Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (10)

10.

Раул издърпа Долч от врата на мъжа, постави внимателно безжизненото тяло на земята и почисти ножа си в униформата му.

Пазачът дори не беше усетил как бе умрял, както и тримата други, които Раул бе срещнал по пътя надолу. А този беше последният.

Сега те бяха много близо до целта си. Червената светеща точка се намираше отново точно в центъра на търсача и блестеше така ярко, сякаш би могла да се намира на не повече от няколкостотин метра от източника си.

Въпреки това Раул не извърши грешката да бъде лекомислен в последната секунда. Пазачите бяха непредпазливи, защото твърде много бяха разчитали на техническите си играчки — половин дузина различни алармени и защитни инсталации, които Раул бе изключил последователно по различни начини, докато бе разчиствал пътя за Барт и останалите. Но това не означаваше, че и по-нататък всичко щеше да бъде толкова просто и Раул го знаеше. Тук долу ги чакаше една малка армия, която нямаше какво да губи.

Раул се промъкна безшумно нататък, открехна вратата, пред която бе дремал пазачът и надникна през нея.

Зад дебелата врата от бронирана стомана се простираше дълга около петдесет метра зала, осветена от студена бяла светлина, с множество врати. Някои от тях бяха отворени и Раул можа да хвърли поглед в намиращите се зад тях помещения. Вътре се движеха хора и точно когато той понечи да затвори вратата, през залата премина с бръмчене малък електрокар и спря пред една врата. От него слезе млада жена, почука на вратата и след кратко колебание влезе.

Раул бе видял достатъчно. Той затвори безшумно бронираната врата, отстъпи крачка настрани и извади оръжието си. С другата ръка освободи радиостанцията от колана, вдигна я до устните си и натисна бутона за разговор. Бе сигурен, че тя щеше да бъде засечена и най-много след няколко секунди щяха да завият алармените сирени. Но сега вече това нямаше значение.

— Започва се — каза той и без да изчака отговора, пъхна отново автомата си, ритна с крак вратата и се втурна през нея.

Раул започна да стреля, преди да прозвучат първите викове на ужас.

 

 

Найлс бе говорил още известно време, но Черити вече не го слушаше. Тя бе обезкуражена и почти не изпитваше гняв.

Най-сетне Скудър наруши мълчанието.

— Какво очакваше? — попита той. — Ездач на бял кон, който ще те вдигне на седлото и в геройска битка ще прогони нападателите?

Подигравката му не я нарани, тъй като той бе прав до известна степен. Бе твърде наивно от нейна страна да дойде тук и да смята, че всичко ще бъде наред. Ако за момент бе обмислила спокойно какво означава фактът, че от векове тук се крият подземните, може би сама щеше да се досети.

— Вие сте разочарована, капитане — каза Найлс и хвърли изпълнен с благодарност поглед към Скудър. — Разбирам това. И на мен ми бяха необходими години, за да свикна с мисълта, че всичко вече е минало.

— Вие се отказахте — отвърна Черити. — Вие… Вие бихте могли да излезете и се предадете на Скудър и хората му.

— Но сме живи — отвърна Найлс, сякаш този отговор бе достатъчен.

— Ако искате, и вие можете да останете тук, капитане.

— Тук? — поклати тъжно глава Черити.

— Помислете си — каза Найлс. — Не са много местата, където бихте били в по-голяма безопасност, отколкото тук, а и ние се нуждаем от човек като вас.

Внезапно той се усмихна.

— Аз съм стар, капитан Леърд. Дори и да можем още известно време да водим за носа „акулите“ и техните господари, аз няма да живея дълго. Вие можете да станете моя наследница. А кой знае, вероятно бихте могли дори да убедите Марк и останалите.

В първия момент Черити бе изненадана от тези думи. Но тя бързо проумя всичко. Ако приемеше предложението му, и тя би станала като Найлс. СС Нула-едно бе наистина сигурно убежище, но рано или късно тя щеше да стане жертва на една съблазън, която се наричаше комфорт. Ако приемеше предложението на Найлс да премине на негова страна и да управлява подземния град, някой ден би се запитала дали той не е имал право. Тя само поклати глава.

— Не съм и очаквал друго — каза тъжно Найлс. — Но все пак ще бъдете наша гостенка за няколко дни, докато си починете и си изясните какво искате да правите.

— Добре — каза Черити. — Имаме да си говорим за толкова много неща. — Тя се усмихна, макар и по принуда, но веднага стана отново сериозна и посочи с глава към Скудър. — А какво ще стане с него?

Найлс погледна замислено „акулата“.

— Знаете, че не мога да ви пусна, мистър… Скудър. Но ви давам честната си дума, че няма да ви се случи нищо, докато решим какво да правим с вас.

— Знаете още отсега, старче — изфуча сърдито Скудър. — Ще ме убиете. След всичко, което знам, не можете да ме пуснете.

— Смъртта не е единственият начин да се заличи някой спомен — възрази ядосано Найлс. — Ние не сме животни, мистър Скудър.

Той искаше да каже още нещо, но в този момент вратата се отвори с трясък и връхлетя Марк. В ръката си държеше лазерна пушка.

— „Хищниците“! — изкрещя той. — Нападат!

— Какво? — подскочи ужасен от стола си Найлс.

— Те идват! — изпъшка Марк. — Успели са да преодолеят блокировките. В бункера са!

Внезапно той се обърна уплашено. Лицето му бе изкривено от злоба.

— Ти си бил този! — изрева той, обръщайки се към Скудър. — Ти си ги довел тук!

И удари толкова бързо, че инстинктивното отбранително движение на Скудър дойде твърде късно. Прикладът на пушката му улучи лицето на „хищника“, изхвърли го от стола и го сгромоляса в безсъзнание.

— Престанете! — заповяда остро Найлс.

В първия момент изглеждаше, че Марк ще пренебрегне думите му.

Той отстъпи с пронизителен яростен вик, обърна пушката си и я допря до „хищника“, който стенейки, се опитваше да се изправи на ръце и колене.

— Престанете, казах! — заповяда още веднъж Найлс. Този път Марк го послуша. Той смъкна пушката против волята си и отстъпи до стената, като наблюдаваше как Скудър с мъка се изправя.

— Е, какво се е случило? — попита строго Найлс. — Къде са те и колко са?

— Не знам — отвърна нервно Марк. — Но са много. Стрелят по всичко, което се движи. Трябваше просто да застреляме оня негодник там вън. Може би все още мога да го сторя.

— Идиот — каза Скудър стенейки. — Ако ме застреляте, тук долу няма да остане нито един жив.

— Не съм убеден, мистър Скудър — каза хладно Найлс. — Знаете, че не сме толкова беззащитни, нали?

— Нямате никакъв шанс и ти също го знаеш, старче — отвърна Скудър. — Предайте се и ще ви подаря живота.

Марк го смушка с цевта на пушката между ребрата толкова грубо, че той отново се сгърчи от болка.

— Рискуваш твърде много за човек, който е на противниковата страна, „хищнико“ — каза Марк.

— Престанете най-сетне, Марк — смъмри го Найлс. — Колко време още ни остава?

— Не много — призна без колебание Марк. — Може би ще можем да ги спрем. Те са били в станцията още преди да ги забележим.

Найлс се обърна към Скудър.

— Как успяхте да сторите това?

Скудър се усмихна злобно, а после вдигна ръка и я протегна към Черити. Марк размаха пушката си заплашително, но Черити махна с ръка и каза:

— Оставете го!

Скудър поблагодари с подигравателно кимване с глава, смъкна ципа на джоба й и извади малък диск от мека, сива пластмаса… Очите на Черити се разшириха от учудване.

— Подслушвателно устройство! — каза тя. — Ти… ти си ми окачил подслушвателно устройство? Но тогава… всичко е било…

— Планирано, естествено — продължи спокойно Скудър. — Наистина ли смяташ, че би могла да избягаш ако аз не бях го поискал?

Той поклати глава.

— Твоята приятелка Нет бе така любезна да ни издава какво възнамеряваш да правиш, и тъй като аз отдавна търсех случай да се запозная лично с мистър Найлс…

Черити го погледна втренчено. Внезапно почувства горчив вкус в устата си и трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да не връхлети върху него и го удари с юмруци в лицето. Господи, каква глупачка е била!

— Не го приемай трагично — каза иронично Скудър. — Рано или късно и сами щяхме да те намерим.

— Проклет негодник! — изрева Марк. — Ще те унищожа заради това!

— Марк! — изкрещя Найлс.

Но този път Марк не реагира. С яростно движение той измъкна лазерната си пушка и се прицели в Скудър.

Черити изби оръжието от ръката му, с удар в хълбока го повали на колене и със светкавична бързина вдигна пушката. После насочи заплашително дулото към Скудър, като държеше под око и Марк.

— А сега? — попита спокойно Скудър.

Мислите на Черити препускаха. Тя просто бе действала, без дори да помисли. Не съжаляваше, че бе спасила живота на Скудър, но той бе прав — тя не знаеше какво да прави!

— Застреляйте го! — изстена Марк.

Найлс мълчеше.

— Имат ли хората тук някакъв шанс? — попита несигурно Черити.

— Срещу моите хора? Не! — поклати убедително глава Скудър.

— Лъже! — каза Марк задъхано.

Той се изправи залитайки, протегна ръка и включи дуплексната разговорна уредба. Изведнъж малкото помещение се изпълни с изстрел и викове. Борбата още бушуваше.

— Искам честната ти дума! — каза Черити. — Ще ми гарантираш, че хората на Найлс ще останат живи, ако се предадат.

Скудър помисли за момент, а после кимна.

— Окей, обещавам!

— Не му вярвайте! — изсъска Марк. — Всички „акули“ са лъжци!

Черити не му обърна внимание. Тя погледна Найлс. След известно колебание старецът кимна.

Той се наведе бавно напред и натисна един бутон на бюрото си. От високоговорителя прозвуча приглушено пращене, а после и гласът му, който сега звучеше равномерно навсякъде из станцията: — Говори командир Найлс. Прекратете огъня! Предаваме се!

Черити подаде мълчаливо оръжието си на Скудър.