ Отдолу със същия почерк бе добавено: „Капут.“ На полицейски жаргон това означаваше „презерватив“ и беше най-обидната дума, с която един полицай можеше да нарече свой колега.