Сюзън Уигс
Господарят на нощта (13)

13

— Не я намерихме и в зимната градина, господарю — каза лакеят. — Готвачът ми каза, че е била в кухнята, изпила е една чаша супа и е изяла половин самун хляб. След това… — Лакеят разпери безпомощно ръце.

Сандро изкриви лице и гневът му пламна с нова сила. Той спазваше много стриктно разпределението на деня; цивилизованите хора не бродеха безцелно по всяко време на деня, особено жените, които бяха заплашени от смъртна опасност като наследниците на Борджиите.

— Проверете още веднъж в стаята й и в студиото. А после…

— О, господарю, в такъв прекрасен ден Лаура със сигурност не е в къщата — прекъсна го Ясмин и на лицето й изгря усмивка. — Трябва да се научите да гледате на живота с нейните очи.

Невъзможно. Сандро беше горд с факта, че не можеше и никога нямаше да мисли като Лаура. Това означаваше да захвърли през борда всичките си стари принципи и в крайна сметка да стане отново млад, да повярва в мечтите.

— Аз сам решавам какво да правя и какво не — отговори рязко той.

— Както желаете, господарю. Но не забравяйте, че тя стоя затворена в студиото почти цяла седмица. — Ясмин не се стресна от грубостта му. Днес тя изглеждаше по-красива от всякога. Пак приличаше на богиня, но около лицето й сияеше ореол на мекота и ведрост, който правеше красотата й още по-завладяваща. Погледът на подгонена дива котка беше изчезнал и на мястото му беше дошло лениво задоволство. Това е чудо, каза си Сандро. Лаура се оказа права.

„Защо и за нас да не се намери просто решение?“

— Защо просто не ми кажете къде е? — попита ядосано той.

Ясмин се усмихна самоуверено.

— Някъде навън, на чист въздух. Но нямам представа точно къде.

Сандро претърси градините. Беше ранна вечер и работниците си бяха отишли. Редиците селски къщи изглеждаха приведени под косите лъчи на залязващото слънце. По пътя си играеха деца с голи ръце и крака; веселият им, невъздържан смях му напомни немилостиво за Лаура.

След като остави зад себе си парковете, Сандро тръгна между високите лози. Малките зелени плодчета бяха невероятно красиви. Новата реколта обещаваше да бъде добра.

Сандро изкачи ниския хълм и пое с пълни гърди свежия вечерен въздух. Розово-златната светлина на залязващото слънце се изливаше над плодните дръвчета и разпукнатите бели цветчета грееха в ярки багри. Това беше единственото място, което още не беше претърсил.

Когато тръгна между редовете на цъфтящите ябълкови и крушови дървета, той имаше чувството, че е влязъл в бяло-златна пещера. На главата му се посипа дъжд от нежни листенца, топлият бриз ги подхвана и ги понесе надалеч, а във въздуха се разнесе толкова сладък аромат, че Сандро затвори очи и го пое в гръдта си.

Дълбоко в него се извършваше промяна. Нещо се раздвижи, обзе го чувството за предстоящо откритие, усети спокойствие пред буря. След секунди продължи пътя си, като дишаше дълбоко и равномерно, поемаше цветовете и ароматите, пълнеше сетивата си.

Не се изненада, когато намери Лаура. Тя беше легнала в меката трева под едно ябълково дърво и спеше дълбоко, сгушена като бебе.

С чистата пола и бялата селска блуза приличаше на дете. Прясно измитата коса беше като черна река, потекла през тревата. Тревата беше покрита с нападали бели цветчета, облени от златната слънчева светлина, които придаваха на сцената нещо недействително. Неземно единство на цветове и светлини — разкошната коса, лекият дъх на лавандула, невероятно дългите ресници, живото червено на съвършено оформените устни.

„В нищо ли не виждате красотата, господарю?“

О, разбира се, че я виждаше; тази красота пареше в гърлото му и проникна чак до центъра на сърцето му. Сандро не беше особено благодарен за тази промяна. Ако отвореше сърцето си за красотата й, това значеше да признае, че копнежите му са живи и парят, че Лаура Бандело неотразимо го привлича. Може би тя обичаше красотата, но за него тя беше само болка — защото желанията и копнежите му бяха безсмислени.

Лаура се размърда и издаде тиха въздишка. Сандро проследи бавното й събуждане, видя раздвижването на очите й зад спуснатите ресници. Велики боже, каза си той. Къде беше Тициан? Точно сега имаше нужда от него, за да задържи мига на платното.

Изведнъж Сандро си спомни унижението и гнева, и сърцето му се ожесточи.

— Лаура.

Младата жена отвори очи. На устните й се появи неясна, замечтана усмивка.

— Вие ли сте, господарю? — Тя седна в тревата, опря се на ръце и се загледа към ярките лъчи, които проникваха през разцъфналите дървета. — Май проспах целия ден.

Сандро зачака Лаура да се изправи, но когато тя не се помръдна, гневът му избухна с нова сила.

— Можете да си полежите още малко.

— Точно това възнамерявах.

— Разбира се, това ви подхожда. — Той въздъхна примирено и седна до нея на земята. Рискуваше да стане смешен в собствените си очи: изглеждаше като безделник патриций в преувеличено ласкателна пасторална сцена. Тази жена го превръщаше в сантиментален старик; най-добре беше да заговори направо, преди да е забелязала слабостта му.

— Сигурно сте изтощена от рисуването — отбеляза с нарочна небрежност той.

— Така ли изглеждам? — Лаура разтърси глава и шията й се очерта примамливо под тънката блуза. После посегна към стомната, оставена в краката й, махна тапата и започна да пие на жадни глътки.

Сандро загуби ума и дума. Не можеше да откъсне очи от ритмичните движения на гърлото й. Никой не умееше да пие с такова наслаждение като нея.

Лаура се напи и съвсем спокойно изтри устата си с ръкав, като някоя селянка.

— Ябълково вино — обясни тя. — От бъчвите в избата. Искате ли и вие?

Сандро взе стомната и отпи голяма глътка, при което болезнено осъзна, че устните му се бяха докоснали до същото място като нейните. Хладното, сладко ябълково вино, подправено с ароматни билки, намали сухотата в устата и гърлото му. Той остави стомната и я погледна.

— Какво ще кажете за новите ми картини? — попита тя.

Сандро се покашля смутено.

— Аз не съм човек, който умее да преценява произведенията на изкуството.

— Но аз не искам това от вас. Искам да знам как ги възприехте, какво си помислихте, когато застанахте пред тях.

— Повечето ме… обезпокоиха.

Лаура смръщи чело.

— И аз така мисля.

— Защо ги нарисувахте?

— Защото не можех другояче. Изкуството не е само дебелобузи нимфи и купи с райски ябълки, господарю.

— Свикнал съм да виждам някои детайли, които напълно липсват в картините ви.

— Знам. — Лаура прокара пръст по долната си устна. — Забелязах го още докато работех над тях. Не исках детайли. Исках… как да кажа… да нарисувам впечатленията си. Чувствата.

— И сте успели.

— Наистина ли? — Лаура склони глава. — Какви чувства изпитахте?

Сандро реши, че няма нищо лошо да разхлаби яката на ризата си.

— Сладост. Младежки порив. Насилие.

Лаура прибра косата си зад ушите.

— Почти съм сигурна, че тези картини ще ми струват членството в Академията.

— Може и направо да ви изберат за майстор-художник.

Очите й засвяткаха радостно.

— Сериозно ли говорите?

— Възможно е.

— Значи ви харесаха?

— Веднъж вече ви казах, че никога не лъжа — отговори рязко той.

— Да — прошепна почти плахо тя и сведе глава. — Съжалявам, че ви ядосах с бика.

Забележката й му напомни за преживяното унижение.

— Наистина ли съжалявате?

Лаура вдигна колене към лицето си и изправи глава.

— Да. — Тя мразеше мрачния му поглед, мразеше факта, че картината й беше създала напрежение между тях. — Съжалявам, че ви засегнах, но не мога да съжалявам, че нарисувах тази картина. Трябва да ме разберете, господарю.

Сандро вдигна ръка и за момент Лаура беше почти сигурна, че ще я удари. В следващия момент обаче проумя, че се е заблудила. Сандро Кавали можеше да разбие сърцето й, но никога нямаше да вдигне ръка срещу нея.

— Моля ви, позволете ми да обясня. — Тя пожела да избяга от мълчанието и от обвинителния му поглед. — Моля ви.

— Не виждам какво има за обясняване — изръмжа той. — Картината говори сама за себе си.

Лаура помилва меката трева. Беше възхитена от красотата на имението му. Нима човек можеше да живее в такова място и да опази студеното си сърце?

— Картината говори, но вие не разбирате внушението й. Не съм имала намерение да ви подиграя.

— Така ли? Тогава се постарайте да ме просветите. Горя от нетърпение да чуя учените ви обяснения.

Лаура се взря напрегнато в развълнуваното, сурово лице и изпита болка от мъката в очите му.

— Нарисувах я, за да изразя чувствата си към вас.

— И постигнахте учудващ успех. Представихте ме като мършаво, безполезно старо говедо.

— Наистина ли видяхте това в картината? — Той не отговори и мълчанието му я окуражи. — Не разпознахте ли силата, изискаността, достойнството?

Сандро се покашля смутено.

— Добре, значи сте я нарисували с благородни намерения. Вероятно съм реагирал прибързано. Но не очаквах, че ще ме представите като животно.

Лаура веднага се възползва от удобния случай, който й беше предложил с необмислените си думи.

— Тогава ми позволете да ви нарисувам истински портрет. — Тя застана на колене и се приведе към него. — Ще ми дадете ли възможност да ви нарисувам?

— Не. — Отговорът му дойде бързо и непоколебимо.

— О! — Тя се отпусна на пети. — Така си и мислех. — Погледът й отново се плъзна по тялото му, измери скования ъгъл на раменете му, впи се в коравата уста, която не смееше да се усмихне. — Защо пазите така ревниво чувствата си, Сандро? — пошепна задавено тя.

В погледа му се появи добре познатото й недоверие.

— Какво искате да кажете?

— Дълбоко в себе си вие носите страст, огън и пламък. Ала ги криете толкова добре, че почти никой не знае за съществуването им.

— О! — Устата му се изкриви в безрадостна усмивка. — А вие с вашата безкрайна мъдрост и с напредналата си възраст го открихте веднага.

— Да. Аретино и Тициан също го знаят. Разбира се, и Джамал.

— Нямах представа, че толкова много хора са проникнали в дълбините на душата ми.

— Само защото искахме — обясни Лаура и се приближи до него, готова да поеме най-големия риск в живота си.

Вече не можеше да понася наблюдението отстрани и неизвестността. Той се кълнеше, че през нощта в бордея само си е поиграл с нея, че е искал да й даде урок. Но понякога го улавяше да я гледа по странен начин или чуваше странни нотки в гласа му, които я караха да се пита дали пък зад чувството за дълг не се криеше необуздана страст.

Тя протегна ръка и го помилва по бузата. Брадата му беше набола, костите бяха силни и се усещаха ясно под търсещите й пръсти.

Сандро не се помръдна, макар че очите му засвяткаха тревожно.

— Какво правите? — попита глухо той.

Лаура сложи и другата си ръка на бузата му и се наведе към него, възхитена от искрите, които слънчевите лъчи бяха запалили в очите му.

— Вие не разбирате думите, които произнасям, господарю. Не разбирате картините, които рисувам. Но може би ще разберете онова, което ще направя сега.

Без да му даде възможност да отговори, тя се притисна до него и впи устни в устата му. Сандро издаде съскащ звук, сякаш го бе опарила, но не я отблъсна.

Много скоро от гърлото му се изтръгна сладостен стон, ръцете му се вдигнаха от само себе си, обгърнаха я здраво и я притиснаха до пулсиращото му тяло.

Целувката вече не беше на Лаура, а нещо, което беше открито лично от него. Устата му завладя нейната, направи я част от него, даде и взе едновременно. Лаура вкуси сладкото ябълково вино, което бяха пили; откри топлата влага и й се наслади до болка. Той я притисна още по-силно до себе си, натискът върху устата й се усили, главата й падна назад и лицето й пламна като цвете под слънцето.

Езикът му си проби път напред, после се върна назад и реакцията й беше неочаквано силна. Тя имаше чувството, че невидим нерв е свързал устата й с центъра на нейната женственост. Смаяна от силата на усещанията си, тя извика от изненада и се опита да си поеме дъх.

Сандро се отдръпна веднага и тя видя, че се стараеше да застане по-далече от нея.

— Моля те, Сандро, не преставай — прошепна тя, измъчена от борбата, която отразяваха чертите на лицето му. — Не ме отблъсквай.

— Господи — изохка задавено мъжът. — Ти да не мислиш, че съм от камък? — Когато започна да развързва връзките на блузата й, ръката му трепереше. — Знам, че съм си загубил ума, но в момента това не е важно.

— И с мен е същото — отговори Лаура.

— Сега не мога да престана, даже да искам.

— Не бива да спираш, не бива.

— Мога да те погълна изцяло и никога няма да съжалявам.

— Моля те, Сандро, направи го.

Лаура се засмя нервно и падна на гърдите му. Ръцете й помилваха раменете му и се насочиха към гърба. Под нежното й докосване напрежението му отслабна и това я направи щастлива. Той трябваше да се чувства добре с нея.

Сандро взе ръцете й и й помогна да се изправи. После поднесе пръстите й към устните си и ги целуна.

— Ти си още дете — проговори той в последен опит да се спре.

— Ако мислите така, господарю, значи не ме познавате. — В обятията му тя беше жена, истинска, пълноценна жена, нетърпелива, силна и жадна.

— Много добре знаеш, че не мога да се оженя за теб — продължи мрачно той и тя съзнаваше, че е напълно искрен.

Лаура го погледна изненадано. Нима си беше помислил, че тя очаква да стане негова жена? Патрициите не се женеха за обикновени гражданки, защото рискуваха да свършат като Гуидо Ломбарди; а Сандро беше твърде горд, за да живее в бедност. Бракът с Господаря на нощта беше само мечта и тя не смееше дори да си я представи. Затова се засмя.

— Аз не искам да стана ваша съпруга, господарю. Искам само да ме обичате.

Мъжът въздъхна облекчено. Някъде в клоните на дървото пееше славей. Ябълковите цветчета валяха като дъжд, падаха по раменете му, оставаха в гънките на баретата му.

— Мисля, че това не е подходящото място за… тези неща. Те се правят в уединението на спалнята.

Лаура проследи с нежен поглед пътя на едно цветче, което се спускаше по широките му гърди.

— Кой казва това?

— Аз го казвам — отговори сърдито Сандро и издуха цветчето.

— Пак ли станахте Господар на нощта?

Той й предложи ръката си.

— Тръгваме ли?

Лаура не обърна внимание на изискания жест. Не искаше да напусне плодната градина. Нямаше да му даде време да размисли. Не можеше да си позволи да погуби омаята на мига, зареден с такова напрежение. Веднъж, само веднъж трябваше да види как той губи контрол над себе си.

— Не — отговори просто тя.

Сандро я изгледа с високо вдигнати вежди.

— Какво значи това?

— Ще останем тук. — Замаяна от радостно очакване, тя сведе поглед към килима от трева, украсен с розови и бели цветчета. Кръвта шумеше в ушите й.

— Тук? — Сандро изглеждаше почти страхлив. — Не е прилично. Къде остана чувството ви за срам?

— Когато сте до мен, го забравям — отговори спокойно тя, застана пред него, положи длани на гърдите му и помилва финия лен на ризата. Усети лудото биене на сърцето му, наслади се на топлата му плът. — Сандро, искам нашият любовен акт да бъде… различен. Нещо особено. Незабравимо.

Той я погледна със съмнение и тя продължи:

— Ти имаш богат опит, а аз не знам нищо, макар че ме обучаваха дълго и търпеливо. Искам да има нещо ново и за теб, разбираш ли?

— Ти си нова — отговори той, сложи ръце на хълбоците й и притисна длани към меката й кожа. — Всичко в теб е ново, Лаура. — Погледна я в очите и на лицето му се появи добре познатата болка. — Господи, ти си така… чиста. Недокосната. Мисля…

Лаура сложи пръст на устните му, за да му попречи да продължи.

— Не смей да започваш със сухи разсъждения. Когато мислиш, ставаш непоносим. По дяволите, аз го искам. Затова не стой като дърво и престани да си търсиш извинения.

— Ти трябва да ми попречиш — помоли дрезгаво той. — Да ми попречиш да мисля.

Тя го прегърна устремно и се надигна на пръсти. Отново се целунаха и телата им запулсираха с нарастваща възбуда. Той извади блузата от колана на полата и силните му ръце обхванаха гърдите й. Лаура простена сладостно, поиска още, закопня за още. Той свали ръцете си от гърдите й, измъкна блузата през главата, после свали полата и бельото й. Лаура изскочи със смях от нападалите по земята дрехи и изведнъж изпита страх. Макар че беше вече вечер, слънцето беше силно, светлината корава и златна. Да, тя се бе събличала за Тициан; по време на сеансите влизаха познати и ученици и я гледаха, но сега беше различно. Общуването между художниците и моделите беше професионално и дистанцирано.

Не можеше да остане на разстояние от Сандро. В този момент изпитваше горещо, настойчиво желание и властна потребност да знае, че му харесва. Бузите й порозовяха.

Той я гледаше като небесно видение. Тя се усмихна — колебливо, треперейки.

— Ваш ред е, господарю — пошепна нежно тя.

— Малко търпение, карисима — отговори той и я привлече към себе си. Ръцете му се плъзнаха по тялото й като топла водна струя, нарисуваха хълмовете и равнините, милваха я със замайваща нежност и оставиха следи навсякъде по снагата й.

Лаура си припомни смътно какво беше разказвала Порция за начините да разсъблечеш набързо един господин, без той да се усети, но веднага ги забрави под напора на желанието си. Пръстите й намериха копчетата на жакета и ги отвориха. Сандро й помогна да го свали от раменете му. След жакета дойде ред на ризата с наново завързани ръкави, после на панталона и бельото. Последни останаха ботушите, които бяха изритани с ядна ругатня.

Господарят на нощта застана пред нея съвсем гол. Той погледна замислено безредно струпаните им дрехи.

— Не — възрази Лаура, която отгатна мислите му. Не можеше да чака, докато той сгъне и подреди всичко. Тя взе ръцете му в своите и отстъпи назад, за да го разгледа. Сандро се изчерви.

— По дяволите, нали ти казах, че съм твърде стар за теб!

— Не говори повече, Сандро. — Тя го оглеждаше спокойно. Тялото му показваше следите на бурен живот, изпълнен с много борби и страдания, с битки, морски сражения и безкрайни часове под палещото слънце. Тялото му беше грубо, сурово, тъмнокафяво. Но то беше съвършено и тя му го каза съвсем искрено.

Той я обвини, че говори само празни ласкателства, но тя го изобличи в лъжа с целувка, при която и двамата паднаха на тревата.

Сандро се излегна в цял ръст до нея, опря се на лакът и свободната му ръка се плъзна по тялото й. Лаура се надигна към него и му протегна гърдите си. Той обхвана едната й гърда, устните му намериха връхчето на другата, езикът му започна да описва кръгове около него и възбудата й нарасна до непоносимост. Лаура извика изненадано. Сандро веднага затвори устата й с дива целувка, после устните му се плъзнаха надолу и отново намериха гърдата й. Лаура си спомни, че беше изпитала същото и през нощта в бордея, но сега нямаше защо да се опасява от прекъсване и не се съмняваше в мотивите му.

Докато устните му се занимаваха с гърдата й, ръката му се плъзна надолу към коленете, а после бавно се върна нагоре. Когато намери топлия отвор между бедрата й, той простена тихо и мушна първо един, после два пръста във влажната й утроба, а палецът му започна да описва кръгове на входа на женствеността й, което усили страстта й и я доведе до ръба на екстаза. Единственото й желание в този момент беше това сладко мъчение да продължи вечно. Двамата трябваше да останат завинаги така.

Ръката й потърси набъбналия му член, пръстите й се сключиха около пулсиращата плът. Тялото му се напрегна, той я погледна изненадано и от устните му се изтръгна тихо проклятие. Не беше очаквал да реагира така бързо и интензивно.

Устните му оставиха гореща следа по лицето й и се насочиха към ушенцето й.

— Какво правиш с мен, Лаура… — прошепна задавено той. — Господи, не мога да спра… Не искам да ти причиня болка…

— Няма да ми причиниш болка — отговори тя и целуна брадичката му. — Не и с това.

Той я подготви внимателно за сливането и изчака тя сама да разтвори краката си. Тогава полегна върху нея и опря ръце от двете страни на главата й. Целуна я с безкрайна нежност, впи поглед в лицето й и започна да прониква сантиметър по сантиметър, като следеше загрижено реакцията й.

Лаура усети, че тялото й се съпротивлява, и надигна таза си, за да го улесни. Последва тъп натиск, но разкъсването мина почти без болка, защото умелите му ласки и собствената й възбуда я бяха подготвили за неизбежното.

Сандро продължаваше да я наблюдава със страх.

— Какво виждаш? — прошепна тя.

— Небето.

„Обичам те.“ Тя оформи тези думи с устни, после обви шията му с две ръце и вдигна глава да го целуне. Тази подкана го накара да се задвижи. В началото ритъмът беше бавен и предизвика вибриране, което възникна някъде дълбоко, разпространи се навън и се разля на топли вълни. Тя не беше очаквала да изпита пълно удоволствие още първия път и изненадата направи усещането още по-интензивно.

Освен това не беше очаквала, че ще обича с цялото си сърце мъжа, който трябваше да й отнеме девствеността.

Тя изпъшка леко и си представи, че тича към върха на синя планина, че се изкачва все по-високо и по-високо, твърдо решена да постигне целта си. Ритъмът се ускори, тя се надигна насреща му, видя се на върха, остана там в един безкрайно дълъг миг и изведнъж се пръсна в експлозия от цветове и светлини.

Сандро спря да се движи. Тялото му се изпъна като тетива на лък; Лаура усети могъщите му спазми, докато се изливаше в нея. Това усещане доведе до нов екстаз и тя се надигна заедно с него, понесе се като цвете на вятъра, завъртя се в луд вихър, после бавно се отпусна, напрежението отслабна, настъпи мир.

Смазан под тежестта на преживяното, Сандро лежеше върху нея, безсилен да се отдели от тялото й, заровил лице в гъстата черна коса. Беше неспособен да се помръдне, не можеше да мисли. Никога не беше преживявал такъв любовен акт. Никога. Даже като осемнадесетгодишен младеж не беше реагирал така. Лаура, момичето със сърце на жена и тяло на богиня, засенчи всички жени, които беше познавал.

Тя беше казала, че иска първият им любовен акт да бъде различен. Особен. Незабравим. Само ако знаеше какъв пълен успех беше постигнала.

Той беше започнал с намерението да я вземе бързо и без да се замисля, да задоволи страстта си и да я забрави завинаги.

Сега разбра, че е бил невероятен глупак, че измамата му е била пълна. След случилото се вече никога нямаше да я остави.

Естественото последствие от тази мисъл го ужаси. Той вдигна глава и целуна меките й влажни устни. Невероятно: вкусът им го възбуди отново. Той последва импулса си и се задвижи в бърз ритъм, притиснал колене в тревата, устремил поглед в лицето й. Ленивото й доволство изчезна, мъглата се вдигна от очите й, тя простена жадно, отговори на движенията му, обхвана с две ръце седалището му и го притисна към себе си, за да го усети още по-дълбоко.

Най-отдалеченият ъгъл на съзнанието му отбеляза колко невероятно беше това второ изпълнение. От двадесет години насам не беше изпитвал такова удоволствие. Всъщност никога в живота си.

Страстта й растеше, тя поемаше тежко въздух, кадифената й мекота караше тялото му да реагира все по-бурно и изтръгваше от устните му сладостни стонове. Усещаше, че изрича името й, чуваше думи, които беше по-добре да не произнася, но беше загубил контрол над себе си. За първи път в живота си се остави на чувствата и загърби повелите на разума; усещанията бяха по-силни от логиката, замъгляваха разума, прогониха го безкрайно далече. За да спре пороя от думи, той впи устни в нейните с желанието целувката да трае вечно. Заля го вълна от див копнеж, а когато най-после се разтовари от напрежението, се отдели от нея и полегна отстрани, като продължаваше да притиска тялото й.

Лаура дишаше тежко. Ръката й помилва голите му гърди, пръстите й се заровиха в меките косъмчета. В този момент Сандро си пожела отчаяно да стане отново млад, огнен обожател, който би се преборил да спечели сърцето й и би бил готов да убива, за да го задържи. Напразен копнеж, каза си горчиво той. Неосъществими надежди.

— Сандро — пошепна задъхано Лаура, но се поколеба. — Можем ли… да говорим?

— Защо не? — Коленете й го мамеха неудържимо и той вдигна ръка да ги помилва.

— Част от мен се бои да заговори. Бои се, че бих могла… как да кажа… да променя онова, което стана между нас, да разруша нещо.

„Още в този момент има промяна, Лаура. Променят се убежденията на живота ми.“

Сандро побърза да прогони тази мисъл. Без да съзнава какво прави, той вдигна шепа нападали цветчета и я поръси с тях по гърдите, бедрата и корема.

— Слушам те — прошепна нежно той.

— Никога не съм и помисляла — продължи тя, докато следеше ръката му, — не съм очаквала, че изживяването ще бъде толкова силно.

Сандро се усмихна с болка и склони глава встрани. Духна леко, за да махне цветчетата от корема й. Кожата й настръхна.

— Ти си прекарала шест месеца в публичен дом. Нима не са ти казали, че ще изпиташ физическа наслада?

— Разбира се, че ми казаха.

Сандро продължи да я посипва с бели и розови цветчета, възхитен от гледката.

— Господи, Сандро, какво правиш с мен?

Тя се обърна към него и се потърка в гърдите му.

— След като бордеят се провали, аз трябва да ти покажа какво значи да изпиташ физическа наслада. Какво очакваше, Лаура?

— Очаквах… приятни чувства, но нямах представа, че ще изгоря в такъв огън, че ласките ти ще проникнат толкова дълбоко в мен. В продължение на един дълъг миг не се чувствах като човек, а като безтелесно същество, което се възнася към небето. Богохулство ли е това?

— Вероятно. — Сандро благодари на Бога, че бе дарил Лаура с дарбата да говори.

— Все едно. Сандро, аз ли съм луда или и ти изпита същото?

Той се поколеба. Никога не беше разговарял за това с жена. Любовният акт беше нещо много интимно; след това почтените хора отвръщаха очи, обличаха се бързо и се държаха така, сякаш сливането не беше ставало. Очевидно Лаура имаше намерение да го разнищи като критик, който проучва нова картина. Ако признаеше как се беше почувствал в мига на екстаза, той беше загубен. Щеше да стане пленник на желанието си и добре пазената му лична сфера щеше да се разлети на всички страни като прах под ботушите му.

Той отдели поглед от тялото й.

— Младите хора — каза той, докато търсеше панталона и ботушите си, — изпитват по-силни чувства.

— Това е смешно. — Лаура го изчака да завърже торбичката на панталона си и с дяволита усмивка промуши пръст вътре.

— Недей. — Сандро се отдръпна назад.

— Тази част от мъжкото облекло винаги е била загадка за мен. Какво крие мъжът под нея?

— Зависи от мъжа — отговори сухо той и нахлузи блузата през главата й.

Лаура мушна ръце в ръкавите.

— А какво има в твоята? Бонбони? Сребърни монети? — Тя награби шепа цветчета и ги хвърли по него. В този момент изглеждаше недействителна, същество от приказките, обитател на царството на цветята. — Или подплата?

Сандро неохотно обу високите си ботуши.

— Нищо, освен ядове — отговори с въздишка той.

Двамата се облякоха в мълчание. Той се стараеше с всички сили да не я забелязва, да потиска чувствата, които изригваха като вулкан. Беше объркан, загубил ориентация, чувстваше се като затворник, току-що освободен от габията. Окъпана от лавандуловосиня светлина, Лаура приличаше на дух, същество, пренесено от смеха и вятъра на място, където той не можеше да я последва, където беше абсолютно чужд.

Лаура пристегна вървете на полата си.

— Сандро, искам тази нощ да остана при теб.

— Не.

— Защо ми отказваш?

— Защото ще ти причиня болка, Лаура. Взаимно ще си причиним болка.

— Откъде знаеш? — попита изненадано тя.

— Аз не мога да се отдавам като теб. — Горчиво съжаление за многото пропуснати възможности избликна в душата му. — Когато откри това, жена ми избяга в обятията на друг.

— Постъпила е глупаво, като се е примирила със сдържаността ти — отговори сърдито Лаура. — Аз не съм като нея. — Тя се хвърли към него и го прегърна с устрем, който едва не го събори на тревата. — Още ли не разбираш? На мен всичко ми е ясно. Аз съм родена, за да живея с теб.

— А аз си мислех, че си родена да рисуваш.

— Значи съм родена за две неща. О, Сандро, аз ще нарисувам чудни картини, а ти…

— Ние с теб не си подхождаме, Лаура. Разбери го най-после.

— Така ли? Тогава ми е много чудно защо ми каза всички онези прекрасни неща, докато беше толкова дълбоко в мен, че душите ни се докоснаха.

Сандро се опита да си припомни какво беше казал, но не можа.

— Не съм отговорен за думите, казани във вихъра на страстта.

— Каза, че никога не лъжеш.

— Това е вярно.

— Много се радвам, защото каза, че ме обичаш.

— Лаура. — С топяща се смелост и измъчена душа той я улови за раменете и я погледна в очите. — Сигурен съм, че съм го казал искрено. Ти си красива и невероятно впечатляваща. Накара ме да се почувствам отново млад, повярвах, че мога да завладея света. Можеш ли да ми се сърдиш, че поисках да ти благодаря и ти казах това?

Тя замръзна на мястото си.

— Човек не признава любовта си, за да изкаже благодарност.

— Но обстоятелствата бяха необикновени. Лаура, трябва да забравим какво направихме. По възраст и обществено положение сме абсолютно различни, а характерите ни са напълно противоположни и не можем да имаме общо бъдеще.

Тя стисна ръцете му и го погледна тържествено в очите.

— Тогава няма да мислим за бъдещето, господарю. Искам да ви направя щастлив тук и сега. Не ви ли е достатъчно?

Напиращото желание прогони съмненията. Той я прегърна и простена безпомощно. Даже когато я отведе в спалнята си, когато я съблече, за да я люби отново, съзнаваше, че правят страшна грешка. И двамата допускаха връзката им да се задълбочи, а трябваше да се отдалечат един от друг. Той щеше да й причини болка; това беше само въпрос на време и неизбежно щеше да се случи. Ала когато радостните й викове се издигнаха към високия таван, и той забрави мъчителните съмнения.

 

 

Страстта ги накара да забравят околния свят. Живееха само един за друг — дълги любовни нощи и още по-дълги дни в очакване на нощта. Докато се хранеха, двамата се поглеждаха скритом, смееха се заедно и често слизаха в избата, ожаднели след дългото, изтощително любене.

Сандро прекарваше дните в състояние на пълно изтощение. Но не се чувстваше като уморен старец, а като затъпял от любов младеж. Това състояние го пазеше от реалността, в която той беше изгнаник и му беше забранено да упражнява професията си и да защитава гражданите на Венеция от външни и вътрешни врагове.

Всичко това е дело на Лаура, разбра един ден той, докато се изтягаше лениво върху разбърканите чаршафи и завивки. Тя беше изличила досегашната му представа за собствената му личност и му беше създала нов живот, извън този на Господаря на нощта.

Той взе един портокал от купата и заби нокът във върха му. По ръката му потече сок, той го облиза лакомо и бавно обели плода. Лаура. Лаура му бе показала простото чувствено удоволствие да бели портокала без нож. Отхапа едно парченце и се наслади на аромата му.

— Престани — обади се сърдито Лаура, която се бе навела над папката със скиците. — Като те гледам, огладнявам.

Сандро се усмихна лениво.

— Добра идея. Ела тук.

Тя притисна папката до гърдите си и го посочи с омазан от въглена показалец.

— Мина цяла седмица, докато те убедя да ми позираш. Няма да пропусна тази възможност, да го знаеш.

Сандро плъзна поглед по отпуснатото си тяло.

— Това ли наричаш позиране?

— Такава е думата. — Съсредоточена в работата си, тя смръщи чело и разтри въглена по хартията. — О, Сандро — продължи тя, без да сваля поглед от рисунката, — никога не съм имала такъв чудесен модел. Ще ти направя великолепен портрет.

— Не се съмнявам. Жалко е само, че никой няма да го види.

Лаура направи няколко дълги щриха с парченцето въглен, после подчерта нещо с тебешир.

— Какво означава това?

Сандро засмука последното парченце портокал.

— Сериозно ли мислиш, че бих допуснал да ме изложиш в адамов костюм пред цяла Венеция?

— Изкуството трябва да се споделя.

— Този път не, Лаура.

Тя вдигна рамене и продължи да рисува в мълчание. Сандро никога не беше прекарвал цял ден в леглото и сега установи, че се наслаждава на безделието. Лаура беше потънала изцяло в работата си, от време на време го поглеждаше изпитателно, после самоуверената й ръка отново почваше да се плъзга по белия лист. Това го накара да се усмихне. Никога нямаше да разбере с какво толкова я възхищава голото му тяло, белязано от безброй битки и приключения. Досега беше гледал на тялото си като на предмет за всекидневна употреба, чиито съставни части функционираха задоволително. Не намираше нищо особено в широкия си гръден кош, покрит със сребристи косъмчета, в дългите, жилести крака, в силните рамене, едното от които носеше белег от крив арабски нож, а другото беше обезобразено от ненавреме гръмнала пушка.

Въпреки всички тези белези, Лаура изглеждаше запленена от тялото му — даже когато не го рисуваше.

Той избърса ръцете си в чаршафа и се отпусна назад, за да я наблюдава как работи. Отдавна се беше примирил с гения й и не се плашеше от задълбочаването й в работата. И днес беше напълно съсредоточена: погледът й го поглъщаше, после потъмняваше, за да пренесе видяното на белия лист. Тя рисуваше картини, както правеше всичко друго — с безпокойна енергия, безгранично въодушевление и заразяваща жизненост.

Тази мисъл събуди спомени за любовните нощи. Никога не беше имал жена, която даваше толкова много. Тя не се скъпеше на целувки и ласки. Беше смела, изпълнена с жаждата на откривателка и всяка нощ го изненадваше и ощастливяваше с нещо ново. Обичаше плътските наслади, отдаваше им се и не търсеше морални извинения за поведението си. Тя беше чувствено същество, невъзпирано от традициите и строгото обучение, и тази част от същността й омагьосваше Сандро. Когато се любеха, тя беше изпълнена с творческа енергия също както когато рисуваше. Той беше подредил живота си, като се съобразяваше с предписанията, традициите и очакванията на другите. Преди да се любят за първи път, никога не беше действал от чиста наслада.

Докато Лаура работеше с несекваща енергия, той я наблюдаваше с неприкрита радост. Днес беше облякла един от халатите му от яркочервен сатен. Халатът се беше отворил и разкриваше гърдите й. Разпуснатата коса падаше по раменете и гърба й. Босите крака бяха увити около краката на стола и тази момчешка поза подчертаваше безсрамно съвършената извивка на бедрата й.

— Сандро! — Лаура го погледна укорно.

— Какво? Изобщо не мърдам.

Очите й светнаха развеселено.

— Една част от теб се раздвижи.

Прекрасно беше да се засмее на собствената си слабост, когато проследи погледа й към ерекцията си, предизвикана от похотливите мисли.

— О, скъпа моя, има само един начин да отстраним тази малка неприятност.

Очите й се замъглиха и овлажняха и тя вдигна папката като щит пред гърдите си.

— Най-добре ще бъде да те нарисувам така, за да разберат всички какъв похотливец си.

— Преди да се запозная с теб, бях съвършеният патриций.

— Много се радвам, че се промени. Съвършените патриции са досадни.

Сандро се прозя престорено.

— Започна да ми става скучно. Позирането е добро само за купите с плодове, за кученцата и мъртвите фазани.

— Моля те, Сандро. Само още малко.

Той протегна ръце към нея.

— Ела при мен.

— Искам да рисувам.

— Ще рисуваш по-късно.

— Не.

— Не ли? — Той се претърколи бавно, като ленива змия, и изведнъж скочи от леглото. — Мисля, че ще изпълниш желанието ми, Лаура.

— Ти не си професионалист.

— Като модел ли? Това е вярно. — Той се озова с един скок до нея, забрави желанието си да види рисунката и изтръгна от ръцете й папката и въглена.

— Не! — изписка тя, скочи от стола и се втурна към прозореца. — Не искам… — Той я притисна в ъгъла и тя не успя да довърши думите си. Сандро се засмя тържествуващо, метна я на рамото си и тръгна тържествено към леглото. Лаура забарабани с юмруци по гърба му.

— Варварин! Звяр! Развратник!

Сандро я хвърли на леглото, изви ръцете й и ги вдигна над главата. Ругатните се превърнаха в безпомощно хихикане, което престана, едва когато устните му завладяха нейните. Досега Сандро не знаеше, че е възможно да се смееш, докато се любиш.

Скоро веселостта им изчезна. Той застана над нея, като продължи да стиска ръцете над главата й, отвори халата и проникна дълбоко в нея, без да се интересува дали е готова за него. Съвсем не се изненада, когато установи, че тя наистина беше готова и го прие с готовност. Сведе се бавно над нея, изпълни я с тялото си и й даде да вкуси портокала, който беше изял.

Лаура нададе задавен вик, вдигна крака и ги сключи около кръста му, отвори таза си, за да го приеме още по-дълбоко в себе си.

Свободната му ръка намери зърната на гърдите й, втвърди ги с милувките си и ги подготви за жадната му уста. Страстта ги завладя с такава сила, че се понесоха устремно към върха.

Не, каза си Сандро, вече не съм зелен хлапак. Така бързо, както беше дошъл, той се оттегли, без да обръща внимание на изненадания й, гневен вик.

— Тихо — прошепна в ухото й той, после се плъзна надолу по бледото, копринено меко тяло. Ръцете му спряха на гърдите, но устата продължи пътя си, привлечена от сладкия аромат на женствеността й. Езикът му се потопи в солените гънки на плътта й и започна да я милва. Лаура пое дълбоко дъх, извика изненадано, после въздъхна с дива радост и го възнагради с поток от сладост.

Изненада и въодушевление се четяха по лицето й, когато той отново проникна в нея. Този път утробата й беше повече от влажна и обхвана плътно члена му в мига на екстаза. Чувствата, които Сандро изпитваше в този момент, бяха толкова силни, че го накараха да загуби самообладание. Той нададе дрезгав вик и падна върху нея. Представи си как тялото й приема семето му, как този акт я превръща в част от него и ги свързва завинаги и изпита дълбоко удовлетворение.

Лаура привлече главата му към себе си, целуна го по устата и очите й се разшириха от почуда.

Мъжът се засмя тихо.

— Това е вкусът на любовта, карисима. — Когато се отдели от него, тя изглеждаше учудена, удовлетворена и толкова щастлива, че той си пожела мигът никога да не свършва.

Дълго време я държа в прегръдките си, като се опитваше да повярва, че страстта им беше повече от краткотрайна идилия, от сладка мечта. В тази усамотена вила двамата бяха отделени от живота, който го обвързваше с безброй задължения и го мамеше с повелите на честолюбието.

След известно време на вратата се почука. Сандро изръмжа недоволно, уви Лаура с червения халат и се загърна в един чаршаф. Като видя шокираното лице на лакея, едва не избухна в смях. Никой от слугите му, освен доверения стар камериер, не го беше виждал иначе, освен напълно облечен, а сега беше излязъл в коридора с тази импровизирана тога, с разрошена коса и влажни устни.

— Какво има? — попита меко той.

— Писмо за вас, господарю. — Лакеят му предаде лист дебела хартия, сгънат на четири, поклони се и се отдалечи, като смутено се почесваше по брадата.

Сандро влезе отново при Лаура, счупи добре познатия печат и се намръщи на изискания почерк.

— Какво има? — попита загрижено тя.

Той впи очи в стройното младо тяло, потънало във възглавниците, и отново я пожела с бурна страст.

— Сандро!

— Да? — Той се покашля смутено. — Получихме покана от дука и дукесата на Мантуа. Утре вечер организират бал в селската си къща. — Той помълча малко и добави: — Предполагам, че се опитват да се извинят за поведението на сина си.

Лаура преглътна мъчително. И тя като него беше забравила, че съществуват и други неща на този свят.

— Ще… ще отидеш ли?

— Ще отидем двамата — отговори спокойно той, като се надяваше, че няма да съжалява за решението си.

Очите й се разшириха.

— Не мога, Сандро. Аз не умея да се движа във висшето общество.

— Глупости. Ти ще ги омагьосаш, скъпа.

— Ти твърдиш това, но твоят вкус не е мерило за другите.

Сандро избухна в смях.

— Не искам да ги виждам — настоя Лаура. — Как бих могла, след всичко, което ми стори синът им?

Болка прониза сърцето му.

— Моят син също участваше в отвличането и ти му прости. Мъжете, които през онази нощ те измъчиха, са заточени. — Той хвърли писмото на близката масичка, върна се в леглото и я грабна в прегръдките си. — Няма смисъл да се криеш, Лаура. Това е минало. Ти нямаш вина.

— Но хората го виждат по друг начин. За бога, аз живях в бордей, продадоха ме като стока! Те ще кажат, че съм си заслужила такова отношение.

— Само ако продължаваш да се криеш и им позволяваш да мислят най-лошото.

— Ти… сигурен ли си?

— Стига толкова, мила — отговори той, махна халата й, помилва бедрата й и се наведе над нея. — Ти ще ги завладееш с пристъп, Лаура. Имаш талант за това.

— Наистина ли? — Тя се надигна и го целуна по бузата.

— Да — отговори той и отново полетя във вихъра на желанието си. — Разбира се, че съм сигурен.