Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (3) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

III

Северно от Носа на Бриза, между ниските хълмове в подножието на планинската верига бяха разпръснати планинските имения на милиардерите.

Фил Магарт караше бързо колата си по един път, граничещ с отвесни скали. Със стария си „Кадилак“ той взе един завой така внезапно, че гумите изскърцаха ужасно, преди колата да се понесе по криволичещата алея, водеща към къщата на Веда Банниг. Това беше една просторна вила в испано-мавритански стил, с покрив от червени керемиди, а мазилката на стените й приличаше на мрамор.

В Носа на Бриза Веда беше считана за „злата жена“, но напук на тази репутация всички я обичаха и тя водеше весел живот. Богата, тя управляваше своята портокалова плантация от 5000 акра извънредно компетентно. Беше отчаяно влюбена в Магарт и мечтаеше да се омъжи за него.

Магарт спря колата си пред главния вход и погледна часовника си. Беше три и половина сутринта. Той отвори вратата и се промъкна до терасата. Къщата беше потънала в мрак, но той знаеше къде спи Веда. Прекоси бързо площадката, украсена с цветя, изкачи четири стъпала, за да стигне до верандата и спря пред една отворена врата.

— Будна ли сте? — Опита се да различи нещо в мрачната стая, където смътно се очертаваше само голямото легло с орнаменти, на което Веда спеше.

Не последва никакъв отговор. Фил влезе в стаята, седна на леглото, плъзна ръка под чаршафите. Настъпи оживление, чу се сподавен вик. Веда, събудила се, палеше лампата.

— Виж ти! — възкликна тя, като падна отново на възглавницата. — Този път това преминава всякаква граница!… Как имаш дързостта да дойдеш в подобен час?…

— Каква граница? — запита Магарт с обезоръжаваща усмивка. — Ти каза, че винаги си щастлива да ме видиш… Е, добре! Бъди щастлива!

Веда се протегна и започна да се прозява. Магарт й се възхищаваше, тя имаше прекрасно тяло.

— Ти си чудесна! Хубава за ядене! Но се случиха куп неща! Малкият кух орех, който ти служи за глава, добре ли е събуден?

— Понякога се питам какво наистина може да ме привлича у теб? — каза Веда и взе едно огледало от нощното шкафче.

Тя имаше синьо-зелени очи, гъсти мигли, коси с цвета на потъмняла мед, които на букли падаха върху раменете. Беше красива и го знаеше. Кръговете под очите и леко нацупената уста не я застаряваха. Изглеждаше на около 26 години.

— Поне нямам много неприлична глава — каза тя, прозявайки се отново. После пак падна върху възглавницата. Нощницата й от китайска коприна с голямо деколте беше гарнирана с черни дантели. — Ти действително си невъзможен, Фил — продължи тя. — Можеше да ме събудиш по по-кавалерски начин. Достатъчно е да ме докоснеш, за да бъда покрита със синини.

— Безполезно е да се безпокоиш за това, не се вижда! — каза Магарт и като стана, се отправи към шкафа, в който стоеше една бутилка и чаши. — Провизиите намаляват, скъпа. Ще направиш добре, ако поръчаш още.

— Разбира се — каза Веда, която го гледаше и го намираше за много съблазнителен. — Дай ми една цигара, моля те!

Магарт дойде с бутилката, даде й цигара, изпи една чаша и запали също.

— Аз съм по следите на една страхотна история — рече той, сядайки на леглото съвсем близо до нея. — Ако зная как да се оправя, мога да извлека цяло богатство. И ако успея, тогава ще мога най-накрая да се оженя за теб.

Веда го изгледа през края на одеялото.

— Аз толкова често чувам това, че бих могла да го запиша като музика — каза тя иронично.

— Но този път е сериозно! — възрази Магарт. — Аз съм по следите на малката Бландиш!

— Ти си… какво казваш? — запита Веда с опулени от смайване очи.

— Не си мачкай нощницата! — каза Магарт кратко. — Всичко това да остане между нас. След шест дни — като броим от утре, тя влиза в притежание на своето богатство… ако не я хванат дотогава. Отначало мислех, че ще бъде добре да помогна да я заловят и да напиша един разказ за това приключение за моята агенция, но ми дойде на ум по-добра идея. Помагам й да остане свободна, помагам й да влезе в притежание на своето богатство. Ако съумея добре да я ръководя, тя ще ми бъде признателна, нали? Ще се представя чудесно. Цяла Америка ще иска да знае какво ще прави тя с тези пари… шест милиона долара! И аз ще бъда до нея, за да й го кажа! Аз ще ти я доведа тук. И когато ще сме получили парите, ще я разходим, ще й купим кола, къща, дрехи… ще водим със себе си и един кинооператор. Ще бъде страхотно! И аз ще запазя правата си да разказвам за тази необичайна история, ще мога да диктувам своите условия на агенцията.

Веда затвори очи.

— Бях сигурна в това! — каза уморено тя. — Като глупост много е добре! Малката е луда, бижу мое! Спомни си! И тя е опасна! Тя може да ни убие! Мислиш ли, че имам желание да ме убият?

Магарт изръмжа презрително.

— Ти да не искаш, въпреки всичко, да се оставя да ме спре някаква малка подробност? — каза той с тон, нетърпящ възражение. — Впрочем аз съм способен да я държа под око. Спомни си деня, когато останах два часа в клетката с орангутана, за да напиша сензационна статия.

— Хм! Орангутанът не беше в клетката си и аз действително не виждам нищо, достойно за гордеене.

— Това няма значение — рече Магарт с нетърпение. — Във всеки случай аз не се страхувам от едно малко момиче. Бях висок колкото три ябълки, когато…

— Зная… Чувала съм те да го казваш много пъти… Но това няма нищо общо с…

— Не. Говорих малко със сестрата на малката. Какво момиче! Закръглена е като руските планини на Кони Айлънд.

— Ти някога ми казваше, че руските планини ти действат зле — каза Веда с леден тон.

Магарт се усмихна саркастично.

— Това зависи от скоростта на преминаването им — отговори той.

Веда го изгледа и го ритна през одеялото.

— Е, добре! Какво каза тази сестра?

— Каза ми, че Карол страда от раздвоение на личността! Това се проявява само от време на време. По цели месеци тя е едно нормално момиче със здраво тяло и дух, много нежна по характер и всичко, от което има нужда, е да бъде държана под наблюдение — въздъхна той. — Да наблюдавам едно младо момиче с много нежен характер е според моите възможности.

Веда отново го ритна с крак.

— Ти си отвратителен — каза тя просто.

— Не ме прекъсвай — отвърна той строго. — Един от попечителите, дъртак с лице като изцеден лимон на име Саймън Хартман дойде в санаториума. Сестрата ми каза, че той бил луд от яд, научавайки за изчезването на Карол. — Магарт си сипа отново една чаша. — И аз ще ти кажа още нещо. Не мисля, че малката е така опасна, както говорят! Не смятам, че нейният случай изисква интерниране. Мисля, че скоростно е експедирана в лудница, за да може старият Хартман да сложи ръка върху нейните шест милиона!

— Не говори подобни глупости — каза Веда кисело. — Джон Бландиш я затвори там… преди три или четири години.

— Бландиш не знаеше абсолютно нищо за нея. Той не се интересуваше. Хартман е този, който направи всичко. Той се занимаваше с работите на Бландиш. Малката беше изолирана, понеже е обезобразила лицето на един идиот, който биел куче. Ти няма ли да направиш това?

Веда го гледаше с големи очи.

— Но тя е опасна! Помисли само какво е сторила на бедния шофьор?

Магарт отклони аргумента с движение на ръката си.

— Тя е отбранявала своята чест — каза той непринудено. — Ти не можеш да разбереш, но има млади момичета, които вземат подобни неща много сериозно.

— Много добре — въздъхна Веда. Тя нямаше никакво желание да дискутира. — Прави каквото искаш. Впрочем, ти още не си я намерил!

— Но аз горя! Намерих мястото, където е била тези дни. От там идвам.

— Господи! — промърмори Веда. — Мисля след всичко това да си налея малко уиски. Нервите ми са много изопнати.

— Няма нужда! Няма да се разпилявам нашироко по моята история! Почивай си и ме слушай. Тази вечер видях двама типа в един голям черен пакард и те питаха за Стив Ларсън, който има развъдник за лисици горе, близо до прохода на Синята планина.

— Виждала съм го! — каза ентусиазирано Веда. — Той е едър, много рус, много любезен… и като го видях, получих сърцебиене.

— Да оставим любезността — каза Магарт кисело. — Майка ти трябва да е имала страх от един чифт кюлоти точно преди твоето раждане. Само мъже са ти в главата! Остави ме да продължа, искаш ли?

— След всичко по-добре е да слушам това, отколкото да съм глуха — отговори тя, затваряйки очи.

— Значи, двамата типа попитаха за Ларсън и аз ги разпознах. Мисля, че това наистина са Съливан, професионалните убийци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Веда, отваряйки очи.

— Ако някой иска да се отърве от някого, той се обръща към братя Съливан, дава им пари и те се заемат с останалото. Това не са празни приказки — прибави Магарт. — За всеки случай си помислих, че трябва да прескоча за малко до там и се качих у Ларсън. Мястото беше изоставено, лампите запалени, вратите отворени. Буикът беше в гаража, а кучето — лудо от страх, се бе скрило в колибата си. Претърсих къщата и намерих това. — Той остави да падне на леглото една носна кърпа. — Обзалагам се, че тя принадлежи на Карол Бландиш… Виждаш ли, малкото й име е избродирано в ъгъла… Още нещо. Намерих горе полото на шофьора на д-р Травър — същото, което Карол беше взела, бягайки от Гленвиев.

Веда изглеждаше заинтригувана.

— И всичко това до къде те доведе?

Магарт се почеса по главата.

— Бих искал да зная и аз — каза той, — но съм все още в началото. Ларсън трябва да е крил Карол. Онези двамата, Съливан, ако са те наистина, са ги накарали да излязат от леговището си. Това е важно. Сега те са се скрили. Може би Съливан са по следите им? Не зная. Ако успея първи да хвана Карол, ще я доведа при теб. На никой няма да му хрумне да дойде да я търси тук. Ако не я намеря, толкова по-зле за мен, нашата сватба се отлага.

Веда го привлече към себе си и той обви ръце около шията й.

— Защо, Фил? — каза тя нежно, хапейки го за ухото. — Ще ти дам всичките си пари и ние ще можем да живеем щастливо и да имаме много деца.

Магарт я отблъсна и стана.

— Аз може да съм един гнусен индивид, но съм горд — отвърна той и започна да сваля сакото и връзката. — Мислиш ли, че ще мога да понеса да се говори, че съм се оженил за твоите пари? Никога! А сега се дръпни! Трябва да поспя малко, преди да се съмне и когато кажа да поспя, разбирам да поспя!

 

 

Карол улови волана на пакарда. Очите й втренчено следяха трасираната от фаровете пътека. Струваше й се, че пътеката тича пред нея, осветявайки завоите на стръмния планински път.

Сърцето й изглеждаше вкаменено, мозъкът парализиран от страх. На светлината на арматурното табло, тя можеше да види бледото лице на Стив, който лежеше на пода със затворени очи. Тя би искала да спре, но мисълта за Съливан я караше да продължава. Щеше да спре за малко, когато бъде сигурна, че те няма да могат да ги настигнат и се молеше да не е много късно, за да направи нещо за Стив.

Тесният криволичещ път й пречеше да увеличи скоростите, но Карол караше толкова бързо, колкото можеше. Вземаше внезапно завоите, водеше дръзко голямата кола по разбития път, обзета от една-единствена мисъл — да постави между нея и Съливан възможно най-голямата дистанция.

Накрая тя достигна до големия път и можа да натисне газта. След една или две мили намали, като търсеше място за спиране, забеляза горска поляна — вероятно изоставено сечище. Колата излезе, подскачайки от пътя, влезе в коловоза на неравна пътека, водеща към няколко почти рухнали колиби, в които преди време трябва да са се подслонявали дърварите. Сега колибите не се виждаха от пътя. Пакардът намали скоростта и спря. Карол се наведе над Стив.

„Ще трябва да запазя спокойствие“, си каза тя. „Трябва да се владея.“ Мисълта, че той може да е сериозно ранен или мъртъв, я изпълваше с такъв страх, че тя трепереше с цялото си тяло и зъбите й тракаха.

— Стив, скъпи мой — каза тя, докосвайки лицето му. — Какво има? Кажи ми! Тежко ли сте ранен?

Стив не отговори, не помръдна и когато тя го повдигна, главата му падна тежка, без живот.

Карол дълго остана неподвижна със свити юмруци, задържайки виковете, които напираха през гърлото й. После отвори вратата, слезе на земята и права върху боровите игли, придържайки се за колата, започна да се бори с припадъка. Сърцето й биеше тъй силно, че я задушаваше.

Люлеейки се, тя заобиколи колата и отвори задната врата. Трябваше да вдигне Стив, понеже той се търкаляше по пода. Беше тежък, но тя успя да го изтегли от колата и простре върху килима от борови иглички. Забеляза на седалката едно фенерче, запали го и задъхана забеляза кръвта, която цапаше ризата на Стив. Изтича до него, разкопча му сакото — ризата му беше напоена с кръв.

Като постави ръката си върху сърцето на младия мъж, почувства, че то бие все още, но много слабо и неравномерно. Тя успя да задуши вика на облекчение. Той не беше мъртъв! Но ако не намери помощ бързо, той можеше да умре всеки момент. Продължаваше да губи кръвта си и трябваше на всяка цена тя да бъде спряна.

Карол се върна при пакарда. В багажника тя откри два куфара. Трескаво отвори единия, намери ризи и кърпи, които започна да разкъсва, за да направи бинтове.

— Карол! — Стив я викаше с отслабнал глас.

Тя извика леко, изтича към него. Той мигаше в заслепяващата светлина на фенерчето, но не мърдаше. Замъгленият му поглед беше почти безжизнен.

— Ох! Скъпи мой! — каза Карол, падайки на колене близо до него. — Какво мога да направя? Зле ли ви е? Ще се опитам да спра кръвта!

— Вие сте добра — прошепна Стив и лицето му се присви от болка. — Зле ми е, Карол… някъде в гърдите.

За миг тя загуби самообладание и отчаяно захълца, с лице, скрито в дланите. „Какво трябва да направя?“, питаше се тя, обзета от ужасен страх. „Той не бива да умре… не мога да понеса смъртта му… и аз съм единственото същество, което може да го спаси.“

— Хайде, малката ми. — Стив се задъхваше. — Не се страхувайте. Зная добре какво изпитвате, но не се оставяйте!… Ако успеете да спрете кръвоизлива…

— Да! — Тя избърса очите си, прехапа устни. — Ще го спра, скъпи мой. Това… това е, че… ох. Боже мой! Аз не зная какво да направя…

Тя изтича до колата, взе импровизираните бинтове, върна се отново до Стив, разкопча ризата му. Съсирената кръв, измокреният плат й причиниха болка в сърцето, но мисълта, че Стив умира я накара да се съвземе. Обаче, когато вдигна ризата и видя в средата на гърдите двата черни отвора, през които кръвта изтичаше капка по капка, мракът се захлупи върху нея и тя тръпнеща падна с глава в ръцете.

— Не се впечатлявайте — каза Стив, като вдигна с мъка глава и огледа раните си.

Той стисна зъби. Бе по-зле, отколкото си представяше. Ледена тръпка нахлуваше малко по малко в краката му. Обземаше го ужасна болка. Можеше да се каже, че нажежени стоманени остриета му разкъсват гърдите.

— Карол, скъпа моя, спрете това.

— Не мога — извика тя. — Трябва да намеря помощ. Къде да отида? Стив? Къде мога да ви закарам?

Стив се насили да помисли. Изглежда, че гърдите му бяха отворени, изложени на въздуха. Имаше усещането, като че ли вятър, пълен със сол, духаше върху нервите и плътта му. Смъртна слабост го обземаше, лицето му замръзваше, наводнено от потта на агонията.

— Доктор Флеминг! — успя да изрече той така тихо, че Карол едвам го чу. — Карайте по пътя направо до Носа на Бриза… втория завой вляво… Има една малка изолирана къща настрани от пътя… — Той се бореше със слабостта, победи я още веднъж и продължи. — Това е на около 20 мили. Няма абсолютно нищо друго.

— Но 20 мили… — Карол стискаше юмруците си. — Това е много далеч…

— Нямаме избор! — каза Стив, обзет от нов пристъп на болка.

— Ще отида — съгласи се тя, — но отначало ще се опитам да ви превържа.

После си каза: „Трябва да го отведа със себе си, не мога да го оставя тук! Не трябваше да го свалям от колата“.

Тя се наведе над него.

— Ще отидем заедно, скъпи. Ако можете само малко да се надигнете. Ще ви настаня отново в колата.

— По-добре не — каза Стив. Чувстваше устата си пълна с кръв. — Аз кървя малко. По-добре е да не мърдам сега. — Кръв капна върху брадата му, макар че той извъртя главата си, за да не изплаши Карол.

Тя изхълца, но се опита да заглуши вика.

— Много добре, скъпи, аз ще действам бързо. — Направи тампони с носните кърпи. — И Стив, ако нещо… искам да кажа… Ох! Скъпи мой, аз толкова ви обичам! Искам да го знаете! Тук вие сте сам и аз се страхувам… опитайте… не ме оставяйте!

Той направи усилие и й помилва ръката.

— Не, аз няма да ви оставя… обещавам… само побързайте!

Но когато тя го повдигна, за да свали сакото му, лицето на Стив придоби цвета на восък и той изкрещя, забивайки пръстите си в ръката на Карол. После изпадна в безсъзнание.

Тя заработи трескаво, затваряйки раните възможно най-добре. После, като изтича до колата, донесе одеяло, ризи и пижами, нави ги за възглавница и настани Стив възможно най-удобно.

Беше ужасно да го остави така, но нямаше какво друго да стори. Тя се наведе да го целуне по устните и след това се качи в колата.

 

 

Никога не разбра как стигна до Носа на Бриза. Караше бързо с единствената мисъл да докара д-р Флеминг при Стив. Пътят беше хубав и Карол чуваше само вятъра. В този нощен час — беше малко след два часа — пътят беше пуст и скоростта не падна под 120. Само веднъж, на един завой тя за малко не се удари в друга кола (тази на Магарт, който отиваше към Ларсън!), но това стана толкова бързо, че тя нямаше време да разбере какво става. Другата кола беше я вече задминала. Тя достигна Носа на Бриза, когато часовникът показваше два и половина. Само половин час и бе стигнал за този маршрут.

Карол не срещна никаква трудност да намери къщата на д-р Флеминг, пред която спря пакарда. Качи се по пътеката в градината и заудря по входната врата, докато дойдат да й отворят.

Една възрастна жена със зло, обсипано с бръчки лице, с разрошени коси се появи на прага. Тя беше облечена с мръсен пеньоар, кръстосан върху гладките й гърди, които тя придържаше с мръсна ръка.

— Какъв е този шум? — запита тя вбесена. — Давате ли си сметка какво правите?

— Моля ви — каза Карол, опитвайки се да говори спокойно. — Бих желала да видя доктора… има един много болен… или ранен… Къде е докторът?

Жената заби мършавите си пръсти в храсталака от мръсносивите си коси.

— Безполезно е, че сте дошли тук — каза тя и се приготви да затръшне вратата. — Докторът е болен. Няма да пътува по подобен маршрут. Какво си мислите вие?

— Казах ви, че има един ранен! — възкликна Карол, кършейки ръце. — Един умиращ!… Моля ви, оставете ме да видя доктора. Имам кола… няма да му отнеме много време!

— Не мога да сторя нищо — рече жената с лице, подпалено от злоба. — Докторът е стар, той ще настине. Няма да излезе в този час! Хайде, вървете си!

— Но го моля за един ранен… той губи кръвта си, не разбирате ли? Д-р Флеминг ще дойде, ако вие му кажете това. Той губи своята кръв… — и Карол започна да плаче. — И аз толкова го обичам!

— Вървете си — каза твърдо жената. — Тук не можем да направим нищо за вас.

Карол обузда паниката, която я обземаше.

— Но къде? — запита тя, свивайки юмруци. — Няма време за губене… кръвоизливът…

— Има болница в Уолтънвил и д-р Кобър от Ийстлък. Той ще дойде. Той е евреин. Те винаги отиват!

— Много добре — каза Карол. — Ще отида у него, къде се намира Ийстлък? Как мога да стигна до там?

Жената щеше да падне, забелязвайки звездообразния белег на левия юмрук на Карол. Тя завъртя много бързо очите си.

— Това е на 5 мили — каза тя. — Ще ви покажа на картата. Ще направите добре да влезете.

— Ох! Но моля ви, побързайте! — каза Карол. — Не трябваше да го оставям…

— Влезте, влезте! — покани пак жената. — Не мога да ви покажа пътя в тази тъмница. Елате на светлината.

Тя се завъртя и миг по-късно мрачният малък коридор се освети от лампа, която висеше на края на една жица. Карол още стоеше права на прага, когато онази се обърна към нея.

— Какви хубави коси имате! — каза тя и нейните малки очи блеснаха от възбуда. — Може би ще мога да склоня доктора да дойде с вас, въпреки всичко. Влезте, влезте!

Тази внезапна смяна на израза, внезапната и фалшива сърдечност уплашиха Карол, но тя не можеше да направи нищо друго. Най-важното бе Стив да бъде спасен. Тя последва жената в малката чакалня, мебелирана с три стола и една кръгла маса, покрита с овехтели списания. От стаята лъхаше на бедност и запуснатост.

— Ще отида да го предупредя, скъпа — каза жената. — Седнете. Скоро ще се върна.

— Моля ви! — замоли Карол.

— Бъдете спокойна!

Жената отвори вратата, погледна Карол и излезе. Нещо в нейния поглед накара младото момиче да изтръпне. Тя се заслуша. Жената се качваше тичешком по стълбите… Карол се почувства хваната в примка. Това същество й желаеше злото.

Леко отвори вратата.

— Това е лудата от Гленвиев — чуваше тя. Жената, говореше ясно и отчетливо. — Тя е долу!

— Какво? По-силно. — Гласът на мъжа беше пълен с гняв. — Какво шушнеш там? От Гленвиев, казваш. Да?

— Лудата. Карол Бландиш!… Тази, която търсят… слез да говориш с нея. Аз ще телефонирам на шерифа. Хайде, бързо!

— Но казват, че тя е опасна — рече мъжът с пъшкащ глас. — Говори ти! Аз съм много стар, за да се меся в подобни истории. Не искам да я виждам!

— Слизай! — заповяда жената. — Знаеш добре, че не можеш да телефонираш. Дават 5000 долара за нейното залавяне! Това нищо ли не ти говори, стар глупак!

След продължително мълчание старият каза:

— Да, вярно, бях забравил, ще направя добре може би, ако сляза.

Карол затвори очи. Трябва да сънувам, си каза тя. Още един от онези ужасни сънища, изникнали тъй мистериозно. Но този път реален. Може би и Стив да не е ранен? Може би и онези две черни същества да бяха част от кошмара и Карол щеше да се събуди там в хижата, с тупкащо от уплаха сърце, но на сигурно място.

Лудата… Карол Бландиш… тази, която търсят!…

Тя потръпна, направи усилие да се събуди, отваряйки бавно очи, като усърдно се молеше да се намери в своето легло, но гнусната малка стая беше около нея — тъй реална, за да принадлежи на един сън. Карол отстъпи с очи, впити с ужас във вратата, слушаше влачещите се стъпки, които слизаха по стълбите. Някъде в дъното на къщата тя чуваше остър звън… звънът на телефона…

Слез да говориш с нея… Ще телефонирам на шерифа… 5000 долара за нейното залавяне.

Кошмар или не, трябваше да излезе от тази къща. Тези хора й желаеха злото. Те отказваха да помогнат на Стив, щяха да я задържат тук, далеч от него, а той щеше да умре!

Сега страхът така силно я беше обхванал, че тя не можеше да мръдне, сгушена в един ъгъл с тупкащо сърце. Нервният тик обезформяше ъгъла на устата й.

Вратата бавно се отвори. В стаята влезе огромен старец — плешив, уморен, с голям орлов нос, с провиснал мустак, напоен с тютюн. Но неговите очи изпълниха Карол с ужас. Дясното му око поне нямаше нищо общо с око. Може да се каже, че то бе като топка от жълта глина, една гнойна топка… При това тя имаше чувството, че това око проникваше през мозъка й като свредел.

Старецът беше облечен с изпоцапана роба и през яката Карол успя да види бельо със съмнителна чистота.

— Вървете си! — викаше тя вътрешно. — Боже мой, направи така, че да се събудя. Той да не се доближава до мен.

Старецът затвори вратата и я подпря с туловището си. От джоба извади носна кърпа и избърса лявото си око, което сълзеше. Изглежда, че жълтото петно върху дясното око все още фиксираше Карол. То я хипнотизираше.

— Мисля, че имате неприятност? — запита той с пъшкащ глас. — Какво очаквате от мен?

Карол се притисна в ъгъла си.

— Вие ли сте докторът?

— Да! — отвърна старият. — Аз съм д-р Флеминг.

Докосна слепоочията си с носната кърпа и малки капки пот се търколиха по бузите му.

„Той е ужасен!“, си каза Карол. Не можеше да го заведе при Стив, не й вдъхваше никакво доверие.

— Излъгала съм се — каза тя кратко. — Нямам нужда от вас. Не трябваше да идвам тук…

Изведнъж Флеминг го достраша. Карол разбра това, но неговият страх увеличи нейния.

— Не бързайте — замоли той. — Вярно, аз съм стар, но съм добър лекар. Моето око ли ви притеснява? Това е едно петно, което все си обещавам да премахна, но все нямам време!

Старите му ръце бродеха трескаво по реверите на робата като огромни паяци. Електрическата светлина подчертаваше черните косми, които покриваха пръстите му.

— Нека не ви безпокои моето око… Но защо не седнете? Трябва да ми кажете какво се е случило.

Карол поклати глава.

— Не — каза тя. — Аз тръгвам. Не трябваше да ви безпокоя. Благодаря за гостоприемството… — Гласът й се задуши, но тя доуточни. — Вие не можете да направите… — Много бавно тя се отдели от стената и направи колеблива крачка към него.

— Ще направите по-добре, ако останете — каза Флеминг. — Ние искаме вие да останете. — Той прикри вратата със своето туловище. Върху лицето му се изписа гримасничеща усмивка, която зле прикриваше страха му. — Вземете малко кафе… Жена ми… Кафето ще ви подейства добре.

Той протегна към нея своите мършави като паяжина ръце. Изглежда, че я молеше да остане спокойна, да не се плаши повече.

Карол задържа дъха си и внезапно започна да крещи. Струваше й се, че няма да може никога да изхвърли въздуха, който изпълваше гърдите й и тя никога няма да може да ги изпразни. Всъщност, нейният вик беше много слаб и приглушен, като вик на заек, попаднал в капан.

— Не, моля ви — каза Флеминг. — Всичко е нормално, нищо няма да ви стане. Ние сме добри хора… ние искаме да ви предпазим от всички опасности…

Зад вратата се чу леко драскане и бялото като восък лице на стареца се отпусна. Той се отстрани. В стаята влезе жена му.

— Какво има? — попита тя, гледайки Карол. — Защо не седнете? Моят мъж… — Тя посочи стария човек. — Защо не отидеш с нея? Тя вика за болен?

— Да, да, разбира се — каза Флеминг и внезапно седна на един стол: — Тя промени мнението си. — Той поднесе ръка към гърлото си. — Всичко това ме разтърси, Марта — продължи той, — не трябваше да слизам. Мисля, че малко коняк ще ми…

— Стой мирен — каза кисело жена му. — Не мисли винаги за себе си.

— Трябва да тръгвам — рече Карол. Тя беше съвсем близо до масата, устата й бе присвита в страхлива гримаса. — Не трябваше да ви безпокоя.

— Но докторът ще се качи, за да се облече — каза бързо жената. — Ще бъде тук след минута. Вашият приятел е болен, нали? Някой, когото обичате.

Сърцето на Карол се сви.

— О, да — каза тя и докосна слепоочието си с върха на пръстите. — Не зная какво да мисля. Да… той загуби толкова кръв. Но защо докторът е седнал? Защо нищо не прави?

— Върви — подкани жената Флеминг. — Облечи се, а аз ще направя кафе на младата дама.

Флеминг остана неподвижен, свлечен върху стола. Дишаше тежко.

— Нека да си върви — каза внезапно той. — Аз не искам тези пари, искам само спокойствие. Стар съм. Пусни я да си върви, преди да й се случи нещо. Спомни си какво е сторила на шофьора на камиона…

— Качвай се, стар глупак — викна ядосано жената. — Не знаеш какво приказваш!

— Оставете го на мира! — каза Карол. — Аз тръгвам… Трябва непременно да вървя — повтори тя и прекоси стаята бавно, но решително.

Флеминг хвана голямото си меко лице с ръце. Жената се поколеба, отстъпи назад, подпирайки се на стената и нейните студени очи заблестяха от яд и страх.

— Ще направите по-добре, ако останете — каза тя. — Ние знаем коя сте. По-добре ще бъде без сцени. Вие не можете да си тръгнете.

Карол отвори вратата.

— Не зная какво искате да кажете — рече тя, обръщайки се към тях. — Мислех, че ще ми помогнете.

Обърна се и се затича към външната врата, но тя беше заключена. Карол се завъртя, видя, че жената стои права на прага на чакалнята и я наблюдава.

— Отворете тази врата! — извика тя със сивкаво от страх лице.

— Вижте, не се измъчвайте — каза жената. — Защо не седнете? Ще ви направя кафе…

Карол прекоси тичешком коридора и премина покрай жената, сграбчи дръжката на една друга врата, водеща без съмнение към градината зад къщата, но тя също беше заключена.

Флеминг беше настигнал жена си и стоеше зад нея. Жълтото петно на неговото око парализираше Карол всеки път, когато го погледнеше. Затворена между двете врати, тя се спря. Всичко се замъгляваше в главата й.

— Ще видите — каза меко жената, — че не можете да излезете. Вашите приятели ще дойдат. Не можете повече нищо да направите.

Тогава Карол забеляза една друга врата — много малка, наполовина скрита от едно перде, на около метър от мястото, където се намираше.

Без да изпуска от поглед съпрузите, застанали на прага, тя се приближи до тази врата и дръпна дръжката. Вратата се отвори. В същия момент жената се втурна към нея.

Карол извика, искаше да отстъпи, хвърли инстинктивно ръце напред, за да отблъсне жената, но онази я блъсна. Изглежда подът се разтвори под краката й и Карол почувства, че пада.

 

 

Шерифът Камп спеше изтегнат в леглото. Неговото звучно хъркане изпълваше малката стая и той не чуваше звъненето на телефона в кабинета на общинския затвор. Той не чу и как неговия помощник Джордж Стаум ругае, ставайки от фотьойла си.

Минута по-късно вратата се отвори внезапно и Стаум започна да разтърсва шерифа, за да го събуди.

— Хей! — измърмори Камп, отблъсквайки Стаум. — Човек не може да поспи спокойно тук!

— Намерена е! — възкликна Стаум много оживено. Неговото кръгло и гладко лице, надвесено над Камп, напомняше за холандско сирене. — Държат я… — Той дори не успяваше да намери точни думи.

— Държат я, държат кого? — запита Камп, още вцепенен от съня. После внезапно подскочи и сграбчи Стаум за ръкава. — Вие искате да кажете… Нея? Кой я е намерил?

— Д-р Флеминг. Мисис Флеминг току-що телефонира.

— Боже мой! — Камп обуваше вече панталона си. — Д-р Флеминг, този стар дървеняк! 5000 долара! На него да се паднат! Той никога нищо не е направил през живота си и накрая той ще я намери.

— Мисис Флеминг иска да побързаме — избърбори Стаум с облещени очи. — Тя се страхува да не стане нещо.

— Не мога по-бързо — измърмори Камп, закопчавайки тежкия си колан. — Повикайте Хартман! Повикайте журналисти! От подобна история заслужава да се извлече полза! Флеминг, хиляди гръмотевици! Обзалагам се, че не е вдигнал и малкия си пръст…

Стаум влезе с тръс в стаята.

— Искате ли да ви придружа? — попита той.

— Ще се присъедините към мене там. Преди всичко предупредете Хартман и пресата, а после елате възможно най-бързо. Ах! Искам също един кинооператор. Ако нямам 5000 долара, поне ще видя снимката си във всички вестници.

И поставяйки шапката на главата си, Камп излезе тичешком.

 

 

Саймън Хартман не можеше да заспи. Беше се настанил удобно в един фотьойл в апартамента, който заемаше в най-хубавия хотел на града. Пред него върху маса беше поставена чаша с уиски. Между заострените си зъби стискаше пура.

Нисък и дебел, с бледо, издълбано от бръчки лице, Хартман изглеждаше по-възрастен от своите 50 години. Погледът му беше студен и ъглите на устата му се свиваха в една мимика на отвращение. Макар че беше близо три часа сутринта, той не спеше. От години спеше много малко, на малки, накъсани, но оживени сънища.

Хартман беше главният съдружник на адвокатското бюро „Саймън Хартман и Ричард“, чиято репутация някога беше равна на най-прочутите нюйоркски адвокати. Но откакто Ричард се беше оттеглил от работа, фирмата не преставаше да клони към залез. Непоправим играч, Хартман беше отстъпил пред съблазънта да играе на борсата с парите на клиентите. Неотдавна бе направил истински игри на „пас-пас“ със суми, които не му принадлежаха и резултатите се оказаха катастрофални.

Намираше се на прага на банкрута, когато Джон Бландиш умря и той трябваше да състави един съвет за настойничество. Ричард и той бяха назначени за опекуни и тъй като Ричард не се занимаваше с абсолютно нищо, въпросът за настойничеството остана изцяло в ръцете на Хартман. Бягството на Карол му нанесе ужасен удар. Знаеше, че ако момичето не бъде заловено до 14 дни, то можеше да поиска своите пари… или поне това, което бе останало от тях. Понеже, даже през този къс период от време, Хартман вече бе оперирал със значителни суми от богатството на Бландиш.

Трябваше малката да бъде заловена. Ако не успееха, това щеше да означава разорение, а Хартман не искаше да се остави да бъде разорен. Без да чака, той пое ръководството по издирването. Шерифът беше един глупак. Д-р Травър — неспособен да действа. Полицията повече объркваше, отколкото да свърши нещо. Но Хартман успя да ги стимулира. Той предложи 5000 хиляди долара за залавянето на Карол. И сега всички от Носа на Бриза участваха в преследването.

Очите му се впериха в един календар на стената. Оставаха повече от шест дни! Ох!… Куп неща можеха да станат за шест дни. Трябва да успее! Когато протягаше ръка, за да вземе чашата, телефонът звънна. Хартман спря, затвори очи спокойно, без да бърза необичайно вдигна слушалката.

— Ало, какво има?

— Ние я държим — възкликна Стаум на другия край на жицата. — Шерифът ме помоли да ви предупредя.

— Не крещете толкова, не съм глух — каза студено Хартман, но лицето му просветна и той внезапно се подмлади. — Къде е тя?

— У д-р Флеминг. Шерифът отиде направо там и каза, че вие можете да се присъедините.

— Разбрано. Къде живее по-точно д-р Флеминг?

Стаум му даде необходимите упътвания.

— Благодаря, тръгвам незабавно — каза той и закачи слушалката.

 

 

Големият празен камион спря с шум на желязо пред едно денонощно кафене някъде от страната на гарата на Носа на Бриза.

— Не отивам по-далеч — каза шофьорът. — Доволни ли сте?

Съливан слязоха от камиона.

— Много добре — каза Франк. — И благодарим.

— Няма за какво! — отговори шофьорът, потегли и влезе зад големите дървени огради, които запречваха влизането в коловозите.

— Имахме късмет, че намерихме този тип — каза Франк, прозявайки се.

— Затваряй си устата! — излая Макс, който пресече пътя и влезе в кафенето.

Франк направи гримаса и го последва.

Загубата на пакарда беше раздразнила Макс. Франк се показа по-голям философ. Вещите, комфортът, всичко това не струваше много за него. Неговата слабост бяха жените. Зловещият му дух, който намираше удоволствие в ужаса, мислеше рядко за нещо друго, освен за жени. Той оставяше Макс да съставя техните проекти, всекидневната програма, мерките.

Те се настаниха на бара и поръчаха кафе. Сервитьорката беше грозна, но добре сложена. Франк би желал да обсъди нейните достойнства с Макс, но си даде сметка, че оня не беше в настроение да се шегува. Макс не обръщаше никакво внимание на жените. Той гледаше на тях, както се гледа на храната — безинтересна необходимост.

Съливан уплашиха малко сервитьорката и след като им поднесе кафето, тя отиде в кухнята и ги остави сами. В бара нямаше никой.

— Бих искал действително да знам дали го убих — каза Макс замислено. — Зная, че го улучих два пъти в гърдите, но той е здравеняк… трябваше да се целя в главата.

— Не се безпокой за него — рече Франк. — Безпокоя се за малката. Тя беше страхотна! Нейните червени коси…

Макс се обърна към него.

— Ако е жив, той видя какво стана. Това е единственият свидетел, който някога сме оставяли зад себе си. Той може всичко да вдигне във въздуха.

Франк не се беше замислял за това.

— Тогава ще бъде по-добре да го намерим — каза той, — но къде…

— Имам нужда да подремна малко — измърмори Макс. — По дяволите, не можем да сме през цялото време на крака!… Не сме от желязо… Къде може да се намери едно легло?

— Попитай нея… Тя трябва да знае — каза Франк, посочвайки вратата на кухнята.

— Да — отвърна Макс, довършвайки кафето си. Той плъзна табуретката и се отправи към кухнята.

Момичето бе седнало зад една маса и разговаряше с един черен готвач. Двамата изгледаха Макс с изплашен вид и негърът завъртя бялото на очите си.

— Къде можем да намерим едно легло? — запита Макс, разглеждайки момичето.

— Има хотел точно на ъгъла, съвсем близо до затвора — отговори то.

— Окей — каза Макс, хвърляйки сумата за консумацията върху масата. — А болницата къде се намира?

— Ние нямаме такава. Най-близката е в Уолтънвил, на пет мили от тук.

Макс измърмори нещо, излезе, завъртя глава към Франк.

— Да се чупим от тук! Умирам за сън!

Те тръгнаха по пустия път. Големият часовник на гарата отбелязваше три часа.

— Имало един хотел близо до затвора — подхвърли Макс.

— Удобно — захили се Франк.

— Ето го — каза Макс, като стигнаха завоя, но внезапно се спря и сграбчи Франк за ръката. — Какво става там?

Те отстъпиха. Шерифът Камп слизаше тичешком по стъпалата на общинския затвор. Видяха го да отваря вратите на гаража, разположен наблизо. Движенията му бяха на човек, който бърза. Миг по-късно един стар форд тръгна и се понесе по пътя.

— Шерифът бърза страшно — каза Франк, дърпайки шапката върху носа си.

— Има нещо във въздуха — рече Макс. — Ела ще видим.

— Ти искаше да спиш — промърмори Франк.

— Да видим! — повтори Макс.

Те тръгнаха по пътя, размахвайки ръце, но този път крачката им бе по-жива.

 

 

Телефонът върху нощното шкафче започна да звъни.

— Нека да звъни — каза Веда, полузаспала. — Още един от моите обожатели без спокойно съзнание.

Магарт се надигна, мърморейки:

— Дойдох тук да потърся малко мир и спокойствие — каза той с жален тон. — Не можа ли да обявиш почивка, когато съм тук.

— Не се прави на татко-мърморко, скъпи. Той ще се умори и ще отиде да спи.

Магарт си потърка очите и съвсем се изправи.

— Млъкни за малко — каза той кратко. — Това може да е наистина за мен… — и той сграбчи слушалката.

— Но никой не знае, че си тук… поне искам да се надявам — каза неспокойно Веда.

— Моят директор знае всичко! — възрази Магарт и каза в слушалката: — Ало?

— Вие ли сте, Магарт?

Магарт разпозна гласа на своя директор.

— Мисля, че да — отговори той, прозявайки се, — или поне някой, който много прилича на мен.

— Представям си, че сте легнали с тази жена?

— С кого, впрочем, мислите, че ще легна? С един кон ли?

— Е, добре, излезте от леглото, негоднико! Намерили са малката Бландиш.

— Не… какво? — възкликна Магарт.

— Току-що ми телефонираха от полицията. Те са я хванали… тя е в избата на д-р Флеминг. Отидете и направете снимки. Камп няма да стори нищо преди вашето идване. Това прасе иска да бъде заснето в момента на акция! Хартман също е там, всъщност всички от селището са там на мястото, само вие липсвате!

— Тичам — възкликна Магарт и скочи от леглото. — Боже мой! Боже мой! — избухна той, като си навличаше ризата. — Намерили са я! Намерили са я, докато аз се търкалях в леглото! Виж ти справедливост! Какво ще правя сега? Боже мой! Ох! Предтечи мои! Вие говорите за късмет!

— Успокой се, скъпи — каза Веда, сгушена в одеялата. — Може би всичко ще се уреди по-добре.

— Ще се уреди по-добре, ти го казваш — избухна Магарт, обличайки си сакото. — Ако я закарат при откачените, моят замисъл е загубен… Трябва да я измъкна от там по някакъв начин…

Той се втурна навън. Веда тичаше след него.

— Но виж, скъпи!… Опитай се да бъдеш малко по-разумен! Забравил си да облечеш панталона си!

 

 

У д-р Флеминг тесният коридор, съединяващ входната и задната врати, беше претъпкан. Докторът и жена му стояха по средата на стълбите. Саймън беше прав на прага на чакалнята. Магарт с фотоапарат, снабден с ръчна магнезиева лампа, подпираше задната врата. Двама полицаи пазеха входната врата. Шерифът и Джордж Стаум бяха застанали с лице към вратата на избата.

— Така е добре, деца — каза Камп, — не мърдайте. И внимавайте, тя е опасна. — Той хвърли едно око към Магарт. — Опитайте се да направите снимка, когато излизам от там.

— Все още нищо не е направено — му припомни Магарт. — Може би тя ще ви накара да излезете?

Камп се направи, че не чува и почука на вратата на избата.

— Зная, че сте там! — извика той. — В името на закона, излезте!

Карол се прикри по-добре в ъгъла на избата.

Като дойде на себе си след падането по стълбата, тя бързо разбра, че е попаднала в клопка. Опипвайки стените, си даде сметка, че нямаше никакъв друг изход, освен затворената врата горе. Ако не беше мисълта за Стив, ранен и изоставен в гората, тя щеше да се предаде. Но нейната любов й даваше сили и тя се убеди, че ще успее да излезе, да намери отново Стив и че никой не може да й попречи.

Намери електрическия ключ и го завъртя. Малката влажна изба бе пълна с вехтории. В нея се намираше също кутията с бушони и електромерът. Карол намери една ръждясала маша, вдигна я и седна. Когато Камп отвори вратата, тя се сгуши между стената и края на стълбата и зачака с ръка, сложена върху прекъсвача на електромера. Вече бе загасила в избата, тъй че можеше да вижда Камп, докато той нищо не можеше да различи в тъмнината.

— Излезте! — извика силно Камп с тъмночервено лице и прибави без никаква причина: — Къщата е обкръжена!

Никакъв шум, никакво движение.

— Покажете, че сте мъж, слезте да я потърсите! — каза Магарт. — Ще ви направим хубаво погребение!

Говорейки, той измъчваше мозъка си с мисълта как да помогне на Карол да избяга отново.

— Хайде, излезте! — Тонът на Камп сега беше бащински. Не му се искаше да атакува една опасно луда. Той хвърли око през рамото си към Хартман. — Вие мислите, че трябва да сляза да я потърся?

— Естествено — отговори Хартман кисело. — Но не бъдете брутален. Не искам да я малтретират.

Магарт се засмя с гробовен смях.

— Тя е много добра — каза той. — Трябва да се узнае кой кого ще малтретира.

Джордж Стаум се измъкна, когато шерифът със знак го накара да се приближи.

— Нищо не може да се направи! — обяви той твърдо. — Страх ме е от луди. Не слизам в тъмното. Помислете за това, което е направила на шофьора!

— Най-добре е хората от лудницата да дойдат да я приберат — каза Камп, все още колебаейки се. — Никой ли не помисли да им телефонира?

— Никой — подхвърли Магарт с окуражаващ вид. — Ще сляза с вас, шерифе. Не се страхувам. Минете напред, аз ви следвам.

Камп въздъхна продължително.

— Да вървим! — каза той и напредна с несигурна крачка, с очи впити в мастилено тъмната изба. — Случайно някой да има електрическо фенерче? — попита шерифът с надежда.

Никой нямаше и Хартман не без раздразнение каза на Камп да свърши най-накрая своята задача.

Точно в момента, когато шерифът навеждаше гръб, за да премине през ниската врата, Карол дръпна шалтера на електромера, сграбчи го за ръцете и го бутна към стълбите с главата напред.

С див вик шерифът направи плонж в тъмнината.

Магарт разбра много бързо какво става и реши да увеличи възможно повече суматохата. Той зловещо заохка, засили се към Джордж Стаум, бутна го към двамата полицаи, които се бяха приближили един до друг в тъмнината.

— Внимание! — ревеше Магарт. — Внимание! Тя трябва да е между нас!

Стаум си загуби ума, заудря наляво и надясно, улучи един полицай и го просна на земята, опита се да стигне стълбите, за да избяга. Другият полицай удряше в празното пространство. Магарт продължаваше да реве и известно време настъпи пълна паника.

Това беше достатъчно за Карол. Тя достигна коридора, чуваше виковете и шума на битката пред входната врата. Плъзна се към задната врата и успя да се промъкне в градината.

Магарт я забеляза и последва.

Карол тичаше лудо по алеята. Тя подскочи и зави надясно, когато чу глухите стъпки на Магарт зад себе си. Тя увеличи скоростта и тичаше така, като че едва докосваше земята. Магарт напразно тичаше, нямаше да успее да я стигне. Той обаче упорстваше, като се питаше дали шерифът щеше скоро да тръгне да ги преследва.

Карол се отправи към няколко дървета, стоящи на стотина метра пред нея. Те се намираха на бордюра на големия път, водещ към Носа на Бриза, но Карол не можеше да знае това. Тя си казваше, че като стигне гората, може да се скрие и удвои скоростта си. Сигурна бе, че ще успее и забрави всякаква предпазна мярка. Внезапно кракът й се блъсна в голям корен и тя се просна с цялото си тяло. Дъхът й пресекна.

За миг остана замаяна и когато се опита да стане, Магарт се наведе над нея.

Двамата се заоглеждаха.

— Не се страхувайте — каза Магарт, — не се страхувайте от мен. Искам да ви помогна. Благодарение на мен можахте да избягате. Не се плашете!

Първото движение на Карол беше да се дръпне от него, но нещо у Магарт й вдъхна доверие.

— Кой сте вие? Какво искате от мен? — запита тя запъхтяна.

— Казвам се Фил Магарт и съм журналист. А вие сте Карол Бландиш, нали?

— Не зная — отвърна Карол с ръка върху главата. — Не зная коя съм. Имах катастрофа… и загубих паметта си. — Тя седна и го сграбчи за ръката. — Наистина ли искате да ми помогнете? Там е Стив… и той е тежко ранен… искате ли да дойдете с мене?

Магарт набърчи вежди:

— Стив Ларсън? За него ли говорите?

— Ох, да. Вие го познавате?

— Разбира се. Ние даже сме добри приятели. Какво му се е случило? Тези двама типа в черно…

Карол потръпна.

— Да. Те стреляха в него. Ходих да търся доктор Флеминг. Той трябва да е луд. Те ме затвориха в избата.

Магарт я гледаше смаян.

Можеше ли действително тя да е Карол Бландиш? Изглеждаше му съвсем нормална. Ни най-малка следа от лудост. Спомни си за левия й юмрук. Да, белегът беше там. Действително ли тя си беше загубила паметта?

— Вярно ли е, че вие не знаете коя сте? — запита той.

— Да… но моля ви, ако искате да ми помогнете, не губете време. Той е толкова тежко ранен. Искате ли да дойдете с мен? Искате ли да ми помогнете?

— И още как! — отвърна Магарт, помагайки й да стане. — Къде е той?

— Там горе, на планинския път, има изоставен лагер на секачи. Оставих го там.

— Познавам мястото — каза той, оглеждайки се наляво и надясно. — Скоро ще се съмне. Не трябва да ни видят. Отивам да потърся колата си. Ще направите добре, ако ме почакате тук. Идете до малката гора. Пътят минава от другата страна. Когато ме видите да идвам, останете скрита, чак докато се приближа до вас. Ще дойда до десетина минути. Ще направите ли това, което ви помолих?

— Да — отговори Карол. Тя чувстваше, че може да му има доверие. — Но бързо, моля ви. Толкова ме е страх… той е загубил много кръв…

— Не се безпокойте — каза Магарт сърдечно. — Ще се погрижим за него. Идете да се скриете и ме чакайте! — Той я потупа по ръката и се затича към къщата на Флеминг.

Останала сама, Карол се почувства неспокойна. Развиделяването на раждащата се зора, ледената мъгла, която се издигаше от земята, мълчаливата гора с неподвижни дървета, чиято мрачна маса се открояваше на небето, всичко това създаваше тягостна атмосфера.

Вървейки към храсталаците, тя усети, че я обзема чувство за опасност и сърцето й заби силно.

Съжали, че не придружи Магарт. Щеше да бъде по-добре, отколкото сама в мрачната и мълчалива гора. Тя събра всичките си сили, за да продължи, макар че само на няколко крачки от себе си различаваше големия път.

„Там трябва да се срещна с Магарт“ — си мислеше тя, борейки се срещу обзелото я странно чувство на паника и продължаваше напред.

Внезапно спря. Нещо бе помръднало пред нея. Тя задържа дъха си с втренчен поглед. Зад едно голямо дърво забеляза периферията на мъжка шапка. Тя се закова на място, смазана, неспособна да помръдне и дори да мигне с очи.

Един мъж, облечен с черно пардесю и мека шапка, направи крачка встрани от дървото и се изправи пред нея, по средата на пътеката. Това беше Макс.

— Аз ви търсех — каза той меко. — Без номера!

За секунда тя го погледна, със свито сърце, вледенено от ужас и със слаб вик подскочи и се обърна, готова да тича лудо… Но Франк беше вече зад нея. Тя внезапно спря. Той се усмихна, сваляйки шапката си.

Карол се вцепени. Съливан чуваха нейния запъхтян дъх.

— Без номера! — повтори Макс, приближавайки се бавно.

— Не, не! — извика Карол, отстъпвайки крачка назад. — Не ме докосвайте… — Мускулчетата потръпваха по лицето й, станало мъртвешки бледо. — Вървете си, моля ви… Чакам някого… ще дойде всеки момент… не трябва да оставате тук…

— Никакви номера — повтори Макс, приближавайки до нея. — Елате! Вас търсим.

Карол отстъпи и обръщайки се, се втурна към Франк, който я наблюдаваше с усмивка на устните. Той протегна ръце и й препречи пътя.

Тя пак се обърна и застана неподвижно.

— Къде е Ларсън? — запита Макс. — Ние търсим също и него.

— Не зная — каза тя. — Не зная нищо.

— Паметта ви ще дойде — каза Макс много любезно. — Ние знаем да говорим с жените. Къде е той?

— Ох! Оставете ме на спокойствие… — каза Карол, хвърляйки около себе си погледи на преследвано животно и започна да вика.

Франк скочи, сграбчи косите на младото момиче и обърна главата й нагоре.

— Удряй! — каза той на Макс.

Макс се приближи. Карол го видя как вдига юмрука си. Изкрещявайки дивашки, тя понечи да скрие лицето си, но Макс грубо разтвори ръцете й и един възлест юмрук се стовари в края на челюстта й.