Сюзън Уигс
Господарят на нощта (12)

12

Сандро се държеше така, сякаш доброволното изгнание на Лаура не го тревожеше ни най-малко. Тя остана дни наред в просторното си, заляно от слънце студио, без да слиза за храна или сън; само Бог знаеше къде задоволяваше интимните си потребности. Слугите казваха, че всеки ден й носят по нещо за ядене, но тя отваря вратата само колкото да й подадат таблата.

Той се измъчваше от спомена за думите, които му беше казала: „Сандро, аз ви обичам. Знам, че не го искате, но това е истината. Знам, че ще се опитате да ми устоите, но аз искам да остана в живота ви, в сърцето ви“. Думи, от които много му се искаше да избяга.

Един ден, когато не издържа на напрежението, той излезе навън и застана под прозорците на студиото. Глупава маневра, защото помещението беше на втория етаж и по-рано го бяха използвали за обсерватория.

Отдолу той виждаше само неясни движения във вътрешността, но в мислите си я виждаше съвсем ясно: с разпусната коса и омачкани дрехи, с неразгадаем поглед, потънала в работата си, затворила сърцето си за всичко друго, освен за изкуството.

Тревогата му нарасна. Когато за първи път я бе помолил да живее под негова закрила, Лаура го бе предупредила за лошите си навици. Думите, казани преди седмици, изникнаха отново в съзнанието му: „Аз живея в безредие, денят ми никога не протича по план, работя като луда. Няма да понесете присъствието ми“.

Защо не беше чул предупреждението й? Не беше очаквал, че ще бъде толкова трудно да приеме присъствието й в живота си.

Той забеляза някакво движение на малкия кей и отново излезе навън, благодарен за отклоняването на вниманието. Джамал се връщаше с лодката от Венеция.

— Има ли нещо ново? — попита Сандро и издърпа верния си приятел по-далече от любопитните слуги.

Джамал поклати глава. Нищо.

Сандро беше едновременно облекчен и ядосан. В неговия град цареше мир, но полицията не беше постигнала напредък в разкриването на заговора срещу дожа Грити.

— Има ли убийства? — попита със страх той. — Или по-големи кражби?

Никакви съобщения в полицията, сигнализира Джамал.

— Някакви данни за кражбата в дома на Тициан?

Не.

Все пак Джамал изглеждаше загрижен. Дълбоките черни очи се въртяха във всички посоки, очевидно се стараеше да скрие нервността си.

— Да вървим — настоя Сандро, обърна се към къщата и поведе приятеля си към любимата си зимна градина. — Седни тук — покани го той и посочи отоманката, тапицирана с конски косъм.

Джамал седна и погледна Сандро с неразгадаемите си черни очи.

— Направих грешка, като ти подарих Ясмин.

Джамал се приведе напред. Лицето му се вкамени от гняв. Сандро махна с ръка.

— Не, не, разбира се, че не я искам за себе си. Искам само да кажа, че нито един мъж не би трябвало да я притежава. Тя е нещастна.

Лицето на африканеца изрази огромна болка. Той погледна господаря си и разпери въпросително големите си ръце.

— Искам да я освободиш.

— Не, не, по-скоро ще умра — дойде очакваният отговор.

— По дяволите, Джамал, тя иска да те обича, но не може, докато е твоя робиня! Толкова ли не можеш да разбереш?

Джамал седя дълго неподвижен. Един самотен слънчев лъч осветяваше лицето му. Когато се овладя, той надраска на плочата си: „Откога си станал толкова мъдър?“.

Сандро преглътна мъчително, покашля се и се постара да отговори честно.

— Мислих за… някои неща. За човешките сърца.

Джамал написа още нещо и му показа плочата: „Ако я освободя, тя ще ме напусне“.

— Ако те напусне, значи не те е обичала истински — отговори спокойно Сандро.

Джамал изохка задавено, скочи от мястото си и излезе от зимната градина.

 

 

На вратата на Ясмин се почука.

— Ти ли си, Лаура? — Африканката стана от мекия диван, остави настрана роклята, която преправяше, и изтича до вратата. През последните дни не беше виждала приятелката си и започваше да се тревожи. Лаура се вживяваше твърде много в работата си, но никога преди това не се беше затваряла толкова дълго.

Ясмин беше толкова потънала в мислите си, че не забеляза липсата на отговор. Отвори вратата и изненадата й беше толкова голяма, че политна назад.

— Джамал!

Очите й обходиха сериозното, мрачно лице, мускулестата гръд под полуотвореното брокатено елече и се спряха върху несигурния поглед.

Мъжът влезе в стаята и й подаде някакъв документ. Ясмин почти не умееше да чете на италиански, камо ли пък на латински. Но позна имената на Сандро Кавали и на мадона де ла Рубия. На лицето й се изписа отвращение.

— Това е договорът за продажбата на моята личност, нали? — попита студено тя.

Джамал кимна и й взе документа. Тя го погледна втренчено и сърцето й се сви от болка. Когато го срещна за първи път, разбра какво ставаше в сърцето му. Недъгът му не й пречеше, защото очите разкриваха голямото му сърце. Отмерените жестове, вдигането на раменете изразяваха мислите му много по-добре от думите.

А след това се оказа, че Джамал е станал неин господар и повелител. Това го направи чужд и далечен.

Джамал издаде някакъв неопределим звук и се запъти към камината. Смачка хартията в големите си ръце и я хвърли в огъня. Грамотата пламна и скоро изгоря без остатък. Обърнат с гръб към Ясмин, мъжът остана загледан в черните късчета пепел.

Ясмин, чието сърце биеше като безумно, чакаше с нетърпение обръщането му.

— Дали това, което направи току-що, означава онова, което си мисля? — попита с пламенна надежда тя.

Да, ти си свободна.

— Свободна — прошепна невярващо тя и усети думата на езика си като мед от жасмин.

Къде ще отидеш?

Тя примигна изумено.

— Да отида? Никъде няма да отида, Джамал, любими мой. Ще остана завинаги с теб.

Най-после коравото му лице се разведри в усмивка.

— Разбира се, ако ме искаш — допълни дяволито тя и падна в силните му обятия.

 

 

— Господарю. — Лакеят подръпваше нервно шнуровете на жакета си.

Сандро го погледна раздразнено.

— Да? Какво има? Не виждате ли, че съм зает?

Лакеят погледна със съмнение грижливо подреденото писалище. Всекидневните дела на имението отнемаха не повече от час. След като беше свършил с тях, Сандро седеше и размишляваше. Нямаше никаква работа, абсолютно никаква. Не можеше дори да се престори, че е зает с нещо важно.

— Става въпрос за гостенката ви, господарю. Художничката.

— За Лаура? — Сандро скочи като ужилен. — Какво става с нея?

Лакеят се опита да разхлаби яката си.

— Ами, господарю, тя престана да отговаря на чукането ни. Вратата е здраво затворена. От вчера сутринта не е хапнала нищичко.

Сандро не изчака да чуе останалото. Избута настрана лакея и изскочи от кабинета си, сякаш дяволът го гонеше по петите. Прекоси с два скока дългия коридор и изкачи стълбата към ателието. През цялото време си представяше как Лаура е припаднала от изтощение и глад. Мъчеха го страшни видения. Сигурно бе рухнала от умора. Защо постъпи като глупак, защо й обеща да уважава интимната й сфера? Той беше за убиване. Остави я сама, за да я накара да повярва, че не иска нищо от нея, че е готов да подпомогне художническата й кариера. Вместо това я доведе до ръба на изтощението. Ами ако я беше убил?

Без да се опита да отвори вратата, той отстъпи две крачки назад, вдигна високо десния си крак и ритна с все сила тежкото дърво.

Болката в крака му беше непоносима. Сблъсъкът беше толкова силен, че той политна назад и падна по гръб. Изруга ядно, скочи отново на крака и се огледа с известна неловкост. Дано никой не го беше видял.

След това стисна здраво зъби и отново се приготви да удари. Беше твърде стар за тези занимания. Откога не беше разбивал врати, за да стигне до опърничави дами? Тази мисъл му вдъхна нови сили. Ритна повторно вратата и едва не си счупи глезена. Якото резе издържа.

Сандро свали жакета си и откъсна батистените ръкави на ризата си. Отстъпи назад и решително си каза, че този път няма да му устои дори камъкът.

Присви очи, вдигна крак и се хвърли напред. В този миг вратата се отвори навътре и той влетя в студиото.

Загуби равновесие и падна по лице на пода. Ударът беше толкова силен, че въздухът излезе със свистене от дробовете му. Пред очите му затанцуваха звезди. Мина доста време, преди да се свести и да започне да диша нормално.

Тогава пред него се появи смаяното лице на Лаура.

Слава богу, че беше паднал на пода и едва дишаше, защото думите, които напираха на езика му, не бяха достойни за един християнин.

— Дайте ми ръка — проговори с мека усмивка тя. — Ще ви помогна да се изправите.

Макар че всички кости го боляха, а мускулите му пареха като огън, Сандро се направи, че не вижда ръката й, и се изправи сам. Олюля се, но успя да запази равновесие. Подпря се на рамката на вратата и се постара да изглежда колкото се може по-равнодушен.

— Може би трябваше да почукам, но ми казаха, че сте се заключили и вече не отговаряте.

Лаура склони глава встрани.

— Вероятно съм била твърде задълбочена в работата си и не съм чула нищо.

Сандро я виждаше за първи път от цяла седмица. Стори му се, че има насреща си едно от просещите дечица пред църквата „Сан Роко“. Не, Лаура решително не изглеждаше добре.

Кожата й беше смъртнобледа и прозрачна; той можеше лесно да проследи къде минаваха вените с цвят на лавандула по слепоочията й. На бузите й бяха избили трескави червени петна. Косата й беше разпусната в безредие по раменете и гърба, но това беше обичайната й прическа; макар че се бе опитала да я върже с парче плат, неукротимите къдрици бяха разбъркани до неузнаваемост.

Роклята, която Адриана беше носила в един друг живот, беше цялата в бои и масло и висеше на измършавялото й тяло. Шията й изглеждаше невероятно слаба, безформената рокля подчертаваше още повече изпъкналите хълбоци.

— Велики боже — промърмори Сандро и потисна с мъка порива да я вдигне на ръце и да я притисна до гърдите си като загубено дете. — Изглеждате полумъртва от глад.

Що за домакин беше той, как можа да допусне гостенката му да гладува?

Лаура сложи ръка на корема си, но очевидно не усети собственото си тяло.

— Наистина ли? Но аз се чувствам така… не знам как да го кажа… така пълна като никога досега. — Тя се прозя и вдигна ръце над главата си. Гърдите й, както забеляза Сандро, не бяха пострадали от дългия пост; бяха пълни и примамващи както винаги.

Лаура се усмихна и той видя в очите й дълбоко вътрешно задоволство, сякаш всичките й грижи бяха изчезнали.

— А сега, господарю — каза просто тя, — ще ми позволите да използвам банята ви.

Тя тръгна надолу по стълбата и той я проследи със зяпнала от учудване уста. Отива в банята, повтаряше си като обезумял той. Едва не му изтръгна сърцето от гърдите, нейна беше вината за това, че за малко не си строши краката да блъска вратата й, а сега отиваше да се окъпе!

Сандро потърка тила си и влезе, куцукайки, в студиото. Във въздуха се носеше хапеща миризма на прясна боя. Най-добре беше да види какво бе нарисувала през тези дни, за да разбере какво ставаше в сърцето й.

Картините бяха облегнати на стените. Три бяха на стативите. Сандро не разбираше много от живопис, но веднага разбра, че Лаура беше сътворила нещо съвсем ново. Освен това беше работила изненадващо бързо. Повечето художници рисуваха една картина със седмици или месеци.

Той разгледа картините с истинско страхопочитание. Чак не му се вярваше, че Лаура бе успяла да нарисува това за толкова кратко време. Скоро му стана ясно, че се намираше пред нещо като хроника на преживяванията и чувствата й през последните няколко седмици.

На едната картина бяха изобразени двамата брави, с типичните им пъстри дрехи, въоръжени до зъби, с извадени ками и кръвожадни погледи. Това не беше обикновен портрет, а живо, достоверно отражение на събитието. Картината не представяше, а разкриваше един определен момент от живота на Лаура. Сандро усещаше почти физически ужаса и безпомощността на бедната жертва. Следващата сцена показваше Гаспари, младия словослагател, чието тяло Лаура бе открила в печатницата. Тя беше предала достоверно всяка подробност от лицето му, свитата под бузата ръка, пълните с изненада очи. И тази картина нямаше нищо общо с традицията; беше пълна с движение, от платното лъхаше безнадеждност и искрена тъга.

Третата картина показваше борда на галерата, където я бяха отвлекли Маркантонио и приятелите му. Сандро се разтрепери като в треска. Тя беше нарисувала и себе си, но никой, освен него нямаше да я разпознае в сгърчения бял вързоп на палубата. Играта на факлите по лицата на похитителите придаваше на сцената ужасяваща живост. Картината беше олицетворение на човешката злоба и желание за власт. Внушението й беше толкова силно, че Сандро отново изпита лудия гняв от онази страшна нощ. Лаура беше надминала себе си.

Погледът му дълго не се откъсна от страшната сцена на непосредствено предстоящо насилие. Изведнъж разбра. Стана му ясно, че тази картина казваше истината много по-ясно от всяко дадено под клетва показание пред съдии и свещеници. Нито един човек, способен поне на капчица съчувствие, не можеше да остане равнодушен пред това изображение! Само художник, преживял целия този ужас, можеше да го представи така живо.

Другото платно беше обърнато към стената. На задната страна беше написана датата и Сандро разора, че Лаура беше нарисувала тази картина още първия ден, когато я доведе в студиото. В деня, когато беше изчезнала от живота му за цяла седмица.

Загрижен какво ще открие там, той обърна картината и отстъпи крачка назад, за да я разгледа.

Първата картина, нарисувана от Лаура в дома му, показваше стария бик на ливадата. Тя беше преместила сцената през нощта, небето беше покрито с дебел слой пурпур над черното и само около замъглената луна изглеждаше малко по-бледо. Лаура не беше разкрасила нищо в стария бик. Всеки белег, издадените кости на измършавялото тяло, даже пречупеният рог бяха предадени с ужасяваща яснота.

Въпреки това картината не предизвикваше нито съчувствие, нито отвращение. Лаура беше придала на животното някаква странна красота, уморена изисканост, гордост и достойнство, които внушаваха уважение.

Даже за неопитните очи на Сандро тази картина беше истинско произведение на изкуството. Майсторите в Академията непременно трябваше да я видят и да се поучат от видяното. Тя щеше да промени света на изкуството. Какво ли я беше накарало да нарисува това обикновено животно, да го въздигне в истинско произведение на изкуството?

Сандро огледа още веднъж картината и забеляза думите, които Лаура беше изписала в долния й край. Приведе се и прочете: „Лицето на Сандро“.

 

 

Лаура възхваляваше римляните за създаването на банята. Още по-големи похвали заслужаваше Сандро Кавали, който беше съживил традицията. В сравнение с неговата баня, тази в бордея беше истински боклук. Кръглото помещение с висок купол беше просторно и светло, с множество малки прозорчета. Самата вана представляваше дълбок мраморен басейн, ръбовете му бяха покрити с мозайка. Големият отвор в покрива пропускаше безпрепятствено ясното обедно слънце; водата беше приятно топла.

Лаура въздъхна доволно, натърка се с ароматен сапун, после се потопи дълбоко в басейна и изплакна косата си.

— Добре ли се забавлявате? — Подигравателният въпрос я стресна и тя се потопи още по-дълбоко във водата. Пяната закриваше гърдите й, но не изцяло.

— Да, много ви благодаря, господарю — отговори с усмивка тя.

Мъжът се почувства неловко. Не можеше просто да стои така и да я зяпа нахално. Затова отстъпи няколко крачки назад и се ядоса още повече, когато усети как мускулите на слепоочията му затрепериха нервно. Беше свалил ръкавите си и връзките висяха свободно на силните му ръце. Лаура го гледаше втренчено и веднага пожела да го нарисува точно в този вид: с отворена риза, с голи рамене, блестящи от пот, с мъдро лице, уморен от несгодите на живота и въпреки това непоклатимо честен. Много по-добре да рисува живия, истински Сандро Кавали, отколкото да си търси мъжки модели, които само щяха да й отнемат ценно време.

Сандро се облегна на каменната колона.

— Да приема ли, че нямате желание да ми дадете обяснение?

— Сега се къпя. Това е от ясно по-ясно.

— Знаете за какво говоря, Лаура. Не увъртайте. Понасял съм какви ли не обиди през живота си, но никой не ме е сравнявал със стар бик, който чака само секирата на колача.

— О, Сандро! Мисля, че аз сама не се разбирам. Ей сега ще дойда при вас и ще се опитам да ви обясня всичко. — Разкаяна, тя се закле да се помири с него. Вдигна краче и стъпи на най-долното стъпало, за да излезе от басейна.

Сандро разбра намерението й. Очите му потъмняха, после в зениците лумна ярък пламък. Дали знаеше колко привлекателен изглеждаше в очите й, колко прекрасен беше с тази смачкана риза без ръкави и разрошената от вятъра коса?

— По-късно — отговори рязко той и се обърна към вратата. — Ще почакам да се изсушите и облечете, и ще ви намеря. Тогава вече ще си поговорим като нормални хора. Защото мисля, че ми дължите някои отговори.