Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (7) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

VII

Макс имаше почти радостен вид, слизайки по широките стълби на болницата. Беше му дошло на ума, че сега е два пъти по-богат от преди.

Нито единия, нито другия Съливан не бяха поверили парите си на банка: да се блокира една сметка беше много лесно за полицията. Те предпочетоха да запазят така парите си, за да могат да си служат с тях когато поискат. Бащата на Макс ги пазеше, понеже никой друг не знаеше техните сделки. Разбира се, бащата на Макс знаеше много, но той не се броеше. Това означаваше, че Макс можеше занапред да се отдръпне, да изостави своето „предприятие“ на убийства по команда, да си купи един птичарник… неговото вечно желание. Такава една перспектива го очароваше…

Той се спря до големия пакард, запали една цигара и хвърли клечката. Неговата мисъл за миг се спря на Карол, Франк му беше казал: „Аз първо, ти после!“. Карол беше причината за смъртта на Франк, това не будеше никакво съмнение. Макс беше говорил с Линда и беше разбрал за съществуването на мистериозната Мери Прантис и беше установил някои съвпадения: Мери Прантис беше Карол Бландиш, решена да си отмъсти. Но Франк беше винаги увлечен по жените. Често зависеше от благоволението на първата срещната — неговият темперамент унищожаваше у него всяка предпазливост. При Макс беше другояче — жените не съществуваха за него!…

Ако Карол се опиташе да му изиграе мръсен номер, тя нямаше да закъснее да съжалява. Той щеше да я смаже, без милост, както вече беше смазал всички тези, които заставаха на пътя му.

Макс имаше такова доверие в себе си, че веднага пропъди мисълта за Карол. Тя не беше достойна за размишление. Смъртта на Франк маркираше края на този епизод — също края на братя Съливан!… Макс Геза щеше да изостави своята кариера на професионален убиец, за да стане птицегледач: да задвижи един такъв бизнес не беше безинтересно.

Макс хвърли на улицата своята цигара, наполовина изпушена, нахлупи шапката си ниско над очите, отвори вратата на автомобила… и се спря, неговите тънки вежди се свиха от учудване: върху седалката, пред волана, беше поставена една прекрасна червена орхидея…

Макс изгледа цветето с безучастно лице, с широко отворени очи. После го взе между пръстите си и го разгледа грижливо: „Скъпо цвете, за да бъде хвърлено без причина през вратата на автомобила. Или тук имаше някаква причина? Дали това означава нещо?“ — се запита той, със съзнание винаги готово да подуши опасността. Той изгледа улицата от единия край до другия, не видя нищо, което да събуди у него подозрения, повдигна рамене, и хвърляйки орхидеята, се качи в колата, пъхна контактния ключ, но не запали. Неподвижен, той гледаше през предното стъкло, без да вижда. Не обичаше мистериите: не можеше да свърже по никакъв повод това цвете и това беше странно.

На времето, Франк и той, имаха навика да провесват малки гарвани от вълна на дръжките на вратите на техните бъдещи жертви. Един или два пъти, това даже им беше спестило работата, понеже виждайки погребалните птици, получателят си беше теглил куршума с пистолет. Но Макс беше преценил този трик за проява на лош вкус и твърде театрален и се беше отказал от него. Всяко символично послание не му изглеждаше сериозно. Пурпурната орхидея представляваше ли едно предупреждение? Ако да, този, който я беше поставил в колата, щеше да направи добре да се пази. Макс не оценяваше никак такива трикове! Той потърка носа си замислено, излезе от колата и вдигна цветето. След като се поколеба малко, той го постави на своята бутониера и този път тръгна.

 

 

Върху хълмовете, обграждащи прекрасния залив на пристанището на Санто Рио се издигаше една къща на два етажа. Изградена от борово дърво тя се намираше сред палми и цъфтящи храсталаци. Мястото изглеждаше изоставено, поразявано от смените на времето, лошо поддържано, самотно. Върху бариерата висеше една табела с надпис: Козико. Макс никога не се потруди да я свали, беше му безразлична.

Тази дървена къща беше неговата къща. Идваше тук рядко, но намираше за удобно да има едно място, където да пази някои лични вещи и пари. Къщата също беше жилище на неговия баща Изми Геза, който започваше да остарява. Изми беше сега на шестдесет и пет и беше прекарал тридесет от тях да работи като клоун в един цирк. Той винаги имаше вид на клоун и сега беше приведен, плешив и тъжен, с кожа, повредена от тези, които са злоупотребявали с обилно и лошо гримиране, основни изисквания на неговата професия. Той влачеше малко левия си крак след една паралитична атака, която беше поставила края на неговата кариера. Неговото кръгло като луна лице не приличаше по нищо на Макс, за което Изми не съжаляваше.

Изми се страхуваше от Макс, както някога се страхуваше от неговата майка: както физически, така и морално, Макс приличаше на нея. Изми беше лишен от всякакво зло чувство, човек прост, обичащ мира, той се чувствуваше добре само сам. Беше се поразходил в своята градина и щеше да влиза, когато чу шум на кола: спря се с отчаяние. От около три месеца никаква кола не беше изкачвала този самотен път и шумът го накара да подскочи.

Черният пакард спря пред къщата и Макс слезе. Той застана с ръце пъхнати в джобовете на пардесюто си, с шапка върху носа и червена орхидея на бутониерата. Заплаха се излъчваше от него и Изми го изгледа внимателно. Той винаги живееше със страх при неговите посещения: Макс пристигаше без предупреждение и Изми не знаеше никога какво щеше да стане, нито как Макс ще го третира.

Макс изгледа табелката на решетката и после, вдигайки леко раменете си, бутна решетката и влезе в градината.

Изми забеляза веднага орхидеята: гледаше я любопитно, и отгатваше, че става нещо ненормално, нещо, което предстоеше да се случи, да наруши мирния ход на събитията в неговия живот.

Макс никога не беше носил цвете на бутониерата! „Сигурно — каза си старият човек, — това цвете трябва да има някакво значение.“

Бащата и синът се изгледаха.

Макс стигна до къщата.

— Франк е мъртъв! — каза той кратко. — Смачкал го е един камион.

Макар че Изми мразеше Франк, той изпита шок. Чувствуваше се вече много близо до смъртта, за да чува да се говори за нея, без да го обхваща страх.

— Надявам се, че не е страдал! — Това бе, което можа да каже.

— Камионът му е разкъсал гърдите и той два часа агонизираше! — възрази Макс, миришейки цветето. — Тогава, даваш ли си сметка?

Старият човек внезапно се замисли за последствията, които щяха да възникнат след смъртта на Франк.

— Тогава, всичко ще свърши? — запита той тревожно.

Той знаеше, че Макс и Франк бяха братя Съливан. Това беше забавлявало Макс, да му каже, да му описва различните престъпления, които бяха извършили, да наблюдава ужаса, който стария човек се стараеше да потисне.

— Да — отговори Макс. — Сега неговите пари ми принадлежат, също както и моите. Беше уговорено, че ако някой от нас умре, другият ще наследи и неговите пари. Ето ме сега богат.

С обезпокоен вид, Изми потърка плешивата си глава.

— Това ще промени ли нещо за мен? — запита той.

— Не зная — отговори Макс с безразличие. — Нямах време да мисля за теб. Ще помисля за твоите малки проблеми малко по-късно. — Той изкачи стълбите и застана срещу стареца. Те имаха еднакъв ръст, въпреки превития гръб на Изми. — Ще започна в търговията — каза той. — Ако намеря нещо, което можеш да правиш, ще ти се обадя. Иначе можеш да останеш тук. Харесва ли ти да останеш?

— Тук наистина ми харесва — каза Изми — но, разбира се, ако ти имаш нужда от мен…

Макс се облегна на стълба на верандата.

— Ти трябва да си остарял! — каза той меко. — Мислите ти се объркват. Не те ли учудва, че един тип като Франк се е оставил да бъде блъснат от един камион?

Изми размисли един миг — действително, той трябваше да изрази изненада. Интересно, до каква степен това, което казваше Макс е истина… Остаряваше, неговите мисли ставаха все по-мрачни.

— Не бях помислил за това — каза той, гледайки скришом Макс. — Вярно, трябва да е станало нещо.

Макс му разказа историята на Рой Ларсън: как трябваше да убият Стив, за да не говори, как Карол беше ослепила Франк, беше го последвала в Санто Рио и причинила неговата смърт.

Изми слушаше мълчаливо, прав и неподвижен в силната горещина на слънцето, със затворени очи и скръстени ръце.

Макс говореше меко, с кратки фрази.

— Последните думи на Франк бяха, да ме предупреди, че после ще бъде мой ред — заключи той. — Тя е тук, в града. Какво мислиш за това?

— Бих предпочел да не ми казваш нищо! — отговори Изми и влезе в къщата.

Макс стисна тънките си устни, повдигна рамене и отиде отново към колата. Измъкна от нея два куфара и влезе в къщата. Изкачи стълбите с прашния килим, който водеше към неговата стая и отвори вратата.

Това беше една голяма стая, полупразна, откъдето можеше да се види пристанището. Атмосферата бе тъжна като в необитаема стая: друг човек щеше да се почувства твърде зле тук, но за Макс такива впечатления не съществуваха…

Той остана за един миг близо до прага, с наострен слух, след което, затваряйки вратата, пусна секретната брава. Прекосявайки стаята, той се приближи до един голям шкаф, отвори го и след продължително ровене напипа двойно дъно. От това скривалище той измъкна две кожени чанти и в продължение на половин час той потъна в броене на пачките от по пет и десет долара: всяка пачка беше привързана и етикирана, съдържаща по сто банкноти. Когато привърши с това, той постави отново парите на мястото си и затвори шкафа.

Каза си, че е богат, свободен да прави каквото му харесва, и макар че лицето му не изразяваше нищо, очите му блестяха с едно стаено задоволство.

Когато се готвеше да слиза, чу телефонът да звъни и гласът на баща му да отговаря.

След миг, Изми дойде в коридора и повдигна глава към Макс.

— Телефонират по повод тленните останки на Франк — каза той със странен вид. — По-добре да говориш с тях!…

— Кои „тях“? — запита нетърпеливо Макс.

— Погребалното бюро. Относно цветята.

— Това не ме интересува! — възрази Макс, слизайки по стълбите. — Кажи им да го погребат както смятат, че е по-добре. Не искам да ме безпокоят за това, дадох им пари, какво искат повече?

— Те казват, че са им донесли един куп цветя и питат, искаш ли да ги поставят върху гроба? — каза Изми, без да гледа сина си.

Очите на Макс се разшириха от учудване.

— Какви цветя? — запита той тихо.

— Орхидеи… кървавочервени орхидеи. Те казват, че не намират това подходящо за едно погребение!

Макс извади цигарата от устата си, с очи впити в горящия й край. Знаеше добре, че неговият баща има още нещо да му казва, но наблюдавайки го, му ставаше ясно, че той няма смелост да говори.

— Продължавай! — каза той внезапно.

— Те казват, че една визитна картичка е била поставена върху цветята — измърмори Изми и отново се спря.

— И какво е имало написано на тази визитна картичка?

— От Карол Бландиш и Стив Ларсън!

Макс хвърли цигарата си в градината и се приближи до вратата. Неговите очи гледаха надалеч. На прага той се обърна.

— Кажи им, че това не ме засяга! — каза той кратко и излизайки от къщата се отправи към колата.

Той обходи с поглед градината… имаше в неговото поведение хищническата неподвижност на един звяр, винаги нащрек, с искрящи очи. Нищо не помръдваше, но въпреки това той чувствуваше, че го дебнат. Изглеждаше неспокоен, в него се надигаше гняв. Изтръгвайки орхидеята от бутониерата си той разпръсна цветовете върху пясъка на алеята. После паркира колата в гаража зад къщата.

 

 

— Ще тръгна утре — каза Макс на Изми, който вдигаше вечерята. — Мисля, че ще остана в Чикаго. Там има един тип, който иска да продаде бизнеса си и ако неговата цена ме удовлетвори, ще му я купя. Последният път, когато минах от там, той имаше стотина вида различни птици и апартамента над птичарника беше добре уреден. Ти ще можеш да се настаниш там, за да поддържаш къщата, ако това ти прави удоволствие.

Изми събра остатъците и чиниите върху един поднос.

— Не ме съблазнява да се върна да живея в града — каза той след колебание. — Имаш ли нещо против да остана тук?

Макс се прозя и протегна крака към огъня в камината.

— Прави каквото искаш! — каза той. — След всичко случило се, по-добре е да не се занимавам с един старец като теб занапред. — Той взе бутилката. — След известно време ти ще се превърнеш в един товар, а не помощ.

— Тогава мисля, че ще остана тук — каза Изми. И вземайки подноса, той се канеше да излезе от стаята, когато чу как едно куче започна да вие зловещо някъде в градината.

Макс погледна през рамо, с наострен слух.

— Какво го прихваща да вие така? — запита той ядосано.

Изми поклати глава и отнесе подноса в кухнята. Докато миеше съдовете, кучето продължи да вие непрестанно. Тези стонове играеха по нервите на Изми. Никога преди животното не беше вило по този начин и когато привърши, той слезе в градината.

Луната плуваше високо между облаците, нейната кръгла форма, нащърбена от тях придаваше на цялата градина изключително зловещ вид. Вятърът свистеше в храстите и градината се изпълваше със странни шумове. Изми отиде до къщичката на кучето. Като чу стъпките на стопанина си то престана да вие.

— Какво има? — запита Изми, наведен към мрачната ниша.

Той едвам различаваше кучето, настръхнало, с очи пълни с уплаха.

От тази гледка Изми изпита известен страх. Той се изправи и погледна в полумрака. Помисли, че вижда нещо да помръдва до къщата и премига с очи. В този момент кучето започна отново да скимти. Куп сенки спряха погледа му… „Това е въображение“ си каза той, но въпреки това зачака… След няколко минути изостави дебненето и отиде в къщата. С облекчение затвори и заключи вратата.

Макс все още се намираше пред огъня, когато старецът влезе в стаята. Той вдигна глава, но не заговори. Цареше необичайна тишина. Чуваше се само шумът на вятъра, стенещ около къщата и слабия вой на кучето. Изми слушаше с опънати нерви. След миг той помисли, че чува леки стъпки над тях. Той изгледа Макс, но този изглежда не беше забелязал нищо и старият човек се поколеба да му каже. Една дъска изпука някъде в къщата и шумът беше последван от едно изскърцване толкова слабо, че ако Изми не беше нащрек, нямаше да го чуе.

Той вдигна живо глава и погледна Макс, който се изправяше.

— Чуваш ли? — запита Макс.

— Да, мисля! — каза Изми, без да потвърди нищо.

Макс вдигна ръка към устата си и двамата мъже наостриха уши.

Секундите минаваха, но те повече нищо не чуваха. Вятърът беше спрял и тишината стана толкова дълбока, че Макс можеше да различи лекото, свирещо дишане на Изми.

Направи нетърпеливо движение.

— Какво те прихваща, боже мой? — възкликна той ядосано.

Тъкмо се канеше да вземе машата и да разрови огъня, когато един знак на Изми го спря внезапно.

Двамата мъже, този път, ясно чуха шума. Наподобяваше на шум, на скочил от прозорец на земята човек. Макс, с изопнати черти, вмъкна ръката си в сакото и измъкна пистолет.

— Остани тук! — измърмори той, като сянка се плъзна към вратата и преди да я отвори, угаси осветлението.

Вън, в мрачния коридор, той се спря и ослуша — не чу нищо и продължи да изкачва стълбите. Не беше сигурен, че има някой в къщата, но не искаше да предприема безполезни рискове. Къщата беше стара, вятърът можеше да ги заблуди. Дъските — стари, изгнили, можеха да скърцат от само себе си, но той искаше да се увери в това.

Стигна до най-горната част на стълбите, спря и се заслуша, после запалвайки лампата, достигна бързо до стаята си, отвори вратата и влезе. Стаята беше празна. Изглежда нищо не беше пипано. Когато се приближаваше към шкафа, той чу кучето да вие отново и изтича към прозореца. Отначало не различи нищо, но скоро луната, пробивайки облаците, освети слабо градината и му се стори, че видя да преминава една сянка. Той се вгледа внимателно в тъмнината.

Внезапно, обзет от паника, Макс се върна при шкафа и го отвори. Един поглед му бе достатъчен: скривалището беше отворено и всичките пари, които притежаваше на света, бяха изчезнали…

Той остана с очи, вперени в шкафа, парализиран от яд. Задушаваше се, кръвта напираше в слепоочията му и той чувствуваше главата си празна, готов да припадне…

Бавно, с омекнали като на старец крака, той се протегна, и опипа вътрешността на скривалището със своите ледени ръце. Докосна нещо меко, взе го и сякаш знаеше какво държи, преди още да го занесе на светло. Тогава, с внезапен задавен вик, приличен на този на ранено до смърт животно, той хвърли орхидеята на земята и я размаза с крак.

Когато Изми се качи, го намери на земята като луд, с разкъсано и кървящо лице, с пяна върху устните.

 

 

Единственото нещо, което привличаше вниманието върху Палм Бийч Хотел, беше неговата огромна неонова реклама-надпис, която можеше да се види от всички краища на Санто Рио. Благодарение на тази реклама, туристите, пристигащи през нощта, редовно се мамеха, вземайки Палм Бийч Хотел за едно луксозно заведение, или поне за хотел от първа класа.

На дневна светлина, тази банална сграда с нейните четири тухлени етажа, имаше вид на това, което беше реално: едно заведение от трета степен, мръсно и лошо поддържано. Но вечер нейното излющване, прикрито зад блестящата реклама, привличаше нищо неподозиращите клиенти. Без съмнение те не оставаха повече от една нощ, но един хотел може да прави бизнес и с транзитни клиенти, стига такива да има достатъчно и цените да са разоряващи…

Палм Бийч имаше своята стабилна клиентела от пансионери, подбрани измежду последните социални слоеве на населението на Санто Рио. От време на време тази клиентела си плащаше сметките и благодарение на нея и на минаващите пътници, достатъчно окастрени, хотелът успяваше да се задържи, въпреки конкуренцията на по-елегантните и по-шик хотели в града.

Когато за първи път Еди Рейгън беше дошъл в Санто Рио, той се заблуди от бляскавата реклама, както всички други пътуващи, и взе една стая в Палм Би. Много бързо той забеляза, че хотелът беше само едно заведение от трета класа, но бидейки самият той човек от трета или по-ниска класа, той не помръдна от там. Когато неговият бизнес преуспя, той толкова беше привикнал с Палм Би, че реши там да установи за постоянно главната си квартира. Той нае един от малкото апартаменти на хотела и го мебелира с печалбите от първите опити в шантажа. Апартаментът се превърна в луксозен оазис, в сравнение с жалкия вид на другите стаи и Еди занапред беше третиран от дирекцията като един заможен пансионер.

Тази нощ, около половин час след като Макс беше открил изчезването на своите пари, Еди седеше в прашния и миришещ на застояло бар на Палм Би, пиеше уиски и се чувствуваше много самотен.

В хотела всички знаеха, че той беше причина за смъртта на Франк. Знаеха също, че Франк беше поддържал в лукс Линда, докато Еди спеше с нея скришно. Дирекцията и пансионерите знаеха всичко за тези малки дреболии между тях и Еди се досещаше, че всеки е в течение на всичко, което го засягаше. Знаеше се, че полицията се насилваше да открие дали Еди беше замесен в смъртта на Франк. Съдия-следователят беше убеден, че никакъв съд не можеше да допусне Еди да пристига с кола точно в същата секунда, когато Франк се беше втурнал на улицата. Съдия-следователят беше склонен да подозира всичко от страна на такъв хитър тип като Еди. Причината беше ясна, но доказателството — неуловимо.

Линда, не беше казала нито дума за Мери Прантис на съдия-следователя. Те знаеха, че ако проговорят за тази млада и мистериозна жена на полицията, тя можеше да заключи, много несправедливо впрочем, че те са подготвили катастрофата и са й били съучастници. На въпросите на съдия-следователя Линда беше отговорила, че Франк й бе казал да отиде на кино, което бе и направила. „Съвсем не по своя воля — потвърди тя, със сълзи в очите — оставяйки го съвсем сам. Отивайки на кино, тя бе срещнала Еди. Това не беше ли най-естественото нещо на света да са влезли там заедно, без някаква уговорка? Не, тя не знаеше защо Франк беше дошъл в града, нито можеше да си представи как е могъл да стигне до там.“ Линда понесе твърде добре този разпит и на притесняващите въпроси, които й бяха поставени, по повод на нейните отношения с Франк и Еди, тя разгърна такава постановка, придружена със сълзи и нервни кризи, че съдия-следователят беше много щастлив да я види да напуска неговата канцелария.

Но смъртта на Франк поставяше проблем и съдия-следователят напразно си биеше главата.

Еди разсъди, че за предпочитане в момента е Линда и той да се разделят дотогава, докато полицията не престане да се интересува повече от техните действия. Разбира се, нито единият, нито другият не мислеха да продължат да живеят в Санто-Рио. Линда се съсредоточи в събирането на багажа си, взимайки всичките си дрехи и избирайки това, което беше най-хубавото в къщата, така че щом полицията им позволеше, те да могат незабавно да напуснат града.

Еди беше съвсем отчаян, научавайки, че Франк не бе оставил пари на Линда. До смъртта на Франк, Еди беше имал приятната привилегия да се възползва безплатно от прелестите на Линда. Сега той не само трябваше да посреща собствените си нужди, но и тези на Линда, чиито екстравагантни вкусове нямаше как да не го уплашат.

Пред своето уиски със сода, той размишляваше дълбоко, сравнявайки различни начини, благодарение на които да увеличи доходите си, но този анализ се оказа доста разочароващ. Не можеше да измисли нито една комбинация, годна да му донесе пари. Нещата изглеждаха доста зле. Напразно си блъскаше главата; вдъхновението не идваше. С яден жест той отблъсна чашата си и запали цигара.

Барманът му напълни чашата и подхвърли полугласно:

— Вижте малкото цвете, което току-що влезе!…

Еди се обърна и забеляза в хола едно младо момиче, което отиваше към бюрото на рецепцията. Еди подсвирна, което можеше да се приеме и като знак за възхищение.

Едра, добре сложена, с очарователна красота, тя имаше яркочервени коси — най-необикновените, които някога бе виждал. Облечена в черно от глава до пети, с прекрасна пелерина върху раменете и закрепена за шията със златна верижка, тя представляваше прекрасна картина. Тя нямаше шапка и единственото цветно петно върху облеклото й бе една огненочервена орхидея, забодена много високо върху нейната пелерина.

— Запази ми за малко чашата, приятелю — каза Еди на бармана. — Искам да я видя отблизо. — И плъзгайки се от високия стол пред бара, той застана на изхода, откъдето можеше да се види по-добре фоайето.

Гюс, чиновникът на рецепцията, висок и слаб, с живи очи, намигна на Еди, докато младата жена попълваше бланката си. Еди отвърна на намигването му.

Грума, изниквайки като по магия, взе куфара на младата жена и я съпроводи с очевиден ентусиазъм към стария асансьор. Еди забеляза, че младата жена носеше две кожени чанти и се запита какво ли можеха да съдържат. Той успя да види по-добре непознатата, докато тя се отправяше към асансьора. Беше бледа; един вид апатия се четеше в походката й. Еди имаше чувството, че я е виждал някъде… Това го учуди, тъй като той не можеше да си представи, че може да забрави тези коси… и все пак чувството не го напускаше.

Когато тя изчезна в асансьора, Еди се приближи към бюрото на рецепцията.

— Коя е тази червенокоса хубост? — запита той Гюс.

Гюс подръпна своите сиви маншети и прекара ръка през редките си коси.

— Тя се подписа като Карол Бландиш — каза той, гледайки в регистъра. — Хубава е, нали? Тук няма да й струва скъпо… — Той поклати глава и въздъхна: — Тази неонова реклама е най-доброто нещо, което ни е идвало на ума! Нямаше да дойде без нея! Но обзалагам се, че това ще бъде само за една нощ…

— Карол Бландиш! — повтори Еди с присвити вежди. — Да видим къде съм чувал вече това име?

— Помислете!

Еди погледна втренчено Гюс с широко разтворени очи.

— Боже мой, боже мой! — извика той. — Това е момичето, за което толкова писаха във вестниците… наследничката… Е, добре, тя струва милиони! Вие трябва да сте чели за това!

— Не! — Гюс поклати глава. — Аз чета само спортните новини. Какво искате да кажете… наследница?

— Точно така! Тя има милиони и говорят, че е луда!

— Това нищо не значи — отвърна Гюс с презрителен тон. — Ако се разсъждава така, повечето от половината в града са откачени и нямат милиони… — Той размисли малко и прибави: — Тя е много добре сложена, нали?

— Какво ли може да прави тук? — запита Еди, прекарвайки ръка в косите си. — Ето едно птиче за оскубване! — Той изпука с пръсти. — Кой е номерът на нейната стая, Гюс? Ще се занимая с нея. Това е уникален случай да се позабавлявам…

— Стаята е номер 227 — каза Гюс и прибави съучастнически: — Имам шперц, ако желаете.

Еди поклати глава.

— Не това — каза той. — Отнася се до нещо съвсем друго. Трябва да се отиде внимателно… За пръв път в моя живот имам шанс да се заема с истинска красота… имам намерение да удължа колкото се може повече това удоволствие!

— След всичките ваши старици удоволствието ще бъде още по-голямо! — каза Гюс, въздишайки. — Завиждам ви, приятелю!

— Аха! — каза Еди, поправяйки възела на вратовръзката си. — Има защо, има защо!

Грума постави куфара до леглото, дръпна жълтите пердета, затвори прозорците, замърсени от дъжда и праха, отвори широко вратата на банята и с усмивка на извинение удари няколко пъти по леглото, като че ли да покаже, че то още притежава пружини.

Карол едва забелязваше това присъствие. Тя страдаше, главата я болеше, тялото й се нуждаеше от почивка. Тя отиде с уморена крачка до овехтелия фотьойл, единствен в стаята и седна, поставяйки на пода до себе си двете чанти.

Грума, хлапак на седемнадесет години, я гледаше с преценяващ поглед. Той я намираше подходяща за схрускване, но не искаше да се произнесе окончателно, преди да прецени бакшиша…

— Желаете ли още нещо? — запита той с малко остър тон, понеже изглеждаше, че тя го е забравила. — Може да ви се поднесе вечерята в стаята, ако желаете и да ви се запали камината. Ще ви накарат да платите добре за огъня, но ако имате желание, аз може да уредя това.

Тя го заразглежда с присвит поглед, като че страдаше от късогледство. Той й изглеждаше странно далечен, някакъв смътен образ в бяло и черно, при това този глас й звучеше приятно.

— Да, огънят — каза тя, пристягайки пелерината около себе си. — И за вечерята, моля ви.

Той зачака още. На лицето му беше изписано видимо разочарование.

— Трябва ли да изпратя момчето — каза той — или дневното меню ще ви хареса. Не е лошо: аз го ям!

— Да… както искате. Оставете ме сега сама, моля ви! — каза тя и с пръсти притисна слепоочията си.

— Страдате ли? — запита Грума с любопитство. Нещо странно се излъчваше от тази млада жена; някакво притеснение го обхвана спонтанно. — Има ли нещо, което мога да направя за вас?

Тя отвори ръчната си чанта с явно нетърпение и му хвърли банкнота от един долар.

— Не. Оставете ме сама.

Той вдигна банкнотата, изгледа я изненадано и излезе, щастлив да затвори вратата зад себе си.

— По мое мнение — извика високо, неочаквано и за самия себе си, — тази не е наред!

Карол остана известно време, без да мърда: беше й студено и острите болки, които пронизваха главата й я ужасяваха. Беше проектирала да напусне Санто Рио, веднага щом взе парите на Макс, но връщайки се от него, започна да страда до такава степен, че беше неспособна да отиде по-далеч и бе спряла в първия й попаднал хотел.

Един черен прислужник влезе да запали огъня и присъствието му промени посоката на мисли на Карол. Тя стана и отиде в банята, докато той приготвяше огъня. В малката свръхзатоплена баня, където душа капеше и ваната беше зацапана, Карол се почувства внезапно толкова зле, близо до припадък, че трябваше да се задържи за закачалката да не припадне.

Разбра, че умираше от глад: не беше яла нищо, откакто бе видяла Макс да излиза от болницата и го бе последвала до тях. Седнала върху ръба на ваната, с глава между ръцете си, тя чу слугата да си отива, затваряйки вратата шумно зад себе си.

Еди бродеше в коридора, когато видя момчето да идва, бутайки търкалящата се маса с вечерята на Карол.

Еди беше в добри отношения с целия персонал на хотела и това момче, наричащо се Брегщайн, бе един от неговите малки приятели.

— Това за стая 227 ли е? — запита той като измъкна една банкнота от пет долара и я разгърна пред очите на момчето.

Брегщайн го изгледа, усмихна се и кимна утвърдително.

— Окей, малкия — каза Еди, пъхайки банкнотата в джоба му. — Плащам ти една чаша. Аз ще занеса тази вечеря. Червенокосите са в моя район!

— Вашият район трябва да е малко препълнен, господин Рейгън! — възкликна Брегщайн с разбиращ поглед.

— Да, но има място за една повече — възрази Еди, като поглаждаше безупречния си смокинг. — Смяташ ли, че тя ще ме вземе за гарсон?

— За един гарсон, да, такива каквито се гледат на кино въздъхна Брегщайн. — Тип, който не плаща своето пране. — Той изгледа Еди с безпокойство и прибави: — Дирекцията няма да хареса това, господин Рейгън. Няма ли да ми причини неприятности?

— Дирекцията няма да узнае нищо, освен ако ти не я поставиш в течение на курса — каза безгрижно Еди.

Той избута малката маса до 227, почука, отвори вратата и влезе.

Той беше малко изненадан да види Карол, надвесена над огъня и обхванала главата си с ръце.

Побутна подвижната масичка до тази в стаята. Изкашля се и каза:

— Вечерята ви, госпожо. Желаете ли да ви я сервирам близо до огъня?

— Оставете я там, моля ви — каза Карол, без да се обърне.

— Мога ли да поставя там вашия фотьойл? — запита Еди с доста по-несигурен глас.

— Не… оставете ме сама, идете си! — каза Карол с нотка на нетърпение в гласа си.

Внезапно, на пода Еди видя двете кожени чанти и остана неподвижен, вкаменен: върху всяка от тях той можеше да прочете имена, изписани със златни букви Франк Курт върху едната, а върху другата — Макс Геза.

С изплашен вид и с отворени уста, той загледа Карол. Внезапно тя направи един спонтанен жест, при който се разкри белега на ръката й… Той подскочи: това беше тя… Мери Прантис!

Това откритие толкова го изненада, че той бързо напусна стаята, преди Карол да има време да го разгледа и познае. В коридора той започна да размисля. Каква авантюра! Карол Бландиш, милионерката, се представяше за Мери Прантис. Тя бе виновна за смъртта на Франк и сега притежаваше богатствата на Франк и Макс! Ако не можеше да спечели от това, по-добре беше да остави професията и да започне да плете!

 

 

Карол привърши вечерята си с апетит. Почувства се малко по-добре, мигрената й отслабваше малко по малко. Тя си свали пелерината, дръпна фотьойла близо до огъня и потъна в размисъл за преминатите дни. Сметката на Франк беше уредена, а тази на Макс добре замислена занапред. От мига, когато Макс бе напуснал болницата, тя го следваше, без той да подозира. Тя даже го беше последвала у тях, в неговата къща и го бе дебнала през една пукнатина на вратата, докато той броеше своите долари. В неговите студени очи беше видяла отражението на неотразимото удоволствие, което броенето на парите му доставяше и узна, че ако го обере, щеше да му причини жестока рана; рана като тази, която той бе нанесъл на мис Лоли, когато й беше отрязал брадата.

Карол беше решила да му остави няколко почивни дни, за да има той време да страда за своята загуба… след което щеше да свърши с него. Очите й заблестяха трескаво, дългите й тънки пръсти се свиха като грифи, когато мислеше за този миг.

Внезапно тя помисли за тези кожени чанти в краката й, взе едната, отвори я с ужас и изгледа банкнотите, добре подредени, на пачки. Всяка банкнота й изглеждаше заразена от чумата Съливан и от дъното на кожения сак й се струваше, че чува слабото ехо на техните металически гласове! С тръпка на отвращение тя хвърли чантата, чието съдържание се разсипа върху износения килим.

В този миг вратата се отвори. Еди, решен да се справи със ситуацията, влезе в стаята. Неговите първи фрази замряха върху устните му при вида на всички тези пачки долари, разпръснати на земята. Той забеляза веднага чантата и отгатна, че тези пари трябва да са на Франк или на Макс. Незабавно реши, че парите на Франк във всички случаи принадлежаха занапред на Линда, а това, което бе на Линда беше и негово притежание.

Като чу да се отваря вратата, Карол се обърна внезапно. Тя видя Еди, позна го. Неподвижна, тя впи зеления си поглед в него.

Еди побутна банкнотите с крак, гледайки я.

— Познахте ли ме? — запита той, усмихвайки се.

— Излезте! — каза Карол спокойно.

По-сигурен в себе си, Еди се подпря на камината.

— Полицията търси една млада жена на име Мери Прантис — каза той, като запали една цигара небрежно. — За обвинение в убийство. Те имат достатъчно доказателства срещу нея, за да я закарат пред съда.

— Излезте — повтори Карол със стиснати юмруци.

— Няма да ви обесят. Ще ви затворят, скъпа моя, за двадесетина години! — Той изгледа върха на цигарата си, погледна към Карол и продължи: — Живота в затвора няма никак да ви хареса, знаете ли? Вие сте вкусили живота в лудницата, но в затвора е много по-тежко!

— Защо ми говорите това? — запита тя, подпирайки се на гърба на фотьойла.

— Слушайте, скъпа моя, безполезно е да ме мамите. Познах ви по белега. Вие сте Мери Прантис, момичето, което прие да бъде дама за компания на Франк, която получи моите пари, за да се забавлява, която комбинира неговата смърт. Не зная защо направихте това, но няма да бъде трудно да се открие. И вие сте също Карол Бландиш, милионерката, излязла от лудницата на Гленвиев. Вие и аз трябва да се споразумеем: за да започнем, ще взема тези пари и после ще ми дадете един чек за половин милион; иначе ще ви пъхна в ръцете на полицията. Какво ще кажете за това предложение?

— Не ми харесвате! — каза Карол и устата й потрепери. — Ще направите по-добре да се махате.

— Не се надувайте, кукло! — каза Еди, показвайки големите си бели зъби. — Ще си отида, щом ми платите. Хайде, бъдете мъдра! Аз ви държа и е безполезно да протестирате!

Тя вдигна поглед към него, изгарящи очи в едно бледо лице.

— Излезте и ме оставете сама!

— Давам ви два часа да размислите — каза той, — но чакайки, аз ще събера тези мангизи! Те не са за вас!

Когато се навеждаше да вземе парите, Карол сграбчи машата и го удари по главата с всички сили.

Еди се свлече на земята. Машата мина до главата му, но го засегна по рамото и го замая за няколко минути.

Докато Карол се нахвърляше върху него, Еди се надигна и ругаейки я улучи точно под коляното. Тя се стовари върху него. Той й сграбчи ръката, обърна я по гръб и я залепи на пода.

— И сега, мръсно животно — възкликна той злобно, — ще те науча как се започва борба! — и пускайки лявата й ръка, той я удари силно през лицето.

Това беше грешка, понеже със своята свободна ръка тя му отвърна с бързината на светкавица. Повече инстинкта, отколкото погледа предупреди Еди и той отхвърли главата си назад, точно навреме, за да предпази очите си. Ноктите на Карол се впиха в брадичката му, оставяйки дълбока рана. Преди той да се беше съвзел от първия шок на болката, Карол се беше надигнала и тичаше към вратата. Еди сграбчи подгъва на нейната черна копринена рокля. Карол се спъна, но парчето плат остана в ръката му и той я изпусна.

Тя изтича към вратата и когато Еди се надигаше, чу ключът да се превърта в ключалката.

— Това няма да ви доведе до никъде — каза той запъхтян. Кръвта се стичаше по яката му. — Отворете тази врата иначе ще ви хвърля такъв бой, какъвто не сте получавали в живота си!

Карол издърпа ключа, наведе се и го плъзна под вратата.

— Сега ние не можем да излезем, нито единия, нито другия! — каза меко тя.

— Ще ми платите — каза Еди. Леденият зъл израз на лицето на Карол никак не му харесваше, нито светлината, която блестеше в очите й. — Аз съм три пъти по-силен от вас и ще ви одера жива, ако се правите на идиот!

Тя се изсмя с металически глас, който обтегна нервите му още повече.

— Вие се страхувате от мен — каза тя, пристъпвайки към него с леки стъпки.

— Останете където сте! — каза той внезапно. Изведнъж си спомни потръпвайки, това, което вестниците пишеха за нея: „Убийца!… Дива котка!… Опасна!“.

Но тя се приближаваше с пламтящи очи.

— Значи вие искате да ги накарате да ме затворят! — извика тя. — Аз не искам. Не обичам да съм затворена!

Еди отстъпи до стената. Карол замахна, преди той да се е подпрял и нейните нокти преминаха до очите на мъжа на косъм разстояние, бележейки му бузата.

Побеснял от болка, Еди я сграбчи през кръста и в разстояние на минута те се бориха като побеснели животни. Всичко, което можа да направи Еди, беше, да й попречи да си забие ноктите в очите му. Всеки път, когато я хващаше за юмруците, тя му се изплъзваше, и макар че не докосваше очите му, тя успя така добре да му издраска бузите, че скоро лицето му се покри с кръв.

Еди я удряше по тялото, хващаше ръцете й, усукваше ги зад гърба й, риташе я. В един момент успя да я хвърли върху леглото. Нейната рокля висеше на парцали, но той не успяваше да я задържи, понеже ръцете му се хлъзгаха по кожата й, гладка и млада. В един момент тя успя да се преобърне и го ухапа по ръцете. Когато той я пусна, тя стана и се нахвърли върху него. Но преди да има време изцяло да скочи от леглото, той я отхвърли с един страхотен юмручен удар.

— Аз ще те науча, побесняла котко! — задъхваше се той, с вдигнат юмрук.

Но тя му скочи на гърлото и той едва успя да я сграбчи за ръцете. Те паднаха отново върху леглото, лице срещу лице — всеки се стараеше да надвие другия.

Тя беше по-силна отколкото той си представяше, и той чувстваше нейните ледени пръсти, които се стремяха да достигнат до очите му.

В него се надигна паника. Пускайки я, той отскочи назад към вратата, чувайки нейните диви викове. Тя идваше насреща му, с бляскави очи, с изопнато лице. Той сграбчи един стол и го стовари с всички сили върху раменете на Карол; столът се пръсна на парчета.

Карол се спъна и като се свличаше, той я удари отново, с всички сили по задната част на черепа. Той изгледа глупаво проснатото човешко тяло. Кръвта се стичаше по лицето на Еди. Обземаше го ужас.

— Аз съм я убил! — си каза, замръзнал от ужас.

Той гледа втренчено Карол в продължение на една минута. Тя лежеше неподвижна и гола до кръста, с лице бяло като восък, с рокля на парцали, с един чорап, смъкнат до глезена. Ръцете и шията й бяха изпръскани с кръвта на Еди. При тази гледка го обзе желание да повърне и една ужасяваща мисъл премина през съзнанието му.

„Ако ченгетата я намерят тук, те ще ме обвинят. Никога няма да повярват, че съм я убил в законна самозащита.“

Тогава помисли за Гюс. Той щеше да му помогне да излезе от тази ситуация. Ако някой можеше да направи нещо, това беше само той!

Залитайки, той стигна до телефона, грабна го и когато Гюс отговори, той прошепна:

— Качи се бързо тук! — След което отиде до леглото, избягвайки гледката на неподвижното тяло, проснато върху пода.

Шумът на ключ, пъхнат в ключалката го накара да излезе от своята вцепененост и той стана, клатейки се, когато Гюс влизаше.

Гюс се закова.

— Боже господи, боже господи! — възкликна той като влезе и затвори врата. — Тя е мъртва!

— Не зная! — заекна Еди. Той беше ужасен: кръвта му покриваше лицето, мокреше шията, сакото му. — Виж какво ми направи! Тя е луда!… Скочи върху мен като побесняла котка. Ако не бях я ударил!

Но Гюс не слушаше. Разпръснатите в стаята банкноти задържаха неговото внимание. Той погледна Еди изпитателно, после коленичи до Карол, опипа й пулса, повдигна й главата. Направи гримаса, когато пръстите му се намокриха с кръв. Той постави главата на Карол много леко на земята, избърса си пръстите в нейната парцалива дреха и стана с лека въздишка.

— А тя?… — попита Еди, който чакаше стаен.

— Вие сте й счупили черепа — каза брутално Гюс. — Защо я ударихте толкова силно, мръсен грубиян?

— Мъртва ли е? — запита Еди, с омекнали колене. Той трябваше да седне на леглото.

— Няма да е за дълго! — каза Гюс с мрачен вид. — Цялата основа на черепа е хлътнала!

Еди изтръпна.

— Тя щеше да ме убие, Гюс! — изпъшка той. — Трябваше да я ударя. Кълна ти се, че щеше да ме убие… гледай какво ми направи!

— Кажете това на ченгетата — каза Гюс. — Ако не намерите нещо по-добро във ваша защита, те ще ви пъхнат в газовата камера толкова бързо, че главата ви няма да е престанала да се върти, когато ще бъдете в дупката!

— Не! — извика Еди, ставайки. — Ще ти кажа!

— Няма нужда! — възрази Гюс. — Безполезно е да ми говорите каквото и да е. За хотела си мисля, а не за вас! Ако ченгетата узнаят за това, ще затворят хотела. Не можете ли да спрете тази кръв? — запита той ядосано. — Килимът ще бъда загубен.

Еди отиде да потърси кърпа в банята и си попи лицето.

— Трябва да се изкара от тук, преди да пукне — каза той с отчаяние. — Никой не знае, че е в Санто Рио. За бога, Гюс, изнеси я оттук и я бутни независимо къде!

— Аз! — възкликна Гюс. — За да рискувам двадесет години затвор! Много са за мен! Може би съм глупак, но не до такава степен!

— Ти можеш да уредиш това, Гюс. Ще те обезщетя. Виж, вземи всичко, което е тук. Има повече от двадесет пачки!

Гюс се престори на изненадан, като че ли виждаше банкнотите за първи път.

— Да не сте обрали банка, вие двамата? — запита той.

— Парите са мои! — каза раздразнено Еди. — Изнеси я и аз ти давам всичко. Хайде!

Гюс прекара ръце през рехавата си коса.

— Да, мисля, че ще мога — каза той бавно. — Вие ще ми дадете мангизите, аз ще ви отърва от жената.

— Да, но бързо!

— Ще опитам! — каза Гюс, вземайки твърдо решението. След това се наведе да събира мангизите. За да освободи няколко от тях се наложи да бута тялото с крак.

— Първо я вдигни! — извика Еди, чупейки пръстите си.

— Не се нервирайте — каза Гюс. — Ще я занеса в сервизния асансьор. Тя има кола в гаража, която ще ми послужи. Ще я оставя пред болницата, ако никой не ме види. Ще направите по-добре, ако напуснете веднага града, Еди! — продължи той, пъхайки последните банкноти в чантата. — Ако ченгетата ви видят с тази мутра, ще ви затворят.

— Тръгвам си! — отговори Еди с треперещ глас. — Мерси, Гюс, ти си приятел!

— О, това е нищо — възрази Гюс, затваряйки чантата. — Винаги съм имал слабост към такива типове от вашия сорт.

Еди прекоси стаята, за да вдигне другата чанта, наполовина скрита зад обърнатия фотьойл. Когато щеше да я сграбчи, Гюс го настигна с тихи крачки.

— Минута, приятелю. Аз вземам също и тази!

Еди показа зъбите си.

— Тя е моя! — каза той, стискайки чантата към себе си. — Тя беше я откраднала.

— Тъжно! — захили се Гюс. — Това щеше да ме накара да се разплача, ако имах време! Хайде, давайте!

— Но тя е моя! — протестира Еди със слаб глас. — Ти искаш да ми ограбиш всичко, Гюс! Това са всичките пари, които притежавам на света! Трябват ми пари, за да замина!

— Вие ми късате сърцето! — каза Гюс. — Дайте ми това, иначе ще повикам ченгетата!…

Еди хвърли чантата на земята.

— Мръсник! — извика той. — Вземи я и пукни с нея!

— Няма опасност! — каза Гюс, намигайки с очи. — Довиждане, Еди. И добър път! Опитайте се да не ви виждам дълго време, вас и вашата обелена глава. — Той избухна в смях.

Ням от яд, Еди се втурна навън от стаята, препъвайки се.

 

 

Изми Геза чакаше в чакалнята на павилиона Монтгомъри, в болницата на Санто Рио. Това беше една приятна стая: светла, проветрена, комфортно мебелирана. Изми си почиваше добре във фотьойла, където се беше настанил. Мислеше си колко щеше да бъде добре да има у дома също такъв удобен фотьойл.

Той се опитваше да размишлява за такива неща, за да не мисли за Макс. Трябваше да го отведат с линейка, без да позволяват на Изми да пътува с него. Той ги беше последвал в пакарда на своя син и понеже не беше пътувал от години, този маршрут беше истинско изпитание за неговите нерви. Изми си казваше, че Макс трябва да е получил кръвоизлив. Апоплексията беше наследствена при тях. Изми беше имал такава атака някога, при вида на един приятел, разкъсан от лъв. Макс беше я получил, когато загуби парите си! Причината беше различна, си казваше тъжно Изми, но резултатите бяха същите. Той се надяваше, че Макс ще се възстанови. Той, Изми, си влачеше крака и това силно го притесняваше. Това щеше да бъде още по-зле за един такъв енергичен човек, така нетърпелив като Макс!

Вратата се отвори безшумно и главната сестра влезе. Тя се хареса веднага на Изми: нейното лице беше пропито с доброта. „Това трябва да е жена в добрия смисъл — си каза той, — жена, на която можеш да имаш доверие.“

Той толкова се страхуваше от това, което ще му каже тя, че когато започна да говори, неговото съзнание помътня и само няколко откъслечни фрази достигаха до замръзналите сетива. Тя говореше за кръвоизлив чрез прекъсване на мозъчната артерия… парализа, засягаща лявата страна на тялото… загуба на рефлексите…

— Разбирам — каза Изми, когато тя спря. — Но това тежко ли е? Ще умре ли?

Тя веднага забеляза, че той не е разбрал и се страхува. Опита се да го успокои.

— Не, той няма да умре — заяви тя меко, — но ще остане парализиран, неспособен да върви.

Беше още много рано, за да се произнесе; по-късно ще се знае с увереност.

— Той ще бъде бесен! — каза той. — Това не е едно търпеливо момче! — Той тупаше по своята шапка. — Ще направите каквото можете за него, нали? Не гледайте разходите. Имам пари настрана…

— Можете да го видите за няколко минути — каза тя и без да знае защо, почувства тъга към него. — Не казвайте нищо, не му противоречете! Трябва му много спокойствие.

Изми намери Макс легнал в малка светла стая, с леко повдигнати глава и рамене. Старият човек едва разпозна своя син. Лявата страна на Макс бе бинтована, което му придаваше гротесков и ужасяващ вид. Устните му в единия ъгъл бяха изкривени нагоре, откриваха се зъбите в една зловеща гримаса.

Очите на Макс горяха като въглени. Те се впиха в Изми, когато той се приближи към леглото: ужасни очи, пълни с омраза, бяс, злоба…

Близо до прозореца стоеше болногледачката, госпожица Хенеки, едро момиче с кестенява коса, с равно неизразително лице. Когато Изми влезе, тя вдигна погледа си с внезапен интерес, но не помръдна, нито промълви дума.

— Ще направят каквото могат за теб! — каза Изми, промушвайки неловко ръката си в белите и студени пръчки на болничното легло. — Скоро ще бъдеш по-добре, ще идвам да те виждам всеки ден.

Макс гледаше, неспособен да говори, но неговият поглед не се проясни, омразата не угасна в погледа му.

— Няма да оставам повече! — каза Изми, почувствал се зле и изплашен. — Късно е, ще дойда утре.

Устните на Макс се размърдаха, като че ли искаше да промълви нещо, но не излизаше никакъв звук.

— Не трябва да говориш! — каза Изми. — Трябва ти много спокойствие.

С голяма изненада той забеляза как сълзите напираха в очите му. Една от тях се стече по бузата му. Веднага си спомни Макс като малко момче. Тогава беше хранил големи надежди към него.

Устните на Макс отново се размърдаха. Те оформяха фразата: Иди си! Но Изми никак не можеше да схване какво иска да му каже.

Болногледачката, която наблюдаваше сцената прочете думите върху устните на Макс и направи знак на Изми да излезе.

— Ще дойда пак — каза Изми, бършейки сълзата с пръст. — Не се безпокой. — Поколеба се и добави: — Не се безпокой за парите. Имам достатъчно. Спестявах дълго…

Болногледачката го докосна по ръката и го съпроводи до вратата.

— Бдете над него, госпожице. Това е моят син!

Тя кимна с глава и отвърна поглед, за да не види той сбърчените й от погнуса вежди.

Тя намираше Макс за отвратителен. Той й внушаваше някакъв ужас… Мразеше го без причина. Самият контакт с него я ужасяваше.

Изми тръгна бавно из коридора с неговите две редици врати. Върху всяка от тях можеше са види малка табела. Изми се спираше тук и там да чете имената по табелите. После, връщайки се обратно към стаята на Макс, той се убеди, че и сина му се ползва от същата привилегия.

Изми искаше Макс да притежава или да се ползва от най-доброто. Да, името му действително беше там върху вратата. Колко способни и бързи бяха тези хора. Макс се намираше там само от няколко часа и вече неговото име беше върху вратата…

Той дочу стъпки и видя едър младеж и хубаво момиче да вървят по коридора. Те се спряха пред една врата, точно срещу тази на Макс, почукаха леко и зачакаха. Изми продължи да ги гледа, докато влизаха в стаята и затваряха вратата след себе си. Сториха му се симпатични. Любопитен да прочете името върху табелката, той се върна след тях. Прочете го и потръпна от ужас, като че ли бе настъпил змия.

 

 

Веда и Магарт се наведоха над Карол. Тя лежеше бледа и неподвижна върху болничното легло. Главният лекар доктор Кантър опипваше пулса й, държейки ръката й между пръстите си.

— Надявам се, че сторих добре като накарах да ви потърсят! — казваше той на Магарт. — Бях чул да се говори за госпожица Бландиш и когато узнахме коя е тя, си спомних, че вие сте назначен за изпълнение на завещанието. Следователно реших, че ще бъде най-добре да ви телефонирам веднага.

Магарт се съгласи.

— Тя е много зле, нали?

— Бих обявил нейното състояние за безнадеждно — каза доктор Кантър. — По една щастлива случайност доктор Краплайн е най-големият специалист по мозъчна хирургия в страната и той се реши да я оперира. Той мисли, че може да я спаси.

Веда стисна ръката на Магарт.

— Доктор Краплайн не счита, че мозъкът е засегнат — продължи Кантър. — Разбира се, фрактурата е тежка, но ние мислим, че мозъкът не е засегнат. Но той се намира, изглежда, притиснат в резултат на раната, получена от катастрофата с камиона. Ако операцията мине успешно, болната ще възстанови паметта си. — Доктор Кантър погледна Магарт многозначително. — Това означава, че тя няма да си спомня нищо от това, което й се е случило след катастрофата с камиона.

Магарт подскочи.

— Искате да кажете, че тя даже няма да си спомни за мен? — запита той.

— Тя няма да си спомня нито за хората, нито за събитията след катастрофата! — подхвана доктор Кантър. — Доктор Краплайн се интересува живо от този случай. Той разговаря с доктор Травър от Гленвиев и се запозна с цялото досие на госпожица Бландиш. Той смята, че състоянието й се дължи на силно мозъчно притискане, което може да я спаси от нейните пристъпи на насилие.

— Искам да се надявам. Тя толкова е видяла! — каза Веда и като се наведе, целуна бледата буза на Карол. — Но това възможно ли е?

Кантър повдигна рамене. Очевидно той не беше голям оптимист.

— Операцията ще стане след по-малко от половин час — каза той. — Може би, когато се върнете от полицията ще можете да дойдете! Тогава ще имам новини за вас.

 

 

В Санто Рио можеха да се видят от време на време странни посетители. Старият Джо, който продава вестници при входа на гарата ги е виждал всичките. Старият Джо е истински авторитет в тази област: той си спомняше за старата дама с трите персийски котки, които мирно вървяха зад нея; хубавата артистка, която дойде пияна и счупи една бутилка джин върху главата на един войник. Той си спомняше за богатия и мошеника, за невинния и бандита, но той може да ви разкаже за най-необикновеното същество, което дойде в Санто Рио — за мис Лоли Прери.

Мис Лоли дойде със същия влак, който доведе Веда и Магарт в този туристически сезон на Пасифика. На мис Лоли й трябваше голям кураж да предприеме това пътуване. И тя го притежаваше.

След посещението при Карол, особено след като мис Лоли й беше показала снимката на Линда Лий, съзнанието на бедната жена остана твърде неспокойно.

Тя се упрекваше, че е оставила това младо момиче Карол да се бори с двама брутални типове — опасните братя Съливан. Карол, това беше сигурно, искаше да им отмъсти, но мис Лоли също искаше да си отмъсти!

Тогава защо я остави да отпътува сама? Защо поне не й предложи да я придружи?

Потънала в подобни мисли три-четири дни, мис Лоли реши да замине за Санто Рио. Там щеше да се опита да намери Карол. Това решение бе взето с голяма доза безпокойство. От години мис Лоли не беше пътувала с влак, не се бе смесвала с тълпата, не бе усещала върху себе си втренчени и любопитни погледи.

Старият Джо ще ви разкаже как е видял мис Лоли да излиза от гарата. В стара, изтъркана черна рокля, която тя носеше преди повече от двадесет години, с голяма черна шапка, гарнирана с изкуствени череши и гроздове, тя вървеше, без да се озърта. Картината се допълваше от нейната подрязана брада. Като видя това, старият Джо се запита дали няма видения.

Мис Лоли стоеше близо до стареца и гледаше спектакъла на улицата: голямото движение, тълпата минувачи, младите момичета с прилепнали бански и странно разголени. Този спектакъл я ужасяваше.

Старият Джо беше смел човек и макар че изпитваше затруднение при мисълта да бъде видян в разговор с една такава екстравагантна личност, той я запита какво може да направи за нея. Мис Лоли обясни, че е дошла да търси Карол Бландиш.

Отначало старият човек я погледна с недоверие, мислейки, че тя е леко душевноболна. Без да промълви и дума, той й показа във вестника — обедно издание — едно съобщение. То гласеше, че бяха намерили младата жена, богата наследница, в безсъзнание пред болницата в Санто Рио и че операцията ще се извърши незабавно, за да се направи опит да я спасят.

Мис Лоли едва успя да прочете съобщението докрай, когато вдигайки поглед, забеляза на другия край на улицата Изми Геза.

Мис Лоли го позна незабавно, макар че не го бе виждала повече от петнадесет години.

Тя веднага разбра, че Макс е някъде наблизо и като поблагодари на Джо за неговата доброта и любезност, се забърза да настигне Изми. Тя го изпревари и постави ръка върху неговата. Изми я изгледа няколко секунди преди да й стисне ръката. Тази среща на жената с брада и клоунът от цирка създаде известно смущение в уличното движение и една банда зяпачи ги наобиколи веднага. Осъзнаващ вълнението, което причиняват, Изми побърза да повика такси, покани мис Лоли да се качи и се настани до нея.

Тълпата ги акламира, докато таксито се отдалечаваше.

 

 

Макс лежеше в своето болнично легло с измъчено съзнание. Обхващаше го бяс. Как можеше да се случи това точно на него! Парализиран! Недъгав за цял живот! И за всичко това беше отговорна Карол Бландиш! Тя уби Франк! Тя взе техните пари! Тя беше направила от него един недъгав човек. С горчиво отчаяние той си казваше, че не може да направи нищо срещу нея занапред. Тя беше далеч от неговия досег.

От осем часа той лежеше неподвижен, със затворени очи, потънал в мисли за Карол. Беше си дал сметка, че болногледачката сновеше из стаята, но се отказваше да отвори очи, да покаже признак на живот. Искаше да остане сам с мислите си. Искаше да измисли някакво отмъщение, особено жестоко, каквото да го задоволи. Но и най-отвратителните идеи му се струваха недостатъчни.

Чу вратата да се отваря и като погледна през полузатворените си клепачи видя, че идва друга болногледачка. Отгатна, че е настъпила нощ.

Дневната болногледачка каза меко:

— Благодаря на Бога, че дойдохте! Този човек ме ужасява.

— Спи ли? — запита другата с глуповат смях.

— Да, от два часа. Това е единственото добро нещо, което е способен да прави. Даже само като го гледам замръзвам от страх.

Макс по-скоро отгатна, отколкото видя, че другата болногледачка се приближава. Неговото сгърчено лице не помръдна, но той се заслуша с внимание.

— Не се страхувам от него! — подзе другата болногледачка. — Разбира се, не може да се каже, че е хубав…

— Почакайте да видите очите му! — каза първата. — Тогава ще си промените мнението. Няма да се учудя, ако е убил някой. Никога не съм виждала очи, пълни с толкова злоба и омраза. Ако бяхте видели как гледаше той своя беден стар баща…

— След един миг вие ще ме накарате да потъна в сълзи! — подхвана смеейки се, нощната болногледачка, която се наричаше Брадфорд. — Но другият болен, говорете ми за него… Тя действително ли е Карол Бландиш?

С цената на огромно усилие Макс се спотаи и не даде израз на вълнението си. Под одеялото той стисна юмруците си.

— Да, наследницата!… Това е истинска красавица. Не съм виждала по-хубави коси! — каза дневната болногледачка.

— Листовете с изследванията са в нейната стая. Ще направите добре да ги разгледате. Доктор Кантър каза, че ще мине през нощта. Операцията била успешна. Изглежда, че доктор Краплайн е чудотворец. Това значи, че тя ще стане нормална. Операцията е траела пет часа. Бих желала да присъствам, но бях задължена да бдя тук!… — и тя направи един жест на презрение към Макс, неподвижен и мълчалив.

— Ще отида да я видя за един миг — каза нощната болногледачка. — Знаете, че не трябва да закъснявате утре сутринта!

Двете жени напуснаха стаята и Макс отвори очи.

Той наостри уши като чу шепнене на един глас, една врата, която се отваряше и Брадфорд да възкликва: „Колко е хубава!“.

И така Карол Бландиш се намираше срещу него, едва на няколко метра! Една смъртоносна искра се запали дълбоко в съзнанието на Макс. Ако можеше само да помръдне! Ако можеше да стигне до нея! Устните му се присвиха в жестока гримаса. Но болногледачката… отначало трябваше да се отърве от нея!

За какво мислеше той? Кроеше планове като че ли беше способен да ги завърши успешно! Накрая можеше и да успее! Опита се да се надигне върху дясната си ръка, но дясната му страна, студена и мъртва, тежеше неимоверно много. Той започна отново, събирайки всичките си сили и успя да се завърти върху лявата. В това положение той можа да види пода. Ако можеше да се остави да падне, можеше да се довлече до вратата. Той застана по гръб, когато болногледачката Брадфорд влезе.

Тя беше млада жена, с руси коси и големи сини очи. Изражението им бе по-скоро волско.

— О, вие сте се събудили — каза живо тя. — Аз съм нощната сестра. Ще се грижа за вас.

Макс затвори очи от страх, че тя може да прочете убийствените му намерения там.

— Оставете ме да оправя леглото! — каза весело тя.

„Да, хайде!“ — помисли си Макс.

Ако можеше да се отърве от тази жена той можеше да стигне до Карол Бландиш, даже и да трябваше да умре там. Но болногледачката първо…

Когато тя започна да пренарежда одеялата и чаршафите, Макс вдигна дясната си ръка и й направи знак.

— Желаете ли нещо? — запита тя.

Отново той й направи знак да се приближи, опита се да проговори и тя се наведе съвсем близко до него, за да чуе какво мърмори той.

Като изпусна един вид дрезгаво лаене, Макс я сграбчи за гърлото със своята дясна ръка, дръпна я към себе си, и освобождавайки десния си крак от одеялото, той го преметна през тялото на младата жена, заковавайки я на леглото. Тя се бореше и се опитваше да се освободи. Беше много по-силна, отколкото той смяташе.

Той се настърви, ругаеше през зъби, докато неговите пръсти се плъзгаха по гладката кожа на младата жена с намерение да я задушат в желязна хватка. „Тя няма да ми избяга — си казваше той отчаяно — освен ако не извика.“

Ужасените очи на жената се впиха в неговите, прическата й се беше развалила по време на борбата, сламенорусите коси покриваха раменете й. Макс трябваше да побърза с действията си. Тя се бе почти освободила. Той отпусна прегръдката си, вдигна ръка и със страхотен удар стовари юмрука си върху лицето на жената. Зашеметена, тя реагира слабо и Макс успя да я сграбчи за шията. Обливаше го студена пот. Очите на жертвата изглеждаше, че ще излязат от орбитите си, лицето й придоби виолетов цвят. Ругаейки, все още Макс стискаше с всички сили. Тънкото тяло на младата жена се сгърчи в конвулсия, ръката й процепи въздуха, отчаяно, но без сила.

Макс затвори очи, събра цялата си енергия и с нова сила притисна жертвата. Чу се едно изпукване, а ръката й се отпусна безжизнено. Нещастницата се плъзна от леглото към пода.

Макс се отпусна неподвижен. Усилието трябва да е било много голямо за изтощеното му тяло. Но страстта за убийство гореше в него, карайки го да действа, без да губи време. Можеха да влязат, никога не се знаеше какво може да се случи в една болница. Ако искаше да довърши Карол, трябваше веднага да действа. Но въпреки спешността, той не помръдна. Чувстваше се задушен, кръвта му бушуваше в слепоочията, причинявайки замайване.

Той трябваше да изчака. Със свит юмрук, с впити нокти във влажната длан той трябваше да изчака да се нормализира дишането му. Като че ли нова сила се вля в изтощеното му тяло.

Внезапно той чу стъпки по коридора. Сърцето му започна да бие лудо като един полудял часовник, но крачките се отдалечиха, без да спират.

Той си беше поставил една непостижима задача. Ако някой минеше, щеше да го види и тревогата неминуемо щеше да бъде дадена. Да имаше пистолет! Никой не можеше да го спре, ако беше имал пистолет.

Той обаче се отказа да изостави решението си. Беше твърде късно и той трябваше да отиде до края.

Отхвърли одеялата и се отпусна на ръба на леглото. Като изгледа трупа на болногледачката, устните му се присвиха в гримаса… тя беше грозна… нейното виолетово лице пасваше съвсем зле на русите разпилени коси.

Бавно той се наведе извън леглото, докато дясната му ръка достигна пода. Тогава, подпирайки се на нея успя да спусне и десният си крак. Когато отпусна тежестта си на него, на мъртвия си крак, той загуби равновесие и падна на пода. Острата болка, която премина като електрическа вълна през тялото му, го хвърли в един безкраен океан от тъмнина.

Той нямаше никаква представа за времето и остана така, проснат на земята, но когато дойде на себе си видя, че главата му беше подпряна върху тази на мъртвата. Стъписан от този контакт, той започна да се отдалечава от нея като се влачеше едва-едва по пода.

За негова голяма изненада той констатира, че напредва достатъчно бързо, макар че трябваше да тегли съвсем нечувствителните си десен крак и лява ръка. Той достигна до вратата, надигна се, завъртя дръжката й, отвори я и спря да си почине. Чувстваше се много зле. Кръвта биеше по слепоочията му и имаше чувството, че неговите артерии ще се пръснат под този натиск. Трябваше да почака още, знаейки добре, че ако започне да се влачи през коридора, някой ще го чуе.

И както чакаше, се почувства бесен, обхванат от силна омраза при мисълта за Карол. „Карол беше толкова близко… след кратко време щеше да я държи в ръцете си.“

Чу някой да минава по коридора и предпазливо погледна през вратата.

Една санитарка беше насреща му. Тя вземаше чаршафи от един шкаф. Момичето беше едро, снажно и с весело изражение тананикаше някаква мелодия. Без никаква причина, Макс спря погледа си върху една бримка на чорапа й като че ли това беше единственото нещо, което можеше да привлече вниманието му. С чифт чорапи в ръка, тя затвори шкафа и се отдалечи.

Преди да понечи да продължи движението си по коридора, Макс се заоглежда внимателно, със затаен дъх.

Отново чу някой да ходи по коридора. Този път Макс притвори леко вратата, треперещ при мисълта, че ще бъде открит.

Потта навлажняваше челото му, косите също мокрееха. Той погледна към другата страна на коридора, вратата насреща, опитвайки се да прочете написаното върху табелата име. Буквите бяха твърде малки. Малко по-далеч имаше други две врати. Обхванат от растяща паника, Макс се питаше в коя ли стая може да е Карол.

Той нямаше време да се влачи по целия коридор, придвижваше се твърде бавно. Трябваше да влезе отсреща, надявайки се да попадне право в целта. Прилепи ухото си към пода и заслуша: обширното здание му се стори толкова спокойно, че само бръмченето на асансьорите между етажите издаваше някакъв живот. Той бутна вратата и отново се завлачи по коридора.

 

 

— Ако сега го видите — говореше Изми, — няма да се безпокоите толкова много. Зная добре, че той нямаше нищо общо с едно добро дете, но сега… — Той прекъсна фразата и я остави недовършена, клатейки тъжно глава.

Мис Лоли продължи да крачи из стаята, със стиснати ръце и изопнати нерви. Те се намираха в една малка хотелска стая, която Изми беше наел, за да бъде близо до сина си. Повече от шест часа те бяха заедно и бяха говорили за Макс почти през цялото време.

— Познавам го по-добре от вас — каза мис Лоли. — Той е ваш син. Вие имате към него, въпреки всичко, едно бащинско чувство. Опитвате се да го извините. — Тя докосна обръснатата си брада. — Това е един демон… демон на злото. Както Франк.

— Франк е мъртъв! — каза Изми, прекръствайки се.

— Ако и другият също беше мъртъв! — промърмори мис Лоли. — Докато той може да диша, Карол е в опасност. Чувствам го чрез кожата си и не мога да спра да мисля за това. Чувствам го!

— Той е парализиран! — настоя старият човек. — Вие не знаете какво говорите. Не сте го видели. Той даже не е способен да говори.

— Той е Макс! — каза мис Лоли. — Страх ме е да си помисля, че тя е срещу него! Тя е много близо, Изми. Ако той научи…

Изми промърмори:

— Вие упорствате!… Казах ви, че той не може да мърда! Не ще може никога да върви. Зная го. Вижте какво се случи с мен! Макс е двадесет пъти по-зле, отколкото аз съм бил.

Мис Лоли отвори своя куфар и извади един дълъг нож.

— Той може да направи всичко с един нож! — каза тя, показвайки оръжието на Изми. — Запазих този между толкова други. Негов е. Той може да хвърли нож, дори ако не може да върви. С такова оръжие е способен на всичко!

Изми закърши ръце.

— Вие ме измъчвате! Упорствате без причина. Той няма оръжие! Няма нож!… Нищо… Свършвайте, моля ви! Нищо не може да се случи на младото момиче.

Мис Лоли го изгледа.

— Аз отивам в болницата. Не мога да остана спокойна… Щях да бъда там сега, ако не ви бях срещнала.

Изми стана.

— Какво ще правите? Вие няма да им кажете кой е той и какво е сторил! Вие няма да направите това!

— Имам задължението да ги предупредя — отвърна Лоли. — Нямам доверие в него.

Изми й сграбчи ръката.

— Не им казвайте! — замоли той. — Няма да бъде така добре третиран, ако знаят! Те са поставили името му на вратата. Има и частна болногледачка. Много е болен. Имайте малко жалост, Лоли! Това е мой син!

— Той нямаше милост към мен! — каза меко мис Лоли.

— Но той е обезоръжен сега. Идете да го видите! Той не може да причинява повече зло! Това е може би за негово добро! Когато се оправи, ще го отведа със себе си. Ще му създам нов живот. Не им казвайте!

— Защо сте създали подобен син! — избухна мис Лоли. — Бях ви предупредила! Защо се оженихте за подобна жена! Казах ви, че тя не струва нищо и това скоро ще се забележи. Защо не ме послушахте?

Изми отново седна.

— Вие имахте право. Трябваше да ви послушам. Какво ще правя, Лоли? Сега за мен няма повече бъдеще. Имам малко пари. — Той закри очите си с ръце. — Не ще стигнат за дълго време. И последният цент ще отиде за Макс. Той има нужда. — Изми се люлееше машинално. — Чувствам се тъй стар, тъй безполезен, Лоли.

Докато той говореше, мис Лоли отиде към вратата, отвори я безшумно и се обърна да види стария клоун за последен път.

Той продължаваше да нарежда:

— Какво ще стане с нас? — продължи той. — Зная, че имате право. Той е зъл. Той ще продължи да живее така, колкото и да е недъгав, понеже в него е заложено злото.

Мис Лоли не го слушаше повече. Тя вече слизаше по стълбите, излезе навън и преди да достигне прага на малкия хотел забеляза, че още държи ножа в ръката си. Побърза да го скрие под мантото си.

Двама търговски пътника, с мазни и дебели лица, се побутнаха с лакти, виждайки мис Лоли да прекосява фоайето.

— Ти говореше за някакво заведение в този хотел? — каза единият на другия. — За жени, които имат бради!

Мис Лоли не обърна внимание на думите им, макар че ги чу. Тя излезе на улицата и след няколко крачки спря едно такси.

Когато пристигна в бойницата на Санто Рио, часовникът удари единадесет часа.

Портиерът на входа я изгледа със смесица от отвращение и презрение.

— Вие не можете да видите никой в този час — каза той. — Елате утре. Старшата сестра си почива, а главният лекар прави визитация. Безполезно е да ми размахвате вашата брада под носа ми, няма да ви пусна! — И той влезе в своето портиерно помещение, затваряйки вратата пред мис Лоли.

Тя погледна огромното здание с хиляди осветени прозорци. Някъде в тази обширна сграда се намираше Макс и срещу него — Карол.

Мис Лоли внезапно почувства опасността интуитивно. Тя познаваше Макс. Ако той знаеше, че Карол е близо до него, той щеше да размърда небето и земята, за да достигне до нея.

Нахлупвайки с решителна ръка шапката над очите си, мис Лоли премина леко пред портиерното помещение и бързо като сянка се отправи към главната част на сградата.

 

 

Макс беше достигнал отсрещната врата. Той се надигна леко, за да прочете името върху табелката. Гореща вълна от триумф и омраза премина през него, когато видя името Карол Бландиш. И така, тя бе зад тази врата, сега вече напълно достижима за него. Той завъртя дръжката, пропълзя в стаята и затвори зад себе си.

Стаята тънеше в полумрак. Само една синя крушка светеше над леглото. Отначало Макс, заслепен от контраста на този полумрак и силната светлина в коридора, не можа да различи нищо. И после, малко по малко, предметите започнаха да придобиват по-ясни очертания: леглото в средата на стаята, емайлираната маса близо до леглото и фотьойла. Но цялото му внимание се концентрира върху леглото.

Той допълзя до него, но скоро се спря: леглото беше високо, и даже повдигайки се, Макс можеше да стигне само до долния край на дюшека. Повдигайки се на дясната си ръка, той успя да види Карол, но лявата му беше безжизнена и той не можеше да направи нищо.

Тя лежеше по гръб, с чаршаф изтеглен до брадичката, с лице бяло като сняг. Можеше да се каже, че това е една мъртва: хубава и спокойна. Но той виждаше лекото повдигане на гърдите с ритъма на нейното дишане. Главата й беше обинтована и едвам можеха да се видят прелестните й коси изпод бинта.

Макс не забеляза нищо от това. Той беше чувствителен само към едно нещо — там имаше едно същество, което той искаше да убие и това същество му избягваше, макар че изглеждаше толкова наблизо. Гневът го караше да трепери, той сграбчи една от пръчките на леглото, опита се да се изправи, но не успя.

За един миг си помисли, че ще получи нов пристъп. Да е толкова близо до нея, толкова да е пострадал от нея и да не може нищо да направи! Това беше повече, отколкото той можеше да понесе. Легна върху пода, затвори очи, опитвайки се да обуздае биенето на кръвта си, която отново бушуваше в областта на слепоочията му. Трябваше да размисли, за да намери някакво средство да достигне Карол.

Може би можеше да бутне фотьойла към леглото, да се издигне от седалката и така да успее да достигне нейното ниво. Той започна да пълзи към фотьойла, когато ухото му, винаги нащрек, го предупреди, че някой идваше.

Застана неподвижен, дебнейки.

 

 

Уплашена и задъхана, мис Лоли бързаше по коридора. Никой не беше я видял да влиза в болницата, но на няколко пъти тя насмалко щеше да бъде открита. Трудно й беше да открие стаята, но си спомни, че Изми казваше, че Макс е на третия етаж.

Тогава тя се изкачи мъчително по служебното стълбище почти сигурна, че няма да срещне никого.

Но на третия етаж болногледачките се движеха из стаите, които гледаха към площадката и мис Лоли трябваше доста да почака, за да може да влезе в коридора. Тя се забърза, търсейки името на Макс върху табелките. Беше решила да види първо него. Ако той беше толкова зле, толкова недъгав, както говореше Изми, тя нямаше да го издаде. Но тя познаваше Макс, нямаше му доверие от много дълго време!…

Изми беше прост човек, който се доверяваше на всички. За мис Лоли изглеждаше невероятно Макс да е станал безопасен.

Внезапно се спря. Името на Макс изведнъж подскочи пред очите й. То беше тук, добре отпечатано върху малка бяла картичка. „Да се правят толкова разноски за един брутален тип“ — си каза тя с негодувание. Заслуша се пред вратата, не чу нищо и внезапно забеляза, че трепери. Тя си спомни последното посещение на Макс, студената злоба в погледа му, ненавистта, която можеше да се прочете в очите му. Как я беше ударил толкова бързо и силно, че тя не успя да се предпази.

Инстинктивно тя поднесе ръка към ножа, скрит под мантото й и завъртвайки дръжката на вратата, влезе в стаята.

Гледката с трупа на болногледачката, лежаща в подножието на леглото предизвика такъв шок у мис Лоли, че дъхът й секна. Тя видя празното легло и веднага разбра какво се беше случило. Щеше ли да пристигне навреме? Знаеше, че няма повече и секунда за губене и преодолявайки объркването си и страха, се втурна към отсрещната врата.

Не помисли нито миг за себе си. Нейната цел беше да спаси Карол. Тя отвори вратата и се препъна в полумрака.

Макс, приклекнал в сянката на леглото, я разпозна веднага. С усилие той сдържа в себе си един гневен вик, който щеше да се изтръгне от него. Знаеше, че тя няма да го види, докато очите й не привикнат към тъмнината.

Още преди това той трябваше да се отърве от нея, ако искаше да достигне целта на отмъщението си. Той се завлачи към нея, но в същия момент, когато щеше да я достигне, мис Лоли го забеляза.

Тя не знаеше какво точно идва към нея, не можеше да различи нищо, освен една застрашителна маса, но тя веднага отгатна — това беше Макс!

Замръзнала от ужас, със затаен дъх, тя отстъпи една крачка назад. Ръката на Макс държеше вече част от роклята й. Обхвана я сляп ужас. Тя се наведе и замахна с всичка сила със своя нож.

Острието проникна в плътта, плъзна се отстрани и се заби в дъсчения под. В разстояние на една-две секунди те стояха един срещу друг, после Макс замахна с юмрук и я просна на земята.

Но той беше уплашен. Кръв струеше от засегнатата артерия! Беше в ръцете й, но тя не беше способна да го довърши.

Той сграбчи дръжката на ножа, примирайки от болка, макар че едва бе почувствал острието да влиза в неговата плът. Сега поне той притежаваше това, което желаеше толкова силно. Старата идиотка му беше доставила оръжие, без което той нищо не можеше да извърши.

Но мис Лоли го бе забила така дълбоко в пода, че той не успяваше да го изтръгне. Даде си сметка, че силите му намаляваха, докато кръвта му все още течеше. Обзет от внезапна треска той се нахвърли върху дръжката на ножа, когато видя, че мис Лоли започна да се надига бавно. „Всичко вървеше на зле“ — си казваше той вбесен. Започна да ругае силно, макар че никакъв звук не преминаваше през неговите присвити устни.

Изправена вече, мис Лоли, с гротескната си шапка и объркани от страх очи, се подпря на ръба на леглото, заставайки между Макс и мълчаливата, в безсъзнание Карол.

Макс се нахвърляше върху ножа, бутайки го, дърпайки го и малко по малко усещаше, че ще успее да го извади.

Лицето му блесна триумфиращо.

— Не! — извика мис Лоли. — Пуснете това!…

Макс се захили, дърпайки все още дръжката на ножа във всички посоки, чувствайки как бавно усилието ще му донесе успех.

Мис Лоли видя неговия триумфален вид: тя се досещаше какво ще стане, ставайки притежател на ножа. Огледа се около себе си, търсейки отчаяно някакво оръжие. В единия ъгъл на стаята се намираше кислородна бутилка. Тя изтича натам, сграбчи я и се върна към Макс.

В същия момент Макс успя да извади ножа, завъртя го около себе си и го хвърли. Мис Лоли изпусна дрезгав вик, вдигна бутилката с всички сили, докато ножа се забиваше в нейните гърди. Тя остана неподвижна за миг, с бутилка над главата си и дръжка на нож, стърчаща изпод черната й рокля. След това рухна върху пода, минавайки на косъм от Макс.

Бавно Макс изпълзя до нея и като се наведе, се изхрачи в лицето й. Знаеше, че тя го бе ранила смъртоносно. Знаеше, че губи много кръв и едно вцепенение го обземаше постепенно. Чувстваше кръвта да тече безкрай, отнасяйки със себе си неговият зъл дух.

„Остава ми още един шанс — си казваше той, — при условие, че стана бързо и ако успея да изтегля ножа от тялото на мис Лоли! Може би ще имам сили да хвърля оръжието… От това място Карол представлява добра мишена…!“

Той отново сграбчи дръжката и се опита да я изтегли. Сега тя беше плъзгава от кръвта, но той заупорства и накрая успя. Чувстваше се толкова слаб, че едвам смогна да повдигне оръжието. Завъртя главата си, огледа стаята.

Мислите му се пренесоха във времето, когато той работеше с Франк в цирка. Това легнало момиче, сред тази белезникава светлина му напомни за онази другата, която стоеше облегната до дъската, докато той я обкръжаваше с фосфоресциращи ножове. Спомни си за деня, когато грижливо се беше прицелил в гърлото й — един удар със забележителна точност, понеже беше мрачно! Той можеше да се прицелва също така добре и днес, даже когато умира.

Неговият баща му беше казвал много и много пъти: „На света няма хвърляч на нож от твоята класа! Никога не съм те видял да изпуснеш целта си, когато си се премерил добре!“.

„Това беше вярно“ — помисли Макс и засъбира сетните си сили.

Целта не беше трудна. Той различаваше шията на Карол, точно над белия чаршаф. За нещастие, ножът беше ужасно тежък.

Макс се надигна с последно усилие, размаха острието и… се спря…

Леден дъх прекоси стаята и Макс видя една сянка да мърда, после в смътната светлина се открои един силует. Макс стисна отчаяно своя нож, косите му се изправиха, ударна вълна премина през гръбнака му.

Франк изскочи от мрака. Франк, усмихващ се с усмивката на дебел човек. Франк със своето черно пардесю, черна шапка и черен панталон.

— Много чака, Макс! — му каза той. — Няма да успееш вече!… — и започна да се хили.

Макс го изгледа злобно, размаха ножа и мозъкът му заповяда на мускулите му да го хвърлят. Безполезна заповед — ножът се плъзна бавно измежду вцепенените му пръсти…

— Много късно, много късно, Макс! — измърмори Франк от дъното на сянката.

Ножът падна на земята, докато ръката на Макс се свлече безжизнена.

— Хайде, ела, Макс! — настоя Франк. — Чакам те!

Преди да умре, Макс помисли със задоволство, че не беше изменил на репутацията си: не беше пропуснал целта си… понеже не беше хвърлил ножа!

Миг по-късно Карол въздъхна и отвори очи. От леглото си тя не можеше да види ужасния спектакъл, който я обкръжаваше. Неподвижна и спокойна, изтрила всеки отпечатък от миналото, тя зачака нощната болногледачка.