Джанис Кайзър
Тялом и духом (7)

Седма глава

Дерек отключи вратата на вилата и Лара пристъпи прага. Огледа се. Тук не беше така горещо и въздухът вътре бе хладен. Тя разтри ръцете над лактите си и хвърли поглед на обстановката, която би й подсказала нещо повече за самия Дерек. После се приближи до прозорците, които гледаха към залива.

След ужасното преживяване със Стийв този дом й се стори като истинско убежище. Главата й все още пулсираше и тя не можеше да се отпусне, но въпреки всичко се вълнуваше от присъствието на Дерек и от това, че бяха сами.

— Каква красива гледка — прошепна тя, когато Дерек застана до нея. Слънцето осветяваше прозореца с последните си лъчи. Лара погледна Дерек. Какво ли изпитваше той? Как ли щеше да се държи? Като добрия самарянин? Или чувствата му към нея ще вземат внезапен обрат?

— Вместо да пиша теория на политиката, би трябвало да рисувам пейзажи, не мислиш ли?

Той сложи ръка на рамото й и Лара усети, че се стяга.

— А рисуваш ли наистина?

Той задържа очите си на подутата страна на лицето й и каза:

— Мацах с водни бои като студент, много отдавна.

— Пазиш ли някоя картина? — попита тя с интерес.

— Не. Ако е останало нещо, то сигурно е в някой сандък вкъщи.

В погледа на Дерек се таеше нещо повече от нежност. Лара докосна лицето си. Окото й също бе започнало да се подува. Дерек сякаш я изпиваше с очи — лицето й, косите, устните.

— Косата ти е като златна от слънчевите лъчи — каза той.

— Гледаш с очите на художник, Дерек. Не е трябвало да се отказваш от рисуването. Ти си артист по душа, чувствам го.

Той се усмихна. После повдигна лицето й и го огледа.

— Май имаш нужда от още лед.

Лара остана до прозореца, а Дерек отиде в кухнята. Чу го да отваря хладилника.

— Можеш да рисуваш и да пишеш — рече тя високо, за да я чуе. — За отмора… И вдъхновение.

— Ако загубя вдъхновението си, ще си купя четка и бои. Всъщност някога много обичах да рисувам.

Лара стоя загледана навън, докато Дерек се върна с торбичка лед и тя я опря до лицето си. В първия миг усети болка от студа, но после й стана приятно. Той отново обгърна раменете й и двамата зареяха поглед към морето. Младата жена се отпусна от топлината и близостта му, но те в същото време я плашеха. Ами ако се привържеше твърде силно към него…

— Ще напиша стихотворение за онова дърво — каза Лара, като се надяваше да сменят темата. — Сякаш ще проговори, нали?

— Има нещо такова. Аз също често спирам поглед върху него и изоставам с книгата си.

— Теб с какво те привлича?

— С красотата си. Но и някак ме омайва. Неусетно.

— Защото е вълшебно. Особено на фона на небето.

Дерек я стисна лекичко за рамото и Лара усети, че дори съзерцаването на природата крие опасности.

— Искаш ли да се поразходим? — попита мъжът. — Толкова е красиво.

Тя кимна, надявайки се, че напрежението помежду им някак ще се разсее от морския бриз навън. Дерек отвори вратата и двамата излязоха. Духаше слаб топъл ветрец, навън беше по-топло отколкото в къщата. Обикновено вятърът бе хладен, но и той се беше повлиял от горещината на деня.

Тръгнаха по тясната пътечка към скалите. Лара вървеше пред Дерек, като все така придържаше торбичката с лед до лицето си. Стигнаха до приведеното от някогашна буря дърво и Лара се облегна на ствола. Дерек също се облегна до нея.

— Боли ли те много?

— Вече не. Дори ми се струва, че отокът спада.

— Дай да видя.

Лара махна торбичката с лед и погледна зеленикавите му очи. Дерек докосна раната с пръст и Лара усети, че сърцето й трепва. Знаеше, че вълнението е изписано на лицето й, но той или не го забеляза, или това не го смущаваше. Дерек се наведе и лекичко целуна насинената й страна. Тя не помръдна, не знаеше как да реагира. Целувката му беше жест на съчувствие и нищо друго. Тя докосна копчетата на ризата му и извърна поглед. Но той улови брадичката й и я целуна.

Когато усети, че целувката се задълбочава, Лара лекичко се отдръпна и тръгна по пътеката към скалите над залива.

— Ще ми се да мога да те нарисувам до дървото — обади се Дерек, който я следваше по пътеката.

Лара извърна глава. Отметна назад разрошените от вятъра кичури коса и се престраши да попита:

— Как е жена ти?

— Вчера отидох да я видя. Отскочих до Бъркли за малко. — Лара застина на място. — След петък вечер трябваше да я видя.

Вятърът отново разроши косите й. Тя ги приглади и попита:

— Защо?

— Защото исках да изясня всичко. — Лара сведе поглед. — Взех решение. Да отричам чувствата си към теб би било същата грешка, която правя, като пренебрегвам факта, че по закон аз съм все още женен за Маргарет.

Лара не можеше да вдигне очи. Стоеше, без да помръдва, с торбичката лед в ръка. Дерек се приближи и я дръпна от ръба на скалата. Вдигна брадичката й, а тя чувстваше, че всеки миг ще се разплаче. Той забеляза влагата в очите й и се смути.

— Не съм виждала жена ти — прошепна Лара, — но искрено й съчувствам.

Дерек бе изненадан от думите й, но и я разбра. До болка харесваше тази жена! Усещаше напрегнатостта й и въпреки това не можа да се сдържи да не я прегърне. Опря брадичка в челото й и вдъхна приятния й мирис заедно със соления морски въздух. Тялото й го стопли. От години не беше държал жена в прегръдките си. Долавяше, че Лара се бори с чувствата си, че не е безразлична към него. Ситуацията бе такава, че и тя като него — а може би и повече от него — изпитваше неудобство и притеснение.

— Лара, аз съм ужасен готвач, но ако обещаеш, че няма да бъдеш взискателна, ще се опитам да приготвя нещо за вечеря — предложи той.

— Обещавам — усмихна се тя с блеснали очи, доволна, че най-сетне заговориха за друго.

— Но ще трябва да ми помогнеш — рече Дерек и я хвана за ръката. — Да вървим!

В далечината вилата розовееше, огряна от залязващото слънце. Дерек харесваше уюта на къщата, но сега, хванал ръката на Лара Серенов, тя му се видя едва ли не като райските палати.

Дерек занесе чиниите в кухнята, а Лара се настани във фотьойла му, притиснала леда до лицето си. Докато вечеряха, разговаряха за книгата му и той й показа няколко свои статии.

Лара се зачете в тях — не толкова заинтересувана от съдържанието им, колкото от факта, че бяха творение на Дерек, или с други думи, разкриваха начина му на мислене. Тя не познаваше добре тази материя, но стилът му — ритмичен и заинтригуващ — й допадна. Научните трудове изискваха задълбоченост и Лара се запита какво ли отражение биха намерили в работите на Дерек някои не толкова сериозни теми…

В един миг реши да спре да мисли за него — усещаше, че се увлича все повече и повече. Може би защото бяха приятели — нали приятелите мислят и се тревожат един за друг. Но същото се отнася и за влюбените, и то в още по-голяма степен.

— Четеш ли, или се преструваш, че четеш? — попита Дерек. Той стоеше на кухненската врата и я гледаше подозрително.

Лара се усмихна.

— Чета го заради стила. Инак не разбирам много какво точно искаш да кажеш.

— Това е част от прелестта на написаното. — Дерек придърпа стола до бюрото и седна близо до нея. — Как е подутината?

Лара обърна лице, за да я види по-добре.

— Струва ми се, че е поспаднала — отбеляза той доволно.

Лара се зачуди как да избегне неловкото мълчание.

— Защо стана преподавател?

— Както повечето хора, занимаващи се с академична работа, и аз си имам своя кула от слонова кост, която ми се струва по-реална от действителността. За някои играта на футбол е сериозно занимание. Според мен същото се отнася и за играта с идеи. Интелектуалните занимания като филтър преминават във всекидневието. Нашето задължение е да продължаваме да търсим начини, чрез които да направим света по-добър.

— Звучи доста идеалистично. — Дерек сви мълчаливо рамене. — Напълно те разбирам за кулата от слонова кост. Писането е подобна дейност. Градиш идеи и възприятия все едно са тухли и хоросан, нали…

Той кимна.

— Доста общи неща ни свързват, Лара. — Тя извърна поглед. — Как реши да започнеш да пишеш поезия?

— Случайно. Е, така отговаря всеки писател. Но имах и късмет. Със средствата, които печелех от поезия, не можех да отгледам дори и коте. Но баба почина и ми остави малка сума. Ето как се сдобих с вилата и с достатъчно средства поне за няколко години. Скоро парите ще се свършат и тогава ще се сблъскам с действителността и със сметките, които ще трябва да плащам.

— Какво мислиш да правиш?

— Вероятно ще стана отново учителка. След развода преподавах две години в начало училище. — Лара отново допря торбичката с лед до лицето си. — По едно време бях решила да се преместя в Бъркли. Но построих вилата и се залових сериозно с писане.

— Можехме да се срещнем там.

— Това беше преди няколко години. Тогава жена ти е била здрава. И сигурно нямаше да ме забележиш.

Той потри брадичката си с ръка и каза:

— Пак се върнахме на тази тема.

— Не мога да се преструвам, че някои факти не съществуват.

Той се облегна назад и сложи ръце зад главата си.

— Може би ме обвиняваш? — Тя само кимна и въздъхна. — Но, Лара, аз не мога да отрека щастието… радостта, които изпитвам, когато съм с теб…

Тези думи я натъжиха.

— На мен също ми е приятно с теб. А днес спаси живота ми. Толкова си мил. Много мислих и смятам, че тази нощ не трябва да остана тук.

— Защо?

— Не трябва.

— Но тук си в безопасност.

— Знам.

— Тогава защо?

— Ами…

— В никакъв случай не бива да прекарваш нощта у дома си!

— Да, съгласна съм. По-скоро бих отишла у Кал, но напоследък само я притеснявам, пък и Стийв се навърта около дома им. Страхувам се да не стане пак някой скандал.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще отида в някой мотел.

— Но това е безсмислено.

Дерек разбра, че Лара е непреклонна.

— Поне не тръгвай веднага. Ще си поговорим, ще се разходим, ако искаш. Луната сигурно е изгряла. Можем да отидем до плажа. Толкова е красиво.

— Сигурно, но съм много уморена.

— Днес преживя много, наистина…

Лара стана, защото съзнаваше, че ако не тръгне веднага, няма да устои на приятната компания на Дерек.

— От полицията още не са се обадили. Сигурно не са намерили Стийв.

Лара взе чантата си.

— Не си тръгвай.

— Трябва да вървя. Ще се чувствам добре в някой мотел наблизо. Колата ми е пред къщи и Стийв няма да допусне, че съм някъде другаде.

Дерек взе куфара й и го занесе в колата. Спряха в близкия мотел. Дерек настоя да дойде да я вземе за закуска и Лара се съгласи. Тя взе ключа от рецепцията и Дерек занесе багажа до стаята. Той огледа коридора.

— Пусни веригата — каза той и добави: — Преди да дойда утре сутринта, ще ти се обадя.

Лара беше трогната от вниманието му. С всички сили се опитваше да прикрие преливащата обич, която изпитваше към него. Погали го и промълви:

— Благодаря ти, Дерек, за всичко, което направи.

Той погали косата й, а Лара изпита силно, непреодолимо желание да я целуне. Слава Богу, той само докосна устните й с върха на пръстите си и й пожела лека нощ. Тя затвори вратата и пусна веригата. Чу колата му да потегля и седна на леглото. В стаята се носеше лек мирис на дезинфектант. Обстановката бе семпла, но поне бе чисто. Ако трябваше да си признае, никак не й беше приятно, че остана сама.

Близостта на Дерек я смущаваше, но когато го нямаше, тя се чувстваше потисната. Пълен хаос… Хем копнееше да бъде с него, хем се дразнеше от това, че беше ли наблизо, силно го желаеше. Поне си наложи да не остане в дома му. Трябваше да бяга от изкушението. Тя се усмихна — що за ирония. Радваше се, че не се е поддала на желанието си, а вече мечтаеше за сутринта, когато щеше да го види отново.

 

 

Лара беше будна, когато телефонът иззвъня. Беше Дерек.

— Как си?

Тя или беше забравила за подутината, или беше свикнала с нея.

— Добре, макар още да не съм се погледнала в огледалото. Може и да съм цялата синя, но подутина май няма.

— Радвам се. Гладна ли си?

Обикновено Лара рядко закусваше, но най-неочаквано й се прииска да пийне кафе и да хапне препечени филийки с яйца.

— Малко.

— Кога да дойда да те взема?

— О, поне след половин час. Дори след четирийсет и пет минути.

— Идвам след четирийсет и пет минути.

Лара бързо започна да се приготвя, като се опитваше да не обръща внимание на силното си желание да го види, което преценяваше като опасно. Спа неспокойно, все още под впечатлението на ужасното преживяване, все още завладяна от отвратителния демон, олицетворяващ Стийв Адамсън. Но Дерек я караше да се чувства щастлива и Лара се опитваше да мисли само за това и за нищо друго. Тъкмо се облече, когато чу, че пред прозореца й паркира кола. Краката й се подкосиха. Дерек почука и тя попита кой е. След като чу гласа му, отвори вратата и го пусна в стаята.

— Добре правиш, че питаш кой е — каза той.

Лара се усмихна.

— Знаех, че ще го кажеш.

— Честит Празник на труда!

— Бях забравила, че е празник.

Дерек я завъртя към себе си и я огледа внимателно.

— Наистина изглеждаш по-добре.

Не сваляше очи от нея. Едва прикриваше силните си чувства.

— Готова ли си?

— Не съм си събрала багажа, защото не знам дали няма да се наложи да остана още една нощ. Обадиха ли се от полицията?

— Да, но новините не са добри. Още не са хванали Стийв Адамсън. Той е някъде наблизо. Тони Бианко го забелязал близо до дома им късно снощи. Вероятно търси теб. Казаха да те предупредя да внимаваш. — Лара затвори отчаяно очи. — Добре че Стийв не ме познава — каза Дерек, — и следователно няма представа къде живея и как може да ме открие, ако допуска, че си при мен. Шерифът смята, че днес ще го открият. Не се притеснявай.

— Тъкмо реша, че всичко вече е наред и нещо ново се появява — възнегодува Лара. — Е, тогава ще си оставя нещата. Ако разберем, че са го арестували, ще си ги взема и ще се прибера вкъщи.

— Добре. — Дерек хвана ръката й. — Хайде, време е за закуска.

Когато отвориха вратата на къщата, Лара усети приятен мирис на кафе. Веднага се почувства по-добре.

— Ако искаш, има яйца. Аз ги избягвам заради холестерина. Предлагам също овесена каша и чудни печени филийки.

Дерек бе приготвил вечерята и Лара настоя тя да си опържи яйцата. Накара го да седне и да я почака. Беше с дънки и памучен пуловер с дълъг ръкав, в облеклото й нямаше нищо секси, но докато се движеше из кухнята, тя непрестанно усещаше погледа му.

Дерек седеше на масата. Той също беше с дънки, кръстосал крака. Леко барабанеше с пръсти по масата, вероятно без да го съзнава. Лара го погледна — с карираната си риза той изобщо не приличаше на професор, нито пък на художник…

Тя застана до печката с тиган и дървена лъжица в ръка.

— Днес смятам да попиша.

— Стихотворение за моето дърво ли?

— Мисля, че да.

— Имай предвид, че ще вали, спомени го в стихотворението. Прогнозата е — дъжд вечерта. Времето се разваля.

— В дъжда има толкова поезия, колкото и в слънцето. Дори може би повече.

Лара изсипа яйцата в чинията. После подаде купата на Дерек.

— Глезиш ме — рече той и погали ръката й. Лара усети как потръпва, но не се отдръпна.

— Още кафе?

— Благодаря, имам.

Двамата се заловиха със закуската.

— Колко пъти през последните пет години си закусвала с някого? — попита Дерек.

Лара го погледна учудено.

— Не го приемай като любопитство. Имам предвид друго — дали във всекидневния живот и ти като мен си била доста самотна…

Лара сви рамене.

— Как да ти кажа… Не съм закусвала сама, ако ми се е налагало да остана някъде през нощта. При мен никой не е оставал. Ако имаш предвид мъже — всъщност никакви мъже…

— О, не, нямах предвид това.

— А ти?

— Ами и аз като теб.

— Колко време бяхте женени, когато Маргарет се разболя?

— Седем години.

— Значи известно време всичко е било наред. За разлика от моя брак.

— А ти колко живя със Стийв?

— Само няколко месеца. При това ненормално.

— Сигурно се чувстваш необичайно да си с мен — седим заедно, закусваме, вероятно не си свикнала да живееш по този начин.

Този въпрос като че ли не беше случаен и Лара не знаеше как да отговори.

— Така е.

Дерек отпи от кафето. Може би искаше да сменят темата.

— А защо ме питаш?

— Ами защото понякога ми е трудно, да прозра в теб. Имам чувството, че в зависимост от разговора се преобразяваш ту в една, ту в друга жена.

— Сигурно защото съм объркана и не знам точно как да се държа.

Дерек я погледна в очите.

— Не те разбирам.

— Казано накратко, аз съм нещо като трийсет и една годишна девственица, която е имала само няколко кратки връзки.

— Не си ли обичала никого?

— Струва ми се, че истински — не. През първите пет години излизах вероятно с надеждата да си намеря приятел. Но бързо разбрах, че никой не ми трябва, за да бъда щастлива. И престанах да се срещам с мъже. — Лара побутна яйцата с вилицата и добави: — За някои хора сигурно съм странна.

— Не бих казал.

— Професор Гордън, много сте мил, за да кажете нещо друго.

— Значи този начин на живот ти допада…

— Правя, каквото ми харесва. Но Кал все повтаря, че не живея отворено. И настоява да общувам повече.

— Това притеснява ли те?

— Нали ми е приятелка — вслушвам се понякога.

— Е, да.

— А ти какво би ме посъветвал?

— Бъди такава, каквато си и прави това, което искаш. Правило номер едно.

Лара се изненада — обикновено мъжете не даваха такива съвети. Всеки, с когото се бе сближавала, имаше определено мнение за начина, по който трябваше да живее.

— Това е мое право, нали? Затова смятам да продължа да живея така, както ми харесва. Веднъж да арестуват Стийв и ще се върна вкъщи, за да продължа да пиша.

Дерек се облегна назад.

— Греша ли, или изявлението ти по някакъв начин се отнася и до мен?

— Ами… отнася се. Съвсем не е редно да съм тук, при теб.

— Връщаме се на темата Маргарет, така ли?

— Да.

— Искам да те попитам нещо. Как би се чувствала с мен — имам предвид приятелството ни, ако не бях женен?

Тя прокара пръсти през косата си.

— Труден въпрос.

— Не исках да те затрудня. Но ще ти кажа как се чувствам аз. Приятно ми е с теб, харесвам те, но не успявам да се преборя с бездната помежду ни.

— Мисля, че нямам никаква вина…

— Съгласен съм.

— Дерек, щем не щем, разговорите ни ще се въртят все около един и същ въпрос. Не можем да го избегнем.

— Да. Но днес сме заедно и аз искам да прекараме времето приятно. Разумно решение, нали? — Лара бе смутена, но Дерек продължи: — Имам предложение. Аз ти обещавам да се държа само приятелски, а ти ще ми обещаеш да не мислиш за жена ми. Съгласна ли си?

— Не мога да ти обещая какво ще мисля и какво не, но мога да ти обещая да не говоря за някои неща.

— Добре, приемам и така. — Дерек й подаде ръка. — Речено-сторено.

Лара хвана ръката му с усмивка.

— Речено-сторено.

— Знаех си, че ако се постараем, все някак ще се разберем.

Дерек й намигна и стана, за да раздигне масата.

Тя седеше и мълчаливо го наблюдаваше. Двамата сякаш се въртяха в кръг, ала спираловидно, и спиралата се затягаше при всеки следващ завой.

След няколко часа времето наистина се развали. Мъглата се сгъсти и към обед Лара едва виждаше кипариса в далечината. Дерек писа няколко часа, а тя поработи върху новото си стихотворение. От време на време ставаше и се разхождаше из стаята. Вече не беше толкова напрегната, но и не се чувстваше напълно спокойна. Дерек не можеше да й бъде любовник, нито пък само приятел…

Опита се да пише, но думите й идваха трудно, за разлика от друг път, когато стиховете се нижеха сами. Дерек беше толкова близо и мислите й се въртяха все около него.

В един миг реши да спре да пише. Това, което бе съчинила, бе по-скоро за Дерек, отколкото за дървото. Отвлечени фрази, думи, отразяващи настроението и чувствата, които предизвикваше у нея.

Седнаха да обядват. Дерек я попита за стихотворението. Отговори му, че й е трудно да го оформи.

— Може би имаш нужда от разходка — усмихна се Дерек. — Какво ще кажеш — да се поразтъпчем ли след обяда?

Беше доста мъгливо и двамата решиха да отидат до залива, а не до носа, защото при това лошо време оттам морето сигурно изобщо нямаше да се вижда.

Дерек я хвана за ръката, докато слизаха по тясната лъкатушеща пътечка към плажа. Не виждаха водата, но чуваха вълните.

— Странно усещане — промълви Лара.

— Ей сега ще видим и океана.

Пътеката стана равна и те съзряха белите гребени на вълните. Лара пусна ръката на Дерек и се затича. Тича дълго по плажа и накрая легна изтощена на пясъка. Лежеше и дълбоко вдишваше соления въздух. Не след дълго той се надвеси над нея. Тя не откъсваше очи от красивото му, усмихнато и привлекателно лице.

— Приличаш на паднал от небесата ангел. Косата ти се е разпиляла така, сякаш си летяла.

— Меко кацане — засмя се тя, опитвайки се да поддържа весело настроение.

Дерек седна до нея и обгърна колене, загледан в сиво-зеленикавата вода. Отнякъде се дочу крясък на чайка.

Лара се загледа в профила му. Как ли изглеждаше Маргарет? Странно, ала не го възприемаше като женен. Но по всичко личеше, че обича много жена си. И че и беше верен, въпреки безнадеждната ситуация, в която се намираха. Мъжът съвсем се умълча и Лара се запита дали не мисли за жена си.

— За какво мислиш? — попита тя.

Той се обърна и се загледа в лицето й. Докосна устните й с ръка.

— По-добре да не знаеш. Може да не ти хареса.

Думите му можеха да се тълкуват по няколко начина, но Лара бе сигурна, че тя несъмнено бе в мислите му. Обзе я и радост, и тъга.

— Хайде, господин професор — дръпна го тя за ръката. — Нека да се поразходим по плажа.

Двамата тръгнаха по пясъка, загледани в потъналите в мъгла вълни, заслушани в плясъка им. Заливът не беше голям и скоро стигнаха до края на плажа. Обърнаха се и тръгнаха обратно.

Заизкачваха се по стръмната пътека, като се редуваха и си подаваха ръка. Стигнаха върха и Дерек притисна Лара в обятията си. Тя почувства, че може би следва целувка, но Дерек бе верен на обещанието си и не настоя.

Влязоха в къщата и Лара потри ръце, за да се стопли. Навън бе доста хладно и влажно. Дерек закачи якетата, а когато се върна, Лара сочеше бюрото му.

— Държиш да свърша книгата си, виждам.

— Не искам да ти преча да работиш. Искаш ли кафе, за да се постоплиш?

— Би било чудесно.

Лара отиде в кухнята. След няколко минути се върна в хола с две чаши. Дерек беше разпилял по бюрото статии и бележки и ги преглеждаше една по една. Взе своята чаша и я остави на края на бюрото. Тя седна и отпи. Дерек я наблюдаваше. Лара чувстваше обожанието му. Не беше трудно да стане негова любовница. Но тя не можеше да пренебрегне сериозните пречки, положението бе твърде деликатно.

— Ще продължиш ли стихотворението си? — попита той.

Тя въздъхна.

— Не знам. Липсва ми вдъхновение.

— Заради времето.

— Може би. — Мъглата я потискаше и я караше да бездейства. Хубаво би било да седи до запалената камина и да не мисли за нищо.

— Май е още рано, все пак септември е, но ако искаш, можем да запалим камината — предложи Дерек.

Лара не можа се сдържи и се засмя.

— Защо се смееш?

— Защото точно това си мислех и аз.

— Значи — телепатия. — Дерек стана и се запъти към камината. — Ще донеса дърва.

Мъжът излезе и остави вратата открехната. Лара се взря в мъглата, обгърнала къщата. Не беше много студено, но й се искаше Дерек да се прибере колкото може по-бързо и да залостят вратата. Вътре беше толкова уютно. А и колкото да се стараеше да не мисли за Стийв, все още не се беше отърсила от страха, че той е някъде наоколо и я търси.

И все пак ужасът от преживяното бе попреминал. В мотела беше прегърнала възглавницата и се опитваше да забрави за този кошмар. С Дерек се чувстваше спокойна. След малко той влезе, натоварен с дърва. Лара затвори вратата и я заключи. Дерек коленичи пред камината и подбра тъпички съчки, за да запали огъня. Тя клекна до него.

— Била ли си скаутка? — усмихна се Дерек.

— Не. Няма никакви професионални умения в това отношение.

— Аз пък съм бил. — Лара се засмя. — Какво смешно има?

— Ами не ми приличаш много на типичния скаут.

— Аз съм добро момче и винаги помагам на възрастните дами да пресичат улицата.

— Браво!

Дерек се понамръщи.

— И преди са ми са се смели за скаутството.

— Кой? Жена ти ли?

Дерек не отговори веднага.

— Не, други.

— Извинявай, не трябваше да споменавам жена ти.

Дерек се обърна към нея и промълви:

— Може би е егоистично да искам това от теб…

Лара усука парче вестник и го пъхна между съчките.

— А сега — какво? Ще трием две сухи съчки или ще се изхитрим и ще палнем клечка кибрит? — попита Лара, като за пореден път смени темата за Маргарет.

Той я щипна по носа.

— Умно момиче си ти, давай кибрита, че докато трием съчките, ще падне сняг!

Лара също го щипна за носа и стана.

— Ти си скаутът, ти пали!

Тя седна на дивана, загледана в камината.

Пламъците лумнаха към комина и Дерек сложи няколко малки пънчета върху горящите дървета. После застана на няколко крачки пред камината, за да се наслади на огъня.

— Ето и първият огън за тази зима.

— Имаш ли си значка за бързо палене на огън, или да ти издействам? — весело подхвърли Лара.

Дерек отиде до дивана и я сръга приятелски в ребрата.

— Ама ти май ми се подиграваш! — Лара изпищя и притисна ръце до тялото си.

— Значи имаш гъдел — засмя се Дерек. — Е, знам ти вече Ахилесовата пета.

— Ахилесовото ребро! — изписка отново Лара и го помоли: — Престани!

Той седна на ръба на дивана. Лицето й бе румено, бедрото й се опираше в неговото, а лицата им бяха съвсем близко едно до друго. Ако искаше, можеше да я целуне. И двамата го осъзнаваха и може би затова погледите им станаха сериозни. След малко Дерек каза тихо:

— Случвало ли ти се е да дадеш обещание и после да съжаляваш за него? Днес направих тази грешка.

Той погали лицето й с опакото на пръстите си и отиде на бюрото си.

Лара не помръдваше. Гледаше танца на ярките пламъци и размишляваше върху думите му. Колко беше прав… Разбираше го, защото и тя се чувстваше по същия начин.