Джанис Кайзър
Тялом и духом (4)

Четвърта глава

В петък, когато се събираше Литературното дружество, Лара отиде у Кал по-рано от уречения час, за да й помогне с подготовката. Джоуди и Тони Втори отидоха в съседите, а Тереза не се чувстваше добре и остана вкъщи. Майка й се надяваше, че ще заспи, докато трае сбирката.

Кал беше в кухнята и Лара я попита с какво да й помогне.

— Ами забавлявай Тереза — отговори приятелката й.

Лара взе детето на коленете си. Момиченцето беше много кротко и отпусна глава на гърдите на Лара. Лара запя приспивна песен. Майка й винаги й пееше, когато беше болна. Погали главата на детето и двете се загледаха през прозореца към разлюлените от вятъра дървета.

Седмицата беше минала спокойно, а може би това бе само затишие пред буря. Стийв Адамсън не се беше появявал, но и по нищо не личеше да се е отказал от намеренията си.

Един ден Лара отиде да пише в близката долина. Взе и пишещата машина. След няколко часа работа сред прекрасната природа, която така обичаше, тя се върна вкъщи и намери шест празни кутии от бира, наредени на перилата пред верандата. Нямаше цветя, нито пък бележка. Не се беше опитвал да влиза в къщата. Само й даваше знак, че не я е забравил.

Няколко вечери по-късно й се стори, че на верандата има някой. Може би си въобразяваше, а може би беше някое животно. Не можа да види, тъй като беше окачила новите завеси, за които доста се охарчи, понеже искаше веднага да й ги донесат. Зад тях се чувстваше по-сигурна, макар че така Стийв можеше да я изненада.

Няколко пъти през седмицата Лара се сети за Дерек. Дали щеше да го види скоро? Любопитството на Кал разпалваше и нейния интерес, въпреки че продължаваше да мисли за него само като за приятел. И все пак Лара очакваше петъка, когато бе сбирката на Литературното дружество с много по-голямо нетърпение от преди.

Кал се появи от кухнята и се усмихна на Лара и Тереза с ръце на хълбоците.

— Трогателна гледка сте! Все едно сте майка и дъщеря.

Лара погледна Тереза, която почти бе заспала.

— Ние двете сме големи приятелки.

— Не се и съмнявам.

— Нещо да ти помогна? — попита Лара.

— Почти свърших. Този път нямах толкова работа. Много хора ще отсъстват от града заради Деня на труда. Забравихме, че е празник.

— Колко души очакваш?

— Шест или седем с твоя професор.

— Той не е мой, Кал.

— Мой пък съвсем не е.

— Е, добре. Аз го поканих. Значи е мой.

Кал засия в усмивка.

— Нямам търпение да видя как изглежда.

— Дано дойде. Та да спрем най-сетне да говорим само за него. — Кал като че ли се засегна. — Извинявай — рече Лара. — Не исках да кажа нищо лошо.

— Няма нищо. Разбирам те.

Кал се върна в кухнята, а Лара отново запя на Тереза, милвайки я по главата. След малко пристигна Ленард Кейъс и Кал занесе дъщеря си в леглото.

Ленард беше на шейсет години, но изглеждаше по-възрастен. Той пишеше исторически романи за отколешни времена и странни места — предимно Далечния Изток или Азия. Героите му бяха тирани господари, които тормозят невинните селски момичета. Романите се продаваха доста слабо, въпреки интересните исторически детайли, вплетени в сюжета.

След Ленард дойдоха Мери Ейлс и Труди Саймън. И двамата бяха на средна възраст. Мери пишеше детски разказчета. Труди работеше като репортер във вестника във Форт Брат. Дойдоха и Харди Клайн, търговец и автор на непубликувани разкази и стихотворения, и Шърли Уилси, която като Кал пишеше статии за периодични издания.

Ленард взе думата и разказа за последната си книга, която се надявал да стане популярна. Лара се улови, че не го слуша, а гледа през прозореца. Дали Дерек щеше да дойде?

След като Ленард приключи, членовете на дружеството се разприказваха и Шърли сподели с Лара, че смята да напусне работа, за да се посвети изцяло на писането. В този миг Лара забеляза, че към къщата приближава кола.

Сърцето й трепна от радост, защото след минута Дерек се появи на входната врата. Кал отвори и всички млъкнаха, при вида на непознатия. Дерек се представи на Кал, а тя погледна Лара с игриво пламъче в очите, което подсказваше одобрението й. Домакинята хвана Дерек за лакътя и го покани в хола. Представи го на всички.

— С Лара се познавате, нали? — рече тя, когато стигнаха до Лара.

— Здравей — поздрави я Дерек с приятелска усмивка.

Кал му подаде стол. Преди това внимателно огледа стаята, като очевидно се чудеше как да го настани по-близо до приятелката си. Най-сетне сложи стола до Шърли, която седеше до нея.

Лара усети, че сърцето й тупти така, сякаш всеки миг щеше да изхвръкне. Беше с бяла пола и тюркоазна блуза, с вдигната специално за сбирката коса. Искаше да изглежда добре. Дерек й се видя още по-мъжествен от преди. Беше с черен пуловер и черни джинси. Посребрените на слепоочията коси му придаваха доста изискан вид.

Харди го попита с какъв вид литература се занимава и бе приятно изненадан, че новодошлият не е от серийните писатели на романчета и разкази. Мери го помоли да им разкаже за книгата, върху която работи, и той направи кратко резюме. Скромността му направи силно впечатление на Лара.

— За пръв път имаме истински учен! — възкликна Труди с възхищение.

— Не си права — обади се Ленард. — За да пишеш исторически романи като мен, трябва да познаваш съвършено историята.

Лара и Кал се спогледаха, но разговорът продължи. В очите на Кал се четеше: „Страхотен е, дръж го!“

Лара се смути, защото — съвсем необичайно за нея — се изчерви. Кал я беше попитала дали Дерек е ерген. Като че ли беше. Погледна ръцете му и видя, че носи халка. Изпита огромно разочарование, а и настроението й, неочаквано за самата нея, се помрачи. Улови погледа на Кал, посочи пръста на ръката си, на който обикновено се носят халки, и леко кимна към Дерек. Лицето на Кал тутакси помръкна. А Лара сви рамене.

Дерек разбира се не забеляза тези едва доловими знаци между двете приятелки. Лара го гледаше с крайчеца на окото си и си мечтаеше за онова, което можеше да бъде… Безобидна игра, която никога не бе играла.

Кал попита Дерек направо:

— Професор Гордън, дълго ли ще останете в Мендосино?

— Наел съм вилата за една година. Следващата есен се връщам в университета.

— Съпругата ви с вас ли е?

Лара чакаше отговора му със смесени чувства на тъга и болка.

— Не, Маргарет е в болница. В Бъркли. Болна е от миастения гравис, болест на мускулите.

Чу се шепот от разменени думи на съчувствие.

— О, колко жалко — промълви Кал. — Това сигурно е сериозна болест.

— За нещастие — да. В болницата е от близо пет години.

— Господи…

Всички поклатиха глави и се умълчаха.

Дерек огледа членовете на дружеството и за миг задържа очите си на Лара.

— Човек постепенно свиква — отбеляза той, като несъмнено се опитваше да смени темата. — Няма смисъл да се обсъжда непоправимото.

— Съчувстваме ви — обади се Кал, — и знайте, че винаги можете да разчитате на нас. Сигурно не ви е лесно сам. А ако ви се хапва нещо вкусно, винаги сте добре дошли у нас.

— Благодаря — смутено рече Дерек. — Благодаря.

Лара знаеше, че Кал го кани от душа и от сърце. Тя беше много добър човек и сигурно се беше натъжила от това, че съпругата на Дерек е толкова тежко болна. Лара също бе смутена. Вдигна очи към Дерек и погледите им се срещнаха. Сякаш искаше да й каже нещо. Вероятно бе имал намерение да сподели само с нея за болестта на жена си, а ето че всички разбраха.

— Е, дами и господа — обади се Кал, — направила съм кейк, има и други вкуснотии. Чакат ви на масата в трапезарията! Заповядайте, вземете си!

Всички одобряваха кулинарното майсторство на Кал и се разнесоха радостни възгласи. Шърли и още няколко от присъстващите веднага се запътиха към масата и Дерек използва възможността да се премести на свободния до Лара стол. Подаде й ръка и се усмихна.

— Здравей, Дерек, добре дошъл! — каза тя.

— Как си? Стийв притеснява ли те?

— О, не. Гледам да забравя всичко.

Двамата останаха сами в стаята. От трапезарията долитаха гласове, звън от вилици и потрепване на чинии.

— Съжалявам за жена ти, Дерек, не знаех, че е болна. — Той само кимна безмълвно. — А умствено как е? Нищо не знам за тази болест.

— В нейния случай са засегнати гърлото и лицето, отчасти дробовете. Но преди пет години настъпи влошаване и тя спря да диша. Направиха й спешна трахеотомия и едва я спасиха. Според лекаря й може да са настъпили и мозъчни увреждания, но не е съвсем сигурно. От няколко години не може да говори.

— Горката… А има ли някаква надежда да оздравее?

Дерек поклати глава.

— Никога няма да оздравее. Организмът й е много отпаднал и винаги съществува риск от инфекция. Според лекаря й всичко зависи от постоянните грижи за нея.

Лара кимна.

— Сигурно й е много тежко, но и на теб не ти е леко.

— Гледам да не се замислям.

Младата жена разбра, че на Дерек не му се говореше по този въпрос. Сега всичко беше ясно. Женен, но твърде самотен. Нямаше съмнение, че бракът и съпругата му имаха голямо значение за него.

След малко всички се върнаха в стаята. Носеха чиния в едната ръка и чаша кафе или чай в другата.

— Отивайте, защото нищичко няма да остане — подкани ги Харди Клайн.

— Да отиваме, а? — намигна Дерек на Лара.

Влязоха в трапезарията и застанаха до масата. Кал наливаше кафе и чай. Лара се смущаваше от близостта на Дерек, особено под зоркото наблюдение на приятелката си. Усещаше приятния мирис на одеколона му и спокойното му интелектуално излъчване. А всъщност току-що бе научила, че той е женен… Кой знае защо се чувстваше по-спокойна. Може би защото нямаше на какво да се надява — та той не бе свободен мъж. Щяха да си останат приятели така, както й се искаше още от самото начало на запознанството им.

— Професор Гордън, много се радваме, че дойдохте в нашето дружество — обади се Кал и погледна Лара.

— Професор съм в Бъркли. Тук съм Дерек.

— „Професор“ звучи така академично! — възкликна Кал. — Когато бях студентка, обожавах преподавателите си. Особено готините! Другите момичета си падаха по групарите, аз — по преподавателите.

Дерек се засмя.

— Е, не можем да устоим на изкушенията, така е.

Кал му подаде чаша кафе.

— Сигурно хубавите студентки непрекъснато те ухажват, а Дерек?

Кал погледна закачливо Лара и я попита:

— Би ли се прехласнала по такъв преподавател, който може с часове да ти разказва за Тома Аквински и за Томас Мор?

Лара се усмихна.

— Ами… сигурно. За каквото и да разказва.

Дерек се засмя.

— Благодаря, благодаря, но не живея чак толкова интересно, наистина.

— Изобщо не ти вярвам — заяви Кал.

Върнаха се в хола и Лара за пореден път се зачуди защо Кал бе толкова настоятелна. Та тя бе истински стожер на брака! Този мъж бе женен и Лара въобще не искаше да се занимава с женени мъже. Така или инак, това можеше да й донесе само главоболия.

Шърли Уилси явно бе харесала Дерек и щом седнаха, подхвана разговор с него. По тона й личеше, че в Мендосино влюбените студентки спокойно можеха да бъдат заместени от неомъжени млади писателки.

Лара реши да не им обръща внимание и се заприказва с Ленард. Зададе му един-два въпроса и Ленард взе думата — той обичаше да разказва за работата си.

Както винаги след чая, кафето и вкуснотиите на Кал, всеки прочете по нещичко, а останалите казаха мнението си. Харди започна с дълбокомислена поема. Мери прочете няколко страници от новия си детективски роман за юноши и всички я похвалиха.

Лара поглеждаше от време на време към Дерек — искаше да разбере дали не скучае. Той слушаше внимателно и по всичко личеше, че му е интересно. Гледаше го с възхищение, беше толкова привлекателен, а същевременно и сдържан. Излъчването му я успокояваше. Как е възможно един мъж да я вълнува, но в същото време и успокоява.

Кал попита за мнението им за статията й за ранните заселници китайци в Мендосино Каунти. Шърли я похвали за интересните справки, а Дерек каза, че библиотеката в Бъркли разполага с много интересни материали за историята на Калифорния. Лара все още гледаше Дерек, когато Харди я попита дали носи някое ново стихотворение. Въпросът му я върна към действителността. Отвърна, че не е написала нищо ново. Истината беше, че тя носеше последното си стихотворение, но присъствието на Дерек я възпираше да го прочете.

Пиха по още едно кафе и членовете на дружеството започнаха да се разотиват. Лара предложи да помогне на Кал, но приятелката й каза, че ще се справи сама. Въпреки това Лара занесе подноса с чашите и чинийките в кухнята, а когато се върна в хола, всички си бяха тръгнали. Освен Дерек. Той сякаш я чакаше.

Кал го попита:

— Добре ли се чувстваш сред нас?

— Прекрасно — усмихнато каза той.

— Нали разбра, че винаги си добре дошъл за обяд или вечеря!

— Много мило от твоя страна.

— Искам да ти благодаря, че спаси Лара онзи ден. Тя ми е най-добрата приятелка и не искам нищо лошо да й се случи. — Кал прегърна Лара, която се приближи до тях.

— Колкото аз я спасих, толкова и тя ме спаси.

Лара смутено наведе очи.

— Бяхме се обединили.

Кал ги погледна с умиление, сякаш ги благославяше.

— Да те изпратя ли до колата? — обърна се Дерек към Лара.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна? — обърна се тя на своя ред към Кал.

— Напълно.

— Гониш ме, значи!

— Точно така, гоня те!

Сбогуваха се. Лара и Дерек излязоха.

— Дружеството ви е много интересно — каза той, докато вървяха към портата.

— Дано не ти е било скучно.

— Напротив, беше ми приятно. Бих дошъл и следващия месец. Нали може?

— Разбира се. Всички ще ти се зарадват, защото очевидно те харесаха.

— Това е хубаво, но ти ме интересуваш повече от всички.

— Аз?

— Смутих се от разговора за Маргарет. Имах намерение да кажа само на теб, че съм женен.

Изражението на очите му смути Лара и тя промълви:

— Защо, толкова ли е важно?

— Не исках да тълкуваш погрешно посещението ми при теб.

Лара възнегодува.

— Не е задължително един мъж да е неженен, за да помогне на някоя жена, която се нуждае от помощ.

— Така е.

Двамата тръгнаха към нейния джип.

— Дерек, не съм си помисляла нищо лошо за теб. Наистина.

— Надявах се, че можем да бъдем приятели.

— Мисля, че вече сме.

Спряха до джипа.

— Прочетох всичките ти стихотворения — пръв наруши тишината Дерек.

— О!

— Вечерта, след като се прибрах.

Лара не можеше да разбере дали ги е харесал, или не.

— Харесаха ли ти?

— Много. Четох ги внимателно.

— И защо внимателно?

— Исках да опозная авторката чрез творбите й.

Сърцето на Лара трепна. В гласа на мъжа до нея долови някаква интимна нотка и не знаеше какво да отговори… Тъкмо се накани да се сбогува, когато чу, че Кал ги вика от верандата.

— Тони се обади току-що! Спечелил е сто долара на лотария! Ще донесе пържоли и вино. Канени сте на вечеря. И ти, Дерек!

— Благодаря, но…

— Тони много държи да се запознае с теб. Той винаги настоява на своето, такъв си е… Обича гостите! Лара, оставате ли?

— Имам пиле за вечеря, но…

— Пилето ти ще почака.

Лара погледна Дерек и се засмя:

— Май оставаме, а?

— И без това имах намерение да ви каня за вечеря — рече Кал и ги хвана под ръка. — Тъкмо имаме чудесен повод. Тони е в чудесно настроение. Ще пийнем вино и ще се повеселим.

 

 

Стийв Адамсън зави по крайбрежната магистрала в посока към дома на Бианко. Само след миг зърна джипа на Лара.

— Бинго!!! — възкликна той и натисна клаксона. Радостта му бързо помръкна, когато видя беемвето на оня приятел, който го повали на верандата й, и който му приличаше на адвокат, на финансист или на нещо такова. Стийв намали ход. Къщата бе ярко осветена, около масата седяха хора. Стийв реши да огледа по-добре и паркира няколко къщи по-надолу, където имаше знак „Продава се“. Слезе от колата и се приближи до дома на Бианко. На масата седяха Лара, Тони, Кал и оня с беемвето. Стийв се прокрадна покрай храстите и застана до прозореца. Лара беше с вдигната коса, много красива, толкова красива, че чак коремът го присви.

Четиримата разговаряха и се смееха. Оня тип не сваляше очи от Лара. Макар да не го показваше, по всичко личеше, че я желае. Трябваше да си мъртъв, за да не пожелаеш Лара Серенов. Стийв не можеше да прецени дали и тя го харесва, но забеляза, че от време на време го поглежда. Лицето й бе поруменяло, някак смутено. Вероятно от виното.

Тони наля на Лара и Кал. Лара поднесе чашата към устните си и Стийв си представи как ги целува. Пожела я толкова страстно, че сигурно ако беше в ръцете му, щеше да я задуши в прегръдките си. Обзе го луда възбуда! Стийв нямаше никакво намерение да се отказва от Лара. Трябваше да я има. Трябваше да я обладае! Дори да излизаше с тоя до нея. Рано или късно щеше да я има!

Сигурно ухажорът превъзнасяше поезията й и затова се бе прехласнала толкова по него. Кой знае какъв беше, адвокат може би… Но тя определено флиртуваше с него.

Стийв усети, че се вбесява и реши да си тръгне, преди да е направил нещо необмислено. А Лара щеше да бъде негова! Само да я видеше насаме, без пистолета, разбира се.

 

 

След като вечеряха, Лара помогна на Кал да вдигнат масата, а Тони и Дерек отидоха в хола. Макар да бяха доста различни, двамата мъже веднага откриха общи теми. Тони не беше много образован, но бе внимателен и възприемчив слушател и с него беше приятно да се разговаря.

Лара надникна от кухнята към мъжете и каза на Кал:

— Благодаря ти, че ни покани на вечеря. Но не си въобразявай нищо, чу ли?

— Какво да си въобразявам?

— Разни неща за мен и Дерек. Той е женен, а засега аз не искам никой до себе си. Знаеш, нали?

— Знам, че седиш затворена от твърде дълго време, това знам.

— Няма нужда да ме подтикваш към връзка с Дерек, Кал!

— Знам. Но той е безопасен, пък и вече сте приятели. Не е редно да игнорираш напълно мъжете. Общувай с тях, животът е пред теб, кой знае колко мъже те очакват.

— Сама мога да се грижа за бъдещето си — леко раздразнено заяви Лара. Кал малко прекаляваше. — Докато вечеряхме, ти се държеше така, сякаш нарочно си ни събрала заедно. Знаеш ли как ме ядоса, когато подхвърли, че живея доста усамотено.

— Извинявай, но от тези постоянни грижи по децата май съм станала доста пряма и припряна. Ще се постарая да бъда по-деликатна.

— Престани да се стараеш да ни сватосаш!

— Добре! Но и ти се отпусни. Не си монахиня! Само дето ти е приятно да си мислиш, че си.

Лара я изгледа.

— Радвай се, че си най-добрата ми приятелка, инак…

— Инак какво, а?

Двете се спогледаха и тутакси се усмихнаха. Кал си избърса ръцете и те се прегърнаха. На Лара й се доплака.

— Хайде да отидем при мъжете — предложи Кал.

Четиримата поговориха за едно, за друго, а Лара се улови, че гледа на Дерек едва ли не през очите на Кал. Между Лара и Дерек сякаш преминаваха флуиди. Тя го усещаше при всеки негов поглед. Не че беше настоятелен. Явно се владееше.

Лара подхвърли, че е време да си тръгва. Тони я попита дали не я е страх да се прибере сама и предложи да я изпрати.

— Не, не ме е страх — отговори Лара. — Мисля, че Стийв вече няма да ме безпокои.

— Чукай на дърво — рече Кал.

— Ако искаш, ще те изпратя — предложи Дерек. — Така, предполагам, ще бъдеш по-спокойна.

— Благодаря. Но трябва да свиквам.

— И все пак, не е лошо да внимаваш поне една-две седмици.

— Така е — веднага се обади Кал.

— Добре — съгласи се Лара и изгледа приятелката си. — Приемам.

Сбогуваха се с Тони и Кал и тръгнаха към джипа.

— Не се налага да ме изпращаш — настояваше Лара.

— Така ще бъда по-спокоен. Да не говорим за Кал.

Лара погледна Дерек на слабата светлина от къщата на Бианко. Колко беше хубав, а любезността и вниманието му го правеха още по-привлекателен. Не й се искаше да го признае, но той наистина й харесваше.

Лара подкара джипа, а Дерек я последва с беемвето. Скоро наближиха Флат Пайн Роуд. Лара мислеше за Дерек. Беше й приятно, че я изпраща. Че пожела да я изпрати. Въпреки голямата изненада от факта, че той бе женен, тя продължаваше да изпитва топли чувства към него. Вече се движеха в гората към къщата на Лара. Лампата в хола й се включваше автоматично в определен час и къщата бе осветена. Наоколо беше спокойно. Лара паркира и тръгна към вратата. Дерек я последва.

— Искаш ли да поогледам? — попита той.

— Не, няма нужда.

Лара измъкна ключа от чантата си. Без да иска, изпусна листа със стихотворението, което бе приготвила да прочете тази вечер. Дерек вдигна листа. Тя отключи и на светлината той зърна напечатаното стихотворение.

— Защо не го прочете? — попита Дерек.

— Не знам. Смутих се.

— Защо?

— Притесних се от теб — призна Лара, пъхна листа в чантата си и плахо вдигна очи.

— Май наистина създадох проблеми — каза той, но по тона му не личеше, че съжалява. — Приятелката ти Кал дори усложни нещата.

— Тя си е такава, но аз я обичам. — Лара го погледна и отново усети флуидите. Лицето му не беше безразлично, тя също се вълнуваше.

— Да ти кажа ли за жената, която съзрях в стихотворенията ти? Една хубава жена, чувствена, чувствителна, но и малко тъжна. Тя ми хареса. И аз я разбрах. Дори ми се струва, че имаме много общо.

При тези думи Лара сведе поглед.

— Бях решил да не идвам на сбирката днес.

— Защо?

— Защото прецених, че може би ще бъде по-добре и за двама ни, ако не дойда.

Лара не разбираше какво означава това откровение.

— А защо все пак дойде?

— Защото реших, че можем да бъдем приятели. Истински приятели.

Сърцето й затрептя. Защо ли? Вероятно нещо в тона на гласа му… Тя го погледна на слабата светлина от хола — мъж, който не само бе привлекателен, но който бе някак различен и я очароваше по необичаен начин.

Последва тишина. Двамата не сваляха очи един от друг. В очите на Лара блещукаха сълзи. Дерек докосна лицето й с върха на пръстите си. После се наведе непринудено и целуна ъгълчето на устните й. Приятелски.

Лара не помръдваше. Целувката не я стресна. Дори я трогна. Обзе я мигновено дълбоко вълнение. Дерек се отдръпна и се взря в очите й. Спокоен, мил поглед. При това много нежен и изпълнен с копнеж.

Дерек като че ли се канеше да си тръгне, но също не помръдваше. Лара стоеше като парализирана, имаше чувството, че дори не диша. Той отново се наведе към нея и докосна с устни устните й. Ръцете му обгърнаха кръста й и телата им се приближиха. Устните й постепенно се отпуснаха, тя пое дъх и усети приятния му мирис.

Целувката им бе нежна, но и нелишена от страст и желание за взаимност. Лара не разсъждаваше, беше цялата отдадена на силното чувство, което я бе обзело. Целувката се задълбочи. Езикът му се плъзна по устните й и погали върха на нейния език. Той я притисна в обятията си, а тя се отпусна в ръцете му. А после устните им бавно се отлепиха и той вече не я притискаше толкова силно. Лара усети дъха му върху лицето си.

Постепенно ръцете му се откъснаха от тялото й. В очите му се таеше въпрос, а може би извинение или почуда? Дерек мълчеше. Преди да се обърне и тръгне към колата, той погали още веднъж лицето й.