Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (3)

3.

Черити слезе от хълма и чудото, на което се надяваше, действително се случи: въпреки че на няколко пъти видя ярките светлини на фаровете и веднъж една от машините бе съвсем близо, почти в обсега на видимост, не успяха да я открият. Може би й помогна това, че хищниците вероятно я смятаха за един от своите. Черити свикна с мотоциклета за изненадващо кратко време. Реши да последва съвета на Гурк. Вместо на север, тя насочи своя „Харли“ на юг и навлезе в обширната равнина, която бе видяла от прохода горе. Пропътува така почти час, последните четиридесет минути с изгасен фар, преди да се осмели да спре машината и да си потърси място за пренощуване.

Тя прикри грижливо машината, откри една издадена скала и свита под нея се приготви за сън. Остави оръжието близо до себе си и включи защитния екран на костюма. Поне втората предпазна мярка се оказа уместна. През нощта не се събуди от нищо, но на сутринта забеляза в пясъка до себе си малки отпечатъци от лапи с нокти. Нещо бе идвало през нощта и след като бе получило порядъчен електрически удар, бе изчезнало.

При първите проблясъци на деня тя се изкачи на една скала и огледа внимателно наоколо, търсейки преследвачите си, и след като не откри нищо, потегли отново. Бе жадна, но все още не се осмеляваше да пие от малкия запас вода в манерката. Прецени, че едва ли е минало шест часът сутринта, но слънцето вече жареше безмилостно от небето. Предстоеше горещ ден.

За щастие, поне горивото бе достатъчно. Мотоциклетът бе оборудван с два допълнителни резервоара — по тридесет литра всеки, които бяха монтирани на мястото на багажниците. Щеше да стигне за около шестстотин мили. Теоретично. В действителност едва бе изминала двайсетина мили и се наложи да спре.

Някаква малка черна точка изплува на хоризонта пред нея, нещо черно, което някак си вдървено пълзеше напред със странни движения. После от точката станаха две, после пет и накрая бяха толкова много, че Черити се отказа да ги брои. Тя отне газта и продължи с ниска скорост по равната повърхнина. Черните точки на хоризонта растяха бавно? Въпреки че Черити все още не можеше да разбере какво е това, обзе я някаква несигурност. В мислите й проблесна и веднага изгасна странен спомен.

Реши да спре. Пъшкайки, вдигна машината на стойката, изкатери се тромаво на седалката и откачи бинокъла от колана си. Няколкото дузини ситни като мравки точици се бяха превърнали в могъща армия от чернокафяви гиганти, едри като слонове, която прекосяваше равнината, простираща се пред нея. Ръцете й стиснаха конвулсивно бинокъла, когато разбра с какво си имаше работа: това не бяха мравки, но асоциацията с тях съвсем не бе неуместна. Животните наподобяваха гигантски шестоноги бръмбари, бронята на които блестеше като полирана стомана на утринното слънце. От огромните черепи излизаха мощни зъби, а даже и от такова разстояние на Черити й се стори, че вижда злобните искрици в преливащите в пъстри цветове фасетни очи. Въпреки почти абсурдните си размери, животните се движеха учудващо бързо и с военна точност. Това не бе случайно. На тила на всеки от гигантските бръмбари седеше по едно мършаво, блестящо същество, което наподобяваше средновековен рицар в черна броня. Само че тези рицари вместо по две имаха по четири ръце.

Повече потресена, отколкото изплашена, Черити свали бинокъла, прокара ръка по лицето си и погледна отново към гротескния керван. Бяха се приближили, но ако не сменяха рязко курса си, едва ли имаше някаква опасност. Щяха да минат на мили разстояние от нея.

Вече бе виждала тези ужасни създания — както титаничните бръмбароподобни, така и ездачите върху тях. Беше се борила срещу тях, беше бягала от тях, застреляла бе няколко и бе видяла как чудовищата разкъсват на парчета нейни другари, но даже споменът за тези страшни сцени не я развълнува. Всичко, което изпитваше, бе само ужас.

Черити се олюляваше като след удар. С последни сили успя да се смъкне от седалката на мотоциклета и залитайки, се отпусна на пясъка до машината. Ръцете й нямаха сили да държат бинокъла. Сега, почти денонощие след като се бе събудила, споменът я връхлетя с все сила. Те бяха тук! Само на няколко мили от нея, съвсем реални, за да може да ги прогони от мислите си. Внезапно си даде сметка защо всъщност бе тук. Осъзна, че не бе просто изхвърлена на брега на чуждата земя, подобно на някакво женско издание на Робинзон Крузо, а че бе бягала, че се бе избавила от един свят, разпадащ се под натиска на армията човекоядци насекоми-чудовища, която по непонятни причини и с неизвестни средства просто прегази цивилизацията на Земята. Те бяха тук! Тук! Все едно колко далеч в бъдещето бе успяла да избяга. Черити изведнъж разбра, че светът, в който се намираше, не бе нейният свят, че той принадлежеше на извънземните. Това бе една планета на чудовища, където за хората беше височайше благоволение, че те все още ги търпят.

Керванът на чудовищата бавно прекоси равнината от запад на изток, близо до хоризонта. Измина повече от час, преди Черити да събере сили да се качи отново на мотоциклета и да продължи.

Около обяд откри фермата. Тя представляваше опожарена руина и вероятно нямаше да я забележи, ако на всеки двадесет или тридесет минути не спираше, за да се огледа с бинокъла. В сградите бе тихо, но имаше смътното чувство, че ще срещне хора.

Тя продължи, описа кръг на безопасно разстояние около фермата и накрая насочи мотоциклета към някогашната жилищна сграда. И тук беше бушувал огън, но покривът поне все още не бе паднал, докато плевнята и оборите бяха в развалини, напомнящи скелета на някакво овъглено гигантско животно. Там, където вероятно е бил складът за зърно, зееше голям кратер, на дъното на който се бе събрала мръсна вода.

Черити хвърли поглед към мрачния пейзаж, без да изпуска от погледа си къщата. Приближи се бавно към сградата, форсира шумно два-три пъти двигателя на мотоциклета, преди да слезе от него; ако там имаше хора, те не трябваше да си мислят, че иска да се промъкне. Тя идваше с мирни цели.

Черити слезе от машината, отдалечи се на няколко крачки от нея, като наблюдаваше внимателно къщата. Зад почернялата входна врата нямаше никакво движение, но й се струваше, че усеща погледи, насочени към нея.

Предчувствието не я излъга. В къщата все още бе съвсем спокойно, когато зад гърба й внезапно се чу тропот. Черити се обърна и се озова срещу един нисък на ръст мъж с посивели коси, който бе изскочил от останките на опожарената плевня. В ръката си държеше някакво малко оръжие, което бе насочено заплашително в лицето й.

Черити вдигна бавно ръце, опита се насила да се усмихне и направи крачка към мъжа. Той незабавно махна заплашително с ръка.

— Не се страхувайте от мен — каза му тя много бавно и прекалено подчертавайки думите, надявайки се да я разбере.

Той не отговори, а продължи да я наблюдава с тъмните си, ниско разположени очи. Мъжът бе цяла педя по-нисък от нея, но много набит, косата му бе силно изсветляла от слънцето и в първия момент тя си помисли, че е побеляла. Косата му бе на кичури и преждевременно оредяла, по бузите му беше набола четина. Целите му ръце бяха покрити с малки, светли белези, а облеклото му се състоеше само от дрипи.

— Разбирате ли ме? — попита тя, тъй като мъжът продължаваше да мълчи.

Той кимна, но и сега не изрече нито дума, само се приближи и с жестове й даде да разбере, че трябва да се отдалечи от мотоциклета. Черити се подчини.

Зад гърба й отново се чу тропот и когато тя обърна предпазливо глава, видя, че входната врата бе отворена. Оттам излязоха две фигури — един чернокос мъж, достатъчно млад, за да бъде син на сивокосия, и един строен женски силует. Бе момичето, което тя спаси предната вечер от хищниците.

— Това е тя — каза момичето възбудено. — Сигурна съм. Застреляй я, татко!

Черити се сви конвулсивно и се обърна нервно. За щастие бащата изглежда не бе кръвожаден като неблагодарната си дъщеря. Той не стреля, но и не свали оръжието, а заплашително се приближи и направи повелителен жест. Черити разбра какво искаше. Постави предпазливо оръжията си на пясъка пред себе си, без подкана извади и ножа, сложи го до тях и отново вдигна ръце.

— Аз не съм ваш враг — каза тя потисната. — Не знам какво ви е разказала вашата дъщеря, но аз…

— Затвори си устата — прекъсна я сивокосият. С гневен жест той я пропъди назад и застана с разкрачени крака над двете пушки, гледайки ту мотоциклета, ту нея. Черити внезапно осъзна, че може би направи грешка, като открадна мотоциклета. След всичко, което преживя вечерта, изглеждаше, че хищниците на мотоциклети не бяха от най-обичаните съвременници.

— Може ли да обясня — каза тя. — Аз…

— Какво има за обясняване? — възбудено я прекъсна момичето. — Погледни я! Ти знаеш коя е тя. И кара машина на хищниците.

— А сега ти щеше да си порядъчно мъртва, ако тя не ти бе помогнала, тъпа краво — намеси се един трети, писклив глас, който се стори смътно познат на Черити. Озадачена, тя се обърна — и изненадана пое въздух през зъби, като видя джуджето с огромната плешива глава, което бе излязло след момичето от къщата.

— Гурк!

— Вие се познавате? — В очите на бащата блесна недоверие и Черити си помисли, че отново е направила грешка.

— Да — каза Гурк. — Ние се видяхме снощи — няколко минути след като тази жена спаси живота на твоята побъркана дъщеря, която сега би била доволна да й пререже гърлото.

— Тя е подземна! — извика момичето възбудено.

— Ах, така ли — каза Гурк. — Откъде знаеш това. Виждала ли си някога подземни?

Аз… не — призна момичето смутено, но само след секунда продължи побесняло: — Но аз знам също, как…

— Нищо не знаеш, Нет — прекъсна я Гурк. — Ако не беше тя, сега ти щеше да си мъртва. А нея самата по чудо не я убиха, след като ти прояви благодарността си. А машината — добави той, като кимна към мотоциклета. — Тя я открадна от хищниците, след като се справи с двамата типа, които те бяха пипнали.

После Гурк се обърна гневно към бащата:

— Свали най-после това оръжие. Тя е на наша страна.

Този път, макар и след дълго колебание, бащата се подчини. Все пак той още й нямаше доверие. Наведе се бързо за оръжията на Черити, окачи ги през рамо и й посочи да върви към къщата.

— Боб — извика той към младежа. — Закарай машината под навеса. А ти, Нет — продължи той с повишен глас, когато момичето поиска да каже още нещо, — престани! Ще поговорим вътре.

Нет замълча. Но погледът, който хвърли към Черити, преливаше от гняв. Черити й подари най-дружелюбната усмивка, на която бе способна в момента, и минавайки покрай нея, влезе в къщата.

Вътре бе сенчесто и хладно и изненадващо чисто. Отвън къщата изглеждаше доста западнала, но единственото голямо помещение вътре бе много уютно. Очевидно бащата и семейството му бяха посъбрали полугодни за употреба мебели, но всичко изглеждаше все пак подредено с вкус. Под закованите прозорци на насрещната стена имаше четири ниски легла, а над огнището в камината, което сега беше изгаснало, бе поставено нещо като скара, което показваше, че сега се използва за готвене.

Бащата посочи солидната маса в средата на стаята:

— Седни. Гладна ли си?

Черити кимна, след това поклати глава отрицателно и седна.

— Само съм жадна — призна тя.

— Не е чудно — промърмори бащата. — Почти лудост е посред бял ден да караш мотоциклет в равнината. Не се ли страхуваше, че можеш да срещнеш скакалец?

Черити не отговори. Не, не се страхуваше преди всичко затова, защото нямаше представа, що за скакалци са тези, за които говореше бащата.

Навън се чу воят на мотоциклетния двигател, а секунда по-късно — тъп удар, последван от порой гневни ругатни. Черити се усмихна вътрешно. Очевидно Боб бе опитал да потегли с мотоциклета.

Бащата се обърна към момичето:

— Иди кажи на Мом, че имаме гост. Нека да приготви ядене.

— Трябваше да я убиеш — каза Нет с ненавист.

— Очарователна е — рече Черити с усмивка. — Дъщеря ви е наистина очарователна.

Нет я стрелна още веднъж ядно с очи и изчезна, без да продума повече. Бащата седна от отсрещната страна на масата. Той подпря на стола до себе си лазерната пушка и автомата на Черити, а необикновеното оръжие, с което я бе заплашил, постави пред себе си на масата. Черити почака той да започне разговор, да й зададе въпроси или да разкаже нещо за себе си, но той продължаваше да мълчи. Гурк, който влезе след тях в къщата, дотътра един стол и тромаво се изкатери на него. Той също я наблюдаваше и мълчеше. Черити се чувстваше все по-неловко.

Най-после Нет се върна, но не бе сама. Придружаваха я Боб и една около петдесетгодишна жена с гладко сресани назад черни коси и лице с остри черти, вероятно нейната майка.

Жената отиде до камината и сложи няколко цепеници върху пепелта, а Нет и брат й седнаха от двете страни на баща си.

Черити изгуби търпение и каза:

— Ако вече сте свършили да ме разглеждате, може би ще поговорим. Имам някои въпроси към вас.

— Ние също към тебе — отговори Боб, а не бащата.

— Окей — каза Черити. — Започвай.

— Коя си ти, щом не си от хищниците? — запита Боб. — И откъде идваш?

Черити въздъхна. Като начало, интелигентен въпрос.

— Аз съм капитан Черити Леърд — отговори тя. — Офицер от Космическите въоръжени сили на Съединените щати.

Погледът на Боб показваше недвусмислено, че тези думи не му говорят нищо, а бащата потвърди нейното предположение, като добави:

— Какво е това Космически въоръжени сили на Съединените щати? И защо имаш три имена?

— Аз… — започна Черити, но поклати глава и спря, след което продължи с по-мек тон: — Можете да ми викате просто Черити. А Космическите сили са… — Тя потърси подходящи думи. — Нещо като армия, в която служа.

— Армия? — В очите на бащата се появи недоверие; Нет и брат й също я погледнаха подозрително. — Ти си войник?

— Може така да се каже — отвърна Черити. — Но не е съвсем точно. Аз… аз идвам от много далеч.

— А какво търсиш тук? — Въпросът дойде светкавично. Черити знаеше, че сега не може да даде неверен отговор, ако не искаше да попадне в още по-големи затруднения.

— Само за информация — каза тя предпазливо. — Аз не съм оттук. Не зная нито къде съм, нито кои сте вие, нито кои са тези хищници… — тя погледна Нет, която трепна, чувствайки се неловко, — … които срещнах снощи.

— Ти действително трябва да идеш от много далеч — каза бащата. — Поставяш въпроси, като че ли си паднала от небето.

„Не е много далеч от истината“, помисли си Черити мрачно. Въздържа се да изрече тази мисъл на глас.

Бащата посочи джуджето, което следеше с внимание краткия разговор:

— Ел Гурк твърди, че можем да ти вярваме. Но аз не знам дали мога да вярвам на Гурк.

— Да, докато ми плащаш — каза сухо Гурк. — Освен ако не се появи някой, който да плаща повече.

Черните му очи накараха Черити да изтръпне. Сега, на дневна светлина, видът му бе още по-страшен, отколкото миналата нощ. Очите му бяха напълно черни, като че ли не бяха очи на човек.

Черити чу зад гърба си някакъв шум и се обърна. Мом бе коленичила пред камината и се опитваше да запали дървени стърготини с кибрит. Черити поклати глава, стана, без да каже нищо, приближи се и щракна запалката си. Малкият газов пламък близна сухото дърво и го запали веднага.

Като се върна на масата, не само бащата я гледаше с широко отворени очи. На лицето на Боб се появи израз на изумление, почти ужас.

— Още ли й вярвате? — запита Нет тихо. — Аз ви казах, тя е една прокълната…

— Затваряй си устата — прекъсна я бащата тихо, но Нет млъкна веднага. Той продължи да наблюдава проницателно Черити, а тя чувстваше как умът му работи. Накрая лицето му просветна.

— Независимо коя си — каза той. — Ти спаси живота на Нет. Ние ти дължим благодарност. Можеш да останеш. А аз ще отговарям на въпросите ти.

Говориха дълго. Яденето на Мом бе отлично и Черити възстанови силите си. Тя разказваше предпазливо за себе си, като умишлено се изразяваше неясно, за да не издаде прекалено много неща. Тя самата научи много за семейството и за света, в който живееха. Четиримата принадлежаха към една група хора, които наричаха себе си пустинници и пътуваха като номади. Те често идваха в тази ферма, която бяха оборудвали през годините, но обикновено прекарваха времето си в голямата равнина. Препитаваха се от това, което им подаряваше съдбата — малко лов, по нещо събрано, по нещо откраднато, при това съществуваше строг кодекс на честта: никога не крадяха помежду си. Кервани често пресичаха равнината и изглежда не бе особено трудно да се промъкват до тях и да крадат вода и храна. Изглежда извънземните бяха навсякъде и от думите на бащата личеше, че те бяха господарите на планетата. Какво имаше от другата страна на равнината, не знаеше никой от четиримата. Пустинниците по възможност отбягваха извънземните, а извънземните не безпокояха пустинниците — освен ако не ги заловяха при някоя кражба. Предната вечер Нет бе потърсила убежище в планините, защото я преследваше отряд ездачи, така наричаха гигантските бръмбари. Черити си спомни с ужас за армията, която бе наблюдавала сутринта с бинокъла. Почти против волята си тя изпита уважение към Нет, като чу обичайния спокоен тон, с който момичето разказваше за бягството си.

За съжаление, тя научи много малко за останалата част от планетата. Всички бяха родени в тази околност, родителите им бяха пустинници, децата също ставаха такива и вероятно никога нямаше да напуснат тази безутешна пустош — това Черити не можеше да проумее.

— Но не сте ли се опитвали да заминете някъде? — попита тя.

— Да заминем? — Бащата отпи от горчивия чай, който Мом бе приготвила след обеда, и поклати глава. — Но защо? — попита той удивен.

— За да… — Черити разпери безпомощно ръце, получи злорад поглед от Гурк и каза: — Например, за да подобрите положението си. Животът тук сигурно е доста труден.

— Така е — потвърди бащата спокойно. — Но ние живеем, знаем, че вероятно и утре ще сме живи, ако внимаваме достатъчно.

— Различно ли е по другите места?

— Откъде да знаем? — каза Нет рязко. — Никога не сме били на друго място. А и защо? Имаме храна, ездачите не ни безпокоят. Понякога си имаме неприятности с хищниците, но обикновено се справяме с тях.

— Снощи нещата не изглеждаха така — каза Черити.

Нет трепна и за момент сведе поглед. Овладя се обаче бързо и каза:

— Окей, аз бях в планината, а планината е тяхна територия. Тук, в равнината, нямаше никога да ме хванат.

Не звучеше особено убедително, но Черити предпочете да не повдига въпроса. Нямаше да спечели нищо, ако поставеше Нет в неловко положение.

— Освен това, ти си от другаде — продължи момичето агресивно. — Ти би трябвало да ни кажеш как е там.

Черити въздъхна.

— Различно е — каза тя, отклонявайки отговора. — Ако трябва да ви кажа честно, не е много по-добре. — Тя въздъхна отново, изгледа последователно Нет, баща й, другите двама и добави: — Честно казано, аз избягах от тях. Те… нападнаха моята страна.

— И я победиха — предположи бащата. — Твоята армия…

— Бе разбита, да — каза Черити. — Ние се отбранявахме, но…

— Армията на Морон е непобедима — каза бащата спокойно. — Всеки го знае. Има ли и други войници?

— Не вярвам — отговори Черити. — Не, определено не. Мисля, че съм единствената, която успя.

Тя си спомни за Стоун и за момент помисли да им разкаже за него, но почти веднага отхвърли тази мисъл. Стоун бе излязъл отдавна и вероятно отдавна бе мъртъв. Ако е бил тук, щяха да знаят за него. Ситуацията й се струваше все по-гротескна. Седеше тук, пиеше чай и говореше с бащата така, като че ли току-що бе слязла от Луната. Всъщност тя знаеше много по-добре от него какво действително се бе случило.

Не се опита обаче да го осведоми. Неговият свят бе чужд и странен, но малък и обозрим. Мисълта за сън, продължил няколко години или може би няколко столетия, не би се вместила в неговата представа за света.

— А откога е така? — запита тя предпазливо.

— Така? — Бащата я изгледа учудено. — Какво?

— Нападението — обясни Черити. — Искам да кажа, те кога… кога са дошли?

— Дошли? — бащата замига насреща й.

— Морон — каза Черити. — Ездачите.

— Не разбирам, ти… — Внезапно лицето му просветна. — О, ти мислиш, че те са ни нападнали. — Той поклати глава. — Не, не, това е заблуда. Те винаги са били тук. Поне дотолкова, доколкото си спомням.

Черити се усмихна уморено:

— Коя година сме сега?

— Ние не броим колко години са изминали — сви равнодушно рамене бащата. — И защо? Всяка една е като другите. И баща ми и дядо ми бяха пустинници. Каква е ползата да броим колко години са минали?

Черити вдигна нервно чашата си и отпи, за да скрие колко я разстрои този отговор.

— При вас различно ли беше? — осведоми се Боб.

— Да. Ние… ние брояхме годините — кимна Черити.

— Но това е напълно безсмислено — каза Нет.

Черити нямаше никакво желание да обяснява, но нещо я подтикна да остави чашата си и да се обърне към момичето.

— Ние броим не само годините, ние броим и дните и часовете — отговори тя.

— Но защо?

Черити въздъхна.

— Понякога това е много удобно. Ако например кажа, че излизам и ще се върна след два часа, не е необходимо ти да си тук през цялото време и да ме чакаш, а ще дойдеш точно в уговореното време на мястото на срещата.

— Но откъде ще знам, кога са минали точно два часа? — попита Нет. — Никой не може да прецени точно.

— Аз мога — отвърна Черити сърдито. Въпросите на Нет започваха да я дразнят. В крайна сметка сама си бе виновна. — Мога да ти кажа дори кога е изминала една минута. Времето може да се измерва. С часовник.

Тя протегна ръка и повдигна ръкава на якето си, за да може момичето да види ръчния й часовник:

— Виждаш ли? Показва точно до момента. При вас съм вече точно четири часа и тридесет и две минути.

Нет се наведе, погледна циферблата на часовника с любопитство и отново се отдръпна.

— Въпреки това е безполезно. — Тя продължи да упорства. — И опасно.

Опасно? Черити я погледна объркано, но реши да не задава въпроси. Трябваше да изясни нещо по-важно.

— Струва ми се, че не мога да остана прекалено дълго при вас — каза тя с умишлено спокоен тон. — В коя посока трябва да пътувам, ако искам да срещна други хора?

— Само няколко мили на север — каза Гурк ухилен — и все при хищниците.

Черити му хвърли жлъчен поглед и се обърна към бащата:

— Но сигурно освен вас и хищниците има и други?

— Днес никъде няма да пътуваш — реши бащата, вместо да отговори на въпроса й. — Скоро ще бъде нощ. Равнината е опасна за тебе. Въпреки че имаш оръжие.

— А утре сутринта? — каза Черити, с което мълчаливо прие поканата му да пренощува тук.

Бащата се замисли, после сви рамене:

— Други хора? Разбира се, че има. Но… на север са хищниците, на изток има планини, на юг и на запад е голямата равнина. Не знам какво има зад нея.

Черити изстена. От тези хора нямаше да научи нищо. Внезапно й хрумна нещо, за което искаше да попита през цялото време, но по непонятна за нея причина просто бе забравила.

Тя се обърна с въпросителен поглед към Нет:

— Вчера, как ме нарече ти тогава? Подземна? Какво означава това?

— Има такава легенда — каза Гурк.

— Не е никаква легенда — сопна се Нет. — Те съществуват! Всеки го знае!

Гурк направи гримаса и искаше да възрази нещо, но Черити го възпря с движение на ръката си.

— Някакъв друг народ, също като вашия? — попита тя.

— Те не са като нас — възрази Нет енергично. — Те са… — Тя търсеше подходящи думи. — Те убиват. Те са като тебе. Носят необикновени дрехи и говорят неща, които никой не разбира, и оръжията им са като твоите. Убиват всеки, който се появи в тяхната територия.

— А къде е тази територия? — попита Черити възбудено.

— Те живеят под земята. Някъде в планината — отговори Нет. — Там, където те срещнах. Затова си помислих, че си една от тях. А може би наистина си такава.

— Глупости! — прекъсна я Гурк ядосано. — Ти и твоите подземни. Това са фантазии. Никой не ги е виждал, нали?

Сега Черити се замисли сериозно.

 

 

Черити бе много благодарна на семейството за възможността да пренощува у тях, но отклони предложението на Нет да сподели леглото й. Предпочете да спи в плевнята, където Боб бе скрил мотоциклета й. Постройката външно бе развалина, но зад почернялата от огъня врата се криеше голям и добре зареден склад, в който пустинниците съхраняваха всевъзможни предмети, които бяха донесли от своите набези. При най-добро желание Черити не можеше да си представи за какво можеха да използват много от тези неща. Имаше например половин дузина повредени телевизионни приемници, както и сандък с малки, блестящи като сребро компакт-дискове. Може би точно в свят като този всичко бе полезно.

Въпреки че бе още рано, Черити се чувстваше много изморена, а и пустинниците се отдадоха на почивка. Боб бе приготвил легло от одеяла и дрехи и тя побърза да се изтегне.

Въпреки умората, сънят не идваше. Много неща преминаваха през главата й, много въпроси бяха останали без отговор. Всичко бе толкова… толкова различно в сравнение с това, което си бе представяла. Не че имаше някаква, даже смътна представа какво я очакваше тук, но поне знаеше какво тя самата не бе очаквала: пустинен пейзаж след ядрена война, където малкото оцелели бяха преследвани от моторизирани подражатели на Лудия Макс.

Черити дълго лежа будна, размишляваше, гледайки опушения таван, без да може да въведе някакъв ред в мислите си. Вън притъмня и заедно с нощта заприиждаха странни шумове.

Тя погледна излишния си часовник и установи, че бяха изминали два часа, откакто си легна. Стана, метна автомата си през рамо и излезе от плевнята.

Бе станало студено. Луната висеше като огромен диск над равнината и я заливаше със сребърна светлина, в която сенките се открояваха като мрачни пропасти. Вятърът донасяше странни, обезпокояващи звуци.

Черити се огледа нервно във всички посоки, с облекчение установи, че е сама, и се облегна на вратата на плевнята. Пред нея се простираше равнината, от другата страна се издигаха планините, от които бе избягала едва вчера.

И където ще се върне, помисли си тя. Утре, щом изгрее слънцето. Предстоящото я плашеше, но бе ясно, че нямаше друг избор.

Погледът й попадна върху някакъв малък предмет с матов блясък, който лежеше в праха до вратата. Тя го вдигна и на бледата лунна светлина разпозна едно от тези оръжия, които вече бе видяла у Нет — груб дървен прът с дължина около двадесет сантиметра, който бе много тежък и нямаше видим отвор. Докато го въртеше в ръката си, усети слабо трептене, като че ли нещо се движеше вътре в него.

— Ако бях на твое място, бих оставил това — каза някакво тънко гласче зад гърба й.

Черити изтръпна от уплаха, обърна се и изненадана замига надолу към Гурк, който се бе появил като че ли от нищото иззад нея. Преглътна обаче въпроса — как, по дяволите, правеше това?

— И щях да бъда извънредно предпазлив с това нещо — добави Гурк.

— Така ли? — успя само да каже Черити.

Гурк протегна ръка, издърпа пръчката и със съвсем непредпазливо движение я пъхна под колана си.

— Доста примитивно, но ефикасно оръжие — каза той. — Пръчката е куха. Вътре има само няколко скачащи червеи.

— Какво е това?

— Няколко мили животинчета — ухили се той. — Те произхождат от една чужда планета, чието име предпочитам да не произнасям. Нямам желание да си завържа езика. Те изпитват постоянен глад. Ако натиснеш спусъка, един от тях се освобождава и връхлита върху първото топлокръвно същество, което надуши. И са страхотно бързи. Отровата им действа мигновено. — Той се намръщи. — Трябва да говоря с бащата на Нет. Все някога ще се случи нещастие, ако продължава така да разхвърля оръжията си.

Той наклони главата си и каза замислено на Черити:

— Знам за какво си мислиш.

— Така ли?

Гурк кимна. Сухата му старческа ръка посочи планините на изток.

— Момичето говори глупости — каза той с много сериозен, почти загрижен тон, какъвто Черити досега не бе усещала в гласа му. — Това е само легенда.

— Откъде знаеш? — попита Черити. Всъщност тя нямаше желание да разговаря с джуджето, но не искаше да го отпрати съвсем безцеремонно.

— Можеш да ми вярваш — каза Гурк, без да отговори пряко на въпроса й. — Подземните са една легенда.

— Колкото е легенда това, че някога този свят е принадлежал на хората, нали? — каза Черити със сарказъм, но за нейна изненада Гурк само кимна с огромната си глава. Това движение изглеждаше някак си абсурдно, като че ли черепът всеки момент щеше да падне от тънката шия.

— Не — каза той. — Това е истина.

— Ти знаеш…

— Аз не съм някакъв ограничен пустинник — каза Гурк обидено. — Аз знам много. Зная например и това, че ти не идваш от някаква чужда страна, която те са нападнали. Всъщност, откъде идеш? — Той се засмя тихо и посочи с ръка нагоре към небето. — Оттам? Или от миналото?

Този път Черити бе истински изненадана. Тя замълча и Гурк изглежда усети, как неговият въпрос я изпълни отново с недоверие, защото добави:

— Не се страхувай, Черити. Абн Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти не е шпионин на Морон. За разлика от останалите аз мога да сметна колко прави две и две. Съществуват само две възможности.

— Така ли? — Черити наостри уши.

Гурк кимна енергично и каза:

— Аз обикалям доста наоколо. Виждал съм същата униформа като твоята. И оръжия като твоите. Само че те бяха ужасно стари. Твоите изглеждат чисто нови.

— А може би са си нови — каза Черити.

— Откъде си? — попита Гурк отново. Черити не отговори и след малко той сви рамене: — Е, всъщност това не ме засяга. Помислих си все пак, че ти би била поне малко благодарна след всичко, което направих за тебе. Но, изглежда, благодарността вече не е на мода. — Той въздъхна. — Няма значение. Но във всеки случай, трябва да си избиеш от главата идеята да се върнеш в планините. Хищниците ще те пипнат. Ако не бъдат те, ще те хванат ездачите. Мисля, че те търсят тебе.

— Още една причина да намеря подземните — отговори Черити.

Гурк въздъхна пресилено.

— Те не съществуват, по дяволите — каза той нервно. — Те са само легенда, нищо повече.

— Разказът на Нет не ми прозвуча като легенда — отговори Черити хладнокръвно. — По-скоро става дума за оцелели, които по някакъв начин са успели да си осигурят безопасност.

Гурк се втренчи в нея и отново поклати глава:

— Мислиш така само защото искаш да мислиш така. Ще намериш гибелта си, ако се върнеш в планините. Трябва да вървиш на юг. Равнината е голяма, но с твоята машина може да успееш, ако имаш малко шанс.

— А после? Какво ще правя на юг?

— Ще оцелееш — отговори Гурк сериозно. — Затова си тук, нали?

— А какво ще намеря там? — отвърна Черити. — Бащата на Нет каза, че…

— Той не знае всичко — прекъсна я Гурк раздразнено. — Равнината е голяма, но не стига до края на света. С твоя мотоциклет ти трябват два дни, най-много два и половина.

— Докъде? — попита Черити, но Гурк мълчеше. — Щом знаеш всичко това, защо не си го казвал по-рано?

Гурк се изсмя грубо.

— А трябва ли? Мислиш ли, че ще им помогна, ако им разкажа, че зад равнината има земя, където могат да живеят по-добре? — Той поклати силно глава. — Казвайки им истината, щях да ги убия. Те щяха да потеглят и да загинат някъде. Пътят е опасен, а това, което се намира зад равнината, е още по-опасно. Смъртоносно за един пустинник. Но ти можеш да го направиш. Може би.

— Какво да направя? — попита Черити с нетърпение. — Какво има зад равнината, Гурк?

— Какво ще платиш? — каза Гурк вместо отговор.

Черити го гледа объркано в продължение на няколко секунди, преди да проумее. Тогава объркването й премина в гняв. Побесняла, тя протегна ръка и се опита да сграбчи Гурк, но не успя, тъй като той отскочи встрани с изненадващо ловко движение.

— Дребен, алчен плъх — каза тя заплашително. — Ти…

— Какво искаш? — прекъсна я Гурк. — Трябва да се живее, нали? Аз живея от информация — ти получи вече доста от мен, и то безплатно. Искаш да знаеш какво има зад равнината? Аз знам. Значи трябва да платиш.

Черити преглътна гневния отговор, който бе на езика й. Донякъде разбираше Гурк, но тона никак не притъпяваше гнева й.

— Какво искаш? — попита тя потиснато.

Без да се колебае, Гурк посочи автомата й, който тя носеше през рамо:

— Оръжието.

Черити се изсмя злобно:

— Ще го получиш! — каза тя заплашително през зъби. — Забрави за това.

Гурк не бе особено разочарован, само вдигна рамене и каза:

— Струваше си да се опита. Е, добре, дай запалката и ще ти разкрия как да преодолееш равнината. И също какво има зад нея.

За момент Черити се изкуши да приеме предложението му. В крайна сметка — това бе една евтина пластмасова запалка за еднократна употреба, само за няколко цента…

Тя осъзна навреме грешката в тези разсъждения и отдръпна ръката си, която вече бе протегната към джоба й.

— Не — каза тя. Обърна се, погледна отново към планините и се опита да си припомни думите на Нет: — Те носят дрехи като моите — промърмори тя. — Имат като моите оръжия. Живеят под земята.

Тези думи не бяха предназначени за Гурк, но въпреки това той отговори:

— Ти си луда. Те просто ще те убият. Мислиш ли, че хората тук напразно се страхуват от тях? Те са хиляди пъти по-лоши от хищниците.

— Така ли? — попита Черити с любопитство. — Откъде знаеш? Мислех, че те изобщо не съществуват.

Гурк направи гримаса и каза упорито:

— Даже и да ги има, ти никога няма да ги намериш. Имат много добро скривалище. Даже хищниците досега не са успели да ги проследят.

Черити се усмихна и попита:

— А ако аз знам, къде точно се намират?

Гурк отвори широко очи и зяпна с уста:

— Ти… ти знаеш…

— Така мисля — отговори Черити спокойно. — Във всеки случай знам къде да ги търся.

— Къде? — попита Гурк възбудено. — Къде са те? Кажи ми!

— С удоволствие — отвърна Черити приятелски, обърна се и влезе в плевнята. Но преди да тръшне вратата под носа на Гурк, тя му извика: — Стига да се договорим за цената, която струва тази информация.