Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (9)

Глава девета
Ревността на Талиен

Сен-Мало! Какъв живописен и чаровен град, кацнал предизвикателно върху родната си бретонска канара, срещуположно на Англия, от която този град никога не се е боял, и с която често е влизал в схватки. Струва ти се, че със своята средновековна крепост, със старите си каменни кули и надменната си феодална външност, Сен-Мало е съхранил неизпепелената от осем века насам омраза към англичанина — вечен съперник и вечен враг. През време на Великата френска революция тази омраза бе стигнала до своя пароксизъм.

Сен-Мало бе гнездо на корсари, роден град на Дюге-Труен, един от предците на Сюркуф, родно място и на самия Сюркуф — този бич за англичаните. Градът се бе превърнал в прицелна точка за враговете му от Албион, от която те не отместваха окото си, и срещу която поддържаха сериозни морски сили. Два кораба и две фрегати, един военен бриг, една шхуна и три кеча блокираха залива на пристанището му.

Риболовът не спореше. Блокадата можеше да се пробие само при голяма буря, когато англичаните се виждаха принудени да се отдалечават от брега, за да не пострадат корабите им.

Обаче техните военни кораби постоянно кръстосваха Ламанша и пленяваха всеки наш кораб, дръзнал да се възползува от бурята.

Гладът бе притиснал като в железни клещи Сен-Мало. Гражданите измираха от глад. Една заран недоволството достигна крайния си предел. Някаква малка платноходка, претоварена с отчаяни люде, се опита да пробие блокадата, ала бе пленена от неприятеля. Моряците, които управляваха платноходката, бяха истински мъже: капитанът им, стар морски вълк, се радваше на всеобщото доверие. Откъм сушата духаше благоприятен вятър, нощта беше безлунна и мъглива, но напук на всичко, англичаните заловиха платноходката!

Опитите да се мине през блокадата пропадаха. Никога такъв ураган от гневни слова не беше се разразявал над „Спирката на шегаджиите“, както назоваваха кръчмата, гдето се сбираха моряците. Лицата на посетителите, изтощени от глада, ставаха още по-бледи от обзелото ги възмущение. Очите им искряха и пламтяха от ярост. Шумът от силно възбудените гласове се издигаше като ропот чак до небето.

Отнякъде се зададе едно духовно лице. Какъв гигант! — си казаха всички. Отиваха му и одеждите на флотски свещеник и голямата брада, и кръстът, дето висеше на врата му, и широкополата шапка. Когато правеше огромните си крачки, вятърът развяваше гънките на расото и те шумно изплющяваха.

Зад него ситнеше клисарят му — гърбушко с измъчен вид, подобие на черен дявол, с грозно тяло, но широки плещи и огромно туловище, поставено върху криви като на дакел крака — патрави, но с могъщи мускули и със стигащи до земята ръце на горила. С две думи, целият му външен вид говореше за страховита сила. А каква хитрост се криеше в очите му на граблива птица! А как се хилеше тоя клисар, какви гримаси правеше с маймунското си лице!

После се зададоха неколцина техни съграждани — мъжаги с лица, загорели от слънцето на тропиците, обливани от водите на всички океани; храбреци, патили и препатили. Приветствуваха ги най-радушно като знатни свои съграждани, с яки ръкостискания, но тихичко ги разпитваха за това-онова, защото ги смущаваше присъствието на флотския свещеник.

И наистина, от него се излъчваше нещо, което впечатляваше тълпите; усещаше се, че той се е явил тук, натоварен с изключително важна мисия.

Някакъв роднина на един от матросите, придружаващи свещеника великан, веднага зададе на братовчед си въпроса, който вълнуваше всички:

— Що за птица е тоя поп?

— Това е отец Лантерние, флотският свещеник на Сюркуф. А ние сме двама от неговите калугери.

Сякаш тая искра запали електрически ток, който разтърси цялата тълпа! Пред тях стоеше значи, всеизвестният флотски свещеник на Сюркуф! А тия тук бяха прословутите монаси, за чиито подвизи от няколко месеца насам се говореше по цяла Франция!

Да, славният флотски свещеник на Сюркуф стоеше пред тях от плът и кръв! Но щом Сюркуф го пращаше при тях, току-виж и самият той цъфне тук! Ще го видят най-сетне тоя Господар на моретата, страшилището за англичаните, тоя опасен „корабоядец“, за чиято глава Индийската компания бе определила огромна награда! Та той не бил забравил родния си град и идвал да освободи Сен-Мало! Сякаш зората на надеждата грейна на хоризонта и нейните лъчи озариха цялата тълпа.

* * *

В това време отец Лантерние се беше изкачил на някаква площадка горе на скалите, високо над главите на събралите се. Той се изкатери на канарата с невиждан устрем и разпери широко ръце над тълпата. Всички замълчаха.

Жителите на този град още тачеха заветите на християнската вяра и разбираха библейския език. С могъщия си, отекващ до дъното на душите глас, отец Лантерние подхвана оная своя проповед, запечатила се навеки в историята на Франция:

— Братя! Дойде нашето време! — провикна се отецът. — Настъпи часът на освобождението! От Изток по пенливите вълни на океаните, тласкан насам от ветрищата, пристигна един велик човек. Той ще срази английската флота, ако вие, жителите на Сен-Мало, се вслушате в моя глас и заедно с мен се втурнете срещу неприятеля като стадо гладни акули. Трябва да превземем английските кораби или да ги прогоним! Морето ще бъде свободно! Чудото ще стане! Предизвестие за него ще получите от стадо тюлени, носещи по един човек на гърба си! Те ще се появят в залива на пристанището! Утре в ранни зори очаквайте чудото, което ще предшествува нашата победа! Толкова засега!

След тия свои думи отец Лантерние скочи в подножието на канарата, а после с великански крачки прекоси смаяната, занемяла тълпа и изчезна заедно с придружителите си.

Не е трудно да си представим какво стана по-нататък. Думите му бяха разтърсили тълпата. Някакъв странен екстаз завладя целия град, където възбуждението стигна до крайния си предел и само нощта внесе едва забележимо успокоение на страстите.

… Призори на другия ден всички кораби, които от дълго време дремеха във водите на пристанището, бяха завладени и претоварени до потъване от гражданите на Сен-Мало. Не след дълго по кейовете, почернели от народ, настъпи суматоха. Под бледорозовия светлик на изгряващата зора, обагрила и тихите пристанищни води, се появи стадо премятащи се тюлени. Отвред се понесе вик:

— Ето ги! Ето ги!

И те наистина пристигаха, правейки обиколка на пристана сред невиждана гълчава. Бабичките се кръстеха, младежите се смееха на чудноватите подскоци и премятаници на тюлените. Ала китоловците се досетиха:

— Вижте! Вижте! Ескимоски каяци! Дошли са ескимоси! — крещяха те.

Най-сетне всичко живо се досети… Не напълно, но все пак. Каяците спряха пред пристанищното управление и корсарите поздравиха гражданските и военните власти. Най-накрая ескимосите съблякоха кожените си дрехи и скочиха на кея. Отец Лантерние заповяда на косарите да застанат в две редици, след което ги представи на властите.

Началникът на пристанището произнесе кратко слово за добре дошли и бе поздравен с оглушителни аплодисменти. След церемонията всеки се надпреварваше да кани на гости „монасите на отец Лантерние“. Те разказаха, как през нощта успели да минат през английската блокада, плавайки пред Сюркуф и флотилията му от пет корсарски кораба, които чакали в открито море моряците от Сен-Мало да им подадат ръка за помощ. Ето как общественото мнение в града бе подготвено за идеята всеки жител на Сен-Мало да вземе участие в най-дръзката морска битка от онази епоха.

Тюлените на Сюркуф не си загубиха времето в празни приказки. Те бяха получили заповед от Сюркуф да започнат преговори да се закупи, на името на всеки от тях, по един хубав платноход, който можеше да пренесе от сто и петдесет до двеста души. Всеки кораб бе заплатен в брой от един корабопритежател — братовчед на Сюркуф.

* * *

Веднага след сключените сделки осмина барабанчика възвестиха по кейовете, че от името на Сюркуф, отец Лантерние наемал в корабите си всички снабдени с позволително смелчаци, които биха пожелали да отпътуват на бившите търговски кораби, превърнати вече в корсарски. При подписването на договора моряците получавали и по един луидор, а при качване на корабите за отпътуване — по деветдесет франка, от които трябвало да оставят на семействата си по шейсет.

Ставало дума да се нападне английската флота, щом Сюркуф влезе в бой с нея. От пленяването на тази флота щели да се спечелят повече от десет милиона франка, като подир това се очисти целия Ламанш от англичаните и се издебне неприятеля навред, и се пленят много други търговски или военни кораби. Дяловете от печалбите щели да бъдат огромни. Всеки кораб щял да се командва от един от тюлените на Сюркуф, а пък адмирал на флотата щял да стане отец Лантерние.

Тези предложения бяха посрещнати най-възторжено; повече от шест хиляди души се надпреварваха кой по-напред да се запише. Но капитаните бяха много придирчиви и първо се погрижиха да си подберат офицерския състав, като отхвърляха всеки, който не беше моряк. После заедно с тях определяха състава на боцманите и помощник-боцманите и накрая, като определиха целия състав, всеки кандидат бе огледан, обсъден, премерен на ръст и тегло и бе приет или отхвърлен. По този именно начин се записаха около три хиляди души. От тях не всички бяха матроси, но до един бяха чеда на морето.

В полунощ екипажите бяха попълнени, барабанчиците биха обща тревога, а тръбачите изсвириха „всички на борда“. Всеки изтича на своя кораб, където заплатата се раздаде според договорените условия.

Нощта бе непрогледна — нямаше луна, мъгли забулваха звездния светлик. Време само за нападение! Капитаните организираха екипажите си и показаха всекиму работното място и бойния му пост. Отец Лантерние се качи на най-мощния бриг и зае челното място. До трицветното френско знаме той нареди да поставят и черното знаме на безпощадните битки. Могъщият глас на флотския свещеник отекна и заповяда вдигане на котвите. Значи тръгваха още тази нощ! Радостно „ура“ гръмна чак до небесата. Тълпата крещеше: „Да живее Републиката!“. Възторженият дух на Сен-Мало литна към моряците по мачтите и завладя цялата флота.

Вдигнаха котвите и полуопънатите бели платна се издуха от полъха на нощния бриз. Отпускаха ги точно толкоз, колкото да изведат незабележимо корабите вън от пристана. Застанали на рейд в открито море към десет часа вечерта, моряците видяха, че нейде далеч зад английските кораби заискри бляскав фойерверк, а сетне угасна. От борда на брига на отец Лантерние долетя гръм от експлозия и нов фойерверк блесна над брига. Тогава гласът на отец Лантерние отекна гръмовно над вълните, мощен като бойна тръба:

— Граждани на Сен-Мало! Вашите съдбини зависят от острието на сабите ви! Сюркуф ще нападне англичаните! Нека и ние се стоварим връз тях! Той е нашият лъв, нека ние бъдем неговите зли псета! Напред към плячката! Смърт на англичаните!

Трите хиляди моряка повториха гръмогласно призива, цялата флота опъна платна и се плъзна към корабите от блокадната линия. След пет минути затрещяха и оръдията!

* * *

Но не Сюркуф бе дал командата за оръдейната стрелба. Той не си губеше нито времето, нито барута, а маневрираше така, че да превземе английските кораби на абордаж. Екипажите на неговите съдове щяха да видят един противник, несравнимо по-силен и по-добре въоръжен от тях. Сюркуф разчиташе главно на една специална мярка, която бе взел. По пенливата бразда зад всеки негов кораб плаваше почти невидима по една дълга и ниска пирога. В момента на абордажа, двайсетина души скочиха във всяка пирога в очакване на сгодния миг за намеса, когато корсарите почнат ръкопашната схватка с хладно оръжие. Щом по-голямата част от всеки корсарски екипаж скочеше върху палубите на английските кораби, весларите на пирогите трябваше да се хлъзнат покрай тях, да спрат под кърмата им и да ги нападнат оттам, което пък щеше да представлява много сполучлива диверсия. Сюркуф бе съставил плана на битката с присъщата му прецизност, беше изчислил всичко, без да разчита на случайността. Нещо повече — той бе изпратил отец Лантерние да вдигне на крак Сен-Мало. Флотският свещеник и неговият ескорт лесно прекосиха през нощта линиите на блокадата. „Тюлените“ се движеха по дирите им и също прекосиха блокадата. Сега вече две флоти бяха разперили платна срещу неприятеля.

Неговите кораби бяха разтърсени от бойната тръба тъкмо когато по-голямата част от екипажа им спеше. Знайно е, че на разбудените внезапно хора им е необходим поне час, за да възвърнат напълно волята и енергията си. Ето защо, трийсет и пет минути след първите оръдейни изстрели, флотата на Сюркуф вече се биеше с врага, а след около петдесет минути към битката се присъедини и флотилията на безстрашния отец Лантерние.

Страшна бе гледката на първото абордиране върху неприятелските кораби! Англичаните бяха много повече и първите им залпове без малко не пометоха всичко, но корсарите избягнаха този удар, като лягаха по корем на палубата, и скачаха отново срещу врага, щом той се заловеше да зарежда пак оръдията. За пет минути се размениха много удари със саби, брадвички и щикове. Корсарите първо разкъсаха редицата на войниците от марината, които бяха стреляли с оръдието, но бяха отблъснати от многобройните матроси от запаса. Тъкмо когато положението ставаше почти безизходно, върху гърба на англичаните се стовариха моряците от пирогите и битката отново се подхвана. При все това, неравенството между двата противника бе в полза на англичаните, когато се изсипа лавината на „тюлените“. Жестоки, обладани от безмилостна ярост, те се сгромолясаха стремглаво върху неприятелските палуби, помитайки всичко пред себе си. Съпротивата се оказа немислима! Пълен разгром!

Френските офицери се намесиха, за да предотвратят поголовното клане. Сюркуф издаде мигновено следната заповед: да се натикат всички пленници в два определени от отец Лантерние кораба, с които да бъдат отведени до Сен-Мало, а оттам — прехвърлени върху флотилията, която вече се насочваше към Брест. Понеже бяха добри ветроходи, тия два кораба щяха да догонят бързо флотилията.

Можете да си представите, каква радост обзе жителите на Сен-Мало, когато пленените англичани бяха свалени на сушата, за да минат в строй по кейовете и улиците на града. Сен-Мало искаше да посрещне с овации корсарите от двата кораба, които бяха довели англичаните. Но капитаните им веднага поеха към открито море, по посока на Брест.

* * *

Сюркуф не беше от онези, които след победа заспиват върху лаврите си. Той съумя да извлече от своята победа смайващи предимства. Макар че нашите пристанища бяха блокирани навред по Ламанша и по атлантическото крайбрежие, англичаните поддържаха малобройни сили пред всяко от тях и на бърза ръка вдигнаха блокадата, защото почувствуваха слабостта си в сравнение със Сюркуф. Не след дълго те пак обединиха силите си, значително укрепиха флотата си, която подгони корабите на корсаря, готова да ги унищожи.

Сюркуф усещаше врага зад гърба си, но винаги му се изплъзваше. През това време нашите френски пристанища не бяха блокирани, в тях влизаха и излизаха безброй кораби. През тия честити дни на затишие бе доставено много жито, а това намали цената на хляба. Накрая Сюркуф, преследван отвред, отплува към Байон, прие капитаните си на борда на своя кораб и им каза следното:

— След като измел англичаните от Ламанша, един велик холандски адмирал закачил горе на голямата си мачта една метла, която оставила позорно петно върху честта на цяла Англия. И на нас сега ни предстои да се разделим, след като изметохме англичаните. Нека всеки един от вас, подобно на славния холандец, закачи по една метла на голямата си мачта!

Така ще се знае, че сте служили във флотата на Сюркуф! Нашата плячка е на сигурно място. Всеки ще си получи своя дял, както сме се договорили. Тъй като аз съм купил корабите, които вие използвате, аз ставам ваш корабопритежател при общоприетите условия и ще имам дял от вашата плячка. Дали ще пътувате с тях, където си поискате, дали ще се сдружавате или ще действувате поединично — ваша воля! Не пропускайте само да пленявате по възможност повече английски кораби и не си поплювайте с неприятеля! От този момент нататък вие сте свободни да пътувате, където си поискате и нямате друг капитан освен самите себе си! Сега аз ще сляза на сушата заедно с Бренвил и отец Лантерние, защото трябва да изпълним важна мисия в Париж. Казвам ви довиждане или сбогом, нали всичко зависи от превратностите на съдбата. Бъдете смели и дано имате попътен вятър!

Сюркуф стисна ръка на капитаните си, а после скочи в лодката с двамата си приятели и техните ординарци-матроси. Собственият си кораб той повери на един опитен офицер.

* * *

Докато Сюркуф правеше първите си стъпки на сушата, флотата му се разпръсна и изчезна в безбрежния океан. Англичаните я търсиха дълго време, но след огромните загуби, които им бе нанесъл Сюркуф, бяха разбрали, че корсарите водят само изолирани битки с тях.

Известна е славната гибел на републиканците от военния кораб „Отмъстител“. Тогава чакахме конвой американски кораби, натоварени с жито, за да спасят Франция от глад. Една английска флотилия шеташе покрай нашите брегове, за да попречи на конвоя да стигне до целта си. Нашата флотилия от Брест беше в плачевно състояние, защото всички офицери бяха емигрирали. Налагаше й се обаче да влезе в бой и да задържи английската флота, докато мине конвоят.

В такъв един момент изпъкна личността на представителя на народа Жан Бон Сент-Андре, който наелектризира града, пристанището, арсенала, набързо произведените офицери и техните екипажи. Неговото патриотично слово въодушеви цял един морски свят, който излезе на жесток бой с англичаните в присъствието на Жан Бон Сент-Андре. Героичната битка завърши с поражение. Потъващият кораб „Отмъстител“ бе подканен да се предаде, но той отказа да свали флага си, а екипажът му, събран на кърмата, полетя към морската бездна с трибагреника в ръка и с възгласа „Да живее Републиката!“. А човекът, който спаси Франция от глад (защото конвоят с житото успя да мине посред битката), споменатият Жан Бон Сент-Андре, се намираше вече в Париж. Той бе приятелят, към когото се обърна Сюркуф, за да го попита кой генерал би се съгласил да замине при гиковара в Индия и да пропъди англичаните от тази страна. Щом пристигна в Париж, Сюркуф получи от Жан Бон Сент-Андре покана за вечеря в „Тримата провансалски братя“, всеизвестната кръчма в Пале-Роял, онова гнездо на революционери, където Камий Демулен бе произнасял възторжените си речи. Сюркуф и Жан Бон Сент-Андре изпитваха взаимно уважение и считаха, че са достойни един за друг.

Жан Бон Сент-Андре бе надарен с ясен и светъл ум, при това точен и прозорлив. По-скоро кипящ от енергия, отколкото от ентусиазъм, той не обичаше да си прави илюзии за каквото и да било. С две думи, Сюркуф бе избрал най-подходящия човек, който да му посочи съответния генерал — бъдещ главнокомандващ на армията на раджата от Барода. След поднасянето на десерта, докато отец Лантерние и Бренвил изпразваха бутилки шампанско, Сюркуф вече бе поставил своя въпрос на домакина си и му бе изложил положението в Индия.

— Скъпи ми капитане — каза му Жан Бон Сент-Андре, — открил съм вашия човек. Той се казва Бонапарт.

— Победителят от Арколи ли?

— Да.

— И смятате, че той ще се съгласи?

— Почти съм сигурен в това. Та той вчера ми каза — за кой ли път — че в наши дни за гениалния пълководец било много трудно да осъществи мечтата си за покоряване на Европа: „Тук е много тясно за човека, решил да извърши велико дело!“ — провикна се той и сподели с мен, че един голям пълководец и с трийсетхилядна армия би могъл да възстанови империята на Александър Велики.

— Да не би тоя човек да притежава гения на Цезар? — попита Сюркуф.

— Той е корсиканец, а италианският гений носи на крилата си мечтата за всесветско могъщество. Тя му е завещана от римляните, от тяхната република и от империята им. Макар и роден в Корсика, Бонапарт произхожда от Рим. Когато говори, той мечтае на глас за господство и за грандиозни победи. А тази мечта не го напуска нито за миг… Вие ще го чуете да мечтае на глас, както го чух и аз.

— Та той е опасен за Републиката! — рече Сюркуф. — Преднамерено ли го превъзнасят толкоз?

— Скъпи ми Сюркуф, той изпъкна първо при обсадата на Тулон, а после стана началник на военната артилерия, която защити границите ни срещу пиемонтците. Там изгря звездата на младия артилерист! За награда му дадоха генералски еполети и той започна да прави мили очи на Барас, който имаше голямо влияние в Конвента. Барас го ожени за Жозефин дьо Боарне. При все това Бонапарт почна да става неудобен. Страхуваха се от неговата популярност и решиха да му я отнемат. За тази цел го пратиха да командва малката гола и боса армия, която се биеше срещу Пиемонт и Австрия. Той обаче изрита пиемонтците и австрийците чак до Алпите, влезе в Италия, бързо разшири завоеванията си и застави противниците си да подпишат мир. Но ето че наскоро пак се появи тук и Барас, подобно на всички останали, го счита за неудобен.

— Изпратете го в Индия! — рече му Сюркуф. — Гиковарът има нужда от човек като него!

— Ние имахме малко по-друг план: да му дадем тридесетина хиляди войници и да го пратим да завоюва Египет. Да си скалъпи там каквото си ще кралство. Успяхме да му внушим тази идея. Тя много му допадаше преди победите му в Италия, но сега вече не го въодушевява чак дотам. Да стане крал на Египет му се струва дреболия. Но ако го убедите, че след Египет може да завоюва Мала Азия, Персия и Индия, ако му осигурите подкрепата на гиковара, той ще приеме. Само не му споменавайте, че ще стане генерал на заплата при гиковара. Представете му този индийски махараджа като обикновен негов съюзник.

— Разбирам! Ще му говоря за раджата като за полезен и могъщ съюзник. Но кой ще ме свърже с Бонапарт? — попита Сюркуф.

— Ще ви запозная с Барас. На някоя от вечеринките му той лично ще ви представи един на друг. Там ще видите и генералшата — прелестна креолка, но по-старичка от него. Този рязък и опак корсиканец е запленен от нейния чар… и даже я обича…

* * *

На другата вечер, според уговорката, двамата пак се срещнаха на вечеря в „Тримата братя-провансалци“. Жан Бон Сент-Андре кимна на кръчмаря да ги остави сами, стисна ръка на приятелите си и им каза:

— След вечерята ще ви заведа у Барас. Бонапарт ще бъде там. Интимен прием.

— Облекло официално, така ли? — попита Сюркуф.

— Нали си носите корсарските дрехи? Та те са като униформите на флотските офицери. Следователно ще спазите церемониала. Впрочем ще станете за посмешище, ако се нагиздите като „невъобразимите“.

Известно е, че по онова време контетата носеха прозвището „невъобразими“, тъй като наистина се издокарваха по невероятен начин: впити в бедрата гащи с най-ярки цветове, сюртук в нежни тонове с яка стигаща отзад чак до темето, с поли на сюртука проточени до петите, с жилетка с ревери и големи джобове. И тия женствени мъже, които се преструваха на безкрайно изнежени, носеха бастуни колкото боздугани, за да… громят с тях революционерите, преструвайки се на реакционери.

— С такива ли юначаги ще си имаме работа на приема у Барас? — попита пак Сюркуф.

— Никоя сбирка не минава без тях! — отвърна му Сент-Андре.

Сюркуф се намръщи.

— Гледайте само да не ги сбъркате! — продължи Жан Бон Сент-Андре. — Сега е на мода всички млади да се контят като „невъобразими“. Но повечето от поддалите се на това течение, съвсем не са такива, каквито се показват на този маскарад. Впрочем, няма да съжалявате. На приема ще има много очарователни жени. На първо място генералшата, а после и кралицата на красотата, госпожа Талиен.

— Цял свят говори за нея! — възкликна Бренвил. — Само че ние, морските мечки, нищо не знаем за тази жена.

— Скъпи мой, нейната история е истински роман. Дъщеря на Кабарюс, най-богатия испански банкер, тя била в Бордо, когато Талиен пристига като пълномощник на Конвента и на Комитета за обществено спасение, за да въведе извънредното положение и да избие и роялисти, и жирондинци. Кабарюс и дъщеря му също били между уличените. За да спаси главата на баща си и своята, дъщерята на банкера се съгласява да стане госпожа Талиен!

— Нима Талиен е такъв негодник! — провикна се Сюркуф. — Та той е злоупотребил с властта си, за да наложи своята воля над една млада жена! Това е чудовищно!

— Прав сте. Талиен се връща в Париж, където Робеспиер продължава своята зловеща игра, чиято ужасяваща същност е да гилотинира едни подир друг ръководителите и забележителните личности от всички републикански партии с явната цел да наложи диктатурата си. Талиен пристига в Париж в момент, когато Робеспиер е вече съвсем освирепял и му се иска да покоси до край републиканските редици и естествено — самия Талиен. Робеспиер издава заповед да хвърлят госпожа Талиен в тъмница и срещу нея да се организира процес.

— Щом е толкова красива, колкото твърдите — възмути се Бренвил, — щеше да бъде много жалко, ако й бяха отрязали главата.

— Тя сама си я спаси! От тъмницата тя писа на мъжа си, че ще разкрие неговата подлост, ако той позволи да бъде осъдена на смърт. Талиен грабнал един кинжал и го поставил на преградата пред съдиите, готов да убие бъдещия диктатор, ако Конвентът не го прати на гилотината. Това бе прочутият термидорски сблъсък, довел до трагичната смърт на Робеспиер, след три удара на гилотината. Госпожа Талиен бе спасена. Днес тя е кралицата на Париж.

— Ще я видим ли най-сетне?

— След два часа.

— Тя обича ли съпруга си?

— Мрази го страшно, но дваж повече го презира. Всъщност съумяла е да си намери влиятелни приятели и Талиен е длъжен да се съобразява с нея. Но той я ревнува толкова много, че е готов и на убийство.

— Нима този тъй високопоставен господин е убиец? — попита Сюркуф.

— Той си служи с наемни убийци, които предизвикват скандали с любовниците на жена му.

— Това ми напомня нравите на Регентството! — отбеляза Сюркуф. — Нима ще изпаднем в упадък, подобен на оня след царуването на Луи XIV?

— Не ми се вярва! — каза Жан Бон Сент-Андре. — Европа ще ни принуди да се бием с нея, а докато воюваме, дори да престанем да бъдем граждани, поне ще си останем мъже.

Но тъй като политиката не съблазняваше Бренвил, той върна разговора на женската тема.

— Мислех — каза той, — че госпожа Бонапарт има дъщеря и син и то доста голям, ако не се лъжа. И двамата били от брака й с господин дьо Боарне.

— Точно така, капитан Бренвил — каза Сент-Андре.

— Но тогава… тя не ще да е съвсем млада?

— Родена е в Троа-з-Ил в Мартиника на 23 юни лето господне 1763-о, което означава, че се омъжила повторно на тридесет и две години. Ала е младолика и много привлекателна. Пленява със своята изящност и гъвкава походка, и с креолската си нега.

— Трийсет и четири годишна, значи — шепнеше си Бренвил. — Сърцето ми няма да го позволи. На всичкото отгоре и вдовица… с две деца…

Разговорът приключи. Платиха вечерята на кръчмаря, който всячески се мъчеше да угоди на гостите си. И докато пъхаше в джоба си тлъстия бакшиш, той не можа да не сподели с тях.

— Ваша милост умее да се отплаща по-добре от генерал Бонапарт, който плащаше направо на касата своите мизерни два, два и половина франка, които ревниво криеше в портмонето си.

— Защо? — попита го Сюркуф.

— Защото го беше срам да остави на масата такава нищожна сума.

— Бедността не е порок — вметна отец Лантерние.

И след тези евангелски слова компанията напусна кръчмата „Тримата провансалски братя“ и се качи на един от широките едновремешни кабриолети. Нетърпеливият Бренвил попита:

— Къде отиваме?

— Право в Шайо! — обясни му Жан Бон Сент-Андре.

— Предградие ли е това?

— Не. Село, същинско село пред портите на Париж.

— И големец като Барас живее там? — учуди се Бренвил.

— Да, и то в едно прекрасно имение.

— Всъщност — попита Сюркуф, — този Барас наистина ли е благородник?

— Той е аристократ и при това велможа от стар, много стар род. Фамилията Барас датира от прадревни, бих рекъл даже от праисторически времена. Първите Барасовци са съвременници на най-старите канари в Прованс.

След малко колата спря и всички слязоха. Един швейцарец отвори голямата порта и придружи посетителите до монументалната площадка на входната кула, където ги очакваха лакеите и вратарят.

— Хиляди дяволи — изруга Сюркуф, — тук ми намирисва на стария режим!

Когато дойде на власт, Барас се настани в един стар дворец в Шайо, който бе наистина величествен със своя парк от вековни дървета, с пристройките си, големите дворове, широки поляни и хубавите градини във френски стил. Вратарят обяви имената на пристигащите и заслепените от разкоша корсари влязоха в огромен стилен салон, където двайсетината гости просто се губеха.

Интимна вечер! Ала без да са облечени в тоалети за гала прием, жените бяха безкрайно нагиздени. Салонът на Барас беше светилище на модата и в него човек винаги можеше да срещне красиви жени.

Тази вечер Жозефина изглеждаше още по-хубава и напълно оправдаваше страстта, която Бонапарт изпитваше към нея. Умна и хитра кокетка бе тази креолка, преминала вече тридесетте, но макар майка на две деца, тя младееше за годините си. С нежната си усмивка и мекотата на жестовете си, с милващия поглед и с оная едва долавяща се ласкавост, тя притежаваше божественото очарование на висшите женски същества. Щом я зърнеше, човек я възприемаше като някаква богиня на добротата и отзивчивостта.

Близо до Жозефина седеше друга една богиня — госпожа Талиен, високомерна, горделива и властна. Дръзка, самоуверена хубост, излъчваща колкото олимпийско спокойствие, толкова и нещо възбуждащо чувствата. Тя като че винаги хвърляше предизвикателството да бъде покорена — тъй много напомняше на ония мраморни статуи на чудни хубавици, които ни е завещала Античността. Но всекиму бе известно, че тази мраморна статуя оживяваше в зависимост от прищевките на една страстна, пламенна натура, въпреки презрителната й наглед поза.

Около тези две кралици на красотата се въртеше цял рояк други прелестни млади жени и момичета, облечени също в старогръцки стил. Художникът Луи Давид, създател на неокласицизма в изкуството, бе наложил и в женската мода стила на древните атинянки.

Бренвил бе прекалено влюбчив, за да не се поддаде на магията на тази жена. Затова веднага помоли да й бъде представен. Рядко привлекателен бе пустият му Бренвил. Можеше да развесели и най-намусеното женско лице. Преследваше го обикновено мълвата, благодарение на която той ставаше звезда номер едно. Любовта му с онази, която стана негова жена, отвличането й, интригата с принцеса Сурвана — цялото негово минало завладяваше женските сърца и Бренвил се видя принуден да разказва своето житие-битие. Той направи това без поза и суета, весело, духовито и пожъна огромен успех.

В това време Сюркуф бе обсебен от Барас, и то не без умисъл. Бонапарт бе също там. След като привършиха с поздравите, Барас си поприказва няколко минути с Жан Бон Сент-Андре и корсарите, а после ги представи на Бонапарт, който макар и в началото въздържан, бързо се поотпусна. Той пръв засегна въпроса, който ги вълнуваше.

— Диоген — каза той на Сюркуф, — търсеше човека, а вие, както ми се струва, търсите генерала.

Сюркуф разказа в общи линии за живота си в двора на гиковара.

— На друг генерал, по-малко известен от вас, аз бих предложил да стане главнокомандуващ армията на гиковара — подметна той. — Ала победителят от Риволи^[1] трябва да се яви в Индия начело на собствената си армия. След като победите в Египет…

— Извинете! — прекъсна го Бонапарт. — Аз също мечтаех за този поход още преди кампанията ми в Италия. Днес обаче се колебая. Египет е съвсем незначително бойно поле за моите възможности.

— Че кой ви пречи да го разширите — попита Сюркуф. — Противникът ли? Та вие ще го биете навсякъде. За Александър Велики Египет беше крайно необходим, не само за да завладее Персия и Индия, но и защото е чудесна база за разгръщане на бойни операции… Вие ще последвате примера му. С тридесет хиляди войници ще покорите Египет, ще го организирате, ще завладеете Мала Азия, след което ще имате достатъчно злато, за да издържате една голяма армия, начело на която ще поставите френски офицери. В такъв случай, кой ще дръзне да ви се противопостави в Ориента? В Индия ще имате за съюзник гиковара и ще изритате англичаните оттам, а вие ще станете господар на тяхно място. Всички раджи в Индия ще станат ваши васали и вие ще бъдете най-могъщият император на света.

Тази мечта озари като светкавица зениците на Бонапарт. Той хвана под ръка Сюркуф и го отведе в парка, където дълго се разхождаха. Всички гости разбраха, че Бонапарт ще се върне въодушевен от предложението на корсаря.

Тъкмо тогава вратарят обяви пристигането на нов посетител и дьо Бренвил забеляза, че госпожа Талиен пребледня. Той побутна дьо Сен-Рюпер, очарователен младеж и братовчед на Барас, за да му обясни промяната на изражението й.

— Нищо чудно, че госпожа Талиен пребледня от гняв — каза дьо Сен-Рюпер. — Няма и шест седмици, откак Ла Периер уби последния й любовник.

— Разбирам! — рече дьо Бренвил. — А кой е този Ла Периер?

— Наемен убиец от висока класа! Една от първите шпаги на Париж, обслужващ тайно и предано оня, който му даде най-добро заплащане.

— Значи, той е получил пари и за този дуел! — учуди се Бренвил.

— Това не остави у никого сянка от съмнение.

— И кой бе човекът, който му е заплатил?

— Самият Талиен. Той е ревнивец, но не към всекиго, защото често си е затварял очите. Най-много се ядосва, когато жена му се покаже благосклонна към някое младо и хубаво момче.

— Ами ако този господин Ла Периер бъде убит на свой ред, какво би казала тогава госпожа Талиен? — попита Бренвил.

— Ще остане предоволна!

— Тогава ще го убия аз! — закани се Бренвил.

— Не го закачайте! Той стреля превъзходно. Това е Сен-Жорж^[2] на нашата епоха.

— Вие ще бъдете вторият ми секундант, а Сюркуф — първият!

— Капитане, не се оставяйте да ви убият! — предупреди го Сент-Андре.

— Нищо подобно! Аз ще убия тоя наемник! — каза Бренвил, като усмивката не слизаше от лицето му. — От вас искам само едно да насочите разговора към фехтовката.

— Няма да ми бъде трудно!

— Но как допускат в салоните подобен мизерник?

— Това е така, защото не избухна никакъв скандал. Нищо не бе доказано. Ла Периер е от доброто общество. Участвувал е в много дуели и е убил пет-шестима свои противника. Но кой би могъл да установи, че е вземал подкупи… Никой. Нещо повече, той е от хората, от които всички се боят. Никому не се иска да бъде пронизан от шпагата му! А при Ла Периер грешка няма.

— Да… сигурно… — измърмори Бренвил.

След като поздрави дамите, които го посрещнаха особено хладно, Ла Периер се приближи към младите господа и почти веднага се намеси в разговора, подет от Сен-Рюпер, за разликата между френската и италианската фехтовка. Дьо Бренвил не обелваше дума, обаче Ла Периер изказа мнението си с апломб, граничещ с безочие. Едва тогава дьо Бренвил се намеси в разговора:

— Ей богу — каза той. — Вие придавате прекалено голямо значение на фехтовката. Уверявам ви, че по време на абордаж нито един фехтовач не би могъл да се мери, с който и да е смел моряк.

— Но, капитане — каза Ла Периер, — тук не става дума за абордажа. Говорихме за фехтовални зали и дуели.

— Аз съм на особено мнение по въпроса за дуелите — каза твърдо дьо Бренвил. — Считам, че и най-силният фехтовач в зала, щом застане в изходна позиция, едва ли има предимство пред някой по-слаб, но еднакво смел противник, ако и двамата се придържат честно към правилата на играта. Но ако някой честен дуелист се изправи лице в лице срещу един нечестен фехтовач, чиято игра той не познава, тогава шансовете са на страната на безчестника.

— Това е заблуда — възрази Ла Периер.

— Какво чувам?… — попита го Бренвил.

— Казах, че се заблуждавате.

— Господине, ако се съгласите да се дуелирате с мен, аз ще ви докажа, че съм на прав път — каза Бренвил.

— Моля ви, капитане, аз съм на вашите услуги — рече Ла Периер.

— Няма по-галантен от вас — каза Бренвил, като кимна с глава. Ла Периер отвърна на поздрава му.

— Няма смисъл да чакаме — обърна се Бренвил към Сен-Рюпер. — В двореца сигурно има зала за фехтовка.

— Разбира се! — каза Сен-Рюпер.

— Ето че и Сюркуф се връща с генерал Бонапарт — каза Бренвил. — Предлагам ви следното: да отидем първо в залата, където ще се дуелираме. Господата Сен-Рюпер и Сюркуф ще бъдат мои секунданти. А вие, господин Ла Периер, трябва да посочите своите.

— Аз избирам Санти и Ноартер.

Двамата избрани млади секунданти се поклониха почтително.

— Кой от тези двама господа знае къде е залата за фехтовка? — попита дьо Бренвил.

— Зная я! — каза Санти.

— Тогава бъдете любезен да отведете там Ла Периер и втория му секундант. Ние ще дойдем подир вас. Нека се опитаме да излезем незабелязани оттук!

Ла Периер се измъкна пръв, последван почти веднага от своите секунданти. А те добре познаваха двореца; влязоха в залата за фехтовка и повикаха един прислужник, който запали лампите и свещите. Не след дълго там се появиха Сюркуф, дьо Бренвил и Сен-Рюпер, като тихичко заключиха вратата на залата.

— Господа — каза Сюркуф, — да действуваме по-бързо!

И като откачи от стената две шпаги, той ги провери и даде по една на двамата дуелисти.

— Господине — обяви Сюркуф, — откривам залозите. Господин Сен-Рюпер залага сто луидора за дьо Бренвил. Аз залагам същата сума за него. Това е прекрасен шанс за вашите секунданти, ако те наистина държат на вас.

— Аз държа — каза Санти.

— Аз също — Потвърди и Ноартер. — Но… тези шпаги са без предпазители!

— Господин дьо Ноартер, виждате колко високи са залозите. Малките драскотини могат да се оспорват, но големите рани — едва ли…

— Но това означава открит дуел — каза Ла Периер.

— Не — отсече Бренвил. — Това е само упражнение по фехтовка, но упражнение сериозно и… смъртоносно. Следователно не ме щадете повече отколкото аз бих ви пощадил.

— Да, но…

— Нима се страхувате? — попита Бренвил.

Имаше само един отговор на подобен въпрос. Ла Периер свали сюртука си и дьо Бренвил го последва. Санти и Ноартер, които не очакваха такъв обрат, бяха стъписани и развълнувани. Ла Периер им каза:

— Когато убия господин дьо Бренвил, господа, вие ще бъдете свидетели, че съм бил насилствено принуден да сторя това.

Сюркуф кръстоса остриетата на шпагите и даде сигнала. Борбата започна. Нещата се развиха тъй бързо и просто, че секундантите се питаха дали не сънуват. Спокойствието на Сюркуф и непринудената жизнерадост на Бренвил ги смутиха. Битката бе съвсем краткотрайна. Бренвил предумишлено даде на противника си възможност да му нанесе удар с шпагата — нещо, което Ла Периер наистина постигна. Но въпреки че шпагата му нанесе сериозна рана, корсарят, изнасяйки силно напред десния си крак, прониза от край до край гръдта на противника си. Ла Периер тупна като камък на земята и за няколко минути издъхна от вътрешен кръвоизлив.

— Най-сетне отмъстих за шестимата млади мъже! — възкликна Бренвил. — Тоя тук вече няма да убива никого! Но аз не искам нещо повече! Аз… аз…

Той се олюля. Сюркуф го прегърна, за да го подкрепи.

— Отивам да викна доктор Кабанис! — възкликна Сен-Рюпер. — Имаме късмет, че той е долу!

Кабанис, станал вече известно име в медицината, долетя да прегледа Бренвил, когото бяха проснали на един дюшек. Раненият беше в безсъзнание. Кабанис погледна първо Ла Периер, за да се убеди, че е мъртъв. После най-внимателно прегледа раната на Бренвил.

— За кой ли път се убеждавам, че един лекар не бива да излиза без медицинската си чантичка — мърмореше си той. — Какво щяхме да правим сега, ако я бях забравил?

Сюркуф го попита дали раната е много тежка, а той му отговори:

— Тежка е, но не и смъртоносна, стига да не настъпят усложнения.

Долу в салона се понесе вестта за случилото се веднага след като един прислужник уведоми Барас.

— Как е възможно! — провикна се на всеослушание домакинът. — Ла Периер е убит, а Бренвил — ранен!

— Какво говорите! — изпищя госпожа Талиен, бледа и разтреперана. Какво говорите?

— Аз нищо не измислям. Ето го Жозеф! Той твърди, че господин дьо Бренвил е убил господин Ла Периер по време на дуел, проведен във фехтовалната зала.

— Ами че нали лично доктор Кабанис каза, че Ла Периер е мъртъв. Чух това с ушите си! — потвърди прислужникът Жозеф.

— А господин дьо Бренвил наистина ли е ранен? — попита госпожа Талиен.

— Докторът рече, че било опасно — продължи Жозеф.

— Заведете ме при ранения! — заповяда му госпожа Талиен.

— Госпожо!… — поиска да й забрани Барас.

Но тя му хвърли такъв смразяващ поглед, че нито той, нито някой друг направи опит да я спре. Водена от Жозеф, тя влезе във фехтовалната зала, където появата й предизвика дълбока изненада. Пристъпвайки безмълвно, тя взе една свещ и освети бледото лице на Ла Периер, а после бавно изрече:

— За нещастие човек умира само веднъж, дори когато е извършил шест убийства!

После, като подаде свещта на Жозеф, тя се обърна към доктор Кабанис:

— Ах, докторе, спасете този красив младеж! Цял Париж ще ви бъде благодарен!

— Госпожо — отговори й Кабанис, — смятам, че това влиза в моите лекарски задължения.

— Благодаря ви, докторе!

Кабанис се усмихна. Нейното „благодаря“ бе изпълнено с богато съдържание. То явно бе продиктувано от самото й сърце и говореше за дълбоките й чувства.

— Капитане — каза госпожа Талиен, като се обърна към Сюркуф. — Бих била много щастлива, ако първата визита на вашия приятел след оздравяването му бъде в моя дом.

— Госпожо — отвърна и Сюркуф, — когато приятелят ми дойде в съзнание, аз ще му съобщя за вашето желание и той ще побърза да оздравее, за да се отзове възможно най-бързо на вашата мила покана.

— По дяволите! — помисли си Кабанис. — Тия моряци са прекалено галантни, за да допусна, че са разбойници-корсари.

Сюркуф изпроводи госпожа Талиен до вратата.

Влезе Барас.

— Господа — каза той, — раненият ще остане при мен! Но мъртвият трябва да бъде изнесен оттук и откаран у дома си! Дуелът… чуйте ме добре… дуелът е станал на улицата. Не е необходимо и кьораво и сакато да знае, че в моята фехтовална зала е убит човек. Ще има много приказки. Господин Ла Периер се държа дръзко с господин дьо Бренвил, който му даде добър урок. Ще кажем, че са излезли от салона, напуснали са двореца и са се дуелирали под най-близкия фенер.

Всички обещаха да представят случая в тази светлина, дьо Бренвил бе пренесен в една от стаите, а убитият — откаран у дома му. На другия ден цял Париж говореше за дуела, а Бренвил стана героят на деня.

Талиен бе словоохотлив като всички южняци. Притежаваше някаква безочлива дързост, благодарение на която минаваше за храбрец. Но тази своя смелост той разкриваше само пред по-слабите от него, у които всяваше ужас. Именно по този начин, когато се убеди, че Робеспиер го мрази и го е осъдил на смърт, той го разобличи като тиранин.

Талиен бе винаги щедър, гостоприемен, приятен шегобиец и любезен, ала под тази маска прикриваше дълбокото си лицемерие. Обещаваше всичко, но нищо не изпълняваше — такъв беше Талиен. Постоянно лъжеше. Раздаваше с шум и трясък онова, което нищо не му костваше, проявявайки по този начин мнимата си доброта. Зае позата на храбрец особено след падането на Робеспиер, но и в този случай пак се показа лицемер. Беше ловък парламентарен стратег и умееше да застава на страната на печелившите. Правеше тайни или явни услуги на властимащите в своята партия. Търсеше подкрепата на здрави съюзи и беше достатъчно силен и влиятелен, за да се съобразяват с него. Властваше над другите с тайните, които научаваше за тях, тъй като никой политик в онази епоха не можеше да се похвали само с чисти дела. Талиен знаеше къде зимуват раците, надушваше великолепно и най-малката промяна и откриваше всичко с инстинкта си на хиена. Той даваше да се разбере, че знае всички тайни, и никой нищо не му отказваше. С две думи, бе прекалено опасен, за да бъде пренебрегван.

А колкото до отношенията между него и съпругата му, те бяха доста странни. Госпожа Талиен бе принудена да понася съпруга си, само за да спаси собствената си глава и главата на баща си, а подобно нещо никоя жена не прощава. Ето защо госпожа Талиен ненавиждаше и презираше мъжа си от дън душа.

Обаче в навечерието на Термидор, а и след падането на Робеспиер, Талиен усети, че е застрашен. Екзекуцията на Робеспиер бе дело на един съюз между умерените членове на Конвента и най-компрометираните измежду екстремистите монтаняри, които, изпратени да се бият, като например Фуше в Лион и Талиен в Бордо, заляха цялата страна в кръв. Но след падането на Робеспиер, тия като Фуше, Талиен и тям подобни, се оказаха застрашени. Надигнаха се гласове да бъдат даже гилотинирани. Не трябваше ли да се отмъсти за цели градове като Лион, Бордо, Тулон, Нант, чиито жители бяха изтребени от проконсулите?

Именно тогава госпожа Талиен се възползува от случая да се освободи от брачния ярем. Тя имаше приятели между политическите противници на мъжа си, които превърна в свои любовници. Те на свой ред амнистираха Талиен и останалите, които непрекъснато й засвидетелствуваха дълбоката си благодарност. И тъй тя бе станала по-силна от съпруга си, без колебание си намери други покровители.

Той преглътна първите изневери на жена си, а после изпи и други горчиви хапове, като се правеше на сляп. Утешаваше го мисълта, че тя не обича любовниците си. Само когато госпожа Талиен даряваше със своето благоволение някой по-хубав млад мъж и ставаше дума за любовен роман, съпругът й побесняваше от ревност.

Двамата съпрузи никога не бяха стигали до обяснение, понеже то щеше да бъде много унизително за Талиен. Той проявяваше търпение, разчитайки на промяна в политическата обстановка, която да му позволи да стане отново всемогъщ и да няма от кого да се страхува. Само така щеше да обуздае жена си. А дотогава лавираше, макар че това не му пречеше да се отървава от онези, в които жена му се влюбваше.

Появеше ли се някой нов любовник, Талиен се договаряше с Ла Периер, който предизвикваше на дуел младия човек и го убиваше. Това бе обществена тайна. В подобни дуели Ла Периер бе убил двама любовника на госпожа Талиен, макар че на съвестта му тежаха шестима. Не е трудно да си представим какъв скандал предизвика в Париж дуелът му с Бренвил, който, макар и ранен, излезе победител. Златната столична младеж застана на негова страна и вече не говореше за нищо друго освен за това събитие. Вечер името на Бренвил се носеше във всички салони, гдето коментираха посещението на госпожа Талиен във фехтовалната зала и отправената към Бренвил покана. От ухо на ухо, хората лукаво си шепнеха как ли ще приеме този път нещата нейният съпруг.

В своя антураж Талиен си имаше и душеприказчик, наречен Тезенас от град Каор. Той бе олицетворение на южняка досадник, постоянно си пъхаше гагата дето не трябва и току се провикваше: „Аз съм откровен човек! Нищо не спестявам от истината!“. Но пък истините му бяха от горчиви по-горчиви.

Тезенас от Каор си играеше с Талиен като котка с мишка, защото знаеше много от тайните му. А и не бе за пренебрегване, тъй като речеше ли да разтръби някоя клюка, тежко на оклеветения! Но когато се наемеше да венцехвали някого, тогава цял Париж гърмеше от неговите ласкателства. Речеше ли да позори някого, Тезенас от Каор почваше да бълва змии и гущери срещу своята жертва и гневните му изблици проваляха за два дни и най-солидния авторитет.

Едър, мургав, слаб, с маслиненозелен цвят на лицето, с жълтеникави, горящи от злоба очи, с вечно размахан юмрук на сухата си десница, този проклетник минаваше за едно от чудесата на Париж. Където и да се мернеше, този дяволски човек невъзмутимо хвърляше своите истини в очите на хората. Оригинален тип, няма що! Но имаше ли зъб някому, тогава нямаше земна сила, която да го спре. Затова Тезенас бе запаметил всички клюки, които се разпространяваха по адрес на Бренвил и госпожа Талиен.

Тезенас връхлетя като вихър при приятеля си. Талиен бе особено мрачен. Потиснат от глождещата го ревност, той изпитваше нужда да излее гневните си пристъпи в тихите води на изповедите. Виждайки колко нещастен е приятелят му, Тезенас предусети, че е дошъл часът да си отмъсти за низостта, гадостите, мръсотиите и лукавството на Талиен.

— Ох, горкичкия! — провикна се Тезенас, като го видя така печален и му протегна ръка. — Страдаш, нали?

Той стисна съпричастно ръката на Талиен, отпусната в неговата и вместо да го нападне веднага, взе да си играе с него като котка с мишка. Талиен въздъхна, а Тезенас повтори:

— Ох, горкичкия!… Жена ти пак те мъчи…

Талиен поклати глава в знак на съгласие:

— Аристократката му с аристократка! — изсъска Тезенас. — Тя не само те презира, но те и мрази! Отдавна съм разбрал това!

И пускайки първата си стрела, продължи:

— Всеки носи своя кръст! Ти пожела тази жена и сега изкупваш безчестието си. Да се възползуваш от това, че ще отрежат главата на една хубавица, за да я принудиш да се омъжи за твоя милост, е възмутително, нали! Такава постъпка си има и своето име: сватба преди гилотината!

Талиен трепна от негодувание.

— Хайде, недей ми се сърди, приятелче! Тезенас е открит човек, сърцето му е чисто като кристал. Цял свят те хули, но аз въпреки всичко си оставам твой верен приятел и защитник! Какво да правя като не мога да лъжа и всичко си казвам! Нима не бива да знаеш какви клюки се носят за теб!

Талиен бе дочул туй-онуй — предимно слухове и недомлъвки.

— Е? — попита той. — Какво ново-вехто?

— Никой не смее да ти го каже, ама аз ще го сторя! — рече Тезенас. — Пак ще ставаш рогоносец!

Думата „рогоносец“ бе произнесена с такъв гръмовен глас, че от нея зазвънтяха и стъклата на прозорците и кристалният похлупак на салонния часовник.

— Какви ги приказваш, Тезенас! — възнегодува Талиен.

— Как какви?! Аз нищо не крия и съм самата честност. Не може да го отречеш, нали?… Вярно, че обстоятелствата бяха по-силни от теб. Заплахата те дебнеше от всички страни. Роялистите те обвиняваха за кръвта, пролята в Бордо! Републиканците бяха също против теб и ти без малко не отиде на гилотината. Тогава жена ти, най-голямата красавица на Париж, те спаси, за да се освободи от теб. Какво ли не прави човек, за да се измъкне невредим от бурята? Жена ти първо стана любовница на генерал Пишегрю, после беше любовница на…

— Стига! — прошепна дрезгаво Талиен.

— Добре! Спирам! Но тя имаше и две любовни авантюри, а ти не можа да преглътнеш тя да се забавлява с млади мъже и нареди да убият двамата красавци! Ако ги беше очистил сам, щеше да минеш за доблестен и никой нямаше да те презира. Затова, когато младото корсарче оздравее и почне да се върти около жена ти, ако аз бях на твое място, сиреч ако бях Талиен, щях да го предизвикам на дуел, да го пробода с шпагата си или обратното — той мене да прободе. По този начин ще бъде спасена твоята семейна чест.

След минута на горчив размисъл, Тезенас пак подхвана, като продължи да сипва сол върху раната.

— Представям си го корсарчето — оздравяло, засмяно, хубаво като жребче — как идва на първо посещение при жена ти, която вече го е поканила, и как ти го приемаш с примряло, но примирено сърце.

Талиен подскочи като ужилен.

— Този човек никога не ще прекрачи прага ми!

— Но тя го е поканила! — възрази му Тезенас.

— Хубаво! Започвам да действам! Свободен си!

— Добре! Отивам си! Но трябва да ми благодариш, защото сега струваш за двамина, ако е вярна пословицата, че парен каша духа.

Тезенас протегна ръка на своя приятел, който седеше съвсем начумерен и му каза с топлота в гласа:

— Боя се, че няма да победиш в тази игра. Но постъпи както те ум учи!

И затваряйки вратата, добави:

— Бедни ми приятелю! Какво да сторя, като не обичам да премълчавам истината.

И напусна изпадналия в ярост Талиен.

* * *

Талиен непрестанно си блъскаше ума как да отмъсти предварително на Бренвил, който неминуемо щеше да вкара жена му в изкушение, ако го оставеше да си разиграва кончето. Тази мисъл го терзаеше безспир. Той мразеше своя съперник, тъй млад и хубав и при това от благородническо потекло, което отново бе взело да значи нещо в очите на обществото. Пък и славата му на герой се разнасяше навред. Така че Талиен щеше да го намрази от завист даже ако жена му не бе обикнала Бренвил.

Една сутрин, както преглеждаше пощата, Талиен се зачете в писмо от някой си дьо Премартен. Лицето на негово превъзходителство грейна, като видя съдържанието му:

„Гражданино,

Имам честта да поискам аудиенция от вашата височайша персона, за да осветля пред вас неблагонадеждната дейност на капитаните Сюркуф и дьо Бренвил и да ви уведомя за извършените от тях истински изстъпления на остров Ил дьо Франс, където баща ми заема поста губернатор.

Моля ви да приемете израза на моите най-дълбоки почитания към вас.

Премартен“.

— Ах! — каза си безкрайно щастлив Талиен. — Значи тия корсари са извършили престъпления в Ил дьо Франс! Аз съм в достатъчно добри отношения с министрите на Колониите и на Правосъдието, за да ги заставя да вземат бързи мерки и да тикнат в затвора тия синковци!

Веднага повика секретаря си — дребничък лукав нормандец с игриви очички и дяволито лице. Той бе твърде млад, но вече службогонец. Талиен го бе измъкнал от тъмницата в Бордо, гдето користолюбивият младеж излежаваше присъда за кражба. Проконсулът Талиен не само го измъкна от лапите на тъмничарите, но и „изпра“, сиреч премахна всички доказателства за неговото осъждане. Ала документите той не унищожи. С една своя дума само можеше да хвърли отново в тинята на престъпния свят клетия млад нормандец, който волю-неволю му бе останал верен.

Талиен му даде името и адреса на Премартен, а после му заръча да тръгне начаса, за да му определи среща с този гражданин в два часа следобед в съответното кафене.

— Ще му обясниш — подчерта той, — че не мога да го приема в дома си, тъй като трябва да пипаме с меки ръкавици.

След като получи най-подробни заръки, дребничкият секретар изпълни мисията с присъщата му ловкост.

— Та кой, значи, е тоя господин дьо Премартен? — попита го след връщането му Талиен.

— Обикновен скудоумец! Наперен, безмозъчен фукльо! Но има насреща си някакво състояние! Чернокапците са се постарали да го пообразоват, но нищо не му е влязло в главата!

— А какво става с корсарите?

— Положението е сериозно и заплетено.

— Така ли?

— Първо на първо, господин дьо Бренвил е застрашен от обвинение за отвличане на малолетна, за която се е венчал, без да сключи полагаемия се граждански брак.

— Отвличане ли? Какво говориш?

— И то с употреба на оръжие. Сюркуф и дьо Бренвил са организирали даже бунт срещу губернатора. Истински метеж!

— Но това е чудесно! — провикна се Талиен, като потри ръце. — Че аз не съм се и надявал на такива добри новини!

— И нещо повече: Сюркуф и дьо Бренвил не са никакви корсари, а най-долни пирати. Поне по отношение на закона. Губернаторството на Ил дьо Франс е отказало да им даде задължителните за корсарите разрешителни и те офейкали без позволение оттам.

— Значи англичаните са имали право да обявят награда за главите им!

— Всеки чуждестранен законодател би им въздал заслуженото! Впрочем, Премартен ми връчи меморандум от двайсет страници, където всичко е написано черно на бяло!

— Дай да му хвърля едно око!

Пропит от прозорливостта на омразата, Талиен се спря веднага на изгодните за него пасажи и накрая промърмори:

— Отлично! Много добре! Паднаха ми най-сетне в ръчичките!

После седна и написа някому бележка, като позвъни на секретаря си да дойде.

— Това писъмце — каза му той — ще занесеш веднага на получателя.

— Вероятно търсите Матлен — обади се пак нормандецът.

— Отгатна.

— Искате той да публикува във вестника си обвиненията на губернатора на Ил дьо Франс.

— Да. Той ще почне кампания против Сюркуф.

— Ами Бренвил забравихте ли?

— Засега не бива да се споменава името му.

— Разбирам. Никой да не се досети откъде иде изненадващият удар.

— Точно така. На срещата, която уреждам с Матлен, ще отидеш ти и ще му кажеш да пусне някакво мъгляво съобщение, че уж нещо е станало, било то даже някаква инсинуация. След два дни да публикува първото обвинение, но без много уточнения, и накрая — една ясна и категорична бележка. Сетне да продължи с другите разобличения, тъй че да не оставя на спокойствие общественото мнение. Само така ще охладнее хорското въодушевление към тия двама корсари-негодяи.

— Ще се разбера с Матлен.

— Ще препишеш меморандума.

— Но, господин Талиен, той е вече отпечатан и аз го имам в троен екземпляр. Ако е необходимо ще го размножим в хиляда бройки.

— Значи този Премартен не е чак толкова прост, колкото го изкарваш, щом е отпечатал документа. Хайде, тръгвай! Ще те възнаградя с десет луидора, в случай че успеем!

— Господине — хитро додаде нормандецът, — бих предпочел само един луидор, но сега.

И той зачака. Талиен не посмя да му откаже.

— Ето ти един луидор! — каза той. — Но знай, че губиш девет.

— По-добре врабец в ръката, отколкото сокол в гората! — зарадва се нормандецът и тръгна с бодра крачка.

Не е трудно да си представите какво смайване предизвика първата инсинуация на Матлен. Журналистът бе човек подмолен, непознат на широкия кръг читатели, но добре известен на финансистите и политиците. Той запазваше анонимността си, никога не се подписваше, но се промъкваше във всички вестници, попълвайки скандалната им хроника.

Ловък, но опасен памфлетист, той умееше да провали всекиго в очите на хората. А в случая с корсарите постъпи особено коварно. Наместо да прибегне до някой роялистки вестник, той прокара първия си компрометиращ материал в едно издание на републиканците, гдето представи Сюркуф и дьо Бренвил като аристократи и хора на стария режим.

В своите писания Матлен твърдеше, че дьо Бренвил бил от благородническо потекло, че Сюркуф бил шуан от Бретан и че развеждал из Париж някакво кюре, което провъзгласил за свой флотски свещеник.

Вестникът на републиканците нададе първия тръбен зов. На страниците му се появиха описания на скандалите в Ил дьо Франс, на разбойническите и пиратски набези на корсарите. Общественото мнение разбра, че кампанията се води директно срещу Сюркуф. А когато същият този вестник след два-три дни помести още по-пикантни детайли в осветление на случая, вдигна се врява до бога.

Тогава Матлен атакува роялистките издания, които изразиха съжалението си, че са злепоставяли Сюркуф, но че обвиненията срещу него били твърде сериозни и придружени с обилни доказателства, за да бъдат премълчани от пресата. И наистина, проявилите пристрастие републикански вестници не посмяха да застанат на коренно различна от роялистите позиция и да поемат защитата на корсарите. Оттук последва пълният обрат в общественото мнение и цял Париж се разбуни.

Виконт дьо Премартен сновеше из салоните на роялистите и наливаше масло в огъня на партийните страсти. Раздадени бяха шест-седемстотин екземпляра от памфлета срещу Сюркуф и Бренвил! Тежък удар наистина!

Но най-опасна от всичко бе намесата на жените. Виж го ти Бренвил — не стига, че отвлякъл невръстна девойка, ами се и оженил насила за нея, та тя се споминала в далечна Индия от мъка, срам и отчаяние. Брей какъв негодяй бил този Бренвил! И бурята се надигаше от силна по-силна.

Сюркуф опита да се свърже с Барас, който, обаче, бе заплетен в тази история и не се появяваше никъде. Смелият корсар не се поколеба да се срещне и с журналистите, ала те му тикнаха меморандума под носа. Сюркуф обяви даже дуел на Премартен, който му отговори, че някога бил оказал голяма чест на Бренвил, като кръстосал шпагата си с него, но че няма да се бие преди Сюркуф да е доказал невинността на своя приятел.

Нещата бяха стигнали дотук, когато в Камарата на депутатите постъпи запитване във връзка със смутовете в Ил дьо Франс. Депутатът, който отправи запитването, беше роялист. Министърът на Марината отговори, че вече е запознал с този въпрос своя колега, министъра на Правосъдието, който пък заяви, че трибуналите тепърва ще кажат тежката си дума по въпроса. Роялистите закрещяха в хор:

— Под арест! Под арест!

Започна да се разиграва плиткоумна комедия. Един от възпитаниците на Талиен застана на трибуната и още в началото на своята реч уж защити Сюркуф и Бренвил. Каза, че не ги считал за толкова виновни, колкото ги представяли злите езици, че можело изобщо да нямат вина… за съжаление обаче обвиненията били ясни и точни и правосъдието не бивало да си гълта езика от славата на корсарите. Ето защо те трябвало да бъдат първо арестувани, като всички простосмъртни, а сетне — съдени без всякакво пристрастие.

Законът трябвало да бъде еднакъв за всички!

Одобрителни възгласи се понесоха както от лагера на роялистите, така и от лагера на републиканците. Арестуването на двамата корсари стана неминуемо.

* * *

Щом научи за арестуването им, Наполеон, победителят при Арколи и Риволи, изтича при Барас.

— Нима ще позволите да арестуват Сюркуф? — попита той. — Не виждате ли, че Талиен дърпа конците на тази история? Правителството ще докаже своето безчестие, ако тикне зад решетките такъв прославен герой!

— Скъпи генерале — отвърна му Барас, — тук се касае за насилствено отвличане на малолетна и за бунт срещу властта.

— Няма нито едно доказателство за подобни обвинения.

— Прочетох някакъв меморандум.

— Много важно! Какво ли не може да се съчини в подобно писание!

— Ами Парламента! Не знаете ли какво стана в Камарата на депутатите? Роялисти и републиканци се обединиха, за да поискат арестуването на двамата корсари.

— Защото никой от правителството не изпълни дълга си да ги защити.

— Много трудно беше.

— Достатъчно бе да подскажете, че ударът се нанася от роялисткия лагер и че роялистите са агенти на англичаните и техни съюзници, че единственото им желание е било да отърват Англия от двамата им най-страшни врагове. Всеки патриот, бил той републиканец или друг, би изръкопляскал, а пък вие щяхте да избегнете скандала с тия два ареста, които представляват накърняване на националните интереси на Франция!

— Но тогава пък роялистите ще излязат от кожата си. Времената са се променили, генерале!

— Означава ли това, че се плашите нещата да не тръгнат към реставрацията на монархията и че щадите роялистите, та дано забравят картечния огън от Сен-Рош, който не им излиза от главата? Помнете, че ако утре кралят се върне в Париж, вдругиден ние двамата ще бъдем разстреляни.

Изпълнен с презрение към Барас, Бонапарт му каза довиждане и си тръгна, без да се надява на неговата помощ за спасяването на Сюркуф. И той запази това свое презрение до деня, когато взе властта, и чак тогава даде урок на Барас.

* * *

Жан Бон дьо Сент-Андре, един от най-старите и опитни парламентаристи, комуто не бе убегнала хитрата маневра на Талиен, веднага изтича до Кабанис, за да му обясни случилото се.

— Вече е невъзможно да отменим арестуването на Сюркуф — каза старият депутат. — Но пък можем да ударим Талиен по болното му, място.

— Как? — попита Кабанис.

— Като попречим да пренесат в затвора ранения дьо Бренвил. Вие като лекар имате достатъчно власт да издействате това.

— Скъпи мой, няма защо да си кривя съвестта! Раненият ни приятел ще пострада още повече, ако го пренесем! — увери го докторът.

— Тогава докладвайте за случая, а пък аз ще занеса лекарската експертиза в Министерството на правосъдието и в редакциите на няколко вестника.

Доктор Кабанис седна на бюрото си и написа подробно медицинско, което Жан Бон Сент-Андре щеше да представи на властите по надлежния ред.

— Аз ще направя и още нещо — каза Кабанис. — Ще се пренеса в квартирата на ранения и ще го защищавам от всякакво посегателство. Кажете това на министъра. Ще ми помагат двама мои колеги от Медицинския институт и някои мои ученици.

Към лекар от ранга на Кабанис не можеше да се действува лекомислено. Жан Бон Сент-Андре си тръгна напълно успокоен за участта на Бренвил. Министърът добре знаеше да отсее зърното от плявата в тази история, скалъпена от Талиен, и много се зарадва на подкрепата, която получаваше от Кабанис. Арестуваха само Сюркуф. Въпреки всички свои усилия, Талиен не можа да постигне нищо повече.

Главната му цел бе да арестува Бренвил, а дали Сюркуф бе на свобода или не, това въобще не го интересуваше. Истинският виновник Бренвил бе на свобода. Планът на Талиен бе наполовина осуетен. На другия ден медицинското свидетелство с подписа на Кабанис и на неколцина негови изтъкнати колеги, бе отпечатано в почти всички републикански вестници. Още същата заран Сюркуф без никаква съпротива се остави да го арестуват.

След пладне госпожа Талиен пристигна с блясък на посещение при ранения. Отмъщението й започваше. Талиен само дето не пукна от злоба. Но жена му действаше. Тя познаваше Матлен и не се съмняваше, че е послужил за вярно оръдие на Талиен.

А пък Матлен бе от ония безчестници, които се продаваха за пари. Госпожа Талиен знаеше това, поради което му определи среща при своята приятелка, Жозефин Бонапарт. Тя прие журналиста Матлен и след малко, по някакъв повод, го остави насаме с госпожа Талиен.

— Господин Матлен — каза му госпожа Талиен, — вие с голям усет проведохте вашата кампания срещу господата Бренвил и Сюркуф. Ето защо, не бих могла да ви се сърдя, въпреки приятелските чувства и възхищението, което изпитвам към тия двама корсари-герои.

— Не се поддавайте на заблуди, госпожо! — възрази енергично Матлен. — Аз нямам пръст в онова, което се случи.

— Господин Матлен, аз ви познавам и знам вашата стойност — каза госпожа Талиен. — Вие сте изкусен майстор в журналистиката и аз разпознах задкулисната ви игра!

— Кълна ви се, госпожо…

— Не се кълнете… Нима няма да приемете тия десет хиляди златни франка, които ви предлагам и които лежат тук, на тази маса и в тази чантичка?

— Че за какво ми ги предлагате?

— Ще ви кажа ей сега! Вие трябва да знаете, че господин дьо Бренвил, който е твърде заможен мъж, и господин Сюркуф, който пък е още по-богат от него, щедро ще ви се отплатят за добрината. От друга страна дължа да ви кажа, че моят съпруг е голям скъперник, и едва ли ви е платил колкото заслужавате. Но той си е такъв по характер, така че едва ли ви е възнаградил, както би ви се искало!

Матлен се усмихна радостно поласкан.

— Вашето перо, господин Матлен, е като копието на Ахил. То може да лекува раните, които е нанесло. Почнете и вие да лекувате раните, господин Матлен. Няма да сбъркате! Ето ви десет хиляди франка хонорар и знайте, че двамата ми приятели също ще ви бъдат признателни. Отец Лантерние, например, не е арестуван. Срещнете се с него и си поприказвайте. От него ще разберете как точно са се развили събитията в Ил дьо Франс и ще може да докажете, че губернаторът се е държал като кръгъл негодник.

И госпожа Талиен, която бе разговаряла с дьо Бренвил по тия болезнени въпроси, представи един общ план на Матлен, който записа всичко в бележника си.

— Това е най-лесният начин да предизвикам обрат в общественото мнение! — възкликна Матлен.

— Убедена съм, че такъв обрат ще настъпи — рече госпожа Талиен.

— Добре! Ще се срещна с отец Лантерние — обеща журналистът. — Казват, че бил голям чудак.

— Не бъдете обаче жесток към господин Талиен! — посъветва го госпожа Талиен.

— Така ли? — възкликна Матлен.

— Това не бива да ви учудва, господине… Вярно е, че имам сметки за уреждане със своя съпруг, но така рискувам да го загубя…

— Нима искате да го пощадите?

— Искам да го опека на бавен огън. Да го въртя на шиша си, докато имам сили.

— Госпожо, по този начин ще си отмъстите не само на него, а и на други хора.

— Никому няма да простя! — закани се госпожа Талиен.

Сетне, с втренчен в една точка поглед, с безмилостно твърдо изражение на лицето, тя изрече следните думи:

— Неизбежно ще дойде часът, когато ще довърша Талиен. Падението му ще бъде окончателно! Вие ще ми помогнете в това начинание, господин Матлен, и няма да съжалявате за загубеното време!

И вече разведрена, тя даде адреса на отец Лантерние на Матлен и той си тръгна като се сбогува, без да забрави чантичката с парите.

* * *

Дьо Премартен си въобразяваше, че е излязъл победител от тази игра. Сюркуф бе в затвора, а пък дьо Бренвил не бе хвърлен зад решетките само благодарение на раната си, но щом оздравееше, щеше и той на свой ред да се окаже под ударите на закона! Какъв логичен край!

На другата вечер виконтът се заливаше от смях в един от роялистките салони. Но парижани, които тъй бързо успяват да премерят всекиго според ума му, та даже и високопоставените посетители на салоните, вече бяха разбрали що за стока е дьо Премартен. По-умните дори го отбягваха, но скудоумците все още се навъртаха около него, докато той ораторстваше. По едно време лакей оповести идването на нов гост:

— Пристига преподобният отец Лантерние, флотски свещеник!

Всички впериха погледи към вратата на салона, през която влезе свещеникът гигант, величествен със своята спокойна самоувереност, царствено-тържествен в черните си одежди, внушителен с благородната си осанка. Погледът му сияеше от искреност, честност и смелост. Отец Лантерние, като истински светски мъж, се поклони първо на домакинята. Дьо Премартен усети, че се надига буря, и пребледня от смущение. Отец Лантерние се насочи право към него, размахвайки с ръка прословутата докладна записка против Сюркуф.

— Вие ли, господин Мартен, дето не сте нито виконт, нито Премартен, вие ли разпространихте този памфлет? — попита той, като разгъна записката. — Вие ли сте този, който, престъпвайки прага на салоните, където все още благоволяват да ви приемат, защото ви смятат за джентълмен, вие ли, питам ви, сте оклеветили двама смели моряка, прославили френската марина?! Вие ли успяхте тъй вероломно да хвърлите в тъмница Сюркуф, който е бич божи за англичаните?

— Господине!… — измърмори Премартен.

— Вие, господине, твърдите, че баща ви е бил настойник на госпожица дьо Лимерак! Вие сте лъжец!… Семеен съвет по този въпрос не се е състоял никога, поради отсъствие на повечето от роднините! Ето защо законната настойница на госпожица дьо Лимерак е била нейната леля, която е сметнала вашия баща за покровител на нейната племенница и за почтен човек. Но тъй като той се стремеше да ви натрапи на тази богата наследница, тя не искаше и да чуе за вас.

Премартен се опита да възрази, ала отец Лантерние сложи документа върху една от масичките в салона и като измъкна от джоба си свитък писма и ги остави на същото място, принуди противника си да замълчи сконфузено, а после пак подхвана при настъпилата пълна тишина:

— Вие сте казали, че госпожица дьо Лимерак е била отвлечена и насилена да се омъжи за Бренвил, но пак сте излъгали.

Отец Лантерние извади от свитъка две писма, прочете ги на висок глас и каза:

— Това ли наричате вие писмо на насилствено отвлечена девойка, на жена, омъжила се по принуда!

После той подаде всичките писма на господарката на дома и я помоли да продължи четенето:

— Любовните истории — каза отецът — винаги разпалват женското любопитство, а пък аз държа особено много моят приятел дьо Бренвил да се ползва с неопетнено име пред дамите. Колкото до разправиите, които Сюркуф е имал с губернатора, то тия неща са от компетентността на правителството и не опетняват името на този велик корсар. Впрочем, моите приятели ще се закълнат пред министрите, че са невинни.

След тия думи отец Лантерние свали от врата си големия кръст на флотски свещеник и го сложи на масата.

— Като човек в служба на Бога, аз никога не съм лъгал и не съм бил безчестник. Кълна се в честта си, че казах самата истина. А като свещеник се заклевам и в Христовия кръст, че не съм излъгал.

После се обърна към Премартен:

— А вие ще се закълнете ли, че не лъжете? Хайде, дайте клетва пред този кръст!

Премартен не посмя да се закълне. Разнесе се шепот, който му подсказа, че няма друг изход, освен да си отиде. И той си тръгна като човек осъден и погубен от презрението на обществото.

Всички обкръжиха отец Лантерние и му поднесоха своите поздравления. Той продължи да жъне успехи, като разказа увлекателно приключенията на Сюркуф и дьо Бренвил. Постара се да намекне, че двамата моряци не се занимават с политика, тъй като единствената им грижа била да са добри моряци и добри французи, без да се интересуват кой знае колко от събитията на сушата. С неудържимо въодушевление флотският свещеник спомена за „тюлените“ и техните подвизи. След като спечели общите симпатии, отец Лантерние се поклони за довиждане и напусна салона в компанията на няколко младежи, които толкова държаха да го поканят на вечеря, че той просто не можа да им откаже.

Мълвата за сразяването на Премартен обходи цял Париж и нанесе нов удар на Талиен, който изпадна в страшен смут, когато прочете една нищо и никаква бележчица, поместена във вестника на роялистите:

„Аферата Сюркуф се представя вече в съвсем нова светлина. В тази връзка утре в нашия вестник ще бъде публикувано едно опровержение, което ще предизвика сензация“.

Вестникът, който публикува тази бележка, не обичаше Талиен. На другия ден в същия този вестник бе обнародвано едно възмутено писмо от споменатата по-горе леля, която уж се била завърнала в Париж заедно с дьо Бренвил, съпруг на покойната й племенница. Ударът бе наистина смъртоносен, но не и последен. Разкритията валяха едно подир друго.

Накрая колоните на всички вестници отразиха още едно неопровержимо доказателство, а именно разобличителното за губернатора на Ил дьо Франс писмо, което той бе изпратил на англичаните, а пък Сюркуф го бе открил на един от техните разузнавателни кораби.

Всички обвинения на губернатора се оказаха напълно несъстоятелни. Славният корсар бе освободен от арест. Огромна, възторжена тълпа го поздрави на излизане от затвора, но първата грижа на Сюркуф бе да издири Премартен. Ала той бе изчезнал безследно…

Талиен направо бе сразен от своето поражение. Незаменимият Тезенас, оня Тезенас от Каор, дето нищо не му спестяваше, дойде да посети Талиен и пак взе да откровеничи гръмовно:

— Какво съжаление изпитвам към теб, добри ми приятелю! — провикна се той. — Цял Париж ти се подиграва, а жена ти направо ти слага рога!

— Знам… знам… — промърмори Талиен.

— Значи знаеш, че тя ходи да навестява господин дьо Бренвил, който вече е на път да оздравее. Но сигурно не знаеш, че двамата посред бял ден се разхождат с каляска по Шан-з Елизе. Ами известно ли ти е, че двамата вечерят заедно?

— Остави ме на мира! Аз ще й отмъстя за всичко!

— Голям отмъстител си ти, няма що! Оня ден Сюркуф са го носили на ръце близо до Пале Ройал. Ето докъде води твоето отмъщение. Та даже и Премартен е избягал.

— Не съм виновен аз, че този идиот не можа да докаже вината на двамата корсари — сбърчи вежди Талиен. — Но тази комедия ще свърши по-бързо, отколкото предполагаш!

— Много се боя планът ти да не се обърка съвсем. Тия корсари са май по-хитри от тебе!

— Ще видим!

По зловещия блясък на очите му, Тезенас отгатна, че Талиен възнамерява да убие Бренвил.

— Ясно! — каза той. — След оня наемник ще потърсиш някой друг разбойник, за да те отърве от младото корсарче.

— Я не се прави на луд, Тезенас!

— Значи няма да си отмъщаваш, а?

— Ще си отмъстя… Ще видиш…

* * *

Тезенас хукна да се срещне с Бренвил, макар въобще да не го познаваше. Но тази малка подробност не го занимаваше. Влезе направо при младия корсар и му се представи. Бренвил, който още не си бе възвърнал цвета на лицето, но изглеждаше доста бодър, прие Тезенас с усмивка. Този човешки екземпляр му се стори забавен и симпатичен. След миг Тезенас се поклони и му каза:

— Гражданино Бренвил, дошъл съм, за да ви спася живота!

— Ами! — възкликна Бренвил.

— Като ме гледате, сигурно си мислите, че съм нищо човек, но аз съм приятел на Талиен, който ми е правил куп мръсотии.

— И продължавате да му бъдете верен, така ли? — попита го Бренвил.

— За да сипвам сол в раните му. Преди малко му разказах, как вие с жена му го правите за смях пред цял Париж!

— Господине, не споменавайте името на госпожа Талиен!

— Защо ми казвате всичко това! Та аз храня най-сърдечни чувства към тази особа! Обичам я, възхищавам й се, бих отишъл на бесилото заради нея, стига тя да пожелае това! Защото тя отмъщава и за мен, и за себе си и за нас, сиреч за всички измамени от Талиен.

— Не се съмнявам… но…

— Нали искахте да знаете, как ще ви спася живота. Съвсем естествено е, че желаете да узнаете. Посещавали ли сте някога Ботаническата градина, господин дьо Бренвил?

— Не съм, господин Тезенас.

— Трябва да я посетите, невъзможно е да не отидете там. Щом се озовете в нея, не пропускайте да видите хиената, която нашият консул в Алжир е изпратил на Ботаническата градина. Тази хиена е досущ копие на Талиен.

— Ей богу, не му правите комплимент!

— Споменавам ви за тази хиена, тъй като Талиен имаше нейния поглед, който ми съобщи, че ще си отмъсти на вас. Оттук си направих извода, че е решил да ви прати убийци.

— И вие смятате, че ще направи подобен опит, така ли?

Една врата се отвори и госпожа Талиен застана на прага й.

— Аз мисля, че няма да му мигне окото! — каза Тезенас. — О, госпожо! — провикна се той. — Вие сте чула всичко и съм сигурен споделяте моите опасения!

— Напълно! — каза тя и подаде ръката си на Тезенас, който я целуна очарован. — Благодаря ви за предупреждението. Върнете се спокойно у дома си. Аз ще бдя тук.

Тезенас бе на седмото небе от щастие. Дьо Бренвил го изпроводи до вратата и му стисна сърдечно ръка. Тезенас усети тръпка на гордост. По душа той бе добър човек, но не дотам добър приятел на Талиен.