Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (8)

Глава осма
Смъртта на Мариам и краят на тугите

Страшно бе последното поражение на тугите — истински разгром. Всеки здравомислещ би решил, че занапред тази секта непременно ще се откаже от всякакъв нов опит да воюва. Ала както знаете, фанатизмът е несломим.

Салданазар беше жив! Осакатената секта не беше повалена. Първожрецът разпрати навред заповедта тугите „да бъдат готови за сетния бой“. Цялата секта бе обзета от притаен, но могъщ кипеж. Салданазар бе повдигнал духовете, съживил смелостта и възнамеряваше да поднови борбата. Потърсил бе оня лост, с който да вдигне на бунт княжеството на Мариам. И го бе открил.

— Сиаво — обърна се първожрецът към секретаря си, за да сподели с него своите мисли, — известно ли ти е, че княжеството на оная мюсюлманка Мариам, която неотдавна заповяда главата на краля на разбойниците да бъде смазана от слона палач, повтарям, известно ли ти е, че във високите планини на това княжество живее едно голямо, непокорено до ден-днешен племе?

— Говорите за бхилите, нали? — попита Сиаво.

— Да. Според събраните сведения, те се оказват много повече на брой, отколкото се предполага — каза Салданазар.

— Колко войни биха могли да ни предоставят те? — попита Сиаво.

— Повече от петдесет хиляди — отвърна Салданазар. — Те са царе на грабежа! Понасят всякакви лишения и са тъй бедни, че не държат никак на живота. Наред с това, те са изпълнени с омраза към по-цивилизованите от тях, тъй като те ги изтласкват към безводните планински пущинаци.

— Но те имат само лъкове, стрели и няколко раздрънкани пушки — възрази Сиаво.

— Затова дръзнат ли да нападнат войската на княжеството, обикновено ядат пердах. Но когато са си в планините, стават много опасни.

— Нима смятате да ги свалите в равнината? — попита пак Сиаво.

— След като ги обединя, аз ще въведа строга дисциплина в редовете им, а после ще ги снабдя с пушки и оръдия, обслужвани от добри артилеристи.

— Ще успеете ли да направите армия от тия шайки?

— Аз вече го сторих. Изпратих им чудесни пушки, оръдия и инструктори-артилеристи.

— Значи на тази тежка задача посветихте толкова обиколки? — попита Сиаво.

— Да! И успях — отговори Салданазар. — Учудени, че потоци от рупии се изливат по планинските урви, съблазнени от всемогъществото на парите, те се запитаха кой ли се е загрижил за тях, от небето ли им падат тези тъй желани от тях оръжия, след като са толкова бедни, за да си ги набавят? И тогава си припомниха легендата за Освободителя. Всеки народ, вярва подобно на евреите, че ще се появи някакъв месия. У мюсюлманите този спасител се нарича Махди, а у бхилите името му е Дхаунах.

— И те са ви признали за Дхаунах.

— Да, те ми се подчиняват с пламенна преданост, равна на тази на тугите.

— И всички са въоръжени, тъй ли?! — попита Сиаво.

— Научих от европейски търговци, че в Съединените щати имало огромен запас от прекрасни бойни пушки, останали подир уволнението на доброволците след войната, която те водиха, за да се отърват от англичаните. Имало и много усъвършенствувани карабини с точен и далечен прицел. Аз купих петдесет хиляди от тях за двеста хиляди рупии. Доставих и петдесет оръдия, които ще бъдат теглени от конски впрягове.

— Ами артилеристите?

— Изнамерих седемнайсет души, до един европейци, и то много добре платени. Съблазнени от допълнителната награда и от възможността да напуснат Индия с повечко пари, когато обучените от тях бхили ще бъдат годни да извозват сами артилерията и обоза й, и да насочват оръдията право в целта. По време на последното ми пътуване, тия европейци бяха постигнали големи резултати. Бхилските мерачи с едно гюлле отсичаха дърво на разстояние осемстотин метра. На планинците им липсва само умението да разполагат батареите. Тук се крие същината на въпроса — обясни Салданазар.

— Рано или късно ще се научат — рече Сиаво.

— Сигурно. Всъщност аз ще задържа най-добрия специалист в областта на артилерията. Той е американец, авантюрист, бивш артилерийски офицер във войната за независимост, на служба при Лафайет — спомняте си го, нали — оня французин, дето помагаше на американците да прогонят англичаните от страната им.

— Значи този американец ще командва бхилските артилеристи по време на бойните действия, така ли? — попита Сиаво.

— Да! Той е дързък човек, който предпочита да загине в бой, отколкото да работи. А на мен точно такъв ми трябва. Плащам му хиляда рупии на месец.

— Ами племенните вождове подчиняват ли ви се?

— Да, защото дълбоко ме тачат. Борбата започна. Ще заложа в нея последната си рупия и последния си войник.

Сиаво кимна с глава в знак на възхищение.

— Кога смятате да започнете бойните действия, господарю? — попита той.

— След един месец. Разделих армията на бхилите на пет корпуса от по пет хиляди души — приблизително, разбира се. Наложително е всеки корпус да бъде предвождан от две хиляди туги. Изпрати на тугите съответните заповеди. Корабите ми са готови за пренасяне на войските им.

И тия два могъщи мозъка — единият в областта на творческата изобретателност, а другият — нагоден за практическото приложение на идеите, изградиха целия план на военните действия. Месец по-късно Салданазар щеше да застане начело на шейсет хиляди бойци и на една страховита артилерия. Той поясни на секретаря си основната идея на плана: да се изпратят в княжеството шайки за грабеж, които без употреба на сила да нанасят дребни щети на войските, тръгнали да се справят с тия набези.

— От това ще последва изпращането на една голяма експедиция в планините — продължи първожрецът. — Ние ще я смажем, и едва тогава ще си послужим с оръжието!

— Разбирам! Тогава цялата армия на принцесата ще потегли и ще попадне във вашата засада! — каза Сиаво.

— Огромна клопка! Армията ще бъде обкръжена, унищожена с оръдейни изстрели и жива душа не ще остане от нея!

— Ами съкровището, дето сега го пази тигърската челюст, поставена в касата на двореца? — попита Сиаво.

— Ние ще разполагаме в столицата със стотина храбри мъже, готови на всичко. Те ще чакат критичния момент на нападението над престолния град и ще нахлуят в двореца, за да грабнат съкровището и да го съхраняват до пристигането на челната колона, която след пробив на крепостната стена, ще се насочи право към двореца. Ако скъпоценните камъни са още в касата, те биха могли да станат наше притежание.

— Но ако принцесата, вярна на своя войнствен характер, потегли с армията си и отнесе съкровището със себе си?

— В такъв случай тя ще загине на бойното поле, а ние веднага ще налетим върху й, за да отмъкнем съкровището — каза Салданазар.

— Дано Шива те благослови, господарю!

И след тези емоционални отклонения, двамата се заловиха да уточнят подробностите. Пет часа по-късно заповедите тръгнаха по предназначението си. А това означаваше, че всички туги в Индия щяха да бъдат на бойна нога.

* * *

Сиромаси, привикнали към суровите условия на живота в планините, зле въоръжените бхили все пак се решаваха на дръзки набези в равнините преди още Салданазар да им беше тикнал пушки в ръцете. Сега, когато бяха вече въоръжени, те изгаряха от желание да премерят сили с враговете си. Но Салданазар не искаше раджите от равнината да разберат със сигурност, че всички планинци са снабдени с огнестрелно оръжие. Той заповяда на разбойническите шайки, слизащи в равнината, да носят по една пушка на петима. Заповедта му бе изпълнена. Но даже няколкото пушки подхранваха дързостта на разбойниците.

Последва успех на грабителските акции, вследствие на което градските управи мобилизираха войниците и ги пратиха да се бият с шайките. Ала във всички тия схватки превес имаха бхилите. Такова нещо никога дотогава не се беше случвало в равнините. Генерал-губернаторът на провинцията в съседство с тугите събра колона от две хиляди души, прогони бхилите в планините им и даже бе решил да им даде добър урок, като превземе няколко от селата им. Но за нещастие и той претърпя поражение. Принуден бе да се оттегли, след непрестанни ариергардни боеве, а провинцията му бе оплячкосана.

Нещата вземаха тревожен обрат. Губернаторът образува корпус от шест хиляди души, докара една батарея с шест планински оръдия и проникна в планините на бхилите, които отстъпиха назад, позволиха му да навлезе чак до последните планински разклонения и предприеха нападение, при което губернаторските отряди забелязаха, че бхилите имат много пушки. Губернаторът бе отблъснат и след разгрома си успя да спаси само хиляда и петстотин души. Провинцията веднага стана жертва на нашествие, при което цели градове бяха превзети, плячкосани и окупирани. Войната придобиваше твърде застрашителен характер.

Бхилите укрепяваха превзетите места и показваха учудваща дисциплина. Очевидно някой ги бе въоръжил и обучил, но ръководството им се осъществяваше от някаква личност с по-висш интелект от техния. Всички приписваха тази необикновена промяна, на англичаните. Такива бяха тревожните вести, които куриерите носеха на принцесата, докато Салданазар преследваше целите си ловко и методично.

В двореца министрите се събраха на съвет под председателството на принцесата. Премиерът заяви, че по всяка вероятност англичаните са вдигнали на бунт планинците и са ги въоръжили, а техни офицери ги ръководят в боевете. Напоследък бхилите се отличавали с несвойствена им дотогава тактика. Министърът предложи мобилизация на цялата войска, която да натика бхилите в планините им, да им отнеме заграбеното, да укрепи всички стратегически пунктове, за да се задържи противникът и да не му се позволи да напусне планините си. Той допълни, че ще изпрати вестоносци да намерят Сюркуф, който да поеме командването и да реши какво ще се прави по-нататък. Този разумен план бе приет с одобрение.

За петнайсет дни тридесет хиляди души бяха мобилизирани под командването на един стар генерал с голям военен опит.

Този опит обаче не отговаряше на европейските схващания за водене на войната. Въпреки несъгласието на своите министри, принцесата взе непоклатимото решение да застане начело на войските си. Нареди да й бъде изработен кожен колан, в който скри всичките драгоценни камъни от съкровищницата си и отиде да лагерува заедно с войските си. Присъствието й събуди всеобщия възторг. Само премиерът изрази протест, който не беше чут.

— Указанията на сахиб Сюркуф бяха следните: в случай на война принцесата да си остане в столицата — каза премиерът.

Ала принцеса Мариам отвърна:

— Моят съпруг ще одобри решението ми! При такива тежки обстоятелства аз първо съм длъжна да дам добър пример! Войската ми ще се бие по-храбро, ако я предвождам аз!

Всички отстъпиха пред нейната твърда воля.

Принцеса Мариам се беше превърнала в легенда за цяла Индия. Името й още не слизаше от устата на хората. Без да е ръководила някога военни действия, тя прояви доблест, която спечели възхитата на двете армии. Бхилите се отбраняваха храбро, но бяха принудени да започнат отстъпление, при което за няколко седмици се оттеглиха в планините. Но те не свалиха оръжие, а дръзко заеха части от крайбрежната ивица, откъдето постоянно тормозеха гарнизоните на освободените градове.

Генералът, който командваше войската на Мариам научи, че пет хиляди бхили са заели една предна позиция, откъдето лесно биха могли да бъдат прогонени. Всъщност това бе примамка за клопката, която готвеше на противниците си Салданазар. Старият Сарапули, генералът на Мариам, беше благоразумен мъж, но пък Салданазар бе несравним майстор на засадите.

Сарапули пращаше ли, пращаше шпиони. Те се връщаха и всеки път докладваха, че в някакъв лагер, на билото на някакъв крайморски хълм откъснат от главната планинска верига, имало само четири-пет хиляди бхили, а по-голямата част от войската им била на два дни път оттам, по най-високите зъбери. Генералът реши да плени този челен отряд, за който предполагаше, че се е заблудил и взе съответните мерки. Нареди лагерът да бъде вдигнат в два часа сутринта и пое срещу неприятеля с намерение да стигне до него на разсъмване.

Ала бхилите бяха своевременно предупредени. Те също бяха вдигнали бивака си и се бяха разположили в три редици на известно разстояние една от друга, по стръмните склонове на една клисура. Сарапули нападна пръв, като се опита да обкръжи противника, но първата редица на планинците откри огън и се изтегли зад другите две, които стреляха последователно една след друга, катерейки се бързо нагоре. Така бхилите подмамиха войската на принцесата да се качи до горната част на урвата, която свършваше на едно плато във форма на циркус, обграден отвсякъде със скали и без друг излаз, освен урвата.

Бхилите сякаш искаха да се задържат на платото, та затова продължиха битката още половин час. Неравенството в броя на войските доведе до прекратяване на боя и бхилите хукнаха презглава. Но това беше само уловка.

Войската на принцесата продължи да ги преследва и проникна твърде навътре в циркуса. Застанала в подножието на стръмнините, които се издигаха в най-широката част на платото, тя бе възпряна от бхилите, които се обърнаха на сто и осемдесет градуса, подпомогнати от силно подкрепление, стоящо в засада зад едно укритие. Сарапули нареди да се почне обстрел на това подобие на траншеи, а после мина в атака. На гърба на своя слон принцесата се движеше в центъра на циркуса и развяваше знамето. Сражението бе продължително и тежко, но бхилите бяха прогонени и се разбягаха като зайци по канарите.

Внезапно откъм върховете се затъркаляха огромни лавини от камънаци, струпани там, за да бъдат изсипани срещу противника според обичайната бхилска тактика. Камъните бързо набираха страшна скорост и се стоварваха с чудовищна сила върху разгънатите в боен ред войски. Ненадейно в равномерен залп загърмяха двайсетина оръдия. Това бяха гаубиците, чиито снаряди покосяваха батальоните на стария генерал.

Сарапули заповяда да подготвят батареите. Но позицията му беше отдолу нагоре, а теренът — неподходящ. Артилерията му бе смазана от камъните, разбита от противниковите оръдия, които имаха превъзходство в позиционно отношение. За един час Сарапули придвижи войската си напред, но откъм върховете се понесе стрелба с мускети. Стреляха трийсет хиляди бхили, напълно отпочинали, защитени от току-що построени каменни стени. За двайсет минути половината от войската на принцесата бе покосена.

На Сарапули не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли незабавно. Той издаде нареждане за отстъпление. Но бхилите бяха по-многобройни, а изстрелите на враговете им — разредени. Те се изсипваха от склоновете и обездвижваха противниците си. Когато стигнаха до дъното на циркуса, бойците на принцесата бяха посрещнати от двайсет оръдия, поставени край долната част на сипея, единствения излаз от този амфитеатър. Повече от двайсет хиляди бхили бяха нападнали в гръб армията на принцесата и сега я обкръжаваха.

Сарапули разбра, че само едно отчаяно усилие може да спаси отломките на армията. Той успя да я събере накуп и като й показа оръдията, които препречваха пътя пред сипея, се провикна гръмогласно към образувалото се масивно каре!

— Победа или смърт!

Принцесата се придвижи на своя слон към челото на колоната, но скупчените войници я принудиха да остане в центъра.

Междувременно Мариус бе осенен от вдъхновение: събра шейсетина барабанчици зад тройната войнишка редица, които удариха така мощно сигнал за атака, че скупченото каре се раздвижи с неумолима решителност. Съживената от мрачно отчаяние войнишка маса се стовари — окървавена и измъчена — върху оръдията, катурна ги, а после хлътна в сипея. В този миг всички останали хукнаха да бягат, сиреч започна едно от ония бягства с непредвидими резултати като онова след разгрома при Ватерло, когато някои войници са пробягали трийсет левги за петнайсет часа…

В невероятен безпорядък, човешката лавина се изтърколи до дъното на клисурата и се разпръсна, продължавайки лудешкия си бяг. Но долу стана такова задръстване, че всичко живо бе изпотъпкано. Напиращата бхилска войска обстрелваше от упор ариергарда. Пронизан от хиляди куршуми, слонът на Мариам се строполи на земята… Тълпата прегази и него, и принцесата, и знамето, което тя развяваше. Победители и победени изчезнаха яко дим в клисурата.

Но подир тях се появи друга една войска — по-спокойна и с по-голямо самообладание. Самият Салданазар, оседлал прекрасен жребец, ескортиран и обкръжен от фансангари, се насочваше, тъпчейки убити и ранени, към слона на принцесата, отличаващ се с огромното си туловище и позлатеното си покривало с помпони. Разчистиха терена от струпаните убити и намериха принцесата — припаднала, но още дишаща. Салданазар слезе от коня и с някаква животинска наслада, със собствените си ръце уви свещената кърпа около шията на принцесата и я удуши… После разкъса одеждите й, намери колана с брилянтите, перлите и другите скъпоценни камъни от съкровищницата и го стегна на кръста си. После пак се качи на жребеца и се запъти към едно хълмче, откъдето можеше да обхване с поглед цялата тъжна картина на бягащата армия.

— Край на мъките ни! — каза той. — Основахме империята на тугите! След една седмица ще бъда господар на това княжество, след шест месеца — раджа на Барода, а след шест години — господар на цяла Индия!

И той съзерцаваше бойното поле. Фансангарите поглеждаха телата на убитите и ранените, като удушваха всеки, у когото още тлееше искрица живот. Ухилен зловещо, Салданазар каза на Сиаво:

— На днешния ден богът на смъртта Шива ще прибере голяма жътва от нивата на живота!

А после, изтръгвайки се с нежелание от тази гледка, взе да диктува заповеди до бхилските военачалници. На победителите той даде почивка само една нощ. На другия ден, отминавайки всички други крепости, той тласна всичките си войски към столицата. Обкръжи я, като насочи срещу нея всички оръдия — даже онези, които бе задигнал от крепостната стена — и предприе тричасов обстрел на града. После предложи на града да капитулира, за което получи огромен откуп от гражданите и го разпредели между войниците си. Армията му остана да лагерува под крепостните стени, а той влезе с тугите в столицата и се настани в двореца, провъзгласявайки се за раджа. Започваше царуването на Салданазар Първи.

Когато видя, че принцеса Мариам ще претърпи поражение, Мариус побърза да събере барабанчиците си. Но уви, беше много късно. Той струпа своите хора в челната редица на колоната и ги накара да поведат движещите се зад гърба им колони. По този начин той повлече остатъците от армията и всички се втурнаха към клисурата, свличайки се по външната страна на циркуса на смъртта, който оттогава до ден-днешен носи това име. Сапажу вървеше подир господаря си. Щом отмина опасността, или по-скоро непосредствената опасност, двамата се отдадоха на размисъл и както винаги стигнаха до важни решения.

Първото от тях бе да намерят яки коне, което не се оказа толкоз трудно, защото около тях без друго бродеха изоставени от господарите си коне. Мариус и Сапажу уловиха първите два, които им попаднаха под ръка, и се метнаха на гърба им. После хванаха още два, за да могат да сменят първите по време на пътя.

Стигнаха до билото на един хълм и видяха как някакви кавалерийски отряди се бият яростно помежду си в равнината, на малко повече от километър пред тях.

— Кой ли са пък тия побойници? — се запита на висок глас Мариус.

— Не ще да са от редовните войници, но не са и наемници или бхили от планините. Мязат ми на разбойници, дето се бият за плячка — рече Сапажу.

— Май че отгатна, Сапажу — съгласи се Мариус.

И те се вгледаха още по-внимателно по посока на боя, който се развихряше с пълна сила. Разбойниците се съсичаха със саби, трошаха си главите с дръжките на пищовите, а пък конете им тъпчеха и убити и умиращи. Колкото повече се унищожаваха едни други, толкова по-яростно ставаше стълкновението. С всеки миг броят на биещите се намаляваше. За някакви си двайсетина минути останаха само трима. Един от тях хукна да бяга, но другите двама го догониха и го намушкаха със сабите си. Между двамата оцелели, но вече съвсем обезсилени, започна двубой.

— Да стреляме, Сапажу! — провикна се Мариус. — Да грабнем плячката от ръцете на тия мръсни разбойници!

И като изоставиха двата резервни коня, препуснаха в галоп. В този момент един от двамата участници в двубоя падна сразен. Другият, тежко ранен, поиска да побегне, но се изтърколи на земята. Мариус и Сапажу довършиха с пистолетите все още хъркащите разбойници, защото, както е известно, милост към разбойника няма. След тази операция Мариус се зае да потърси съкровището и го намери близо до оня, който падна последен в двубоя. Пред очите му блесна един великолепен Буда от масивно злато, украсен с диаманти и рубини, върху позлатена поставка.

— Изгорили са някой храм — каза Мариус, — избили са горките монасите и са задигнали тоя Буда.

— Сигурно са отмъкнали още нещо! — добави Сапажу.

И тръгна да претърсва убитите. Мариус го последва.

Намериха още ценни вещи, ала Мариус бързаше да продължат пътя си и да сложат плячката на сигурно място. Конете за смяна се върнаха при тях, те ги натовариха и поеха отново на път. Отдалеч забелязаха гъст дим и пламъци — гореше оплячкосаната от разбойниците пагода.

— Госдин Мариус! На колко оценявате плячката, госдин Мариус?

— Хъм-хъм! Взехме доста едри диаманти и рубини. А те струват скъпо. Приблизителната им оценка е някъде между триста и петстотин хиляди франка. Това е обезщетението за откраднатия ни багаж, докато бяхме на лов.

Както си приказваха, двамата ездачи видяха, че насреща им се задава някакъв отряд, който се оказа патрул, тръгнал на обиколка около една крепост. Войниците не знаеха нищо за битката. Мариус премълча за поражението, а каза, че принцесата го праща със заповед при министър-председателя. Всичко мина добре. Влязоха със Сапажу в крепостта и пийнаха водица, дадоха зоб на конете и след два часа почивка пак потеглиха. Щом се озоваха на пътя, Сапажу озадачено подпита Мариус:

— Госдин Мариус, защо казахте на войниците и на жителите на града, че всичко е наред?

— Защото нищо нямаше да спечеля, ако им бях съобщил за разгрома на армията! Може би щях да насъскам браманисти срещу мюсюлмани, а какво щеше да стане с нас тогава?

— Не знам.

— И аз не знам. Когато се съмняваш, по-добре се въздържай! Затова и аз се въздържах да съобщя лошата вест!

— А къде отиваме сега?

— В столицата.

— Нали няма да стоим дълго там?

— Няма. Защото победилата вражеска армия ще тръгне срещу столицата, ще я превземе и всички ще бъдат изклани. Но аз искам да си прибера покъщнината. Нали там имаме ценни неща, без да броим семействата си. Пък и трябва да извадим скъпоценните камъни от статуята на Буда, да я срежем с трион и да я претопим на кюлчета. После бързо ще офейкаме в Барода, където гиковарът ще ни се зарадва. Току-виж и Сюркуф се върнал, за да отмъсти за жена си. Току-виж гиковарът му поверил цяла армия… Ние също ще участвуваме в нея…

Пътуването завърши благополучно. Краткият престой позволи на Мариус (макар и в последния момент, когато вече бе излязъл през портата на града) да съобщи истината за поражението на министър-председателя, на министъра на правосъдието и на други приятели, като по този начин спаси живота на много хора. Когато пристигна в Барода, Мариус се представи на гиковара и му разказа как точно се бе случило всичко. Гиковарът се закле да унищожи бхилите и техния главатар, а после върна Мариус на предишната му почетна служба и издаде заповед армията да тръгне незабавно на поход.

* * *

Рухването на княжеството потресе хиляди хора в Индия, тъкмо защото дойде като гръм от ясно небе. Бренвил научи новината преди Сюркуф. Арабски лодкари, идващи от полуострова, му разказаха за голямото нашествие. Бренвил също предположи, че бхилите са били въоръжени от англичаните, и веднага отплува да дири Сюркуф, който поддържаше писмена връзка с него. Бренвил го пресрещна тъкмо когато корсарят пореше вълните направо към полуострова и му даде сигнал да спре, след което се качи на кораба му.

— Скъпи мой! — каза му той — Мъж като теб има сили да понесе и най-страшната вест, затуй ще ти кажа направо — случи се беда.

— Принцесата ли е умряла? — попита Сюркуф.

— Да.

Сюркуф леко пребледня.

— Всяка мечта свършва… с пробуждане — каза той.

Бренвил разказа за войната с бхилите и за победите им, за смъртта на принцесата и завладяването на княжеството, както и за възкачването на престола на Салданазар.

— Колкото до съкровището, съобщи му Бренвил, новият владетел го е обсебил.

— Ще отмъстя за жена си! — хладно отсече Сюркуф.

И промени курса на кораба си право към Сурат. Не след дълго влязоха в пристана. Сюркуф, който все още бе генералисимус на гиковара, бързо влезе в Барода със своя ескорт. Посрещнаха го много топло, защото отдавна го чакаха с нетърпение. Гиковарът бе силно разтревожен от събитията, залели с кръв полуострова, откъснат вече от неговата власт. Войската бе на бойна нога.

Сюркуф все още смяташе, че този бунт е дело на англичаните. Но гиковарът бързо го разубеди: бил изпратил шпиони, в чиито доклади единодушно се посочвало, че след битката при Хангираз се появили хиляди туги, за да удушат ранените.

Нещо повече, новият раджа на княжеството бил особено благосклонен към култа на Шива. Сред инструкторите на бхилите, останали на служба при Салданазар, нямало нито един англичанин. Главният началник на артилерията бил обаче американец. Другите европейски офицери — португалски авантюристи от Манила или холандски дезертьори от Суматра. Следователно съмненията падали върху първожреца на сектата на тугите, който ненавиждал Сюркуф. Корсарят се убеди в правотата на гиковара и му изложи своя план за предстоящите бойни действия.

— Сахиб! — обърна се към него Сюркуф. — Силата на Салданазар се крие в бойния дух на бхилите. Трябва да изтръгнем тази сила от узурпатора и да го принудим да отбранява столицата си с гарнизон, съставен само от туги!

— Но как ще се отървем от бхилите? — попита гиковарът.

— В планините са останали само жени, деца и старци, въоръжени със стрели и лъкове. Изпратете там само една колона от двайсет хиляди нередовни войници. Каквито са грабители, ако имат добри командири, те ще подложат всичко на огън и сеч и ще поробят населението.

— Разбирам, бхилите ще напуснат узурпатора и ще се върнат в планините, за да бранят родните си огнища. А пък армията на Салданазар, нашия противник, ще се стопи на десетина хиляди души.

— Необходимо е — наблегна Сюркуф — нередовните войници да бъдат конници, под ръководството на човек, оперативен специалист в партизанските войни.

— Ще назнача моя братовчед Дескир и ще му дам за заместници двама арабски офицери, които нямат равни в набезите. В равнината, срещуположно на най-отдалечения планински склон, ще вдигнем предварително един укрепен лагер и ще го натъпчем с фураж и храни. Когато нашите войски слязат от планините като победители, те ще намерят убежище в този лагер, където ще ги чакат две хиляди пехотинци и по две оръдия на четирите му ъгъла, та бхилите никога да не успеят да го превземат.

— А ние ще си възвърнем столицата на княжеството с основните сили на нашата армия — възкликна зарадвано гиковарът.

— И нито един туг не ще оцелее! — увери го Сюркуф.

— Какъв велик пълководец сте вие, генерале! Кога, значи, тръгваме на поход?

— Щом получим съобщение, че бхилите са почнали да дезертират. Забелязах, сахиб раджа, че по време на последната кампания снабдителната ви служба не работеше добре. Защо не ми дадете пълна свобода на действие, сахиб?

— На драго сърце! — отвърна гиковарът.

Сюркуф веднага нареди да повикат главния интендант, важна клечка в двора на гиковара и влиятелен богаташ. След миг той се появи.

— Сахиб — попита го рязко Сюркуф, — държите ли да не бъдете обесен?

Интендантът изпъчи гърди и застана мирно, а Сюркуф продължи:

— Не стига, че крадете, ами намалявате и войнишките дажби, като позволявате на по-нисшите чинове също да крадат. Отгоре на това си вършите работата през куп за грош. Честна корсарска дума, че ще увиснете на бесилото, ако не се отчитате своевременно и не бдите за качеството на храната. Тъй или инак, аз предварително ще ви давам указания. Ще имате право да извършвате реквизиции, за което ще получите пълномощно от мен. Обесете тридесетина от вашите служители за назидание. По този начин ще оправите снабдяването, нисшестоящите ви ще престанат да крадат, а вие може би ще отървете бесилото.

Интендантът се разтрепери едновременно от страх, изненада, гняв и срам, а гиковара го напуши смях. Сюркуф продължи:

— Пожелах да ви кажа всичко това пред раждата, защото имам неговото разрешение. Мога да ви осъдя на смърт без право на обжалване. И ви се заклевам, че в такъв случай и гиковарът не ще може да ви спаси! Тъй като тук се извършват огромни злоупотреби, пред които вие си затваряте очите, след като получих необходимите сведения, аз осъдих на смърт чрез обесване трима от вашите служители. Ето имената им! Тръгвайте и ако до един час, когато мина под вашия балкон, не видя тия трима синковци да се люлеят на бесилото, лично аз ще ви сложа клупа на врата!

И той с един само жест на ръката отпрати интенданта.

— Надявам се — каза смеейки се гиковарът, — че по време на предстоящата кампания войниците ще бъдат хранени добре!

— Отговарям за това, сахиб — увери го Сюркуф.

* * *

Междувременно Салданазар бе много горд, че е узурпирал престола. За бхилите той бе едва ли не полубог, за тугите — господар, а за другите индуси — всемогъщ раджа, разгромил цяла огромна армия.

В една ранна утрин той седеше на терасата, обкръжен от своите министри и даваше разпорежданията си. Очакваше се войските на гиковара да предприемат нападение, поради което Салданазар бе утроил броя на оръдията. Нещо повече — той бе изработил собствен план, който предвещаваше сигурен успех. В този план наистина бе залегнала една смела концепция, която трябваше да му донесе победата. Но за да бъде осъществен той, беше необходимо Салданазар да обедини всичките си бойни сили.

След малко доложиха, че е пристигнал куриер. Той влезе, облян в пот. Носеше писмо от губернатора на съседния град, в което се съобщаваше, че през нощта бхили от гарнизона са дезертирали.

— Този некадърник ги е ядосал нещо! — провикна се Салданазар. — Щом ги призова аз, те ще се върнат! От какво толкова са недоволни тия бхили?

— От почти нищо — отвърна куриерът.

— И все пак има нещо! — настоя Салданазар.

— Няма. Само дето от планините слезли някакви мъже и подшушнали нещо на бхилите от войската. Щом се стъмнило, без дума да кажат и без да хвърлят пушките си, всички вкупом потеглили към чукарите.

Не мина половин час и нов вестоносец пристигна от още по-далеч като донесе същата новина. Салданазар се разтревожи. Разпита куриера, но и той не знаеше повече подробности. Салданазар предусети, че всички бхили са дезертирали от армията му, и не се излъга.

Един офицер-туг също дойде да съобщи, че на сутрешните занятия бхили офейкали по спешност от столицата. Но ето че пристигна трети куриер, който извести, че срещнал бхилите от гарнизона на три левги път от столицата, но че в момента сигурна вече са на шест левги разстояние от там. Казали му да предупреди Салданазар, че неприятелят опустошавал планинските им поселища, та затуй били тръгнали да ги бранят. Добавили, че не предупредили за напускането на гарнизона, за да не ги задържат насила. Салданазар разбра, какво нещастие го е сполетяло.

— Ясно! — каза си ядосано той. — Сюркуф се е върнал в Барода и пак е станал съветник на гиковара!

Куриерите се надпреварваха да носят лоши новини, ала Салданазар не губеше надежда. Изпроводи пратеници, като им заповяда да върнат бхилите веднага след като те прогонят нашествениците от планините им, а после се зае с отбраната на столицата. За нещастие, разполагаше само със седем хиляди туги!

Положението се бе усложнило неимоверно много и Салданазар се чудеше какво да предприеме. Тугите не бяха войнолюбци, а фанатици, готови да се бият и умират, но без необходимата бойна подготовка, за която не бяха и чували. А пък Салданазар бе роден за пълководец и познаваше законите на военното дело. Сред тугите нямаше офицер, който да го замести, ако отсъствува от столицата. Но ето, че сега спешно се налагаше да я напусне.

Пък и не беше редно той — като крал, водач на секта и главнокомандуващ, да се затвори в някоя крепост и да прекрати бойните действия. Неговата роля бе да мобилизира отново бхилите, да преустрои армията им, като я върне в столицата, за да отблъсне войските на гиковара и ги принуди да вдигнат обсадата. Но кому да повери защитата на крепостта?

Разполагаше с някакви авантюристи от Европа и с един американец. Но как да им се довери? Ами ако излезеха предатели? В края на краищата Салданазар се реши да си поприказва по-обстойно с американеца. Нареди да го извикат и го попита направо:

— Смятате ли, че ще устоите на обсадата?

— Ще устоя, ако имам достатъчно пушки и ако оръдията ми не останат без муниции! — отговори му американецът.

— Разполагаме със запаси за два месеца — за войската и за населението — каза Салданазар.

— Ако изхвърлите населението вън от столицата, запасите ще ви стигнат за шест-седем месеца.

— Ще предприема още днес тази мярка! — рече Салданазар.

— Що се отнася до запасите с барут и снаряди, стига да ги пестя, мога да издържа дълго време — каза американецът.

— Дотогава бхилите могат да ни освободят.

— Ако изобщо дойдат… — усъмни се американецът.

— Вие май се съмнявате — рече Салданазар.

— Да, ако вие не стоите при тях — каза американецът.

— Ами кой ще командва тука, ако ме няма? — попита Салданазар.

— Ще командвам аз! И вие вече сте взели това решение — каза американецът.

Голяма скица беше този американец авантюрист с продълговато сухо лице, прекомерно дълги ръце и крака, а късо туловище, с шия като на патица и мъничка умна глава с вълчи очички, със смешен профил на палячо-янки. Тъй или инак, американецът Джоунз Стил бе личност, с която всеки се съобразяваше.

— Да — продължи той — вие явно възнамерявате да ми поверите отбраната на крепостта, но се колебаете. Плашите се да не изляза предател!

Салданазар не отговори, но американецът подхвана отново:

— И сте прав! Какво толкоз представлявам аз? Най-обикновен наемник! А пък наемникът, както ви е добре известно, се продава на оня, който му плати най-добре! Такава е логиката на нещата. Всичко се плаща на тоя свят, включително и верността. Платете ми и аз няма да ви предам. От чиста корист.

Салданазар разбра, какво искаше да му каже този мъж с чудати, но смислени, безмилостно точни възгледи.

— Колко искате? — попита той.

— Три милиона рупии. Един милион в брой, а останалите два — под форма на брилянти — каза американецът.

— Така да бъде! — съгласи се Салданазар.

— Останалото… по-късно…

— Няма да наруша споразумението ни!

— Всъщност вие пак ще опрете до мен… Но по-късно… Следователно, ще си платите. Назначете ме началник и ще можете да заминете за бхилските пущинаци — каза американецът.

— Това ще стане утре. Днес ще се занимавам с евакуирането на града — каза Салданазар.

— До утре тогава — обади се Стил. — Още днес ще пратя артилерия в новия форт, който ще ни бъде от особена полза.

И като отдаде чест по военному, американецът си тръгна с флегматична стъпка и отсечена походка на дървена марионетка.

— Големи чудаци са тия американци! — помисли си Салданазар.

Но се колебаеше. Твърде дълго се проточи неговата нерешителност. Под предлог, че иска да осигури реда в столицата, той отложи заминаването си с още една седмица — толкова много му костваше да повери на американеца командването на града. В една прекрасна утрин Салданазар направо се стъписа, като видя обсадената през нощта крепост.

Той изчисли, че това може да му се случи много по-късно, тъй като познаваше мудността на индуските армии. Но Сюркуф умееше да се справя с ленивостта на индуските войници и да постига добри резултати при дългите преходи. За тази цел той нареди на всеки кон да се качи по един кавалерист и по един пехотинец. По този начин редовните войници, възлизащи на осем хиляди души, се удвоиха с още толкова от нередовните. И тъй тридесет и две хиляди души и цялата артилерия бяха обсадили града благодарение на бързия ход на конете и го бяха затегнали в своя страшен обръч.

Салданазар остана заключен в този обръч. Направи опит да премине неприятелските линии, но разбра, че те са непробиваеми. Нямаше как — кралят първожрец на тугите трябваше да се примири с обсадата.

Джоунз Стил разчиташе особено много на това, че крепостта има огромно предимство в случай на обсада. Тя бе построена на хълм и следователно господстваше поне на тридесет метра над нападателите. А пък цитаделата се издигаше на една скала точно по средата й, на четиридесет и шест метра височина. Но Сюркуф веднага се захвана да премахне тези предимства.

Първо се разпореди да опънат палатките около града, а после очерта профилите на срещуположните хълмове. Когато подготвителните работи привършиха, Сюркуф започна строителство, каквото дотогава не бяха виждали. Щом пристигна пред крепостта, той нареди да изсекат една огромна гора в съседство с нея. През нощта армейските волски талиги извозиха дърветата до там, където щяха да бъдат разположени батареите.

Огромни купища дънери и дебели клони бяха струпани на осем места, а върху тях за една нощ издигнаха малки хълмчета от пръст и дървета върху няколко пресечени пирамиди, които се извисяваха над крепостната стена и цитаделата. Върху най-горните им площадки качиха сто и десет оръдия, които още при изгрев-слънце загърмяха срещу обсадената крепост. Снарядите кръстосваха огньовете си и проникваха чак във вътрешната част на града. За артилеристите на гиковара насочването на снарядите в целта беше сякаш детска играчка. А такъв развой на нещата американецът Джоунз Стил изобщо не бе предвидил. Той начаса се яви при Салданазар, който го попита:

— Идвате да ми кажете, че няма да издържим, нали?

— Да, мамка им стара! Видяха ни сметката! — каза американецът.

— Вие, заедно с европейските офицери, все някак ще се спасите. Сберете се на куп, грабнете едно бяло знаме и вървете се предайте на Сюркуф, като му кажете, че ние няма да капитулираме. Вие сте обикновени войници! Можете и да хвърлите оръжието! Гиковарът трябва да ви приеме като пленници, и да ви освободи щом свърши войната. Давайки ви този съвет, аз, жрецът на Шива, бога на смъртта, служа на този бог и на съпругата му Кали, чиито слуги сте и вие, без даже да подозирате. Вие сте войници-авантюристи, биете се в служба на някого и се превръщате в инструмент на смъртта, заради което ще се помоля на Шива за вашето спасение!

— Добре! — съгласи се американецът. — Щом желаете това в името на вашия бог, а не заради самите нас, аз няма за какво да ви благодаря!

— Но ще ми бъдете благодарни за двата милиона рупии, на които възлизат диамантите в тази кутийка! — каза му Салданазар.

— Отлично, сахиб! Разбира се, че съм ви благодарен, сахиб! Вие сте истински джентълмен.

Американецът прибра в джоба си кутийката, след като провери съдържанието й.

Изкозирува по военному и напусна Салданазар, който веднага издаде заповед хората му да се качат в цитаделата.

В това време американецът събра всичките европейци, и развявайки едно огромно бяло знаме, излезе от града, по посока на неприятелските линии. Нареди на парламентьорския тръбач да засвири. След като им бе отговорено със същия сигнал, един от френските офицери на гиковара дойде и ги попита какво желаят.

— Идваме да се предадем — каза американецът. — Вижте, че нямаме оръжие!

— Ще ви заведа при гиковара!

Френският офицер предупреди раджата, който пък заповяда да му доведат Сюркуф. Час по-късно, гиковарът, обкръжен от своите гвардейци, със Сюркуф от едната си страна и Бренвил — от другата, прие офицерите европейци на Салданазар, начело с главния им артилерист. Джоунз Стил поздрави по военному гиковара и, разпознавайки двамата корсари, им каза дружелюбно:

— Добър ден, господа!

За него те бяха авантюристи, какъвто бе и той. Двамата французи поздравиха по европейски. Без излишни приказки, той разправи за случилото се между него и Салданазар, но пропусна да спомене за диамантите. Гиковарът слушаше безучастно. Сюркуф взе думата.

— Според вас — попита той — как ще се развият нещата?

— Предполагам — отговори Джоунз Стил, — че тия бандити ще се бранят до край в цитаделата и ще се оставят да ги вдигнете във въздуха, когато разберат, че всичко е загубено.

— Възнамерявам да вдигна още по-нагоре платформите на батареите, а след туй да смажа с оръдията противника си — каза Сюркуф.

— Правилно! — похвали го Джоунз Стил. — На ваше място и аз бих ги смлял!

Дьо Бренвил обаче зададе най-неочаквано един неудобен въпрос:

— Я ми кажете, сър Джоунз, за какъв дявол отидохте и си предложихте услугите на тоя туг?

— Първо на първо, аз не знаех, че той е туг! — отговори Джоунз Стил. — Мислех, че е някой властолюбец, някакъв месия-самозванец на бхилите. Планът му ми се стори добър и аз му предложих своите услуги. Нали сме офицери-наемници, обслужваме оня, който ни плаща.

— Защо не дойдохте да предложите услугите си на гиковара, който дава убежище на всички европейци? — пак попита Бренвил.

— Нима гиковарът си нямаше един капитан Сюркуф, вас и много други французи? За нас щяха да останат само най-ниско платените службици.

— Господине — възрази му Бренвил, — Сюркуф и моя милост скоро ще отплаваме, за да подхванем пак корсарския си занаят. Така че вие не бихте могли да се чувствувате засенчени от нашето присъствие. Та вие организирахте великолепно неприятелската артилерия!

Джоунз Стил се поклони.

— Не искате ли да станете главен артилерист на гиковара. Ще ви кажа какви са условията — попита Бренвил.

И му изложи клаузите на един бъдещ договор. Джоунз Стил се усмихна, а това при него беше рядко явление.

— Съгласен съм! — каза той.

Но пък и условията бяха блестящи.

— Ами другарите ви? — попита Бренвил. — Какви бяха досегашните им заплати? Какви изисквания ще предявят сега?

Джоунз Стил си поприказва с тях и само след половин час всички до един минаха на служба при гиковара. Безценни новобранци!

Но те ясно и лоялно се договориха, че няма да тръгнат на поход срещу Салданазар. Гиковарът се съгласи с тях.

Сюркуф, който обичаше американците толкова, колкото мразеше англичаните, даде заедно с Бренвил обед на новите офицери на гиковара. Той вече бе дал заповед да се вдигне още по-нависоко една от батареите, за да се извишава над цитаделата. Вечерта трябваше да се повдигнат и останалите. В края на обеда пристигна един офицер и му извести, че батареята била вече на нужната височина, за да може окото да обхване цялата цитадела.

— Какво правят тугите? — попита Сюркуф.

— Молят се! — каза офицерът.

— Господа! — каза Джоунз Стил. — Аз мисля, че тези шест-седем хиляди души ще се оставят насила да ги вдигнем във въздуха!

— Предчувствам — каза Бренвил, — че смъртта на великия Салданазар ще бъде необикновена!

— Високата батарея представлява прекрасна обсерватория! — каза Сюркуф. — Да вървим да погледаме!

* * *

Салданазар разбра от самото начало, че много трудно ще устои на обсадата. От момента, когато го обкръжиха, той рискуваше да не бъде подкрепен от армията на планинците, вдигнала се по негов призив, но веднъж завърнала се по селата, щеше да се прибере в столицата само ако чуе отново подканящия я глас на човека, когото възприемаше като предопределен от боговете спасител на племето. Безпомощно затворен в своята обсадена крепост, пророкът полубог губеше целия си ореол. Салданазар предчувствуваше поражението си и се измъчваше до полуда.

Той бе жесток по природа, но пламенно вярваше в бог Шива. Познаваше всемогъществото на парите и затуй бе решен да съхрани за тугите както съкровището на принцеса Мариам, така и собственото си огромно богатство. Повика своя секретар Сиаво, който още не бе загубил вяра и надежда. Салданазар промълви:

— Скоро ще настъпи часът на нашата смърт! Душата ми като полъх ще отлитне, за да се възроди в безкрая на Пара-Брама, Великото Всичко, от което идва всичко и към което се връща всичко. Ние бяхме достойни войници на Шива и можем да сме сигурни, че ще се възродим отново могъщи и почитани!

— Господарю! Нима бхилите не ще дойдат на помощ на оня, когото уважават и пред когото благоговеят като пред свой спасител? — попита Сиаво.

— Диваците са като децата, те не могат нито да пресмятат, нито да разсъждават, нито да предвиждат — каза му Салданазар. — Те се влияят само от моментните си настроения. Понеже не съм при тях, аз губя и въздействието си върху им… Защо ли Шива ми отказа победата? Може би защото бях горделивец и се уповавах на силата си? Сега той ми низпосла смирение и аз се прекланям пред неговата справедливост. Но въпреки че съм наказан от него, ще ми се да съхраня за тугите върховното водачество, което е единият лост, за да завладеят света, както и най-силното, но неизменно оръжие — парите!

— Подразбирате двете съкровища, нали? — попита пак секретарят.

— Да! Трябва да ги заровим в храма на Шива, в светилището, под някоя от колоните. Но под статуята на бога ще издяламе надпис, който по-късно ще бъде разчетен не от някой неграмотен туг, а от жрец, посветен в тайнствата. Този надпис ще представлява шифър, разгадаем само за фансангарите от осми разряд. Нещо повече — преди да бъде издялан в цифри върху колоната, надписът ще бъде преведен на старосанскритски.

— А къде ще заровим съкровището?

— Под дясната колона на входа на светилището. Ще изкъртим само няколко плочки, ще изкопаем дълбока яма и ще заровим в нея двете сандъчета със скъпоценностите, а после ще поставим плочките на място. Отваряй си очите и гледай по време на работата храмът да бъде опразнен от жреци и молещи се! Ще кажеш, че се извършва някакво тайнствено жертвоприношение, което само аз мога да ръководя. Тъй като ще видят четири трупа в подножието на колоната, свещениците ще повярват, че е извършено такова жертвоприношение.

— Господарю, вашите заповеди са закон за мен! — каза послушно Сиаво.

— Ще ме викнеш, когато всичко бъде готово!

Сиаво коленичи, а после си тръгна. Салданазар се качи на терасата, за да наблюдава неприятелската армия. Той се убеди, че всяко излизане от крепостта ще означава клане.

* * *

През нощта Сиаво влезе да го разбуди.

— Готово ли е всичко? — попита го Салданазар.

— Да, господарю! — отвърна Сиаво.

Отправиха се към величествения храм на Шива. В средната част на светилището личаха две редици слонове — огромни каменни масиви, които поддържаха върху главите си колоните на храма. Хоботите им стигаха до земята и служеха за подпори на колоните, а пък дългите им остри бивни стърчаха застрашително. Човек чувствуваше своето нищожество, когато пристъпеше по тази алея на чудовищата и стигнеше в подножието на колосалния, седемметров Шива, със зловещо изражение на лицето. В нозете на този страховит бог стояха в очакване четирима работници, които трябваше да изкопаят ямата. Обещали им бяха хубаво заплащане, та очите им жадно блестяха.

Сиаво дойде и им нареди да вдигнат плочите в подножието на колоната вдясно, под които имаше бетониран под. След това работниците грижливо изкопаха една фуниевидна яма. Работата напредваше бавно и трудно. Храмът се тресеше при всеки залп на неприятелската артилерия. Снарядите се пръскаха с трясък около свещената сграда, а гюллетата събаряха къщи, пробивайки стените им. От бомбардирането целият каменен храм ехтеше и стенеше злокобно.

След последния удар с кирката и след изхвърлянето на сетната лопата пръст Салданазар се приближи до ямата и спусна в нея две сандъчета от незагниващо кедрово дърво, покрито с олово, което пък беше поставено под ламаринена облицовка, лакирана с индийска смола. Той хвърли мрачен поглед към огромното двойно богатство, което закопаваше и проследи падането на двете сандъчета. Двата тъпи удара, които долетяха от дъното на дупката прободоха като с нож сърцето на отчаяния първожрец. Салданазар овладя надигащия се в гърдите му яростен гняв и заповяда да запълнят зеещата яма. Този път работата приключи бързо. Салданазар прояви подчертано съчувствие към работниците и викна на Сиаво така, че да го чуят и те.

— Дай на тия момчета да си пийнат нещо освежително!

Секретарят отиде до нещо като дарохранителница и донесе оттам някаква подкрепителна течност, която бе силно ароматизирана и подсладена, та се хареса на копачите. Когато изпиха всичко, Салданазар им рече:

— Хайде сега се помолете на Шива, пък сетне ще се разплатим. Колкото по-дълго се молите, толкова повече ще получите!

Работниците коленичиха… Отровата, която бяха изпили, бързо скова крайниците им. Молитвената поза с обронена глава ускори смъртоносното въздействие. Единият от тях поиска да стане… Оказа се невъзможно… Салданазар се взираше ухилен в страшната гледка и държеше в ръка свещената кърпа.

Работникът, който понечи да се надигне, зърна кърпата, въпреки помътнялото си съзнание, разбра какво ще стане и дрезгаво изрева от ужас. Изтръгнати от вцепенението си, другите работници също вдигнаха глави и виждайки кърпите в ръцете на фансангарите убийци, със сетни сили се опитаха да избягат. Напразно — коленете им бяха като зазидани в каменните плочи.

Все по-слабо се счуваха стоновете им. След миг гласовете им заглъхнаха съвсем и в храма се възцари гробно мълчание. Тогава двамата туги със садистично спокойствие вързаха кърпите около вратовете на жертвите си и ги удушиха на бърза ръка с невиждано умение и ловкост.

А удвоеното съкровище се спотайваше в подножието на дясната колона край входа на светилището, под закрилата на Шива, страшния бог на смъртта.

Трагичната гледка, на която станаха свидетели европейските офицери на гиковара и самият гиковар, извикан по спешност, е може би уникална в човешката история. Никога дотогава гарнизон, изпаднал в безизходица, не бе загивал с такава тържественост, каквато се разгърна пред погледа на Сюркуф и другарите му, наблюдаващи сцената от площадката на най-високата батарея.

В огромния квадрат на цитаделата върху една скала насред самия и двор беше издигнат набързо някакъв подиум, покрит с килими и възглавници. Там бяха седнали Салданазар и висшите сановници на тугите — до един в богато украсени свещенически одежди. Непрекъснато прииждаха нови групи туги и се подреждаха безмълвно в квадрат.

По заповед на Сюркуф оръдията бяха престанали да гърмят. Салданазар даде знак с ръка и тугите запяха химна на Шива, а после коленичиха и започнаха да се молят. Салданазар се изправи пред своите поклонници и бавно отрони следните слова:

— Кристна победи!… Ние трябва да умрем!… Но нека нашата смърт бъде полезен урок за ония от нашите братя, бъдещи фансангари, които още не са принесли човешки живот в жертва на Шива. Онези, които вече са фансангари, знаят, че ще възкръснат за още по-голямо щастие в бъдния живот. Нека излязат от редиците ония, които са удушили едно или повече човешки същества.

Около две хиляди туги направиха няколко крачки напред и зачакаха с пълно равнодушие.

— Нека легнат и се преструват на заспали! — продължи Салданазар. — А духът им да литне нависоко към безкрайния бог Пара-Брама, в чието лоно всички ние ще се върнем днес.

Без да обелят дума, фансангарите се подчиниха. Затаили дъх, те знаеха какво ще се случи. Салданазар размаха една кърпа и тутакси изправените туги се втурнаха мълчаливо към лежащите и се надпреварваха кого да удушат по-напред. Нито една от жертвите не гъкна. След първата екзекуция Салданазар отново заповяда със звучния си глас:

— Нека онези, които удушиха фансангарите и на свой ред станаха фансангари, легнат и умрат удушени със свещената кърпа, за прослава на Шива!

Тази сцена се повтори със същия устрем от едната страна и със същото примирение — от другата. Екзекуциите следваха една подир друга в безпогрешен порядък, с невероятна точност и тържествено мълчание. Не мина и час, и останаха само дванайсет изправени мъже, без да броим седмината сановници и самия Салданазар. Тогава оцелелите запяха за последен път химна на Шива, а сановниците легнаха на земята.

— Първо ще удушите нас със свещената кърпа — заповяда им Салданазар, а после ще се удушите взаимно — шестима ще удушат шестима, трима ще удушат трима, и един ще удуши двамата последни. Последният жив ще си сложи кърпата на врата и ще се обеси.

Тая зловеща програма бе изпълнена без никакво колебание; трупът на обесения се клатушкаше по-нависоко от другите и сякаш съзерцаваше с оцъклените си очи шестте хиляди мъртъвци, опънати в нозете му.

* * *

— Е, как ви се струва? — попита. Сюркуф американеца, когато обесеният се залюшка във въздуха.

— Велика работа! — каза американецът.

— Да! — каза Сюркуф. — Но само като отмъщение… — Имаше предвид, че е отмъстил за смъртта на принцеса Мариам. — Сахиб — каза той, като се обърна към гиковара, — сега вече сте господар на полуострова. Възнамерявате ли да обезоръжите бхилите?

— Несъмнено — отговори гиковарът.

— Вашите нередовни войски са пленили в планините повече от сто хиляди жени, деца, старци и юноши. Всички те са настанени в лагери и никой не ги закача. Защо не изпратите вестоносци при бхилите да им кажат следното: „Предайте оръдията и пушките! Ще ви върна всички пленнички и пленници без никакво изключение. После ще сключим продължителен и траен мир“.

Гиковарът прие най-радушно този съвет. Още същия ден столицата бе превзета. На другата заран се погрижиха да изгорят труповете на удушените туги върху грамадни клади. Напразно ровиха навсякъде, за да открият диамантите от съкровищницата на Санпуриан… Те бяха изчезнали.

Сюркуф загуби завинаги не само жена си, но и цяло едно княжество заедно със съкровищата му. Тъй или инак нареди да претърсят телата на Салданазар и сановниците му, но не бяха намерени нито перлите, нито другите драгоценни камъни.

Дали обаче храбрият корсар бе загубил всякаква надежда да открие съкровището? Може би не, след като заповяда градът да остане необитаем в памет на принцесата. Нещо повече — нареди да й издигнат мавзолей в самата цитадела.

— Иска ми се — сподели той пред гиковара — огромните руини да навяват тъга около мавзолея, който строя в памет на моята любима, безвъзвратно загубена Мариам…

Гиковарът изпълни желанието му. Ветерани от войската бяха назначени да пазят разрушения град и да не пускат никого вътре, та и камъче да не изчезне от него. Тъй че ако съкровището беше потулено нейде измежду развалините, все пак щеше да бъде опазено. После всички — и придворни, и войска начело със Сюркуф и неговите корсари се прибраха в Барода.

След женитбата си Бренвил не беше особено склонен да поднови предишните си любовни връзки. Очарователната му съпруга блестеше със своята интелигентност и бе достойна за него. Бренвил я обичаше много, но повече от всичко ценеше нейните качества. Тя му беше приятелка, а той гледаше на приятелството като на най-ценен дар. Просто се случи чудо и Бренвил не искаше да изневерява. Но това не влизаше в сметките на принцеса Сурвана.

Сюркуф нямаше никакви причини да не поднови връзката с дъщерята на гиковара, така че принцеса Джелина се радваше на неговите топли ласки и беше щастлива. Ала братовчедка й Сурвана бе дълбоко засегната от Бренвил. Тя изпроводи при него старата сводница, за да уреди среща с младия лейтенант. Той бе отговорил, че за голямо съжаление срещата била немислима, защото още не се бил привдигнал от тежка болест, та докторът му заръчал да се пази.

Старицата предаде точно думите на Бренвил.

— Пак върви при него и ми го доведи — каза Сурвана. — Искам да го видя само като приятел. Ще може да пази здравето си колкото си ще при мен!

На тия нейни думи Бренвил отговори, че принцесата е твърде съблазнителна, за да може един мъж да прояви въздържаност към нея, и че било благоразумно да избягват срещите при неговото здравословно състояние. Въпреки комплимента, принцеса Сурвана изпита яростна ревност. Облада я пламтяща омраза към тази млада французойка, дето й бе отнела любовника. И с логиката на страстта тя реши, че ако унищожи причината, ще премахне и следствието.

Сурвана повика тайно една стара циганка от Европейска Индия. Макар че имаше много пари, циганката бе скъперница, ходеше облечена в дрипи и живееше със синовете и внуците си в една каруца, разпрегната до портите на града. Тя не само врачуваше, но правеше и магии. Клиентките й бяха дами от висшето общество, които си я препоръчваха взаимно. Тя ги скубеше, но ги снабдяваше с любовни еликсири, даваше им разни съвети, продаваше им даже отрови, предсказваше им бъдещето и знаеше тайните на мазилата, които могат да възвърнат моминската хубост. С две думи — полезна персона.

Тя влезе при Сурвана, която често пъти бе прибягвала до ценните й услуги. А старата циганка минаваше за много веща, само защото дълги години бе имала достъп до тайните на женското сърце. Беше висока, съсухрена, с дълъг врат и глава на благородна граблива птица; в светлите й очи още се таеше някакъв чародеен блясък. Сухите й като на скелет ръце имаха изтънчени движения. Понякога сбръчканата й ръка сякаш държеше между ноктестите си пръсти нечия съдба.

Тя измъкна от кошницата си една колода карти за врачуване.

— Сурвана — рече циганката. — Щом си ме повикала при себе си, ще ти врачувам първо за настоящето, а после за бъдещето.

И тя разбърка картите, после ги подаде на принцесата да ги сече.

— Ей сега ще ти изтегля една карта, дето ще покаже какво ти тежи на сърцето.

Тя хвърли колодата върху съседната кръгла масичка. Една карта изхвръкна и се обърна. Принцесата я погледна и ахна от почуда: на картата личеше образът на химера, чиито криви пръсти и озъбена уста разкъсваха едно сърце.

— Виждаш ли? — попита я врачката.

— Да! — прошепна принцесата.

— Французинът не те обича вече и ти искаш от мен да ти върна сърцето му.

Принцесата кимна обнадеждено с глава.

— Имам един прашец, от който няма спасение. Само дето струва доста скъпичко. Зла болест докарва, досущ холера, та никой не може да се досети какво е!

— А ти имаш ли от тоя прашец! — попита я Сурвана.

С отсечен жест циганката измъкна от кошницата си едно шишенце, напълнено с черен прашец, и й го показа.

— Ето! Тук се крие умирачката на тая мръсна християнка! — каза тя.

— Колко искаш за твоя горчилак?

— Три хилядарки — отвърна врачката.

Принцесата извади един брилянтен пръстен от сандъчето си за скъпоценности и го подаде на циганката със следните думи:

— Брилянтът на този пръстен е по-скъп от онова, което искаш за стоката си, но вземай!

— Вземам го от немай-къде. Знам, че не струва повече от две хиляди и осемстотин рупии, ама карай да върви. Евтина ти я продавам аз тая пуста зараза! — рече циганката.

И излезе, без да каже довиждане като се обърна рязко и закрачи с широки крачки към преддверието; вдигна завесата, отвори вратата и напусна помещението.

… Ето как бе погубена една прелестна жена, която някаква незнайна холера покоси завчас. Бренвил бе отишъл в лагера и докато дотърчи до къщи, жена му бе предала богу дух и то сразена от най-страшна болест с безспорни признаци на холера.

Безмерна бе тъгата на младия капитан. Гиковарът устрои на християнката богато погребение и нареди да й издигнат великолепен мавзолей, който съществува и до днес. Досущ като всички придворни, и Сурвана присъстваше на погребението на своята съперница. Тя бе поразена от безутешната скръб на Бренвил.

Какво спечели принцесата от това убийство? Нищо. На опечаления Бренвил не му беше до плътски удоволствия. Всъщност той не след дълго замина за Франция. Ала Сурвана до края на живота си не го забрави.

Гиковарът положи всички усилия да задържи на служба Сюркуф. Със своята непоколебима твърдост славният корсар отхвърляше и най-съблазнителните предложения.

— Бих останал при вас, ако обявите война на англичаните — каза му той. — Вярно, че моментът е неподходящ и вие ще трябва първо да оправите финансите си, изтощени както от предишния метеж, така и от въстанието, което току-що потушихте. За тази цел са необходими две години. Трябва също така да укрепите своята артилерия. Аз вече ви представих един план за артилерийско опълчение, което няма да ви излезе скъпо и от което ще имате огромна полза във време на война. Още повече, че през тия две години, докато вие възстановявате армията и заздравявате финансите си, аз ще обикалям моретата и ще нанасям непоправими щети на англичаните.

— Хрумна ми нещо — каза гиковарът. — Дали не бих могъл, подобно на Типу-Сахиб, да назнача френски генерал на служба при мен.

— Чудесно хрумване! — възкликна Сюркуф. — При преследването на англичаните, аз ще се отправя към Сен-Мало, а после ще се мярна и в Париж. Ако там намеря някой достоен за вас генерал, който би се съгласил да ви помогне за прогонването на англичаните, ще ви го доведа.

— Обещавам му цяло княжество! — каза гиковарът.

— Сахиб! Между толкоз много млади, но прославени генерали-републиканци, все ще открия някой властолюбец, устремен към кралска корона. Аз непременно ще му подхвърля тази примамка!

— Той ще се качи на престола и ще спечели несметни богатства! — добави гиковарът.

— Сахиб раджа! Имайте пълна вяра в мен! Ще изпълня докрай мисията, която ми възлагате! — обеща Сюркуф.

После двамата заедно уточниха клаузите на договора, който щяха да подпишат. Щом приключиха, Сюркуф се раздели с гиковара. А с новата му мисия се преследваше една блестяща цел — Бонапарт да се реши да покори Египет и оттам, вървейки по стъпките на Александър Велики, да завладее Индия.

Държавната съкровищница на гиковара бе почти изпразнена от войната. Раджата се извини, задето може да плати само един милион рупии на Сюркуф, друг милион на Бренвил и сто хиляди на Мариус, който след като излезе невредим от клането при Харангераз, напускаше поста си на главен барабанчик, и придружен от верния си Сапажу, се прибираше в Марсилия, за да живее там от рентата си. Разбира се и жените им тръгваха с тях. Сюркуф предложи на Мариус да го отведе с кораба си до Сен-Мало.

— Бренвил и аз отиваме в Париж, за да си поискаме от Директорията милионите франкове, на които възлизат пленените от нас английски кораби, секвестирани от губернатора на Ил дьо Франс. С два хубави корсарски кораба като нашите няма изгледи да бъдем заловени на връщане. Вие ще дойдете с нас първо до Нант, а после в Париж, откъдето ще тръгнете за Марсилия.

Мариус се съгласи на драго сърце. Колкото до отец Лантерние, той не искаше да изостави монасите и монахините си, и продължи да изпълнява службата на корабен свещеник на Бренвил.

* * *

Сюркуф бе приютил своя кораб в пристана на Сурат, където англичаните не можеха да го досегнат. Бренвил също стоеше на рейд пред Сурат. Но Индийската компания бе предупредена, че двамата корсари са вече в пристанището. За да ги блокира, Компанията изпрати два кораба, две фрегати и две корвети, а това доказваше, че тя се опасява да не би Сюркуф да отплава в открито море. Силите й явно не достигаха, за да се пребори със Сюркуф. Възможност за битка нямаше и Сюркуф не си правеше илюзии по този въпрос.

— Ето че ни блокираха! — каза той на Бренвил и на отец Лантерние. — Бихме могли евентуално да пленим някой техен кораб на абордаж, но щом го заловим, останалите кораби ще се повлекат подире ни.

— В такъв случай — изтъкна Бренвил, — ще ни се наложи да напуснем Сурат и да тръгнем по суша, за да превземем друго някое пристанище, откъдето да се качим на някоя арабска проа, преоблечени като мюсюлмани. Все ще намерим някой неутрален кораб, който да ни отведе без главоболия във Франция.

— Съгласен съм с теб — каза Сюркуф.

— Аз пък искам само няколко дни отдих! — рече отец Лантерние. — Чувствам, че мозъкът ми завира само при мисълта, че не можем да потопим англичаните. Ще видите, че ще ми хрумне нещо!

— Добре, ще почакаме! — съгласи се Сюркуф.

При тези думи, за да получи ясно вдъхновение за най-новите си идеи, отец Лантерние отиде да си пийне ширазко винце, придружен от клисаря си и двама от прословутите си монаси. Привечер, без да се клатушка и преплита крака, той пак застана пред Бренвил.

— Виж какво, моето момче — каза отец Лантерние, като леко пелтечеше, — измислих нещичко и смятам, че ще се оправим!

— И какво е то? — попита Бренвил.

— Ще го разбереш по-късно, сине!

В такива моменти човек не можеше да измъкне от отец Лантерние нищо друго освен някоя благословия.

— Дявол да го вземе! — измърмори Бренвил. — Знам си го аз него! Щом казва, че работите ни ще се оправят, значи така ще стане!

И се прибра щастлив в каютата си. В продължение на цяла седмица не можа даже да зърне отец Лантерние. Свещеникът работеше тайно със своите хора. Както може би си спомняте, той разполагаше със собствен екип, съставен от мъжки момчета и опитни моряци. Най-сетне, на деветия ден заранта, отец Лантерние изпрати да повикат Сюркуф и Бренвил. Вкараха ги в широко помещение, превърнато в работилница. Там Сюркуф съзря доста странни предмети, наподобяващи морски свинчета.

— Какво е това изобретение? — попита корсарят.

— Това са ескимоски каяци! — отговори отец Лантерние. — Но аз ги поизкривих, за да заприличат на морски свинчета. Навремето пътувах с китоловен кораб отвъд полярния кръг. Бях още малък и работех като юнга. Когато, покрай бреговете на Гренландия за първи път съзрях ескимос в своя каяк, ми се стори, че виждам тюлен или някакво морско животно от този род. Ако моите монаси се качат на такива каяци и затанцуват по вълните под прикритието на нощта, англичаните ще ги помислят за тюлени.

— Отче Лантерние, аз никога не съм виждал каяци — рече Сюркуф. — Но, ей бог, ако при нощно дежурство по вълните ми се мернат подобни чудесии, също бих си помислил, че съм се натъкнал на стадо тюлени. Кажи си и ти мнението, Бренвил!

— И аз бих се хванал на въдицата, особено нощем! — призна си и младият лейтенант на Сюркуф.

— Но вие може би не знаете, че ескимосът в своя каяк възпроизвежда игрите на тюлена. Премята се през гръб и подскача в галоп както тюленът палува, когато се разгони. И лодкарят, и каякът са покрити с непромокаеми кожи…

И отец Лантерние продължи с останалите подробности.

След като доказа на Сюркуф всички предимства на каяка при предстоящите морски сражения, той накара един от своите монаси да навлече някакво подобие на ескимоски дрехи и каска, напомняща глава на морско свинче. Морякът успя да се побере в каяка и Сюркуф се убеди, че начинанието на отеца е сериозно. Изказа задоволство, като все пак направи малка забележка:

— Разбирам, че ако се костюмират като тюлени, моряците ще могат да измамят англичанина и да абортират. Но едно не ми е ясно — как ще долепят до борда на кораба мината, която ще го вдигне във въздуха?

— Поставил съм всяка мина в нещо като надути с въздух мехове — обясни отец Лантерние. — Като ги потопиш във водата, те изплуват малко над нея и заприличват на тюленови гърбове. Три каяка съм предвидил за пренасяне на мините. Докато един от тримата монаси забива желязната кука, която ще закрепи мината към туловището на кораба, вторият монах ще пробие меха и ще извади фитила, а третият ще го запали.

— Отче Лантерние — каза Бренвил, — вие не сте пропуснали нищо в своята прозорливост.

— Утре ще си построим лагер на пет левги път от Сурат — подхвана отново отец Лантерние. — Ще се настаним край брега на морето и почваме упражненията. Щом добием пъргавината на ескимосите, а това ще стане за петнайсетина дни — ще почнат да падат първите мъгли на дъждовния сезон. Това ще ни помогне, особено нощем.

— Когато добиете увереност в собственото си изобретение, изпратете да ни предизвестят — каза Сюркуф. — Ще дойдем двамата с Бренвил да наблюдаваме как ще маневрирате.

Двайсет и два дни по-късно, в една ранна привечер, двата корсарски кораба бяха вече готови за отплаване. Когато мракът се сгъсти и падна мъгла, отец Лантерние пусна „патиците“ си във водата, както сам се изразяваше. Сиреч каяците напуснаха „пристанището“. Малко подир тях двата корсарски кораба вдигнаха котва и без да издуват платна, също отплуваха.

Още не бе изтекъл пълен час, когато четири ужасяващи експлозии оповестиха, че четири неприятелски кораба са вдигнати във въздуха. Стана явно, че при тези почти едновременни взрива монасите на отец Лантерние са действували организирано. Остатъкът от английската флота се разбяга от страх, да не би да го последва същата участ. Морето бе свободно!

Никой така и не разбра, как корсарите успяха да взривят английските кораби. Имената на Сюркуф и лейтенанта му всяваха ужас у неприятеля.

Двамата корсари бързо прекосиха океаните и моретата от Сурат до Сен-Мало. Ала в дългия си път те плениха и потопиха толкова английски кораби, че офицерите и екипажите им спечелиха десет милиона франка, причинявайки на Англия щети за сто милиона. Представяте си, нали, как тържествено бе посрещнат славният корсар, когато слезе на сушата в родния си град Сен-Мало, след като проби блокадата, за която ще ви разкажем по-нататък.