Сюзън Уигс
Господарят на нощта (10)

10

Увита в меки вълнени завивки, Лаура седеше до прозореца в една от стаите в къщата на Сандро и се взираше в идващия ден. Гъста мъгла пълзеше откъм лагуната и се изкачваше по каналите и улиците между високите сиви сгради. Църковните кули сякаш се носеха в облаците. Уличните метачи, които размахваха огромните си метли с извити дръжки, се движеха като призраци в мъглата. Няколко лодки, тежко натоварени със сладка вода и дърва от сушата, се плъзгаха мудно по Канал Гранде. От широките комини към небето се издигаха стълбове дим.

Лаура притисна буза към хладната каменна рамка на прозореца. По това време на деня Венеция оправдаваше напълно прозвището си „Ла Серенисима“. Градът изглеждаше мирен и тих като дебела старица, увита в наметка от мъгла.

Лаура изпита желание да нарисува призрачните църковни кули и върховете на комините, но потисна порива си. В мига, когато допреше молива до хартията, бунтът, който гореше като жлъчка в гърдите й, щеше да превърне спокойния изгрев на слънцето в ад от насилие.

Тя потрепери и погледна през рамо към Ясмин, която спеше спокойно и дълбоко в голямото легло на гостната стая. Лаура още не беше затворила очи, защото се боеше от чудовищата, които със сигурност щяха да я посетят в съня й.

От прозореца под нея се издигнаха гневни гласове. Сандро и Маркантонио. Господарят на нощта беше заловил сина си на местопрестъплението. Онова, което се готвеше да извърши Маркантонио, беше отвратително. Бащата и синът никога нямаше да си върнат старите отношения. Лаура не изпитваше съчувствие към Маркантонио; той заслужаваше гнева на баща си, заслужаваше най-строго наказание, но сърцето й се късаше от жал към Сандро. Как ли го болеше, че собственото му дете е способно на такава жестокост!

Заради Сандро Лаура извади от раклата в края на леглото рокля от дамаска с цвят на старо злато и я облече. Заради него изтича боса по студените мраморни стъпала към кабинета му. Може би той щеше да се утеши поне малко, като узнаеше, че Маркантонио е имал намерение само да я накаже за отказа й, но да не допусне изнасилването й. Само Адолфо беше виновен, че нещата бяха стигнали толкова далеч. Освен това Сандро трябваше да узнае, че Адолфо е отпечатал позивите в работилницата на Алдус.

Тя почука колебливо на вратата и влезе, без да дочака отговор. Сандро стоеше зад писалището си, опрял ръце на мраморния плот. Лицето му изразяваше неумолима решителност. Двамата мъже изглеждаха изтощени до крайност, брадясали, под очите им имаше тъмни кръгове. Сандро приличаше на тежко ранен воин.

Лаура пристъпи напред, без да удостои Маркантонио с поглед.

— Господарю — започна тихо тя, — мисля, че има нещо, което трябва да узнаете.

Лицето на Сандро се разведри.

— Не трябваше ли да сте в леглото?

— Не мога да заспя, господарю. Искам да ви кажа, че Марк… — Тя не можа да произнесе името му до край. — Синът ви нямаше намерение да ми стори зло миналата нощ.

Маркантонио въздъхна облекчено.

— Нали ти казах…

— Млъкни. — Очите на Сандро изпущаха светкавици. — Той твърди, че е искал само да ви уплаши. — Когато устреми поглед към Лаура, тя усети, че Господарят на нощта беше решен да разкрие цялата истина и да разобличи лъжата.

— Вярно е — отговори честно тя. — Когато нещата се… усложниха, той се опита да спре приятелите си.

— Виждате ли, татко? — попита тържествуващо Маркантонио. — Намеренията ми бяха най-добри. Исках веднъж завинаги да отклоня Лаура от намерението й да стане куртизанка.

Очите на Сандро се разшириха в искрена изненада и Лаура примигна със съмнение. Не й се вярваше, че Маркантонио наистина е имал толкова благородни намерения.

В следващия миг тя си спомни последните му думи, насочени към нея: „Искам тя да… усети всичко“. Той искаше да я накаже, задето го беше отблъснала, а не да я измъкне от бордея. Въпреки това тя не възрази, защото много искаше да изличи болката от очите на Сандро и заради това беше готова да приеме дори лъжа.

— Той се държа лошо — проговори тихо тя. — Заслужава укорите ви. Но по отношение на… другото…

— Другото! — изкрещя невъздържано Сандро и жилите на врата му изпъкнаха. Мускулестите ръце стискаха до болка ръба на масата. — Това беше план за изнасилване. Брутално масово изнасилване. Можехте да умрете. Каквито и да са били основанията му, синът ми носи пълната отговорност за случилото се.

Лаура сведе глава.

— Трябва да повдигнете обвинение срещу тях — заговори настойчиво Сандро. — И срещу сина ми.

Маркантонио замръзна на мястото си, в очите му блесна недоволство.

— Знам, че всички са благородници и надали ще получат смъртна присъда, но можете да поискате заточение. — Сандро погледна мрачно сина си. — Независимо от присъдата, ти ще потеглиш веднага за Швабия, за да видиш как върви мандрата, която построихме там.

— Искаш да ида в Швабия? — Маркантонио политна назад, сякаш баща му го беше ударил. — Велики боже! Там живеят само диваци.

— Много добре — усмихна се Сандро. — Точно там ти е мястото.

Маркантонио хвърли зъл поглед към баща си.

— Ами ако откажа?

Лицето на Сандро се промени. Очите му блеснаха гневно, тялото му сякаш порасна и се изду.

— Опитай се, Маркантонио — отговори с убийствена яснота той. — Опитай се. Аз ще те окова в желязо и лично ще те натоваря на кораба.

Смазан от пронизващия поглед на баща си, младежът се сви. Младият господин е красив дори сега, установи Лаура, но красотата му е повехнала, развалена. За разлика от нея, внезапната страстна жизненост на Сандро й направи силно впечатление.

— Ще тръгнеш с вечерния отлив — продължи неумолимо Сандро. — Иди в стаята си и си приготви багажа.

Маркантонио стана от стола си и понечи да каже нещо, но ярко пламтящото лице на Сандро му попречи да се възпротиви. Затова се обърна на токовете си и излезе от кабинета.

Когато мина покрай Лаура, той изсъска в ухото й няколко ругатни, които накараха кръвта да замръзне във вените. Въпреки това лицето й не се промени, тя не реагира на обидата, нито се отдръпна от пронизващата миризма на пот, вино и морски въздух, която й напомни преживяното мъчение. Ако фасадата й се пропукаше дори съвсем малко, тя щеше да рухне като стара стена, изрисувана с фрески.

Тя погледна към Сандро и спомените отново се върнаха в паметта й: как бе установила, че Сандро е платил цяло състояние за нея. Ужасът й в първия момент след безумната му прегръдка. Грубият му опит да я уплаши. А после парещата му нежност, неочакваното чудо на милувките му, сладкото вино на целувките. Умелите и безкрайно нежни ръце превърнаха настойчивия изкусител в мил любовник. Ако не ги бяха прекъснали, тя щеше да му отдаде тялото и душата си. Тази перспектива й отне дъха.

— Веднага ще заповядам да напечатат необходимите документи, за да извършим арестите — обясни Сандро.

Лаура, изтръгната така внезапно от мечтанията си, забрави коравите мускули и сладките целувки и се изчерви до корените на косите.

— Много съжалявам, господарю, но не чух нито дума.

— Казах, че трябва да подготвим документите, за да мога да арестувам похитителите ви.

Лаура скри лице в ръцете си.

— Не!

— Какво?

Лаура преживя отново случилото се и страхът я завладя.

— Аз няма да изправя тези мъже пред съда.

— Те са негодници, престъпници. Опитаха се да ви изнасилят.

Лаура си припомни младите благородници, които прекараха нощта на пейките на гребците, завързани с дебели въжета. Видя злобните им лица и потрепери. Представи си как изправя тридесет и един млади венециански патриции пред съда и лицето й помръкна.

— Нищо няма да стане и вие го знаете по-добре от мен — отговори мрачно тя. — Съдът няма да повярва в думите на една куртизанка. Бъдещето ми като художничка ще бъде погубено. Ако предизвикам аристокрацията, никой няма да ми поръчва картини. Не мога да пожертвам мечтата на живота си заради съмнителната перспектива да си отмъстя. Трябва да ме разберете, господарю.

— Значи сте глупачка. Нима искате да си купите успех с тялото и мълчанието си?

Думите му я накараха да потрепери от студ.

— Нека не говорим повече за това, господарю. Вместо това искам да ви разкажа нещо за Адолфо Урбино.

Сандро стисна ръце и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Слушам ви.

— Снощи той каза, че е отпечатал позивите в печатницата на Алдус. След онова, което искаше да ми стори, аз съм убедена, че е в състояние да извърши и други… престъпления. — Гласът й замря.

Сандро само стоеше и я гледаше, но беше очевидно, че усилено размишляваше.

— Редно е да проучите и тази възможност — промълви тихо тя.

— Ще го направя. Не искам да се тревожите за нищо, Лаура. Знам, че сте съкрушена от случилото се. Миналата нощ…

— Да — прекъсна го гневно тя. — Хайде да поговорим за нощта. Защо ме оставихте сама? — Въпросът се изплъзна неволно от устата й, не беше имала намерението да говори така обвинително.

Сандро потръпна като от удар. Съвестта го гризеше — това беше повече от очевидно. Раменете му се отпуснаха, на лицето му се вдълбаха бръчки. Никога не го беше виждала така измъчен.

— Лаура. — Той заобиколи писалището и й протегна и двете си ръце.

Изведнъж Лаура видя пред себе си други ръце, които посягаха към нея, които я опипваха грубо. Тя се отдръпна стреснато и очите на мъжа се разшириха от изненада. В следващия момент той разбра и притисна ръце към гърдите си.

— Онези хлапета ще платят скъпо и прескъпо за страха, който виждам в очите ви.

— О, господарю, не исках да ви обидя — прошепна Лаура и скри ръце в гънките на златната роба. — Само че… в момента не понасям да ме докосват.

— Простете ми, Лаура. Повярвайте, че ако знаех какво ще се случи, нямаше да се отдалеча нито на крачка от вас. — След това признание той се изчерви като ученик.

— Защо тогава излязохте? — Тя си спомни загрижения поглед на Джамал, настойчивия шепот на дзафото. — Какво стана?

— Бравото, който ви нападна, умря. — Лицето му стана кораво и безмилостно, бръчките, които напрежението беше изписало около очите и устата му, станаха по-дълбоки. Небръснатата брада му придаде още по-мрачно изражение.

Лаура усети безкрайна тъга. Тя притисна ръце към гърлото си и поклати невярващо глава, макар че истината кънтеше в главата й.

— Божичко — прошепна нещастно тя. — Аз го убих.

— Не — възрази Сандро и се приведе към нея, за да й помогне. — Той щеше да оживее. Състоянието му се подобряваше. Дойде в съзнание и поиска да ми каже нещо. — Погледът му потъмня. — Някой се е промъкнал в болницата и го е пронизал с нож.

Лаура пребледня като платно.

— Кой е направил това? И защо?

— Знам само, че е същият човек, който е извършил и другите убийства. Бравото е знаел за заговора и убиецът е решил да му затвори устата завинаги. Иначе щеше да ми разкрие тайната.

Лаура се отпусна на най-близкия стол. Сандро се чувстваше безпомощен и това я плашеше.

— Издъхна точно когато беше готов да ми каже истината — обясни горчиво той.

Лаура не можеше да понесе самопрезрението в очите му. Знаеше какво си мислеше той в този момент. Докато той се беше забавлявал с нея, един ранен младеж беше брутално убит от негодника, извършил вече две жестоки убийства. Цялата полиция на Венеция беше на крак, а още не можеше да хване престъпника.

— Какво ви каза бравото? — попита тихо тя. Трябваше да знае цялата истина.

— Каза няколко думи, но без никакъв смисъл. Нещо за… — Сандро млъкна като опарен и я стрелна с мрачен поглед. — Това е полицейско дело и аз нямам право да обсъждам подробностите с едно цивилно лице.

Лаура скочи, внезапно забравила гнева и мъченията от изминалата нощ.

— Аз ли съм цивилното лице? — попита гневно тя. — Това ли е всичко, което представлявам за вас, господарю?

Сандро зае напрегнатата, овладяна, отбранителна поза, която Лаура познаваше много добре и която я отвращаваше.

— Да — отговори кратко той.

— О, разбирам. — Гневът й вдъхна сили и тя закрачи из стаята като войник на парад. — Само една цивилна. — Тя спря пред него и се надигна на пръсти, за да го погледне в очите. — Значи аз не съм личността, която ви даде първите важни указания за случая Моро. Значи не съм личността, която стигна толкова близо до истината, че на два пъти се опитаха да я убият. Не съм личността, на която трябва да благодарите, че изобщо успяхте да хванете онзи беден браво и която…

— Лаура! — Сандро отстъпи крачка назад. Гневният й изблик го изненада, но не го разсърди. В тъмните очи проблеснаха весели искри, устата му потръпна в опит да скрие напиращата усмивка. — Всичко това е вярно, но…

— Още не съм свършила. — Тя почерпи от малкото останала й смелост и стигна до най-важното: — Истинската причина, поради която имам право да узная всички подробности, е, че миналата нощ едва не станахме любовна двойка.

За втори път тази сутрин, а вероятно за втори път през целия си живот, Сандро Кавали се изчерви до корените на косата си.

— Не. — Отказът прозвуча сухо и решително. — Нищо не е по-далеч от истината.

— Какво? — Лаура много искаше да чуе, че миналата нощ желязното му самообладание го е изоставило, макар и само за кратко. Още пет минути, и той щеше да я заключи завинаги в сърцето си. — Значи само съм си въобразила нежните ви ласки, целувките по устните и гърдите ми? — Да, тя щеше да разруши стената на самообладанието му. Ето че раменете му затрепериха, макар и едва забележимо. — Наистина ли само си въобразявам — продължи настойчиво тя, — че копнеехте за докосванията ми и шепнехте любовни думи в ухото ми?

— Нищо не съм ви шепнал!

Самомнителното му избухване я накара да се засмее.

— Напротив, господарю. Казахте, че ви разкъсвам на парченца, че искате да отлетите с мен някъде много далеч, че никога в живота си не сте искали нещо така истински, както мен.

Сандро я гледаше ужасен. Тези думи щяха да се запечатат завинаги в паметта му като позорен белег. Нима тя не разбираше, че той си беше поиграл с нея? Жена като Лаура не можеше да го желае истински. Той само си беше въобразил силната й реакция, сладостните стонове. Тя не можеше да желае старец като Сандро Кавали.

Не, повтори си той. Трябваше да отрече, че миналата нощ беше повече от горчив урок, който той бе решил да й даде. Да отрече, че желанието да я притежава го пареше като огън. Трябваше да се погрижи невъобразимото да не се случи. Трябваше да предотврати влюбването си в нея. Той не можеше да си позволи да обикне безнадеждно жена, която търсеше само временна страст. Ако сега не се отдръпнеше, лудостта щеше да нараства и да го погълне: той щеше да загуби ума си и мястото си в света.

Лаура беше отишла твърде далеч. Гордостта го принуди да отговори на удара с удар.

— Не ставайте смешна — изфуча гневно той. Обърна й гръб и се загледа към догарящия огън в камината, защото не смееше да я погледне в лицето. Трябваше да я излъже, да забие нож в сърцето й. — Очевидно си правите илюзии за мотивите, които ме накараха да платя за вас и да бъдем заедно през нощта. Мило невинно момиче, аз исках само да ви покажа истинската съдба на куртизанката. Намеренията ми бяха същите като на Маркантонио. Надявах се да бъда достатъчно груб, за да ви прогоня завинаги от бордея.

— Но вие не бяхте груб — отговори тя и в гласа й имаше безкрайна болка. Очевидно не можеше да повярва в думите му. — Вие бяхте мил и нежен и…

— Проклятие, стига толкова, Лаура. — Макар че не я гледаше, той усещаше колко е наранена. — Станали сте жертва на измама. Аз си поиграх с чувствата ви, за да ви покажа, че като куртизанка ще бъдете зависима от прищевките на мъжете, които ще плащат за вас. Някои ще бъдат брутални, други нежни, но вие няма да имате власт над тях — няма да имате право да им възразявате. Мъжете ще използват чувствата ви и вие ще бъдете длъжна да им се подчинявате.

— Не ви вярвам — отговори с тих глас тя. — Онова, което стана между нас, беше съвсем друго. Вие ме пожелахте истински.

— Аз не ви желая, Лаура — отговори дрезгаво той. — Никога не съм ви искал. Миналата нощ само се преструвах.

Лаура остана дълго мълчалива, загледана в камината. Мъжът, който палеше фенерите на улицата, извика кръгъл час. Младата жена се чувстваше като ранена жертва, която се събужда след страшна злополука. Отначало пронизващата болка беше някъде в края на съзнанието й; след това я връхлетя отчаянието, заля я като порой и я погълна.

— Разбирам. — Гласът й беше изненадващо спокоен. Със самообладание, което я учуди, тя застана пред него и направи реверанс. Проклет да е! Защо не я поглеждаше? — Простете ми, господарю — продължи все така спокойно тя. — Моята безкрайна глупост и незнание не ми позволиха да вникна в благородните ви намерения.

Сандро се извърна настрана и се взря упорито в червено-златния гоблен на стената.

— Не е нужно да се извинявате, мадона.

— Но вие трябва да приемете извинението ми.

— Бих предпочел да чуя, че няма да се върнете в публичния дом.

— Аз няма да се върна в публичния дом.

Най-после той я погледна и на лицето му имаше изненада и благодарност.

— Много добре — изрече тихо той и дълбоко в очите му блесна тържество. — При създалите се обстоятелства това е единственото решение, което можехте да вземете. — Той се поколеба, очевидно не знаеше как да продължи. — Значи ужасната нощ на галерата все пак ви вразуми?

Лаура също се колебаеше. Още преди да я отвлекат, беше решила да се откаже от живота на куртизанка. Щеше да намери други начини да финансира кариерата си на художничка. Но ако признаеше на Сандро, че само той е виновен за промяната, която беше станала с нея, щеше да направи фатална грешка. Тъй като не можеше да понася повече самодоволството му, тя отговори съвсем кратко:

— Мисля, че като цивилно лице основанията ми да сторя едно или друго са си моя работа.

Светлината изчезна от погледа му и Лаура се зарадва.

— Значи ще останете тук — заяви с привидно спокойствие той. — Ще ви дам слугиня, ще ви намеря и компаньонка. Ще имате на разположение целия четвърти етаж и…

— Не — прекъсна го спокойно Лаура.

Сандро я погледна смаяно.

— Отказвате ли ми?

— Да, господарю. — Тя отиде до вратата и продължи от прага. — Щом Ясмин се събуди, ще отидем в манастира. Там цивилните лица са на сигурно място.

— Е, добре. — Лицето му беше безизразно, посивяло от умора.

— Така е по-добре, господарю — побърза да обясни Лаура. — Вашият живот е добре подреден. Всичко е на мястото си. Аз само ще ви преча. Аз не понасям реда. Нямам строго установен план на деня, работя като луда. Сигурна съм, че няма да понесете присъствието ми.

— Аха. Както желаете. Ще се погрижа да ви отведат с гондолата ми. Разбира се, през цялото време ще ви охраняват.

— Не. Не мога да ви позволя това. Манастирът е уединено място. Жените, които живеят там, не искат да имат нищо общо с външния свят. Вашите хора са любопитни и мястото им не е там.

Сандро смръщи чело.

— Мисля, че се шегувате. По този въпрос не търпя противоречие. Моите хора ще бъдат постоянно близо до вас.

Лаура бе обзета от болезнена меланхолия. Усещаше, че връзката им отива към своя край. Онова, което беше между тях, не можеше да се нарече дори приятелство. Този мъж беше сух и изнервящ, властен и нагъл, но той щеше да й липсва. Щяха да й липсват скритата му нежност, словесните им престрелки и особено романтичните моменти.

— Тогава се погрижете постовете да бъдат дискретни и да не се пречкат на сестрите. — Лаура се сети още нещо и тревогата й нарасна. — Господарю, ами Ясмин?

— Какво Ясмин?

— Мадона де ла Рубия ще бъде много недоволна да се лиши от присъствието й в дома, даже да е само за няколко дни.

— Ясмин вече не е собственост на мадона де ла Рубия.

Лаура спря да диша.

— Откъде знаете?

— Продадоха я.

— Божичко! — Лаура полудя от тревога. Ами ако Ясмин беше продадена на някой грубиян и насилник? — На кого? — попита тихо тя. — Само дано не е на онзи дяволски швед!

За първи път от много време насам Сандро се усмихна. Усмивката му издаваше безкрайна умора, но въпреки това Лаура усети топлотата й.

— На Джамал — отговори спокойно той. — Аз платих на мадона де ла Рубия и му подарих документите.

Безкрайно облекчена, но и много изненадана, Лаура се облегна на рамката на вратата.

— Значи той ще я освободи.

— Мисля, че само той има право да вземе решение.

— Ако знае кое е добро за него, със сигурност ще я освободи. А сега ви моля да ме извините, господарю, отивам да събудя Ясмин и… — Неочакван шум прекъсна думите й. Тя се обърна и видя, че в кабинета беше влязъл личният слуга на Сандро. След него вървяха със застрашителен вид шестима от охранителите на дожа. — Господарю, имате посещение — прошепна с пресекващ глас тя.

— Махнете се от пътя ни, мадона — нареди строго един от мъжете и я блъсна настрана. Кървавочервеното перо на баретата му показваше, че е капитан. Още с влизането си в кабинета той разгъна дълъг пергамент.

— Какво е станало? Какво искате от мен? — попита Сандро. Умората му изчезна и той застана гордо изправен и изпълнен с внимание като войник на проверка. Погледът му се отмести от капитана към придружаващите го войници. Младите мъже пристъпваха смутено от крак на крак и не смееха да го погледнат.

Капитанът се покашля и му подаде документа.

— Заповед на дожа, господине. Трябва да се явите пред него, за да се оправдаете за престъпленията, които сте извършили миналата нощ.

Лаура пое шумно дъх, а Сандро отговори с мъка, сякаш устата му беше пълна с пясък:

— Престъпления?

— Адолфо Урбино и още двадесет и девет благородни господа са повдигнали обвинение срещу вас. Твърдят, че сте ги задържали незаконно и сте се отнесли с тях като с роби.

— О, моля ви! — изплака задавено Лаура. — Но това е смешно, господине! Тези мъже ме отвлякоха, а Сандро Кавали само изпълни дълга си и спаси една гражданка на Републиката.

Капитанът я погледна унищожително, сякаш имаше насреща си крадлива мишка.

— Само съдът може да реши това, мадона.

Лаура се запита дали капитанът бе забелязал бесния гняв в очите на Сандро. Вероятно не, защото се обърна към вратата и заяви:

— Заповядано ни е да ви ескортираме, господине. — Жестът му беше недвусмислен. — Ако обичате…

Сандро тръгна след капитана като осъден на път към бесилката. Спря за миг при слугата си.

— Уведомете Джамал. И се погрижете за нашите гости — каза тихо той и излезе от стаята.

 

 

— Опитай се да разбереш, че с любимия ти няма да се случи нищо — повтори за кой ли път Ясмин. Екзотичната африканка изглеждаше странно сред мрачните стени на манастира.

— Той не ми е любим — отговори Лаура, която се взираше уморено във фреската на Света Агнеса, която беше нарисувала на дванадесет години.

Ясмин я прониза със знаещ поглед.

— Тогава ще стане.

Лаура се изсмя горчиво.

— Той ми каза съвсем ясно, че няма интерес да ми стане любовник. Аз също не съм сигурна дали го искам.

— Разбира се, че го искаш — отговори Ясмин. — Първо трябва да преживееш случилото се миналата нощ. Може би той ще те излекува.

Лаура откъсна поглед от картината. Не беше лоша, но днес й се струваше твърде примитивна и самодоволна.

— Аз не искам никой да ме лекува. Искам само да рисувам.

— Значи обвиненията срещу него също не те интересуват?

Тя си спомни каква разкъсваща болка бе изпитала при отвеждането на Сандро и гневът й от извършената несправедливост пламна отново.

— Разбира се, че се интересувам. Все пак именно Сандро ме спаси от изнасилването.

— Той е мъдър, макар че е християнин, освен това познава законите.

— Да, но засегна с действията си най-благородните семейства на Венеция. — Лаура сви колене към гърдите си и се опита да се пребори с нарастващата си тревога. — Може би трябваше да ги извикам пред съда.

— Не ставай глупава — укори я Ясмин. — Никой нямаше да ти повярва. — Тя се взираше унесено в светлите ивици, които отслабващите слънчеви лъчи хвърляха върху каменните плочи. — Време е за вечерна молитва — каза тя, грабна килимчето си и излезе навън.

Лаура се облегна на стената. Ясмин беше права. Сандро Кавали беше благородник, но се отличаваше от другите аристократи. Докато другите се умилкваха около дожа, той пазеше мира в града. А чувството му за справедливост беше толкова силно изразено, че сега можеше да плати с живота си.

Слънчевата светлина на пода стана бронзова, после пурпурна. Минутите течаха безкрайно бавно. Внезапно се чуха стъпки и някой отвори вратата към спалнята. Магдалена и Челестина влязоха забързани, с развени тъмни раса. Лаура изплака отчаяно, хвърли се насреща им и ги прегърна.

Магдалена й протегна смачкан документ. Ръцете й трепереха.

— О, Лаура, вярно ли е това?

Лаура позна позива, който похитителите й бяха отпечатали: „На 16 февруари 1531 Лаура Бандело задоволи всички“.

— Не — отговори тихо тя, опитвайки се да удържи треперенето на гласа си. — Сандро Кавали дойде навреме, за да ме спаси, преди… преди… — Споменът за страшната нощ я връхлетя отново и тя скри лице в ръцете си. — Господи, какъв страх преживях! Те бяха тридесет и един и аз…

— Трентуно, нали? — попита глухо Челестина.

Гневният й глас изтръгна Лаура от бездната на отчаянието.

— Да. О, сестро Челестина, нямах представа, че знаете какво значи трентуно.

— Разбира се, че знам — отговори мрачно монахинята. — Нещо отвратително. — Тя взе ръцете на Лаура в своите и ги стисна до болка. — Мъжете са зли, Лаура. Може би Бог ги предпочита, но ти трябва да им обърнеш гръб. Аз мислех, че си достатъчно силна да се пребориш с тях, но съм се излъгала. — Гласът й затрепери от вълнение. Тя се приведе към нея и Лаура усети неизбежната миризма на сяра от лабораторията й. Челестина, винаги хладна и овладяна, никога не й беше показвала тази тъмна страна от същността си.

Магдалена се опита да разведри напрежението.

— Моля те, мамо, не задълбавай в подробности. Всичко свърши, Лаура е отново при нас, на сигурно място. Бог да я закриля.

А четирима дзафи стоят на пост пред вратата на манастира, добави на ум Лаура.

— Ти се върна у дома и всичко ще бъде отново както преди — продължи зарадвано Магдалена. — Когато е ранен, всеки човек се връща у дома.

Лаура не искаше да мисли за бъдещето, не и сега. Но използва случая да смени темата.

— Аз съм на сигурно място, но Господарят на нощта е заплашен от голяма опасност.

В очите на Челестина блесна интерес.

— Той ме спаси от онези млади благородници, но сега трябва да отговаря за стореното.

— Сандро Кавали непрекъснато се меси в чуждите работи. Без съмнение е получил само онова, което заслужава.

— Майко! — Магдалена я погледна шокирано. — Той спаси Лаура от отвратително насилие. Редно е да му бъдем благодарни.

Челестина остана съвсем спокойна.

— Разбира се, че съм му благодарна. Но не забравяй, че Божиите пътища са неведоми за смъртните.

Ясмин се върна с килимчето си под мишница. След молитва лицето й беше ведро и спокойно. Лаура се сети, че трябваше да представи приятелката си на монахинята. Магдалена разглеждаше африканката с неприкрито учудване.

— Познавам лицето ви от скиците на Лаура — промълви смутено тя.

Ясмин я дари с величествено кимване, но веждите й бяха високо вдигнати и издаваха лека обърканост.

— Аз също ви познавам, и вас, и майка ви. В действителност сте по-високи.

— Значи вие сте робинята, която се е сприятелила с Лаура — проговори съчувствено Челестина. — Аз съм убедена противничка на робството, даже когато робите са езичници. Няма нищо по-страшно от потискането на човешката воля. Бъдете спокойна, в манастира сме само роби на Господа.

Ясмин не се обиди. Беше свикнала с недоверието и нетолерантността на християните.

— Такава ми е съдбата.

— Господи! — Лаура се удари по челото. — Как можах да забравя?

— Какво искаш да кажеш?

— Сега принадлежиш на Джамал.

Очите на Ясмин засвяткаха опасно.

— Той ме е купил?

— Не. Купил те е Сандро и е подарил документите на Джамал. — Лаура огледа изпитателно приятелката си. Изражението й беше като издялано от махагон. — Не се ли радваш?

— Искаш да се радвам, че съм сменила собственика си? Да не съм камила, та да ме продават?

Лаура я разбра. Сърцето на Ясмин се късаше от болка по загубената свобода, не от гняв. Тя страдаше, че Джамал ще я притежава като робиня, а не като равна.

— Той ще те освободи — заяви уверено тя. — Ще видиш.

— Вярно ли е, че планът е дело на Маркантонио Кавали? — попита тихо Магдалена.

— Откъде знаете? — попита остро Ясмин.

— Маркантонио! — Лаура посегна към наметката си. — Магдалена, ти си гений!

— Къде отиваш? — попита изненадано Челестина.

— Ще намеря Маркантонио, преди да е напуснал Венеция.

— Защо, за бога? — попита Магдалена. — Той се опита да ти стори зло, Лаура. Той е лош човек.

— В крайна сметка стори зло само на баща си. — Лаура нахлупи качулката си и изведнъж се сети, че беше взела тази наметка от раклата в къщата на Сандро. Грабна позива и го мушна в ръкава си. — Сега ще му дам възможност да поправи стореното зло. Дано само да го заваря вкъщи.