Волфганг Холбайн
Тъмно е бъдещето (12)

12.

Черити беше сама със Скудър в голямата, почти празна стая, която му служеше като спалня и всекидневна. Нет, джуджето и Найлс бяха отведени незнайно накъде, а след известно време бе заминал и Раул, след като напразно се бе опитал три пъти да заговори Скудър и бе очаквал напразно отговор. Никой освен Черити не знаеше още за заповедта за убийството, дадена от Стоун, но Раул би трябвало да е твърде глупав, за да не усети, че се бе случило нещо, което бе потресло Скудър до дълбините на душата му. Бяха яли почти без да си говорят, а погледът на Скудър все още се рееше в празното пространство. Черити прочете в очите му такъв ужас, сякаш бе погледнал направо в ада.

— Какво ще правиш? — попита тихо тя.

Когато я погледна, Скудър бе побледнял.

Черити усети колко е мъчително за него да реагира на въпроса й.

— Не може да го е казал сериозно — измърмори той. — Той… той не може да иска от мен да направя това.

— Напротив — прошепна Черити. — Може. Стоун е побъркан.

Скудър преглътна мъчително. Ръцете му трепереха.

— Ти го познаваш?

— Да — отговори Черити и веднага се поправи, — тоест не. Познавах го, но то… бе много отдавна. Онзи Стоун, когото познавах, беше друг.

— И той идва от същия свят, откъдето си и ти, нали? — попита Скудър.

— Бяхме заедно, когато бункерът бе нападнат — отвърна тя. — Негова бе идеята да бъдем приспани в хладилната камера. Аз изобщо не го исках. Той ме принуди.

— Значи тогава всичко, което старецът разказа, е истина?

— Найлс ли? — кимна Черити. — Естествено. Светът не е бил винаги такъв, какъвто го познаваш.

Тя се усмихна тъжно, облегна се назад в неудобния пластмасов стол и го погледна замислено. През прозореца нахлуваше жълта слънчева светлина, на фона на която профилът му изпъкваше остро и ясно.

Внезапно тя се запита как така не бе забелязала веднага какъв е той.

— Ти не трябва да работиш за тях, Скудър — каза тя. — Точно ти не трябва.

— Така ли? — погледна я той.

— Ти си инди… хопи — коригира се тя. — Тази страна тук някога ви е принадлежала. Било е отдавна, но все пак навремето един народ е властвал тук.

— Докато са дошли белите и са ни изгонили, да — каза грубо Скудър. — Зная тези истории. Баща ми ги е разказвал много често.

Той направи гримаса и продължи:

— А после са дошли мороните и са прогонили вас. Каква е разликата?

— Може би няма разлика — призна Черити, — но ние поне бяхме хора. И ние сме… станахме приятели. Било е необходимо много време, но накрая нашите два народа се превърнаха в един.

— Така ли? — попита горчиво Скудър. — Така ли е? Баща ми беше на друго мнение.

— А може би е бил прав — каза Черити. Самата тя бе малко изненадана от лекотата, с която изрече тези думи. Но това не й попречи да добави: — Може би трябваше да изминат още двеста години, докато започнем да се възприемаме и уважаваме взаимно, но бяхме на верен път.

— А с мороните това никога няма да ни се удаде, нали? — кимна яростно Скудър. — Това ли искаш да кажеш, или? Какво да правя? Да си нарисувам лицето и да изровя бойната томахавка? Да насъсквам „хищниците“ срещу ездачите?

Той разтърси гневно глава.

— Те няма да го сторят, Черити. Не ги познаваш. Мислиш, че са варвари, но не са. По своеобразен начин и те са така горди и свободни като тебе.

— Но ти си техен водач.

— Само докато ги ръководя добре — отвърна Скудър. — Слушат ме, защото ми вярват, Черити. А не защото се страхуват от мен.

— А ти слушаш Стоун — добави Черити. — Защото му вярваш ли?

Скудър млъкна засегнат. Но тя усети, че той няма да отстъпи — а и как би могъл да отстъпи?

— И какво ще правиш? — попита най-сетне тя. — Какво ще правиш, когато Стоун дойде и види, че си пренебрегнал заповедта му?

— Кой ти казва, че ще го направя? — попита Скудър колебливо.

— Аз — отвърна уверено Черити. — Не можеш да ме залъгваш, Скудър. Не знам как си дошъл тук и какво търсиш при тези… тези „хищници“, но знам, че не си убиец. Не можеш да убиеш четиристотин души.

Скудър мълчеше. Ноктите му дращеха нервно по плота на масата. Очевидно той не забелязваше това. Черити си помисли, че бе имала право — нещо ставаше със Скудър. Даниел го бе изправил пред едно решение, което той не можеше да вземе.

— Защо си тук? — прошепна внезапно той. Черити понечи да отговори, но тогава разбра, че това не бе въпрос.

— По дяволите, защо не си останала там, където си била? Всичко бе добре, преди да се появиш ти.

— Не е било — възрази Черити. — Просто ти не си го забелязвал.

В продължение на десет, двадесет безкрайни секунди Скудър я гледаше втренчено и тя усещаше, че нещо в него се е задействало като последната миниатюрна снежинка, която срутва лавината. Той стана внезапно, обърна се и плесна силно с ръце. Вратата зад гърба на Черити се отвори и влезе Раул.

— Доведи Найлс — каза Скудър — и този Марк. А също и джуджето, и онази пустинничка. Бързо!

— Какво си намислил? — попита Черити, след като Раул си бе отишъл.

Скудър я погледна почти с омраза.

— Нещо, което много ще те зарадва — каза гневно той. — Ще се самоубия.

 

 

След половин час доведоха Найлс, Марк, Гурк и Нет. Скудър отпрати мъжете, които ги бяха придружавали, но махна с ръка, когато Раул понечи да се присъедини към тях и му направи жест да седне.

Скудър също седна. Известно време в стаята цареше тягостно мълчание. А сетне той се обърна към Гурк.

— Трябваше наистина да те убия, джудже — каза той. — Ти уби един от хората ми.

Гурк направи гримаса.

— Никой не може да убие Абн Ел Гурк — каза уверено той. — Имате нужда от мен.

— Светът няма да пропадне без теб — отговори Скудър и вдигна неохотно ръка, когато Гурк понечи да възрази. — Но ти имаш право — може би наистина все още се нуждая от теб. Поне в момента. Можеш ли да преведеш четиристотин човека през равнината…?

— Няма никакъв проблем — каза Гурк и Скудър продължи равнодушно:

— … без ездачите да забележат това?

Гурк отвори широко очи и се втренчи в него. Марк и Найлс също си размениха изненадани погледи. Само в очите на Нет проблесна нещо като презрение.

— Защо? — попита недоверчиво Марк.

— Защото трябва да изчезнете — отговори Скудър, без да го погледне. — Вие и хората ви.

— Може би само така си говори — каза Нет. — Не му вярвайте. Това е трик. Вероятно ще ви закара в пустинята и ще ви довърши там на спокойствие.

— Какво може да значи това — да изчезнем? — попита Найлс. — Пускате ни… да си вървим?

Скудър се усмихна разочаровано.

— Какво си мислехте, старче? — попита той. — Вие сте повече от нас. Смятате ли, че бихме имали време и желание да се грижим за четиристотин пленници? Трябва да се махате, и то възможно най-бързо. И толкова надалеч, колкото е възможно.

— Не вярвам на нито една негова дума — каза Марк. — Това е смешно — първо неговите… неговите създания ни нападат, а после отново ни пускат да си вървим, сякаш нищо не се е случило. Как така?

Скудър мълчеше, но вместо него отговори Черити.

— Защото Даниел издаде заповед да ви убият — каза тя. — Всичките.

Марк побледня, а Найлс и Нет я погледнаха недоверчиво. Само по лицето на Гурк не личеше дори и следа от изненада. Също и Раул не показа признаци на учудване. Черити се отмести инстинктивно върху стола си малко по-далеч от „хищника“. Неприятното усещане, което винаги изпитваше при неговата близост, сега бе още по-силно.

— Това… истина ли е? — попита колебливо Найлс.

Скудър кимна:

— Да. Но няма да ви сторя нищо.

— Даниел няма да се зарадва особено на това — каза Раул.

Скудър го стрелна гневно с поглед.

— Даниел — отвърна ядосано той — няма да узнае изобщо за това. Ти ще вземеш два или три камиона и ще се върнеш в бункера. Ще докарате всички мъртъвци, които намерите. Дори и нашите собствени момчета. Напъхайте ги в униформи!

Раул направи гримаса:

— Това е лудост! Даниел ще…

— Момчетата ще запалят огън вън пред града — продължи нервно Скудър. — Ще изгорим няколко автомобилни гуми и малко отпадъци. А върху тях ще положим мъртъвците.

— За да помисли Даниел, че сме убили всичките? — усмихна се Раул насила. — Няма да ти мине номера!

— Може и да мине — възрази Скудър. — Даниел няма причина да не ни вярва. А и вие ще потвърдите историята — погледна той Найлс.

Найлс кимна, но веднага след това разтърси глава и се усмихна тъжно.

— Приятелят ви има право, Скудър — каза той. — Даниел никога няма да повярва на това.

— Имате ли по-добра идея? — кипна Скудър. — Какво, по дяволите, да направя? Да убия всички ви? Или да не правя нищо и да гледам как Даниел убива всички нас?

— Би могло да се направи нещо — намеси се Гурк. — Ако Нет ми помогне, може би ще намерим някакво скривалище. Но ще можем да вървим само нощем. Е? — погледна той пустинничката.

Нет кимна неохотно.

— Наистина нямам друг избор, нали? Но това е глупост!

— Не му вярвам — продължи да упорства Марк. — Това е клопка!

— Затворете си най-после устата, идиот такъв! — изсъска Черити. — Можете да останете и тук!

— Стига! — каза остро Скудър. — Ще направим следното: ще се върнете при хората си и ще подготвите всичко за отпътуването. Ел Гурк и Нет ще ви поведат на път веднага щом се стъмни. Ще ви дадем толкова вода и храна, колкото можем — но ще бъде трудно.

Марк го погледна:

— А сега очаквате да ви бъда благодарен, така ли? — попита той.

— Не — отвърна сърдито Скудър. — Очаквам, че ще си държите езика зад зъбите и ще правите това, което изисквам от вас.

Той завъртя ядосано глава и стрелна с поглед Раул.

— А ти? Какво още чакаш?

Раул стоеше покорно. Но не си тръгна.

— Няма да успееш — каза строго той. — Даниел ще унищожи всички ни.

Скудър се засмя неодобрително.

— Едва ли. Той все още има нужда от нас и го знае съвсем точно. Какво става с теб, Раул? Страхуваш ли се?

Раул не отговори. Обърна се с рязко движение и затръшна вратата след себе си.

Времето течеше бавно. Марк бе върнат при хората си, които бяха затворени в един подземен гараж някъде в западната част на града, за да подготви всичко за заминаването, докато Скудър, Нет, Найлс и Гурк обсъждаха още хиляди подробности, от които Черити не разбра почти нищо. Докато ги слушаше, я обземаше едно особено чувство за нереалност и й бе все по-трудно да вярва, че предложението на Скудър е сериозно. Внезапно тя разбра недоверието на Марк. Едновременно с това й се струваше много подло да не му вярва. Чувстваше се така, сякаш той чете ясно мислите й върху лицето й всеки път, когато поглеждаше към нея, тя бързо отместваше погледа си. Разбираше съвсем точно, че Скудър не бе и наполовина толкова откровен и благороден, както тя бе допуснала в първия момент: просто Даниел го бе изправил пред решение, което той не можеше да вземе. Спокойствието му бе само привидно. В душата му бушуваше страхотна борба. Черити бе почти сигурна, че хубавият му план ще се провали. Стоун-Даниел трябва да е пълен глупак, за да се хване на лъжата на Скудър. Но нямаха друг избор. Въпреки това би могло да не стане.

И то не стана.

Раул се върна два часа, след като бе напуснал града. Но не беше сам.