Джанис Кайзър
Тялом и духом (2)

Втора глава

Когато се прибра, чистачката си беше отишла. Кашоните бяха подредени в ъгъла на хола, а куфарите — в спалнята. Наоколо блестеше от чистота. Дерек остави продуктите в кухнята и се върна в хола.

Вилата беше приятна и за работа, и за почивка. Тази стая можеше да използва за кабинет. Тук имаше бюро, фотьойл и канапе. Откриваше се гледка към залива, а големите френски прозорци водеха към вътрешно дворче с изглед към върха. Каменната камина сигурно топлеше приятно през зимата, когато леденият вятър засвисти в стрехите. Дерек реши да извади книгите и да нареди бюрото си на другия ден. Тогава щеше да запретне ръкави и, ако всичко вървеше по план, чакаше го много работа до догодина, през лятото, когато смяташе да завърши книгата си.

Взе плика с книгата на Лара и се настани във фотьойла. Загледа се в името й на корицата, изпитвайки приятно чувство от спомена за красивото й лице, което все още бе пред очите му. Странно, отдавна не бе изпитвал подобни усещания към жена. Беше верен на Маргарет, дори когато се разболя, и това постоянство лиши, от каквото и да е по-задълбочено или трайно съдържание мимолетния интерес, който понякога изпитваше към други жени. Не че не ги забелязваше, но вече дори не си спомняше кога за последен път бе мислил толкова дълго за жена, при това след толкова кратка среща.

Дерек прочете първите три-четири стихотворения. Не разбираше много от поезия, но му харесаха ритъма и настроението. От тях те обземаше онова прикрито чувство на тъга, от което като че ли е била обзета и авторката. Или така му се струваше? Затвори книгата. Дали не го налягаше самотата? Вероятно бе потиснат и от думите на Марк. Мъжът отиде до френските прозорци, загледа се в кипарисите на хълма, които се огъваха от вятъра в причудливи форми. Слънцето беше ниско, а гледката — прекрасна и той реши да се поразходи. Идилична природа, мислеше си Дерек, колко хубаво би било лятото да пише навън и да се любува на океана — чак до есента, докато застудее. Подпря се на стар кипарис, извиван от време на време от силния напор на бриза и се загледа в една рибарска лодка на около миля навътре в морето.

Синьо-зелената вода му напомни за очите на Лара Серенов. Дощя му се да ги види отново! Разбираше защо мъжете я харесват. Тя бе сдържана, но и по някакъв мистериозен начин — привлекателна. Дерек вдъхна соления въздух и усети, че мисълта за тази жена наистина го вълнува. В нея дълбоко се таеше някакъв копнеж, копнеж, който той пожела да утоли. Може би в него заговори преподавателят. Бяха разменили само няколко думи, а му се прииска да бъде съпричастен на живота й, да бъде неин приятел.

Сякаш бе свикнал да живее по този начин. Така, в известен смисъл, бе и с Маргарет — вдовица с малко дете, седем години по-голяма от него. Майка му бе споменала, че той вероятно изпитва съчувствие и че сърцето му е подвластно по-скоро на съжалението, но не беше така. Обичаше Маргарет. И сега я обичаше. Макар обстоятелствата да ги бяха разделили и той живееше едва ли не като вдовец, съвсем сам.

И тялото, и умът на Маргарет бяха безвъзвратно поразени от страшната болест. Хората го мислеха за светец, защото той продължаваше да й е верен. Нито за миг не забравяше дълга си. Маргарет му беше жена и Дерек наистина не проумяваше как така съдбата ще промени този факт.

Но ето че срещна тази жена и тя грабна мислите му. Това че я бе забелязал и че го бе привлякла бе напълно естествено. И все пак — защо никога не му се беше случвало преди? Защо?

Дерек се надигна, за да проследи с поглед лодката, която се беше отдалечила от брега. Пред него отново беше Лара Серенов — очите й и широката й чувствена уста. Опита се да не мисли за нея и затова се обърна към къщата, облегнал гръб на грапавия ствол на кипариса. Замисли се за работата си — цяла година щеше да твори сам. Но ето че отново пред очите му изплуваха разрошените руси коси на Лара, прекрасните й очи.

Дерек се наведе, взе едно камъче и го хвърли към заливчето. То цопна във водата и той се замисли за безбрежието на океана и дали това камъче бе смутило поне няколко от безбройните обитатели на глъбините му.

 

 

Джипът подскачаше по пътеката към вилата. Лара внимателно следеше пътя и дърветата. Паркира пред къщата и слезе от джипа. Тъй и тъй беше излязла и след като направи покупките си в супера, включително и пистолета, тя мина през Форт Бряг за зеленчуци. Искаше с едно излизане да свърши всичко.

Докато заобикаляше джипа, за да разтовари продуктите от багажника, тя забеляза някакъв пакет на верандата пред входа на къщата. Приближи се. В краката й лежеше букет, увит в мека хартия. Повехнали жълти рози, които явно бяха пред вратата вече няколко часа. Между цветята имаше бележка.

„Лара,

Съжалявам, ако те уплаших сутринта. Май попрекалих. Но пък приеми го като комплимент, че възпламеняваш толкова лесно мъжете. Само за теб си мисля. Може би чувствата ми се възродиха. Забрави миналото и нека да бъдем приятели. Разбираш какво имам предвид. Дали не сгрешихме, че се разделихме? Да опитаме пак, а? Убеден съм, че ще ни хареса.

Намеренията ми са сериозни. Дай ми шанс.

Стийв.“

Стомахът на младата жена се сви и тя пъхна бележката между розите. Влезе в къщата и остави букета на кухненския плот. Тъжни цветя… Хем й беше жал за Стийв, хем изпитваше ужас, сякаш под въздействието на някакъв повтаряш се кошмар.

Тя разтовари покупките си, като няколко пъти погледна към пътеката с безпокойство. Кой знае, може би бившият й мъж се криеше зад дърветата и я наблюдаваше. Само вътре в къщата, заключена, се чувстваше в безопасност. Подреди кухнята и пъхна пистолета в чекмеджето с покривки. Взе букета и си спомни как наглият поглед на Стийв шареше по тялото й. Картини от съвместния им живот нахлуха в съзнанието й. Една вечер Стийв бе влязъл в малкия им хол само по шорти. Тя беше по нощница и четеше. Явно бе вбесен, че стои до късно и не си ляга.

— Престани да четеш тези тъпи стихотворения! — развика се той. — Хайде, лягай си!

— Нямам настроение за спане, Стийв.

— Ти нямаш, но аз имам!

Тя не се помръдна, той впери яростно очите си в нея, вдигна нощницата й и я огледа като кръвожаден звяр. Тогава бяха още деца, макар и с тела на възрастни; но това не намали с нищо ужаса от онова, което последва. Стийв се опита да свали бикините й. Тя се дърпаше и той сграбчи двете й китки с една ръка, а с другата съдра нощницата й. Лара се бореше, но Стийв ставаше все по-груб и накрая я замъкна на дивана. Когато свърши, тя беше цялата в пот от битката, насинена и натъртена. След това никога повече не го допусна до себе си.

Лара потрепери от спомена и хвърли розите в плика за боклук до плота. Излезе на верандата и опита да се успокои. Слънцето залязваше над Тихия океан и оставяше след себе си оранжево сияние. Дори тази красота, която толкова обичаше, не можа да я откъсне от неприятното чувство.

Посещението на Стийв не означаваше нищо, повтаряше си тя. Както дошъл, така и си отишъл. Подобно на брака им.

Лара дочу някакъв шум и скочи в ужас, че ще види бившия си съпруг. Една катеричка си играеше с изсъхнала клонка. Тази напрегнатост бе необичайна за Лара. Стийв наистина я изнервяше. Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. Слава Богу, че събра кураж и сложи край на този кратък, но кошмарен брак. Стийв винаги се бе интересувал от нея само физически, а същото като че ли можеше да каже и за себе си. След като майка й почина, баща, й се ожени повторно и всичко сякаш тръгна на зле. Не се разбираше с мащехата си, а с баща си не беше близка и появяването на Стийв бе повод да се махне от родното гнездо. В гимназията беше преодолявала изкушението да замести липсата на семейна обич с любовта на момчетата. В последния клас обаче Стийв Адамсън успя да й влезе под кожата. В нощта на абитуриентския бал отне девствеността й. Отчаяна и объркана, Лара се вкопчи в него, за да избяга от къщи и за да отмъсти на баща си, който изобщо не се интересуваше от нея.

Но защо се вълнуваше от всичко това? Бракът й беше разтрогнат преди години, а ето че тя трепереше, сякаш разводът е бил вчера. Лара реши да се стегне и да овладее чувствата си. Най-добре щеше да е да се излегне във ваната и да се отпусне в горещата вода. Пусна резето и влезе в банята. Тъкмо се съблече и звънът на телефона я сепна.

Кой ли можеше да е… Ами ако е Стийв. Лара обу бикините и фланелката си и вдигна телефона в кухнята, колебаейки се дали да каже „Ало?“!

Мъжкият глас отсреща бе непознат. Отначало не разбра кой е, но после се сети, че е мъжът, с когото се сблъска пред супера — Дерек Гордън.

— Дано не звъня в неподходящо време — започна той, вероятно доловил нейната обърканост.

— О, не, не.

— Джордж Крумхолц ми каза, че вие отговаряте за литературното дружество. Взех телефона ви от таблото с информация за жителите. Интересува ме това дружество.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Изискват ли се някакви специални условия, или всеки може да участва в събиранията ви?

— Няма ограничения. Единственото условие е интерес към литературата. Вие пишете ли?

— Пиша, но не литература. Преподавам в университета и работя върху книгата си по политическа философия.

— Ако не се отегчавате от поети, писатели и есеисти — заповядайте. Скоро ще имаме сбирка. Ще ви кажа и точната дата. — Лара остави слушалката и отгърна тефтера си. В този миг дочу шум от кола.

— О, Боже! — промълви тя и погледна зад пердетата. Беше се здрачило, но тя разпозна колата на Стийв.

Обзе я паника. Пистолетът. Веднага отиде до чекмеджето и го взе. Ръката й трепереше. Тогава зърна отворения телефон. Беше забравила за разговора. Вдигна слушалката и каза припряно: — Господин Гордън, трябва да затворя. Налага се.

— Всичко наред ли е?

— Да. Но току-що пристигна един човек, който от известно време ми досажда. — Опитваше да не се вълнува, но усещаше панически страх.

— Да се обадя ли в полицията?

— Не, ако се наложи, аз ще се позвъня на шерифа. — На вратата се почука.

— Не мога да говоря повече. Вече е на вратата. Извинете!

— Да ви се обадя ли по-сетне?

— Не. Всъщност… да. Ако искате. Дочуване.

Стийв отново почука. Само по фланелка, която прилепваше към тялото, Лара пристъпи на пръсти в коридора. Въздъхна с облекчение, като видя, че не е забравила да заключи. Ново почукване. Надяваше се, че Стийв ще си тръгне.

— Лара — извика той. — Знам, че си вътре. Колата ти е отпред. Хайде да поговорим, а?

— Няма да стане — заяви Лара със свит стомах и стисна пистолета.

— Но защо? Намери ли цветята?

— Стийв, губиш си времето. Не желая да разговаряме. Върви си.

След миг Лара чу стъпките му по верандата. Но не чу да отваря вратата на колата. Какво беше намислил?

Нещо изшумя зад гърба й. Тя се обърна и го видя на големия прозорец в задната част на къщата, замря от страх, но не извика. Стоеше, без да помръдва и опитваше да се овладее.

Стийв се взря през стъклото, но вътре беше тъмно. Държеше кутия бира. Натисна дръжката на вратата, ала тя, слава Богу, беше заключена. На прозореца нямаше пердета. Вилата беше толкова усамотена, че Лара ги смяташе за излишни. Сега обаче си даде сметка, че е сбъркала. С тази фланелка се чувстваше като риба в стъклен аквариум.

Стийв я видя и почука.

— Отвори, Лара, нищо няма да ти направя.

Тя стисна пистолета и го скри зад гърба си. Наложеше ли се, щеше да го заплаши. Пистолетът й даваше смелост, макар да гледаше на оръжията като на абсолютна напаст за човешкото общество. Прикривайки страха си, тя се приближи към Стийв.

Той се захили, очевидно доволен от облеклото й.

— Взел съм шест бирички. Нека да ги донеса и ще си поговорим както едно време!

Изражението й беше враждебно.

— Върви по дяволите, Стийв Адамсън! Разкарай се от къщата ми! За последен път те предупреждавам. Махай се веднага!

Стийв се намръщи. По очите му личеше, че доста е пийнал. Той опря огромната си длан на стъклото, без да отмества очи от нея. Лара не знаеше какво да прави, но знаеше, че няма да отстъпи.

Най-сетне Стийв се обърна и запокити бирената кутия в тъмнината. Прескочи перилата и заобиколи къщата. Лара изчака да чуе вратата на колата и въздъхна. И все пак, защо не палеше колата… Тя чакаше.

Отиде до кухненския прозорец и видя бившият си съпруг да седи на мястото до шофьора и да надига следващата бира. След малко той грабна останалите няколко кутии, заобиколи къщата, седна на един от столовете на верандата, вдигна обутия си в ботуш крак на перилата и започна да се налива.

Лара нямаше намерение да се предава. Но с това облекло… Качи се на горния етаж, взе халата си и здравата го завърза около кръста. Пъхна пистолета в джоба, слезе долу и почука на прозореца. Стийв не се обърна веднага, но след малко погледна към нея.

— Стийв, изчезвай, казах ти!

Той се направи, че не чува, наведе назад глава и пресуши поредната кутия. Хвърли я и взе следващата. Лара се вбеси и набра номера на шерифа. Дежурната телефонистка я попита дали я заплашва, или настоява да влезе в къщата.

— Нито едното, нито другото.

— Ами вижте, ще ви изпратя хора при първа възможност. В момента имаме два нещастни случая, пиянско сбиване и не разполагаме с патрулни коли в западния край на областта. Дръжте ме в течение. Може би ще трябва да почакате. Той вероятно ще постои, ще постои, пък ще си тръгне. Но ако буйства, обадете се веднага!

Лара затвори. Ами сега… Не обвиняваше полицията, имаше и по-тежки случаи, но пък трябваше ли една жена да бъде изнасилена, за да приемат сериозно оплакванията й от заплахите на един мъж! Лара надникна и видя, че Стийв продължава да седи и да пие. Не знаеше как да постъпи. Да не му обръща внимание и да го остави да постои, та дано си тръгне? Ами ако се напиеше и се разбеснееше?

Единствено пистолетът й даваше кураж. Но ако се наложеше да го заплаши с него, а той се отнесеше несериозно, може би щеше да се наложи да го използва… Въпреки ужаса, който изпитваше, тя не беше сигурна, че ще може да стреля срещу Стийв. Седна на масата в кухнята, където не можеше да я види. Стори й се, че мина цяла вечност. Седеше със стиснати колене на ръба на стола и чувстваше ужасен студ, въпреки топлото време.

Когато за пореден път отиде до прозореца, вече се беше стъмнило и Стийв се движеше като звяр в клетка напред-назад. Приближи се до плъзгащата се врата и удари с длан по стъклото.

— Лара! — извика той с пиянски глас. Лара потръпна, като чу разярения му вик. — Отвори да поговорим. Какво съм ти направил? Дори ти донесох цветя, дявол да те вземе! — Той отново удари по стъклото и цялата къща се разтресе.

Личеше, че е пиян. Ще рече — много опасен. Докато бяха женени, Стийв Адамсън бе отвратителен пияница, а доколкото чуваше от хората в града, изобщо не се беше променил. Лара извади пистолета от джоба си.

В този миг се чу шум от кола и тя видя фаровете й пред къщата. Шерифът! Не си спомняше някога да се е радвала толкова на полицай.

Затича се към входната врата, пред която спря колата, и светлините й я осветиха цялата.

— Госпожице Серенов, всичко наред ли е? — чу се мъжки глас.

Познаваше този глас, но той не беше гласът на полицай, не звучеше така властно. Лара се вгледа в колата, не беше полицейска. Мъжът изключи фаровете и се приближи. Беше преподавателят, който й се беше обадил.

— Тревожех се и реших да дойда да видя добре ли сте.

Лара беше изненадана и не знаеше какво да каже. В известен смисъл беше разочарована и все пак се радваше, че на помощ й се беше притекъл, ако не шерифът, то поне един приятелски настроен мъж.

Дерек посочи колата на Стийв.

— Това колата на онзи тип ли е?

— Да. Той е отзад, пиян е и не иска да си тръгне.

— Обадихте ли се в полицията?

Строгият вид на Дерек успокои Лара. Той се отнасяше сериозно към нейния проблем и тя му беше толкова благодарна.

— Да — отговори тя и й се прииска да го хване за ръката така, както уплашеното дете се държи за полата на майка си.

Дерек погледна халата й за пръв път, откакто беше пристигнал, и каза:

— Ако смятате, че има смисъл, ще поговоря с него.

— Не знам.

— Нека да опитам — предложи Дерек и Лара го пусна да влезе. Запали лампата в коридора и заключи вратата. После завъртя ключа на осветлението и в хола, и на верандата. Стийв стоеше и мигаше, изненадан от внезапната светлина и от появата на друг човек.

— Как се казва?

— Стийв Адамсън.

Дерек отвори плъзгащата се врата и излезе на верандата.

— Какво става, Стийв? — подхвърли Дерек.

— Ти пък откъде се взе? — попита онзи, като гласът му го издаваше колко е пиян.

— Аз съм приятел на Лара.

— Приятел ли? — иронично подхвърли Стийв и погледна към прозореца. — Тоя приятел ли ти е? Значи него го пускаш вътре, а аз мръзна тук на гадната веранда!

— Стийв, хайде, мисля, че ще бъде по-добре да си вървиш.

— Защо? Защото ти го казваш ли?

— Защото Лара не иска да стоиш тук. Това е от ясно по-ясно. Хайде, тръгни си, преди да е станало късно.

Пияният изпъчи гърди.

— Ами ако вече е станало късно! Никой няма право да ми казва да си вървя, когато не искам. Ти — също!

— След малко ще дойде полиция. Имаш късмет, че пристигнах преди тях. По-добре си тръгни, защото ще те замъкнат в ареста.

— Майната ти! — Стийв почервеня и стисна юмруци.

Лара знаеше, че боят е неминуем. Стийв не беше на себе си. А университетският преподавател нито имаше сила, нито смелост, за да се справи с якия шофьор на камион. Стийв направи крачка към Дерек, а той блъсна пияния великан, който се просна по лице на верандата.

Вбесеният Стийв се изправи на крака. Преди да стигне до Дерек, Лара излезе на верандата и с насочен пистолет му изкрещя да не мърда нито крачка.

— Брей! Какво правиш, бе жена?! — ококори Стийв очи.

— Ще те застрелям! Ако веднага не изчезнеш от дома ми, ще те застрелям!

Той като че ли поизтрезня. Погледна Дерек, а после пистолета в ръката на Лара.

— Едно на едно — промърмори Стийв и мина покрай Дерек, като го закачи с рамо, а после добави: — Ще се върна, няма да се откажа толкова лесно — и се отдалечи.

Лара и Дерек се спогледаха с облекчение. Ръката й с пистолета сякаш изтръпна и тя имаше чувството, че всеки миг ще избухне в сълзи.

— Да влезем — предложи Дерек и я поведе към къщата, но забелязал, че очите й плуват в сълзи, сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

В това време чуха свистенето от гумите на колата на Стийв. Лара трепереше и Дерек приятелски я прегърна, защото тя всеки миг щеше да се разплаче с глас. Дерек я погали по косите и тя усети топлината на ръката му. Той ухаеше приятно, непознат мирис. Лара го погледна смутено.

— Може би ти дължа извинение — усмихна се той. — Приятелят ти като че ли никак не ми се зарадва.

Тя се засмя горчиво и се поотдръпна.

— Аз трябва да ти благодаря. Защото всеки миг очаквах да нахълта през прозореца.

— Но ти беше в бойна готовност — посочи той пистолета в ръката й.

— Исках да го сплаша. Не знам дали бих могла да натисна спусъка. — Лара тръгна към стълбите. — Той дойде съвсем неочаквано. Извинявай за малко, ще се преоблека.

Лара се качи горе, облече си риза, обу дънките и така се почувства много по-добре.

Дерек разглеждаше книгите й, когато слезе долу.

— По телефона спомена, че си преподавател — обади се тя. — В кой университет?

— В Бъркли, Калифорния.

— О! Там е страхотно!

Той се усмихна.

— Тази година ми е сабатикал и затова наех тук вила на брега.

Дерек Гордън имаше особено чувствително и интелектуално излъчване, което допадаше на Лара. Беше привлекателен. Тя рядко харесваше някой мъж, но Дерек беше мил, внимателен и грижовен и тя се чувстваше спокойна с него.

— А как ме откри? — попита тя.

— Не беше лесно. Джордж Крумхолц ми каза, че живееш сред гората, близо до Флат Пайн Роуд. Карах по пътя, четях имената на пощенските кутии и така стигнах до тук.

— Много мило, че ми се притече на помощ. Ако разчитах на шерифа, кой знае какво щеше да се случи.

— Ти се справяш отлично и сама. Аз — също. — Лара се усмихна, все още смутена. — Тук съм и по друг повод — каза Дерек — Купих си книгата ти и искам автограф.

— Сериозно ли говориш? — засмя се тя.

— Да. Книгата е в колата.

— Имало значи за какво да я издам — засмя се Лара, учудена и доволна, че вече забравя ужаса, който бе преживяла само преди няколко минути.

— Ще отида да я донеса — рече Дерек, излезе и бързо се върна. — По пътеката се задава кола. Ако искаш, вземи си пистолета, може би Стийв Адамсън се връща.

Лара посегна към чекмеджето, но Дерек извика от вратата, че е полицейската кола. Лара прибра пистолета и излезе навън. Полицаят вече приближаваше към нея. Беше дори по-едър и от Стийв Адамсън.

— Лара Серенов?

— Да, аз съм.

— Заместник-шериф Стайлс. Имаме сигнал, че ви безпокоят. Това ли е лицето?

— Не, това е Дерек Гордън, мой приятел. Говорех с него по телефона, когато Стийв дойде.

— Стийв?

— Стийв Адамсън. Бившият ми съпруг. Напоследък доста ме безпокои. Тази вечер се беше напил и искаше да влезе вкъщи. Ужасно ме изплаши.

— Тя обаче успя да го накара да си тръгне — обади се Дерек. — Аз опитах да разговарям с него, но беше доста пиян и…

— Извинявайте за въпроса, но това скандал между бивш съпруг и настоящ приятел ли беше? — попита заместник-шерифът.

— Не — остро отговори Лара. — Двамата се видяха днес за пръв път. Аз също се запознах с него днес — кимна Лара с усмивка към Дерек.

— Отскоро сме приятели — каза Дерек и също се усмихна.

— Е, щом е така. Може ли да вляза за малко? — попита полицаят.

Лара го покани в хола. Той седна на един от столовете, а Лара и Дерек се настаниха на дивана. Неговата близост я караше да се чувства още по-спокойна. Погледна го крадешком.

Стайлс ги разпита за някои подробности и Лара му разказа всичко — от сутрешното посещение на Стийв до вечерта. След като спомена и за пистолета, Стайлс потърка брадичка.

— Доколкото разбирам, вие не желаете повече да ви посещава?

— Точно така. Какво можем да направим, за да не стъпва никога повече тук?

— Няколко неща. Подайте официално оплакване. Влязъл е в чужда собственост, посегнал ви е без ваше желание. Но областната прокурорка надали ще ви обърне особено внимание, тъй като има много по-сериозни случаи.

— Господин Стайлс, предполагам, че на вас може и да не ви се струва сериозно, но…

— О, не, не ме разбирайте погрешно.

— Искате да кажете, че ако ме беше изнасилил, тогава вече случаят заслужава внимание. Нали така?

— Изобщо не искам да кажа това. Гледам на случая реално, ако можете, погледнете и вие по-практично. Подобни отношения между мъж и жена са много сложни за разследване, особено когато няма физическо насилие. Дори при изнасилване се изслушват и двете страни.

— Може би трябват свидетели в случай, че ме нападне, така ли?

— Не, госпожице Серенов. Не мислете, че не ви съчувствам. Ако ми бяхте сестра или дъщеря, щях добре да го подредя. Но вие сте гражданка, Стийв Адамсън е гражданин, а ние сме обществени служители. Трябва да преценявам безпристрастно. Ако ме питате за съвет, най-добре си наемете адвокат. Кратък арест или дори съд за нанесени щети набързо ще изпарят романтичните му идеи.

— Значи вие няма да предприемете нищо? — попита Лара и погледна Дерек.

— Мога да поговоря с него, преди да го задържа. Не го познавам лично, но съм чувал за него. Ще си поговорим, дано има резултат. Често пъти появата на полиция има ефект върху подобни лица. Вероятно ще се стресне и ще престане да ви безпокои.

— Добре, съгласна съм — прие Лара. — Само направете нещо.

— Госпожице Серенов, внимавайте с този пистолет. Ако намерим Адамсън на верандата ви с куршум между очите, самозащитата едва ли ще бъде достатъчен довод за оправдание. Искам да кажа — спусъкът се натиска само в краен случай. — Лара въздъхна. — Вие решавате, разбира се. Но ви говоря от опит.

Тя кимна и заместник-шерифът стана да си ходи. Тя го изпрати до вратата. Когато се върна, Дерек четеше книгата й. Младата жена се настани на стола, в който бе седял полицаят.

— Аз също трябва да тръгвам — обади се Дерек. — Но ако смяташ да не нощуваш тук, ще те изчакам да се приготвиш.

— Много ти благодаря, но не искам да те притеснявам повече. Направи толкова много за мен. Дори се сби с непознат, за да ме защитиш.

— Важното е, че всичко приключи добре.

Двамата си размениха смутени погледи.

— Наистина ли си била омъжена за Стийв?

— Преди сто години. Детска грешка.

— И защо те тормози?

— Защото още не е пораснал. Наскоро се разделил с втората си жена и сигурно си е спомнил миналото. Днес разговаряхме за пръв път от тринайсет години.

Дерек поклати съчувствено глава.

— С други думи, изненадал те е неприятно. — Той подаде книгата си и добави: — Мога ли да получа автограф?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Отивам за писалка.

Когато се върна, Дерек каза:

— Стихотворенията ти ми харесват. Прегледах няколко. Много са хубави.

— Пиша от любов към поезията, а не за пари.

— Това важи за повечето стойностни неща.

Лара кимна и написа: „На Дерек Гордън, моят спасител и нов приятел“.

Дерек прочете посвещението и й благодари. Погледна я в очите и там съзря една по-различна жена от тази, която бе срещнал пред магазина. Наистина, вече не бяха непознати като при онази първа среща, и все пак, в погледа й се четеше приятелска добронамереност, която го трогна.

— Как смяташ да прекараш нощта? Може би ще отидеш при някоя приятелка?

— Не знам. — Лара прокара пръсти през къдравите си коси. — Сега съм спокойна. Но щом си тръгнеш, сигурно всеки шум ще ме плаши, защото ще си мисля, че Стийв се връща. Ще звънна на една приятелка и ще спя при нея.

— Мога да те изпратя до магистралата, ако искаш.

— Благодаря, няма нужда.

Лара забеляза колебанието на Дерек. Като че ли не му се тръгваше. Странно, но и тя не искаше да се разделят. Беше й спокойно с него. Мъжът се подвоуми, но накрая стана. Лара съжали, че му отказа да я почака, докато се приготви. В този миг се сети за литературното дружество.

— В суматохата забравих да ти кажа кога ще се събираме. Ей сега ще проверя. — Лара отиде до кухнята и взе бележника, в който записваше ангажиментите си. — Петък, в три часа. В дома на Кал Бианко.

— Наблизо ли е?

— Тя живее в предградието на Мендосино. Ще ти напиша адреса. — Лара му подаде листчето. — На лесно място е. Движиш се около половин миля по крайбрежната магистрала, на юг към Албион, после завиваш наляво. Пада се третата или четвъртата къща. Гледай за повече паркирани коли и ще ни намериш.

Дерек кимна и се отправи към вратата.

— Забележителна вечер, нали? — рече Лара.

Той я погледна в очите.

— Да, взех си и автограф.

— И ме защити.

Той й подаде ръка.

— Осмислена вечер, нали?

Лара стисна ръката му. Беше топла.

— Да. А можеше да бъде и много неприятна.

Като се засмя, Дерек Гордън я претегли към себе си и я прегърна приятелски. Тя се изненада, когато почувства, че топлината и близостта му са й много приятни.

Дерек отиде до колата си. Около къщата беше светло от лампите на верандата, но дърветата тъмнееха заплашително. Лара отново съжали, че му каза да не я изчаква. Дерек потегли и тя заключи вратата. Облегна се на стената и премисли случилото се. За щастие, любезността на новия й познат сякаш потуши неприятните чувства, които Стийв бе предизвикал у нея.

Лара се откъсна от мислите си и реши да се обади на Кал. Искаше веднага да се махне от къщи. Самотата я плашеше. Имаше нужда да е между хора, а къщата на Кал беше пълна с деца — съвсем подходяща обстановка за състоянието й в момента.

— Идвай, разбира се — каза приятелката й на фона на детските крясъци близо до слушалката. — Стой, колкото искаш.

— Сигурна ли си?

— Иска ли питане! Стига да можеш да изтърпиш дечурлигата.

Лара не спомена причината, а обеща да й обясни, когато се видят. После си приготви най-необходимото, взе чантата и бързо се качи в джипа. Докато караше, се замисли колко ли по-различен щеше да бъде животът й, ако наместо Стийв бе срещнала някой като Дерек. Най-малкото, сигурно нямаше да търси спасение в къщата на приятелката си, и то посред нощ. Всъщност онова, което я плашеше, не бе преживяното, а неизвестността — дали опасността бе преминала, дали отново не й предстояха неприятности с този необуздан човек.