Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (6) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

VI

Един мрачен следобед, когато дори въздухът изглеждаше тежък, месец след смъртта на Стив Ларсън, един стар кадилак завиваше по алеята на Грас Хил, за да спре пред къщата.

Веда, която дебнеше от прозореца от близо половин час, изтича да посрещне Магарт, който слизаше от колата.

— Добър ден, скъпа! — извика той, вземайки я на ръце, за да я целуне. — Най-накрая успях всичко да уредя, но не беше никак лесно! Как е Карол?

— Все така! — отговори тъжно Веда. — Сякаш не е същата жена! Толкова сериозна, толкова далечна… Започва да ме плаши…

— Все така ли е замислена, без нищо да прави? — попита Магарт, сваляйки мантото и шапката си, преди да последва Веда в салона.

— Да, и не успявам да я заинтригувам с нищо. Опитах се да скрия вестниците, но тя е успяла да ги намери. Сега знае цялата история! О, Фил, ужасно беше!… Когато тя свърши да ги чете, се затвори в стаята си и я чувах как върви непрестанно напред-назад часове наред… Опитах се да я накарам да ми се довери, но напразно. Желанието й за самота е толкова голямо, че нямам сърце да я измъчвам.

— Рано или късно тя трябваше да разбере как стоят нещата. Но за съжаление е научила всичко това от вестниците. Те са безпощадни — каза той и се намръщи. — Накрая успях да уредя нейните работи. Занапред парите й принадлежат — около четири милиона долара, което никак не е малко. Хартман е харчел много, но навреме успяхме да спасим главното.

— Никакви новини ли няма за него?

— Изчезнал е. Федералната полиция е по следите му, но се обзалагам, че веднага е напуснал страната. Все пак ще се кача да я видя.

— Сега, когато тя вече е свободна и има парите си, може би ще иска да ни напусне — каза Веда. — Надявам се, че няма да си тръгне веднага. Искаш ли да я убедиш да остане малко тук? Тя не е в състояние да живее сама и няма нито приятели, нито покрив. Опитай да бъдеш твърд с нея, Фил.

— Ще направя всичко възможно, но повече нямам власт над нея. Занапред тя може да прави всичко, каквото поиска!

— Въпреки това, опитай! Много се безпокоя за нея, съвсем сама, с всичките си пари и без човек, който да я посъветва…

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Магарт. — Видя ли я доктор Кобър?

— Само за няколко минути. Той се безпокои за нея, понеже мисли, че катастрофата с камиона й е причинила хлътване на черепната кутия, но тя отказва всеки негов преглед. Идва и доктор Травър, но не му позволих да я види. Той не поема никаква отговорност за това, което може да стане, ако тя остане на свобода. Казах му, че според мен не е опасна, но въпреки всичко смятаме, че е малко странна, Фил, струва ми се, че вече не е същата.

— Отивам да я видя — каза той.

Карол, седнала близо до прозореца в хубавата си стая, дори не обърна глава, когато Фил влезе. От нея се излъчваше ледено спокойствие. Магарт се разстрои. Той дръпна един стол, седна до нея и каза пресилено весело:

— Имам добри новини за вас, Карол. Сега вие сте богата!

Чувайки гласа му, Карол подскочи леко и се обърна. Нейните големи зелени очи се впиха машинално в тези на Магарт.

— Не ви чух да влизате — каза тя с твърд и равен глас. — Вие говорите за добри новини?

Магарт й хвърли изпитателен поглед. Замръзналата неподвижност на това бледо лице и празният, студен поглед на тези мрачни очи го учудиха и обезпокоиха.

— Да, много добри новини… парите занапред са на вашето име. Тук имам всички необходими документи. Искате ли да ги разгледате заедно с мен?

Тя поклати глава:

— О! Не! — Спря и след малко прибави: — Вие казвате, че съм богата? Колко, горе-долу?

— Четири милиона долара. Това е много голямо богатство.

— Да! — сви устни тя и скръсти тънките си пръсти.

Нейният поглед беше пълен с горчивина и мъка. Остана дълго неподвижна и мълчалива, докато Магарт я попита тихо:

— Доволна ли сте?

— Аз четох всичко, което се разказва за мен във вестниците — обади се внезапно тя. — Не пишат много хубави неща…

— Вижте, Карол! Не трябва да се вярва на всичко, което пишат вестниците… — започна той, но тя го спря с жест.

— Научих и за самата мен много неща… — продължи тя, втренчила очи в прозореца. — Аз съм луда… това е ново за мен… Нещо повече — дъщеря съм на умопобъркан маниак, който е бил причина за самоубийството на моята майка. Била съм затворена три години в лудница и ако не бяха законите на този щат, щях да бъда все още там. — Тя стисна още по-силно ръцете си. — Аз съм опасна… Наричат ме „червенокосата убийца“… Говорят за моята любов към Стив… и че ако беше жив, никога не бих могла да се омъжа за него… Разказват за всичко това като „трагичната любовна история на една луда!“… — Тя замълча, прехапа устни и ставите на пръстите й побеляха.

— Карол, заклевам ви! Не се измъчвайте така!…

— Но вие току-що ми говорихте хубави неща!… Че аз струвам четири милиона долара и вие ме питате, дали това ми прави удоволствие… Как, впрочем! Голямо, голямо удоволствие!… — и тя започна да се смее с толкова горчив смях, че Магарт изтръпна…

— Трябва да се опитате да се възстановите! — каза той решително. — Това няма да ви доведе до нищо добро. Веда и аз искаме да ви помогнем…

Тя се обърна към него и сграбчи ръката му.

— Не се ли страхувате, че ще ви причиня зло? — попита тя. — Тук всички казват, че съм опасна… както моя баща. Чуйте какво са писали за него. Тук, във вестника… Вижте!… — Тя взе от пода един смачкан вестник. — Ще видите!… „Слим Грисън беше един убиец: луд по рождение, той още от детството си навлече неприятности, благодарение на своята неуморима склонност към жестокост. Неговият учител го изненада един ден как разпаря корема на едно живо коте с ръждясали ножици и го изпъди от училище. На четиринадесет години той отвлече едно малко момиче, което намериха седмица по-късно, полудяло от страх: той я беше изнасилил по един особено ужасен начин. Но никога не хванаха Грисън, понеже неговата майка, прочутата мама Грисън му помогна да избяга. Мама Грисън направи от своя син един гангстер. В началото той направи няколко грешки, които му струваха редица кратки престои в затвора, но мама Грисън чакаше търпеливо да го освободят и провеждаше отново същото възпитание… Така той се научи да не прави грешки и скоро се приобщи към един гангстер, специализиран в кражба на банки. Много скоро след това той застана начело на бандата, благодарение на един опростен метод. Той се състои в това — да се убиват всички, които му се противопоставят. Един ден той се укроти и прие да стане шеф. В цялата криминална история на САЩ няма по-зъл, пот опасен и по-жесток бандит от Слим Грисън…“

— Спрете! — каза внезапно Магарт. — Не искам да слушам повече. Карол, бъдете разумна! Докъде ще ви доведе всичко това?

Тя остави вестника да падне и леко потръпна.

— И това беше моя баща!… Неговата кръв тече във вените ми! Вие искате да ми помогнете?… Как можете да ми помогнете?… Как може да се помогне на някой с такова наследство? — Тя стана и започна да ходи напред-назад. — Не, моля ви, не говорете нищо. Зная, че действително искате да ми засвидетелствувате доброта… Много съм ви признателна на вас двамата. Но сега… — Тя се спря, погледна го с премрежен поглед и тъжна усмивка. От нейното спокойствие лъхаше една заплаха, която накара Магарт да подскочи. — Сега имам нужда да съм сама. Може би съм опасна, действително… какъвто беше моя баща. Мислите ли, че представлявам опасност за вашия живот или този на Веда?

— Но това е абсурдно, Карол! — каза живо Фил. — Вие живеете с нас повече от месец. Това ще влоши нещата, ако вие…

— Аз съм решила — каза Карол, прекъсвайки го. — Тръгвам утре, но преди това желая да направите някои неща.

— Не тръгвайте, моля ви!… Поне не сега! — запротестира Магарт. — Вие сте още разтърсена от загубата…

Карол направи жест на нетърпение, почти ядосан и горната й устна потрепери.

— Аз планирах нещата си и никой не е в състояние да ме накара да ги променя — каза тя и гласът й придоби дрезгав акцент. — Цял месец аз седях там, в този ъгъл да съставям моите планове… Щях да тръгна по-рано, ако имах пари. Сега съм готова.

Магарт разбра, че всякаква дискусия би била излишна. Решението на Карол беше безвъзвратно, и гледайки я, той почувствува, че доктор Травър имаше може би право да отсъди, че е опасна.

— Но къде смятате да отидете? — попита той. — Вие нямате приятели, освен Веда и мен. Нямате жилище. Не можете да тръгнете просто така, наслука.

С жест на нетърпение и яд Карол добави:

— Всичко това е загубено време!… Искате ли да поемете моите работи? Не познавам нищо от паричните работи и нямам такова желание. Ще говоря на моя довереник: имам нужда от някой да наблюдава моите доходи и да ме представя. Моят дядо имаше интереси в известен брой сделки и аз го наследих. Желаете ли да се заемете с това?

Магарт беше смаян.

— Ще направя с най-голямо желание каквото мога — каза той, — но моите занимания…

— Вие ще бъдете добре платен. Ще взема всички необходими мерки с моя управител — продължи тя със същия студен и впечатляващ глас. — Вие ще оставите професията си на журналист, ще се ожените за Веда… Вие го желаете, нали?

— Да, разбира се — каза Магарт, прекарвайки многократно пръсти през косите си.

Обратът, който беше взел разговорът го притесняваше силно.

— Тогава, искате ли да видите моя управител? Ще обсъдите ли всичко това с него?

Той се поколеба един миг, после кимна:

— Съгласен — и прибави: — Но какви намерения имате?

— Кога мога да имам парите? — запита тя внезапно, преструвайки се, че не е чула въпроса на Магарт.

— Когато поискате… веднага, ако желаете?

— Добре тогава, веднага. Бих желала 2000 долара, бих желала също да уредите нещата така, че да мога да получавам пари на място, от единия до другия край на страната, без значение къде. Накрая искам да купите една кола и да подготвите всички необходими документи за подпис, за да можете да се заемете незабавно с моите работи. Аз желая да пътувам утре сутринта.

— Но не желаете ли още малко да почакате? — запита Магарт. — Ще бъдете съвсем сама…

Трескава червенина покри бузите на Карол.

— Моля ви, правете, което ви казвам, иначе ще се обърна към някой друг! — каза тя с повишен тон. — Къде ще ходя и какво намерение имам да правя си е моя работа!

Магарт повдигна рамене.

— Много добре! — каза той ставайки, с нещастен вид. — Ще се заема незабавно.

Карол постави ръката си върху тази на Магарт и за един миг, погледът й се смекчи.

— Вие сте много добър — каза тя ниско. — Не ме приемайте за неблагодарница. Не зная какво щях да правя без вас и Веда. Пожелавам ви да бъдете много щастливи!

— Окей, окей — и Магарт успя да се усмихне. — Вие знаете какви са моите чувства към вас. Бих желал да си оставите време за размисъл. Веда и аз щяхме да сме щастливи, ако останете с нас. Не зная какви са вашите проекти, но предчувствам, че от тях няма да излезе нищо хубаво…

— Аз съм решила — каза тя спокойно. — Оставете ме сега. Ще бъде любезно да предупредите Веда, че тръгвам утре сутринта. Не искам да виждам никого тази вечер.

Магарт опита още веднъж:

— Не искате да се доверите на мен, Карол? Може би ще мога да ви помогна. Защо настоявате толкова да тръгнете сама, когато имате двама приятели, готови да направят всичко за вас? Кажете ми какво желаете и ще ви помогна.

Тя поклати глава.

— Никой не може да ми помогне — отвърна тя. — Това, което имам да правя може да се направи само от мен и само от мен самата. Моля ви, сега ме оставете.

— Много добре! — каза Магарт, признавайки поражението си и се отправи към вратата.

Когато той излезе, Карол седна близо до прозореца. Дълго тя стоя неподвижна, нейните ледени ръце притискаха слепоочията й.

„Където и да сте, Стив, скъпи мой, обичайте ме!“ — каза тя нежно. — „Аз съм сама, толкова се страхувам… но ще ги намеря. Те не могат да ми избягат и аз ще ги накарам да платят за всичко, което са ви сторили. Ще бъда също така свирепа, така жестока, каквито те бяха с вас. Едничката причина да живея занапред, е да ги накарам да платят!“

Тя остана така, подпряна на прозореца и малко по малко, бледата есенна светлина изчезна и дъждът, заплашващ от началото на следобеда, започна да вали.

 

 

Той валеше и на другия ден, и мръсни, сиви облаци, влачейки се ниско над планините, образуваха пелена от мъгла, която помрачаваше деня в средата на следобеда.

Една кола крайслер, с калници, изцапани от калта, си пробиваше път по силно наклонения терен, водещ до старото жилище, заемано доскоро от Текс Шерил.

Карол спря колата пред свода от развалини и слезе: за миг тя разгледа мрачната къща, която не показваше никакви признаци на живот.

Дъждът трополеше зловещо във водосточните тръби и се изливаше върху площадката, фасадата на къщата потъваше в мрак и Карол се запита, дали жилището не беше съвсем пусто.

Тя се изкачи по стълбите, завъртя дръжката: вратата беше заключена. Карол удари с юмрук и зачака. Тя трябваше да удари няколко пъти, преди да чуе един лек шум на стъпки, идващ от вътрешността. Тя удари отново и гласът на мис Лоли се дочу през отвора на пощенската кутия:

— Кой е там?

— Карол Бландиш. Бих желала да говоря с вас.

Тя чуваше как мис Лоли диша тежко… И после вратата се полуотвори, задържана от предпазната верига.

— Защо се върнахте? — запита мис Лоли в сянката.

— Имам нужда да говоря с вас! — каза Карол, подпряна на вратата и говореща съвсем близо до тесния отвор.

— Но вие не можете да влезете. Искам да ме оставите сама!

— Вие ми помогнахте някога. Надявам се да ми помогнете пак. Аз търся Съливан!

Мис Лоли стисна зъбите си.

— Какво искате от тях! — запита тя свирепо. — Те също ви търсят, малка глупачке. Оставете ги на спокойствие!…

— Те убиха човека, когото обичах! — каза Карол с твърд глас и без промяна на тона. — Смятате ли, че ще ги оставя спокойни след всичко това?…

— Ох! — последва мълчание. — Да си отмъстите? — запита мис Лоли и в гласа й вибрираше разпаленост. — Това ли искате?

— Искам да ги намеря — каза Карол.

Веригата изскърца, вратата се отвори.

— Влезте! — каза мис Лоли от дъното на мрака. — Аз съм сама тук. Господин Шерил замина веднага след вас.

Карол я последва по мрачния коридор до една малка стая, разположена в дъното на къщата: една лампа светеше върху масата. Стаята беше претъпкана със стари мебели, лошо поддържани и беше трудно да се помръднеш, без да се блъснеш в един от тях.

Мис Лоли остана в сянката. Карол виждаше нейните огромни и тъжни очи, впити изпитателно в нея. Шията й бе обвита с бял шал, който прикриваше брадата й.

— Седнете! — каза тя. — Значи вие ги търсите? Ако бях по-млада, щях да се присъединя съм вас!

Карол разтвори шлифера си и свали малката шапка. С внезапно движение на главата тя разтърси косите си.

— Знаете ли къде са те? — запита тя, сядайки.

— Но какво ще им направите, ако ги намерите? — запита мис Лоли с отчаян глас. — Какво мога да направя аз? Те са толкова хитри, толкова бързи, тъй силни. Никой не може да направи нищо срещу тях.

Карол обърна главата си към нея и за миг двете жени се загледаха изпитателно. Мис Лоли беше изненадана да види твърдия и горчив израз на лицето на Карол и ледената тъга на нейните очи.

— Зная как да ги накарам да платят! — каза Карол леко. — Колкото и хитри, бързи или силни да са! Ще ги накарам да платят, дори да прекарам остатъка от живота си в това. Единственият интерес, който имам в живота си занапред е да ги накарам да платят!

Мис Лоли поклати глава. Тя докосна с ръка шала, който обвиваше шията й.

— Аз мисля същото — каза тя и две сълзи се търколиха от очите й и паднаха върху ръката й. — Вие виждате, Макс сряза брадата ми!

Карол не помръдна и изразът й не се промени.

— Защо направи това? — попита тя.

— Защото ви пуснах да си вървите. Бих предпочела да ме убият. Аз съм една стара жена, нищожна, мое дете, това може да ви се стори една истинска странност, но аз обичах моята брада!… Имала съм я винаги!

— Кажете ми, какво се случи?

Мис Лоли приближи своя стол, намествайки още по-добре своя шал около шията си. Тя протегна ръка към Карол, но тя се отдръпна, с лице все още студено и твърдо.

— Разкажете ми! — повтори тя.

— Те се върнаха два дни след вашето тръгване. Франк остана в колата, Макс влезе тук. Бях малко изплашена, но бях седнала там, където сте вие сега, чакайки да видя какво ще ми направи. Той изглежда знаеше, че сте заминала, понеже не попита за вас. Запита за господин Шерил и аз му казах, че е напуснал къщата. Той застана пред мен, и гледайки ме изпитателно ме запита защо и аз не съм заминала. Отговорих му, че няма къде да замина. — Мис Лоли поглади нервно своя шал и продължи след дълго мълчание: — Той ме удари по главата и дълго след това, когато дойдох на себе си, те и двамата си бяха заминали. Макс ми беше отрязал брадата. Вие си спомняте за нея, може би? — Тя гледаше тъжно Карол. — Това беше много хубава брада и той я изгори. Той е демон! — каза тя, повишавайки тон. — Той знаеше, че нищо не може да ми причини по-голяма мъка!

— А Франк? — запита Карол.

— Той остана в колата — каза мис Лоли с учуден глас. — Не зная защо, и това никак не му прилича, да не е пожелал да бъде тук, за да види как страда някой, но той остана в колата. Това не е в неговия стил.

Карол се усмихна.

Мис Лоли видя тази усмивка и тръпка пробягна по гърба й.

— Той не е помръднал от колата, понеже е сляп — каза Карол. — Извадих му очите, след като уби Стив.

Мис Лоли не помръдна. Тя беше учудена да констатира, че изпитва съчувствие към Франк.

— Сляп! Не бих пожелала на никого да бъде сляп! — каза тя.

Карол направи нетърпелив жест.

— Къде са те? — запита тя. В гласа й се долавяше подозрение. — Кажете ми, ако знаете, но не ме карайте да си губя времето. С всяка минута, която прекарвам тук, те се отдалечават още повече от мен. Къде са те?

Мис Лоли се смали, подплашена от злата светлина, която гореше в дъното на големите зелени очи на Карол.

— Не зная — отвърна тя, — но те заемаха една стая горе, в която пазеха някои лични предмети. Те отнесоха всичко, когато си тръгнаха, освен една снимка, която се плъзна между две дъски на паркета. Може би ще научите нещо от нея?

— Къде е тя? — запита Карол.

— Пазя я тук. Гледах я, когато почукахте.

Мис Лоли отвори един шкаф, извади една снимка и я постави на масата, под бледата светлина на лампата. Карол се надвеси над нея.

Това беше снимка на млада жена, с черни коси, разделени с път по средата, чиято бяла линия ясно се различаваше. Любопитно лице: малко, вулгарно, с пълни устни, големи очи, с твърди черти. То излъчваше някакъв странен магнетизъм, безкрайна, почти животинска и примитивна чувствителност, едвам смекчена от лекото лустро на цивилизацията.

Под банските с неприлични пропорции, тя показваше едно тяло със съвършена хубост. Долу на снимката, напреко, с бяло мастило и с несръчен краснопис, беше написано: „На скъпия Франк от неговата Линда“.

Без да променя израза си, Карол обърна снимката и прочете името на фотографа, отпечатано по-долу: „Кенет Кар, 3971, Мейн стрийт. Санто Рио“. След което тя обърна снимката и се зае да изучава лицето на жената.

Мис Лоли я гледаше какво прави с изострено внимание.

— Това е жена, която един мъж не може лесно да забрави! — каза тя, надвесена над рамото на Карол, за да гледа и тя също. — Това е едно твърде съблазнително създание. Никой мъж не може да я забрави лесно. Намерете я, и аз мисля, че ще намерите Франк…

— Да — каза Карол.

 

 

Санто Рио е един малък град, разположен на брега на океана: това е плаж за милионери. Той няма никаква индустрия, освен ако името му не се свързва с различните форми на удоволствие и търговия с лукса. В този случай, Санто Рио се радваше на най-печелившата индустрия: малкото ядро от неговите перманентни обитатели изкарваше прехраната си, развличайки богатите посетители, които идваха там с хиляди, през цялата година. В игрите, състезанията, лодките, танца, във всички обикновени и необикновени форми на разврата в нощните клубове и локали, театри, кина и т.н. бяха заети тези, които не бяха достатъчно хитри да развиват свой собствен бизнес.

Напротив, хитрите — Еди Рейгън беше един от най-представителните от тях — си доставяха доста средства с помощта на малки истории на шантаж, мошеничества, професията на жиголо, и всякакви други подозрителни комбинации, способни да донесат голямата печалба.

Еди Рейгън, един млад човек с черни и къдрави коси, със загорял тен, с блестящи зъби, със сини трескави очи, си служеше умело със своята мъжественост. Той считаше себе си за неотразим, особено по отношение на зрелите и богати жени, дошли в Санто Рио, за да се позабавляват… без съмнение за последен път!…

През тези дни Еди печелеше добре, партнираше на светските дами в танците и приходите, които получаваше от това се увеличаваха ежедневно с помощта на малки шантажи. За да не попадат веществени доказателства при съпрузите на тези дами, те бяха в състояние да платят всичко…

Да прави любов със зрели жени, не представляваше идеал за добър живот за Еди, но той беше достатъчно хитър, за да признае, че неговите таланти пасваха изключително за една такава кариера. Но бидейки надарен с една чаровна жизненост, той се утешаваше с млади хубавици, веднага щом не бе „на работа“.

Неговата настояща утешителка беше Линда Лий, модела от снимката, забравена от Съливан, когато те бяха изоставили завинаги старата плантация…

Еди беше срещнал случайно Линда. Един следобед, когато кръстосваше плажа да дебне за зрели жени, с меланхоличен вид, беше видял Линда да излиза от вълните. Тялото на Линда беше прекрасно, а това особено личеше в мокрия й бански, който разкриваше мекотата и съвършеността на нейните форми. Така си мислеше Еди, а той беше експерт в тези работи.

Еди никога не беше виждал подобно нещо, въпреки че по време на своите любовни приключения, беше съзерцавал редица красиви жени.

Без да се колебае, той реши да направи веднага най-обикновено запознанство с това видение. След като момичето постла кърпата си, за да се подложи на слънчевите лъчи, Еди прекоси ивицата пясък, която ги разделяше, за да отиде и седне близо до нея.

Линда беше очарована да намери такава компания. Мъжествеността, която излъчваше Еди, неговите спортни пропорции, загорелия му тен и силни мъжки гърди заговориха в негова полза — факт е, че тя прие неговите аванси по много грациозен начин. Трябваха им няколко минути, за да станат стари приятели, трябваше им едва един час, за да станат любовници. Точно така Еди обичаше жените: нежни, лесни, отворени…

Еди, скептичен по природа, очакваше, че към края на седмицата прелестите на Линда щяха да избледнеят за него, както беше избледнявал чара на много други жени, също лесни и достъпни. Но напротив, той забеляза, че мислеше за Линда ден и нощ, даже пренебрегваше работата си, за да остава по-дълго с нея и да я води по нощните локали. Заради нея пропускаше хиляди възможности за шантажи и да припечели още нещо.

Тяхната връзка продължаваше вече три седмици и що се отнасяше до Еди, той беше все така пламенен и влюбен, както и в първия ден. Той си позволяваше дори да демонстрира права на собственост над Линда, нещо, което беше избягвал винаги в миналото, не само като безполезно, но и като заплашващо свободата му.

Линда обаче нямаше никакво желание да се откаже от независимостта си или от своята свобода. Да посреща Еди всеки ден и две или три нощи на седмица, в качеството си на любовник, беше едно нещо, но Еди като господар и владетел, за да не говорим като пансионер в жилището й, това беше нещо друго…

Така Еди беше държан в респект и не му се позволи да посегне на нейната свобода и независимост. Луксозният ритъм на живот на Линда го объркваше. Тя притежаваше малка, прекрасна вила с частен плаж и една малка, екзотична градина, поддържана от черен градинар, който развиваше там такава активност, че резултатите удивляваха всички. Вилата, кацнала в един тих ъгъл, малко настрани от брега, беше мебелирана с вкус и комфортен стил. Храната, готвена от черен готвач, беше превъзходна. Разходите за поддържане на един такъв интериор трябваше да са значителни, но откъде можеха да идват парите? Откъде можеха да идват тези пари, които позволяваха на Линда да носи най-елегантните тоалети, най-хубавите обувки, шапките най-шик, които можеха да се видят в Санто Рио? Откъде идваха тези пари, с които беше платен този блестящ син буик, в който Линда циркулираше в града или околностите, всеки път когато пожелаваше?

Линда беше посочила като източник на доходи наследството на един чичо, който бе натрупал богатството си чрез петрола. Но Еди беше много хитър, за да повярва, макар че я беше оставил да мисли, че е лапнал тази лъжа. Линда не беше от този тип жени, които можеха да имат чичо в петролния бизнес.

Най-очевидното обяснение не дойде обаче никога в ума на Еди. Сигурен, че Линда можеше да е влюбена само в него, той си каза, че тя трябва да е открила някаква оригинална и плодотворна комбина и беше любопитен да узнае нещо повече за такъв род сделки.

Най-очевидното обяснение се съдържаше впрочем в същия отговор на този въпрос… Линда имаше любовник, толкова увлечен в нея, че я поддържаше разкошно, макар че я виждаше рядко, понеже сделките му го принуждаваха да пътува от единия до другия край на страната. Но той не я забравяше нито за миг и даже в компанията на други жени, той си представяше, че държи Линда в прегръдките си…

Линда се считаше задоволена така: тя оставяше този мъж да й дава пари, да я поддържа в голям лукс и да му дава в замяна малко от самата нея. Тя го намираше, впрочем, смъртоносно отегчителен, много развратен: той имаше необикновени изисквания, но беше много полезен на Линда, за да помисли да скъса с него… Фактът, че я виждаше толкова рядко — четири или пет пъти в годината — компенсираше широко това, което имаше тя да понесе, когато й правеше посещение. Беше богат, щедър и според Линда безопасен: по тази последна точка тя се лъжеше, но никога не беше чула да се говори за братя Съливан (и даже да беше чувала), тя никога не можеше да си представи, че този малък човек, с мазно лице, който се наричаше Франк, се идентифицира с тези опасни личности. Без съмнение тя щеше да е по-малко безгрижна, малко по-вярна, ако знаеше цялата истина.

Тя беше срещала Макс един или два пъти и той силно я отвращаваше. От всички мъже, които бе срещала, той беше единственият, който се беше показал безчувствен към нейните прелести. Той даже не беше благоволил да я удостои с втори поглед.

Макс й вдъхваше страх. Тя намираше в неговите очи обвиващата неподвижност на змия. Линда се страхуваше ужасно от змиите.

Беше съмнително, че Еди щеше да се покаже така увлечен по Линда, ако узнаеше, че тя беше метреса на един от братята Съливан. Еди познаваше много от историите за Съливан, но никога не ги беше срещал. Това, което бе чул да се говори, беше напълно достатъчно, за да се охлади неговия любовен плам към Линда. Ако беше узнал истината в началото на тяхната любов… щеше да бъде съвсем друго.

Сега той бе отишъл твърде далеч и даже заплахите на Съливан нямаше да могат да го удържат.

Този ден, в ранните следобедни слънчеви часове, Еди караше по булевард „Океан“ своята блестяща кремава кола — подарък за сбогом от неговите зрели приятелки и той намираше, че всичко върви от добре по-добре в най-хубавия свят.

Беше действително блестящ в своя безупречно бял костюм. Мускулестите му и бронзови ръце бяха голи, неговите загорели и меки пръсти с добре поддържани нокти почиваха върху волана. Той кормуваше, широко усмихнат: беше много горд от белите си зъби и не виждаше причина да не ги показва. Мнозина женски сърца затуптяха при преминаването му, не една женска глава се обърна, за да улови погледа му. Еди, съзнаващ впечатлението, което предизвикваше, се радваше искрено и дълбоко…

Той пристигна у Линда към три и половина. Тя беше заета с градината, сред цветя с хиляди нюанси. Всяка картина бледнееше пред това богатство на цветове. Линда беше обута в бели панталони и сандали с бели и червени каишки, които подчертаваха искрящите пурпурни нокти.

Всяко от нейните движения разкриваше апетитните й прелести и закръглеността на ханша й се подчертаваше още повече от прилепналия панталон.

Еди скочи от колата, и тичайки като атлет над алеите с цветя, пое в обятията си Линда.

— Питах се дали ще дойдеш — каза тя с един провлечен и грижливо изучен акцент, който тя намираше за особено привлекателен. — Мислех, че ще ти бъде приятно да поплуваме този следобед.

Но Еди беше замислил други проекти.

— Не сега! — каза той и със своите загорели пръсти помилва ръката й. Плъзгайки ръката си до рамото и тила, той нежно я прихвана. — В шест часа водата ще бъде отлична. Ще почакаме дотогава.

При допира на пръстите на Еди, Линда се размекна. Никой от мъжете, които бе познавала, не притежаваше този магнетизъм. Само неговият контакт излъчваше електрически вълни, които пробягаха по тялото на младата жена.

— Да влезем и пием чай — каза тя, пъхайки ръката си под неговата. — Искаш ли?

— Мисля, че ще минем и без чай! — каза той, и навеждайки се над Линда я вдигна на ръце и се отправи бързо към вратата.

Линда, отгатваща, че нямаше да става повече въпрос за чая, започна да протестира и се бори, но Еди, който не беше култивирал мускулите си напразно, продължи пътя си без трудности и изкачи стълбите; блъсна с крак вратата на стаята на Линда, която излъчваше един невероятен лукс, и въпреки нейните протести, я хвърли на леглото.

— Наистина, Еди — извика тя, щом като възвърна дъха си, — ти си най-отвратителният мъж, който някога съм познавала! Не, не се приближавай! Ти няма да направиш това, което е в главата ти. И този път казвам, каквото мисля. Ще слезем незабавно да пием чай и ще отидем да се къпем…

Невъзмутим, Еди дърпаше синьо-белите завеси пред прозореца, без да обръща никакво внимание на тази реч. Уверил се, че стаята вече бе придобила една по-интимна обстановка, той отиде до Линда, точно навреме, за да й попречи да скочи от леглото.

— Всяко нещо с времето си! — каза той решително. — Чаят и банята ще дойдат по-късно. — И той взе Линда в прегръдките си, с намерение да пречупи нейната съпротива чрез целувките си, които знаеше от опит, щяха да отведат сигурно до предаване на крепостта безусловно.

Но този следобед Линда се намираше в едно противоречиво настроение и нямаше никакво намерение да се подчини на капризите на Еди, които намираше за много брутални. Бе малко изнервена, че никога не й искаха мнението… Силната материя беше добра от време на време, но не трябваше да се злоупотребява; нервите на Линда нямаше да го понесат. Така че, когато Еди я сграбчи за ръката, тя му удари една силна плесница по ухото.

— Казах ти, че не искам! — извика тя ядосано.

Еди седна и я заоглежда, неговите големи ръце я държаха все още за гърба, лицето му съвсем близо до нейното, но очите му не се усмихваха повече: те изразяваха гняв, лека ненавист и една светлинка на желание, която нямаше вид бързо да бъде угасена.

— Ах, ти си търсиш боя! — каза той. — Е, добре, аз съм готов!

Линда се забърза навън от леглото и подскочи към вратата. Тя вече се беше била веднъж с Еди, в началото на тяхната буйна връзка и на другия ден, не само че беше със синини, но и силно натъртена, като че беше минала под валяк. Тя нямаше намерение да поднови този опит.

Еди протегна своята голяма ръка, сграбчи я и я хвърли през леглото.

— Виж, скъпи, моля те! — замоли Линда, безпомощна под неговата прегръдка. — Моля те, скъпи, остави ме! Не ме удряй… ти знаеш колко синини имах после. Еди, ти… Ох, грубиян такъв! Еди, Еди, спри! Ще те чуят околните!

Няколко мига по-късно, съвсем натъртена, покрита със синини, и задъхана, тя се предаде.

— Ти си един истински демон, Еди! — каза тя, впримчена от неговите твърди и гладки рамене. — Ти ми причини болка… ти ме покри със синини… но дяволът да те отнесе! Обичам те, въпреки всичко!

Той й се усмихна широко, прокара ръка в нейните гъсти коси, опипвайки с пръстите си формата на нейния малък, твърд череп.

Линда го притисна към себе си, докато нейните устни се впиха в тези на Еди.

Безкрайна тишина зацарува в стаята, докато те се оставиха на вихрушката на страстта. Стрелките на малкия часовник отстрани на леглото продължаваха да напредват… неговият блестящ циферблат не виждаше нищо от това, което ставаше в стаята, потънала в полумрак. Следобедното слънце направи бавно кръг около къщата, отражението на неговите лъчи достигна синьо-белите завеси.

Еди се събуди пръв. Той завъртя глава, протегна машинално ръка, въздъхна и отвори очи. Внезапно кръвта му замръзна, сърцето преустанови биенето си. Един седнал мъж го наблюдаваше.

В продължение на една минута Еди гледа този натрапник, убеден, че още спи и даже сънува…

Човекът въплъщаваше чудесно една кошмарна фигура: целият облечен в черно, с твърдо и мършаво лице, бледо като изваяно от гранит, се навеждаше вече над Еди като призрак във филм на ужаси.

Еди прегърна Линда, която се събуди с подскок. От ужас тя онемя, понеже веднага позна човекът в черно. Парализирана от страх, без да може да се помръдне, за да прикрие голотата си, тя остана неподвижно, като статуя, дишаща едва-едва.

— Кажи на твоето жиголо да се чупи! — каза Макс. — Имам да говоря с теб.

Звукът на неговия глас пречупи хипнотизма, който упражняваше той върху Линда и Еди.

Линда изпусна вик на ужас и сграбчи една голяма възглавница, за да се покрие. Еди седна, ругаейки, очите му блестяха от яд, неговите големи ръце се свиха под формата на юмруци, но той не можа да отиде по-далеч.

Блесна стомана и в ръката на Макс се появи нож. Той се наведе и с една невероятна бързина плъзна острието по лицето на Еди, по шията му, гърдите и корема.

Можеше да се каже, че докосването бе леко като на перо, но незабавно след това една тънка струйка кръв подчерта следите на ножа.

При вида на ножа и неговите кървави дири, Еди почувствува как целият му кураж и гняв се стопяват.

Когато се отнасяше до сваляне на превзета жена и даже да се бие с Линда, той се справяше, но стоманеното острие на този нож предизвикваше в него чувство на ужас.

— Не ме докосвайте! — заекна той, побледнявайки под загара си. — Тръгвам си… не ме докосвайте с този нож!

— Хайде, чупка! — каза Макс със своите мъртви очи, впити в тези на Еди.

— Добре, добре! — измърмори последния и се облече набързо. Нито за миг той не помисли за Линда, дори не погледна към нея. Неговото едничко желание беше да се отдалечи по-бързо от този наемен убиец и той не успяваше да стори това така бързо, както искаше. — Тръгвам си… не се нервирайте!

Макс се наведе, избърса кръвта от ножа върху голото бедро на Линда, и правейки това той я изгледа с тънките си устни, присвити в презрителна гримаса.

Линда потръпна, но не помръдна. Ножът я ужасяваше.

— Не ме напускайте, Еди! — заплака тя, но Еди вече си беше тръгнал, вратата хлопна.

Макс стана, остави ножа, и вземайки от стола пеньоара от бяла коприна, го хвърли на Линда.

— Облечи това, мръснице! — заповяда той.

Напълно смазана, Линда с треперещи ръце облече своя пеньоар: този ужасен човек щеше сигурно да разкаже на Франк… Какво ще направи той тогава? Може би ще я изпъди? Тя трябваше да започне отново стария си занаят, момиче за компания, да загуби тоя лукс, да се откаже от свободата си, от колата, от своите хубави рокли… Тя се почувствува зле и падна върху леглото.

Подпрян върху стената, с шапка на носа, Макс запали една цигара и заразглежда през пламъка на клечката.

— Значи ти му вземаш парите и го лъжеш! — каза той с презрение. — Бях го предупредил впрочем, но до една мръсница като теб той се явява като последен глупак! По дяволите, от сега нещата ще се променят! От сега нататък, ще трябва да заслужиш тези пари!

Линда потрепери.

— Не му казвайте! — замоли тя, затягайки колана на домашната си рокля. — Това повече няма да се случи, обещавам ви. Франк ме обича. Защо да му се обърква живота?

Макс изпусна облак пушек от тесните си ноздри.

— Ти имаш пълно право, това повече няма да се случва — каза той. — Не мога да му обърквам живота, няма нищо да му кажа.

Линда го изгледа втренчено, насилвайки се да не трепери повече.

— Не мога да ви вярвам — каза тя. — Имам достатъчно нюх, за да познавам злото. Вие не можете да държите езика си!

— Затвори си устата! — намеси се той. — Той се връща завинаги този път! И ти трябва да останеш до него, да правиш всичко, което ти каже, да спиш с него, когато има желание, да го разхождаш, да го бръснеш, да поддържаш дрехите му чисти, да му четеш. Ти ще бъдеш неговите очи.

Линда го помисли за луд.

— Какво искате да кажете… да съм неговите очи? Той има собствени очи, нали?

Макс разтегна устните си в ехидна усмивка. Той отиде до Линда, сграбчи косите й и дръпна главата й назад. Тя не се съпротиви, но издържа на погледа му, с очи помътнели от ужас.

— И ако се опиташ да ме надхитриш ще одера кожата ти! — каза той. — Предупреждавам те веднъж, не два пъти. Ако избягаш, ако го лъжеш, ще те намеря, където и да си и с витрол ще напиша името на Франк върху твоето лице!

Той я пусна и вдигайки ръка, я удари силно по устата, хвърляйки я на леглото.

— Какво можа да намери той в едно нищожество като теб, аз не зная, но Франк винаги е бил крал на гълъбите. Накрая, ако той има желание за теб, ще те има: остава му само това.

Понеже Макс се отправи към вратата, Линда седна, с ръка върху устата. Макс отвори вратата, излезе на площадката и тя го чу да вика: „Франк, тя те чака!“. Линда, неподвижна, неспособна да помръдне, гледаше отворената врата, слушаше бавните и провлачени стъпки, които изкачваха стълбите. Колкото повече се приближаваха, толкова повече тя се чувствуваше обхваната от растящ ужас.

И Франк влезе… неговите очи без поглед, скрити зад черни очила. С бастун в ръката, той напредна пипнешком към леглото.

Той погледна наслука към Линда. По неговото мазно и бледо лице желанието и страданието от неговия недъг се смесваха в един неудържим животински апетит…

— Хелоу, Линда! — каза той, протягайки ръка към нея. — Ето, аз се завърнах!

 

 

Двете седмици, които последваха, бяха седмици на кошмар за Линда. Никога, колкото и дълго да живееше, тя не можеше да ги забрави. Безсмислените молби на Франк не й оставяха свободно време. Когато той не я умъртвяваше, правейки любов — как Линда мразеше тази мъка — тя трябваше да му чете, да го води на разходка с колата, да се грижи за всичко негово. Тази слепота правеше още по-кисел неговия характер, развиваше склонността му към жестокост и той изхвърляше злъчта си върху Линда. Тъй като не можеше да вижда хубостта й, много бързо тя изгуби властта си над него. Той отказа да й купува рокли както някога. Преди Линда не оставяше нито ден, без да не прибави в своя гардероб по някоя нова. „Носи каквото имаш! — казваше й той кисело. — Не мога да те виждам в новата ти рокля, значи, пука ми!“ Нещо по-лошо, той започна да следи нейните разноски, стана алчен, правеше икономии, остави Линда без цент.

Тя чувствуваше как полудява, но се страхуваше да го напусне, знаейки, че Макс е способен да удържи обещанието си за отмъщение. Нямаше за миг свобода и ако рискуваше да се отдалечи дори една крачка, беше сигурна, че ще чуе веднага тап-тап на бастуна му и неговия подигравателен глас да пита, къде се намира. Надяваше се да види Еди отново и го бомбардираше с дълги плачливи и страстни писма.

Еди също страдаше. До тази раздяла, той не беше почувствувал до каква степен държи на Линда. И тъй като не смееше да се доближи до вилата, неговото настроение ставаше все по-мрачно, той загуби съня си, непрестанно копнеещ за прелестите на младата жена. Неговите работи — и последствията, неговите приходи — не закъсняха да пострадат.

Един следобед, петнадесет дни след драматичното появяване на Макс в спалнята на Линда, Еди седеше в една бирария, убивайки един свободен час, преди да направи поредното посещение на една от своите клиентки на зрели години. Неговото внимание бе привлечено от едно младо момиче, което седна на съседния стол.

Беше спокоен и тих час, без много посетители. Еди и младата жена бяха единствените клиенти на мястото. По навик повече, отколкото от интерес, Еди разгледа непознатата. Тя бе доста зле облечена. Лошо сресаните й и силно черни коси стърчаха от една шапка, лишена от какъвто и да е шик. Носеше очила и макар да не беше гримирана имаше нещо в нея безкрайно съблазнително. Но Еди беше виждал толкова хубавици, смайващи създания, че една млада жена с толкова жалък вид, не представляваше за него никакъв интерес. Обаче той забеляза, че въпреки жалките си дрехи, младата жена изглеждаше извънредно добре сложена и нейните дълги и тънки крака задържаха няколко минути вниманието му изцяло, преди той да потъне в четенето на своя вестник.

Той чу непознатата да говори на келнера, един плешив мъж, наречен Андре, когото познаваше добре.

— Търся работа на час — говореше младата жена със спокоен и добре уравновесен глас. — Не познавате ли някой, който има нужда от гледач на деца или възрастни хора?

Андре, който обичаше да помага на хората всеки път, когато можеше, прекара парцала по тезгяха, сбърчи чело и се замисли.

— Не мисля, че познавам такива — каза той накрая. — По-голямата част от хората в нашия малък град нямат деца и никаква нужда от дама за компаньонка, това е един малък град, съвсем смешен… Вие разбирате какво искам да кажа!

— Аз работя — обясни младата жена, — но не е добре заплатено и една допълнителна заетост може да увеличи доходите ми.

— Да, разбирам — подзе Андре, затруднен. — Бога ми, не се сещам за никого, но ако чуя да се говори за нещо, ще помисля за вас.

— Ох, мерси! — възкликна младото момиче. — Ще ви бъда много признателна. Казвам се Мери Прантис, искате ли да ви го напиша! Живея на Ийст стрийт.

Андре й подаде молив и хартия.

— Например, ако има някой сляп, който търси дама за компания — продължи младото момиче, пишейки, — имам известен опит със слепите…

— Разбрано, но няма много слепи в Санто Рио. Бога ми, даже не ги познавам — каза Андре, — но ще се опитам да се осведомя…

Еди я изгледа да излиза, и нахлупвайки шапката върху очите си, той се замисли дълбоко — една идея току-що му мина през ума. И колкото повече мислеше, толкова повече се очароваше от нея: тази идея беше гениална…

— Дайте ми името и адреса на тази жена, Анди! — каза той, слизайки от своя стол. — Познавам един сляп тип, който е много привързан към женското общество.

 

 

В единадесет часа, същата вечер, Еди се срещна с Линда. Тя го чакаше на едно отдалечено място около един километър от вилата.

Еди дръпна Линда, накара я да седне на пясъка, и държейки я съвсем близо до себе си каза:

— Слушай ме добре, скъпа моя, понеже нямаме много време. Ефектът на наркотика, който ти изпратих няма да трае дълго, но аз ще имам време да ти обясня идеята, която имам.

— Бях сигурна, че ще намериш нещо! — каза Линда, хващайки го за ръцете. — Ако нямах тази увереност в теб, мисля, че щях да се самоубия!

Еди измърмори някаква фраза от състрадание, бидейки убеден — както Линда, впрочем — че никога не й е идвало на ума за подобни крайности.

— Ние и двамата водихме един адски живот — каза той, — но макар че моята идея не носи напълно изцелението, тя въпреки това може да ни помогне. Аз открих една млада жена, която търси място за работа като компаньонка. Опитай се да убедиш Франк, че малко промяна, от време на време, ще бъде добре за него; смяна на обществото, искам да кажа. Опитай се да го убедиш да ангажира това момиче два или три пъти през седмицата, за да му чете.

Линда се освободи от неговата прегръдка ядосано и извика:

— Ти наричаш това добра идея? Къде ще ни доведе това? Мислиш ли, че той ще ме остави да излизам сама, даже ако има компаньонка?

Еди се засмя високомерно.

— Точно тук се заблуждаваш, скъпа! Ти забравяш нещо: Франк е сляп. Той не може да види до каква степен си хубава и неговия интерес към теб отслабва, освен ако ти се насилиш да опресниш паметта му. Разбира се, за това ти нямаш никакво желание. Рано или късно той ще има желание да чува други гласове, да има някой нов човек около него, макар че сега е пристрастен към теб. Имах един разговор с това момиче. Тя има хубав глас, макар че е по-скоро грозна. И нещо, което е по-важно, тя е добре сложена (тя няма бюст като теб, пиленце, но той не е съвсем лош). Подшушнах й, че тя ще бъде повече от една компаньонка за своя клиент, но ще бъде платена добре. Тя не мигна. Обзалагам се на каквото поискаш, че след малко Франк ще поиска да остане сам с нея. Според това, което ти ми каза за него, той не е тип, който да се задоволи да остава вечерите седнал и да слуша да му чете едно момиче. Той ще има нужда да я ухажва и твоето присъствие ще му пречи. Скоро ще те прати да се разхождаш, да отидеш на кино или другаде и ти ще се оставиш да бъдеш убедена. — Той притисна Линда към себе си. — И ти ще ме намираш тук, всеки път, когато можеш да се изплъзнеш. Не, не ме прекъсвай, остави ме да довърша. Това ще изисква време, но не виждам друго решение. Нямаме желание Макс да се намесва, нали? Вдъхва ми страх, а аз не съм от страхливите — прибави Еди, нежелаещ да мине за такъв. — Но когато един тип си играе с нож срещу мен, това е сериозно! Веднъж, когато свикнем Франк да приеме тази идея, ще му намерим толкова момичета, колкото трябва, за да го развличат. Това ще струва скъпо, но в този момент аз печеля и да те имам за себе си, даже за един ден — това си струва всичките пари на света. От тук за един или два месеца, ако ти знаеш как да подходиш и ако ти не го оставяш да се приближава до теб, ако ти го отблъскваш и мърмориш безспир, той ще има само едно желание: да се отърве от теб. От този миг, ще можем да се чупим някъде, без да рискуваме Макс да ни направи нещо. Какво ще кажеш за това?

Линда обърна и преобърна този проект в главата си. Бидейки малко интелигентна, тя ненавиждаше идеята да инсталира една съперница под своя покрив. Ревнива за това, което касае нейното, тя се бунтуваше срещу идеята да види друга жена да се радва на лукса на вилата, но ако това беше единственото средство да избяга от Франк, трябваше наистина да се реши, иначе…

— Бих желала да го видя мъртъв! — каза тя през зъби. — Бих желала да ме освободят от него завинаги!

— Ти можеш да изтриеш тази идея от твоята малка хубава глава — каза твърдо Еди. — Ако Макс го нямаше, това можеше да се уреди, но ако стане нещо с Франк, Макс ще знае незабавно с кого да се залови. Няма да понеса такъв риск нито за теб, нито за никой.

И така, не съвсем по сърце, Линда прие да опита тази идея.

 

 

За нейна голяма изненада нещата се развиха точно според предвижданията на Еди.

След една седмица в грижлива подготовка, Линда подсказа на Франк, че може би ще бъде доволен, ако има някой друг да му чете. Тя описа Мери Прантис, която още не беше видяла, с такива думи, че Франк веднага лапна въдицата.

Линда беше раздразнителна и с лошо настроение през цялата седмица, беше избягвала дебнещите ръце на Франк, беше мърморила и викала според внушенията на Еди, толкова добре, че Франк започваше да се изморява от нейните вечни пререкания. Идеята за един непознат глас в къщата го съблазни.

Мери Прантис дойде на другия ден вечерта и Линда я посрещна на оградата, за да може да й говори, преди да отиде да види Франк.

Линда бе приятно изненадана да види един силует, без каквато й да е елегантност да върви по пътеката към нея. Това не беше съперница, от която се страхуваш, си казваше тя, за да се утеши. Ако Франк можеше да я види, той не би я погледнал втори път. Линда имаше желание да се посмее, мислейки си, колко той си беше въобразил, че новата компаньонка е също така съблазнителна като нея самата.

„Големият глупак, това ще му причини удар, ако можеше да я види!“ — си каза тя със злоба.

Мери Прантис се беше постарала да изглежда наистина грозна, но нейните големи зелени очи бяха безспорно хубави. Нейните демодирани дрехи, отсъствието на грим, ужасният начин на подреждане на косите й, намаляваха донякъде впечатлението от нейните очи.

Линда беше малко изненадана като я видя да побледнява и залита, когато се намери в присъствието на Франк. Тя даже се страхуваше, че младата жена може да припадне. Но тя успя да се съвземе навреме и още под впечатлението на тази изненада, Линда ги остави сами.

Тя констатира една внезапна промяна във Франк, малко след тръгването на неговата четяща: беше весел, по-малко досаден и съвсем ентусиазиран.

През цялата следваща седмица всеки ден след вечеря, Мери Прантис идваше да му чете и според инструкциите на Еди, Линда не ги оставяше насаме. Тя наблюдаваше Франк, забелязваше нарастващото му оживление и най-вече липсата на какъвто и да е интерес към книгите, които Мери Прантис му беше избрала. Младата жена оставаше също така безучастна, като една медицинска сестра. Всеки път, когато ръката на Франк я търсеше пипнешком, Линда го запитваше с кисел тон, дали желае нещо. Франк веднага замръзваше и неговото мазно и чувствено лице помрачняваше от разочарование.

Седмица по-късно, предчувствието на Еди се сбъдна:

— Размислих — каза Франк неочаквано през деня. — Ти не излизаш достатъчно. Не е справедливо, че ти си така затворена. Сега имам кой да ми чете. Иди на кино тази вечер. Смяната ще ти подействува добре…

Тази вечер, когато младото момиче, наричащо се Мери Прантис дойде да му чете го намери сам.

— Госпожица Лий не е ли тук днес? — запита тя меко, докато избираше книга.

— Не — отвърна Франк, усмихвайки се. — От известно време имах желание да съм с вас… насаме! Отгатнете защо?

— Мисля! — отговори Мери Прантис, поставяйки своята книга.

— Елате тук! — каза Франк с внезапно почервеняло лице.

Тя остана близо до своя фотьойл, докато Франк я опипваше с жадните си ръце. С гримаса на отвращение, тя остана неподвижно, със затворени очи и стиснати челюсти. Струваше й се, че едно ужасно животно с космати пипала обхващаше нейната гола плът.

Но внезапно тя отстъпи, излизайки от обсега му.

— Не, моля ви! — каза живо тя. — Не тук. Имам принципи, разбирате ли… не в същата къща… мисля за госпожица Лий.

Франк едва вярваше на ушите си.

— Какво общо има тя с това? — запита той.

— Тя е тук у дома си — каза Мери Прантис ниско, докато нейните очи се втренчиха в лицето на Франк, опитвайки се отчаяно да чете в него. — Но у нас… — Тя се спря, въздъхна.

— Не се правете на глупачка — каза Франк, ставайки от своя фотьойл. — По дяволите Линда! Какво е направила за мен, освен да харчи парите ми? Елате тук! Вас желая аз!

— Не — отвърна решително тя, — но ако вие искате да дойдете с мен, няма да бъде същото нещо… Няма да имам същите скрупули, но в тази къща…

— Добре, добре — каза Франк, смеейки се. — От дълго време не съм излизал, впрочем… Да вървим! Тя няма да се върне преди полунощ. Къде живеете?

— В Ийст стрийт — отговори тя и нейните големи зелени очи заблестяха. — Имам кола и не ни трябва много време…

Франк я сграбчи, опитвайки се да я целуне. За един момент тя помисли, че ще изгуби хладнокръвието си и се отдалечи, разтреперана и без да издава ужаса, който я обземаше: „Не още… скоро, но не сега!…“.

— Добре, да вървим! — каза нетърпеливо Франк.

Той нямаше обичай да получава заповеди от жени. Вземайки ръката на Мери Прантис, той се остави да го изведат от къщата и поведат по пътеката на плажа. Тя се настани в един черен крайслер, паркиран в сянката, извън полезрението на вилата.

— Как можахте да имате подобна кола? — запита той с недоверие, докато пръстите му опипваха плата на възглавниците. Той си даваше сметка за лукса и размерите на автомобила.

— Заех я — каза тя със същия равен и студен тон. И тя тръгна, набра бързо скорост, отдалечавайки се от светлините на вилата.

— Боже мой, колко ми липсват очите! — възкликна Франк. — Вие не можете да знаете, какво е да бъдете отведен така, без да знаете къде отивате! — Той се замисли с мрачен вид и прибави: — Имам впечатлението, че съм „взет за последна разходка“.

— Наистина? — каза тя, държаща волана.

Той прекара ръката си по крака на Мери.

— Побързай, малката ми! — замоли той. — Ще видиш… че съм на висота. — И прибави ниско: — А ти, ти как си?

Тя се отдръпна, трепереща.

— Ще видите — отвърна тя. — Скоро ще го узнаете!

Тя тръгна по булевард „Океан“ и се спря внезапно пред една улична лампа на главната улица. Беше времето на спектаклите, шумът беше оглушителен, а тротоарите бяха почернели от народ.

— Защо спирате? — запита той раздразнено, слушайки шума на улицата и на минувачите. — Пристигнахме ли?

— Да, вие сте в края на пътуването си! — отговори тя.

В нейния глас имаше един такъв акцент, че Франк се обърна към нея и втренчи слепите си очи, очи без поглед.

— Какво има? — запита тя, навеждайки се към него.

Той я сграбчи за ръката.

— Ако мислите, че ще ме преметнете… Мен не ме премятат… — Той се спря и неговите чувствителни пръсти напипаха белега на ръката й. — Какво е това? — запита той с тревожен глас. Един смътен спомен се пробуди в него.

— Един белег — отговори тя, без да го изпуска от очи. — Порязах се.

Мисълта на Франк се ровеше в миналото. И внезапно той си спомни… беше виждал подобен белег на ръката на малката Бландиш… Той се изправи… Неговият инстинкт за опасност, винаги изострен, го предупреди, че трябва да бяга много бързо, но желанието, което имаше към нея задуши страха. Защо да мисли за Карол Бландиш… тя беше на километри от тук!

— Познавах едно момиче, което имаше такъв белег — промърмори той с дрезгав глас. — Една луда! Мръсницата! Тя ми извади очите!

— Зная — каза меко Карол, изтръгвайки ръката си от неговата. — А сега ще ви убия!

Ледена тръпка прекоси Франк от главата до петите.

— Коя сте вие? — заекна той, опипвайки да намери дръжката на вратата.

— Карол Бландиш! От дълго време чаках тази минута. Вие първо и сетне Макс. — Нейните стоманени пръсти сграбчиха ръката му.

Луда паника обхвана Франк. Разбира се, ако той би могъл да я види, да бъде сигурен, че тя не го заплашва с пистолет, че нямаше опасност да получи куршум в черепа си, той никога не би реагирал така, както направи… и както Карол очакваше да действува. Мракът го задушаваше. Фактът, че е затворен в един автомобил с една луда жена, с желание за отмъщение, всичко това парализираше Франк. Той имаше само една мисъл: „да бяга, да се изгуби в тази тълпа, в средата на която тя не можеше повече да го настигне“.

Той се освободи от нейната хватка, отвори вратата, и препъвайки се, се хвърли слепешком на улицата. Щом усети земята под краката си, той започна да тича.

Карол затвори вратата, сграбчи волана, без да изпуска от очи набития силует, който тичаше лудо към фаровете на автомобилите, в средата на движението.

— Виж, Стив! — каза тя въздишайки. — Ето го! Предлагам ти го.

Франк чуваше шума и врявата около него, скърцането на спирачките на минаващите автомобили… Той се препъна, с ръце протегнати в гъстата нощ, с усещането за приближаващата смърт… В един момент чу собствения си глас с един ужасен вик…

Колите, движещи се с голяма скорост се опитваха да го избягнат. Жени започнаха да крещят. Един полицай изсвири.

Изведнъж на светофара се появи една блестяща кремава кола, която се опита да мине покрай него. Еди, леко пиян, прегърнал Линда през раменете, не успя да избегне Франк. За секунда той го видя, изправен пред стъклото на колата, осветен от насочената светлина на фаровете. Лицето на Франк беше ужасяващо, изкривено и покрито с капчици пот. Той чуваше Линда да крещи „Това е Франк“ и завъртя силно волана, спирайки на място. Бронята на колата подхвана Франк отстрани и го изпрати да се търкаля в средата на улицата, под колелата на един камион, който пристигаше с голяма скорост.

В объркването, което последва, никой не видя черния крайслер, спрян до тротоара. Минута по-късно той се отдалечи тихо в нощта.

 

 

Макс следваше сестрата по протежението на коридора в болницата Уолтънвил. Неговото лице беше непроницаемо като маска, а тънките му устни бяха присвити и оловносиви.

Сестрата му направи знак да почака. Тя влезе в една стая, затваряйки зад себе си вратата.

Макс се облегна на стената и постави ръцете в джобовете си. Очите му изразяваха дълбоко отегчение: имаше желание да пуши.

Сестрата се появи след малко и му направи знак да я последва.

— Две минути, не повече! — каза тя. — Много е зле.

— Умиращ?

— Да.

— Защо не го казахте веднага? Мислите, че ще заплача? — каза той, раздразнен.

Той влезе, застана до леглото, с очи наведени към Франк. Мазното лице беше жълто, устните сини, едвам дишаше.

— Аз съм тук! — каза кратко Макс, желаещ да свърши бързо.

Франк се опита да говори и Макс трябваше да се наведе, за да чува думите, които се долавяха трудно. Той го направи неохотно, понеже дъхът на Франк го тровеше.

— Беше Карол Бландиш! — задъха се Франк. — Тя каза: аз първо, ти после. Познах я по белега на ръката й.

Макс се изправи.

— Ти винаги си се увличал по жените, глупако! — каза той с горчивина. — Ти добре си го търсеше! — И прибави: — Мен тя няма да ме има!

Внезапно гърдите на Франк се повдигнаха, през тялото му премина тръпка, подобна на конвулсия. Макс го изгледа, повдигна рамене.

— Сбогом значи, гълъб! — каза той.

Сестрата влезе и погледна веднага към Франк: тя грабна чаршафа и го постави върху лицето му.

Макс я гледаше: тя беше млада, хубава. Той чукна мъртвия по рамото.

— Ето една, която няма да сваляш! — каза той и като захлупи шапката си ниско над очите, излезе.