Гордън Диксън
Последната енциклопедия (14)

Четиринадесета глава

Другият обитател на килията беше мъж, който се беше опънал на една от пейките с гръб към помещението и явно се опитваше да заспи. Това обаче би било същинско постижение, като се има предвид, че помещението бе ярко осветено от монтирания в центъра на тавана светещ панел. По цвета на косата и общите очертания на тялото Хал разпозна у мъжа онзи чернокож младеж, който беше стоял пред него през по-голямата част от процедурата, след като всички бяха слезли от совалката.

Щом вратата на килията издрънча и се затвори след Хал, другият човек се размърда, изтърколи се от пейката на краката си и тихо отиде до вратата, за да погледне през малкото прозорче в горната й част. После кимна сам на себе си, отново се обърна към килията и приближи на пръсти към Хал, като сви шепа зад дясното си ухо и предупредително посочи тавана.

— Тези прокълнати от Господа — рече ясно той, като хвана Хал за ръката и го поведе към ъгъла, където бе разположен нужникът, — нарочно правят тия места така, че да ни лишат от всякакво приличие. Мога ли да ви помоля да бъдете така любезен да си стоите там, където сте сега и за момент да се обърнете с гръб… благодаря ви, братко. И аз ще сторя същото за вас, когато пожелаете…

В тоя момент той вече бе придърпал Хал в ъгъла, където бе тоалетната. Чернокожият развъртя крановете на мивката, задейства почистващото устройство на седалката и наведе главата на Хал до своята, току до пуснатите кранове. После разшава пръстите на двете си ръце пред лицето на Хал. Заглушаван от звука на шуртящата вода, шепотът му се разнесе право в дясното ухо на Хал:

— Можеш ли да говориш с пръсти?

Хал поклати глава и се обърна да прошепне в ухото му:

— Не, но аз чета по устните и мога да се науча много бърже. Ако оформяш ясно с устни думите и ми покажеш достатъчно движения с пръстите, така че да имаме с какво да почнем, ще можем да разговаряме.

Чернокожият младеж кимна. Изправи се и докато все още стояха там, където звукът на бликащата от чучура вода ги заглушаваше, започна да оформя думи с устни.

— Аз се казвам Джейсън Роуи. Ти как се казваш, братко?

Хал пак се наведе наблизо и прошепна в ухото на Джейсън Роуи.

— Хауард Иманюелсън. — Джейсън се ококори в него, а Хал продължи: — И не е нужно да изговаряш думите бавно и преувеличено. Просто движи устните си както си говориш обикновено и аз ще те разбирам лесно. Просто не забравяй да ме гледаш, когато приказваш.

Джейсън кимна на свой ред и вдигна дясната си ръка. Палецът и показалецът му бяха леко разперени, а другите пръсти — свити към дланта.

— Да — каза беззвучно към Хал.

Хал кимна, повтаряйки знака със собствените си пръсти.

След няколко минути, когато Джейсън затвори крановете на водата и те отидоха да седнат на пейките от двете страни на отсрещния ъгъл на килията, Хал вече бе научил знаците, за да, не, аз, ти, отивам, стоя, спя, пазач, както и за половината букви от азбуката. Преместиха се в онзи ъгъл на помещението, който се падаше вдясно от вратата, така че който и да погледне през прозорчето, да не може да види какво правят.

Седнали на разположените под прав ъгъл една спрямо друга пейки, те се доближиха колкото можеха един към друг. Започнаха да разговарят, отначало бавно, тъй като Хал се затрудняваше от това, че се налагаше да показва буква по буква повечето думи, които му бяха необходими. Но постепенно той набра скорост, тъй като Джейсън отгатваше думата, която Хал търсеше, преди да види всички букви, и му показваше знака за нея. Знаковият речник на Хал бързо нарастваше за огромно, макар и мълчаливо изумление на Джейсън. Хал не се опита да му обясни. Едва ли тук щеше да му бъде от полза да огласи факта, че дължи своите мнемонични и комуникативни умения за знанията на екзотиците. Отначало разговорът им като че се насочи в една особена посока и Хал беше благодарен, че може да прикрие непознаването на онова, за което другият говореше, зад непознаването на езика на знаците.

— Братко — запита Джейсън, още щом седнаха обърнати един към друг, — ти от вярата ли си?

Хал се колеба само част от секундата. На пръв поглед нямаше никакво основание един дружественик да не отговори на подобен въпрос утвърдително, независимо че онова, което другият има предвид, би могло да се нуждае от много обяснения.

— Да — отвърна с пръсти той и зачака за просветление от страна на Джейсън.

— Аз също — каза Джейсън. — Горе главата, братко, развесели се. Не мисля, че ония, дето ни държат тук, имат каквато и да било представа, че търсят точно нас. Тази гонитба на вещици, в която ни въвлякоха, е само част от напъните на целия град да се докарат в очите на едно от онези Белиалови^[1] изчадия, което е пристигнало тук на посещение.

— Посещение? — Оформи буква по буква Хал.

При последните думи на младежа, Хал се беше напрегнал, а сега за пръв път усети в стомаха си някаква хладна болка. Изразът „Белиалови изчадия“ бяха същите думи, които Авдий използваше, за да опише Другите. Беше прекалено пресилено да си представи, че Другите, които го търсеха на Коби, са проследили пътя на бягството му и са го засекли тук, в Крепост. Но ако се предположи, че наистина са го проследили, то това трябваше да стане с някой космически кораб, пилотиран от човек, по-склонен да поема рисковете на фазовия преход от щатния капитан на търговския кораб, за да може да стигне до града ден-два преди самия Хал.

— Така разправят — отвърна Джейсън с безмълвно движещи се устни.

— Кога е пристигнал тук?

Очите на Джейсън изгледаха Хал с любопитство.

— Значи си чул и знаеш, че е мъж, а не жена?

— Аз… — И Хал се възползва от предимството, че не познава добре езика на знаците, за да прикрие грешката си, — предположих, че те вероятно ще изпратят някой мъж в един град на Новата вяра, като този.

— Може би точно това е било съображението им. Във всеки случай той изглежда е тук, в Крепост от по-малко от двадесет стандартни часа. — Джейсън се усмихна неочаквано. — Мен ме бива да подлъгвам следователите да ми казват разни неща, докато ме разпитват. Доста понаучих. Каквито са си подмазвачи, му казват Великия учител; и са планирали да му се подмажат, като му предложат няколко хора на вярата като жертвоприношение по случай пристигането му.

— При това положение защо да се развеселявам? — попита Хал. — Това не ми звучи добре.

— Ами защото те няма как да бъдат сигурни, разбира се — отвърна Джейсън. — В крайна сметка, ако не се чувстват сигурни, те няма да бързат да ни представят пред него, защото всичките са много страхливи. Подвиват опашки при самата мисъл, как ще ги презира, ако сбъркат. Така че ще разполагаме с време, през което може да избягаме… — Той погледна Хал почти весело. — Не ми ли вярваш? — запитаха устните му. — Не можеш да повярваш, че ще ти се доверя за туй, че ще избягам, просто ей така? Защо мислиш, братко, че се разкривам така пред теб?

— Не зная — отговори Хал.

— Защото случайно познавам Хауард Иманюелсън, чиито документи носиш ти. О, не много, но ние бяхме второкурсници в една и съща група в Самърсити, преди той да отпътува за Култис, за да се подготви да работи извън нашата планета. Освен това зная, че той отиде на Коби и умря там. Само че той беше от вярата и цялото му преместване от Хармония тук беше с цел да се очисти от подозрения, така че да може да се върне и да бъде полезен за нас там. Ти си се качил на борда на кораба от Коби с неговите документи. Освен това усвои говора с пръсти прекалено бърже, за да не си човек, който го е използвал цял живот — трябва да внимаваш за това, братко, докато си тук. Внимавай да не изглежда, че знаеш прекалено много или че учиш прекалено бърже. Дори някои от предателите на Бога имат акъл, за да съберат две и две. Сега ти ми кажи. Как е истинското ти име и каква е целта на идването ти тук?

Мозъкът на Хал препусна в галоп.

— Не мога — отвърна той. — Съжалявам.

Джейсън го гледа тъжно доста дълго.

— Ако ти не ми се доверяваш — рече той, — и аз няма да мога да ти се доверя повече. Ако не ми кажеш, няма да мога да те взема с мен, когато си тръгна оттук.

— Съжалявам — повторно отвърна Хал. — Нямам право да ти кажа.

Джейсън въздъхна.

— Така да бъде — каза той.

После стана, пресече килията и легна с гръб към стаята в същата поза, в която беше при влизането на Хал. Хал го гледа няколко минути, а после се опита да направи като него и да се опъне на пейката. Успехът му обаче не бе голям. Раменете му бяха твърде широки за тясната пейка и най-доброто, на което бе способен, беше лежейки да пази равновесие, което беше така несигурно, че и секундното отпускане би го изпратило на пода.

Накрая се предаде и седна на пейката, като подви крака, докато не се закрепи в поза лотос с гръб към стената. Коленете и голяма част от краката му стърчаха напред във въздуха, ала в това положение центърът на тежестта му беше по-близо до ръба на пейката откъм стената зад него, така че можеше да се отпусне, без да падне. Небрежно отпусна ръце върху бедрата си и леко преви рамене, така че на страничния наблюдател да му се стори, че тая поза не е съзнателно упражнявана, а привична. После освободи ума си да се рее свободно. За броени секунди килията около него се стопи и той заспа…

Вратата на килията се отвори рязко и ги събуди. Докато пазачът влезе през отворената врата, Хал вече беше на крака и с крайчеца на окото си забеляза, че Джейсън също е станал.

— Така-а — проточи глас влезлият мъж. Той беше кльощав и висок — макар и не тъй висок, колкото Хал — със студено грубо лице и капитански нашивки на черната милиционерска униформа. — Вън!

Те се подчиниха. Тялото на Хал все още беше вдървено от съня, ала умът му, задействан право на пета скорост, жужеше. Той избягваше да поглежда към Джейсън, за да се преструва, че не е говорил с него и че още не са се запознали, и забеляза, че той също не го поглеждаше. Щом се озоваха в коридора, ги подкараха обратно натам, откъдето Хал помнеше, че са ги довели.

— Къде отиваме? — запита Джейсън.

— Млъкни! — меко каза капитанът, без да го погледне и без да промени изражението си. — Иначе, когато всичко туй свърши, ще те увеся на китките ти за час-два, ренегатско пале.

Джейсън не отвърна нищо. Минаха през няколко коридора и се качиха в един товарен асансьор, който ги отведе отново в представителната част от сградата. Пазачът им ги накара да се присъединят към група от двайсетина затворници като тях, които чакаха отвън до отворените врати на една зала с подиум от едната страна, маса върху подиума и свободно място пред масата. На един пилон, закрепен отвесно на подиума висеше знамето на Обединените секти — бял кръст на черен фон.

Капитанът ги остави при другите затворници и мина няколко крачки встрани, за да поговори с петима други милиционери, които изпълняваха ролята на охрана. Времето си минаваше, а офицерът, охраната и затворниците стояха все така.

Най-после по лъснатия под на коридора се чуха стъпки, които отекваха иззад завоя към коридора по-нататък и три фигури свиха зад ъгъла към тях. За секунда дъхът на Хал замря. Двамина бяха мъже в обикновени делови костюми — почти сигурно местни чиновници. Ала мъжът помежду тях, който бе и доста по-висок, бе самият Блейс Аренс.

Докато приближаваше, Блейс обгърна с поглед всички затворници, като очите му за секунда се спряха на Хал, но не за по-дълго, отколкото би могло да се очаква заради това, че Хал очевидно беше най-високият от групата. Блейс сви към вратата, като поклати глава към двамата си придружители.

— Глупаво — им рече той, точно когато мина на една ръка разстояние от Хал. — Много глупаво! Да не си въобразявате, че съм човек, който ще се впечатли от онова, което сте събрали от улиците. Може би, като някакъв примитивен вожд ще се забавлявам с държавни екзекуции или публични мъчения? Такива неща само разпиляват енергията. Аз ще ви покажа как да работите. Доведете ги тук.

Охраната вече се бе раздвижила в отговор, преди единият от дошлите с Блейс да се обърне и да направи знак на офицера от милицията. Хал и останалите бяха изтикани като стадо в залата и строени в три редици с лице към подиума, където двамата мъже сега седяха зад масата, а самият Блейс беше наполовина седнал, наполовина излегнал се на оттатъшния й край. Като компенсация за тази свободна поза той оставяше впечатление на елегантна властност.

При появата на Блейс, Хал почувства хладина в стомаха си и сега това усещане нарастваше и го обземаше целия. Тъй като бе защитаван и закрилян цял живот, той бе израснал без дори да познава онзи страх, който стисва гърдите и лишава от сила крайниците. После изневиделица се беше сблъскал за пръв път със смъртта и с тоя страх. Сега рефлексът създаден от оня момент се бе задействал от втория му сблъсък с високата властна фигура на подиума пред него.

Не се боеше от дружествените власти, които го държаха като затворник. Умът му отчиташе факта, че те са само хора, а Хал бе дълбоко убеден в принципа, че всеки проблем, свързан с човешките взаимоотношения, има практическо решение и то може да бъде открито от всеки, който си даде труд да го потърси. Само че гледката на изправения срещу него Блейс го изправяше пред едно същество, което беше разрушило самите опорни стълбове на собствената му вселена. Хал усети парализиращия страх, който се разпростираше все повече, и разумната му част разбра, че щом веднъж страхът го овладее напълно, той сам ще се хвърли към неизбежността, която ще последва това, че Блейс ще го разпознае — само и само за да свърши всичко.

Той протегна ръка за помощ и в отговор от паметта му се появиха призраците на тримата му възпитатели.

— Той не е нищо повече от плевел, който избуява само за един летен ден, той мъжът, който е пред теб — заяви резкият глас на Авдий в ума му. — Той не е нищо повече от летен дъжд над планински склон, който за момент вали върху скалата. Бог е тази скала и тя е вечна. Дъждът отминава, сякаш никога не го е имало. Дръж се за скалата и не обръщай внимание на дъжда.

— Той не може да направи нищо повече — рече мекият глас на Уолтър Наставника, — от онова, което вече съм ти показвал по едно или друго време. Той не е нищо повече от използвач на умения, развити от другите мъже и жени, мнозина от които ги използват далеч по-добре от него. Помни, че ничии ум и тяло не са нещо повече от човешки. Забрави факта, че той е по-възрастен и по-опитен от теб, и се съсредоточи единствено върху истинския му образ и върху това какви са неговите ограничения.

— Страхът е само поредното оръжие — каза Малачи, — което не е по-опасно от някое добре наточено острие. Отнасяй се към него както към всяко друго оръжие. Когато те приближи, се извърти така, че той да мине покрай теб, а сетне улови и направлявай ръката, която го е насочила срещу тебе. Оръжието без ръка е само още един предмет в цяла вселена, пълна с предмети.

Блейс изгледа всички от височината на подиума.

— Обърнете ми внимание, приятели — меко каза той на затворниците. — Погледнете ме.

Те го погледнаха, а Хал последва примера на всички други. Видя слабото, аристократично лице на Блейс и приятните кафяви очи. А сетне, докато ги гледаше, тези очи започнаха да се разширяват, докато напълно запълниха зрителното му поле.

Инстинктивно, както бе свикнал при тренировките си с Уолтър Наставника, той отстъпи крачка назад с ума си, отделяйки видяното на една ръка разстояние от себе си — и изведнъж започна да възприема случващото се на две равнища. На едното равнище той стоеше с другите затворници и Аренс ги държеше като животни, приковани от ярка светлина в мрака. На другото равнище съзнаваше насилието над своята свободна воля, което се криеше зад тази ярка светлина, и се бореше да му устои.

Представи си скала. В ума си оформи образа на планински склон изсечен и гравиран като олтар, огряван от вечна светлина. Скала и светлина… недосегаеми, вечни.

— Аз трябва да ви се извиня, мои приятели и братя — говореше меко Блейс на всички. — По погрешка са ви накарали да страдате, а това не бива да се случва повече. Само че грешката е била естествена и вашите собствени грешки са допринесли тя да бъде направена. Поровете се във вашето съзнание. Има ли тук, сред вас, дори един, който да не се сеща за неща, които не би следвало да е правил…

Подобни на мъглица първите капки дъжд заръмяха върху светлината и олтара. Но светлината продължи да гори, а скалата остана все същата. Гласът на Блейс не спираше; дъждът се засили и зашиба по-неистово скалата и светлината. Денят над склона помръкна, ала светлината продължи да гори в мрака, показвайки, че скалата все още е тук — все тъй недокосната и непроменена…

Блейс кротко показваше на всички пътя към един по-достоен и щастлив живот и това бе път, изпълнен с вяра в онова, което той говореше. Единственото, което се искаше от тях, бе да си признаят миналите грешки и да се оставят да бъдат проводени в правилната пътека към тяхното бъдеще. Думите му създаваха топъл и приятелски заслон от всички бури — с отворена врата и открит път за всички тях. За съжаление Хал трябваше да остане отвън — сам на планинския склон в този леден и проливен дъжд, вкопчен в скалата тъй, че вятърът да не може да го отвее; и единственото, което му служеше за утеха, бе чистата, но не стопляща го светлина, която грееше в мрака.

Полека-лека той осъзна, че вятърът е престанал да се усилва, че дъждът, който допреди малко плющеше по-яко, сега бе само силен, че мракът не може да стане по-черен — и че той, скалата и светлината са все още тук, все още заедно. У него се разгоря нова топлина и почна да се засилва, докато той не изкрещя в триумф. Почувства у себе си такава сила, каквато никога не бе изпитвал и с тази сила отстъпи назад, сливайки отново в едно двете равнища, така че сега погледна без защита със собствените си очи към Блейс Аренс.

Блейс бе приключил речта си и слезе от подиума на път към изхода. Всички затворници се обърнаха да го погледнат, сякаш той бе излязъл навън, хванал нишка, към която всички бяха прикрепени.

— Бихте ли минали оттук, братя — рече един от охраната.

Този единствен пазач ги поведе по коридорите към една стая с много бюра, където им върнаха обратно документите.