Гордън Диксън
Последната енциклопедия (15)

Петнадесета глава

Очевидно вече можеха свободно да си вървят. Бяха ги извели от сградата и Хал тръгна редом до Джейсън по улицата. Погледна го и видя, че другият се усмихва и е въодушевен.

— Хауард! — рече Джейсън. — Не е ли чудесно? Ще трябва да намерим другите и да им разкажем за тоя велик човек. Те трябва сами да го видят.

Хал се взря отблизо в очите на Джейсън.

— Какво има, братко? — запита Джейсън. — Нещо не е наред ли?

— Не — отговори Хал. — Само че може би е по-добре да поседнем някъде и да си съставим план. Има ли наблизо някое място, където да можем да поговорим по-настрани от хората?

Джейсън се огледа. Намираха се в район, който според представите на Хал беше полупромишлен. Изглеждаше, че е средата на утрото, и дъждът, който валеше, когато се приземяваха, сега намаляваше, макар небето да бе мрачно и да обещаваше още валежи.

— Толкова рано… — Джейсън се поколеба. — Има едно заведенийце със сепарета отзад, а по това време на деня задният салон и без друго сигурно е празен.

— Хайде да вървим — предложи Хал.

Заведението наистина се оказа съвсем малко. То едва ли беше от ония, в които би се озовал Хал, ако просто му се приискаше да се нахрани. В предната му част имаше само шестима посетители, седнали зад квадратните маси, но задният салон — както бе предсказал Джейсън, беше абсолютно празен. Избраха си сепаре в най-далечния ъгъл и си поръчаха кафе.

— Какъв план имаш предвид, Хауард? — запита Джейсън, когато им донесоха кафето.

Хал опита съдържанието на чашата и я остави на масата между тях. Кафе — или по-скоро някаква негова имитация — се намираше на всички обитаеми светове. Вкусът му обаче на всеки свят се различаваше, като често пъти бе коренно различен дори в две по-отдалечени точки на една и съща планета. Хал беше похарчил три години, за да свикне с кобианското. С кафето на Хармония щеше да му се наложи да започне всичко отначало.

— Виждал ли си това? — запита той на свой ред и извади от джоба си малко късче самородно злато, затворено в прозрачен куб. Това беше първото късче джобно злато, което беше намерил в Йоу Ди, и следвайки кобианския обичай, го бе изкупил обратно от собствениците на мината и запечатал в прозрачна пластмаса, за да си го носи като талисман. Хората от неговата бригада биха сметнали за странно, ако не го беше сторил. Сега за пръв път той му намери приложение.

Джейсън се приведе над кубчето.

— Това истинско злато ли е? — прошепна той, омаян като всеки, който не беше нито от Коби, нито от Земята.

— Да — рече Хал. — Виж цвета…

Той се пресегна през масата и леко и точно улови между върховете на палеца и средния си пръст отзад врата на Джейсън. Когато я докосна, кожата под връхчетата на пръстите му потрепна, но щом притисна меко нервните окончания под нея, кожата се успокои.

— Спокойно — каза Хал, — просто гледай това късче злато… Джейсън, искам да си поотпочинеш. Просто затвори очи, облегни се назад на стената на сепарето и поспи две-три минути. После можеш да си отвориш очите и да ме изслушаш. Имам да ти казвам нещо.

Джейсън послушно затвори очи и се отпусна назад, облягайки глава на оцветената с тъмен байц дървена плоча, която оформяше задната стена на сепарето. Хал махна ръката си от неговия врат и Джейсън остана в същата поза, дишайки леко и дълбоко в продължение на около сто и петдесет удара на сърцето си. После той отвори очи, ококори се изненадано за секунда в Хал и се усмихна.

— Ти се канеше да ми кажеш нещо — напомни му той.

— Да — съгласи се Хал. — А ти ще ме слушаш през цялото време и няма да говориш нищо, докато не размислиш над това, което съм ти казал. Нали така?

— Да, Хауард — отвърна Джейсън.

— Добре. Сега слушай внимателно. — Хал направи пауза. Никога по-рано не беше правил такова нещо и имаше опасност в сегашното необикновено възприемчиво състояние на Джейсън някои думи, които Хал би могъл да използва, да окажат далеч по-голям ефект, отколкото той самият възнамеряваше. — Защото аз искам да схванеш нещо. В този миг ти мислиш, че се държиш нормално и правиш точно това, което обикновено би желал да правиш. Само че всъщност не е така. Истината е, че един много могъщ човек ти предложи една крайно привлекателна възможност на такова равнище, на което за теб е много трудно да му откажеш — възможност да позволиш на твоето съзнание да заспи и да остави някой друг да взима всички морални решения. Тъй като към теб се обърнаха на това специфично равнище, ти не разполагаш с никакъв начин да прецениш дали ще бъде разумно да вземеш такова решение, или не. Разбираш ли какво ти казах дотук? Ако разбираш, кимни с глава.

Джейсън кимна. Беше се съсредоточил толкова силно, че между веждите му се появи малка бръчица от намръщване. Иначе лицето му беше все още отпуснато и щастливо.

— В общи линии това, което току-що ти казаха, беше, че мъжът, който разговаря с теб, или посочени от него хора ще решават не само кое е редно да правиш, но и какво да избираш да правиш; и ти се съгласи, че така ще бъде добре. Поради това, ти се присъедини към онези, които вече са сключили такова съглашение с него; с тези, които допреди един час бяха твои врагове, защото се опитват да унищожат вярата, към която си се придържал цял живот…

Леката бръчица между веждите на Джейсън се вдълба и щастливото изражение на лицето му се замени с напрегнатост. Хал продължи да говори, а когато най-накрая спря, Джейсън се беше свил на кравай на другата седалка, извърнат толкова далеч от Хал, колкото му позволяваше ограниченото пространство в сепарето, и беше заровил лице в дланите си.

Хал седеше и се чувстваше отвратително, защото така се чувстваше и другият човек, и се опитваше да си допие кафето. Мълчанието между тях се проточи, докато накрая Джейсън изпусна дълга, треперлива въздишка и отпусна длани. После обърна към Хал лицето си, което изглеждаше така, сякаш не е спал две нощи.

— О, боже! — възкликна той.

Хал отговори на погледа му, но не се опита да каже каквото и да било.

— Аз съм нечестив — рече Джейсън. — Нечестив!

— Глупости — каза Хал. Очите на Джейсън рязко се насочиха към лицето му и Хал се насили да се усмихне. — Какво беше онова, което май си спомням, че съм чувал като дете — а и ти трябва да си спомняш, че си го чувал — нещо за греха на гордостта? Какво те кара да се чувстваш по-специален, затова че си се поддал на убежденията на един такъв човек?

— Не ми достигна вяра! — взриви се Джейсън. — Аз се отметнах и обикнах това изчадие на Белиал, което ни държа реч.

— На всички нас донякъде не ни достига вяра — каза Хал. — Вероятно има някои мъже и жени, които са тъй силни в своята вяра, че той не би бил в състояние да ги досегне. Едно време имах един учител… Но въпросът е там, че всички останали в залата отстъпиха пред него — точно така, както стори ти.

— Но ти — не!

— Аз съм преминал специално обучение — каза Хал. — Не помниш ли, че ей сега ти го казах? Този човек успя да направи това, защото той също е бил специално обучен. Повярвай ми, за да му устои някой човек, който не е бил специално обучаван, той би трябвало да е много забележителна личност. Но за един трениран човек това е… относително лесно.

Хал си пое дъх на пресекулки.

— Тогава съм посрамен по друга причина — каза той безизразно.

— Защо? — Хал отвори широко очи.

— Защото мислех, че ти си шпионин, който кучетата на Белиаловите изчадия са ми пуснали, когато решиха да ме задържат. Когато чухме, че Хауард Иманюелсън е умрял от белодробна болест в Хала Стейшън на Коби, всички решихме, че документите му са били изгубени. Да си помисля, че друг човек от вярата би могъл да ги намери и да ги използва — и при това да го направи толкова тайно, че да не разбере някой като мен — това означаваше такова съвпадение, че трябваше да се насиля, за да повярвам. А и ти прекалено бърже започна да говориш с пръсти. Ето защо аз смятах да се престоря, че си ме излъгал. Смятах да те заведа с мен на някое място, където братята и сестрите от Децата на Божия Гняв да могат да те разпитат и да открием защо са те изпратили и какво знаеш за нас. — Джейсън изгледа Хал с пламтящи очи. — И тогава, току-що, ти ме върна от Ада — откъдето без теб аз никога нямаше да се върна. Ако ти беше един от враговете, един от прокълнатите, изобщо нямаше нужда да го правиш. Как мога да се съмнявам, че ти си от вярата?

— Съвсем лесно — рече Хал. — Колкото до връщането ти от Ада, всичко, което направих, бе малко да ускоря процеса. Този вид убеждаване, което бе приложено върху теб, се превръща в трайно убеждение единствено при хора, които в основни линии още отначало са съгласни с онзи, който ги убеждава. При хората, които не са съгласни, тази умствена промяна постепенно се разяжда от естествените чувства на индивида, докато с времето изтънее напълно и се разруши. И тъй като ти му се противопоставяш достатъчно, за да се бориш с него, единственият начин да те спре завинаги е да те убие.

— Тогава защо не ме уби? — запита Джейсън. — Защо не ни уби всички?

— Защото за него е от полза да претендира, че само отваря очите на хората за правилния начин на живот — каза Хал, долавяйки в думите си нещо като ехо от Уолтър Наставника, още докато ги изричаше. Той не бе спрял съзнателно, за да ги обмисли, но въпросът на Джейсън предизвика очевидния отговор. — Дори и убедените му последователи се чувстват по-спокойни, ако този човек е винаги прав и винаги милостив. Това, което той направи с нас там, не бе, защото сме важни ние, а защото за него бяха важни двамата мъже на подиума заедно с него. Тези, които ти наричаш Белиалови изчадия, са само шепа хора в сравнение с трилионите човеци на четиринадесетте свята. Ония като него дори и да биха искали, нямат време да контролират всекиго лично. Така че щом им се удаде възможност, те използват същите социални механизми, които са били използвани векове наред, когато малцина хора са искали да командват множеството.

Джейсън дълго го изучава.

— Кой си ти, Хауард? — попита най-накрая.

— Съжалявам. — Хал се поколеба. — Не мога да ти кажа това. Но следва да знаеш, че с нищо не си задължен да ми казваш „братко“. Опасявам се, че те излъгах. Аз не съм от вярата, както я наричаш ти. Нямам нищо общо с каквато и да било организация, към която принадлежиш ти и тези, които са с теб. Но аз действително бягам от хора като тоя мъж, за който говорихме.

— Тогава си брат — просто заяви Джейсън. Надигна чашата с изстинало кафе и отпи голяма глътка. — Ние — тези, които прокълнатите наричат Деца — сме от всички секти и всички възможни тълкувания на идеята за Бога. Ти не си по-различен от нас, отколкото сме самите ние помежду си. Но аз се радвам, че ми го каза, защото ще ми се наложи да го съобщя на останалите, когато стигнем до тях.

— Можем ли да стигнем до тях? — попита Хал.

— Това не е проблем — отговори Джейсън. — Ще се свържа тук в града с един човек, който трябва да знае къде се намира най-близката група от Воини, и ще се присъединим към тях. Ние от вярата все още контролираме провинцията. О, те ни преследват, но не могат да сторят нещо повече от това, да ни карат да се местим непрестанно. Изчадията Белиалови и техните подчинени управляват само тук, в градовете. — Той се плъзна към края на сепарето и се изправи. — Да вървим — рече Джейсън.

Като излязоха на студения влажен уличен въздух, намериха кабина и набраха код за автотакси. Едно след друго, като всеки път сменяха такситата, те посетиха магазин за дрехи, библиотека и спортна зала, като Джейсън не разпозна нито един човек, на когото би могъл да се довери достатъчно, за да помоли за помощ. Четвъртият им опит ги отведе до малък гараж в северните предградия на Крепост, където се правеха дребни ремонти на автомобили.

Гаражът беше куполоподобна временна конструкция, издигната насред открита площ в края на града; наоколо домовете оредяваха за сметка на участъци земя, наемани от обитателите на града за по една година. Той заемаше едно голо пространство с камениста почва, която сама по себе си най-добре разкриваше защо не е било дадено под наем за земеделски нужди, както земята наоколо. Вътре, под почти неотопления купол, чийто въздух бе натежал от слабата бананова миризма на местното дървесно масло, използвано като смазочно, и висеше като невидима мъгла над наполовина демонтираните двигатели на няколко наземни коли, двамата откриха единствения обитател — четвъртит и нисък жилав мъж на шестдесетина години, който сглобяваше задната поддържаща перка на един всъдеходен четириместен кръстосвач.

— Хилари! — възкликна Джейсън, когато наближиха.

— Джейс… — започна работникът, като им хвърли бърз поглед. — Кога се върна?

— Вчера — отвърна Джейсън. — Прокълнатите ни настаниха за през нощта в техния специален хотел. Това е Хауард Иманюелсън. Не е от вярата, но е от нашите съюзници. От Коби.

— Коби? — Хилари пак погледна Хал. — Какво си правил на Коби?

— Бях миньор — каза Хал.

Хилари се пресегна за един парцал, изтри дланите си, обърна се и предложи едната на Хал.

— Дълго ли?

— Три години.

Хилари кимна.

— Харесвам хората, които знаят как да работят — каза той. — Вие двамата бягате ли?

— Не — рече Джейсън. — Те ни пуснаха. Само че трябва да се измъкнем в провинцията. Кой е сега наблизо?

Хилари сведе очи към дланите си, избърса ги още веднъж с парцала, а сетне го хвърли в мивката.

— Рух Тамани — отговори. — Тя е тук с нейните хора на път за някаква операция. Ти познаваш ли Рух?

— Знам за нея — каза Джейсън. — Тя е Меч Господен.

— Можете да се свържете с тях. Искате ли да ви дам карта?

— Моля — каза Джейсън. — А можеш ли да ни снабдиш със…

— Само дрехи и екипировка — отсече Хилари. — Оръжията са станали прекалено труднодостъпни.

— А можеш ли да ни закараш по-близо до нея?

— О, мога да ви хвърля доста близо — Хилари погледна към Хал. — Джейс не е проблем. Обаче всички дрехи, които мога да ти дам, ще ти бъдат доста прилепнали.

— Дай да видим с какво разполагаш — каза Джейсън.

Хилари ги заведе до един отделен с преградна стена ъгъл на своя купол. Вратата, през която минаха, ги отведе в склад, затрупан чак до тавана с кашони и всевъзможни стоки. Хилари си проби път между бъркотията до една купчина, която като че ли съдържаше най-вече дрехи и стоки за лагеруване, и заизважда разни предмети.

Двайсетина минути по-късно той вече ги беше оборудвал със здрави туристически дрехи, включително с раници за гърба и кръста, както и цялото лагерно оборудване. Както беше предвидил Хилари, ризата, якето и фланелката на Хал му стягаха в раменете и му бяха къси в ръкавите. Иначе всичко останало, което намери, пасна доста добре на Хал. Истински късмет беше, че се намериха туристически обувки с необходимата за краката на Хал дължина. Те му бяха малко по-широки, но един чифт допълнителни чорапи и стелки оправиха проблема.

— Е — каза Хилари, когато приключи с оборудването им, — кога сте яли за последно?

Гладът се върна в съзнанието на Хал като удар по цялото тяло. Без да съзнава, щом в килията бе станало ясно, че няма надежда скоро да се нахранят, той беше блокирал нуждата си от храна — и то достатъчно силно, така че дори беше седял в кафенето с Джейсън, без да си помисли за ядене, когато можеше да си поръча. Сега Джейсън отговори преди него.

— Не сме яли. Поне не откакто сме слезли от кораба.

— Тогава май ще е по-добре да ви нахраня — изсумтя Хилари. — Излязоха от склада и той ги поведе към друг ъгъл на купола, където имаше койка, мивка, шкаф за храна и готварски принадлежности.

Хилари ги нагости с огромно количество храна, главно пържени зеленчуци, местно овнешко и хляб, преглътнати изобилно със слаба полусладка бира, твърде далеч на вкус от естествения продукт на Земята. Обилното наяждане подейства на Хал като приспивателно и щом всички се качиха в един очукан шестместен ван, той реагира, като се изтегна и заспа.

Събуди се от някакъв ритмичен звук, който се оказа шляпането на върховете на клонките по ламарините на вана. Погледна през прозорците от двете страни и видя, че се движат по горски път, който е толкова тесен, че храстите от двете страни едва позволяваха на вана да мине. Джейсън и Хилари бяха по средата на своя разговор на предната седалка на вана.

— … разбира се, че това няма да ги спре! — казваше Хилари. — Само че ако изобщо съществува нещо, към което Белиаловите изчадия са поне малко чувствителни, това е общественото мнение. Ако Рух и нейният отряд успеят да се погрижат за централата в Кор, Другите ще трябва да избират между това дали да подложат на глад Надежда, Веливейл и другите градове наоколо, или да прехвърлят работата по обзавеждането на корабите до централата, която е в Южен Обет. Това си е само една временна пръчка в колелата им и толкоз, но какво повече бихме могли да направим?

— Можем да искаме да победим напълно — отвърна Джейсън.

— Бог е позволил на изчадията Белиалови да получат контрол над нашите градове — каза Хилари. — Когато Му е удобно, Той ще ни освободи от тях. Дотогава нашата задача е само да свидетелстваме за Него, като правим всичко по силите си, за да им се съпротивляваме.

Джейсън въздъхна.

— Хилари — рече той. — Понякога забравям, че щом стане въпрос за нещо, което изглежда като акт на Божията воля, ти си просто като другите старци.

— Все още не си живял достатъчно — възрази Хилари. — За теб изглежда всичко се върти около това, което се е случило през последните няколко години. Поостарей малко и се поогледай по четиринадесетте свята, и ще видиш, че времето на Съдния ден не е далеч. Нашата раса е стара и потънала в грях. На всеки свят нещата отиват към безпорядък и упадък; и това, че между нас са се появили тия смесени породи, дето искат да превърнат всички останали в свое лично стадо, е само още един белег за наближаването на Съдния ден.

— Не мога да приема тоя начин на мислене — поклати глава Джейсън. — Ако надеждата нямаше смисъл, ние нямаше да сме способни да се надяваме.

— Тя си има своя смисъл — каза Хилари, — в практическо отношение. Да насочим изчадията да пренастроят плановете си към друга централа, означава да ги забавим, а кой знае дали точно това забавяне не е част от бойния план на Господа, докато той препасва чреслата си, за да води тази последна и най-голяма битка?

Внезапно шумът от пляскащите по ламарините и прозорците на вана клонки секна. Бяха излезли в открита местност, където растяха само високи иглолистни дървета с прави клони — вариформи на някаква земна порода — разхвърляни по неравната, камениста земя, която почти беше лишена от всякакво растително покритие, като се изключат ивиците от зелен мъх и нападалите от дърветата кафяви мъртви иглички. Тукашното слънце, което Хал виждаше за пръв път, откакто беше пристигнал на Хармония, просветваше през високата маса бели и черни облаци. Вятърът ги беше разкъсал тук-там така, че да разкрие няколко изненадващо сини и блестящи ивици. Приземният бриз духаше силно срещу вана и за пръв път Хал усети, че от известно време пътят се изкачва нагоре. Веднага след това осъзна и факта, че растителният живот и теренът подсказват за значително по-високо надморско равнище, отколкото това на Крепост. Хал се изправи на седалката.

— Пак ли оживя? — запита Хилари.

— Да — отговори Хал.

— След няколко минути ще стигнем, Хауард — рече Джейсън. — Нека първо аз да поговоря с Рух за теб. Тя ще реши дали да ти позволи да влезеш в нейната група, или не. Ако не те иска, аз също ще се върна с теб и ще бъдем заедно, докато Хилари не намери група, която да ни вземе и двамата.

— Ако се наложи да ви върна, ще трябва да се оправяте сами — каза Хилари. — Не мога да си позволя да ви държа да се мотаете наоколо, защото се боя да не привлека нечие внимание.

— Това ни е известно — отвърна Джейсън.

Ванът дръпна нагоре по някакво възвишение, а сетне рязко заби нос към едно прилично на долина по-ниско място, което беше като изрязано с нож в склона. На десетина-двайсет метра под тях се намираше дъното на долината, през което минаваше малък поток. Самият поток почти не се забелязваше от плътната група малки иглолистни дръвчета, растящи около навлажняваната от него почва. Ванът се плъзна надолу по склона на долината върху въздушната възглавница от неговите перки, гмурна се между дърветата и спря съвсем близо до брега на потока. Отвисоко Хал не забеляза нито хора, нито укрития, но сега изведнъж се озова в средата на малък лагер.

Той огледа всичко с един поглед. Това беше картина, която завинаги остана в паметта му. Ярко докоснати за миг от слънчевата светлина, която бе пробила през разпокъсаните облаци над тях, стояха няколко сгъваеми укрития, прилични на пчелни кошери — високи колкото човешки бой, с маслинени на цвят стени и покриви, замаскирани допълнително с привързани към тях клонки от дървета. Двама мъже стояха в потока и очевидно перяха дрехи. Наближаваща средната възраст жена с черно и кожено на вид яке точно излизаше от дърветата вляво от вана. На една скала в центъра на прочистеното от дървета място седеше сивокос мъж с полуразглобена за почистване конусна пушка, като отделните й части лежаха на едно опънато върху коленете му парче плат. Срещу него, извърнала сега лице към вана, стоеше висока, слаба и мургава млада жена с тъмнозелена туристическа куртка, чиито многобройни квадратни джобове пращяха от натиканите в тях предмети. Под куртката тя носеше плътни тъмнокафяви туристически панталони, затъкнати в кончовете на ниските й ботуши. Около тънкия й кръст бяха силно пристегнати патрондаш и пистолет, като капакът на черния кобур на пистолета беше здраво закопчан.

На главата си жената не носеше нищо. Черната й коса беше късо подстригана около ушите, а тъмнобронзовото й лице беше тясно и съвършено под широките вежди и блестящите тъмни очи. В този единствен спрял миг, потиснатият поет у Хал се пробуди и той си помисли, че тя е като тъмно острие на меч, огрян от слънцето. После вниманието на Хал се отклони от жената. С поредица от светкавични движения разглобените части на конусната пушка в ръцете на сивокосия мъж бяха сглобени обратно, като всичко завърши с рязкото изщракване на нов пълнител с конуси в процепа на магазина под дулото. Мъжът беше почти толкова бърз, колкото Малачи, когато Хал го бе виждал да прави такива демонстрации. Движенията на мъжа обаче, не притежаваха онова гладко общо преливане, което имаха движенията на Малачи.

— Спокойно — каза жената с туристическата куртка. — Това е Хилари.

Дланите на сивокосия мъж се укротиха върху вече готовото оръжие, обаче то самото продължаваше да лежи върху плата на коленете му, насочено към Хал и другите двама.

— Докарах ви двама новобранци — рече Хилари така хладнокръвно, сякаш мъжът на скалата държеше захарна пръчка.

Той закрачи напред и Джейсън тръгна подир него. Хал ги последва.

— Това е Джейсън Роуи — каза Хилари. — Може би го познаваш. Другият не е от вярата, но е приятел. Той се казва Хауард Иманюелсън, и е миньор от Коби.

Докато каже това, той вече бе дошъл на два метра от жената и мъжа. Там спря. Жената хвърли един поглед към Джейсън, кимна отривисто, а сетне обърна блестящия си поглед към Хал.

— Иманюелсън? — рече тя. — Аз съм Рух Тамани. Това е моят сержант Джеймс Дете-на-Бога.

Хал откри, че му е трудно да отвърне очи от нея, но все пак прехвърли поглед към лицето на сивокосия. Пред себе си видя правоъгълно и кокалесто лице, обвито в кожа, която явно още преди години бе напълно загрубяла от слънцето и времето. От ъгълчетата на очите му във всички посоки тръгваха бръчици; около устата, от носа до брадичката — бяха се врязали, като дълбоки скоби. Бледосините очи, които Джеймс Дете-на-Бога сякаш закова върху лицето на Хал, бяха като дулата на заредени пушки.

— Ако не е от вярата — изрече той с равен теноров глас, — той няма право да бъде между нас.

Откакто беше напуснал дома си, та чак до този миг Хал не се беше сблъсквал с нито един човек от Дружествените светове, който да бе излят в познатия му калъп — калъпа на Авдий. Сега най-подир видя един такъв човек. Само че този мъж беше един по-различен Авдий.