Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (4) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

IV

Магарт излезе на верандата, обляна със слънце. Той седна, изпъна дългите си крака и затвори очи.

— Чаша хубаво черно кафе с малко коняк може би ще ми възвърне силите — каза той, потискайки една прозявка. — Но преди всичко желая едно легло. А трябва и да отида да видя шерифа след малко.

— Ще имаш кафето си, ангел мой! — каза Веда. — Но ти няма да тръгнеш, преди да ми дадеш някои обяснения. Не те питам много. Вземайки предвид обстоятелството, че си превърнал къщата ми в болница. Вероятно имаш основателни причини да действаш така, но ти можеш поне малко да ме осветлиш за това, което става.

Магарт отвори едното си око и се усмихна. Той намираше Веда наистина много очарователна в роклята си с цвят на праскова. Наведе се и я помилва по ръката.

— Те я бяха затворили в избата на доктор Флеминг — каза той кратко. — Когато шерифът поиска да слезе, за да я отведе, тя успя да избяга. Настигнах я и ние станахме добри приятели. Отидох да потърся колата си, за да отведа Карол там, където беше оставила Ларсън. Оставих я за малко сама в гората и когато се върнах с колата, тя беше изчезнала… Тогава отидох да взема Ларсън и го доведох тук. Доктор Кобър ще ни каже какво мисли за неговото състояние, когато слезе.

— Но защо не отведе в болница този беден дявол? Какво те прихвана да го доведеш тук?

Магарт се въоръжи с търпение.

— Той е в опасност. Ти нямаш понятие кои са тези убийци!

— Какви убийци? — запита Веда, смаяна.

— Съливан, наемни убийци! Ако половината от това, което се говори за тях е вярно, те вече са извършили дузини престъпления, без да оставят нито следа, нито свидетел. Но този път са направили погрешна крачка. Ларсън ги е видял как убиват неговия брат — успя да ми го каже, преди да изпадне в безсъзнание. Неговото свидетелстване ще ги изпрати на електрическия стол. Те ще се опитат да го довършат и първо ще го потърсят в болницата. Трябва да запазим в тайна неговото присъствие тук, докато той е в състояние да даде показания.

Веда се съгласи с кимване на глава.

— Но ти сигурен ли си, че тези двамата няма да успеят да го открият тук?

— В никакъв случай! Как ще свържат Ларсън и твоята къща?…

— Добре, вярно! — каза Веда. — Сега, разкажи ми за малката Бландиш. Какво й се е случило?

— Не зная нищо — призна Магарт с безпокойство. — Или е имала доверие в мен или… — Той поклати глава. — Един голям черен пакард беше спрял пред къщата на Флеминг, когато аз пристигнах. Толкова бързах да си взема колата! Пакардът не беше там и това ме учуди. Може би Съливан са отвлекли малката.

— Ти имаш натрапчиви мисли с твоите Съливан, скъпи. Те не могат да бъдат и тук, и там.

— Тук се лъжеш! Трябва да предупредя Камп. Тук имаме нужда от защита, нищо не се знае. Бог да й е на помощ, ако тя е в ръцете им!

— Но ти все още не си ми казал как изглежда тя? — подхвърли Веда с едно напълно оправдано любопитство. — Ти действително ли говори с нея?

— Разбира се. Психиката й е толкова нормална, също като твоята — възрази Магарт. — Не разбирам много, но… Това е една необикновена красота! По всяка вероятност тя е влюбена в Ларсън, а това е тип жена, която обича само един път, но истински.

— Като мен — каза нежно Веда. — Само че свинята, в която съм влюбена, се съмнява в това.

— Да не говорим за свине, става дума за хора, много любезни и свенливи, които не обичат да се говори за тях.

— Забелязах, че те не са така свенливи през нощта — каза все още нежно Веда.

В този момент ги настигна доктор Кобър.

— Ларсън е много зле — каза без предисловие той. — Животът му виси на косъм. Следващите три дни ще покажат дали ще се отърве. Щеше да бъде много по-добре в болницата.

— Но няма да бъде на сигурно място — каза Магарт. — Ще отида да видя шерифа, докторе. Ония двамата ще подновят атаките си и ето защо той трябва да остане тук. Госпожица Банниг ще плати всички разноски, не се безпокойте! Можете ли да останете до него?

— Невъзможно — възрази Кобър. — Но ще минавам два пъти на ден. Сестрата знае какво да прави. Впрочем, няма какво толкова да се опитва в това състояние, в което е той. Всичко зависи от неговата устойчивост, която изглежда голяма. Но е загубил много кръв. Ще трябва да съставя един рапорт за всичко това, Магарт.

— Ще ви придружа — каза Магарт, ставайки. — Дайте ми две минути време да изпия това кафе — прибави той, виждайки прислужницата да се приближава с един поднос — и ще съм на ваше разположение.

— Чакам ви в колата — каза Кобър, който се сбогува с Веда.

— Чувствуваш се като у дома си, любов моя, нали? — каза тя, щом като Кобър изчезна. — Ако някой друг от твоите приятели търси стая…

Магарт глътна кафето си и сграбчи младата жена през талията.

— Не се сърди, сърце мое — каза той. — Твоята снимка ще я има във вестниците, когато премине опасността и за всички ти ще си героиня! Впрочем, ако нещата придобият обрат, както се надявам да стане, моите приятели и аз ще дойдем да се настаним тук завинаги. Това ще ти достави удоволствие, нали, скъпа?

 

 

Шерифът седеше на прашното си бюро, удобно разположил крака върху него и стискаше между зъбите си изгаснала пура.

Саймън Хартман току-що бе излязъл. Разговорът беше по-скоро ураганен. Хартман обвиняваше Магарт, че е организирал бягството на Карол. Той обвиняваше също и Камп в некомпетентност и беше подхвърлил някои намеци за „висшите власти“, към които би могъл да се обърне. Загрижен, Камп мислеше само за шестте дни, които му оставаха, за да намери младото момиче и не знаеше къде да го търси.

Той изръмжа ядосано, когато Магарт влезе.

— А, това сте вие! Тъкмо исках да ви видя — каза той, като смъкна шумно краката си на пода. — Вие оставихте това проклето момиче да избяга, нали?

Магарт взе стол и седна.

— Не го направих нарочно — отвърна той, запалвайки цигара, — макар че можех да си изгубя главата през тези няколко минути. Но и вашите хора не бяха по-блестящи. Не трябва да се сърдите на мен.

— Грешка! Това ще направя! — заяви Камп с отблъскващ вид. — Хартман току-що излезе оттук. Побеснял е! Сърдит ви е до смърт!

— Запитахте ли се защо? — продължи спокойно Магарт. — Той се страхува да види как малката влиза в притежание на своето богатство. Обзалагам се, че е разпилял не малко суми от настойничеството и трепери при мисълта за една анкета.

Камп опули очи.

— Внимавайте! Това, за което намеквате, е тежко обвинение!

— Зная добре и няма да го кажа на друг, освен на вас. Може би се лъжа, но не вярвам… Впрочем, шефът ми в момента прави една дискретна анкета за Хартман и ние ще ви държим в течение. Но има друга една змиорка под скалите, много по-голяма. Някога чували ли сте да се говори за братя Съливан?

— Сигурно, но това са фантазии!… Съливан не съществуват! Те служат за обяснение на ненаказани престъпления.

— Слезте на земята! — каза Магарт. — Съливан не само съществуват, но и се намират сега по нашите места. През миналата нощ те са убили брата на Стив и са ранили тежко Стив.

— Не знаех, че Стив има брат! — каза Камп, подскачайки.

— Ако знаехте всичко, сигурно щяхте да сте Президент на САЩ! — възрази Магарт. — Ларсън има или по-скоро — имаше един брат, един дребен гангстер, който се сдърпал с Барни Банкера. Съливан били натоварени да го ликвидират. Рой се укривал при брат си, но накрая Съливан го открили. Има и още нещо — седмица преди тяхното идване, Стив Ларсън намерил Карол Бландиш в един преобърнат камион и я отвел у тях, където останала до тази нощ.

— Какво? — изръмжа Камп, скачайки на крака.

— Внимавайте за кръвното ви! — Магарт не можа да сдържи усмивката си пред объркването на шерифа. — Ларсън не е имал и най-малкото понятие за самоличността на младото момиче. Рой му е пречел да излиза от фермата, така че той не е могъл да знае, че това е една избягала от лудницата. Изглежда, че тя е получила мозъчно сътресение и е загубила паметта си. Не знае дори коя е тя самата!

— Как, по дяволите, можахте да узнаете всичко това? — запита шерифът, като се отпусна отново във фотьойла си.

— Намерих Ларсън и говорих с него. Съливан са дошли миналата нощ. Те са убили Рой и са искали да отведат малката Бландиш. Ларсън ги е преметнал и е избягал с малката с тяхната кола. Но Ларсън е бил прострелян, точно когато са потегляли. Младото момиче е трябвало да го остави в горския лагер, за да отиде да потърси доктор Флеминг. Госпожа Флеминг е разпознала Карол. Вие знаете останалото. Сега Ларсън се намира горе, у госпожица Банниг, но е много зле, за да даде показания. Но когато бъде в състояние да го направи, ние ще имаме с какво да пратим Съливан на електрическия стол… ако ги хванем! Помислете малко за това!… Тези две птици са извършили куп убийства по цялата страна. Ако ги хванем, това ще бъде страхотен удар и реклама за нас двамата и вие няма да има защо да се безпокоите от заплахите на Хартман.

— По дяволите! — възкликна Камп. Той повдигна старата си мека шапка и се почеса по главата. — А малката? Какво е станало с нея?

— Страхувам се, че Съливан са я отвлекли — каза Магарт. Той разказа на Камп за срещата си с Карол и за изчезването й в горичката. — Те караха един огромен черен пакард — прибави той, записвайки номера на колата върху едно листче, което подаде на шерифа. — Можете ли да вдигнете полицията по техните следи? Ще убиете с един куршум два заека. И още нещо: бих желал да изпратите двама мъже на пост около къщата на госпожица Банниг. Не зная как Съливан могат да открият, че Ларсън е скрит там, но ако узнаят, те ще дойдат! Не можем да рискуваме така!

Камп скочи.

— Съгласен, Магарт! — каза той. — Оставете ме да действам. Заемам се незабавно с това. Ще изпратя Стаум с двама-трима мъже горе и ще приготвя клопка за Съливан!…

 

 

Големият пакард напредваше, клатушкайки се, по тесния, набразден с коловози път, който, отклонявайки се от големия път, навлизаше в лабиринт от тръстики, изтравничета и кипариси.

Обедното слънце беше силно и Съливан съблякоха връхните си дрехи. Бяха седнали отпред. Макс кормуваше.

Зад тях, на пода, под тежка кожена завивка в пълно съзнание лежеше Карол. Ръцете и глезените й бяха стегнати силно с въжета, а устата й беше здраво запушена.

Съливан вече се намираха на много мили от Носа на Бриза. Те се бяха придвижили на север, избягвайки малките селища. Бяха обикаляли доста, за да избегнат риска да бъдат забелязани. И сега, след осемчасово каране, вече приближаваха края на целта си.

Макс почти не отвори уста през цялото време. Мислите му бяха заети със Стив Ларсън. Ако той дадеше показания, те бяха загубени! Макс знаеше способностите си на стрелец и смяташе, че Ларсън е тежко ранен, може би — смъртоносно!… За известно време той ще бъде неспособен да свидетелства. Да даде свидетелски показания по-рано от осем до петнадесет дни изглеждаше малко вероятно. На всяка цена трябваше да се избегне възможността да ги разпознае в група от заподозрени. Свидетелски показания, алиби — всичко това можеше да се подправи, но нищо не бе по-опасно от едно такова разпознаване. Трябваше да оставят малката на сигурно място, за да се върнат и довършат Стив. Това беше единственият начин да спасят кожите си!

Колата вече едва пълзеше по пътя. Няколко минути по-късно, между върховете на дърветата, на фона на есенното небе се показа една къща.

В тази самотна джунгла, отдалечена на няколко мили от най-близкия град и на повече от миля от автострадата, всяка постройка би изненадала, а камо ли къща като тази, която впечатляваше с величествените си размери. Съливан спряха своя пакард.

Широка тераса обикаляше къщата. На всеки три пръчки от парапета липсваше по една. Жилището, изоставено от години на всички промени на времето — дъжд, слънце, ледена зима и знойно лято, имаше разбита и безцветна фасада.

Наоколо се простираха парчета от обработваема земя, които изглеждаха някак неуместно в този затънтен край. Няколко ябълкови и сливови дръвчета вирееха с мъка сред гъстите диви кипариси, чиито червени плодове приличаха на малките топчета, с които се украсяваше коледната елха. Дузина кокошки се ровеха в пясъка пред входа. Те се разпръснаха шумно, когато пакардът спря пред стълбите.

В момента, в който Съливан слязоха от колата, от мрачния вестибюл, на слънцето се показа един човек и се спря пред дървените стълби.

Това беше мъж, на около шестдесет години, едър, изправен, със силно изпъкнали гърди. На слабото му лице бе набола брада от няколко дни. Сивите му коси бяха пригладени назад с помада със сладникава миризма. Беше бос и носеше мръсна престилка. Странен мъж! На пръв поглед — особено ако се съди по облеклото му, човек можеше да го вземе за несретник вагабонтин, който никога не е имал успех, нито богатство и който най-безотговорно е опропастил живота си. Но после, вглеждайки се в лицето му и срещайки жестокия му поглед, човек разбираше, че някога този мъж е властвал. Точно такава беше истината.

Текс Шерил беше господар на манежа в градския цирк, където бяха работили някога братя Съливан. Господар на най-гледания манеж! Ах, този Шерил! Елегантен, хубав кавалер и гуляйджия, той показваше наклонности, които притежаваха и Съливан: вкус към пълна независимост и желание да се подчинява само на собствените си закони. Когато Съливан напуснаха цирка, Шерил съжали за тях и им завидя. Уморен до смърт от непрестанните пътувания от единия до другия край на страната, той мислеше да напусне арената и да заживее само за себе си. Прекара още шест месеца в цирка и после тръгна. Сега той имаше тайна пивоварна, фабрикуваше контрабандно силно уиски, което продаваше на място и което му носеше достатъчно, за да поддържа старото си жилище и да има свободата, която толкова желаеше.

Съливан бяха узнали за отпътуването на Шерил и дойдоха да го посетят. Те прецениха, че старата плантация ще бъде идеално скривалище, в случай че нещата се объркат. Предложиха това на Шерил като нещо съвсем обикновено. Той прие прилично възнаграждение. И така, пристигнаха в старата къща, смятайки я за превъзходно убежище, където можеше да се крие Карол през шестте дни, които й оставаха, преди да влезе във владение на своето богатство… богатство, което Съливан се надяваха да присвоят с помощта на младото момиче. Те трябваше да се върнат, за да довършат Ларсън и знаеха, че могат да се доверят на Шерил да пази тяхната затворничка. Когато се заемеше с някоя задача, той винаги я довеждаше до край.

— Добър ден, млади хора! — им каза Шерил, облегнат на един стълб на верандата. Той хвърли към тях поглед, пълен с подозрение. — Какво ви води насам?

Без да отговори, Макс отвори задната врата на пакарда, сграбчи Карол и я измъкна навън.

Шерил се вцепени.

— Какво е това?… Отвличане? — запита той и понечи да разхлаби с ръце връвта, която стягаше кръста му.

— Не! — отговори Макс, като вдигна Карол и я понесе към стълбите. — Къде е мис Лоли?

— Някъде в градината — отвърна рязко Шерил. — Сложи я там във фотьойла. Това ми прилича на отвличане.

Макс остави Карол в един стар фотьойл от ракита в преддверието, останал от години изложен на всички ветрове. Той изпращя под нейната тежест. И понеже тя се опитваше да седне, Макс я блъсна така брутално по лицето, че столът се преобърна и Карол се претърколи на прашния под на верандата.

— Дръж я под око! — каза Макс на Франк, който се приближаваше.

После хвана Шерил подръка и го повлече настрана.

Франк изправи фотьойла на крака, вдигна Карол и я настани в него.

— Бъди умна, малката — каза той. — Аз съм твой приятел, твоят добър малък приятел! Макс не обича жените, той не е като мен. Ще бдя да не ти се случи нещо. — Той свали шапката си, прекара малко джобно гребенче през мазните си коси и й намигна. Снишавайки гласа си, той продължи: — Искаш ли да си моя? Няма нужда да осведомяваме Макс.

 

 

— Коя е тя? — питаше Шерил. — Боже мой! Макс, ако ти се опиташ да ме замесиш в някоя мръсна история…

— Тихо! — каза Макс със свиреп поглед. — Плащам ти добре, за да си служа с твоята къща, нали? С хубави пари! Е, добре, служа си с нея. Това не е отвличане. Тя е избягала от една лудница и ние я пазим от самата нея. Това не е отвличане, ти виждаш.

Шерил погледна назад. Не можеше да си намери място. Като че ли му стана зле.

— Как… това е малката Бландиш?

Макс се усмихна студено и свирепо.

— Ах, ти си в течение, доколкото виждам!

— Кой не е? Аз чета вестници. Какво ще правиш с нея?

— А ти какво си мислиш? Тя наследява шест милиона долара след шест дни, ако не я хванат дотогава. Мисля си, че ще ми бъде признателна.

Шерил хвърли едно око към Карол.

— Вързана така? И ти казваш, че ще ти бъде признателна!

— Тя е откачена — каза Макс със спокоен тон. — Тя няма да помни нищо. Лудите трябва да се третират като животните — докато им се дава ядене, те са благодарни. — Той свали ръкавиците си и раздвижи влажните си пръсти. — Може да й правиш всичко, каквото поискаш!

— Струва ми се, че не знаеш много за лудите — каза Шерил. Той се наведе и се изплю през перилата. — Накрая това ще ти докара само неприятности.

— Ох, млъквай! — Макс пъхна ръкавиците в джоба си и погледна мрачно към градината, обрасла в трева.

Без да го изпуска от погледа си, Шерил повдигна рамене.

— Изглежда, че е опасна — подхвърли той. — И има склонност към човекоубийство!

Макс се засмя.

— Не се прави на дете! Не отива на един бивш укротител на лъвове! Вие с мис Лоли ще сте напълно в състояние да се заемете с нея.

Лицето на Шерил се сгърчи.

— Не зная дали мис Лоли ще се съгласи — каза той. — От няколко дни е много странна. Имам чувството, че и тя малко е мръднала!

— Изглеждаше ми нормална при последното ни идване — каза Макс с безразличие. — Какво я мъчи?

— Нервите, мисля — прибави Шерил, вдигайки рамене. — Не е лесно да се живее с нея.

— Да върви по дяволите! — каза Макс, раздразнен. — В коя стая можем да затворим малката? Да е на сигурно място!

— Стаята на тавана. Прозорецът е с решетка. Можеш да я използваш.

— Окей! Да вървим да я затворим. Трябва да се върна в Носа на Бриза.

— Няма ли да останете? — запита смаян Шерил.

— Имам работа — нещо за довършване — каза Макс, показвайки за миг белите си, заострени зъби. — Ще се върна след два-три дни.

Той се приближи до Карол, придружен от Шерил.

— Махни й тапата — каза на Франк.

Франк седеше на пода в краката на Карол, подпрял глава на облегалката на фотьойла и гледаше в далечината, със смътна усмивка на устните. Щом видя, че Макс се приближава, той стана веднага, хвана единия край на кърпата и дръпна толкова силно, изтръгвайки го от устата на Карол, че главата й се удари в облегалката на фотьойла.

Тя леко извика от болка, седна и се обърна към Съливан.

— Окей! Говори сега! — каза Макс. — Къде е Ларсън? Къде го остави?

— Няма да ви кажа — каза Карол дрезгаво. — Никога няма да ви кажа… Можете да правите с мен всичко, каквото поискате. Няма да ви кажа!

Макс се усмихна.

— Ще проговориш! — каза той меко. — Не се страхувай!

Той се обърна към Шерил:

— Да отидем горе да я обработя малко.

Леки стъпки ги накараха бързо да се обърнат. Една жена или по-скоро — едно същество, облечено като жена, се приближаваше към тях. Това беше странно същество, ужасяващо и чудовищно, но в същото време — вълнуващо. Тя — понеже беше жена, въпреки дългата брада, която украсяваше лицето й — носеше демодирана черна рокля. На босите си крака беше нахлузила незавързани мъжки боти, които хлопаха при всяка крачка. Долната част на нейното мършаво и бледо лице бе покрита от гъста брада, падаща на меки къдри почти до талията й.

Макар че мис Лоли беше на четиридесет и пет години, тя нямаше нито един бял косъм в това „украшение“, което преди известно време беше обект на гнусно възхищение от страна на хиляди хора, когато тя прекосяваше света с общинския цирк, който я приютяваше през по-голямата част от самотния й живот.

Тя се приближаваше към тях с колебливи стъпки и с очи — сигурно най-тъжните очи на земята, втренчени в Карол.

Настъпи напрегнато мълчание, но внезапно спокойният есенен следобед беше разкъсан от вика на Карол.

Франк започна да се смее.

— Тя не оценява такава хубост — каза той на мис Лоли, която отстъпи. Две червени петна пламнаха върху нейните бледи бузи.

— Да вървим — каза Макс нетърпеливо. — Да я отведем горе. — Той се наведе, сряза въжето, което стягаше глезените на Карол и я изправи на крака.

Мис Лоли ги изгледа как влачат към къщата младото момиче, което се бореше. Тя чуваше глухите им стъпки по стълбите.

Карол започна да крещи, докато я влачеха по дългия мрачен коридор.

Мис Лоли се отдръпна. Тя мразеше насилието. Побърза да влезе в огромната стая, която служеше за кухня и приличаше на пекарна, и започна да мие зеленчуците, набрани от градината. Мозъкът й работеше трескаво. „Това момиче е красиво“ — си казваше тя. Мис Лоли не бе виждала никога подобна красота! Какви коси!… Какви очи!… Лоли почувства, че премалява, припомняйки си израза на ужас и изненада по лицето на Карол, когато я видя. Но тя не изпитваше нито яд, нито омраза. Разбира се, че едно тъй прекрасно същество не можеше да не се изплаши и даже — да се отврати, като я види.

„Едно чудовище! — си каза тя с горчивина и две сълзи се появиха на очите й. — Защо Съливан са я довели тук?“ — се запита тя. Страхуваше се от Съливан… мразеше ги. Те бяха толкова жестоки, толкова зли, тъй опасни… Те винаги се подиграваха с нея.

Вратата на кухнята се отвори и Шерил влезе. Той остана на място, като се колебаеше и гледаше мис Лоли с безпокойство в очите.

— Коя е тя? — попита мис Лоли, оставяйки водата да тече в легена.

— Малката Бландиш — отговори Шерил. — Тази, чиято история четеше тази сутрин.

Мис Лоли изпусна легена в мивката и се обърна.

— Тази бедна луда? Тази, която я търсят навсякъде?

— Да.

— Какво искат от нея? — запита мис Лоли, сплела ръце, със страх в очите. — Те са неспособни да… тя има нужда от добър човек, някой, който ще знае…

Силен вик от болка разкъса тишината на старата къща. Мис Лоли пребледня и направи крачка напред. Шерил, бърчейки вежди, се загледа в босите си крака.

Нов вик сякаш проби дървения таван и изпълни мис Лоли с ужас.

— Какво й правят?… — запита тя, пристъпвайки напред, но Шерил я задържа за ръката.

— Остани тук! — каза той. — Знаеш, че не трябва да се месиш в работите на Съливан!

— Да, но не искам да я измъчват! — каза мис Лоли, заравяйки трескаво месестите си пръсти в нежната коприна на своята брада. — Не мога да я гледам как страда…

— Стига!… — каза Шерил.

— Моля ви, не започвайте отново!… — викаше Карол. Нейният глас се отразяваше от дървените прегради на стаята и кънтеше из цялата къща.

— Иди в градината! — каза внезапно Шерил. — Иди там! Иди!

Той сграбчи мис Лоли и я повлече към вратата.

— Ела! — каза той, държейки я все още за ръката. — По-добре да не слушаме! Колкото по-малко знаем, толкова по-добре ще е за нас двамата, ако тези мръсници ги хванат.

Мис Лоли го последва. Тя бършеше очите си с една стара носна кърпа и клатеше главата си.

— Толкова красива… — си говореше тя… — Ние сме само бедни жени! Да страдаме!… Винаги да страдаме!…

Те останаха известно време в градината, докато накрая видяха, че Съливан излизат от къщата. Бяха свалили връхните си дрехи и черните костюми, в които приличаха на гробокопачи. Сега носеха светлосиви костюми, сиви шапки и жълти обувки.

Шерил отиде към тях, за да ги пресрещне, а Франк се качи в пакарда и го закара до гаража, зад къщата.

Макс седна на последното стъпало на стълбите. На пламъка на кибритената клечка, профилът му се очертаваше твърд и жесток. Той изпусна дима. Клечката, като падаща звезда, се заби, все още светейки, в пясъка.

— Тръгвате ли? — запита Шерил.

— Да — отговори Макс. Той избърса с чиста кърпа потта, която покриваше лицето му. — Той е в горския лагер.

Шерил се бе научил да не задава въпроси. Повлече крака по топлия пясък.

— Значи тя е проговорила? — попита все пак той. Очите му проблясваха притеснено.

— Накрая всички проговарят — каза умерено Макс. — Никой не е достатъчно устойчив.

От гаража се чу шум от запалване на кола и миг по-късно един голям син буик зави покрай къщата и спря пред Макс.

Франк се наведе през стъклото.

— Всичко е готово! — каза той.

Шерил забеляза, че те си бяха сменили дрехите и колата и повдигна вежди.

— Неприятности ли очаквате?

— Отиваме там, откъдето дойдохме — каза Макс, качвайки се до брат си. — Никога не повтаряме един и същи номер…

Въпреки че бяха свалили черните си униформи, от тях сякаш пак се излъчваше една смъртна заплаха.

— Дълго ли ще отсъствате? — попита Шерил.

— Два-три дена, не повече. Може и по-малко, ако той е все още там, но това е малко вероятно.

— Това казва тя! — забележи Франк с надменен тон. — Не е луда, осата!

— Ще видим!… — възрази Макс, като нахлупи шапката си над очите. — Виж какво, Шерил…

Шерил се вцепени.

— Какво?

— Наблюдавай я! И когато казвам: „Наблюдавай я“… ти ме разбираш, нали? Ако тя не е тук, когато дойдем, по-добре и теб да те няма.

— Тя ще бъде тук — отвърна Шерил кратко.

— Надявам се. Да тръгваме! — прибави той, обърнат към Франк.

Франк се наведе към Шерил през Макс и впи в него строг поглед:

— Бди добре над нея, Текс — каза той. — Малката ми харесва… Не желая да изпусна този случай!… Допада ми, разбираш ли?

— Ще ти допадна аз! Да тръгваме! — излая Макс. — Ти твърде много се интересуваш от жени!

— Не е възможно да е иначе! — захили се Франк и подкара лудо колата.

 

 

Мис Лоли се изкачи по стълбите и влезе в малката си стая. Тя трепереше от главата до петите и трябваше да седне на леглото си, преди краката й да станат достатъчно стабилни, за да отиде до шкафа. За няколко минути среса косите и брадата си, после обу чорапи и обувки. Намери една четка за дрехи и почисти грижливо праха от черната си рокля.

Когато излезе от стаята, Шерил я чакаше на стълбището.

— Какво мислиш да правиш? — запита той с дрезгав глас.

— Ще отида да я видя — заяви мис Лоли твърдо. — Тя има нужда от жена.

— Ти се мислиш за жена? Старо плашило! — захили се Шерил. — Само ще я изплашиш!

Мис Лоли направи болезнена гримаса.

— Ще отида да я видя — повтори тя и тръгна към стълбите, които водеха към тавана.

— Добре, върви, но никакви шеги! Ти чу какво каза Макс!

— Да! Нямам никакво намерение да се меся в тази история!… — промърмори мис Лоли. — Искам само да бъда любезна с нея… Ако малката не е съвсем добре с главата, както говорят, една добра дума може да й подейства добре.

Шерил извади един ключ от джоба си и го подаде на мис Лоли:

— Заключи, когато свършиш — каза той кратко. — Трябва да се върна да работя!

И той слезе по дървената стълба, която изпука под тежестта му.

Миг по-късно, с туптящо сърце, мис Лоли завъртя ключа в ключалката на стаята на Карол и влезе.

Беше задушно и горещо, понеже слънцето печеше отгоре право върху покрива. Единственият прозорец с изглед към зеленчуковата градина, беше затворен с помощта на два железни пръта, зациментирани в стената. Подът бе гол и прашен, а мебелировката — мизерна: легло с ремъци, люлеещ се фотьойл и една масичка, върху която имаше леген, пълен с вода, на чиято повърхност се мъдреше тънък слой прах.

Карол лежеше простряна върху леглото, изпънала ръце по дължината на тялото си и опънала крака като мумия. Очите й, лишени от всякакъв израз, бяха като тъмни отвори в бледа маска.

Макар че тя чу завъртането на ключа в ключалката и щракването на дръжката, не обърна главата си. Тя гледаше с безразличие отсреща в стената, по която леко се люлееше една паяжина. Но при шума тя трепна и извика плахо.

— Това съм аз — каза боязливо от прага мис Лоли. — Само аз — мис Лоли…

Карол потръпна, обърна бавно глава и погледна бедното чудовище, а от тъжните й очи закапаха сълзи на състрадание.

— Идете си, моля ви! — каза Карол и заплака, без да се сдържа повече, закривайки лицето си с ръце.

Мис Лоли се обърна, огледа пустото стълбище и наостри уши. В старата къща цареше тишина. Някъде в градината Шерил режеше дърва, а още по-далеч се чуваше яростното лаене на куче.

— Не исках да ви плаша, скъпа моя малка — каза тъжно мис Лоли. — Не съм лоша, уверявам ви… аз работех в същия цирк като тях… Макс и Франк!

— Не се страхувам от вас — каза Карол. — Само че… искам да остана сама… още малко…

— Искате ли малко кафе… или чай? — запита мис Лоли. — Толкова ми е мъчно за вас… Ние жените… мъжете наистина са… нали? Ние винаги се жертваме за тях… И аз съм била влюбена… Вие не го вярвате… Те не трябваше да ви довеждат тук… едно толкова малко момиче.

Внезапно Карол седна в леглото.

— Коя сте вие? — извика тя. — Какво искате от мен?

Мис Лоли премигна, отстъпвайки назад:

— Аз съм мис Лоли… Вие сте много млада и сигурно не сте чула да се говори за мен. Лоли Прери… прочутата жена с брада. Аз съм една истинска артистка… Трябва да си артист, за да можеш да носиш кръст като моя… Нищо не искам от вас… само да ви покажа малко добрина… Зная какво е добрина, не защото съм особено добра… но когато ви чух да викате… когато видях колко сте красива… се запитах какво мога да направя, за да ви помогна. Не мога много да сторя, но ние, жените… трябва да се поддържаме, когато имаме неприятности.

Карол се хвърли отново върху леглото.

— Аз им казах къде е той — изпъшка тя. — Мислех, че нищо не може да ме принуди да го направя, но нямах сили… казах им и те тръгнаха да го убият… него, когото обичам толкова много!

Мис Лоли се приближи.

— Не трябва така да се вълнувате — каза тя. — Аз ги чух… те си говореха, че не вярват да го намерят. Ще ви приготвя чаша чай…

— Помогнете ми да изляза оттук! — извика Карол, ставайки. — Моля ви, помогнете ми да избягам. Трябва да се върна при Стив. Те стреляха в него. Оставих го в гората и те тръгнаха, за да го довършат!

Очите на мис Лоли отразяваха нейния страх.

— О, аз никога не се меся в нищо! — каза забързано тя. — Искам само вашият престой тук да бъде приятен. Ще направя каквото мога за вас, но не искам да се меся в техните истории. Не мога да ви помогна да си тръгнете… ще трябва да се намеся…

— Сигурна съм, че ще ме разберете — каза Карол. — Вие ми казахте, че сте била влюбена. Тогава вие знаете какво означава да обичате някой, който има нужда от вас. Аз им казах къде се намира той. Не можах да направя друго. — Тя закри лицето си с ръце. — О! Вие въобще не знаете какво ми направиха те!…

— Моя бедна малка — каза мис Лоли и избърса очите си. — Така бих желала да ви помогна… Не знаех… Значи вие го обичате толкова… — Тя хвърли един бърз поглед зад себе си. — Но аз не трябва да оставам тук и да бърборя… ще отида да ви направя чай… Ще се почувствате по-добре, след като изпиете една чашка… Има малко път до магистралата — продължи тя без видима причина. — Има пари на закачалката във вестибюла… — И тя излезе, затвори вратата и се спусна по стълбите.

Карол остана неподвижна, с очи, вперени във вратата. Внезапно сърцето й подскочи в гърдите. Тя не беше чула мис Лоли да превърта ключа в ключалката! Стана много бавно от леглото. Чувстваше се нестабилна на краката си и разстоянието между леглото и вратата сякаш се увеличаваше при всяка нейна крачка по голия под. Тя стигна до дръжката, натисна я, дръпна вратата и тя се отвори. Карол хвърли поглед на мрачния коридор, все още невярваща, че пътят за нейното бягство бе свободен.

Тя се плъзна до стълбите, подпря се на парапета и погледна надолу към мрачния вестибюл. В градината някой режеше дърва, а от кухнята долиташе шум от миене на съдове. В този ужасен кошмар домашните звуци успокояваха.

Тя тръгна надолу по стълбите със затаен дъх. Сърцето й биеше силно.

 

 

В една от колибите на изоставения горски лагер на Синята Планина живееше старец, познат под името дядо Хъмфри: стар човек, простичък, беден и мръсен, но надарен с голяма власт над птиците. Боязливо като мишка, той си беше избрал жилище в изоставения горския лагер. Добрият човек видя всичко — как Карол пристигна в блестящия пакард, как остави Ларсън на поляната и как тръгна, за да намери доктор Флеминг — и това много го развълнува.

Дядо Хъмфри се беше приближил предпазливо до Ларсън… после се беше върнал бързо в своята колиба, за да дочака продължението на събитията. Ненадейно беше заспал. Събуди го шумът на стария кадилак на Фил Магарт.

Дядо Хъмфри познаваше Магарт. Преди няколко месеца журналистът се беше опитал да поиска от стария да му покаже уменията си и властта, която той имаше над птиците, но старецът не се беше съгласил. И така, като видя, че Магарт пристига, той отначало помисли, че пак ще го безпокои, но с облекчение видя отдалеч как журналистът внесе припадналия Ларсън в колата и тръгна веднага.

Дядо Хъмфри се надяваше, че е видял последния от всички тези натрапници, но на другия ден вечерта, когато си вареше супата на огъня, вратата на колибата се блъсна и Съливан нахълтаха.

Съливан не се надяваха да намерят Ларсън в лагера. Това наистина щеше да е голям шанс! Но прилагайки обичайния си метод — да тръгнат по следата от мястото, където тяхната бъдеща жертва беше видяна за последен път, те бяха дошли.

Виждайки, че от колибата излиза пушек, те бяха разменили по един поглед и се бяха приближили безшумно.

— Здрасти! — каза Франк, затваряйки вратата с ритник.

Дядо Хъмфри беше клекнал пред огъня. Неговото изсъхнало, старо, нечисто лице се сгърчи от страх. Той сграбчи със съсухрената си ръка с такава сила дръжката на тигана върху огъня, че ставите му побеляха под слоя мръсотия върху тях.

Макс, подпрян на камината, запали цигара. Пламъкът се отрази в студените му очи.

— Кажи му! — каза той на Франк.

Франк седна върху една преобърната каса, съвсем близо до стария. Той свали шапката си, за да се среши. Усмихна се, но тази усмивка вледени сърцето на добрия човек.

— Ние търсим един тип — каза Франк. — Един ранен тип. Какво му се е случило?

— Не познавам ранени типове — изпъшка старецът. — Всичко, което искам, е да ме оставят на спокойствие!

Макс се размърда нетърпеливо, но Франк все още се усмихваше.

— Хайде де! — подхвърли меко той. — Ти знаеш много добре къде е той. Ние не се шегуваме. Не ни затруднявай. Нищо няма да ти направим.

Старецът не каза нито дума. Той вдигна рамене, сякаш очакваше да го ударят и погледна тъжно супата с поглед, пълен със страх. Франк го ритна леко в глезена.

— Хайде, говори! — каза той. — Какво се случи на ранения?

— Не съм виждал ранен тип! Занимавам се само с моите работи! — измърмори старият.

Макс грабна внезапно тигана, изтръгвайки го лесно от ръката на стария и го хвърли насред стаята.

Франк се изсмя.

— Какво стана с ранения тип? — повтори той.

Старецът гледаше тигана, паднал в ъгъла. Супата капеше по стената до пода. Той потърка с ръка мършавата си брадичка.

— Журналистът го отведе — каза той с писклив глас. — Това е всичко, което знам!

— Кой журналист? — запита Макс.

— Магарт! — измърмори старият. — Той вече идва веднъж да ме безпокои! Всички ме безпокоят. Защо не ме оставят на спокойствие?

Франк стана.

— Никой повече няма да те безпокои! — каза той меко, отправяйки се към вратата.

Старецът се обърна, като влачеше изтърканите си обувки и се загърна с парцаливото си палто.

— Затвори очи! — каза Макс. — Не искаме да гледаш как тръгваме.

— Аз няма да ви гледам, господине! — каза старият.

— Затвори очи! — повтори меко Макс.

Мръсните набръчкани клепачи се спуснаха като кепенци на празна къща.

Макс измъкна пистолета си, постави леко дулото му върху челото на стареца и натисна спусъка.

 

 

По средата на широкото стълбище, на последната площадка, преди да се стигне долу, имаше стенен часовник с махало.

В момента, когато Карол минаваше безшумно под часовника, механизмът се задвижи с оглушително скърцане и започна да бие.

Карол замръзна. За миг си помисли, че се търкаля по стълбите, но почти веднага разбра, че това беше старият часовник, който отмерваше часовете. Тя се съвзе, но трябваше да се подпре на парапета. Страхът подкосяваше краката й. Накрая успя да слезе по последните стълби и прекоси мрачния вестибюл. Насреща й беше вратата, която водеше към свободата…

В средата на вестибюла тя спря с наострени уши.

Мис Лоли наливаше кипяща вода в един чайник и поставяше върху поднос чаша, паница, захарница и бурканче мляко.

Само по шумовете Карол разбра точно какво прави тя. След минута-две мис Лоли щеше да излезе във вестибюла с подноса.

През полуотворената врата в къщата проникваше горещина от градината, огряна от слънцето.

Бързо и тихо Карол се приближи към старата дъбова закачалка, върху която имаше една мазна банкнота от десет долара. „Има пари върху закачалката“ — беше казала мис Лоли. Карол грабна трескаво банкнотата. Хартията прошумоля в пръстите й. После се запъти към входната врата.

Когато я отвори, резетата изскърцаха. Тя замръзна на място.

След миг плахо погледна назад.

От прага на кухнята мис Лоли я гледаше как си тръгва. Тя плачеше. Сълзите се търкаляха по изпитото й лице. Със своята брада тя представляваше тъжна картина. Подносът за чай леко трепереше в нейните ръце и порцелановите съдове се чукаха един в друг.

Двете жени размениха дълъг поглед. Страх и взаимна симпатия изпълниха за миг бездната, която ги разделяше… после Карол се затича, блъскайки зад себе си вратата и отнасяйки със себе си спомена за тържествуващия и едновременно с това мъченически образ на мис Лоли.

Съвсем близо до къщата остър шум на резачка нарушаваше покоя наоколо. Карол спря, за да се ориентира. Една пътека, цялата в плевели, водеше от къщата към дървена бариера, боядисана в бяло. Зад тази бариера песъчлив и издълбан от коловози път отиваше в джунгла от кипариси и изтравничета. „Има малко до магистралата“ — беше казала мис Лоли.

Шумът на резачката спря. Тежка тишина се стовари върху къщата. С точни и бързи движения Карол прекоси предпазливо терасата и стигна до дървените прогнили стъпала, които водеха към пътеката. Там тя се спря отново, за да се ослуша.

Тя обаче не знаеше, че Шерил заобикаля къщата. Той беше вече долу на стълбите, когато тя го видя. Гледаше я с яд и страх, като че ли не вярваше на очите си.

Зад високия му силует се намираше пътя… свободата…

— Върнете се в стаята си! — извика той дрезгаво.

Карол се огледа встрани. Прогнилият парапет беше твърде опасен. Невъзможно й беше да отстъпи. Зад нея се намираше мрачният вестибюл. Единственият изход беше там, пред нея, зад този човек, раздвоен между яда и страха, който й препречваше пътя.

— Не ме докосвайте! — каза тя свирепо. — Аз си тръгвам… Не можете да ме задържите…

— Няма да тръгвате! — каза Шерил. — Върнете се в стаята си! Не искам да ви причинявам зло… но ако не се върнете, ще бъда принуден.

Мисълта за нови страдания за малко не разколеба Карол, но тя не помръдна. Шерил пристъпи предпазливо, но тя отново не мръдна.

— Върнете се! — каза той, сграбчвайки я за ръката.

Тогава Карол го удари с юмрук по бузата. Изненадата му беше по-голяма от болката. Хвърляйки се върху него, тя започна да удря с юмруци и да рита с крака.

Но Шерил я сграбчи. Неговите едри здрави ръце я хванаха здраво, почти задушавайки я. Тогава той й нанесе силен удар с юмрук в тила, който я замая. Тя се предаде и той почти я завлече до верандата. Там се спря. Изправена заплашително, мис Лоли стоеше там и насочваше към него една ловна пушка.

— Остави я! — каза тя решително. — Моля те, Текс, остави я!

— Махни това там! — измърмори Шерил. — Да не си полудяла и ти?

Внезапно Карол се изскубна от ръцете му и като изпъната пружина се хвърли към стената, където се подпря безсилна. Мис Лоли допря дулото на пушката в гърдите на Шерил.

— Не ме принуждавай да те застрелям — замоли го тя, объркана. — Тя трябва непременно да тръгне. Ние не трябва да я задържаме, нямаме право да я държим тук!

Шерил започна да ругае, но не помръдна, докато Карол се плъзгаше зад него. Тя се затича като луда към дървената бариера.

— Знаеш ли какво направи току-що? — запита той. — Стара сантиментална идиотка! Не трябваше да ти се доверявам!

Той изтича към вратата, търсейки с очи Карол. Тя бягаше с всички сили и той не можеше да се начуди как човешко същество може да се придвижва с такава бързина и толкова леко по такъв неравен терен. Знаеше, че няма никакъв шанс да я настигне.

Но той си спомни за кучето. Без да поглежда мис Лоли, той се спусна по дървените стълби, заобиколи къщата и се спря пред колибата на кучето.

Карол продължаваше да тича по пътя. Отвсякъде като в лабиринт я ограждаше гъстата джунгла от дървета, храсти и високи треви. Тя тичаше, без да чува шум от преследване, но не намали скоростта си, докато не остави далеч зад себе си старата къща. Едва тогава, почти на края на силите си, тя тръгна с нормална крачка.

Нямаше никакво понятие за разстоянието, което я делеше от Носа на Бриза. Знаеше само, че пакардът, който я беше докарал, бе пътувал доста дълго и бързо. Но понеже имаше пари, макар и не много, тя трябваше да стигне до някоя автобусна спирка или железопътна гара.

Тя си помисли със задоволство, че Съливан имат само няколко минути преднина. Разбира се, те бяха с автомобил, но може би нямаше да успеят да намерят Стив толкова бързо. Карол беше сигурна, че Магарт не е изоставил Стив в гората. С малко повече късмет тя можеше да пристигне в Носа на Бриза преди Съливан да го намерят. Това беше всичко, което искаше.

Внезапно замръзна. Сърцето й биеше до пръсване. Обърна глава и се ослуша. До слуха й достигна съвсем близък кучешки лай. Тя се затича.

Ако онзи мъж беше пуснал куче след нея…

Тя се обърна пак, за да погледне криволичещия път. Дали не беше по-добре да се скрие? Внезапно спря, търсейки около себе си дърво или някакво друго оръжие…

Забеляза кучето. То бягаше с големи подскоци. Това беше огромно черно животно, със свиреп вид, с прилепнала козина и с дълга опашка. Очите му светеха като факли.

Карол затаи дъх, виждайки това чудовище. Нищо не можеше да стори. Това беше ужасен кошмар! Тя застана неподвижно. Силното слънце я осветяваше, а дългата й и тясна сянка, бе насочена като копие към животното.

Виждайки я, кучето намали хода си и продължи с бавни заплашителни крачки, муцуна, наведена към земята и с вирната опашка.

Карол едва дишаше. Тя загледа втренчено кучето, без да мърда, сякаш бе каменна статуя.

Кучето вървеше бавно, показвайки своите зъби — огромни куки, изненадващо бели под черната муцуна. Козината настръхна върху гърба му. То приклекна, не знаейки все още дали да скочи.

Карол разбра, че това е последният й шанс за бягство. С цялата си воля тя повели на кучето да остане там, където е. Когато то спря, тя започна да пристъпва бавно към него. Кучето тръгна да отстъпва назад…

Близо минута те стояха един срещу друг и малко по малко опашката на кучето започна да се спуска надолу сякаш кораб сваляше флага си. С глухо ръмжене, сякаш се оплакваше, кучето се завъртя обратно, подскачайки по тесния път.

С въздишка на облекчение Карол тръгна пъргаво по пътя, в обратната посока.

 

 

Шерил се влачеше по пътя, когато кучето му го подмина. Човекът се спря с очи, вперени в животното, без капка кръв по бузите. Беше разбрал, че Карол е далеч и той не може да направи нищо, за да я достигне.

За известно време беше неспособен да мисли. „Ако тя не е тук, когато дойдем, ще бъде по-добре за теб да не те намерим“ — това му бе казал Макс! Съливан не заплашваха никога напразно. Шерил бавно се върна обратно. Бутна дървената бариера и пое с тежка стъпка по пътеката през градината. Мис Лоли с твърд, но изплашен поглед, беше седнала във фотьойла. Тя изгледа скришом Шерил, но той влезе в къщата, без да й продума. Мис Лоли остана дълго там, на слънцето, да чака. Тя не съжаляваше за нищо, макар да чувстваше, че освобождавайки Карол, ще съсипе собствения си живот. Шерил се появи отново на терасата. Той носеше кариран в сиво и черно костюм, мексикански боти и голяма бяла шапка. Мис Лоли си спомни, че тази шапка, преди много години беше привлякла нейното внимание. Беше по времето, когато Шерил беше ангажиран в цирка. Тя виждаше още младостта и смелостта, с които той я носеше тогава. Сега неговото бледо и подуто лице нямаше нищо общо с това на младия човек, който някога я вълнуваше.

Шерил остави двата си куфара на земята и се обърна към нея:

— Ще направиш добре да си приготвиш багажите — каза той, без да я гледа. — Трябва да бягаме! — добави той и заобиколи къщата по посока на гаражите. Вървеше бавно, като че ли ботушите му бяха тесни.

Мис Лоли остана там, без да помръдне, а очите й блестяха от сдържани сълзи.

Горе, на площадката, старият часовник удари половинка. Този часовник се намираше в голямата кола-жилище на мис Лоли и я беше придружавал от началото докрай в нейната кариера. Всички други мебели в къщата също й принадлежаха и всеки от тях беше някакъв спомен в нейните очи.

Една голяма пеперуда в червено и черно кацна на перилото съвсем близо до мис Лоли. Тя я погледна как мърда крилцата си и как ги отваря и затваря бавно, преди да отлети в топлия въздух.

Тази пеперуда я накара да помисли за Карол. „Красотата не трябва никога да бъде затворена — си каза тя. — Имах право, зная, че имах право!“

Шерил, седнал на волана на голям камион форд, спря пред къщата. Той изключи двигателя, слезе и се приближи към мис Лоли, без да я гледа.

— Можем да сложим по-голямата част от нещата в камиона — каза той. — Но трябва и ти да ми помогнеш.

— Аз оставам тук — каза меко мис Лоли. — Тук съм си у дома.

— Зная — каза твърдо Шерил. — Но сега, ти всичко обърка… Хайде, ела!… Безполезно е да дрънкаш глупости… Трябва да си тръгнем оттук! Познаваш Съливан!…

— Тръгвай сам — каза мис Лоли, мислейки си за пеперудата. — Аз предпочитам да остана тук, поне още ден-два. Бях щастлива тук…

Шерил я погледна, после вдигна рамене с уморен вид.

— Много добре… Както искаш — отвърна той. — Аз тръгвам!

Мис Лоли вдигна очи към него.

— Добре направих, Текс — каза примирено тя. — Беше лошо…

— Да, ти направи добре — съгласи се Шерил отпаднал. — Сбогом, Лоли!

— Довиждане — каза тя, — и добър шанс, Текс!

Тя го видя как подрежда багажа си в камиона и се качва в кабината.

— Те казаха, че ще бъдат тук след два-три дни — каза Шерил, завъртайки ключа.

— Това ми е достатъчно — отвърна мис Лоли.

 

 

Карол беше само на две мили от Носа на Бриза, когато шансът й изневери. Дотогава най-различни коли я бяха приближавали до Стив. И ето че с падането на нощта на нея й ставаше все по-трудно да намира услужливи шофьори.

Те по-скоро биха взели мъж, отколкото жена. Повечето от тях се връщаха у дома и не мислеха нито да се забавляват, нито да си навличат неприятности. Един или двама се поколебаха, намалиха, питайки се дали непознатата е хубава и може ли да се позабавляват малко, но на това място пътят беше тъмен и те я взеха за някаква просякиня. Внезапно обзети от целомъдрени скрупули, те натиснаха газта и я оставиха там.

Карол бе изморена. В началото всичко беше започнало добре! Един камион я взе на магистралата. Шофьорът беше съвсем коректен. Беше й предложил да разделят обилната закуска и беше говорил с оживление за хиляди малки неща, които оживяваха в нейното ограничено съществуване. Беше оставил Карол на едно кръстовище, показвайки й каква посока да вземе и пожелавайки й късмет.

После я взе един търговски пътник и то само няколко минути, след като камионът изчезна в облаци от прах. Не, той не отиваше в Носа на Бриза, но можеше да я остави в Кампвил.

Беше показал повече любопитство, отколкото другият шофьор и беше поставил няколко въпроса. Защо прави стоп? От къщи ли беше избягала? Знаеше ли, че е твърде приятна за гледане? Няма ли да направи по-добре, ако се върне в къщи? Но Карол беше отговаряла уклончиво и го беше принудила да говори за самия себе си.

В Кампвил той й даде пет долара.

— Вие ще имате нужда от тях, малката! — каза той, отваряйки й вратата. — Ах, оставете! Аз печеля достатъчно. Защо да не ви ги дам, щом това ми прави удоволствие? Платете си една вечеря. Довиждане и добър късмет!

В един малък ресторант на главната улица Карол разбра, че Съливан са минали оттук. Бяха спрели на същото място, за да пият по едно кафе и това беше станало преди четири часа. Тези новини й дадоха кураж. Тя привърши храната си и отиде да вземе автобуса за Кинстън — следващия етап на нейното пътуване.

В Кинстън тя трябваше да чака повече от час преди да намери кола. Казаха й, че Кинстън се намира на двадесет мили от Носа на Бриза, но няма директен автобус. Трябваше да се качи до Мечата Лодка, където да чака час и половина за връзката. Един млад мъж, облечен в сив костюм, със сива, покрита с петна шапка, слушаше този разговор. Той й каза, че отива в Носа на Бриза и може да я закара до там. Тя прие и те напуснаха Кинстън по здрач.

Младият човек караше много бързо, без дума да каже, пушейки цигара след цигара. Той държеше волана с една ръка, промъквайки се между другите коли и стараейки се да ги надминава всички, ги заставяше да спират и напредваше бързо като метеор на кръстовищата.

Той плашеше Карол повече с мълчанието, отколкото с непредпазливостта си.

Насред полето той спря внезапно, излезе от пътя и сви към един тревист склон. Тогава хвърли цигарата си и сграбчи Карол. Беше много силен и знаеше какво да прави. Прегърна Карол, без да обръща внимание на усилията й да се освободи. Мълчаливо сломи нейната съпротива. Карол нямаше повече сили да вика.

Той знаеше какво точно иска да получи от нея и го получи, след което я бутна в ъгъла и запали веднага цигара. Шапката му беше паднала, докато се бореха и дългите му като на момиче коси покриваха лицето му. Той ги отхвърли назад с рязък жест.

Карол отвори вратата и слезе, залитайки, от колата. Той даже не я погледна. Без да се грижи за нея, тръгна с пълна газ.

Шансът на Карол й беше изневерил. Трябваше й известно време, за да придобие кураж да стопира колите, но никоя от тях не спираше…

С роклята си на парцали, със скъсаните си чорапи, цялата в сълзи, тя представляваше жалка картинка, която караше шофьорите да продължават, без да спират.

Накрая тя изостави своите опити и тръгна пеша, въпреки изтръпналите си крака. Пътят беше мрачен и пуст. Беше хладно, но тя продължаваше да върви, мислейки си за Стив и представяйки си, че Съливан вече са пристигнали. Внезапно изскърцаха спирачки и една камионетка — поне на такава я оприличи тя в мрака, спря пред нея. Шофьорът запали фенера си и го насочи към нея.

Карол беше твърде уморена и разбита, за да обърне внимание на възклицанието на изненада у шофьора.

— Хайде, малкото ми момиче — каза той, — искате ли да се качите?

Тя прие, без да помисли.

Шофьорът слезе от мястото си и се приближи до нея. Беше облечен в бяло.

— Днешният ми ден е пълен с късмет! — доволен продума той. Сграбчи я много ловко. Всъщност тя беше неспособна да се съпротивлява, но и той не й причини никаква болка.

Повлече я назад.

— Има още една откачена вътре, но тя е вързана — каза той. — Да не се биете, хубавици мои!

Карол не знаеше, че този човек беше Сам Гарланд от лудницата в Гленвиев. Той идваше от Кинстън, откъдето беше взел една клиентка. Карол помисли, че е пиян и започна да крещи.

— Не се нервирайте — каза любезно Гарланд, отваряйки вратата и бутайки Карол в слабо осветената вътрешност на линейката. Той блъсна вратата, изтича на мястото си и включи на скорост.

Карол седна и внезапно ужасът я парализира. На една от висящите носилки лежеше грозна жена с дълги черни коси, падащи върху раменете й. Усмирителната риза я обгръщаше, а глезените й бяха завързани за релсите на кушетката.

Тя гледаше Карол с малките си очи, в които блестеше странна светлина.