Сюзън Уигс
Господарят на нощта (4)

4

Пиетро Аретино. Точно той ли, каза си ядно Сандро и спря насред салона. Като самопровъзгласил се цензор на суетните и пророк на истината, Аретино беше любимец на князете, които едновременно го уважаваха и се бояха от него. Сандро го търпеше, макар и неохотно.

Аретино беше облечен в черно кадифе, подплатено със златно извезан сатен, ширитите също бяха златни. Жилетката му беше от златен брокат, на хълбока му висеше дамаскинска кама, ножницата й беше обкована с бисери.

Още преди Сандро да е успял да каже нещо, Аретино се втурна към него с учудваща бързина, въпреки че беше едър и дебел мъж.

— Ето го! Господин Сандро! — Гласът му беше дълбок и силен. Широка усмивка раздели гъстата черна брада. — Божественият! Всемогъщият! Колко е хубаво, че осветихте мрачния следобед със сияйното си присъствие!

— Млъкнете, Пиетро — отговори сърдито Сандро. — Днес не съм в настроение да слушам празните ви ласкателства.

Аретино притисна голямата си ръка към гърдите.

— О, драга, вашите думи пронизват сърцето ми. Искреността ми е дълбока като водите на лагуната. Нима не съм удостоил стотици князе с възвишените слова на златното си перо? Нима не съм ги въздигнал в безсмъртие с прекрасните си стихове?

— Някои обаче бяха окаляни и омърсени…

— О, за вас това не важи, господарю. За вас ще напиша епос. Героичен разказ, който ще надмине дори безсмъртното ми възвеличаване на папата.

— Очевидно скромността е от скритите ви добродетели — отговори саркастично Сандро. — Не, благодаря, Пиетро. Запазете героичните стихове за благодарните си клиенти.

— Тогава може би сонет? — Очите на Аретино святкаха въодушевено. — Само четиринадесет реда, макар че сърцето ми копнее да напише поне сто пъти по толкова.

Сандро с мъка потисна усмивката си. Никак не му се щеше да възложи на Аретино да увековечи делата му — действителните и желаните — в стихове и пасквили. Грамадният поет възприемаше постоянните му откази като лично предизвикателство и не преставаше да му досажда.

— Аз няма да се откажа от намерението си, драги господине. Ще настоявам, докато се съгласите — заяви твърдо той.

— Идете да си точите ноктите на друга жертва — засмя се Сандро.

Аретино замаха сърдито с ръце. Лъвската грива се разсипа по раменете му.

— Ето! Що за човек сте вие? Не е възможно да нямате и капка суетност, която да възвелича в проза.

— Нямам време за суета.

Очите на Аретино се присвиха замислено.

— Все още ли няма напредък по случая Моро?

Сандро го погледна пронизващо.

— Откъде знаете какво разследвам? Нима Тициан…

— Разбира се, че не. Вие сте го накарали да се закълне, че няма да се разбъбри, нали? Този човек е по-почтен от цялата кардиналска колегия. Нали ме познавате, Сандро. Единственото, което обичам повече от жените и хубавото ядене, е клюката. Нима очаквате, че ще намерите труп с отрязани любовни атрибути и ще успеете да запазите това в тайна?

Аретино взе един бонбон от купата и го пъхна в устата си.

Сандро реши да направи забележка на подчинените си, които разследваха случая. Щом Аретино знаеше, те можеха спокойно да обявят подробностите по случая от площад Сан Марко.

— Да приема ли, че вече сте направили връзка с дожа? — попита Аретино.

— Това не ви засяга.

— Засяга ме животът на Венеция, стари приятелю, както и смъртта, особено когато е мъчителна и загадъчна като тази на Моро. — Аретино задъвка бавно и поглади брадата си. — Явно е, че убиецът е мразил зверски бедния Моро.

Сандро беше направил това заключение още в мига, когато бе видял трупа.

— Това означава, че убиецът може да е жена — продължи да размишлява на глас Аретино. — Това би обяснило и използването на отровен стилет. Жената не е силна като мъжа, но бързата отрова върши добра работа.

— Ако не искате да изложите на риск мъжествеността си, Пиетро, запазете тези мисли за себе си.

Аретино му намигна съзаклятнически.

— По-лесно би ви било да попречите на морската вода да проникне в лагуната, дивино.

Сандро не можа да сдържи усмивката си. Аретино го изнервяше, но и го забавляваше. Поетът умееше да излива злобата и остроумието си на хартията и стиховете му бяха наистина чудесни.

— Вътре ли е маестрото? — попита Сандро и посочи с глава вратата към ателието.

Пиетро кимна.

— Работи. По-добре е да не му пречим.

— Вие да не сте на стража?

Поетът се засмя и наля две чаши вино.

— Нали ще ми правите компания, Сандро. Напоследък не се мяркате често в дома ми.

Сандро пое чашата и благодари с леко кимване.

— Домът ви винаги е пълен с гости, човек просто няма къде да се обърне. Да не говорим за болницата, която сте открили.

Пиетро изпи виното си на един дъх.

— Наистина превърнах едното крило в болница. Онези бедни дяволи просто няма къде да се подслонят.

Въпреки гръмкото си самохвалство и острото перо, Аретино имаше добро сърце и вратите на дома му бяха винаги отворени за просяците.

— Другото крило — продължи с тайнствено намигване поетът — е определено за харема ми. Вече имам шест метреси. Знаете ли, че хората ги наричат „Аретини“?

Сандро не се съмняваше кой бе измислил това прозвище.

— Ще ми позволите ли да ви поздравя?

— Стари приятелю, винаги има нещо, за което можете да ме поздравите. — Аретино си наля още една чаша вино и я остави на масата. — Елате с мен. Искам да ви покажа нещо.

Сандро хвърли нетърпелив поглед към вратата на ателието, после с въздишка се присъедини към Аретино. Последва грамадната, загърната в скъпо кадифе фигура по дългия коридор и се озова в просторна галерия със затъмнени прозорци.

— Това е частната галерия на Тициан — обясни тихо Аретино.

— Какво правим тук тогава?

— За мен няма тайни. — Аретино отиде до прозореца и го отвори. Бялата светлина откъм морето нахлу в помещението, което беше съвсем празно. Само в един от ъглите беше поставена тясна пейка. По стените висяха картини без рамки. На всяка картина беше изобразена една и съща личност.

Лаура.

Сандро трябваше да събере всичките си сили, за да не покаже реакция.

Аретино напрегна до крайност острия си ум, за да разтълкува безизразното му лице.

— Така си и мислех. Даже Господарят на нощта не може да й устои. Тициан ми каза, но аз не повярвах.

— Какво ви каза Тициан?

— Че Лаура ви е… затрогнала.

— Коя Лаура?

Аретино се ухили и го заплаши с пръст.

— Приятелю, старанията ви да не покажете интерес ми показват колко силен е той в действителност. За мен сте като отворена книга, Сандро. Вие сте луд по тази жена.

— Не ставайте смешен. Тя е още дете.

— Може би, но детето е изключително привлекателно и ви е омагьосало, нали? Елате, знам, че въпросите напират на езика ви, затова ще ви спестя срама да ми ги зададете. Нека разгледаме картините. — Аретино скръсти ръце пред огромния си корем.

— Виждате ли колко е твърд — похвали се той и се запъти към картините. — Онова, което Петрарка е направил за своята Лаура в стихове, Тициан го прави в картини. От месеци работи над тази серия. Както виждате, новият му модел е успял да го накара да даде всичко от себе си. — Аретино спря пред една разкошна Венера. — Човек просто не може да се удържи, какво ще кажете?

Голата богиня, която беше полегнала лениво на богато надиплена покривка, веднага омагьоса Сандро. Реакцията му беше много по-силна, отколкото беше очаквал. Той откъсна погледа си от картината, но веднага бе привлечен от образа на Флора, която изглеждаше зряла като стоплена от слънчевите лъчи праскова. До нея лежеше Леда, която се любеше с лебед с човешки ръст; изразът на лицето й неприятно напомни на Сандро как беше изглеждала Лаура в обятията на Маркантонио. Той се покашля и насочи вниманието си към Цирцея, която беше използвала магическата си сила, за да превърне хората в животни. Лаура олицетворяваше всички тези митове и легенди, но в действителност не беше нито една от тези жени.

На всяка картина тя изглеждаше като оживяла богиня. Всяка картина я правеше по-близка до сърцето му и в същото време безкрайно далечна, разтваряща се в облаците. Искрящите очи бяха широко отворени, но никой не можеше да разгадае тайните им.

— Мисля, че са… красиви — промърмори под носа си той.

Аретино се превиваше от смях.

— Вие сте много лош артист, господине, и още по-лош критик. За бога, Сандро, защо не си признаете? Тициан е постигнал своя връх, нима не виждате? Никой не може да устои на тези картини, а на мен ми внушават дори страхопочитание.

— Какво ще прави с тях? — Сандро си представи нахалните клиенти, които щяха да разглеждат тези майсторски произведения и да се пазарят за тях, и потрепери от ужас.

Аретино въздъхна.

— Все още не знам, маестрото не е решил. Аз съм делови човек и много ми се иска да го помоля да направи изложба, защото ще му донесат цяло състояние. Въпреки това се колебая.

Сандро вдигна едната си вежда и попита саркастично:

— Да не би да имате угризения на съвестта, стари приятелю?

— Никога! — отговори искрено Аретино. — Работата е там, че Тициан не е доволен от творбите си.

Сандро беше приковал поглед в очите на гордата Цирцея. Беше видял този израз на лицето на Лаура, когато му представи приятелите си в бордея.

— Не ви вярвам. Какво повече би могъл да иска?

— Каза ми, че още не е успял да проникне в душата й. Иска му се да разкрие мъчителните й тайни.

— Защо мислите, че момичето има тайни? — попита глухо Сандро.

Аретино направи широк жест с ръка, който включваше всички картини.

— Погледнете ги и ще се убедите, че е точно така.

Сандро трябваше да се съгласи с него. Колкото и неустоими да бяха тези картини, нарисуваната на тях личност носеше в себе си нещо неопределимо, недостижимо и за най-острото око. Тициан се бе постарал да проникне до дъното на душата й и въпреки това бяха останали черти, които художникът не бе успял да разкрие.

— Знаете ли какво не е наред в тези картини? — попита Аретино и скръсти ръце на гърба си, за да прилича на учен. — Той е нарисувал всичко в нея, изплъзнала му се е само миризмата й.

— Как може да се нарисува миризма? — попита ядосано Сандро и отново се стресна от силата на реакцията си. — Тя дори не се вижда.

— Също като душата — отговори спокойно Аретино. — Знаем, че я има, но не можем да я видим или чуем. Ароматът на тази жена е като душата й — примамващ, дразнещ, неуловим.

Сандро си припомни неописуемия аромат на косите й. Усещаше го даже сега, само със силата на спомена. В паметта му отново нахлуха неканени картини: разбърканата коса на Лаура в прегръдките на сина му.

— Болки ли имате, приятелю? — попита загрижено Аретино. — Лицето ви изведнъж се разкриви.

— Млъкнете, Пиетро.

— Аз никога не млъквам. Папата и император Карл също се опитаха да ми затворят устата и се провалиха. — Аретино беше впил жаден поглед в образа на Венера.

— Знаете ли, готов съм да я взема и да я затворя в харема си.

Сандро неволно стисна ръце в юмруци и лицето му помрачня още повече.

Аретино избухна в смях.

— Спокойно, стари приятелю, спокойно. Ако наистина взема Лаура, ще направя голяма грешка.

— Учудвам се — промърмори Сандро. — Значи все пак ви е останал малко здрав човешки разум.

— Да, защото ще я предпочитам, а аз не мога да си позволя да имам любима метреса. Всичките ми аретини са красиви. Освен това са различни и това ми позволява да се наслаждавам на живота. А на жена като Лаура би трябвало да се отдам изцяло. Това е опасно, не мислите ли? Съпруга, пфу! Най-щастливи са мъжете, които й се наслаждават метафорично и се държат на разстояние.

Сандро си припомни бегло собствените си метреси. Те бяха загубили очарованието си и това му беше неприятно. Тъй като и той беше само мъж, реши да им изплати щедри обезщетения и да им намери добри съпрузи. Това също му беше неприятно.

— По изключение сме на едно мнение, Пиетро. За съжаление не мога да остана дълго. Трябва да говоря с Тициан.

— Вървете, вървете. Аз ще остана още малко с Лаура. — Поетът помириса платното и избухна в смях. — Ах, жасмин. Предпочитам да гледам това дете на картините. Реалността е много по-напрягаща. Никой не може да я накара да стои мирно, знаете ли? То е все едно да заковеш мъглата над лагуната. — Аретино изгледа проницателно Господаря на нощта. — Но ако някой е в състояние да се справи с нея, това сте само вие, дивинисимо.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попита мрачно Сандро.

— Мисля, че тя е личността, която може отново да ви направи човек, господарю. Може би тогава ще ме помолите да запиша историята на живота ви. — Той се усмихна щастливо. — И на Лаура.

Сандро поклати глава, излезе от галерията и почука на вратата на ателието. След малко влезе, без да е дочакал отговора, и един черно-кафяв вързоп веднага се втурна към него.

— Велики боже! — Сандро погледна сърдито малкото куче, което се беше вкопчило в ботуша му. — Махнете го от мен, маестро!

Тициан спря да бърше омазаните си ръце в парцала и огледа развеселено Господаря на нощта.

— Ако бяхте влезли само минута по-рано, самият аз щях да се нахвърля върху вас като куче. — Той прекоси стаята и вдигна кучето на ръце, после помилва успокоително главата му с голямата си, силна ръка. — Знаете колко мразя да ми пречат, когато работя.

Сандро погледна мрачно белега на ботуша си.

— Другият ви страж ме задържа.

— Тук ли е още Пиетро?

— С целите си сто килограма. Честно, маестро, не мога да разбера как го понасяте.

Тициан вдигна рамене.

— Той ми доставя поръчки. Освен това се възхищавам от философията му. Пиетро живее за живота. За мен е важно да не го забравям. — Той почеса кучето зад ушите. — Не съм ли прав, Фортунато?

Кучето беше втренчило злобен поглед в лицето на Сандро.

— Фортунато^[1]?

— Аз го нарекох така. — Лаура излезе иззад паравана, облечена в рокля. Изглеждаше хладна, сърдита, недостъпна.

Поведението й загриза гордостта му. Тя беше постъпила несправедливо с него, а сега го гледаше, сякаш на носа й беше кацнал комар. Още по-лошо беше, че в душата му се надигаше чувство за вина при спомена за грубото му държание.

Той се поклони мълчаливо, защото не знаеше какво да каже. Тициан й подаде кучето.

— Отнесете го в градината, Лаура. И внимавайте за звънеца. Очаквам сестра Челестина с новите бои.

— Да, маестро. — Тя погледна ледено Господаря на нощта и излезе от ателието. Гневните й стъпки отекнаха по стълбата. Излизането й отчая Сандро и той призна пред себе си, че беше дошъл само за да я види, че беше чакал с нетърпение появяването й.

— Е? — проговори меко Тициан. — С какво мога да ви помогна, господарю?

— Дойдох да взема наметката си — излъга Сандро.

— Ах, да. — Тициан вдигна оставения в ъгъла пакет. — Дадох я на пране. Исках да я изпратя по един от учениците си, но вие ме изпреварихте. — Той млъкна и погледна изненадано Сандро, който беше втренчил поглед в портрета на Даная. — Господарю, вие не чухте нито дума от онова, което ви казах.

Сандро не можа да отрече. Образът на девствената богиня, която се протягаше под златния дъжд, беше придобил ново значение за него. Вече знаеше каква е Лаура. И тя беше девственица, затворена в бордей, а първият й любовник щеше да бъде мъжът, който можеше да плати най-високата цена.

— По дяволите, човече! — изръмжа гневно той. — Как можахте да допуснете това?

— Какво съм допуснал? Имате предвид, че я взех да ми позира?

— Срещу това не мога да възразя, защото вие сте човек на честта. Но другото… Сигурно знаете, че тя има намерение да продава тялото си, за да може да рисува.

— Лаура не скри от мен плановете си за бъдещето.

— И вие ги одобрявате?

Тициан смръщи чело и поглади брадичката си.

— Не е моя работа да одобрявам или да не одобрявам. Решението е на Лаура и тя направи избор между няколко неприятни алтернативи. Тя е самостоятелна личност, господарю, и не обича да й дават съвети.

— Проституцията е опасна професия.

— За някои. За други е дар от небето. Лаура дължи доста пари на мадона де ла Рубия. Издръжката й струва едно малко състояние. Ако знаете какви сметки води мадоната, ще се ядосате още повече. — Тициан разпери ръце. — Лаура може да работи срещу заплащане едва когато бъде приета в академията. Тогава ще трябва да си наеме ателие и да плаща наем. Освен това трябва да си купува платна, бои, масло, хартия. Да плаща на моделите си.

— Тогава защо не… — Сандро се заразхожда нервно напред-назад. — Не, знам, защо пък да не вземе кредит? От вас или от Пиетро, аз също бих могъл…

— Сандро — прекъсна го спокойно Тициан, — проблемът ви е, че нямате понятие от душата на художника, нито от чувствата на една независима жена.

Сандро се опита да се съсредоточи върху пъстрата бъркотия в ателието и вдъхна дълбоко острата миризма на бои и масло.

— Никога не съм твърдял, че имам.

Тициан притисна широката си ръка към сърцето си.

— Отдаването на истинския художник пари като огън в сърцето. Нашето изкуство ни поглъща. Когато Лаура дойде за първи път при мен, аз не исках да имам нищо общо с нея. Бях на същото мнение като онзи второкласен мазач Албрехт Дюрер, който твърдеше, че жените са лишени от интелектуални способности и не са достатъчно издръжливи, за да създават голямо изкуство.

— Възхищавам се на мнението му. — Сандро кимна одобрително. — И как променихте възгледите си?

— Когато Лаура ми разказа за плановете си, когато разбрах какво е готова да пожертва, за да стане художничка. Тя успя да ме убеди. Истинският художник би сторил всичко за изкуството си. На нейно място и аз бих направил същото.

— Да проституирате?

— Точно така. За щастие аз имах нужните средства, за да направя кариера. Сандро, не го приемайте толкова трагично. Лаура има талант, голям талант. За шест месеца научи онова, което повечето ученици овладяват с години. Ако я изберат в Академията, кариерата й на куртизанка ще бъде краткотрайна. Щом започне да получава поръчки, всичко ще бъде наред.

— Наистина ли вярвате, че Академията ще я приеме? Божичко, една проститутка! Академиците нямат ли принципи?

Тициан се ухили добродушно.

— Приемали са и много по-недостойни от Лаура, повярвайте. — Той погледна недовършената картина и лицето му изрази спокойно задоволство.

Сандро неволно вдигна ръка да закрие очите си. Художникът беше успял да улови в образа както страданието на Лаура, така и твърдата й решителност да успее.

— И какво? — попита мрачно той.

Тициан свали престилката си и я окачи на куката на стената.

— Ако беше само въпрос на талант, щях без колебание да кажа да. Това дете има много повече вроден талант от всичките ми ученици. Разбира се, остава въпросът с пола й.

Сандро не можеше да забрави този факт, колкото и да се стараеше.

— Това е смешно.

— Наистина ли? — Тициан вдигна високо рунтавите си вежди. — Тя ви плаши до смърт, господарю. Макар и не по същата причина.

Сандро не удостои тази забележка с отговор. Първо Пиетро се зарови в чувствата му, а сега и Тициан. Скоро цяла Венеция щеше да заговори за увлечението на Господаря на нощта.

— Хванахте ли мъжете, които са я нападнали?

Сандро захвърли наметката си на пода. Леденостуден юмрук обхвана сърцето му и му отне дъха.

— Лаура е била нападната?

Тициан примигна изненадано.

— Мислех, че знаете. Господи, не може да не сте чули за случилото се! Много ме е страх за Лаура. Стигнах дотам, че всеки ден заповядвам на някой от прислужниците си да я придружава до вкъщи.

— Какво е станало? — попита почти злобно Сандро. — И кога? Тициан се отдръпна назад и смаяно разтърси глава.

— А аз си мислех, че вие пръв сте узнали за случилото се. Станало е миналия вторник. Двама брави са я заплашили с убийство. Избягала им е, като е скочила в канала.

Миналият вторник. Велики боже! Това беше денят, когато я завари с Маркантонио.

— Синът ви я е извадил от водата — допълни Тициан.

Сандро изруга полугласно, вдигна наметката си и изскочи от стаята с такава бясна бързина, че едва не се спъна в прага. Трябваше да намери Лаура. Проклинаше я, че се бе изложила на такава страшна опасност. Проклинаше Маркантонио, че не му беше дал обяснение. И най-вече проклинаше себе си, че не беше имал търпение и присъствие на духа, за да я изслуша. Той беше магистрат, по дяволите! Беше длъжен да изтръгва от хората желаните сведения, да търси истината. Нежеланото проникване на Лаура в живота му го бе лишило от способността да разсъждава разумно.

Той си припомни колко изтощена изглеждаше онзи ден: в чуждия халат, с боси крака. Тя не е имала среща с Маркантонио, само е чакала дрехите й да изсъхнат. Чакала е Сандро Кавали да се върне, за да му разкаже случилото се. А той се държа като сляп и оглупял старец и в същото време се разбесня като измамен любовник.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Сандро спря на входа на градината, за да си поеме дъх и да се овладее. Лаура беше застанала пред оголената беседка и разговаряше с непозната монахиня в дълго черно расо. Лицето на монахинята беше скрито под качулка, на ръката й висеше голяма плетена кошница.

Лаура отметна глава назад и се засмя на нещо, казано от монахинята. Сребърният звън на смеха й събуди в душата на Сандро диво чувство за вина. Тя го бе помолила да я изслуша. Той я бе прогонил от къщата си.

Най-много се мразеше заради това, че бе изоставил един гражданин на Републиката на произвола на съдбата, макар че се бе заклел да защитава всички венецианци.

Той влезе в градината, като се приведе под ниската арка.

— Мадона Бандело?

Лаура вдигна глава и го погледна безучастно. Сигурно изглеждаше много глупаво в очите й: посивял дядо, който се държи като плах обожател.

— Какво има?

Сандро направи няколко крачки към двете жени и се поклони пред монахинята.

— Сестро, аз съм Сандро Кавали.

Фигурата се раздвижи, раменете се изпънаха едва забележимо. Появи се бледа, тясна ръка, която отметна качулката. Сандро видя изненадващо красиво лице и го позна от скиците на Лаура. Нежните черти, обкръжени от чистото бяло було, изпъкваха още по-ясно. Златните очи гледаха учтиво и безучастно.

— Божията благословия да е с вас, господарю. Време е да вървя. — Тя погледна в кошницата си, пълна със запечатани с восък глинени гърненца, грижливо запушени с корк шишенца и кожени торбички. — Имам още доставки.

— Доставки ли, сестро?

— Сестра Челестина смесва боите на маестрото. Освен това е майсторка на козметични средства — обясни студено Лаура.

Челестина се усмихна развеселено.

— Господ ми е отредил необикновен път да му служа. Знаете ли, господарю, имам отлична къна, която ще възвърне естествения кестеняв цвят на косата ви.

Сандро усети, че се изчервява. Никога не се беше замислял за косата си, дори не беше забелязал посребрените си слепоочия. Но този път намекът за възрастта му го улучи болезнено.

Преди да е намерил подходящ отговор, Лаура каза:

— Не, сестро. Мисля, че би било ужасно, ако господинът боядиса хубавата си коса. Според мен… — Тя млъкна изведнъж, защото се сети, че му е сърдита.

— Време е да вървя — повтори Челестина.

— Благодаря ви за кремовете, сестро. — Лаура я целуна по двете бузи и монахинята се отдалечи с отмерена крачка.

Сандро имаше да й каже много неща, но главата му беше пълна с объркани мисли, затова зададе възможно най-глупавия въпрос:

— Използвате ли кремове за разкрасяване?

— Сестра Челестина си е втълпила, че трябва да ме снабдява с козметични средства.

Против волята си, в противоречие с всичките си принципи, Сандро вдигна ръка, докосна брадичката й и втренчи поглед в очите й.

— Защо ви е козметика, Лаура? Нима това не означава да позлатиш една лилия?

Младата жена се освободи от ръката му и се обърна към една статуя на Венера.

— Аз не използвам козметика. Не ми е приятно. А сега ви моля да ме извините, господарю. Трябва да се прибера вкъщи.

Заболя го да чуе, че тя нарича бордея свой дом.

— Лаура, аз дойдох да ви се извиня. Тициан ми разказа, че са ви нападнали.

Лаура прибра немирните си къдрици.

— Миналата седмица исках да ви го разкажа лично, но вие не бяхте в настроение да ме изслушате.

Сандро улови двете й ръце и я дръпна да седне на близката пейка.

— Сега съм готов да ви чуя.

Тя заговори и разказът й беше много по-страшен, отколкото беше очаквал. Макар че беше разтърсен до дън душа, Сандро не можа да не се възхити на изобретателната й самозащита. Драматичното й бягство го накара да се изчерви от срам.

Когато успя да овладее гласа си, той попита:

— Имате ли основания да се съмнявате в някого, Лаура? Знаете ли защо са ви нападнали?

Сините очи се замъглиха, нервните й пръсти откъснаха едно сухо листо от близката лоза.

— Нямам представа, никаква. Маркантонио ме попита дали е възможно бравите да са били наети от художник, който ми завижда.

Маркантонио. Той я бе спасил от убийците, беше я утешил за преживените страдания, беше разсъждавал заедно с нея кой би имал интерес да я види мъртва. Сандро разбра, че трябва да се извини и на сина си.

Господи, Маркантонио бе проявил великодушие. А след това се бе възползвал от ситуацията и я бе целунал.

— Възможно ли е синът ми да има право?

Лаура поклати глава и черните къдрици се разпиляха по раменете й.

— Нито един художник не гледа на мен като на заплаха. Даже онези, които нямат талант, имат голямото предимство, че са мъже.

— Според вас има ли някаква причина някой да желае смъртта ви? — Сандро изговори с мъка страшната дума.

— Да желае смъртта ми? — повтори бавно тя и гласът й потрепери. Ръцете й мачкаха конвулсивно сухото лозово листо.

Сандро закопня да я прегърне и да я утеши, но не посмя. Това беше официално разследване. Длъжен беше да се държи на разстояние.

— Не — отговори тихо Лаура. — Нищо не знам.

— Аз обаче знам — възрази той и в гърдите му отново се надигна гняв. — Задавахте прекалено много въпроси за Даниеле Моро. По дяволите, момиче, държахте се като глупачка.

Лаура го гледаше, без да помръдне.

— Постъпих като гражданин с чувство за отговорност. Нима ме обвинявате, че съм изпълнила гражданския си дълг?

— Трябваше да оставите тази работа в ръцете на Господарите на нощта.

— Аз не съм от хората, които оставят работата си в чужди ръце.

— Точно от това ме е страх. Слушайте, ето какво ще направите. Ще изпратя Джамал да ви вземе. Съберете багажа си. Ще заминете за сушата.

Лаура го погледна изумено, сякаш му бяха пораснали рога.

— Искате да отида на сушата?

Сандро кимна решително.

— Имам имение в Брента, с много слуги и пазачи, на които имам пълно доверие. Ще останете там, докато хвана убиеца.

Младата жена скръсти ръце на гърдите си.

— Не.

— Нямате друг избор.

— Аз вземам решенията си сама, господарю.

Сандро изпита диво желание да я стисне за раменете и да я раздруса.

— Чуйте ме, аз… аз ще ви платя, за да рисувате фрески по стените на къщата ми. Това ще задоволи жаждата ви за творчество.

— Ако исках да декорирам зимни градини, щях да правя точно това. Но аз не искам да си остана неизвестен декоратор. Достатъчно рисувах стени в манастира. Освен това имам нужда от Тициан. Той ме подготвя за влизането в Академията.

Сандро кипеше от гняв.

— Господи, вие ме подлудявате!

Както обикновено, настроението й се промени рязко. Упоритостта се превърна в чиста радост.

— Я виж ти! Не вярвах, че имате чувства, господарю!

 

 

След около час Лаура тръгна към дома на мадона де ла Рубия. Следваше я едър дзафо с дълго, тясно лице и нос на ловно куче. Когато излязоха на препълнената улица към моста Риалто, Лаура се обърна към него:

— Месер Ломбарди, това наистина не е нужно. Казах на господин Кавали, че мога да се пазя.

— Много съжалявам, мадона, но задачата ми е да ви охранявам денонощно. И аз ще я изпълня съвестно, защото дължа много на Сандро Кавали.

Младата жена огледа любопитно меланхоличното му лице. Под очите му имаше тъмни торбички, около устата се бяха врязали дълбоки бръчки. Непокорната сива коса стърчеше на всички страни под червената служебна шапка, избуяла като плевелите в градината на маестрото.

Лаура мина с усмивка покрай две дами, които вървяха едва-едва на високите си токове.

— Какво му дължите? — поиска да узнае тя.

Смиреното изражение на лицето му се разведри в усмивка.

— Някога и аз бях като Сандро. Патриций. Член на сената.

— И какво стана? — попита тя, трогната от откровеността му.

— Катастрофа — отговори почти весело той и бузите му порозовяха. — Влюбих се.

Лаура се усмихна.

— Наистина е катастрофа.

— В моя случай беше точно така. Серена е обикновена гражданка. Когато се запознах с нея, шиеше платна в Арсенала. Семейството ми държеше да я взема за метреса, но аз не можех да й сторя това. Бях твърдо решен да й предложа почтен брак.

— Много благородно от ваша страна, Гуидо.

Мъжът потърка острата си брадичка.

— Може би, но не ми донесе нищо добро. Отнеха ми благородническата титла, мястото в сената. Загубих всичко.

— Струваше ли си?

— Да. О, да, макар че първата година едва не умряхме от глад. Търговците и занаятчиите ни избягваха. Като патриций, аз не владеех друг занаят, освен търговията. Тогава Сандро ми предложи да стана дзафо. Семейството ми изпадна в ужас, когато узна, че ще работя като обикновен стражар, но сега поне изкарвам достатъчно, за да храня децата си. Ще му бъда вечно благодарен.

Лаура потисна усмивката си. Значи омразата на Сандро към жените беше само прикритие. Под фасадата на студеното самообладание беше скрито сърце, което се ръководеше от съчувствието, макар че господарят му би предпочел по-скоро да умре, отколкото да го признае. Според Лаура беше позорно, че никой досега не беше успял да се докосне до душата на Господаря на нощта.

— Дайте път! — извика някой. — Път за войниците на Христос!

Гуидо изруга полугласно, когато се появи колона войници на инквизицията и зае цялата ширина на моста. Дългите копия разблъскваха хората от двете страни. Маршируващите войници разделиха множеството на две половини. Лаура бе притисната към чужди тела, които миришеха на мокра вълна и евтини парфюми.

Изведнъж младата жена забеляза, че са я разделили от Гуидо, и се уплаши. Тя тръгна срещу течението в напразен опит да си пробие път към защитника си. Само след миг го загуби от очи, защото войниците, чиито шлемове образуваха плътна стена, й пречеха да се огледа.

Една силна ръка се сключи около китката й и я издърпа настрана. Тя изпищя, очаквайки смъртоносното убождане на камата.

— Шшт! — изсъска в ухото й мъжки глас, мек и развеселен.

Лаура се обърна рязко и се озова лице в лице и гърди до гърди с Маркантонио Кавали. Той й се усмихна и тя се отпусна облекчено на гърдите му. Младежът беше облечен доста екстравагантно: кадифен жакет, пъстър панталон и къса наметка с подплата от сатен. Заприлича й на някой от архангелите на Рафаел.

— Как ме намерихте? — попита Лаура.

— Следвам ви отдавна. Тревожех се за вас — отговори бързо той. — Елате, ще се махнем оттук. Това не е място за млада дама.

— Но… — Една едра матрона се блъсна в Лаура и бушуващото множество ги погълна. Тя се вкопчи в ръката на Маркантонио и тръгна след него към края на моста. Там имаше по-малко хора и двамата можаха да си отдъхнат.

— Благодаря ви, Маркантонио. А сега е най-добре да потърся Гуидо.

— Ломбарди ли? — Младежът се изсмя подигравателно. — Значи онова старо магаре ви придружава? Та той не можа да спаси дори титлата си, след като се забърка с някаква мръсница от Арсенала.

Лаура отново разбра защо харесва повече бащата. Маркантонио се преструваше на добър и великодушен, но в действителност беше дребнав и подъл. Сандро се държеше студено и на разстояние, но в действителност беше кротък и мил като агне.

— Ще минем оттук. — Маркантонио я потегли по стъпалата към канала.

Лаура се дръпна назад.

— Трябва да остана при Гуидо.

Очите на младия мъж засвяткаха сърдито.

— Наистина ли изпълнявате заповедите на баща ми?

— Не искам Гуидо да се упреква, че не е изпълнил задачата си да ме пази.

Маркантонио я привлече към себе си, после я вдигна на ръце и я хвърли в чакащата гондола. Лаура падна тежко на кадифените възглавници, той се настани до нея и я взе в прегръдките си.

— За какво ви е Гуидо? Нали имате мен?

Гондолиерът заби пръта си във водата и лодката потегли бързо. Лаура се обърна да потърси Гуидо, но отрупаният с магазини мост закриваше гледката.

Тя погледна сърдито Маркантонио.

— Постъпихте зле. Гуидо ще каже на баща ви, че ме е загубил.

Необикновените му очи станаха още по-тъмни и пронизващи, когато се наведе към нея и попита:

— И какво от това, след като аз ви намерих?

Лаура хвърли бърз поглед към гондолиера, но той зяпаше безучастно към канала.

— Искам веднага да ме отведете вкъщи — проговори решително тя.

— Първо трябва да ми обещаете нещо.

— И какво е то?

Маркантонио стисна до болка ръката й и я привлече към гърдите си. Красивото му лице пламна от желание и Лаура се уплаши.

— Искам те, Лаура.

Младата жена пое дълбоко дъх и се опита да се отдръпне. Без да обръща внимание на протестите й, Маркантонио впи устни в нейните и я целува, докато остана без дъх.

— Говоря сериозно, белисима. Откакто те видях, не мога да мисля за нищо друго.

Тя се опита да отговори шеговито:

— Не ставайте смешен, Маркантонио. — Предложението му беше абсурдно, но може би си заслужаваше да го обмисли. Представи си как щеше да стане официална метреса на Маркантонио Кавали, да вижда Сандро всеки ден и да се пита… Представата за това отне всичките й съмнения.

— Не мога.

— Трябва.

— Няма да го направя.

Ръцете му стиснаха болезнено раменете й.

— По дяволите, Лаура, аз те обичам!

Признанието, изказано с гневно нетърпение, приличаше повече на малко момче, което моли за нещо сладко.

— Как можете да ме обичате? Та вие изобщо не ме познавате!

— Ще те опозная! Трябва само да ми дадеш възможност!

— Онова, което ще откриете, със сигурност няма да ви хареса.

— Това е невъзможно, белисима! Аз обичам всичко в теб.

— Даже и факта, че изисканите ви приятели ще клюкарстват зад гърба ви и дори ще ви избягват?

— Баща ми ще намери начин да го предотврати.

— Той е Господарят на нощта, но не е Господ.

Лицето на Маркантонио помрачня.

— Крайно време е някой да му напомни за това, Лаура. Аз те обичам, това е истината.

— А ще ме обичате ли и когато узнаете, че майка ми не е била женена за мъжа, с който ме е създала, и ме е оставила в манастир?

— Ще те обичам още повече, защото нямаш семейство.

Решена да му каже всичко, тя продължи:

— А ще ме обичате ли и когато узнаете, че съм куртизанка?

Маркантонио отпусна безсилно ръце, после ги скръсти в скута си. На лицето му се изписа истински шок.

— Ти лъжеш, Лаура.

Тя си каза, че ужасът в очите му не биваше да я изненадва. Венецианските мъже бяха лицемери. Те се забавляваха до насита с проститутките и в същото време ги смятаха за най-нископоставените човешки същества.

— Това е истината, Маркантонио.

Красивото му лице замръзна в гневна маска. Той се обърна към гондолиера и му заповяда да спре на първото подходящо място. След минута леката лодка се удари в стълбите под сламения мост.

— Махай се — заповяда Маркантонио и лицето му беше кораво като гипсова статуя. Младежкото му раздразнение я накара да се почувства стара и мъдра.

— Разочаровах ви, Маркантонио — проговори меко тя и слезе от лодката. — Но така е по-добре.

Тя остана на брега, докато гондолата се отдалечи по канала. Маркантонио седеше на носа и също я следеше с поглед. Красивите му очи бяха като студени сапфири.

Лаура се обърна и изкачи стръмните стъпала. Беше съвсем сама. Също като вечерта, когато я нападнаха бравите.