Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (4)

Глава четвърта
Сюркуф и принцеса Мариам

Бренвил блестеше с несъмнени достойнства, най-голямото от които бе мъжеството му. Не можеше да се отмине нито неговата находчивост, нито пъргавината и дързостта му, без да говорим за изключителния му интелект. Никой като него не схващаше нещата от пръв поглед.

Щом стигнаха в края на галерията, той каза:

— Аз се наемам с караула, а вие — с останалите! Никой да не стреля! Ще им предложим бой със саби и копия.

Дочакаха да се стъмни съвсем. Когато падна мрак, Бренвил заповяда на хората си да излязат и да легнат на пътеката, очертана от змиите.

Чакането се проточи дълго. Виждаха се скупчените на едно място коне — оседлани, но с букаи на краката. Виждаше се и заспалият караул, и клекналият задрямал часовой, който даже бе забравил да се изправи — такава тежка дрямка го беше налегнала.

Когато първата мина най-сетне избухна, спящите се разбудиха, но не се размърдаха. Явно ги бяха предупредили за този взрив.

Никой не стана от мястото си, а потъна отново в прегръдките на съня. Корсарите връхлетяха като ураган върху конниците — размахаха саби и копия, и грабнаха оръжието им. Скоро виковете на тугите се сляха с шума на втората експлозия.

И все пак от съседните постове ги чуха и пратиха войници да видят какво се е случило. Но разузнавачите откриха закланите и съсечени войници от караула… От конете им нямаше и помен. Разузнавачите препуснаха в галоп с намерение да застигнат бегълците, които им се бяха изплъзнали.

На първо време една шайка от петдесетина конника застана начело на преследвачите, но бегълците изчезнаха зад един завой по пътя. По заповед на Сюркуф ездачите му се наредиха зад малка височинка встрани от пътя. Тъй като заредените им пушки бяха поставени напряко на седлата те ги преместиха в права линия, та огънят на стрелбата им да бъде по-бърз и убийствен.

Без да подозират какво ги чака, на излизане от завоя, преследвачите продължиха по пътя, но върху им се стовари залп от куршуми, последван от втори, трети… Трийсетина души се строполиха на земята, а останалите се уплашиха и офейкаха. Сюркуф заповяда да заредят пак пушките, а Бренвил му каза с усмивка:

— Пак смляхме пастет от човешко и конско месо!

— Да тръгваме! — заповяда Сюркуф.

Потеглиха в лек тръс. До тях долиташе галопът на бандите, яздещи зад тях. Щом усетеше, че неприятелят ги настига, Сюркуф ускоряваше хода на конете, за да запази преднината. Стигнаха до място, където пътят пресичаше някаква горичка.

— Пригответе въжетата! — каза Сюркуф на своите хора.

Повечето от махратите носеха въжета, защото по пътя попаднаха на кладенци без геранило, та един от отрядите бе длъжен да носи както кофи от непромокаемо кече, така и въжета. Сюркуф тръгна с ония, дето разполагаха с въжета, а на останалите заповяда да го изчакат на сто крачки по-нататък. Сетне метна над пътя въжетата, като ги върза от едно дърво за друго — на различно разстояние и на различна височина. Накрая се присъедини към своите другари и им каза да се скрият под дърветата от двете страни на пътя. Противникът пристигна в галоп и се заплете във въжетата. Последва премятане със смехотворен ефект.

Гръмна страховит залп. Куршуми потъваха в телата на премятащите се, и докато последните бегълци изчезнат се разнасяха викове на умиращи и ранени, болезнено цвилене на коне. Едва тогава Сюркуф извика останалите войници, които прибраха оръжията и плячката, натовариха я на оцелелите коне, строиха се пак и поеха по пътя към Барода.

— Ако гиковарът не те назначи за главен готвач, значи не признава твоите заслуги — подхвърли Бренвил на Сюркуф. — Последният ти пастет от човешко и конско месо, на равни части е наистина шедьовър.

— Гиковарът ще има да гледа още шедьоври! — отвърна му спокойно Сюркуф.

— Я ми кажи — попита Бренвил — готов ли си за среща с принцесите?

— Да спечелим първо войната — каза Сюркуф, като повдигна рамене. — Пък после ще се любим. За тия неща трябва и повечко време, и късмет.

Наближаваше разсъмване, когато някакви далечни гласове и глухо подземно боботене предизвестиха, че многобройна кавалерия ще пресрещне малката войска на Сюркуф. Той веднага нареди на отряда да спре и прати двама от най-добрите си разузнавачи-махрати да видят кой се задава. Когато се върнаха, те съобщиха, че пристига част от арабската гвардия на гиковара, изпратена в помощ на Сюркуф.

След няколко минути двете войскови части се сляха и потеглиха към столицата. По пътя офицерът — командир на гвардията запозна Сюркуф с положението: гиковарът събирал армията си под стените на Барода, като смятал да я изпрати начело с главнокомандващия, да се бие с бунтовниците.

— Защо не застане самият той начело на войските си? — попита Сюркуф.

— Защото трябва да пази двореца и столицата! — отговори офицерът.

— Нима има опасност от размирици в града?

— Просяците и нисшите касти търсят само повод, за да се нахвърлят срещу богатите, които обаче са въоръжени и създават собствено опълчение.

— Колко души ще наброява това опълчение?

— Шест хиляди души, но съвсем сигурни хора, очакващи и най-страшното от простолюдието.

— Чудесно! — каза Сюркуф.

Пристигнаха в града. Наглед там всичко бе спокойно. Ала докато прекосяваха предградията, Сюркуф забеляза скупчване на мълчаливи, враждебни хора, които гледаха арабите на кръв.

— Виждате ли как се държат тия псета? — попита офицерът. — Ако утре се надигнат?…

— Те непременно ще се разбунтуват в някой от близките дни! — рече Сюркуф.

В центъра на града положението бе съвсем различно: благородници и търговци, слуги в богаташки къщи, заможни занаятчии приветствуваха възторжено сахибите фаранги. В двореца гиковарът се отнесе особено сърдечно към новодошлите. Махратите, които бяха воювали под командването на Сюркуф, разказаха за случилото се и слухът за подвизите на Сюркуф се понесе из целия дворец. Не мина час и гиковарът оповести, че ще приеме французите на тържествена аудиенция.

* * *

В уречения час един вестоносец, придружен от пажа Джернадор дойдоха, за да отведат моряците и техния ескорт от махрати в залата за тържествени аудиенции. Гвардейците образуваха шпалир, а придворните се подредиха на групи съобразно изискванията на етикета. Бляскавите одежди на махратските велможи искряха от драгоценни камъни и богати бродерии. Строгата и семпла униформа на френските матроси контрастираха с това великолепие. Министър-председателят и раджата бяха добили мрачен вид. Главнокомандуващият се извини със служебните си задължения, за да не присъствува на тържеството. Сюркуф поздрави по военному гиковара, който му каза на висок глас:

— Вие сте добре дошъл както винаги! Но днес удоволствието ми да ви видя, е двойно по-голямо, тъй като много се безпокоях за вас. Ала настоящето събитие доказва, че тревогата ми е била напразна.

После той помоли Сюркуф да му разкаже за всичко преживяно.

— Сахиб — помоли го Сюркуф, — позволете да бъде удостоен с тази чест офицерът, който командуваше нашия махратски ескорт! При това неговият индустански език е много по-чист и изящен от моя!

— Така да бъде! — каза раджата.

А на офицера, когото познаваше, защото беше син на един негов сановник, той нареди:

— Пристъпи напред, Фаликани, и говори! Спомни си за всичко, което си видял.

Като истински войник, без да преувеличава нищо, съвсем ясно и стегнато, офицерът описа военната драма, в която бе участвувал. Шепот на възхита непрестанно долиташе от групата на царедворците. Когато се стигна до случката със змията, раджата прекъсна разказвача и помоли да му представят младия музикант. Гиковарът похвали майсторството на изпълнителя, без даже да подозира, че под мъжките одежди се крие прелестна девойка, и нещо повече — принцесата, чийто баща той бе свалил от трона. Офицерът подхвана отново своя разказ.

Последната случка впечатли извънредно много гиковара:

— Наистина, капитане — възкликна той като се обърна към Сюркуф. — Вие сте изключително надеждна личност! Страшен сте като лъв и хитър като лисица!

А после, показвайки благосклонност и към Бренвил, гиковарът добави:

— Вие сте пламенен в битките досущ като красив гепард. Във ваше лице капитан Сюркуф има добър лейтенант. Вие сте храбър и весел, а което означава двойна доблест.

— Това е комплимент, който ми доставя истинско удоволствие, сахиб раджа! — отговори Бренвил. — Та вие по-добре от всеки друг знаете какво значи храброст, тъй като сте достоен наследник на най-дръзките крале-воини на Индия.

Гиковарът лекичко се изчерви, а после направи знак с ръка на пажовете си. След миг те донесоха пълни кошници с драгоценности и ги раздадоха на французите. Най-скъпи бяха подаръците на Сюркуф и Бренвил, но и целият отряд остана доволен. Ала гиковарът имаше желанието да задоволи и една своя доста странна прищявка:

— Млади момко — обърна се той към Мекрани, — изсвири ни песента, с която тъй добре си успял да омаеш змиите. Искам и аз да я чуя.

— Сахиб раджа — отвърна Мекрани, — не мисля, че около теб няма змии! Ако засвиря и ги омагьосам, те ще пролазят и ти ще бъдеш принуден да ги накажеш.

— Дано да казваш истината — промълви мрачно раджата. — Де да можех да разкрия предателите!

— Добре, сахиб раджа! След като става дума за хора, а не за змии, само човешкият глас ще може да обърка плановете на вероломните ви служители. Затуй аз ще ви попея, вместо да ви свиря на флейта.

— Пей тогава! — каза раджата, като стисна зъби.

— Какво ли пък ще изпее пустият му Мекрани? — питаше се Сюркуф.

— Ама че е нахакан тоя песнопоец! — мислеше си Бренвил в очакване на изненадата.

Настъпи пълно, тържествено мълчание. Мекрани помоли да му донесат една индийска арфа и веднага засвири прелюдията, като несравним виртуоз. Войнствени и триумфални маршове се сменяха със скръбни вопли, любовни и бойни песни, химни и жалби на отчаяние. Слушателите, занемели от вълнение, забравиха да изръкопляскат. Тогава Мекрани запя.

И заразказва с песента си старата индийска легенда за раджата, който бил предаден от вероломните си велможи, след като ги издигнал до най-високите постове в кралството си.

Мекрани загатна за славата и блясъка на двореца на раджата, за коварството на сановниците му и то на такъв ясен, искрен и затрогващ език, че всички погледи се впериха в министър-председателя и зетя на гиковара. Мекрани пееше за някакъв минал бунт, но всеки неволно свързваше неговата песен със сегашните размирици. Той спомена за чуждоземно злато, открито върху трупове на бунтовници, и ненадейно прекъсна акомпанимента си на арфа, за да хвърли една английска монета в нозете на гиковара.

Раджата направи знак на един от пажовете да му донесе монетата, видя, че на нея е изобразен ликът на английския крал, и доби яростен вид. Мекрани изпя, как легендарният раджа бил пленен и коварно убит в тъмницата и завърши песента си, която зазвуча накрая с пълна сила:

„За гнусни убийци не пея пред вас — ликът им презрян е ясен без мен. Раджата си славен пази нощ и ден, жреци и министри жадуват за власт!

Военни велможи далеч да държи! Предателство черно над него витай… На свойто упорство да сложи той край, че инак с дедите си в гроб ще лежи!“

След песента си Мекрани отправи нещо като злокобно предупреждение, изразено в протяжен напевен стон, придружен с вик на ужас: „Пазачи, бдете!“. Впечатлението бе тъй потресаващо, че телохранителите размахаха оръжие, провиквайки се:

— Смърт на предателите!

И всички впериха погледи в зетя и първия министър на гиковара, който отново бе останал безучастен. Когато шумотевицата се поуталожи, раджата попита Мекрани.

— Защо ми подхвърли тая сребърна монета!

— Защото — отговори младежът — всеки, който изпее тази песен трябва да хвърли на земята по една пара. Така ме посъветва да правя моята учителка по пеене, от която знам тази стара легенда.

— Стара ли е тази песен?

— Много стара.

— Значи не си я измислил ти.

— Не се измисля онова, което съществува! Сахиб Бренвил, който също обича музиката, често е слушал как изпълнявам песента на предателите.

— Вярно! — потвърди дръзко Бренвил, който лъжеше с приятна лекота.

Гиковарът убеден, въпреки учудването си, показвайки монетата, каза ненадейно:

— Да, но тази монета е английска…

— Сахиб — вметна Бренвил, — ние открихме английски пари у всички бунтовници, които убихме. Кесиите, джобовете и сандъчетата ни са пълни с английски пари, взети от онези, които са се обявили против вас. Всъщност ето ви и доказателствата.

Бренвил извади от кесията си английските монети, разпери длани, за да ги покаже, а после се обърна към моряците и махратите:

— Хайде, покажете на раджата английските пари.

И всички отидоха да изпразнят кесиите си пред трона му. Тогава гиковарът стана и каза:

— Виждам, че бунтовете се подстрекават от англичаните. Те искат да изядат Индия, както се изяжда портокал — резен по резен!

И обръщайки се към Сюркуф, добави:

— Сахиб, вие и вашите хора ще бъдете настанени в този дворец. Ще продължим разговора си подир следобедната почивка.

С тези думи гиковарът прекрати аудиенцията и се оттегли заедно с велможите си. Царедворците наобиколиха Сюркуф и неговите хора, надпреварвайки се да ги обсипват било с най-ласкателни думи, било с искрени похвали.

Песента на Мекрани пожъна голям успех. Поздравленията към него бяха най-възторжени. Нему се падна славата да каже истината на гиковара и честта да посочи предателите! Но Мекрани беше на друго мнение:

— Аз изпях песента за предателите, без дори да ги зная! — призна си той. — Тази песен се нарича още „Проверка на преданите сърца“. Когато хвърлиш пара на земята, изменниците пребледняват и изпадат в смут. Ала аз пеех и не забелязах нищо.

Тия думи бяха казани тъй естествено, че всички останаха с убеждението, че Мекрани не е вложил в тях никакво лукавство. И пак му поднесоха поздравленията си. Накрая пажът Джернадор дойде да вземе фарангите, за да ги отведе в жилищата, отредени за тях от гиковара. Останал насаме с тях, Джернадор сподели със Сюркуф:

— Предстои ви да се справите с трима смъртни врагове! Ако обаче не проявите решителност спрямо гиковара, ако не го убедите да накаже най-сурово онези, които е заподозрял, той ще ви вземе главите!

— Не се съмнявам! — каза Сюркуф.

— Ако дъщерята на гиковара пожелае, тя би могла да осигури вашата победа! — каза пажът. — Нека тя се срещне с раджата! Да се престори на разтревожена за мъжа си, да го защищава, но както е на негова страна, така и би могла да го злепостави…

— Какво ли може да направи тя? — учуди се Сюркуф.

Бренвил се разсмя.

— Ей богу, капитане — възрази му той. — Струва ми се, че подценяваш женското лукавство. Ако нещата стоят така, както твърди Джернадор, хич не се безпокой! Принцесата не се нуждае от уроци. Достатъчно е само да й обясним задачата.

— И кой ще й я разясни?

— Аз! — отвърна пажът.

— Тогава можем да бъдем спокойни — каза Бренвил. — Но бихме могли да подирим помощта и на жената на първия министър. Та тя е тъй остроумна!

— Не се безпокойте! — каза пажът. — След като едната принцеса е вече предупредена, те и двете ще се разберат и ще си предадат взаимно урока!

— Джернадор, скъпи приятелю — възхити се Бренвил. — Вие сте най-тънкият дипломат, който съм виждал.

— По-добре кажете, че нашето разбирателство е скрепено от моята преданост към вас и вашата омраза към Англия.

— Кажете ми, добри ми Джернадор, какво мислите за чудната песен на Мекрани? — попита го Сюркуф. — Боя се, че ще се излее връз това бедно момче гневът на първия министър и на зетя на раджата. Да не говорим за яростта на главнокомандуващия!

— Ще ви кажа, че — първо — Мекрани съумя да убеди всички в двора на раджата, че не е имал предвид никого, а е изпял песента против предателите само защото гиковарът е искал да чуе нещо от този род. Второ — ако ние действуваме умело, нашите противници скоро ще бъдат обезвредени. Гиковарът ще им изтръгне жилото!

— Тогава нека си отваряме очите на четири и да играем без никакви рискове! — каза Бренвил.

— Ако желаете — рече пажът — аз мога да се срещна с принцесата и да й разясня положението.

— Би било много добре!

— Ще ви помоля само да ми дадете не някакво си хвърчащо листче, а скъп предмет за спомен от вас, който да й покажа като доказателство, че сте ме упълномощили за този разговор.

— Ето ви един пръстен! — каза Бренвил.

— Ето ви и един талисман! — присъедини се и Сюркуф.

Двете скъпоценности бяха украсени с перли, диаманти и изумруди.

— Нека останат при теб! — каза дружески Сюркуф. — Поне ако надживееш тези премеждия, ще останеш с два спомена, които ще ти бъдат двойно по-скъпи, тъй като са дар и от нас и от две тъй красиви жени.

— Ах, сахиб — възкликна пажът. — Колко са прави тия, които казват, че французите са щедри хора!

— Значи… тръгваш, нали?

— Начаса. Искам да видя принцесата преди следобедната й дрямка.

— Вървете, прелестни паже — изпроводи го Бренвил. — И ако някога почувствате нужда от двама приятели, спомнете си единствено за нас. В противен случай ще ни наскърбите!

И те стиснаха ръката на момъка, който с готовност побърза да изпълни своята задача.

* * *

В пет часа подиробед гиковарът изпрати Джернадор да доведе Сюркуф. Пажът, както би се изразил Бренвил, бе усетил накъде духа вятърът, сиреч в какво душевно състояние се намираше гиковарът.

— Принцесите — съобщи той на Сюркуф, обобщавайки впечатленията си — вече са разговаряли с раджата. Те не са злепоставили съпрузите си, но са ги защитили тъй несръчно, че гиковарът вече е много по-разколебан, отколкото тази сутрин. Явно е раздразнен и тревожен. Сега вече вие трябва да нанесете последния удар и да принудите раджата да арестува виновниците.

— Ако нямаме сигурни доказателства, ще бъде много опасно! — каза Сюркуф. — Ще ни обвинят в черна клевета.

— Ако, разбира се, им оставите пълна свобода на действие…

— Приятелю — каза Сюркуф, — ние се готвим за решителна битка. Забелязал съм, всеки план за бойни действия се нарушава от някакви неведоми обстоятелства. Батареите трябва да бъдат размествани на самия терен. Ще видим как ще се развият нещата и ще маневрираме както те налагат. А сега, да тръгваме!

Пажът ги отведе на горния кат на високата къща, където гиковарът приемаше дошлите на поверителен разговор.

Ние вече описахме двореца на раджата — огромен цокъл от зидария, над който са изградени етажи от камък и дърво, а над всичко това — пет етажа павилиони, въздигащи се над терасата. Обитателите на тия подобия на леки, златни кафези, досущ като волни птички се радват по цял ден на чистия въздух и на ласките на нежния зефир. Гиковарът прие Сюркуф и Бренвил в най-горния павилион.

Раджата бе облечен в бели памучни дрехи — както винаги, когато нямаше официална церемония. Край него седеше един-единствен човек — млечният му брат Калиро, от кастата на селските благородници. Гиковарът стисна делово и по европейски ръка на двамата корсари, като ги предупреди:

— Ще разговаряте с мен честно и без заобикалки. Очевидно е, че капитанът има право: англичаните настройват поданиците ми срещу мен. Те се стремят, както се изрази сахиб Сюркуф, да излапат Индия резен по резен, и вече точат зъбите си. Дотук всичко е ясно. Въпросът е дали срещу мен заговорничат и зет ми, и първият министър и главнокомандващият.

— Какво говорите! — учуди се Сюркуф. — Всъщност, може би сте прав. Тия ваши трима съветника тъй или иначе не ви помагат, след като винаги са ратували за съюз с англичаните.

— Съгласен съм! Но дали те са изменници, продажници или просто заблудени овце?

— Това е лесно доказуемо.

— Как?

— Гузен негонен бяга — каза Сюркуф. — Направете следния опит, например: споделете пред вашия министър на полицията, който може би също е един от предателите, че възнамерявате да арестувате и обезглавите своите врагове. Заповядайте му да заведе тайно съдебно дело срещу тях. Ако те си оберат крушите и намерят приют при бунтовниците, значи са гузни…

— Но в такъв случай няма да постигна целта си — възмездието!

— Сигурността стои над отмъщението! — додаде Сюркуф. — Разкритият враг е по-малко опасен от спотаения. По-късно ще решаваме как ще изловим и ще осъдим съглашенците.

— Ще се вслушам във вашия съвет, капитане. Утре заран сигурно ще разберем дали зет ми, първият ми министър и генералът са офейкали.

— Тогава, сахиб раджа — каза Сюркуф, — трябва да действате, като оглавите вашата армия.

— Да напусна Барода, средището на моето могъщество! — учуди се раджата.

— Ако назначите за свой наместник някой мъж — действен, проницателен, верен вам и убеден в силите си, той ще опази и палата, и града ви.

— Защо този мъж да не бъдете вие? — попита раджата.

— Бих го сторил, стига хората ви да ми се подчинят. Но аз съм чужденец, при това друговерец. Ще трябва да назначите някой индус, а пък аз да стана негов заместник. Така няма да събудя верска завист.

— Вие предвиждате всичко! Кажи, Калиро, с кого да оглавим властта в Барода?

— Уважаемият началник на опълчението, Шатинга! Той е тачен от всички, защото е неустрашим. Той ще разбере, че макар да му е подчинен, капитанът ще бъде истинският властелин управник. Щом всички ние, индусите, знаем, че европейците са по-добри стрелци от нас, капитан Сюркуф ще командва артилерията. А това значи, че той ще командува всичко и всички.

— Напълно си прав!

— Само че сахиб, не е ли по-добре да ме назначите, преди да са ни се изплъзнали виновните? — попита Сюркуф.

— Нека изчакаме събитията — каза гиковарът.

— А войската ви готова ли е за поход? — попита го пак Сюркуф.

— Кой да знае? Моят главнокомандуващ всеки ден отлага похода.

— Сахиб — каза корсарят, — на ваше място бих действал с мълниеносна бързина. Щях да тръгна на поход, и то срещу най-многобройната бунтовническа сган. Първо щях да смажа нея, и едва по-после щях да разгромя ред по ред всички части на непокорниците. Ако ли обаче една само част получи подкрепата на английските сили, тогава няма да поемам голям риск, а ще водя откъслечни сражения, за да пресека продоволствието и ежедневно да я обезкървявам.

— А защо не се решите да нападнете самите англичани?

— Европейците са люти в бран, сахиб. Когато вие се решите на последната битка срещу англичаните, изпратете в Барода свой доверен генерал, който да ме замести, а пък аз на свой ред ще дойда при вас да ви подкрепя. Тогава, надявам се, ще смажем окончателно силите на Албион.

— Тогава, в този тъй славен ден — каза гиковарът, — ще можете да си пожелаете каквото ви душа иска от мен, с изключение на престола ми. Ще ви обсипя с цялата си щедрост, капитан Сюркуф!

— О сахиб, аз ще ви поискам само едно благоволение, и ако ме удостоите с него, вашето царство не само няма да пропадне, но даже ще процъфти!

— Считайте, че съм ви дал думата си.

— Тогава, сахиб раджа — каза Сюркуф, — позволявам си да ви дам един съвет. От днес нататък теглете топовете си с конски, а не с волски впрягове.

— Давали са ми вече този съвет.

— Ескортирана от въоръжена с пушки конница, една артилерия с яки впрягове може да достигне в галоп до най-уязвимите точки на противника и да възстанови бойното равновесие с картечен огън. Ще ви дам всичките си моряци, с изключение на двамина, за да обучат вашите артилеристи на тази нова за вас тактика. На всеки двеста метра пред крепостните стени трябва да се построят редути, така че всеки от тях, съоръжен с четири оръдия, да кръстосва огъня си със съседния редут. Така за враговете ви ще бъде невъзможно преминаването под огъня на картеча и куршумите.

— Да, но за изграждането на тези редути ми е необходимо време!

— За десет дни ще ги вдигнем, стига всички да се включат в строежа! Работата може да бъде отхвърлена много бързо. Трябва да се изкопаят траншеи пред крепостната стена, да се вдигнат редути пред траншеите, а над редутите да се поставят торби с пръст. Ние ще начертаем плана и ще надзираваме строителните работи. Ако заплатите добре на копачите, те ще работят като волове. С неколцина артилеристи само и стотина пехотинци в редут, ще отблъснете всяка атака срещу крепостния град. Но ако неприятелят дръзне да нападне престолнината ви, опълчението ще има време да се сбере под бойните знамена.

— Виждам, че столицата ми ще бъде в сигурни ръце — добави със задоволство гиковарът. — Още тази вечер ще ви устроя среща с Шатинга — ръководителя на моята полиция. Тогава ще видим дали гузните отцепници ще избягат още тази нощ.

В този миг от укрепения лагер пристигна вестоносец с писмо от предводителя на арабските воини. Гиковарът бързо го прочете.

— Ах! — възкликна той — моят главнокомандуващ вероломно се е измъкнал със своята стотна гвардейци, но шейсет от тях са се върнали обратно, защото не са пожелали да преминат на страната на противника. Към шайката на главнокомандуващия са се присъединили зет ми и първият ми министър! Ето ни спасени от предателите. Трябва да възнаградя по-щедро вашия малък певец, капитане.

И гиковарът начаса назначи трима свои верни люде на трите освободени от предателите постове. Още същата вечер новоназначеният губернатор и Сюркуф встъпиха в длъжност. Пак същата вечер, но в потайна доба капитанът и Бренвил бяха отведени при двете принцеси, които ги очакваха с нетърпение…

* * *

Салданазар се беше прибрал в Барода, но преоблечен като дервиш и преобразен до неузнаваемост. Отседнал заедно с писарите си у един от своите предани съучастници, той обмисляше плана за своето отмъщение. Главният му писар току-що се бе явил, за да му доложи за последните превратности на деня.

— Какво ново-вехто, писарю! — попита го Салданазар.

— Тези дни гиковарът ще потегли начело на войнството си. Наглед ще е Шатинга, но главното действуващо лице ще бъде капитан Сюркуф.

— Ами какви са тези укрепления, които издигат?

— Строят редути — отвърна писарят. — Мисля, че превземането на Барода ще се окаже костелив орех.

На лицето на Салданазар се изписа онази жестока гримаса, която разкриваше истинската му същност.

— Ами, ако решим да превземем двореца на гиковара? — попита той.

И му показа от високата тераса голяма, хубава къща в подножието й.

— На какво разстояние от двореца се намира според теб тази къща? — попита го Салданазар.

— На хвърлей място, сиреч на самия край на улицата, опасваща палатите на раджата.

— Този дом е собственост на един от нашите съзаклятници — каза Салданазар. — Ако прокопаем подземен проход откъм един от зимниците му в посока към двореца, можем да взривим през нощта стените му и да предизвикаме смут сред многобройните му пазачи. Ако хиляда смелчаци проникнат през пробойните, образувани от взрива, ужасените защитници на двореца ще бъдат изклани, а пък ние най-сетне ще удушим корсарите със свещената кърпа.

— Та ние можем да съберем повече от хиляда воини и като нищо да взривим целия дворец. Велик е нашият бог Шива, а ти, Салданазаре, си с боговете!

И писарят падна ничком. Но докато му се кланяше доземи, мисълта му трескаво работеше и щом се попривдигна, попита:

— Ами къде ще денем изкопаната пръст?

— Зимниците на къщата са огромни — отвърна Салданазар. — Ако се окажат недостатъчно просторни, ще струпаме пръстта на долните етажи на дома. В края на краищата на нас ни е нужен проход висок колкото човешки бой, сиреч пет стъпки висок и две стъпки широк. Смятам, че зимниците ще ни стигнат. А колко време ще ни трябва за прокопаването на този проход?

— Най-много двайсетина дни — отвърна писарят — ако копаем денонощно и напредваме с един разкрач на час.

— Ами барутът?

— Ако докараме двайсет бурета от него, ще предизвикаме огромна експлозия!

— Да не убием фарангите, ей! — рече Салданазар.

— Ако великият Шива повели…

— И кога започваме?

— Още тази нощ.

— Кой архитект ще наемем?

— Трапидон. Да бъде волята ти, първожрецо! Салданазар даде онези свои нареждания, които винаги се изпълняваха точно и безотказно.

* * *

Както вече отбелязах, царство Барода бе, а и до ден-днешен си остава в плен на феодалните порядки. Някога завоевателят махрат провъзгласил бойните си другари за феодални владетели на всички провинции на индийската земя. Тези воини на свой ред раздали завладяната земя между знатните свои военачалници при строгото условие, че ще им станат верни васали. Днес обаче този поостарял порядък вече криеше опасност за поотхлабената царска власт, тъй като, ако един само от принцовете надигнеше глава всички останали феодали го подкрепяха. Именно такъв бе случаят с принц Барташи, зет на гиковара.

Щом пристигна в замъка си в Палигар, той заяви пред мало и голямо, че бил отхвърлил тиранията на гиковара, който в пристъп на бяс и лудост, поискал да му вземе главата. Барташи беше от стара, знатна фамилия, притежаващ много роби и васали, които веднага се стекоха под знамената на своя принц.

Първият министър на гиковара на име Дертум, съсед по имение на Барташи, бе също едър земевладелец. Той събра силно войнство, което се вля в бунтовните отряди на Барташи.

А пък главнокомандващият на гиковара застана начело на двете войски.

След като стегнаха редиците си, тримата главатари на метежа се събраха на съвет. Докладът на техния вожд и бивш главнокомандващ на гиковара, не им вдъхна особени надежди. В него той изреждаше списъка на въстаналите подразделения като каза, че е по-добре да се водят частични схватки, отколкото запланувания голям поход. Генералът се опасяваше най-вече от редовната, обучена по европейски образец войнишка маса, оглавявана от европейски и по-специално френски наемници. Налагаше се да се изчака помощта на редовната английска войска.

— Англичаните — каза Дортум, бивш първи министър и изпечен дипломат — ще се намесят на наша страна само ако въстанието ни служи на целите им, като им даде възможност за продължително владичество и хегемония над Индия.

— Но нали бяха обещали да ни помогнат незабавно — възрази принц Барташи. — Нали за това развързаха тлъстите си кесии!

— Развързват ги днес, за да спечелят утре… Всъщност тях бълха ги ухапа, но успяха да купят сума ти хора, верни на вълчия си принцип „Разделяй и владей“. Ако надушат, че работата им е опечена, те ще ни подкрепят открито и ще ни пратят на помощ сипаите, сикската конница и своята стоманена артилерия. Но не им ли докажем, че не сме покорни роби на гиковара, те няма да си помръднат пръста. Нашият главнокомандващ правилно отхвърля мисълта за решителна схватка. Аз приветствувам тези негови думи. Трябва да проточим войната и да унищожим противниците си поединично.

Тримата метежника приеха присърце плана на генерала и той се сбогува със своите съучастници. Останали насаме, те размениха мисли по ония въпроси, които още пареха сърцата им.

— Въстанието избухна преждевременно — каза бившият пръв министър. — Този проклет французин осуети всичките ни планове. И ето го вече господар на Барода!

— И на царския дворец! — допълни мрачно принцът. — Сега тържествува и ни се присмива!

— Ами какво ще кажете за нашите неверни съпруги?

— Къси са ни ръцете! — рече Барташи, блед като платно.

— Има начин да ги вразумим, като ги изгорим на клада, както повеляват нашите стародавни закони…

— Заклевам се в Шива, бога на смъртта и на адския пламък, че на драго сърце ще подпаля кладата на възмездието.

— Тази клада е самата справедливост. Няма само кой да подпали огъня.

— Какви са тези приказки? — каза другият. — Нима приветливите беседки, които подобно корона, красят покрива на двореца, не са най-добрата клада за нашата справедлива мъст? Какъв огромен великолепен огън ще лумне! Трябва само в потайна доба, верни нам люде да посипят ситни ивички барут в павилионите на двете наши вероломни съпруги. Нима техните ухажори, а и самите те, няма да изгорят живи в огнената стихия?

— Да, но как ще посипем незабелязано барута. Кой ще пренесе тежките чували?

— Имам трима смелчаги, които, добре заплатени, са готови на всичко.

— Аз пък имам петима!

— И моите са ми под ръка.

— А пък моите са в личната ми охрана.

— Повикайте ги тогава. Аз отивам да доведа моите.

— След този разговор първият министър се оттегли.

* * *

След час той отново се върна, придружен от трима свои стари, изпитани бойци — хора от кол и от въже, дръзки мародери, пладнешки разбойници. Единият от тях беше армейски офицер, който, макар да не бе отрепка като другите двама, също имаше неприятен вид. Четирима други нехранимайковци се бяха настанили вече в стаята на принца. Щом видяха, че влизат техни себеподобни, те ги заоглеждаха с дивашко любопитство, което се оказа взаимно и благосклонно. Двете бандитски групи си размениха одобрителни усмивки: Надушили се бяха две глутници. Първият министър представи влезлия офицер:

— Сахиб — обърна се той към принца, — пред вас стои един благородник, готов да ви служи.

— Само срещу добро заплащане ли? — попита принц Барташи.

Офицерът раболепно се поклони. Министърът изложи накратко бъдещите задачи и заяви, че всички тук събрали се ще получат по хиляда рупии в звонк и още по пет хиляди след успешния завършек на общото дело. А на офицера обеща тройно повече.

— А как ще проникнем в двореца? — попита той.

— Предполагам — отговори първият министър, — че посрещате смело куршумите. Става дума за нещо още по-просто: да се престорите, че стреляте един срещу друг, без да се нараните, за което ще ви се заплати съответно. Ще пуснете лъжата, че сте дезертирали от войската на принца, а пък той на свой ред е пуснал по следите ви потеря, която е стреляла по вас, но сте се отървали само с няколко драскотини.

— Ясно! — каза офицерът.

— Така — обясни първият министър. — Вие ще се поставите в служба на гиковара като верни и предани нему воини. Наранете се едни други по гърба, уж че куршумите са ви застигнали по време на бягството.

— Разбрано!

И тъй като съмнителни наемници от този род поначало обичат парите, принцът нареди да им се плати и им заповяда да се приготвят за път. На другата заран офицерът на име Фарабанда съобщи, че всичко е наред и че заминава с войсковата си част. Наброиха му и обещаната предплата и щом падна нощта той офейка.

Призори войсковият глашатай обиколи становете, като съобщи от името на принца и на първия министър, че Фарабанда е изменил на своя господар, след като го е обрал, и е дезертирал с шайка от шестима души. Тази вест не учуди никого. Обещаваше се награда от сто рупии на оня, който го доведе жив или мъртъв. Хората зашушукаха, но никой не се втурна по дирите им, защото дезертьорите бяха набрали голяма преднина. При все това шпионите в лагера на противника, на добра заплата при гиковара, разгласиха по цяла Барода, че някой си Фарабанда е дезертирал и че за главата му е обещана награда.

Благодарение на хитрия ход на първия министър изменникът Фарабанда успя да влезе безпрепятствено в града. Когато стигна край портите на Барода, той си каза името и бе приет с голяма благосклонност. Един висшестоящ благородник предложи служба на Фарабанда и шайката му. Предложението му бе прието. Вълкът влезе в кошарата.

* * *

През това време Сюркуф с помощта на Бренвил разви онази трескава, мълниеносна дейност, която направо объркваше ленивите ориенталци. Той препускаше по петнайсет часа дневно на кон, бе навред, бе сърцето на всяко начинание. Нощем, тъкмо когато най-малко го очакваха, той изникваше изневиделица край строителите на редута, където се работеше денонощно. Ту окриляше, ту даваше строги заповеди, стряскаше разпалваше свещения огън на творчеството у хората си, а след час се появяваше отново, за да провери дали не трябва да се накаже с бой ленивец или да се обеси кръшкач.

От Бренвил се плашеха почти толкова, колкото и от Сюркуф, ала с тази разлика, че Сюркуф произнасяше смъртните присъди с гняв, докато Бренвил застрелваше непокорниците с усмивка. Веднъж един от местните офицерите обиди Бренвил, като му каза, че е нечестивец. А се знае, че за всеки индус европеецът е „долен нечестивец“, след чието докосване индусът трябва да се очисти чрез умиване. Офицерът се смяташе за недосегаем, защото бе далечен роднина на гиковара.

— Значи отказвате да се подчините? — попита го Бренвил с най-любезна усмивка.

— Не желая да ме командва човек, който яде свинско! — каза офицерът.

А това е най-голямата обида, която един индус може да нанесе на европееца. С мълниеносна бързина Бренвил изтегли сабята си и с един удар разсече главата на офицера чак до раменете. После спокойно обърса окървавеното острие с кърпата си, захвърли я настрана и върна сабята в ножницата й, като обърна гръб и продължи огледа си.

— О, сахиб — провикна се друг един офицер. — Какво ще кажем на гиковара, когато разбере за смъртта на своя родственик?

— Ще му кажете, че е умрял от кръвоизлив в носа! — каза невъзмутимо Бренвил.

След тези думи той запали пура и като се метна пак на коня, си тръгна оставяйки офицерите и войниците онемели от ужас и почуда.

Сред целия този шум и трясък, капризните принцеси взеха да мърморят, че двамата корсари са ги пренебрегнали. Ала в редките мигове, които им отделяха техните кавалери, те отново и отново вкусваха от неутолимата любовна жажда на сърцата им. Макар и покрити с прахта от бойните полета, те си оставаха рицари и само рицари. Тогава се случваше онова, което правели мъжете на Спарта, завръщащи се от бойното поле като победители. А жените им, надошли да ги посрещнат край градските порти им се отдавали под открито небе — тъй възнаграждаваха тяхната храброст и мъжество… Обаче в интерес на истината трябва да отбележим, че те не нарушаваха дотам благоприличието. Но когато, между едно дежурство и друго във воинските части, Сюркуф и Бренвил все пак намираха време за любовната игра с тях, тя протичаше без много заобикалки. Веднъж при огледа на бойните укрепления, двамата корсари бяха тъй огладнели, че се самопоканиха в дома на един индийски полковник. На масата, те подеха с него темата за историческата роля на французите в Индия.

— Ах, сахиб, сахиб — обърна се той към Сюркуф. — Какви славни французи са идвали по индийските земи! За зла участ обаче, по времето на Луи XV вашият знатен държавник и пълководец генерал Дюплекс се скарал с адмирал Бурдоне, от когото треперели англичаните. По-късно вашият крал Луи XV оттеглил благоволението си от тях и не пожелал да ги подкрепи по време на индийската им мисия. Инак днес вие щяхте да бъдете пълновластни господари, и то какви, милостиви и добри господари, на мястото на тия високомерни и бездушни англичани, дето сега смучат кръвчицата на индийския народ.

— Да, така е! — потвърди с нотка на съжаление Сюркуф. — Франция можеше да задържи завоюваното от Дюплекс, ако Луи XV не бе такъв долен егоист, който мислеше само за удоволствията си, ако се бе показал готов на най-малката жертва, на най-дребното усилие, в името на честта и величието на Франция. Но нали неговата любовница, мадам дьо Помпадур, водеше дипломацията, като насърчаваше сключването на унизителни договорчета с англичаните и пет пари не даваше за френското присъствие във велика Индия, стига суетата й да бе задоволена от една нищо и никаква кореспонденция с великата Мария-Тереза Австрийска. Разбирате ли сега, защо не сме станали справедливите господари на Индия.

— По-късно, по време на последния ви крал, Луи XVI — изтъкна полковникът, — в Индия пристигна още един велик французин, адмиралът Сюфрен, който направи на пух и прах английската армада, докато нашият Типу-Сахиб разгроми силите на англичаните. Но тъй като Франция трябваше да подпише мирен договор с англичаните, пропадна и последната надежда за френско отвоюване на Индия.

— Добре — попита Бренвил, — но защо предпочитате френското владичество пред английското?

— Защото — обясни полковникът — французите не гледат какъв е цветът на кожата ти, на коя раса принадлежиш. Те не презират всичко, което не е френско. Във френските сипайски полкове, където и баща ми се прояви като офицер, на него гледаха като на равен с френските офицери. Винаги ми е казвал, че когато станал заместник-командир на полка си, еднакво му се подчинявали и френските и индийските капитани и лейтенанти. При вас човекът има стойност сам по себе си. Освен това вие сте весели, усмихнати, добряци и разбирате отлично всеки, който мисли и живее различно от вас. Вярно, че англичаните не се бъркат във верските въпроси и в нравите, но винаги ни дават да разберем, че се мислят за по-висши същества от нас.

— Ще дойде ден — промълви Сюркуф, — когато Индия ще се освободи от англичаните.

— Значи смятате, че французите ще завладеят Индия?

— Не, вече е много късно! След като направихме такава велика революция, ще трябва да се преборим с цяла Европа. Сега увеличаваме броя на сухопътните си сили, защото битката на континента ще бъде дълга и трудна. Засега можем да оказваме само съпротива по море на англичаните чрез нашите корсари. Даже да си вземем Индия, пак няма да смогнем да поддържаме връзка по море с вас, индийците.

— Я ми кажете — попита Бренвил, — защо не подемете сами борбата за своята независимост?

— Ох! — въздъхна полковникът. — Не слагайте пръст в раната!… Ние сме били и ще бъдем винаги разединени. Защото Северът и Югът на Индия са противници и защото нашият Изток и Запад никога не ще се спогодят. Защото мюсюлманите, завладели и загубили в миналото Индия, ще бъдат вечните врагове на моята страна. Защото бедните, но горди индийски планинци непрекъснато нападат изнежените мюсюлмани в равнините. Само когато полковете ни попаднат под командването на едно твърдо, сплотено и дисциплинирано армейско ръководство те непременно излизат победители.

— Но докато дойде този час — каза Бренвил — ние ще се опитаме да причиним възможно най-големи загуби на англичаните!

И, единни в своята ненавист, тримата вдигнаха бокали за победата над врага.

* * *

Понеже се числеше към охраната на първия министър, сахиб Дертум, Фарабанда, макар и дребно офицерче, знаеше много. Той добре надушваше метежните настроения в Барода и разбираше, че населението от предградията жадува за грабежи. Но и простолюдието си имаше своите главатари. Просяците, както и всяка индийска каста, си имаха пък свои царе.

Фарабанда отиде при просяците, за да го осведомят накъде духа вятърът. Преоблечен в дрипи, бившият разбойник познаваше изтънко съмнителните връзки между това своеобразно масонско братство и градската беднота, поради което лесно можа да мине за техен събрат. Той успя да скрои някаква интрига с главатарите на нисшите съсловия, а после се спогоди с тях за следното: просяците, останалите без хляб поради войната парии и селяните, изпълнени с омраза и завист към гражданите, да изпратят в деня на пожара стотици недоволни и когато дворецът пламне да го завладеят в суматохата. Станеха ли господари на крепостта, градът щеше да бъде тяхна лесна плячка.

Фарабанда подреди тъй добре работите, че близо десет хиляди метежници бяха укрити при техни съучастници — по мазета, подземия и търговски дюкяни, готови да наизлязат и да оплячкосат двореца. Те бяха снабдени с огромни тарани за изкъртване на дебели врати. От своя страна Фарабанда разбирайки, че след заминаването на гиковара е с развързани ръце, предупреди своя началник, министъра да поддържа в боен ред край града силна войска, която да превземе с изненада през нощта един от редутите, а по-късно — да разбие една от градските порти.

А пък опожаряването на беседките бе лека работа. Читателю, представи си тези въздушно леки беседки-убежища на любовта, поддържани от дебели бамбукови пръти, наместо греди, и с изящни плетеници, само че от тънък бамбук, наместо стени и преградки. Ако добавим към това и ивиците барут, посипани по пътечките между беседките, не оставаше капка съмнение, че всичко щеше да бъде изпепелено в адския пламък на пожарището.

Съзаклятниците предвиждаха злокобната за двореца нощ да бъде безлунна. Вече шестнайсета нощ градът бе изпразнен от своите бранители.

Индийските хронисти разказват за пожара в Барода като за несравнима по своите размери беда. Ориенталското въображение от поколение на поколение, все още се разпалва от тази величествена трагедия, озарила с безпощадния си пламък, историята на царство Барода. Огромният пожар бил забелязан на цели петдесет левги от Барода, даже от високите планини. Лагерът на гиковара бил на трийсет левги от местопроизшествието. Раджата рипнал от сън и съзрял яркочервените езици над града.

— Палят Барода! — провикнал се той.

Сетне начаса проводил пратениците си в града, с душа разкъсвана от ужас.

Същите тези хронисти отбелязват с велико удивление бързината, с която пожарът лумнал, изпепелил двореца, а после пламъците му затихнали като многоцветен фойерверк, сякаш горял не дворец, а сламено чучело. Поне триста души били овъглени, двеста умрели от раните си, а безброй се отървали с леки обгаряния.

Тази вечер в любимата беседка на принцеса Джелина имаше мило тържество. То бе забулено в тайна, защото Сюркуф бе обещал на своята дулсинея и на приятелката на Бренвил да не прекрачват границите на благоприличието. Единствено най-поверените им робини бяха посветени в тайната на тържеството. Те водеха двамата европейци, преоблечени като индийски жени, те поднасяха яденето и пиенето.

Никой не погледна с лошо око на това, че принцеса Джелина бе поканила и братовчедка си Сурвана. Всяка жена има правото да покани на вечеря друга жена. Какво от туй, че кухните на Джелина бяха в пълен безпорядък и че от зимника качваха шампанското, онова френско вино, което се бе прочуло даже из Индия и се пиеше дори от мюсюлманите. Това вино непознато по времето на пророк Мохамед, се бе изплъзнало от неговите верски възбрани. С две думи — бе поднесена разкошна вечеря.

По неписания закон на любовта двамата офицери бяха обещали да посвещават на любимите по една на всеки четири нощи, в разрез със своя войнски дълг. През това време работата по махратските редути бе вече привършила. Всички постове бяха по местата си. Офицерите махрати, корави мъже, минали през школата на корсарите, бдяха зорко над нощните караули. Тяхното усърдие и преданост бяха за завиждане.

Шпионирани от хората на Фарабанда, корсарите бяха забелязани да се промъкват в беседката на принцеса Джелина. Освен това Фарабанда бе разбрал, че всяка четвърта нощ, едната принцеса вечеряше у другата и, че две непознати жени, от които едната великански едра, гостуваха при двете високопоставени госпожи… Ето защо бандитът бе определил в два часа след полунощ да започне опожаряването.

Вечерята беше много приятна поради присъствието на принцеса Сурвана. Тя остроумно разказа най-забавни неща за своя съпруг, бившия министър, за грабежите, които извършвал, за вероломството му към гиковара и другите принцове.

— Де да имаше и той остри зъби като моя мъничък европейски гепард Бренвил! Щях веднага да зажумя пред неговата алчност и пред хилядите му недостатъци. Но моят хубостник Бертаум нивга не ще дръзне да се яви на бойното поле!

— Също като моя съпруг — възкликна Джелина. — И той подстрекава васалите си към братоубийство, но кракът му няма да стъпи на бранното поле.

— Възможно ли е вашият баща, който е тъй доблестен, да ви ожени за подобен мъж? Нима не го е познавал?

— Омъжи ме по политически съображения. Пък и пита ли те някой в Индия кого искаш за съпруг?

— Затова ли, скъпи госпожи, слагате рога на съпрузите си без капка угризение?

— И то без да ни мигне окото! — добави ехидно Сурвана. — Честити са само французойките, тъй като никой не ги жени против волята им!

— Но и това не им пречи да изневеряват на мъжете си! — обясни с усмивка Бренвил.

Сурвана на свой ред се разсмя.

— Ясно — каза Бренвил. — Разбирам вашето щастливо злорадство. Само че, уважаема принцесо, не си правете илюзии, че някой ден ще ми изневерите. Пазете се от мен!

— О-хо! — изненадано възкликна Сурвана.

— Няма начин да ме измамите, чувате ли, принцесо. Не съм искал от вас да ми бъдете вярна и не съм ви обещавал същото за себе си. Ние се харесваме, доказваме си го един на друг, и толкоз. Изчезне ли очарованието помежду ни, начаса ще дойде раздялата. Да задържа красавица като вас е равносилно на самозалъгване. Красотата е жълтица, която трябва да минава от ръка на ръка.

— Значи… ще ме изоставите…

— Неминуемо.

— Аз пък ще наредя да ви убият!

— Не ви липсва дързост да сторите това. Впрочем, вие знаете, че пет пари не давам за заплахите ви!

Сетне и двамата избухнаха във весел, закачлив смях, а шампанското продължи да се лее.

— Заслужавате да ви смъмря, Бренвил — вметна бързо Сурвана, — но не желая да досаждаме с брътвежите си на принцеса Джелина, тази кротка гълъбица, унесена в тих размисъл. Дайте да ви хвана под ръка и да минем в съседната стая. Там ще разплетем възела на любовта и изневярата.

После Сурвана и Бренвил се измъкнаха с леки стъпки от гостната. Но преди още да са стигнали до съседната стая, Джелина угаси пламъка на свещите.

* * *

Час и половина по-късно силни викове разбудиха Сюркуф и Джелина, Бренвил и Сурвана. Барутни ивици бяха плъзнали като огромни светещи змии по терасата, а беседките над тях се превръщаха в жарава. Пламъците опустошаваха приземния кат и се качваха нагоре по стълбите с мълниеносна бързина. Двете принцеси бяха примрели от страх. Искаше им се да избягат, но нямаше къде. Пресечени бяха всички пътища за спасение.

Сюркуф доби невъзмутимия вид на човек, който хладнокръвно търси изход от някакво положение. Долу вече горяха хора и се чуваха вопли за помощ. Снопове искри се устремяваха към нощното небе и пак се изливаха надолу, подобно огнен порой. Тогава Сюркуф каза на Бренвил:

— Прави каквото правя аз!

И той хвана Джелина, пови я в един дебел килим, разкъса на дълги ивици една завеса, върза с тях огромния жив денк, и го хвърли през прозореца. Денкът тупна с глух шум на долната тераса. Сюркуф стори същото и с робинята на принцесата, след което помогна на Бренвил да повие съпротивляващата се Сурвана и най-добрата й приятелка. Те също бяха хвърлени в килими на улицата.

— Сега е наш ред! — провикна се Сюркуф. — Грабвай един килим и да вървим на покрива!

Смелите корсари се бяха разбрали без думи. Застанали на един от наклоните на покрива, те проснаха връз него килим, после легнаха и се затъркаляха в него, докато тупнаха като огромен товар на долната тераса. Изправиха се бързо, освободиха принцесите и техните прислужници и тичайки по пламтящите пътечки, проникнаха в долната част на двореца, тъй като покритите с плочи тераси предпазваха широката част на постройката от пламъците. Сюркуф дочу пукотевица, повери жените на техните слугини и се провикна:

— Оставете беседките да горят! Не е толкоз страшно! Следвайте ме!

И той поведе офицерите и войниците си напред. Беше крайно време да се намеси.

Под ударите на тараните вратата на крепостта се разлетя на трески и нападателите вече бяха успели да нахълтат в двореца. Но предвождани от Сюркуф и Бренвил, защитниците на твърдината посрещнаха вероломниците със саби и копия. Изтикани на улицата и обстрелвани откъм крепостната стена, метежните парии бяха пръснати като пилци.

Ала Сюркуф начаса поиска да разбере защо дворцовия караул не си бе свършил добре работата. Доложиха му, че караула първо бил обстрелван от париите, а после атакуван и избит откъм вътрешната част на дворцовата стена. Отначало никой не разбрал кой е виновникът, но после се установило, че Фарабанда и неговата шайка прибягнали до военна хитрост, като първо се оттеглили от полесражението, а после нападнали крепостта, използвайки слабостта на нейните защитници. Разкрит бе целият заговор, но след дъжд качулка. Бяха дадени много жертви.

Сюркуф назначи нов, по-добър караул, след като разбитата порта бе временно барикадирана, а после пак се качи на терасата с Бренвил. Пожарът вилнееше с пълна сила. Беседките се гънеха и се срутваха с пращене. Пламъците съскаха. Вятърът тласкаше към града пурпурночервени облаци. Някъде гърмеше оръдие. Атакуваха редут.

Сюркуф даде кратки и ясни разпореждания, как да се попречи на огнената стихия да обхване долните етажи на двореца. Терасата непременно щеше да устои, тъй като подът й бе облицован с дебели каменни плочи. Значи трябваше само да се затворят плътно горните площадки на стълбищата, водещи към терасата. Сюркуф повери тази задача на Бренвил, тъй като само по този начин огънят щеше да угасне от само себе си, а той яхна коня си и придружен от още петстотин ездачи, пресече портата, недалеч от атакувания редут.

Сюркуф веднага разбра, че нападателите на редута не са за подценяване. Направи обходна маневра и когато врагът му го обсипа с яростната си канонада, той му отвърна с двойно по-силен оръдеен огън, като накара конниците си да скандират с пълен глас неговото име.

Противникът бе изненадан. Щом конницата на Сюркуф разцепи предните редици на нападателите, защитниците на крепостта събраха сили и кураж, втурвайки се навън и на свой ред върху неприятеля, който вече бягаше без ред. Хекатомбата бе тъй страшна, че се наложи изгарянето на убитите да стане на камари.

Сюркуф плени много коне, защото при превземането на редута вражеските кавалеристи бяха стъпили на земята, оковавайки ги в букаи. С петдесет от своите ездачи Сюркуф стигна до спънатите коне, освободи ги от букаите им и ги подкара. На другата заран той и хората му се върнаха в Барода, посрещнати от ликуващия й народ. Макар пожарът да бе взел много жертви, градът бе спасен от смъртната угроза.

Когато Сюркуф се върна в двореца на раджата, пожарът бе вече потушен, хората разчистваха терасата му от обгорелите следи от пожара като ги изсипваха направо на улиците. Обитателите на двореца се настаняваха в нови помещения. Преместването им не бе особено трудно, защото приближените на гиковара прекарваха по-голямата част от хубавото време в беседките, а изсипеха ли се мусонните дъждове, на сухо в долните етажи на двореца. Сюркуф потърси Бренвил, но напразно. Накрая се сети, че лейтенантът му е бил повикан да успокои принцеса Сурвана в нейната уплаха. А пък Сюркуф бе поканен на свой ред от принцеса Джелина, която желаеше да му благодари.

* * *

Ако имаше човек изненадан от пожара и последвалата го атака, това бе Салданазар, който направо проспа събитията. Разбуден по едно време, неговият секретар Сиаво на свой ред разбуди господаря си. Щом стана от балдахина, поставен на терасата му, Салданазар веднага бе заслепен от огъня на пожара. Едновременно той чу и грохота на битката.

— Нападат двореца без нас, господарю! — провикна се Сиаво. — Враговете ни ще загинат от огън и меч, а не от примката на свещената кърпа! Шива отвръща лице от нас!

— Недей сквернослови, а търпеливо изчакай края на битката! — смъмри го Салданазар. — Прати хора да видят какво става.

Сиаво изпрати няколко души на оглед. Когато се върнаха, те съобщиха, че нападението е било отблъснато, а Сюркуф бил изклал бунтовниците, които искали да му отнемат редута.

— Както виждаш, Сиаво — каза му Салданазар — благоволението на Шива е все още на наша страна и той няма да ни лиши от удоволствието да издушим със свещената кърпа нашите врагове. А докъде са стигнали работите по взривяването?

— Скоро ще свършим и това свято дело! — отвърна Сиаво.

— След колко дни?

— След пет.

Очите на Салданазар заблестяха лукаво.

— Най-сетне! — зарадва се той. — След пет дни… тоя проклет дворец ще бъде сравнен със земята. Огнедишащ вулкан ще срине гордото му достолепие, камък върху камък няма да остане от него, ураганен вятър ще го помете като поразено от гръм дърво! Отмъщението ни ще бъде много по-жестоко от този фойерверк!

— Експлозията на барута ще бъде тъй могъща — каза Сиаво, — че аз се плаша да не би жертвите ни да останат под развалините.

— Казвал съм ти много пъти — поучи го Салданазар, — че ако това се случи, ще означава, че такава е била волята на Шива!

— Той е нашето упование! — промълви Сиаво и се оттегли, след като направи дълбок поклон.