Волфганг Холбайн
В руините на Париж (6)

6.

Беше объркан. Беше изпитал чувство, което до този момент не познаваше, да, което досега считаше за невъзможно: чувството за безпомощност, чувството, че не знае какво трябва да направи във всеки следващ миг. За пръв път Кайл се намираше в ситуация, която не можеше да прецени. Всичко беше толкова различно; събитията се развиха по начин, който не само го изненада, но и го потресе. Имаше усещането, че е изхвърлен от релсите. Животът му, който до този момент се състоеше единствено от подчинение, се обърка напълно. Не знаеше защо беше тук. Не знаеше защо Стоун го тласна в трансмитера. И още по-малко знаеше защо не взе в плен капитан Леърд и защо не уби останалите, както повеляваше дългът му. Всичко беше така объркващо, така привидно напълно безсмислено. Изпитваше нов вид болка, една дълбока, тъмна пустота, която го изпълваше целия.

Не знаеше защо изобщо продължава все още да живее.

От всички загадки тази като че ли беше най-голямата. Генетичното препрограмиране, което беше извършено с клетъчния код на неговата ДНК, не само го превръщаше от човек в свръхчовек, но и би трябвало незабавно да предизвика смъртта му, още в същия момент, когато беше излязъл от трансмитера и беше разбрал, че другият край на връзката се намира действително на Шаит.

Но той живееше и беше извършил нещо невероятно: той беше предал господарите. Не само не беше пленил капитан Леърд, както гласеше заповедта му, но беше помогнал на нея и на останалите да осъществят бягството си и същевременно беше убил двама други слуги. Освен това беше донякъде отговорен и за смъртта на жрицата. Старата жена навярно е изгубила разсъдъка си, когато го е видяла.

Каквото и да беше означавало за нея появяването му, то сигурно беше толкова жестоко, че тя беше предпочела да умре, отколкото да бъде докосната от него.

Може би, мислеше си той, това се дължеше на раните му. Беше ранен много по-тежко, отколкото кой да е мегавоин преди това. Нападението на капитан Леърд в пустинята едва не предизвика смъртта му. И той далеч не беше се възстановил, когато беше проникнал в Шаитаан и се беше видял нападнат от десетки мравки, подчинени на Стоун. Може би нещо в мозъка му се беше объркало.

Кайл знаеше колко уязвим беше този орган въпреки всички промени, който бяха предприети с него. Това беше опасност, която учителите му непрекъснато му бяха подчертавали: все едно, какво правеха с него, в тялото му нямаше нито един орган, който да не беше в състояние да се възстанови за изключително кратко време. Единственото изключение представляваше мозъкът. Беше прекалено сложен и комплексен, за да могат клетките му да се възстановят независимо една от друга. Естествено, бяха се погрижили предварително и за този орган. Кайл знаеше, че в мозъка му имаше биологичен контрол, който не правеше нищо друго, освен да проверява непрекъснато функциите на останалите мозъчни клетки; подобно на непрекъсваема компютърна програма в свръхсложен електронен прибор. И че тази група от клетки трябваше да доведе незабавно до смъртта му, ако установеше, че способността му за логическо мислене и действие намалее до една определена степен. Но какво ли, помисли си той, ако точно тази част от мозъка му се окажеше изключена?

Той не проследи мисълта си до край. Не, каквото и да се беше случило с него, то нямаше нищо общо с някаква погрешна органична функция или с грешка в основната му програма.

Той си припомни онова, което му беше казала капитан Леърд. Думите й не би трябвало да го впечатлят, но те го бяха направили и бяха докоснали нещо у него. Струваше му се, че нещо се пробужда у него, някакъв съвсем друг Кайл, който нямаше нищо общо с мегавоина, какъвто той беше двайсет и пет години от живота си. Все още не знаеше как да се отнася към този нов Кайл — но той го плашеше.

Свръхизострените му сетива реагираха и Кайл откликна инстинктивно. Метна се светкавично встрани, озова се с движение на рис зад ствола на някакво могъщо дърво и едва тогава се ослуша.

Мирисът и оптическите впечатления от гората изведнъж се стовариха подобно на морска вълна върху него и го объркаха тотално за известно време. Той разбра, че за някакъв интервал от време, който не беше в състояние да прецени, навярно е тичал почти сляп из джунглата. Не беше забелязал почти нищо от своето обкръжение, а се беше занимавал единствено със своите собствени мисли и чувства. И това го изплаши отново. Не беше ли учил да посвещава цялото си внимание на заобикалящата го среда, независимо от това къде се намира и какви проблеми го занимават? Какво ставаше с него, кой можеше да му каже?

Кайл осъзна, че отново се съсредоточава повече върху собствените си мисли, отколкото върху обкръжението си и се насили да притвори очи и да се ослуша за шума, който го беше предупредил.

В първия момент това не му се удаде; в джунглата отекнаха най-различни шумове и звуци — шумоленето на вятъра сред върховете на дърветата, крясъците на животни, стъпките на малки твърди крака на насекоми по листата и по земята…

— За пръв път в живота си Кайл прокле неестествената острота на сетивата си и на слуха си, защото той му позволяваше да регистрира не само дишането на човек петдесет метра разстояние, но и всички останали безброй звуци, които бяха винаги и навсякъде, дори и там, където за обикновеното човешко ухо съществуваше само тишина. Обикновено той беше в състояние чисто и просто да елиминира тези смущаващи шумове, но сега това му се удаваше с мъка. Трябваше му безкрайно много време, за да открие отново звука, а след това минаха още няколко секунди, докато осъзнае какво точно чува.

Това бяха стъпки. Стъпките на двама мъже и четирима или петима слуги, които бързо се приближаваха към скривалището му. И които не си правеха особен труд да се движат тихо. Очевидно се чувстваха съвсем сигурни — но защо ли пък не? В края на краищата това беше техният участък, мястото, където си бяха у дома.

Кайл се ослуша още малко, после се изправи и се промъкна няколко метра вляво зад ствола на някакво паднало дърво. Силната воня на гнилоч щеше да прикрие собствената му миризма.

Кайл зачака. Минаха само няколко секунди, докато стъпките бяха направили впечатление и на обикновен наблюдател-човек, и най-сетне той ги видя. Ниските храсталаци се развълнуваха, когато един от избързалите напред слуги започна да проправя път за останалите с помощта на мощните си ръце. Кайл престана да диша и за миг дори и сърцето му спря да бие.

Двамата мъже бяха мегамани като него. Бяха още съвсем млади, но се държаха прекалено лекомислено дори и за ученици. Маскировъчната система на хамелеоновите им костюми не беше включена, така че черният цвят на облеклото им отчетливо се открояваше на фона на обагрената в зелено и виолетово джунгла. И вместо да следят наоколо си, те като че ли се осланяха единствено на вниманието на слугите, защото бяха потънали в задълбочен разговор. Кайл не обърна внимание на думите им, той можеше да чува смеха им, а един от двамата непрекъснато сочеше храста пред себе си.

„Глупаци“, помисли си Кайл, изпълнен с презрение. Даже за огромния туземец с червената кожа, който придружаваше капитан Леърд, щеше сигурно да бъде безкрайно лесно да изненада двамината. Щеше да успее да се справи с тях, още преди да са разбрали, че са в опасност, и…

Кайл отново бе пронизан от леден ужас, когато осъзна какво прави. Той наблюдаваше тези двама мегаман и с очите на враг. Преценяваше шансовете си да ги победи; машината убиец, каквато представляваше той, действаше вече на пълни обороти, но онова там отпред бяха неговите братя! Какво ставаше с него, по дяволите!

С внезапно движение той се изправи и вдигна и двете си ръце. Наистина, не двамата глупаци, а слугите регистрираха това движение, двама от тях се обърнаха светкавично и извадиха оръжията си. Но не дадоха изстрел, когато видяха кой стои пред тях.

Двамата млади мегавоини също прекратиха своя разговор. Единият от тях все пак запази достатъчно присъствие на духа и нагоди цвета на облеклото си на заобикалящата ги среда. Другият само гледаше Кайл с широко отворени очи. За момент Кайл изпита истинско изкушение да даде урок на този млад глупак. Но, разбира се, не го направи. Продължи да стои неподвижен, после прекрачи с огромна крачка падналото дърво и се приближи до двамата мегавоини. Слугите проследяваха всяко негово движение, предпазливи, с насочени оръжия, но не предприемаха нищо, само гледаха нерешително ту него, ту двамината млади воини.

Кайл се приближи до двамата на разстояние от три метра.

— Кой си ти? — попита тоя, чийто маскировъчен костюм беше включен.

— Казвам се Кайл — отвърна Кайл. — Мегавоин първа степен.

Изчака напразно за някаква реакция. Засече само ускорена сърдечна дейност у двамината. Но това вълнение се дължеше единствено на внезапната му поява, а не на звука на името му. Изглежда дори не знаеха, кой беше той.

— Кайл? Никога не съм чувал това име.

— Бях… за известно време далеч оттук — каза Кайл уклончиво. — Моля, деактивирай костюма си. Обърквам се, когато говоря с някакво листо — добави той.

Воинът се поколеба за миг, после обаче посегна с ръка към колана си и размазаното петно пред гората се превърна отново в стройно тяло, облечено в черен костюм; друга грешка, която никога не би се случила на Кайл. Той най-сетне разбра, че тия двамата не представляват никаква опасност. Ако беше пожелал, те щяха да загинат, без дори да разберат какво изобщо става.

— Ти си… — Внезапно по лицето на единия от двамата млади мъже премина израз на силна уплаха. Ръката му посегна към колана и хвана оръжието. Най-сетне и недосетливият му спътник като че ли почна да разбира, че в лицето на Кайл имаха насреща си не някой безобиден турист, защото и той извади оръжието си и отстъпи три-четири крачки назад. Кайл положи известни усилия, за да прикрие презрителната си усмивка.

— Аз съм този, когото търсите — заяви той спокойно. — Смятам, че търсите именно мен?

— Не мърдай! — заповяда по-младият от двамата. — Направиш ли едно само излишно движение и си мъртъв!

Кайл се усмихна уморено.

— Няма да се съпротивлявам — каза той. — Убийте ме.

Оръжията на двамата млади воини продължаваха да бъдат насочени заплашително към главата му, а в същото време двама от слугите се приближиха и посегнаха към ръцете му. Извиха ги грубо на гърба му и ги завързаха там. Около глезените му поставиха два стоманени пръстена, така че можеше да върви само със ситни, тромави крачки. После двете мравки бързо се оттеглиха отново назад. За разлика от двамата глупаци те очевидно доста добре знаеха, че Кайл, дори окован с белезници, продължава да бъде смъртоносна заплаха за тях.

— Нужно ли е да те упояваме или ще ни последваш доброволно? — попита по-младият от воините.

Вие трябва да ме заловите жив? — попита той изненадано.

Мегаманът кимна.

— По възможност. Но ще те убия, ако дори само се опиташ да избягаш!

Кайл не си направи труда да каже нещо в отговор на това.

 

 

След изкачването нагоре обратният път й се стори направо като почивка, поне в първите минути. Жан ги преведе през известно разстояние от незащитената местност до някаква руина. Слязоха в приземния етаж. Оттам пътят водеше през някаква полуразрушена канализационна шахта, в която наистина за последните петдесет години не бяха се стичали отпадъчни води, но която въпреки това вонеше ужасно. После вървяха още известно време по канала, докато Жан спря отново и се улови за една клапа на пода; действията му се извършваха в абсолютен мрак, но с такава увереност, сякаш можеше да вижда в тъмнината.

След това по даден от него знак бяха се спуснали по една стълба надолу. Въпреки че Черити не можеше да види дори собствената си ръка пред очите, тя усети, че пропастта е много дълбока. Сигурно отдавна вече се намираха под нивото на реката, а продължаваха да се спускат надолу. Жан ги преведе през истински лабиринт от канали, които на места бяха толкова тесни, че им се налагаше да се придвижват на четири крака. Но те не бяха единствените тук вътре. Няколко пъти Черити чу шумове, които не бяха предизвикани нито от нея, нито от някой от останалите, а веднъж Жан се спря рязко и им нареди шепнешком да пазят тишина. Те се подчиниха. И макар че Черити не чуваше ни най-малък звук, тя имаше усещането, че е наблюдавана и следена — от очи, които можеха да виждат в абсолютния мрак тук долу също толкова добре, колкото и навън на дневна светлина.

След известно време Жан въздъхна облекчено и им заяви, че могат да продължат пътя си. Черити го попита за причината на безпокойството му.

— Плъхове — бе лаконичният му отговор.

Черити усети наново ледена тръпка. Тя мразеше плъховете. Щом тези отвратителни гризачи, готови винаги да нападнат, бяха оцелели в този свят, то това означаваше, че се бяха нагодили към него, това можеше да се твърди с доста голяма сигурност. И Черити нямаше никакво желание да се среща с някой от тези плъхове, които обитаваха ужасяващата джунгла.

— Колко ни остава още? — изръмжа след малко Скудър. Гласът му звучеше зловещо и неестествено сред този висок кръгъл тунел, през който се придвижваха. Мина доста време, преди да утихне ехото на думите му, което прозвуча също така глухо и металически, както и стъпките им.

Жан не отговори на въпроса и Черити се сети едва след няколко секунди, че той изобщо не го беше разбрал. Тя преведе бързо и французинът отговори:

— Ей сега ще стигнем. Само един момент.

Действително не мина и минута, когато той им нареди с няколко думи да изчакат. Отдалечи се в мрака, но не отиде много надалеч. После го чуха да пипа нещо и изведнъж пред тях се появи ярка, бяла светлина.

Черити закри, заслепена, очи с ръцете си. Скудър и Нет също стиснаха очи изплашено, само Гърк остана да стои напълно безразлично на мястото си и се втренчи в ослепителния конус, образуван от светлината. Черити се попита дали той през последните минути мълчеше, защото беше единственият, който можеш да види нещо в тази тъмнина?

— Елате насам!

Ситно преминавайки, Черити пристъпи към него. Очите й постепенно свикнаха с ярката светлина. Сега вече тя можеше да се убеди, че се намираха действително в някаква тръба, чиито стени бяха на петна и бяха покрити на места с ръжда като от проказа. Във въздуха се чувстваше интензивен, неясен мирис и затрудняваше дишането. В първия момент Черити не можа да го определи, но после погледът й падна върху черната, лепкава кал, стигаща до глезените, която покриваше дъното на тръбата, и те разбраха къде се намират. Тръбата беше част от стар нефтопровод, една от многобройните стоманени артерии, които бяха снабдявали световната столица с черната кръв, поддържаща сърцето й: нефта.

На две крачки от Жан тя се спря и вдигна поглед към него, изпълнен с изненада и любопитство. Младият французин не беше стъпил на земята, а се беше качил на някаква странна конструкция, която в първия момент напомни на Черити на мотопед, но превозното средство имаше не две, а шест колела. Четири от тях бяха прикрепени към нещо като външна ос, образуваха ъгъл от трийсет градуса спрямо мотора, така че гумите можеха да се движат по повърхността на извитите нагоре вътрешни стени на тръбата на нефтопровода.

Превозното средство правеше смешно впечатление само на пръв поглед, после Черити осъзна колко смисъл имаше в една такава конструкция вътре в тръбата. Би било доста рисковано начинание, ако някой се опиташе да кара мотор вътре в триметрова тръба. А с това возило задачата щеше да е невероятно лека. Ако двигателят, който се виждаше изпод нацепената пластмасова броня, действително беше това, което обещаваше големината му, то тогава Жан сигурно би могъл да се придвижва с това нещо опирайки чак до тавана.

На младия французин не бяха убегнали учудените погледи, които Черити хвърляше на забележителното му превозно средство. Лицето му засия гордо:

— Харесва ли ви моят мотор? — попита той.

— Това е… доста интересна конструкция — отвърна Черити уклончиво. — Сам ли сте си го конструирали?

Жан кимна въодушевено.

— Трябваше да го видите, когато го получих. Истинска развалина. Трябваха ми две години, за да го направя. Но сега е най-бързият, който съществува в Свободната зона.

— Искате да кажете, че не сте единственият, който притежава такова нещо? — прекъсна го Черити.

Жан я изгледа, като че ли го беше попитала дали слънцето изгрява сутрин.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Повечето си имат такъв мотор. Как иначе ще може човек да отиде от едно място до друго?

— Естествено — отвърна Черити с неуверена усмивка. — Какъв глупав въпрос! — Тя кимна с глава към тъмнината зад Жан. — Значи има и други такива свързващи тунели?

— Колкото искате. Само аз знам за двадесетина. Някои от тях са съборени, а два или три тунела бяха затворени, след като мъжете, които отидоха да ги проучват, не се завърнаха обратно. Но общо взето те са сигурно място — добави той почти припряно, когато видя, че Черити потрепери леко. Мравките не слизат никога тук долу, а също и ловците. Мисля, че те дори не знаят, че съществуват подобни подземни канали. — После той замълча за момент. — Обаче сега имаме един малък проблем.

— Да?

— Мога да взема само един от вас, в краен случай и джуджето. Но останалите двама ще трябва да чакат тук, докато се върна.

— Можем да се движим пеш — каза Черити. — Вие само карайте пред нас и ни показвайте пътя.

— Да вървим пеш?! — Жан се разсмя, сякаш е чул страхотен виц. — Има около десет километра. А на мен ще ми трябват само няколко минути с мотора. Затова пък ще трябва да карам три пъти.

Черити преведе думите му на останалите. Скудър направи ядосана физиономия.

— По-скоро ще пропълзя това разстояние на четири крака, отколкото да се кача на това нещо — заяви той.

Нет само смръщи чело, но Гърк побърза да подкрепи Скудър с енергично клатене на глава.

— Глупости! — отвърна Черити. — Нямаме нито време, нито сили да вървим пеша шест или седем мили през празен тръбопровод. Младежът е прав — един от нас трябва да тръгне с него и да разговаря с неговите хора, а останалите ще чакат тук. — Тя посочи раната на рамото на Скудър, там, където го беше улучила нажежената метална отломка. — Най-добре ще е да го придружиш ти. Нужен ти е лекар.

Скудър само махна с ръка.

— Ти тръгваш — каза той с глас, който не търпеше никакво възражение повече.

— Има право — обади се Нет. — Дори и само заради това, че си единствената от нас, която говори езика му. На Скудър и мен ще ни бъде трудно да отговаряме на каквито и да било въпроси.

— А може и не всички да са толкова любезни, колкото това хлапе тук — добави Гърк.

Черити погледна ядосано джуджето, но не се противопостави повече. Мисълта да остави тук другите никак не й допадаше, но нямаше никакъв друг избор. Само кимна с натежало сърце.

— Е, добре. Ще го пратя обратно колкото е възможно по-бързо.

Тя се обърна, отиде при Жан и се накани да се метне на седалката на мотора, но момчето поклати глава и й даде със знак да разбере, че трябва да изчака още малко. Тя видя с изненада как той се привежда над кормилото и почна да пипа по него, след което го изтръгна с едно-единствено дръпване. Завъртя се сръчно на седалката, плъзна се към задния й край и закрепи кормилото там. Секунда по-късно изгасна фарът, който беше заслепил Черити и останалите, вместо него от другата страна на мотора светна нова бяла светлина. Вероятно моторът има и два двигателя, помисли си слисано Черити, или пък момчето така беше преустроило машината, че тя да може да върви както напред, така и назад.

Тя погледна за последен път към Скудър, в резултат на което получи в отговор една почти злорада усмивка, после се настани на седалката зад Жан.

— Дръжте се здраво — каза Жан. — Може да ви пораздруса малко.

Той включи двигателя. В тясната празна тръба ревът му прозвуча още по-силно, отколкото си беше всъщност, и Черити трябваше доста да се стегне, за да не запуши изплашено ушите си с длани.

— Готово? — изкрещя Жан през рева на мотора, като въртеше нервно дръжката на газта и караше машината да надава непрекъснато нов вой, сякаш шумът, който се вдигаше досега, не беше още достатъчен.

— Готово — отвърна Черити. В следващия миг тя се вкопчи с всичка сила в него и отчаяно се съпротивляваше да не бъде преметната чисто и просто назад, защото младият французин наду рязко газта: машината се метна напред с огромен скок и профуча подобно на снаряд през тръбата.

— Не толкова бързо! — изкрещя Черити през воя на мощния мотор.

Действително, Жан намали малко газта и превключи на по-висока скорост, така че тътенът на машината не беше вече толкова оглушителен.

— Не карайте толкова бързо, Жан — изкрещя отново Черити. — Моля ви! Искам да стигна жива при вашите хора!

Жан се засмя през рамо, пълен с младежка жизнерадост.

— Трябва да караме бързо! — изкрещя той в отговор.

— Но защо? — изрева Черити. — Нали няма значение, дали ще мине една минута в повече или в по-малко…

Голяма сива сянка профуча край тях, толкова бързо, че Черити не успя дори да разгледа какво беше това, но след първата последва втора, трета, накрая се появи цяла орда сиви, рунтави тела.

Инстинктивно се улови още по-здраво за Жан и не каза нищо повече, когато той отново даде газ и ускори още повече движението им. Черните и червени петна по стените на тръбата се превърнаха в несекващ поток от цветове и движение, който преминаваше край тях като буреносните облаци в някой силно динамичен филм.

А сивите тела отново и отново профучаваха край тях: едри, рунтави същества с проблясващи очи и нокти, които изглеждаха като малки ножове по повърхността на стоманата и понякога се опитваха да достигнат и до тях, но не успяваха, тъй като Жан бе доста усъвършенстван в ловкостта си да ги избягва.

Черити се питаше как ли можеше да различи тези животни при развиваната скорост и то така навреме — тя самата не виждаше нищо друго, освен размити цветове и форми.

Най-сетне превозното средство намали скоростта си. Все още хвърчаха с около шейсет-седемдесет мили и час през тунела, но след онова, което току-що беше преживяла, на Черити тази скорост се стори почти разходка.

— Какво беше това? — попита тя.

— Плъхове — отвърна Жан, без да се обръща към нея.

Черити потрепери. Ако това бяха плъхове… някои от животните бяха големи почти като овчарски кучета!

Постепенно Черити започна да различава подробности от обкръжението. Тунелът не навсякъде беше така запазен, както по отсечката, през която бяха пътували досега. Два-три пъти те минаха през огромни ями, очевидно изровени нарочно. А веднъж се натъкнаха на място, където таванът се беше срутил, така че трябваше да се навеждат ниско над седалката, за да могат да преминат.

И най-сетне забелязаха светлина.

И началото това беше само някаква искра в тъмнината пред тях, която обаче почна бързо да се превръща в червеникав светъл кръг. Жан още веднъж намали скоростта и Черити забеляза, че на няколко пъти включи и изключи фаровете, може би за да даде някому знак.

Внезапно железният тунел свърши и странното возило се озова в някакво огромно кръгло пространство, прилично на храм от ръждясала стомана. Моторът се заклати и накрая се обърна бавно на дясната си страна, загубил равновесие поради тежестта на предните си колела. Черити инстинктивно се хвана още по-здраво за Жан.

Въпреки това едва не хвръкна от седалката, когато двете десни странични колела опряха с внезапен удар в земята.

Жан натисна силно спирачката, изключи мотора и се обърна ухилено към нея.

— Наред ли е всичко? — попита той весело.

Черити направи гримаса.

— Да — изръмжа тя. — Но къде, по дяволите, сте се учили да карате мотор?

С елегантно движение французинът слезе от мотора, мина крачка назад и протегна ръка, за да помогне на Черити да слезе долу. За момент беше изкушена да игнорира ръката му, но после посегна бързо към нея, измъкна се несръчно от седалката на мотора, който стоеше наклонен при спирането, подобно на заседнал кораб, и за пръв път се огледа внимателно.

Навсякъде в огромната зала от стомана имаше мотори, подобни на този на Жан, и все пак неприличащи един на друг. Имаше най-странни конструкции, някои от които изобщо не приличаха на такива, за които може да се предположи, че ще се движат наистина. Един мотор пък приличаше на стоманена паяжина, в чийто център беше прикрепена седалка. Е, помисли си иронично Черити, защо пък не? Времето на индустриализираното масово производство отдавна беше минало окончателно. Това, което се произвеждаше днес, беше най-изискана ръчна изработка.

Тя откъсна погледа си от моторите и се завъртя в кръг. Залата, в която се намираха, не представляваше нищо друго, освен огромен, празен резервоар. Освен тунела, през който те самите бяха влезли тук, по ръждясалите стени се виждаха още поне петнайсетина отвори на други тръбопроводи. На отсрещната стена тя съзря голяма, запоена с тежки метални плочи врата, която беше поставена допълнително, ломите и милнът и тук представляваха объркана плетеница от петна от ръжда и катраненочерна тиня, но подът беше изненадващо чист. Очевидно тази зала беше често използвана.

Звукът от тежки стъпки я накара да се обърне. Между безразборно спрените мотори се бяха появили две фигури, които бързо се приближаваха към тях.

— Жан! Къде по дяволите…

Мъжът — беше няколко години по-възрастен от Жан, но носеше същото облекло и държеше оръжие в ръката си — изненадано млъкна, когато забеляза Черити. За миг като че ли беше само объркан, после обаче свали със смешно бавно движение оръжието си и го насочи към Черити.

— Коя сте вие? — попита той.

Черити понечи да отговори, но Жан я изпревари.

— Свали оръжието — каза той. — Тя не е опасна.

Но Анри не свали оръжието си. Черити забеляза разтревожено колко силно треперят ръцете му. Надяваше се много, спусъкът на това очевидно саморъчно сътворено оръжие да не е прекалено чувствителен.

— Коя сте вие? — повтори Анри. В гласа му се чувстваше страх.

— Моля те, Анри — каза Жан. Той бързо застана между Черити и другия и почна да жестикулира с ръце. — Остави тая глупост! Ще ти обясня всичко!

Анри не отговори, но спътникът му направи бързо две крачки встрани и насочи второ, подобно на първото, оръжие към Черити. За разлика от Анри лицето му не показваше ни най-малка следа от ревност.

— Дръпни се настрани, Жан — повтори пак Анри.

Този път Жан се подчини. Той погледна бързо, почти заклинателно към Черити и започна отново:

— Ако чисто и просто ме изслушаш за две минути, ще разбереш, че си на път страшно да се изложиш.

Анри го погледна за момент доста неуверено и малко сведе оръжието надолу.

— Коя е тя? — попита той. — Откъде идва?

— Срещнах я навън — отговори Жан. — В джунглата и…

— В джунглата?! — Очите на Анри се разшириха от изненада. — На отсрещната стана? — Той вдигна оръжието си отново, и то със светкавична скорост. Облиза нервно устните си с върха на езика.

Жан изпъшка.

— С удоволствие ще обясня — отвърна той. — Ако ме оставиш да се доизкажа. — Посочи за обяснение към Черити, после към мотора си и накрая към тунела, от който бяха дошли. — Бях оттатък. Нещо става на отсрещната страна на реката.

— Имаше някаква експлозия — каза Анри. — Цялата зона е в тревога. Оттатък нещо беше взривено.

— Зная — каза Жан. — Беше техен самолет.

Анри го изгледа с неприкрито съмнение.

— Самолет?

— Той ни атакува — потвърди Жан. — Мен и нея и останалите. Ние бяхме всъщност там, когато той се взриви.

— Кои останалите? — намеси се вторият мъж.

Този път Черити изпревари Жан, когато той поиска да отговори. Застана бързо до него и се обърна към мъжа, който продължаваше да държи оръжието си насочено към нея.

Въпреки че досега беше произнесъл само едно изречение, тя имаше сигурното усещане, че той е онзи от двамата, с когото трябваше да разговаря.

— Моите спътници и аз — произнесе тя на френски.

— Там вън има още?

— Има още трима — каза Жан. — Чакат да се върна и да ги докарам.

— Ти няма да правиш нищо — нахвърли се мъжът върху него. Даде знак на Анри, без да изпуска Черити от очи нито за миг. — Върви и съобщи на Барлър, че имаме гости. Аз ще я пазя.

Анри се поколеба за малко, преди да изчезне тичешком.

— Не прави никакви глупости — възпротиви се Жан. — Останалите трима ме чакат. Обещах им, че ще ги докарам. Да не искаш плъховете да ги изядат?

— Ти оставаш тук — настоя мъжът. — Нищо няма да им се случи. Ще се погрижим за тях, не се безпокой. А вие… — Той направи кратко, но повелително движение с оръжието си, — вие оставете съвсем внимателно оръжията си на пода.

Черити не каза нищо и извади лазерния пистолет от колана си. Предпазливо го остави пред себе си на земята и леко го побутна с крак към мъжа. Тъмнокосият смръщи чело, като видя, че това е един от ония малки лазерни пистолети, с които си служеха мравките, но не каза нито дума.

Изведнъж Черити се усъмни дали в лицето на приятелите на Жан са си намерили истинските съюзници. Погледна Жан полувъпросително, полуядосано, на което французинът отговори само със смутено свиване на раменете.

— Съжалявам — каза той. — Аз също не разбирам, какво…

— Добре, добре — прекъсна го Черити. — По принцип те са прави. Нямаше да са добри войници на пост, ако не ме подозираха.

— Глупости! — лицето на Жан потъмня, когато той погледна към мъжа с оръжието. Другият отвърна спокойно на погледа му и след известно време Жан отново се обърна и закрачи в привидно отегчение към Черити.

— Слушайте — прошепна той. — Те… нищо не знаят за крепостта. И много би ми се искало да си остане така.

Черити погледна изненадано момчето. В първия миг й се стори невероятно Жан да е запазил в тайна находката си през всичките тези години, но един втори поглед право и очите му й показа, че това наистина беше така.

— Ще се опитам — отвърна тя тихо.

— Какво си шушукате вие там двамата? — попита остро въоръженият мъж.

— Нищо! — Жан го стрелна с поглед. — Опитвам се само да я уверя, че ние тук в Свободната зона не сме всичките такива носорози като вас двамата!

Черити с мъка потисна смеха си. Но не каза нищо повече.