Гордън Диксън
Последната енциклопедия (10)

Десета глава

Месец и половина по-късно, Сост неочаквано се появи в мината с една пратка, като спря на плаца точно когато привършваше вечерята на бригадите, които се хранеха заедно с бригадата на Джон Хейкила. Хал излезе, без да бърза, от вратата на столовата и видя една позната на вид камионетка пред сградата на администрацията и една още по-позната човешка фигура да излиза отвътре.

Хал тръгна бързо към камионетката, набирайки скорост с всеки миг. Сост обаче изчезна в административната сграда, носейки един голям пакет, преди Хал да стигне до него. Хал остана да го изчака, докато възрастният човек излезе навън.

— Хей — извика Сост, когато изскочи, така делнично, сякаш се бяха разделили преди петнадесет минути. Изтрополи надолу по стъпалата и се доближи да предложи на Хал една квадратна, масивна длан. — Как ти се вижда Йоу Ди?

— На мен ми харесва — каза Хал, като му стисна ръката. — Хайде да идем да седнем в бара.

— Няма да откажа — рече Сост.

Барът беше наполовина пълен с почиващи миньори. Хал се огледа за Тонина или някой от неговата бригада, но не видя никого.

— Ето тук — обади се Хал, щом намери една празна маса с шест места. — Какво ще искаш? Заради правилата в мината, тук има само хранителни напитки и кафе.

— Кафе бива — отговори Сост, докато сядаше.

Хал взе кафе и за двамата — или онуй нещо, на което на Коби наричаха кафе — и го отнесе на масата в медните чаши с керамичен ръб отгоре, така че човек да не си опари устните с горещия метал, когато са пълни.

— Не знаех, че ще дойдеш — каза той на Сост.

— Все някога трябва да дойда — отвърна Сост, отпивайки от чашата си. — Тук ти харесва, нали?

Точно тогава през вратата влезе Тонина.

— Тонина! — викна Хал. Тя се огледа, видя него и Сост и се запъти към тях. — Да, това е добра мина… Тонина, сядай. Бих желал да се запознаеш със Сост. Искаш ли нещо за пиене?

— Не точно сега — отвърна тя и седна при тях.

Двамата със Сост се изгледаха един друг.

— Чувала съм това име — забеляза тя.

— Мотая се наоколо — каза Сост. — Срещнах нашето момче някъде по тунелите. Най-тъпейшият двайсетгодишен, когото някога съм виждал; и му го казах. Свърши с това, че наистина се сприятелихме.

— Аха — рече Тонина и се поотпусна. Хал и преди беше забелязал колко бързо се напряга тя в необичайна ситуация. Обикновено Тонина не се отпускаше така бърже. — Той поумнява от ден на ден.

— Не думай! — удиви се Сост и отпи от кафето.

— Думам — рече Тонина. — Той се води сред най-добрите чистачи, а е тук от малко повече от месец.

— Шест седмици — уточни Хал.

— Сега си спомних — каза Тонина на Сост, — ти редовно идваше в старата мина Трил. Преди близо две години. Аз започнах там. Спомняш ли си Алф Сюмъджари, главния готвач…

И те заговориха за хора, чиито имена бяха непознати за Хал. Той обаче не се почувства неудобно от това, че са го изключили от разговора. Седеше и с удоволствие слушаше и когато няколко минути по-късно Джон Хейкила се появи пред входната врата, той му се обади и го покани да седне при тях.

— Той се справя чудесно — заяви Джон на Сост, когото явно беше срещал и по-рано.

— В такъв случай не е ли вече време? — запита Сост.

— Аз ще преценя — отвърна Джон. — Значи ще наминаваш редовно, а?

— Не по твърдо разписание — каза Сост. — Но като правило известно време ще разработвам тази територия. Има разни неща, които ще ме водят в Йоу Ди.

Той бутна по-надалеч празната си чаша за кафе и стана. Джон и Тонина също се изправиха на крака, а Хал скочи. Имаше внезапно и остро усещане, че са си казали нещо за него, което той не е разбрал.

— Веднага ли потегляш? — запита той Сост. — Мислех, че можем да отделим няколко часа…

— Трябва да си спазвам разписанието — каза Сост и кимна на Джон и Тонина. — Някой ден ще се видим на космодрума.

Сост излезе през вратата. Джон и Тонина също вече бяха тръгнали в различни посоки из помещението. Хал погледна подир тях за секунда, а сетне последва Сост навън.

— Но кога ще те видя пак? — запита той Сост, докато по-възрастният мъж се качваше в камионетката.

— Някой път. Няма да е след дълго — отговори Сост.

Той вдигна камионетката с перките, завъртя я около оста й и подкара по плана. Хал гледа след него известно време, а после се върна в бара. Искаше да чуе какво мислят за Сост, Джон и Тонина. Но тъкмо влезе и Джон излезе от там и пресече към администрацията, а секунда по-късно Тонина също напусна бара и тръгна към общежитието.

Хал понечи да я последва, но по гърба и раменете й разчете, че не е в настроение за компания. Забави ход. Беше му малко тъжно. От онази първа нощ след сбиването, тя никога не го бе допускала по-близо от една ръка разстояние до себе си, въпреки че във всяко друго отношение се държеше все тъй приятелски топло, както винаги.

Наблюдаваше как тя се отдалечава. Уолтър Наставника го беше обучавал в екзотичния метод за емпатия и той долавяше у Тонина някаква стара болка, която тя отдавна бе престанала да се надява да надмогне. Просто беше живяла с нея, докато бе стигнала до момента, когато почти не усещаше, че болката все още е тук. И въпреки това, той усещаше каква голяма част от всичко, което тя вършеше, е продиктувано от тази древна болка и от механизмите, които Тонина си беше разработила, за да я погребе. Тя не искаше да й помогнат, за да се справи с нея, дори и Хал да знаеше как да й помогне, но той не знаеше. Всичко, което можеше да стори, беше да долови погребаната й болка и да съпреживява с нея.

На следващия ден обаче неговото чувство за емпатия откри нещо друго, с което да се захване, докато пътуваше надолу в скипа с останалите от бригадата. Не можеше да пропусне, че в днешното отношение на всички към него има нещо по-различно. Но това не бяха неприятелски погледи. Мислено Хал сви рамене и тъй като всичко това му се видя безопасно, го изхвърли от ума си.

Когато стигнаха до жилата, която сега копаеха, той автоматично намести по чифт маши на всяка ръкавица и тръгна покрай терасата, където едва не се сблъска с Уил Нани.

От деня на пристигането си тук, Хал не беше разменил и дума с водача на другата бригада, така че сега спря изненадан и нащрек заради това, че го вижда, в зоната на бригадата на Хейкила.

— Тъй, тъй — рече Уил. Неговият шлем — също като шлемовете на Хал и останалите — в момента беше отметнат назад, а лицето му бе все тъй смръщено както винаги. — Ти си тук вече близо два месеца, нали така?

— Всъщност около месец и половина — каза Хал.

— Достатъчно време — отсече Уил. — В моята бригада ми трябва още един резач. Искаш ли да се прехвърлиш и аз да те обуча?

— За резач?

Хал се облещи в него. Беше си фантазирал за деня, когато Джон Хейкила ще му предостави шанс да се опита да работи с горелка, и само една съвсем малка част от тая фантазия беше свързана с по-големия процент от печалбата на бригадата, който би получавал, ако стане резач. По-голямата част бе свързана с мечтата да бъде много опитен миньор — както в собствените си очи, така и в очите на другите работници.

За момент той силно се изкуши, а сетне цялата тежест на приятелството, което бе създал с Джон и с останалите от бригадата, отхвърли предложението, макар че на глас изрази само скептичността си.

— Нали не ме искаше?

— Няма да ти го казвам втори път — заяви Уил. — Предложих ти работа. Ако щеш, приеми, ако щеш — недей.

— Но ти не ме харесваш! — каза Хал.

— Не те харесвах. Сега те харесвам — обясни Уил. — Е, какво ще кажеш? Работното време си тече. Аз не мога да стоя тук цялата смяна и да те чакам да вземеш решение. Идваш ли с мен, или не идваш?

Хал си пое дълбоко дъх.

— Не мога — каза той. — Все пак благодаря. Съжалявам.

— Искаш да кажеш, че няма да дойдеш!

— Точно това искам да кажа — няма да дойда. Но ти благодаря, че ми предложи работата…

С мрачното лице на Уил Нани ставаше нещо странно. То не се бе променило, ала от него напираше смях. Хал удивено се втренчи в другия и изведнъж започна да се усеща, че наоколо цари веселие. Погледна отново Уил и видя, че от сключените устни и смръщените черти напираха изпръхтявания от смях. Огледа се и прозря, че останалите от неговата бригада са го оградили в кръг — напълно неготови да работят, шлемовете им отхвърлени назад — и се заливаха от смях.

Джон беше между тях, застанал почти до десния лакът на Хал. Ала когато усети погледа на Хал върху себе си, на свой ред стана сериозен и придоби почти толкова кисело изражение като Уил.

— Добре, по дяволите! — рече. — Май ще трябва да ти дам шанс да се пробваш с горелката, след като всички ще ми идват тук, за да се опитват да те пренаемат от моята бригада. Хайде, всички на работа. Времето си тече. Повече късмет следващия път, Уил.

— Ще чакам следващия път ти да се опиташ да отмъкнеш някой от моята бригада — изръмжа Уил и като се извърна си тръгна, все още пръхтейки леко на себе си.

Хал погледна Джон и се ухили. Започваше да проумява.

— И от какво изглеждаш толкова доволен? — озъби му се Джон. — Ей сега ще те уволня за намаляване на два процента от печалбата и няма да ти оставя къде другаде да отидеш, освен при Уил. Отде да знам, че не си говорил предварително с него да смениш бригадата преди това зад гърба ми?

Хал само се ухили още по-широко.

— Добре де — каза Джон, като му обърна гръб, — ще те видим колко щастлив ще бъдеш след една смяна като резач. Качвай се на терасата.

Хал го последва и се присъедини към другите резачи. Застанаха с лице към стената, като пред всеки имаше парче скала с широчината на човешко тяло. Джон зае мястото в левия край на редицата, току до стената на склона.

— Сложи си шлема — каза Джон. — Не, първо го сложи, па сетне хвани горелката. Винаги го прави в този ред. Сега… — гласът му дойде филтриран през механизма на работния костюм, — гледай мен. Изобщо не се опитвай да почнеш да режеш, а само наблюдавай как го правя аз. Недей да отмяташ шлема си назад, докато не ме видиш аз да го отмятам. Щом ме видиш да си го нахлузвам обратно, нахлузваш своя — и през цялото време само наблюдаваш. Разбра ли?

— Да — отвърна Хал и чу собствения си глас да кънти от възбуда в шлема.

Той се подчини. Стената пред него — и пред всеки от тях — бе набраздена вертикално и хоризонтално от по-раншните разрези с горелките и повърхността й представляваше мозайка от скала с различна височина, бележеща слоевете, от които лазерът бе отделил от повърхността парчета от гранита. Очите му следяха действията на Джон.

Джон вдигна горелката си към стената, като дюзата й беше на по-малко от една ръка разстояние от скалата. Напред към челото на забоя пред него се показа тънък златен молив от видима светлина, който беше направляващ за невидимия режещ лъч, и истинска вълна от жега зашлеви тежко Хал дори през защитната тъкан на костюма, докато невидимият и подвижен лъч изпаряваше невероятно тънък слой от скалата.

Колкото по-голям опит натрупваше в почистването, толкова по-често на Хал му се случваше да навакса с работата си и просто да застане за миг да наблюдава резачите. Тъй бе стигнал до заключението, че в сравнение с неговата, тяхната работа трябва да е много лесна. Всъщност той бе озадачен какъв е смисълът да имаш два екипа, които да се редуват, след като би било по-практично през цялата смяна да работи един-единствен екип от шест-седем мъже. Сега той откри една от причините. Внезапната топлинна вълна от изблика на нажежени газове от изпаряваната скала направо спираше дъха, та дори и вътре в защитния костюм; и първото му преживяване сега обясняваше защо резачите работят на смени — режат няколко минути, сетне спират и после отново режат.

Минаха няколко минути, преди той да успее да забележи още две нови неща. Едното беше, че Джон като че ли режеше по някакъв особен шаблон, като движеше своята горелка по странен начин по повърхността на скалата пред себе си, сякаш маркираше по някаква сложна последователност областите, които подлежаха на рязане; а другото беше, че той гасеше горелката си всеки път, преди да се захване с ново парче. Хал едва успя да смели тези факти, когато Джон изведнъж рязко престана да работи и просто застана с лице към стената — фигура, в която имаше нещо механично. Хал го загледа, без да разбира, а сетне осъзна, че съскането и пукотът на горелките отдясно също отстъпва на тишината. Той погледна и видя, че всички останали от сегашния екип също са спрели работа, като се изключи миньорът в най-оттатъшния край на забоя. Сетне той също изключи своята горелка.

Ръкавицата на Хал подскочи нагоре, за да блъсне назад шлема му и да му даде малко въздух, както бе виждал екипите да правят толкова много пъти. Но после осъзна, че все още никой не е докоснал своя шлем. Спря движението си и застана, задъхвайки се в затворения си костюм, като наблюдаваше Джон, докато той не посегна и не бутна назад собствения си шлем. Хал направи като него и като се огледа, докато дишаше дълбоко, видя, че и другите резачи също отварят своите шлемове.

Няколко секунди той диша въздух, който бе просто топъл, а сетне видя, че Джон пак слага своя шлем и последва примера му. Горелките подновиха своя съсък и пукот и Хал още веднъж гледа и се поти под кратките вълни от горещина, докато не дойде нова почивка със сваляне на шлемовете. Изглежда почивката траеше само няколко секунди, преди те да бъдат пак закопчани, а работата — подновена.

Преди да дойде време другият екип да ги замести пред скалната стена, Хал вече бе плувнал в пот и бе толкова изтощен, сякаш беше разгребвал отломъците половин смяна без прекъсване, при все че не беше правил нищо друго, освен да наблюдава. Но тъй като постепенно привикваше към горещите вихри и шума, той започна да забелязва по-добре как върви работата. Хал видя, че когато е възможно, поредният отломък се изрязва, като се подсича някое издадено парче скала, а после се отстраняват колкото се може повече късчета, като скалата се прорязва надолу до хоризонталното подсичане. Когато беше невъзможно скалата да се подсече, резачът правеше коси разрези под повърхността, докато те не се пресечеха зад отломъка.

При първия допир на режещия лъч, газовете от изпарената скала избухваха и за момент зрението не че се замъгляваше, но някак се разкривяваше, сякаш той гледаше скалата през струи нажежен газ и въздух. В момента след топлинния удар и изкривяването, скалата пак придобиваше твърд вид, ала само няколко секунди по-късно нещо като сребърна мъглица полепваше по повърхността й, преди тя напълно да изчезне.

Едва на втория път, когато екипът, в който влизаха Джон и Хал, атакува стената, Хал свърза гледката на сребърната мъглица с порядъка, по който резачите отмятаха назад своите шлемове. Никой от тях не отваряше костюма си дори минимално, докато тази омара не изчезнеше напълно. Умът на Хал препусна напред с това наблюдение и заключи, че сребърната мъгла трябва да представлява кондензат на част от превърнатата в газ скала, който се изпаряваше от повърхността на скалата и се охлаждаше от втечнения охлаждащ газ, който се изстрелваше около режещия лъч от резервоара в тежкия корпус на горелката. Докато мъглата не се вдигнеше, съществуваше опасност част от изпарения материал да е останал в газообразна форма във въздуха пред стената на забоя.

С напредването на работата Хал започна да разбира по-добре маниера, по който Джон режеше повърхността. Движенията му изглеждаха прицелени така, че да му позволяват винаги да реже на най-голямото възможно разстояние от човека вдясно, който режеше в своята собствена секция. Като погледна покрай стената, Хал видя, че и другите резачи като че ли спазват същия ред, така че да режат на възможно най-голямото разстояние един от друг.

Най-накрая дойде време за обедна почивка. Джон седна да яде, като опря гръб на стената на тунела до Хал.

— Е — рече той, впивайки зъби в сандвича си, — какво ще кажеш? Готов ли си да опиташ?

Хал кимна.

— Ако ти мислиш, че мога.

— Добре — каза Джон. — Поне не си толкова самоуверен, че можеш просто да застанеш там и да го вършиш. Сега слушай какво ще ти кажа. Не обръщай внимание на това как режат другите. Режи само, когато аз ти кажа и където ти кажа. Загря ли?

— Да — потвърди Хал.

— Добре. — Джон привърши сандвича и се изправи на крака. — Хайде, екип.

Той, Хал и другите се върнаха в забоя. Когато Хал мина покрай Дейвис, който се беше заел временно с разгребване, докато Хал се пробва с горелката, Дейвис му намигна. Хал прие намигането за насърчение и му стана приятно.

В забоя, насочван от гласа и насочващия пръст на Джон, Хал бавно започна да избира и издълбава парчета скала. По собствената му преценка, не го правеше добре. Установи, че прави по една дузина срезове, за да разкърти парче скала, което Джон би могъл да извади само с три. Но постепенно с работата, той започна да става малко по-ефикасен и икономичен при използването на горелката, макар че порядъкът, по който Джон вършеше своята работа, продължи да му убягва.

С наближаването на края на смяната, горещината като че ли изсмука силите му и на Хал му трябваха огромни усилия само да вдигне горелката и да се съсредоточи върху разрезите, които Джон му сочеше да прави. Разрезите ставаха все по-несигурни и Хал за пръв път започна да осъзнава опасността от загуба на точния контрол върху горелката, която ако бъдеше размахана безгрижно, докато е включена, би срязала костюми, човешка плът и кости с далеч по-голяма леснина, отколкото скалата — макар че и скалата не бе проблем за нея.

Докато продължаваше да реже, усещаше, че Джон внимателно го наблюдава през прозорчето на шлема си. Джон трябва да знаеше, че изтощението го прави несигурен и сега водачът на бригадата всеки миг щеше да му отнеме горелката. Нещо в Хал се разбунтува. При следващата възможност да отметне шлема си назад, той нарочно пое дълбоко въздух и го издиша по онзи контролиран и бавен начин, по който го бяха учили и Малачи, и Уолтър… и умът му в миг се проясни.

Беше се оставил да обезумее, защото усещаше, че силите му го напускат. Но не по тоя начин го бяха учили да се справя с подобни положения. Имаше техники за работа само с една част от останалата му сила.

Отговорът беше да съсредоточи колкото сила му беше останала върху основното и да не обръща внимание на нищо ненужно. Това беше нещо като съзнателно тунелно виждане, така че да различава максималната част от това, което му бе достъпно от най-малката възможна област. След като отново овладя дишането си, той затвори костюма си, обърна се пак към скалата и остави ума си да се свие по спирала навътре, а зрението му се сви… докато всичко, което виждаше, бяха скалата пред горелката и насочващите го ръце на Джон, а всичко, което чуваше, беше гласът на Джон.

Горещината стана далечна и без значение. Умората престана да съществува, освен като абстрактен феномен. Забоят, самата мина, фактът, че се намира под земята, станаха маловажни и чужди неща. Дори периодите за почивка се превърнаха в кратки и малозначителни моменти, преди отново да се върне пред скалата. Реалната вселена се сви до тази скална повърхност, до горелката и до напътствията на Джон.

Неговият захват върху горелката стана твърд. Разрезите му възстановиха точността и сигурността си. В тази по-малка вселена, настоящата му сила и внимание бяха достатъчни и дори в излишък, за вършената работа. И той работеше…

Изведнъж всички спряха и бутнаха назад шлемовете си, а сетне никой не започна отново. Джон и останалите резачи обърнаха гръб на скалата в забоя. Стъписан, Хал отвори възприятията си и залитна физически, когато светът около него отново се възвърна към живот, а в цялото му тяло избухна проникнала до мозъка на костите умора. Краката му бяха гумени и горелката, която беше помъкнал, без да мисли, наместо да я остави за първия екип през утрешния ден — сякаш тежеше няколко тона. Той я облегна на склона, в който беше оформена рампата, а сетне, напълно изтощен, сам плъзна гръб по склона, докато не се оказа седнал.

Всички се насъбраха около него. Колкото и да е странно, в тълпата бяха Тонина и Уил Нани, които ги бяха оставили преди часове.

— Е — изрече острият глас на Уил, — направи го. Нямаше да повярвам, че можеш, ако не го бях видял с очите си.

— Добре — каза Джон, като гледаше надолу към Хал. — Предполагам, че ставаш. Надявам се, че разбираш, че целият екип ще трябва да те носи на гърба си и да губи продукция, докато не научиш достатъчно, за да изкараш цяла смяна?

— О, я го оставете на мира! — викна Тонина. — Не можете ли да оставите това сега, след като той си спечели мястото?

— Спечелих ли го? — замаян попита Хал.

— Ами, все още ти остава да организираш за бригадата едно събиране на космодрума — каза Дейвис.

Придружаван от всички до скипа, като Тонина от едната и Джон от другата страна действащи като буфери, връщайки го обратно, когато се отклонеше от правата линия, Хал изпита чувство на триумф, което започваше да се надига в него. Той изпита дълбока привързаност към хората наоколо. Най-накрая беше един от тях. Бяха като семейство и той чувстваше всеки един от тях като свой брат или сестра.

— Събирането на космодрума е довечера — обади се нечий непознат глас в натъпкания скип. Явно целият миньорски лагер беше участвал в планирането на неговото изпитание като резач.

— Почакай да станеш водач, ако някога станеш — прошепна Тонина в ухото му, — тогава ще ти се наложи да напиеш цялата тълпа подземни работници в мината.

Откакто бяха оставили забоя, Хал чувстваше, че едва ли са му останали сили да направи каквото и да било, освен да се стовари на леглото си и да спи цяло денонощие. Но щом се върна в общежитието, той взе един душ, облече се за космодрума, и усети, че се връща към живота. Накрая, когато се качиха заедно на влака — бригадата, Тонина и Уил Нани, който очевидно бе допуснат да участва в събирането, защото беше един от актьорите в традиционната комедия, при която на Хал му предлагаха шанс да се пробва като резач — Хал установи, че се чувства както винаги, като се изключи лекото усещане, че е изгубил толкова много тегло, че може да се рее над земята и то без никой да го окуражава.