Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (8)

8.

Червената точка в горната третина на екрана на търсача не бе помръдвала през последния половин час. После, преди няколко минути, потрепвайки, се бе преместила, но само едва забележимо, за да замръзне отново на едно място. Оттогава бе точно така, сякаш се отдалечаваше от обхвата на търсача, яркостта й постепенно отслабваше, при това без да се отклони нито на десети от милиметъра от мястото си.

Всеки друг на мястото на Раул би се смутил, ако не и уплашил от този феномен. Не и Раул. Той хладно регистрира странното поведение на точката, опита се да направи заключение и да прецени различните възможни обяснения.

Чу стъпки, бързо скри търсача под ризата си и стана. Барт приближаваше към него. И той като всички останали изглеждаше много нервен. В лявата си ръка държеше пушката, а дясната, омотана в мръсна превръзка, висеше в примка на гърдите му — малък спомен от глутницата вълци, на които се бяха натъкнали преди час. Бяха загубили трима души, а почти цяла дузина бяха по-леко или по-тежко ранени, преди да успеят да прогонят зверовете.

— Идват — каза Барт. Той посочи с дулото на пушката към скалите, където един от мъжете стоеше на пост. Още преди доста време Раул беше чул мотоциклетите, които трудно напредваха по полуразрушения път.

— Да предупредя ли момчетата? — попита Барт. — Можем да потеглим веднага. — Той прибави със смутена усмивка. — Може би е по-добре да не оставаме тук прекалено дълго.

Раул се замисли за момент. После поклати глава.

— Не — каза той. — Ще изчакаме, докато се развидели.

— Скудър доста се забави — отбеляза Барт. — Би трябвало да го потърсим. Аз… аз започвам да се притеснявам за него.

— Няма защо да се тревожиш — студено каза Раул. — Ще изчакаме.

Барт изглеждаше смаян. Но, естествено, не се осмели да възрази отново.

 

 

Този път не се събуди сама — някой се опитваше да я свести с плесници, не особено силни, но от доста дълго време. Черити изстена. „Защо тези идиоти не действаха по старомодния начин? — ядосано си помисли тя. — Една кофа вода щеше да свърши същата работа!“

Гневът мобилизира нови сили в нея. Тя отвори очи, инстинктивно се опита да вдигне ръка пред лицето си и установи, че е завързана.

Ръката плесна за последен път лицето й, после притежателят й, изглежда, най-после забеляза, че е будна и отстъпи крачка назад.

Черити не беше сигурна — но поне вярваше, че познава това лице: беше от хората, с които Скудър и тя се бяха срещнали отвън, на склона. Вече се намираха не на открито, а в едно малко, боядисано в бяло помещение, осветено от студената светлина на няколко неонови лампи. Лицето над нея беше бледо, а на ярката светлина изглеждаше още по-бледо, отколкото и бездруго беше. Ако очите се очертаеха с черно и отдолу му се нарисуваше една сълза, това лице щеше да заприлича на маска на Пиеро.

— Можете да престанете с плесниците — каза тя накрая.

— Дръж си устата — отвърна мъжът. — Ще говориш само когато те питат.

— По заповед — каза Черити, което незабавно предизвика нова плесница. Страните й пламтяха, но тя потисна болката и само впери поглед в мъжа с бледото лице.

Той не беше единственият обитател на дълбините, който се намираше в помещението. Черити лежеше върху нещо като походно легло, за което беше завързана, като можеше да движи само главата си. От другата страна, на по-малко от три метра разстояние, имаше второ такова легло, върху което беше завързан човек, облечен в дрехи от черна кожа. Двама души в светлосини униформи на НАСА стояха небрежно облегнати на стената до него, а други двама бяха застанали до леглото на Черити. Значи петима, ако броеше и мъжа, който я беше събудил. Доста хора, като се има предвид, че бяха завързани.

— Коя си ти? — попита мъжът с бледото лице. Гласът му звучеше остро, сякаш не беше свикнал да задава два пъти един и същ въпрос.

— Името ми е Леърд — каза тя. — Капитан Черити Леърд от Космическите сили на Съединените щати. — Тя посочи с глава униформата му и с усмивка добави. — Ние сме от един и същи кюп, приятелю.

Той направи учудена гримаса. Но, изглежда, нейният отговор го задоволяваше поне дотолкова, че да откаже да я зашлеви.

— Откъде идваш? — продължи той. — И откъде имаш тези дрехи?

— Защо не ме отвържеш и да поговорим на спокойствие за всичко! — попита тя. — Аз съм на ваша страна.

— Никой не е на наша страна — освен нас — отвърна мъжът. Според Черити, го каза със странна интонация. Много бързо и някак гузно, като нещо, което си бе повтарял достатъчно често, за да престане най-накрая да мисли за него. Той веднага смени темата и продължи, сочейки Скудър: — Какво общо имаш с този хищник?

— Нищо — отвърна Черити.

— Защо тогава бяхте заедно?

Този разпит постепенно започваше да я вбесява.

— Ако е убегнало от скъпоценното ви внимание — сърдито каза тя, — тъкмо се канех да се сбогувам с него, когато вие се появихте.

— Вие сте дошли тук заедно — упорстваше мъжът. — Защо?

— Не е вярно — намеси се Скудър. — Тя казва истината. Аз я последвах.

— Той се залепи за мен — потвърди Черити, докато смаяно гледаше към Скудър. Хищникът изглеждаше много сериозен. Не уплашен, а угрижен.

— Те лъжат, Марк — каза един от останалите. — Това е номер. Трябваше да ги застреляме и да ги оставим да нахранят вълците.

Марк кимна.

— Може би пак ще го направим — сериозно каза той, после отново се обърна към Черити. — Да се надяваме, че ще ни дадеш няколко много хубави отговора, Леърд. И така — откъде идваш и откъде имаш тази униформа?

Черити беззвучно въздъхна. Но може би най-доброто, което можеше да направи, беше да каже истината на Марк.

— Идвам от Ню Йорк — отвърна тя. — А тези дрехи са моята униформа. Служебното облекло на пилот от Космическите сили на Съединените щати.

Не беше подготвена за удара на Марк. От болка пред очите й се появиха пъстри звездички. Долната й устна се разкървави.

— Лъжеш.

— Не — потиснато каза Черити. — Но на драго сърце ще измисля няколко лъжи, щом истината не ти се нрави.

Очите на Марк блеснаха, но той се отказа да я удря повече и се обърна към Скудър.

— Добре, тогава да минем към тебе, хищник. Значи ти си Скудър. — Той се засмя съвсем тихо. — Радвам се лично да се запозная с теб. Много съм слушал за теб.

Скудър кимна.

— Наистина е тежък кръст да си известен — небрежно каза той. — Но аз мога…

Марк го удари с юмрук в лицето и Скудър замълча. Тънка, сърдита усмивка се появи на устните му и изведнъж Марк, а не хищникът беше този, който трябваше да отстъпи крачка назад.

— Глупавите ти приказки няма да минат — предрече Марк. — Няма да излезеш жив оттук. Отдавна те чакам.

Скудър отправи към него поглед, изпълнен с омраза, но гласът му беше съвсем спокоен, когато каза:

— Това ми е ясно, Марк. Не можете да ме оставите жив, след като знам къде да ви търся. Но пуснете Черити. Тя казва истината. Тя е по-скоро от вашите, отколкото от нашите.

— Да, и затова ти се застъпваш за нея, така ли? — иронично каза Марк. — Не вярвам на нито една твоя дума. Вероятно някъде сте намерили тази униформа и сега ви се струва много хитро да ни разигравате този малък театър. Тя е една от вас.

Скудър помълча известно време. Черити виждаше, че той напрегнато мисли.

— Дори и да беше така — каза той накрая, — би било още по-глупаво да ни убивате. Или наистина вярваш, че сами щяхме да дойдем?

— Не — невъзмутимо отвърна Марк. — Дори знам, че не е така. Но ако се надяваш твоите лешояди да ти се притекат на помощ, значи си се заблудил. Знаем къде се намира всеки един от тях. Ако дойдат тук, ще ги избием.

— Ах! — подигравателно възкликна Скудър. — Не се пресилвайте.

— Той е прав, Скудър — сериозно каза Черити. — Твоите хора нямат никакви шансове. Този бункер е крепост.

Скудър я погледна изненадано, а Марк отново се обърна към нея.

— Откъде знаеш?

— СС Нула-едно — натъртено отговори Черити. — Най-голямото и най-надеждното бункерно съоръжение в западния свят. Двайсет и шест нива, някои от които, разбира се, трябва да са били разрушени. Снабдено с най-модерните оръжейни системи, с автономна енергийна система и стартови площадки за три космически совалки, две от които все още са долу в хангара. Още нещо?

Марк мълча известно време и като че ли за пръв път го обхванаха съмнения. Но после направи рязък пренебрежителен жест.

— Това не доказва нищо — отбеляза той. — Това навсякъде може да се научи.

— Може би не навсякъде, но ти, разбира се, имаш право — отвърна Черити. — Но бих могла подробно да ти опиша командното ниво. Мога да ти кажа колко помещения има там долу и как изглеждат те. Имам и още нещо, което може да би ще те убеди.

— И какво?

Черити докосна с брада гърдите си.

— Провери под якето ми.

Марк се поколеба, после обаче почти припряно се наведе и разтвори ципа на униформеното й яке. Четири малко съжаляваше, че не беше включила телесния си щит. Би зарадвала този самонадеян гадняр с един лек токов удар.

Очите на Марк се разшириха, когато видя малката сребриста опознавателна табелка, която висеше на верижка на врата й.

— Паспорт… клас А? — невярващо попита той.

— Така изглежда — ядосано отвърна Черити. — Сега ще ме развържеш ли?

Марк понечи да отвърне нещо, когато внезапно отекна тънък, пронизителен писклив звук и на малкия команден пулт до вратата светна една червена лампичка. Марк почти уплашено се обърна.

— Да — каза той.

— Доведете ги при мен — нареди един глас от невидим високоговорител. — Веднага.

— И двамата ли? — попита Марк. — Те са…

— И двамата — прекъсна го гласът от високоговорителя. — И хищника и капитан Леърд. И се отнасяйте добре с тях.

Остро изщракване показа, че високоговорителят е изключен, без да дочака отговор. Марк известно време гледа безпомощно в празнотата, после се стегна и даде знак на придружаващите го да отвържат Черити и Скудър.

 

 

Пътят водеше надолу и за първи път, откакто беше влязла в СС Нула-едно, Черити наистина разбра колко огромно беше бункерното съоръжение — все пак това беше първият път, когато трябваше да измине целия път до двайстото ниво пеша. Някъде между триста и четиристотин тя престана да брои стъпалата, по които Скудър и тя бяха слезли; преди всичко защото й се налагаше да мобилизира цялото си внимание, за да не загуби равновесие по полуразрушените бетонни стъпала. Стълбището беше съвсем слабо осветено и поправено само там, където е било най-наложително, така че на места беше направо опасно за живота им да вървят в крачка с Марк и останалите. Напълно излишно Марк им беше сложил белезници.

Черити не можа да види много от бункерното съоръжение. Вратите, край които минаваха, без изключение бяха затворени, а когато най-накрая достигнаха до целта си — избледнялата цифра на вратата твърдеше, че става дума за двайсет и второ ниво — видяха малко повече от един гол, осветен само от няколко неонови лампи коридор. Но за разлика от стълбището той не беше занемарен. Нямаше нито разрушения, нито някакви повреди, нито дори прах. Макар и безлюдна, тази част от бункера изглеждаше обитаема. Това действително беше така, както тя бе предполагала — беше се събудила само на няколко десетки крачки оттук! Ако онази проклета врата се беше отворила, тогава…

— Стой!

Гласът на Марк я върна в реалността. Тя се подчини, но се опита да надзърне през рамото му, когато той отвори вратата и с бързи крачки изчезна зад нея. Черити хвърли кратък поглед в едно светло, много чисто помещение. Мъже и жени в светлосини и бели униформи седяха пред включени компютри.

— Фантастично — изсумтя на себе си Скудър. Тя погледна нагоре и забеляза, че лицето му е изкривено в гримаса. — И вие наричате това живот?

Черити не отговори веднага. Забележката на Скудър я ядоса. Този бункер, компютърната зала зад вратата, да, дори Марк в неговата светлосиня униформа на Космическите сили, всичко това за известно време й бе създало усещането, че се е върнала вкъщи. Думите на Скудър разрушиха тази илюзия.

— Не — отвърна тя. — Но не ми се вярва, че те са си го избрали.

Скудър не успя да й отговори, защото в този момент Марк се върна и направи повелителен жест.

— Елате с мен.

— Къде ни водите? — попита Скудър.

— При нашия водач — студено отговори Марк.

Скудър потрепери почти незабележимо, но Черити не беше особено изненадана. Капитан Леърд, беше казал гласът от високоговорителя, а думата капитан беше произнесена някак прекалено гладко. Тя имаше особеното усещане, че знае кой ги очаква от другата страна на вратата.

Те прекосиха залата, в която Черити бе надникнала и която, изглежда, наистина беше нещо като компютърна зала. Мъжете и жените на пултовете без изключение бяха бледи и слаби като Марк, а с еднотипното си облекло приличаха на автомати. Тя се почувства сякаш пренесена в един от онези стари научнофантастични филми, в които хората бяха оцелели след атомна катастрофа в подземни бункери, хора къртици, които вече не знаеха, че някога е имало небе, което не е от камък или бетон.

Само че това не беше измислена история, а действителност. И тя беше стотици пъти по-ужасна от това, което някога бе измислила човешката фантазия.

Най-после прекосиха залата и Марк отвори друга врата. Черити регистрира, че вляво и вдясно от вратата стояха въоръжени постове, които наблюдаваха нея и Скудър с нескрито недоверие.

Когато преминаха през вратата, бяха заслепени от ярки прожектори. Зад истинско писалище седеше някой, когото едва успяха да забележат на ослепителната светлина.

Тя ядосано вдигна пред лицето си ръцете си, заключени в белезници и примижа.

— Какви са тези глупости, Стоун? — попита тя. Видя как Скудър смаяно потръпна и я погледна с широко отворени очи, а и на лицето на Марк се изписа въпросително изражение. — Достатъчно време разигравахме този театър, не намирате ли? — продължи тя. — Изключете тези глупави прожектори!

В първия момент не се случи нищо. После сянката зад светлинната завеса се раздвижи и отекна тих, много тънък смях. Нещо щракна и светлината угасна.

Изминаха няколко секунди, докато очите на Черити свикнаха с промененото осветление — а после още известно време, докато тя разбра, че се е заблуждавала.

Не беше Стоун. Но въпреки всичко тя познаваше лицето от другата страна на писалището, макар че то се бе изменило по невъобразим начин.

— Найлс! — неразбиращо прошепна тя.