Волфганг Холбайн
В руините на Париж (11)

11.

Това беше първата нощ от дълго време насам, през която тя имаше усещането за сигурност и не беше измъчвана от кошмари. Събуди се от слънцето, което грееше в лицето й, и въпреки че беше светло, тя продължи да лежи със затворени очи и да се наслаждава на топлината. И за тези минути си позволи лукс, който никога не си беше позволявала досега, през всичките тези седмици, които бяха изминали от събуждането й в бункера: да се поддаде на илюзията, че всичко е било само лош сън, че ей сега ще си отвори очите и ще се озове отново в леглото си в малката бяла къщичка в едно от предградията на Ню Йорк.

Но това си остана илюзия и тя се разпръсна, когато си отвори очите и видя, че не е сама.

На един стол до леглото й седеше някаква мършава фигура с тяло на дванайсетгодишно дете и глава на плешив великан-столетник. Гърк очевидно беше заспал; главата му, която като че ли наистина беше прекалено тежка за врата му, се беше отпуснала настрани. Мърдаше неспокойно насън, а устните му произнасяха беззвучни думи на някакъв чужд непонятен език.

Черити седна безшумно в леглото и се вгледа внимателно в джуджето. Гърк почти непрекъснато носеше широка намотка, която прикриваше тялото му почти до кокалчетата. Главата си все криеше под огромна качулка. Сега обаче беше облечен само с панталони до коленете и тънка риза. Странното несъответствие между главата и тялото му сега още по-силно се набиваше на очи. Докато Черити разглеждаше мълчаливо джуджето, тя се попита с чувство на лека изненада, как така нито на нея, нито на някой от другите беше направило впечатление, колко странно изглеждаше в действителност Гърк. Беше хуманоидно същество, но определено не беше човек. И не за пръв път тя изпита внезапната увереност, че единствената причина, поради която никога не си беше задавала този въпрос, беше тази, че Гърк не желаеше тя да го направи.

Изведнъж Гърк се събуди. Не мръдна, а само вдигна клепачи, но в погледа му нямаше умора, а само израз на странно дълбока, почти бащинска симпатия.

— Кой си ти? — попита тя.

Вместо да отговори, Гърк се усмихна леко, намести се удобно на стола и сведе поглед надолу. По лицето му пробяга смутено изражение. Наведе се, вдигна наметката, която се беше свлякла на пода до стола му и се загърна плътно в нея. Изведнъж пак заприлича на дете, което се е облякло с дрехите на възрастен, защото му е станало студено.

— Надявам се да не съм те събудил — обади се Гърк.

Черити поклати глава.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Чаках те да се събудиш — отвърна Гърк. — Имах чувството, че двамата трябва да си поговорим. Насаме.

Черити се попита дали наистина беше случайност, че Гърк отново я беше изпреварил. От бягството им от Шаитаан те нямаха нито време, нито възможност да разговарят. Но един разговор беше необходим, защото от него можеше да зависи всичко, което щяха да предприемат в бъдеще. С внезапна уплаха тя осъзна, че знанията на това уродливо джудже можеше да решат съдбата на цялата тази планета.

— Да — каза тя. — Струва ми се, че има някои неща, които трябва да изясним.

— Стоун е говорил с теб — каза загрижено Гърк. — Така си и мислех, че тая дърта клюкарка няма да си сдържи устата.

Черити се усмихна едва доловимо. Досега Гърк много успешно беше играл ролята на глупак, но в действителност той беше всичко друго, само не и това.

— И тъй? — попита Черити. — Кой ще започне? Ти или аз?

Гърк изпъшка.

— За съжаление нямам цигари, които да мога да ти предложа.

Черити го изгледа въпросително.

— Би могла да изтръскаш пепелта им върху главата ми, а аз щях да извикам високо: mea culpa!^[1] и да се удрям в гърдите — поясни Гърк.

Черити се разсмя, без да иска.

— Никога не се отказваш от ролята на клоун, а?

Може би съм наистина такъв? — отвърна Гърк сериозно.

Струва ми се по-скоро, че си опасен, малкият.

Гърк се ухили широко, но в очите му имаше недоверчиви искрици.

— Опасен ли? — попита той.

Черити кимна.

— Опасно глупав или опасно коварен — все още не съм напълно сигурна.

— Коварен, може би — отвърна обидено Гърк. — Но глупав не съм по никой начин.

— Наблюдаваше най-спокойно как двамата със Скудър почнахме с дружни сили да копаем гроба за цялата тази планета — каза Черити.

— Сега се надценяваш, Черити — отвърна Гърк с усмивка. — Толкова дълбоко изобщо не сте в състояние да копаете.

— Престани да се правиш на идиот — помоли Черити уморено, — знаеш добре какво имам предвид. Стоун ми разказа какво се е случило с родната ти планета.

Тя наблюдаваше внимателно джуджето. Беше очаквала при тези думи той да се изплаши или да се разгневи, но Гърк продължаваше да се усмихва невъзмутимо.

— Истината ли е казал? — попита тя.

— Кой? — каза вместо отговор Гърк.

— Стоун — отвърна търпеливо Черити, макар че погледът на Гърк й показваше, че той много добре разбира какво иска тя от него. — Малко преди те да дойдат, нашите обсерватории откриха светлината на нова звезда. Дадохме и името PRO-ALPHA-7. Предполагам, че ти я наричаш по друг начин.

— Така ли?

— Стоун твърди, че това е било слънцето на твоята планета.

— Той е без съмнение голям умник.

— Тя не е експлодирала от само себе си — продължи Черити. — Стоун казва, че мороните са я взривили, когато не са успели да ви победят. Истина ли е това?

— Ами да — отвърна Гърк. — Доста яко тресна, това мога да ти кажа.

Черити остана сериозна и почувства, че и Гърк не е толкова спокоен, както се преструваше.

— И това въобще не те засяга?

Гърк сви рамене.

— Беше доста отдавна — отвърна той. — По вашето летоброене… — Той се замисли за малко — … горе-долу седемдесет хиляди години оттогава, нали? — Черити кимна и Гърк продължи. — Доста много време. Вече почти не си спомням как изглеждаше там.

Мина известно време, преди Черити да разбере какво всъщност беше казало джуджето. Тя разтвори широко очи от изненада и се втренчи в него.

— Ти… си бил… там?

Гърк кимна.

— Бях един от последните, които се махнаха оттам — потвърди той.

Черити го погледна с още по-голямо изумление. Не се усъмни нито за миг в думите му. Чувстваше с непоколебима увереност, че джуджето не лъже.

— Ти… ти искаш да кажеш… че си… на седемдесет хиляди години?

— Да не искаш да видиш кръщелното ми свидетелство? — Гърк се ухили и разкри ред остри, жълти зъби. — Разбира се, че съм на толкова години. Но разбира се, че и не съм.

— Аха — каза Черити.

— Аз съм от тези, които се измъкнаха в последния момент — продължи Гърк. — Разполагахме с космически кораб. Някои от нас успяха да се спасят в последния момент. — Гласът му утихна и изведнъж в очите му се появи израз на горчивина. — Но не много — добави той.

— А другите? — попита съчувствено Черити.

— Корабът беше много малък. Бяхме двеста осемдесет и шест души. Всичко, което остана от населението на цялата ни планета.

— Исках да кажа, другите кораби — обади се бързо Черити.

Гърк поклати глава.

Ние… но искам да говоря за това. Бях… бях случайно на борда на кораба, когато се случи — каза той. — Стана така… невероятно бързо. В единия миг слънцето беше там, а в следващия…

— Какво точно се случи? — настояваше Черити.

Гърк се усмихна с болка.

— Познаваш тази история. И ти си я преживявала. — Те идват един ден от нищото, а ние бяхме същите глупаци като вас — ние не само им отворихме вратата, ами даже им постлахме червено килимче, така да се каже. Колко глупави бяхме! Очаквахме приятелите си от Космоса, които щяха да се появят от трансмитера — а вместо тях дойдоха те.

— Но вие ги отблъснахте — забеляза Черити.

— О, да! — Гласът на Гърк мина почти във фалцет. — Побеждавахме ги, отново и отново. Накрая — добави той тихо — се напобедихме до смърт.

Той вдигна ръце, като че ли иска в знак на отчаяние да заудря главата си, после обаче отново ги отпусна и продължи с треперещ глас:

— Беше чиста случайност, че някои от нас оцеляха. Мнозина от нас разбраха, че няма вечно да можем да им се противопоставяме. Знаехме, че рано или късно ще загубим и заради това си построихме този кораб.

— За да избягате с него и да потърсите другаде нова своя родина — предположи Черити.

— Да. — Гърк кимна. — Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Още тогава те бяха завладели половината Галактика, а скоро ще овладеят и другата половина. Няма сила във Вселената, която да ги възпре. Ние бяхме на пробен полет и тъкмо се канехме да се върнем у дома, когато експлодира нашето Слънце. Беше чудо, че се спасихме. Корабът се движеше със скоростта на светлината. През първите седмици нито един от нас не смяташе, че наистина ще успеем. Но някак все пак успяхме.

— А след това? — попита Черити.

Гърк въздъхна дълбоко и сви рамене.

— Опитвахме се да намерим нова родина — отвърна той. — Но беше безнадеждно. Където и да отидехме, те вече бяха там или пък системата нямаше никаква обитаема планета. Посетихме над десет различни системи, но навсякъде беше едно и също. Накрая решихме чисто и просто да продължим да летим, докъдето издържат апаратурите ни. Беше нещо като самоубийство със закъснител. Но какво ли имахме да губим?

— И тогава сте стигнали дотук?

— В другия край на Млечния път — потвърди Гърк. — Не тук, в този свят. Апаратите на кораба действаха безупречно почти сто години, но все пак това бяха механизми, а всеки механизъм все някога се поврежда. Трябваше да се приземим аварийно в някой свят, вече завладян от тях.

— Един век? — попита Черити. Опита се тонът й да прозвучи шеговито. — А какво сте правили в останалите шейсет и девет века?

— Едно столетие от нашето време — отвърна Гърк. — Знаеш, какво става, когато някой космически кораб се приближи до скоростта на светлината?

— Времето на борда тече по-бавно — каза Черити.

Гърк кимна.

— Летяхме със скорост, близка до тази на светлината, така че практически времето беше спряло за нас. Някои от нас се надяваха да се спасят по този начин. За съжаление, това беше само една нова напразна надежда. Приземихме се на планетата на десетки светлинни години оттук и се опитахме да оцелеем по някакъв начин. — Той сви рамене. — Не знам дали другите са успели или пък аз съм последният.

— А как тогава си стигнал дотук?

— Както всички други — отвърна Гърк. — Кайл и братята му убийци не са единствените им роби. — Той тихо се изкиска. — Звучи странно, а? Роби, които си имат свои роби. Но когато свикнеш с това, не е чак толкова лошо. Докато се държиш невзрачно и правиш, каквото очакват от теб, можеш да изкараш доста добре.

Черити въздъхна.

— Значи в такъв случай е безсмислено — прошепна тя. — Ако… ако всичко това е вярно, Гърк, то тогава нищо от това, което съм правила досега, няма никакъв смисъл. Тогава ние не можем да победим. Даже и да успеем, пак ще загубим.

— Все още сме живи, нали?

— Да — отвърна с горчивина Черити. — Все още сме живи. И им причиняваме някои неприятности. Но ако тези неприятности станат по-големи, тогава… — Тя разпери пръстите на дясната си ръка, за да илюстрира експлозия.

— Искаш да се откажеш? — попита Гърк.

Черити го погледна втренчено. Очите й се напълниха със сълзи, но това не беше от болка, а от странна смесица от отчаяние и безсилна ярост, които я бяха обхванали.

— Разбира се, че не — каза тя горчиво. — Ще продължим да се бием и може би дори ще успеем да ги отблъснем.

— Мисля, че сега наистина се надценяваш — произнесе сериозно Гърк. — Все едно коя си и какво знаеш, но сама едва ли ще успееш да се пребориш с тях.

— Тогава ми кажи защо изобщо трябва да се мъча да го правя! — възкликна Черити.

— За да живееш свободно, Черити. Знаеш толкова много за миналото на тази планета, много повече, отколкото който и да е от хората, живеещи тук. Не можеш да победиш мороните. Не можеш дори да ги уязвиш сериозно. Никой не може да го направи. Но можеш поне да върнеш свободата на някои хора. Искаш ли да разбереш защо останах при вас? Защото вярвам, че това наистина можеш да го направиш. Всички тези глупаци, които сами се наричат бунтовници или въстаници, всъщност не правят нищо повече от това, което им разрешават Даниъл и неговите слуги. Но ти би могла да намериш някъде в този свят местенце, където поне някои от вас могат да живеят свободни.

Минаха секунди, преди Черити да разбере какво всъщност й казва Гърк.

— Не го мислиш сериозно — прошепна тя.

По лицето на Гърк отново се разля тази странна, почти бащинска усмивка.

— Не, така е.

— Наистина го мислиш? — Черити стана рязко. — Огледай се тук, Гърк — настоя тя. — Огледай се в тази тъй наречена Свободна зона, и тогава повтори това, което каза току-що.

— Хората тук са щастливи — отвърна тихо Гърк.

— Не са! — възрази Черити. — Те са пленници! Те са…

— Те са свободни — прекъсна я Гърк. Приведе се напред от мястото, си и я погледна с непроницаем израз на лицето. За пръв път Черити почувства колко безкрайно старо беше това същество; и също колко мъдро по свой собствен начин. — Те са свободни, Черити — повтори Гърк. — Всички тези хора отдавна да са мъртви, ако не са ги довели тук! Та нали сама го видя!

— Доведена? — Черити се усмихна с горчивина. — О, да. Тези, които не са можели да бъдат използвани и които са имали щастието да оцелеят след експериментите им! Един на сто души!

— Те живеят! — настоя Гърк. — Те живеят, те могат да правят, каквото искат, те…

Сега Черити беше тази, която прекъсна Гърк с писклив глас:

— Точно това не са! Те са пленници и дори не го знаят. Живеят в този град под този проклет енергиен чадър и ще живеят само толкова, колкото им позволяват мравките!

— Е, и? — попита спокойно Гърк. — Толкова голяма ли е разликата? — Той вдигна усмирително ръце, когато Черити се накани да възрази отново. — Никога не съм виждал света, в който ти си се родила, но знам едно: вие и по-рано не сте били свободни, макар че може би сте си го въобразявали. Сами сте си поставяли граници и ако сте прекрачвали някои от тях, сте се натъквали на други, които природата ви е била изграждала. Били сте свободни само дотолкова, доколкото е допускало това, което сте наричали върховна справедливост.

— Но това е голяма разлика — каза Черити.

Гърк се усмихна леко:

— Не е толкова голяма, колкото си мислиш.

Черити започна да се разхожда напред-назад из стаята, но вместо да се нахвърли върху Гърк, както беше възнамерявала, тя изведнъж се спря отново и го погледна замислено.

— Вярваш ли в Бог? — попита тя.

Въпросът като че ли изненада Гърк и като че ли го смути по неизвестна причина. Известно време гледаше безмълвно към Черити.

— Да — произнесе той след това. — Може би по малко по-друг начин от теб, но… да. Отговорът е да.

— Аз също — отвърна тя. — И затова не мога да приема това, което ти каза. Които и да са те, но едно нещо с положителност не са: изпратено от Бога наказание. — Посочи гневно към прозореца. — Не мога да живея по този начин! И тези хора тук — добави тя тихо — те също.

— Думи! — възрази Гърк. — Красиви думи, капитан Леърд. Вие сте майстор на думите, Черити. Занимавал съм се с вашата литература и с вашата история. Твоят народ и моят, те са много по-близки, отколкото предполагаш. Но в едно нещо се отличаваме: ние още много отдавна разбрахме, че трябва да приемаме нещата такива, каквито са.

— Да — каза гневно Черити. — Затова сте и загинали.

— Защото не сме се поучили от това — отвърна спокойно Гърк. — Опитахме се да се борим срещу неизбежното. С този резултат, че ни унищожиха. Не искам и твоят народ да преживее същото.

— Затова ли си при нас? — попита Черити. — Това ли е причината? Не си ме придружавал, защото вярваш, че бих могла да успея. Ти си при мен, защото се боиш от това.

— Глупости! — възрази Гърк. — Веднъж вече ти казах, че се надценяваш. Мороните и помощниците им са може би разбойници, но всеки добър разбойник си е и търговец. Не би било много икономично да завладееш някаква планета, да я колонизираш за петдесет години, за да я унищожиш след това, само защото едно-единствено лице те притеснява.

— Е, превъзходно! — възкликна злобно Черити. — Тогава да се предадем! Ще ида сега в онази база и ще се предам в ръцете на приятелите на Кайл. Може би предложението на Стоун е още в сила и той ще ме направи свой адютант.

Гърк я погледна с тъга. Изглеждаше разочарован, но не разгневен.

— В известен смисъл избраният от него път е правилен. Той е видял, че не може да съществува съпротива срещу тях. Затова се опитва да извлече най-доброто от създалата се ситуация. За себе си — и за своя народ. Съгласен съм с теб, че Стоун взема прекалено много за себе си и прекалено малко за своите. Но принципът не е грешен.

За своя собствена изненада Черити не отговори веднага. Може би и двамата бяха прави. Може би наистина имаше повече от една истина. Без да каже нищо повече, тя излезе от стаята.