Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (13)

Глава тринадесета
В капана на старата гробница

При тръгването си за Египет Бонапарт бе натоварил на своите кораби редица учени със световна известност. Най-прочутите измежду тях бяха Гаспар Монж, Бертоле, Шарл Фурие, Доломиьо, Сент-Илер, Кафарели, началник на сапьорските части, и други, по-малко познати на масите, но до един големи умове, предопределени да направят революция в науката. Много странно, но според грубоватия израз, който открих в едно писмо от онова време, учените са били като трън в очите за войниците от армията на Бонапарт.

Всеки път, когато военните действия позволяваха това, учените се възползуваха от случая, за да изследват забележителностите на древен Египет, да посетят интересни места и паметници, да правят своите разкопки в египетската земя и да издирват древни, безценни богатства. А простият войник си въобразяваше, че почивките, които се даваха на армията по тактически или стратегически съображения, всъщност имат за цел да позволят на учените да задоволят своята страст към загадките на фараонски Египет. Ето какво, например, разправяха обикновените войници:

— Тоя градски като нищо ще накара сто души да пукнат от жега, стига да намери някое грозно камъче или отломка.

На простите войници и през ум не им минаваше за огромното научно значение на камъчето или на покритата с йероглифи отломка. Добре де, питаха се те, за какъв дявол Бертоле събира тези бурени и ги връзва на снопи, та чак военни конвои ги пренасят във Франция? Побъркан човек!

Жофроа дьо Сент-Илер имаше друга слабост — караше да му събират човешки черепи и кости от дъното на стари гробове. На всичкото отгоре продължаваше да прави дълбоки разкопки къде ли не, надявайки се да открие още скелети.

Никой от простите войници не подозираше, че този велик натуралист ще успее да възстанови благодарение на незначителни части от скелети физическия облик на хората, живели преди Потопа.

Войниците обичаха хирурга Ларе, но го наричаха „джелатина“, защото той извършваше безброй операции, а те смятаха, че прави това просто за да си упражнява ръката и от любов към професията, без да се досещат, че прочутият лекар търсеше тайните на изкуството, наречено хирургия.

А пък ученият Кафарели бе постоянна тема на техните шеги и закачки. Много ученият генерал също бе страстен колекционер, макар да бе претърпял ампутация на единия си крак. Багажът му бе истински битпазар. Веднъж, когато, куцайки, Кафарели извършваше разкопки по един напечен от слънцето склон, придружаващите го войници замърмориха недоволно.

— Ех! — каза им Кафарели, посочвайки нажежената земя. — Как да ви обещая розова градина. Нали и аз се пържа на същия огън!

— Но ние — възрази му един войник — ще си оставим тук кокалите, докато вие, макар и еднокрак, ще се върнете във Франция.

Войникът загатваше за ампутирания крак на Кафарели, който чакаше в семейната гробница остатъка от тялото му. Оттогава насам този тъжен израз стана пословичен.

Понякога генерал Десе зачисляваше големи групи учени за своите експедиции в Горен Египет, където се очакваше да бъдат разкрити важни исторически и научни находки. Веднъж малката армия на Десе лагеруваше край древния град Ксерапи, където трябваше да остане доста време по съображения от военен характер. В района, отстоящ на два дни път от лагера, се намираха древни храмове и развалини, които френските учени посетиха, съпроводени от опитни гидове. Докато учените извършваха своите изследвания, разбойници-бедуини нападнаха придружаващия ги ескорт. Проля се доста кръв и раздразнението срещу учените бе тъй голямо, че генерал Десе се видя принуден да отмени временно посещенията на научната експедиция, а сред учените настъпи униние.

На четири левги път от лагера на учените се намираше един античен храм, до чиято крипта Монж бе стигнал, но не можа да влезе вътре, защото му се препречваше една дебела желязна врата.

Тя бе тъй яка, че се оказа невъзможно да бъде разбита без помощта на здрави лостове. Тогава Монж се върна в лагера си с твърдото решение да събере сапьори, които да отворят упоритата желязна врата, но не му дадоха нито ескорт, нито сапьори. Въпреки молбите на учения, Десе не пожела да му отпусне хора и коне. Монж изпадна в отчаяние.

— Тази крипта — разправяше той на корсарите, след като се сприятелиха със Сюркуф — несъмнено представлява подземна гробница. Това личи от писмените знаци, издълбани в камъка над вратата. В тези гробници, върху големи маси от гранит, лежат мумиите на всички жреци от храма и на техните семейства. Мумиите са покрити със скъпоценни украшения, характеризиращи различните епохи на египетското изкуство. Нещо повече — всяка мумия е съхранила не само тялото на жреца или жрицата, но и папирус с тяхната подробна биография. Какво научно достояние ще бъдат тези находки, когато един ден успеем да разчетем йероглифите! Нали разбирате, че ще се обезсмъртим, ако завладеем тези съкровища и ги предадем на френските музеи. За нещастие обаче, генералът отказва да ми даде придружители.

— Не може ли малко по-късно? — попита Бренвил.

— Не, защото се боя от две неща. Първо, че друг може да ме изпревари и второ, че съкровищата, сиреч мумиите, могат да бъдат откраднати.

— Много неприятно! — съгласи се с него Сюркуф.

— Направо трагично! — допълни Бренвил.

Всъщност и двамата корсари имаха нещо на ум, за което не споменаха нито дума. Монж си тръгна, за да сподели мъката си с други свои приятели. Тъй или инак, в лагера вече не говореха за нищо друго, освен за съкровищата в храма на Серапис.

* * *

След като обсъди с ръководителя на мюсюлманското братство плана за каирското въстание и след като двамата пуснаха в движение целия сложен механизъм на тази огромна конспирация, Месауд реши да отиде при Мурад бей, за да се споразумее с него и да съчетае неговите цели със задачите на метежа. Наред с това Месауд хранеше и тайната надежда да се отърве от корсарите. Този път той водеше със себе си и друг един мюсюлманин от нелегалното братство на Махди.

— Тия корсари — му каза той — са опасни хора, които са страшно отмъстителни! Де да можем да ги пипнем и избием, та да се отървем завинаги от тях!

И тъй, когато посети Ксерапи, Месауд измоли гостоприемство за себе си и за мюсюлманския брат от мюфтията на джамията, който също бе член на тайното братство. Мюфтията бе потомък на жреческа фамилия, която по време на фараоните обслужвала прочутия храм на Серапис, същия, чиято крипта Монж възнамерявайте да пренесе направо във Франция. Като духовно лице и като брат от сектата на Махди, мюфтията ненавиждаше французите.

От многобройните шпиони, които поддържаше в лагера на французите, той научи, че корсарите скришом търсели гид, с чиято помощ да посетят храма на Серапис.

— Брате — каза мюфтията на Месауд, — френският учен Монж посети храма на Серапис, но го спря желязната врата към гробницата на жреците. Той знае, че зад тази врата се намират мумиите и статуетките, и иска да ги открадне, но генералът не му дава ескорт. Всички в лагера говорят само за съкровищата на храма! Корсарите непременно ще ги отмъкнат, така да знаеш!

— Аллах е справедлив! — зарадва се Месауд. — Казваш, значи, че в храма има крипта, преградена от желязна врата.

— Да — отговори мюфтията.

— Много ли е дебела тая врата? — попита Месауд.

— Тя трудно ще се поддаде на силата на търнокопите и лостовете. Поставена е в желязна рамка, която на свой ред е дълбоко взидана в гранитните стени — отговори мюфтията.

— Брате — каза Месауд, — ако корсарите наистина искат да проникнат в храма на Серапис, ние можем да накажем тия неверници. Как се отваря вратата на криптата?

— Това е тайна — отвърна мюфтията.

— А ти знаеш ли тая тайна?

— Да.

— Тогава, брате, ние можем да подмамим корсарите в криптата и да ги заключим вътре.

Мюфтията сякаш получи осенение свише.

* * *

Монж току-що бе излязъл, когато Сюркуф каза усмихнато на своите приятели:

— Горкият Монж! Колко е разстроен! Той така жадува за тия мумии, че е готов да рискува живота си за тях. Вие нямате ли намерение да посетите храма?

— Върти ми се подобна мисъл в главата! — рече Бренвил.

Настъпи мълчание.

— Че защо да не го посетим? — обади се пак той.

— Аз бих отишъл — каза отец Лантерние. — Любопитен съм да видя мумиите на мои събратя от друга вяра, живели преди четири хиляди години.

— Тогава — каза кратко и ясно Сюркуф, — след като всички сме съгласни, да тръгваме!

— Ами бедуините? — попита Бренвил.

— Ние ще бъдем осмина — четирима офицери и четирима ординарци — каза Сюркуф. — Без да броим Монж, който също води със себе си своя слуга. Смятам, че не сме толкова немощни, че да не отблъснем някакви си бедуини!

След като взеха това важно решение, корсарите си потърсиха гид, което се оказа доста трудно. Цели два дни се лутаха напразно, докато най-сетне, на третия ден, при Сюркуф се промъкна безшумно един фелах и щом остана насаме с корсаря, му каза:

— Научих, че ти трябвал гид, за да те отведе в храма на Серапис. Предлагам ти моите услуги.

— Добре, но само ако условията ти бъдат приемливи за нас — съгласи се Сюркуф.

— Ще бъдат! Аз не съм алчен за пари. Ще ми се само да спася семейството си от глад, като мина на служба при християнски благородник като тебе!

Сюркуф доста се учуди на думите му, но фелахът веднага се усети и продължи:

— Аз съм фелах! А египетският селянин е клет роб, когото всеки потиска, граби и изнудва. Бият ни, облагат ни с тежки данъци, карат ни да работим ангария и какво ли не още. Ние сме по-долу и от добитъка. Но аз съм най-нещастният от всички, защото не би трябвало да бъда фелах, тъй като произхождам от семейство на духовници.

— Че защо не си станал мюфтия богослов или най-малкото пазач на джамия? — попита го Сюркуф.

— Защото се ожених за жена-християнка от сектата на коптите и всеки ме подозира и преследва.

— А защо и ти не приемеш християнската вяра?

— Това на село е просто невъзможно! Животът ми ще се превърне в ад! Ах, благородни ми господине, стига да приемете моите предложения, аз непременно ще се покръстя. Ала първо ще трябва да приютите жена ми и децата ми. Ще докарам малкото неща, които притежавам, на гърба на двете магарета, с които се придвижваме, а вие ще ми осигурите храна и заплата.

— Колко искаш? — попита го Сюркуф.

— По два пиастра на месец — отговори му фелахът.

— Ще ти плащам по трийсет!

При тези думи фелахът падна ничком, сетне целуна нозете на Сюркуф, който не се възпротиви.

— Ти твърдиш — рече му Сюркуф, когато фелахът се попривдигна от земята, — че ще ни отвориш желязната врата на криптата. Наистина ли можеш да сториш това?

— Като пряк потомък на жреците на Серапис, аз зная тайната на отварянето й, която се предава от баща на син.

— И никога ли не си се опитвал да станеш господар на скъпоценностите, затворени в криптата? — попита Сюркуф.

— Господарю — отвърна фелахът, — мен постоянно ме следят и подозират. Какво бих могъл да направя със съкровището, освен да избягам с него. Но къде? При бедуините! Та те ще ме ограбят и ще ме превърнат в роб заедно с жената и децата ми. Ако ли пък отида в някой град, веднага ще трябва да се явя пред властите, а те като нищо ще ме тикнат в тъмница по обвинение за грабеж и ще ме осъдят на смърт за светотатство.

Сюркуф остана доволен от думите на фелаха.

— Ще доведеш ли жена си и децата си в лагера? — попита той фелаха.

— Ако се спазарим, още утре пристигам със семейството и магаретата. Ще пътувам тази нощ. Ще ти искам само сто пиастра предплата, и то след като пристигнем. Имам вяра в твоята честна капитанска дума — каза фелахът.

— И аз ти вярвам — каза му Сюркуф. — Засега вземи тази кесия, пък утре ще ти дам обещаните сто пиастра.

Фелахът отново падна ничком и обсипа Сюркуф с уверения за своята преданост. Корсарят го разпита надълго и нашироко за храма, ала фелахът някак пестеше думите си и все подпитваше дали ще остане на работа при капитана. Най-сетне си тръгна, обещавайки да се върне още призори в лагера. Същата вечер Сюркуф покани на малък прием своите приятели и Монж. Докато поднасяха десерта, той съобщи на учения, че е намерил начин да му достави мумиите. Монж пожела да вземе участие в експедицията и корсарите от немай-къде се съгласиха.

* * *

На другата заран двама души поеха пешком по пътя към храма на Серапис. Напуснали бяха съседното селце и тъй като не срещаха жива душа, за да ги чуе, разговаряха на висок глас. Тези двама бяха мюфтията и Месауд.

— Сигурен ли си, че ще можеш да отвориш желязната врата, когато си поискаш? — попита Месауд.

— Ще се убедиш със собствените си очи! — отвърна му мюфтията.

— А пък брат ти ще ни доведе ли франкските корсари и християнския учен? — попита пак Месауд.

— Да — отвърна мюфтията, — преди още слънцето да е отхвръкнало на една копраля над хоризонта!

След тези думи и двамата се умълчаха. Дълго продължила да вървят и чак към осем часа заранта стигнаха пред храма на Серапис.

Колоните, прорязани от вертикални улеи, напомняха гротмачти, обвити с бръшлян, а колоните в коринтски стил, украсени с акантови листа, се открояваха високо в синьото небе.

Ако отчетем характерното за египетската архитектура, можем да забележим огромната прилика между нея и архитектурата на старогръцките храмове или на някои от техните многобройни имитации, сътворени в нашите съвременни градове.

Но най-характерното за древноегипетското изкуство бе изобилието на гигантски сфинксове, вътрешни и външни пазители на всяка една от свещените сгради.

Друг характерен белег на това изумително изкуство бяха чудноватите статуи на божества, йероглифите — останали тъй дълго неразгадани, изписани под необясними за европееца барелефи.

Какви необикновени божества!

Божество с глава на вълк!

Друго с глава на петел!

Бог-Крокодил и прочие и прочие.

Заради това тези светилища оставят неотразим спомен у онези, които дръзнат да проникнат в тях.

Тия паметници са невъобразимо високи и когато Месауд и мюфтията минаха през шпалира на сфинксовете пазители по алеята, водеща към портика на храма, двамата изглеждаха като джуджета. Храмът се издигаше самотен и величествен сред униние и пустота. Някога мрежа от напоителни канали със сладка вода от река Нил са оросявали градините му. Но днес тези канали са задръстени, палмите — мъртви, а надухания от ветрищата пустинен пясък е засипал плодородната земя, та навред около храма е голо и сухо. Времето е извършило разрушителното си дело и върху камъка — сфинксовете са осакатени, колоните се ронят, а през падналите каменни покриви светлината нахлува свободно.

Двамата мюсюлмани навлязоха в руините. Мюфтията служеше за водач на Месауд. Те прекосиха галериите и проникнаха в светилището, зад което бе прокопана доста широка стълба, водеща пред криптата, сиреч пред малкия подземен храм. Преди да влезе вътре, мюфтията запали фенер. След като слязоха по стълбата, те се озоваха в криптата и стигнаха пред желязната врата. Тя представляваше монолитен и масивен огромен квадрат. Мюфтията извади от джоба си едно копринено въженце и почна да измерва нещо с него.

— Какво правиш, боже мой! — попита го Месауд.

— Търся по геометричен път точното място, където трябва да натисна с пръст вратата — обясни мюфтията.

— За да я отвориш ли?

— Да. Тази врата се отваря и затваря благодарение на един удивителен по своята простота механизъм. Както виждаш, рамката й е украсена със скулптурни орнаменти от преплетени линии, точки и йероглифи. Въпросът е да се улучи тайната точка. Ето! Натискам…

Пантите на вратата изскърцаха и тя се отвори.

Зловонен, задушлив въздух блъвна от гробницата и мюфтията дръпна Месауд, който се готвеше да влезе вътре.

— Остави да се проветри малко! — каза му той.

След около пет минути мюфтията реши, че могат да влязат без опасност за здравето си. Те проникнаха в огромната гробница — обширно подземие, в чийто стени личаха две успоредни редици тесни, дълбоки ниши. Във всяка ниша лежеше по една мумия, а отделно отпред, върху маси от гранит, се виждаха опънати мумифицирани тела от по-късна епоха. Последните от тях датираха от времената на арабското нашествие в Египет.

— Ето ги моите предци, жреците на Серапис! — провикна се гордо мюфтията. Ето ги ония, чийто вечен покой християните искат да смутят. Проклети да са всички неверници!

— Ние ще ги заключим в гробницата и те ще пукнат от глад и жажда! — успокои го Месауд.

— Убеди ли се сега, че знам тайната на вратата и мога да прониквам свободно в криптата? — попита го мюфтията.

— Да, признавам те за Бу-ел-баб (господар на вратата).

— След миг ще пристигне и брат ми. Ако трябва да употребя твоите думи, той също е Бу-ел-баб и ще вкара французите в гробницата, а после ще излезе по някакъв изумителен повод и ще ги заключи вътре. Да вървим вече да се скрием, за да изчакаме пристигането на фарангите!

Мюфтията пропусна Месауд да върви напред, а после с полите на дългото си расо заличи следите от стъпките им. Двамата изкачиха пак стълбата, угасиха фенера и отидоха да се скрият, като легнат по корем нейде в полето около храма.

* * *

Никой на този свят не умее да се преструва и да лъже по-добре от египетския фелах. Гидът на Сюркуф също го подмами с невероятната си ловкост. Още щом пристигна в лагера, фелахът извади една коптска броеница и замърмори с най-ревностна благочестивост своите молитви. Към жената и детето, които бе довел на гърба на едното си магаре, той проявяваше най-топли грижи. Другото магаре бе пренесло бедната му покъщнина. Когато докара двете животни, лицето му грееше от радост, че най-сетне е стигнал до лагера на румите^[1].

Той се усмихваше весело на войниците, а когато се яви пред корсарите, изглеждаше от щастлив по-щастлив. Според тукашния обичай той коленичи пред новия си господар Сюркуф и пред приятелите му. След туй се зае с настаняването на жената и детето си под една малка палатка, която сам си опъна, пренесе в нея багажа, сложи букаи на магаретата и каза на Сюркуф:

— Готов съм, благородни господине!

— Ние също сме готови! — рече Сюркуф.

И наистина тръгването бе подготвено много добре: камили, коне, вода, храна за два дни. Монж също чакаше заедно със своя слуга. Дадоха на гида един кон и потеглиха след него. От време на време фелахът обръщаше глава назад към лагера, сякаш искаше да види още веднъж малката палатка, където се бяха приютили жената и детето му. Кой можеше да очаква вероломство от човек с такова нежно сърце? Комедията бе изиграна тъй безупречно и естествено, че всички се хванаха на въдицата.

Пътуването мина приятно. Французите вече привикваха към египетския климат. Утрото бе сравнително прохладно и се дишаше с удивителна лекота. Ако камилите вървяха със същата бързина, пътниците щяха да пристигнат преди девет часа, когато настъпваше горещината. Монж се смееше в захлас, щом си помислеше как ще се ядоса генерал Десе, ако го види да пристига с мумиите. После пък се сещаше за своите колеги:

— Те никога няма да ми простят, задето съм ги изпреварил! — разправяше той.

Стигнаха пред храма, но там нямаше бедуини.

Гидът веднага им обясни на какво се дължи това:

— Носи се слух — каза той, — че генерал Десе е забранил да се правят разкопки далеч от лагера, поради което бедуините са си помислили, че няма с кого да се закачат.

Влязоха в двора на храма. Корсарите се възхитиха на неговата необичайна архитектура и на грандиозните му размери. Проникнаха вътре заедно с камилите и конете си.

Запалиха и фенерите, които си бяха донесли, и начело с гида, след когото пристъпваше Монж, заслизаха по стълбата, като всеки държеше по една карабина в ръка за случай на неприятна изненада. Стигнаха до гробницата. Сюркуф потръпна от някакво неясно предчувствие. Ами ако гидът не успееше да отвори вратата? Но подобно на брат си, фелахът измери с копринено въженце съответните разстояния, а после натисна с пръст една от хилядите точки, изпъкващи сред чудноватите черти, издълбани с длето в каменната стена. Вратата се отвори. Монж не можа да удържи радостния си вик. Проветреният преди малко въздух се дишаше леко и Монж се понесе напред с характерното за учен нетърпение да се докосне пръв до някоя древна находка. Корсарите и цялата останала дружина също проникнаха в гробницата и почнаха да я оглеждат, забравяйки напълно за гида.

Като изостана умишлено от християните и ги пропусна да се лутат между гранитните маси и да се прехласват пред мумиите, той се измъкна навън, а вратата се затвори с трясък. Корсарите извърнаха глави да видят какво става и се втурнаха да отворят със сила вратата, но напразно. Хванати бяха в капан.

* * *

В това време гидът бягаше през двора на храма и скоро се появи върху една могила, образувана от струпани отломки от колони. Щом го зърнаха, двамата му, съучастника се втурнаха към него.

— Първо ще задигнем камилите и конете, пък после ще бягаме! — каза им той.

— Никакви коне и камили! — заповяда им Месауд. — С тях по-лесно ще ни хванат! Да се махаме и да оставим неверниците да пукнат от глад и жажда в гробницата!

И тримата напуснаха начаса околностите на храма.

* * *

Сюркуф признаваше, че никога в целия си живот не е понасял по-жестока гавра.

— Тоя проклет фелах ме измами като невръстно дете! — провикна се той. — Господа, попаднахте в клопка по моя вина.

— Нищо — провикна се на свой ред Мариус. — Все ще намерим начин да изкъртим тая врата.

— Как без инструменти? — попита го Сюркуф.

Монж не обръщаше внимание на приказките им, сякаш обмисляше нещо и тихичко каза на приятелите си:

— Не се бойте, няма да загинем!

— Кой знае… — измърмори Сюркуф.

Монж заповяда на матросите ординарци:

— Пренесете близо до вратата две гранитни маси, които ще разбием една о друга. С каменните отломки ще направим огнище за мина, върху което ще струпаме гранитните плотове на масите, като ги опрем на вратата. В огнището ще запалим фитил. Надявам се, че двайсет пласта гранитни маси ще се окажат по-мощни от една желязна врата, която само по този начин ще бъде изкъртена и отворена.

Ученият взе молива си, направи някакво изчисление и каза с усмивка:

— Законите на съпротивлението на твърдите тела ми дават основание да заключа, че половината от барута, съдържащ се в нашите торбички и патрондаши ще бъде достатъчна, за да се справим с това съпротивление.

— Дявол да го вземе — възкликна Бренвил, — хубаво нещо е науката! Аз, например, бих употребил целия барут…

— Нали трябва да ни остане и за бедуините! — рече Монж.

Пренесоха две маси. Първата издигнаха вертикално и разтрошиха с нея втората, подпряна накриво маса. Монж построи сам огнището за мината и сложи в него фитила, който един от матросите ординарци изработи майсторски с парцали от една раздрана риза. След туй Монж нареди да преместят първите маси, да се покрие огнището и работата да продължи. Удълженият фитил минаваше през цепнатините, които запушиха с пръст.

Когато подготовката за експлозията привърши, Монж заповяда на приятелите си да залегнат в дъното на гробницата, запали фитила и изтича при останалите. Всички зачакаха. След кратко време чуха избухването на мината, което на корсарите се стори приглушено, защото пораженията бяха нанесени откъм външната страна на вратата. Всички хукнаха да видят какво е станало. Вратата зееше съборена, а те свободно минаха през нея. Французите пак изкачиха стълбата, излязоха на чист въздух и догониха побягналите вече камили и коне. Монж каза:

— Нека оставим двама ординарци да караулят, а ние да идем да си подберем по някоя мумия. Сега, когато сме сигурни, че можем да излезем от катакомбите на жреците на Серапис, защо да не надникнем пак в тях?

Възхитен от хладнокръвието на учения, Сюркуф му каза:

— Скъпи мой, ако се бяхте отдали на морско дело, бихте станали ненадминат корсар!

И той прочувствено стисна ръката на Монж. Ученият бе очаровал корсарите.

* * *

Корсарската дружина се върна в лагера, когато нощта, както винаги в страните близо до екватора, бързо и плътно настъпваше. Доста изтощени вече, моряците разтоварила камилите и покриха мумиите със сламени рогозки, които после затиснаха с пънчета. След толкова премеждия корсарите и Монж си хапнаха до насита, а ученият наруши принципите си дотам, че изпи две чаши в повече от обикновено. Отец Лантерние вдигна безброй чаши за здравето на Монж, но и корсарите не останаха по-назад от него. Всички бяха предоволни от експедицията.

Понеже си мислеше, че корсарите са затворени в подземията на храма на Серапис, Месауд се яви при Мурад бей, който му обеща да изчака избухването на метежа в Кайро. Но беят не предвиждаше в сметките си генерал Десе, чиято цел бе да изтощи Мурад бей, като изпрати в Горен Египет реквизиционни отряди. Генералът не възнамеряваше да отлага до безкрай решителната битка. Знаейки, че беят разполага вече само с четири хиляди мамелюка, той вдигна лагера и тръгна с форсиран ход към Седиман. Стигна там на 6 октомври, и построи палатките пред самия противник.

На другия ден малката му войска, състояща се от осем хиляди души, бе готова за бой, макар да имаше двойно повече противници пред себе си. Но не в числеността на враговете се криеше истинската причина за френското превъзходство, а в позицията им. Египтяните са удивителни землекопи и бяха създали превъзходни траншеи с оръдейни батареи отзад. Артилерията им бе докарана на гърба на безброй коне, но бе добре фиксирана. Зад тях бяха застанали смесени ескадрони от мамелюци и араби, хитроумно смесване, тъй като мамелюците предаваха своя плам на арабите.

Тези мамелюци бяха познатите на френските войници — великолепни конници, яхнали своите чистокръвни жребци и покрити със сърмени наметала, блестящи като египетското слънце. Френската армия бе на оръжие още призори, за да избегне голямата жега и да се бие „на хладовина“, както се изразяваха войниците. В постоянна готовност да се строи в страшните, непробиваеми за мамелюците карета, нашата армия, разположена в няколко подкрепящи се една друга колони, направи маневра, за да нападне десния фланг на неприятелската позиция, която бе извън обсега на оръдията й. Разположена така, че да стреля фронтално, вражеската артилерия се оказа заобиколена във фланг.

Мамелюците започнаха атаката. Тогава, както в битката при Пирамидите, техните героични конници се принесоха в жертва на картеча и куршумите, падайки мъртви върху френските байонети, строполявайки се от конете върху войнишките редици, разреждайки ги, но безуспешно, тъй като резервните части веднага запушваха пробойните.

Мамелюците, тези най-славни представители на военната аристокрация, съзнаваха, че тази битка е последната им надежда, и полагаха отчаяни усилия да я спечелят. Но насреща им се изпречваха нашите пехотинци — спокойни, издръжливи и хладнокръвни! Никога дотогава между кавалерия и пехота не се бе водил по-доблестен двубой от този при битката край Седиман. И когато, загубили хиляда и петстотин души пред френските карета, араби и мамелюци побягнаха, на артилерията не й оставаше нищо друго, освен да бомбардира траншеите на фелахите, за да завърши с успех финалната атака. И последният конник изчезна от полесражението, щом се понесе огненият оръдеен залп на френските пехотинци, строени отново в колони.

Главната последица от тази битка бе пълното покоряване на Горен Египет чак до Сиарския праг на река Нил, която на това място не може да се прекоси нито с лодка, нито с платноход. Властта на Франция се разпростря чак до Нубия, сиреч до границата на цивилизования свят. Оцелелите мамелюкски ескадрони избягаха или се подчиниха на френските власти. От тях остана само незначителна група при Ибрахим бей, който щом разбра, че войските на Бонапарт се задават, потърси убежище в Сирия. И тъй, Египет минаваше за омиротворен, когато внезапно избухна каирското въстание.

Месауд не се задържа дълго в лагера на Мурад бей, а побърза да се върне в Кайро веднага след срещата си с него. Щом се прибра в столицата, интригантът продължи пъклената си дейност. Съзаклятието бе разширило своята мрежа. Няколко бедуински племена бяха обещали да изпратят свои въоръжени части в помощ на метежа, определен за 27 ноември. Многобройните групи на магаретарите и хамалите в Кайро бяха готови да се вдигнат на бунт, тъй като цялото простолюдие се беше включило в метежа. Но Месауд бе организирал една шайка от стотина фанатици — до един от неговата секта — които му се подчиняваха сляпо и на които той разчиташе да му помогнат, за да нападне къщата на баядерките, а после да пренесе момичетата на сигурно място, където да бъдат охранявани до края на стълкновенията.

За щастие, в трупата на баядерките имаше едно момче на име Уалид-Найо. То бе на четиринайсет години и понеже се падаше далечен братовчед на баядерките, се радваше на тяхното добро отношение и много ги обичаше. То бе останало да живее при другия си братовчед, Месауд, който пък си мислеше, че може да му има доверие. В началото Уалид-Найо, или Томи, както му викаха за по-лесно, бе привърженик на метежниците. Убеден мюсюлманин и възторжено-романтичен като всички младежи, той искаше да даде своя принос за прогонването на европейците от Египет и за възстановяване на султанската власт. Но Месауд не можа да скрие от него нечистите си помисли.

— Нашите братовчедки, баядерките, ще се видят принудени да признаят моята власт над тях — често разправяше той на Томи, като се хилеше зловещо.

Томи в скоро време разбра, че братовчед му крие нещо лошо от него и се разтревожи. Хем му се искаше да спаси баядерките, хем не му се щеше да изневери на съзаклятниците, към които го теглеше сърцето му. Какво можеше да направи? Най-сетне се реши да отиде при един писар-копт, когото помоли да изпрати от пощата следната бележка до баядерките:

„Месауд е в Кайро. Той действува из засада срещу вас. Избягайте, инак той ще ви улови като газели в мрежите си. Пазете се от него, сестрички. Не издавайте тайните си пред него“.

Щом получиха това предупреждение, танцьорките се досетиха кой го е изпратил и се разтревожиха. После една от тях седна и написа писмо на Сюркуф, към което приложи и бележката. Пощальонът му донесе писмото на втория ден след победата при Седиман. След като го прочете, Сюркуф каза на корсарите:

— Тук вече нямаме какво да правим. Да си вземем довиждане с генерал Десе и да тръгваме веднага за Кайро, защото надушвам голяма опасност.

Десе им разреши да отпътуват. Те поеха по пътя към Кайро, изминавайки по двайсет левги разстояние без почивка. Бързите преходи им позволиха да пристигнат в Кайро на 18 октомври. Нямаше време за губене.

Завръщането им се превърна в радостен празник за баядерките, които веднага им се оплакаха от лошото отношение, проявено от каирци спрямо тях. Мариам каза, че не смеели вече да излизат, защото ги обиждали и заплашвали. Веднъж даже някакъв факир, обкръжен от многобройна тълпа, ги обсипал с проклятия и те побързали да се приберат, но тълпата разбила прозорците им с камъни. С две думи, неприятни истории…

— За наше щастие живеем близо до цитаделата — каза им Сюркуф. — Но все пак ще бъде разумно да подготвим защитата на къщата срещу евентуални стълкновения с простолюдието, подклаждани от Месауд!

Той направи оглед на цялата къща, която, както пояснихме, представляваше малък старинен дворец с ориенталски стил. Той бе ограден с четвъртит, дебелостенен зид, със солидна обкована в желязо врата, която единствено водеше към двора. Пред вратата имаше портик с мънички, изящни колони, а по зида няколко тесни прозорчета с решетъчни капаци, които се отваряха навън. Стените бяха високи цели петнайсет метра.

Зад зидовете си представете квадратен двор с водоскок насред мъничка градинка, а долепена до тях по цялото им протежение — самата къща, изградена на два ката, с дървени прустове и врати към тесните стаи, където се влиза предимно за спане, тъй като тукашните обитатели прекарват времето си навън, седнали по прустове, балкони или на двора.

На четирите ъгли на къщата имаше по един еркер с амбразури, които позволяваха на построените по този начин богаташки къщи да се защищават в случай на народни вълнения. Тогава по неколцина мъже във всеки еркер стрелят едновременно против нападателите. За да проникнат в къщата, бунтовниците трябваше да разбият желязната врата и да се покатерят по високите стени под куршумите, изсипващи се от еркерите.

Сюркуф можеше да разчита само на осем души, в чийто брой включваше и себе си. Той не се уповаваше на местната прислуга и до такава степен й нямаше доверие, че не й позволяваше да нощува в къщата. Освен това се бяха разбирали, че в случай на нападение, всички до един ще бъдат изгонени.

— Скъпи приятелю — каза Сюркуф на Бренвил, — знаеш ли, ще трябва да набавим нови хора, за да увеличим домашния ни гарнизон.

— Откъде ще ги намерим тия хора? — попита Бренвил.

— Още днес ще ги купим от пазара за роби!

След тези свои думи, Сюркуф извика преводача си и му съобщи за намерението си.

— Капитане — обясни му преводачът, — на вас ви трябват хора от племето Ням-ням. Нубийците, които понастоящем воюват с тях, са въоръжени с пушки, разграбват страната им и отвличат мнозина от тези беззащитни чернокожи, които се славят с храбростта си.

— Значи са диваци, така ли? — попита Сюркуф.

— Да, пълни диваци, но много предани и верни, когато човек се отнася добре към тях.

— Колко струва един ням-ням?

— Около шестстотин френски франка!

— Ще ви дам осем хиляди франка, за да ми доведете десет от тия диваци. Гледайте да има някой вожд или син на вожд, та да му се подчиняват.

— След три часа се връщам! — каза преводачът.

Снабден с необходимото злато и придружен от двамата матроси-ординарци и от Сапажу, преводачът отиде на пазара за роби, където, под вещото око на Сапажу, избраха великолепни воини от племето ням-ням, единият от които бе и селски вожд. След като платиха на търговеца, Сапажу каза на преводача:

— Тия хубавци биха могли да се излъжат по отношение на моя милост, но ти им обясни, че аз не съм негър, а роден в Марсилия белокож с черен цвят на лицето!

Докато преводачът им разясняваше смисъла на думите му, Сапажу развъртя бастуна си и ням-нямите разбраха, че ще си имат работа с бял негър, към когото следваше да се държат с нужното уважение.

— Към тия думи прибави и това, че съм майстор в употребата на пръчката и бастуна! — допълни Сапажу.

Коптът преведе и тези негови думи. Тогава Сапажу развъртя бастуна си с изумителна ловкостта после го хвърли нагоре на невероятна височина, улови го чевръсто с ръка и се наслади на удивлението, изписано по лицата на диваците. После ги строи в две редици, каза им „на дясно равнис“, застана начело и ги заведе на баня. Докато те се къпеха, преводачът им купи униформи, помоли да сложат златни нашивки върху униформата на вожда и след банята ням-нямите се облякоха с неизразимата радост на босяците, които гледат на дрехите като на признак за богатство и висок ранг.

— Кажи им, че ще бъдат войници на владетеля на океаните, Негово величество капитан Сюркуф! — заповяда Сапажу на преводача.

Когато разбраха, че ще получат пушки, ням-нямите изпаднаха в луд възторг. Сапажу ги доведе в стройна редица до къщата и те влязоха в двора. Настаниха всички в отделни стаи, а после им раздадоха по един пистолет и по една пушка двуцевка. Тогава те буквално полудяха от радост и подхванаха своя необуздан боен танц. Седнали на пруста, баядерките и корсарите наблюдаваха с любопитство това необикновено зрелище.

След този танц поднесоха трапеза на новобранците, които оцениха високо хубавите ястия, виното, кафето и ракията. Тъй като нямаше време за губене, тяхното военно обучение започна още на другата заран. Първото им занимание бе стрелба с карабина. Заведоха ги пред мишената. Инструктор им бе Сапажу. С всеки изминат ден ням-нямите се усъвършенствуваха все повече. Но всяка нощ с тях се провеждаха и упражнения по отбрана на къщата, нещо като бойна тревога, при която всеки изпълняваше възложената му задача.

… Месауд не пропускаше нищо от това, което ставаше в къщата на корсарите и вземаше съответните мерки.

Той бе човек опитен, хитър и находчив. Убеден бе, че баядерките са казали на корсарите за отправените им заплахи и съжаляваше, че не може да насъска тълпите срещу тия мюсюлманки, станали приятелки на французите, които вече бяха нащрек.

Но ето че корсарите подсилиха охраната на къщата с десет негри. Сега вече малкият дворец можеше да бъде успешно отбраняван. Месауд разбра, че вратата трудно ще бъде разбита само със стеноломна машина, без помощта на оръдия, и затова се снабди с два топа. Откри ги на борда на един гръцки търговски кораб, който по течението на река Нил бе успял да стигне чак до Кайро, за където пренасяше стафиди. По онова време в Египетския архипелаг върлуваха турски пирати и търговските кораби се въоръжаваха, за да могат да потопят гемиите на тези разбойници. Месауд излъга, че възнамерява да въоръжи някакъв египетски кораб и предложи такава висока цена за двата топа и стотината гюлета, че гръцкият търговец се поддаде на изкушението.

Първоначално новината за поражението на мамелюците при Седиман обезсърчи мнозина от съзаклятниците, но после водачите повдигнаха духа им.

— Аллах — говореха те на тълпите — си послужи с християните, за да унищожи мамелюците — потисници на арабите и фелахите. Но ето че той изпрати на победоносната френска армия своя страшен бич — чумата. Три хиляди французи са покосени вече от нея!

Пренасянето на ранените и болните от армията на генерал Десе от Горен Египет в Кайро подхранваше мълвата за чумата. Нали всеки е склонен да приема желанията си за действителност? И тъй, египетското население бе напълно убедено, че французите са заразени от чума. В скоро време наистина се потвърди, че този бич се е стоварил и върху французите от цитаделата на столичния гарнизон. Умираха ранени и болни офицери, които биваха погребани с големи почести. Всичко това вълнуваше дълбоко населението на Кайро.

Ето защо, на 21 ноември, още преди изгрев-слънце, градските тълпи с шумно възмущение започнаха да се събират по улиците. Те нападнаха някои от по-изолираните военни постове и се нахвърлиха върху тях. Петдесет французи бяха убити още преди седем часа заранта. За Сюркуф бе вече невъзможно да се придвижи към цитаделата. Между крепостта и малкия дворец, където живееше, корсарят видя скупчени тълпи от близо две хиляди души, които набъбваха и се отправяха към двореца. Той наду алармената свирка и цялата му прислуга тичешком зае бойните си постове.

Вече около тридесет хиляди души от побеснялата тълпа бяха понесли стълби и търчаха към зидовете, зад които гарнизонът на Сюркуф чакаше заповедта за стрелба. Започна яростна битка. Пет-шестстотин души, командвани от Месауд, нямаха друга цел, освен да се придвижат към крилото, обитавано от баядерките. За своя най-голяма изненада Сюркуф видя, че на около двеста стъпки от вратата, която той отбраняваше заедно Мариус, Бренвил и двамата ординарци, се насочват дулата на две оръдия.

— Хиляди дяволи! — провикна се Мариус. — Те ще пратят вратата на майната й!

— Не бързай толкова! — каза му Сюркуф.

Но първото гюлле бе вече изстреляно. За щастие — по-надолу от необходимото, поради което рикошира и удари само стената.

Но ординарците и ням-нямите откриха успешен огън срещу артилеристите на противника. Сапажу току наставляваше робите:

— Не бързайте със стрелбата! Прицелете се добре! Спокойно! Ако се покажете храбри войници, ще бъдете освободени от робство и ще станете бели негри като мен!

Въпреки ожесточената стрелба на Сюркуф, оръдията на Месауд работеха добре. Убитите артилеристи се подменяха от нови доброволци и макар че доста гюлета бяха изстреляни напразно, други попаднаха в целта. Явно бе, че вратата скоро ще рухне. Броят на убитите и ранените противникови артилеристи достигна повече от сто души, когато едното от крилата на желязната врата рухна ненадейно, а след миг го последва и другото. Тълпата се разкрещя страховито и се втурна напред, предвождана от шайка факири, които нададоха вой и размахвайки пушките си, подстрекаваха тълпата. А тя с вълча стръв се насочваше към плячката. Битката около цитаделата продължаваше и вредом се чуваше неприятният гръм на оръдията.

Под портика нахлу тълпата и се втурна към превзетата най-сетне врата. Ала настървената гмеж жестоко бе покосена от непрекъснатата пушечна стрелба, идеща откъм една малка траншея, която Сюркуф бе изградил зад вратата. Корсарят предвиди, че вратата ще падне, и предварително запуши прохода, който щеше да се получи, като струпа цяла барикада от дивани и друга покъщнина. Всички негови бойци застанаха зад тази барикада и започнаха да стрелят поголовно. Но задните от тълпата изтласкваха другата навалица все по-напред.

Внезапно избухнаха пет експлозии, смесени в една, под портика, предшествувани от един огнен стълб, вследствие подпалването на широка ивица посипан барут. Надигнаха се подплашени викове и нападателите побягнаха, като оставиха подире си цели купища убити. Ето какво се беше случило: Сюркуф бе наредил да разковат пет дървени каси от бутилки с бордо, да ги напълнят с барут помежду бутилките, а после да ги заковат отново и да ги поставят под портика. Накрая ги взривиха и предизвикаха страшна експлозия. Когато ужасените от взрива нападатели побягнаха, Сюркуф каза най-хладнокръвно:

— Петима души да дойдат с мен!

И той прекрачи барикадата, започна да трупа пред нея тела на убити и вдигна от тях огромна купчина.

— Направихме дюшек от трупове, за да изградим укреплението си — пошегува се Бренвил.

Някои факири още не бяха доубити, но хората на Сюркуф не придиряха чак дотам, защото много бързаха. Как да проявиш милост, когато бунтовниците никому нямаше да простят! Око за око, зъб за зъб! Такава бе повелята.

Барикадата се оказа много по-яка от разбитата врата.

Облакътени на парапета на пруста, баядерките наблюдаваха кървавата оргия, като да бяха обладани от дивите инстинкти на своята раса. От време на време даже издаваха онзи особен боен вик, с който жените от техните племена повдигат духа на войните. Накрая грабнаха дайретата и изпяха военния химн на дружините на пророка Мохамед. Тогава ням-нямите се изкачиха по еркерите на стената и закрещяха прегракнало като диви зверове. Корсарите от своя страна чествуваха с гръмогласни викове „ура“ победата си над факирите. Сцената на боя ставаше все по-жестока и величествена.

Нападението срещу цитаделата продължи с невиждана ярост. По стълбите покрай стената й висяха гроздове от хора. Заедно с пушека от оръдията към небето се издигаха страшни викове. А корсарите си мислеха, че ако цитаделата бъде превзета, с тях е свършено.

Обсадата на къщата им се поднови. Оцелял като по чудо, Месауд отново насочи оръдията и гюлетата разровиха барикадата от човешки трудове, превръщайки ги в червена кайма.

Месауд бе наредил на оръдията да се оттеглят, за да не може куршумите, долитащи откъм къщата, да засегнат артилеристите.

Ето защо Сюркуф заповяда да не се стреля повече и се зае главно с укрепването на барикадата. Върху телата на убитите струпаха навити килими, възглавници, рогозки, с две думи всичко, което можеше да омаломощи силата на гюллетата. Ненадейно ням-нямите се развикаха още по-силно, и Сапажу изхвърча мигновено от една от куличките на стената.

— Победа! Победа! — ликуваше той. — Бягат на майната си! Цитаделата стреля по тях!

И наистина, гарнизонът на цитаделата бе отблъснал нападателите. Страшни картечни залпове покосяваха онези от тях, които бяха успели да се качат върху крепостната стена. Полевите оръдия бяха насочени така, че да пометат хората по зъберите й, а пък пушечната стрелба покосяваше човешките гроздове, висящи по облегнатите на стената дървени стълби. Части от резервите отблъснаха с байонетите си групите, които успяваха да скочат върху площадката на крепостта. Загинаха най-храбрите факири, най-добрите членове на мюсюлманското братство. С телата си те покриха земята, запълниха всички ями. Стълбите бяха потрошени, възторгът спадна, всичко живо отстъпи и побягна под градушката от снаряди и куршуми, изсипваща се от крепостната стена върху тълпата.

Тогава корсарите станаха свидетели на една потресаваща гледка на паническо бягство. За десет минути подстъпите на цитаделата се опразниха и се чуваха само стоновете на умиращите. Двете оръдия на Месауд бяха изоставени.

— Да пленим оръдията им! — провикна се Сюркуф и скочи от барикадата, последван от цялата си дружина. Двете оръдия бяха пренесени триумфално с всичките останали гюлета и заряди. Скоро към къщата на Сюркуф притича един от адютантите на генерал Клебер.

Когато зърна барикадата, той изживя истински ужас — тъй страшна му се стори гледката на камарата трупове, превърнати в кървава каша.

— Ей богу — каза той, — виждам колко трудно ви е било! Дойдох при вас, за да ви предам поканата на генерал Клебер, да се върнете в цитаделата заедно с баядерките.

— Предайте на генерала — рече Сюркуф, — че тази къща тук представлява аванпост към градската цитадела. Сега, когато вече имаме и артилерия, бих могъл да издържа на всички нападения. От вас искам да ми пратите само барут и снаряди.

Адютантът поздрави сърдечно корсарите и веднага изпълни тяхната заръка. Сюркуф заповяда да пренесат труповете надалеч от къщата и постави цяла батарея под портика на вратата, като насочи оттам двете оръдия. Привечер тази работа бе свършена. Той заповяда на нощните стражи да заемат местата си и отиде при приятелите си да отпразнуват заедно победата.

Метежът продължи още два дни. Градът вече не одобряваше безредиците, но Клебер, след като стана господар на цитаделата, реши, че е по-добре да остави каирците да се „попържат в собствената си мазнина“, както обичаше да се изразява.

На третия ден араби от Магреба и от Египет започнаха да грабят богатите мюсюлмани — граждани и селяни. Настъпи коренна промяна. Фелахи, евреи, арменци, гърци — с една дума всички, които имаха да си отмъщават за нещо или да се защищават от нападение, грабнаха оръжието срещу разбойниците. Битката продължи цял ден и цяла нощ. Накрая всички араби от Магреба се видяха принудени да напуснат столицата и да изоставят плячката си. Едва тогава градските първенци се явиха на аудиенция при Клебер:

— Оправяйте се както знаете! — каза им генералът. — Ако искате, възстановете реда. Аз нищо не мога да направя до завръщането на генерал Бонапарт. Но ви препоръчвам да арестувате всички подстрекатели и да ми ги предадете, инак ще бъдете разстреляни!

Един евреин предложи нещо разумно.

— Ние бихме могли — каза той — да се отървем с един замах от двете хиляди крадци и разбойници, участвували в метежа. Необходимо е всеки отговорник за даден квартал да направи списък на незаконно живеещите, за да отървем града от тях.

Всички изръкопляскаха на казаното от евреина.

След като решението бе взето, действията не закъсняха. Още на другия ден в казармите на цитаделата бяха затворени две хиляди бандити. Междувременно Бонапарт щом научи за въстанието в Кайро, се завърна незабавно с още по-многочислени сили. Устроиха му тържествено посрещане. На другата сутрин Клебер му даде отчет за случилото се по време на отсъствието му и каза в заключение:

— Първенците на града вече ни предадоха две хиляди от бандитите. След като направих разследване, установих, че всички тези хора са крадци и разбойници по професия. Какво да правим с тях? — попита Клебер.

— Да бъдат разстреляни — каза Бонапарт. — Нека един потушен бунт се превърне в буря, която да прочисти въздуха. Да се възползуваме от този благоприятен случай, за да разчистим разбойническите вертепи на Кайро!

Два дни по-късно започнаха екзекуциите, които ужасиха населението на града. Така или иначе, редът в столицата бе възстановен. Бонапарт научи за храбрата съпротива, която корсарите бяха оказали на напиращите към къщата им тълпи. Без да ги предупреди, той ги посети и остана изненадан, когато видя двамата стоящи на пост, които му отдадоха чест. Бонапарт изказа най-искрени поздравления на корсарите, но ги попита:

— Какви са тези негри, дето стоят на пост? Откъде ги намерихте!

Сюркуф му разказа цялата история.

— Добри бойци ли са? — пак попита Бонапарт.

— Много добри — отговори му Сюркуф и досещайки се за скрития смисъл на въпроса на генерала, добави: — Бихме могли да създадем полкове от чернокожи, само че ще ни излезе скъпичко. За всеки ням-ням аз платих по шестстотин и петдесет франка.

— Драги капитане, аз ще си ги набавя безплатно. Ще издам заповед за мобилизация, ще пратя масови повиквателни както за свободни, така и за роби ням-нями, а после ще върна свободните и ще задържа робите — обясни Бонапарт.

Ако славният пълководец не бе претърпял неуспех в Сирия и мечтите му за покоряване на нови земи не бяха отлетели, той непременно щеше да осъществи това свое намерение и да създаде армия от чернокожи, защото тази мисъл не го напускаше. Ала той успя да изгради само един ескадрон от мамелюци, яздещи по двама на гърба на бързоходни камили и непременно щеше да увеличи броя на това опълчение, ако не бе възпрян пред Сен-Жан-д’Акр.

* * *

Сега, когато Кайро вече бе омиротворен, когато след битката при Седиман и Горен Египет бе под властта на Франция, Бонапарт можеше да разполага с основното ядро на своите сили, за да покори Сирия.

Няколко дни по-късно корсарите получиха разрешение от Бонапарт да придружат армията му в Сирия, като отведат със себе си баядерките и черните роби.