Гордън Диксън
Последната енциклопедия (13)

Тринадесета глава

Хал седеше в совалката, която го сваляше от орбитата около Хармония в град Крепост. Любопитно е, че в този момент, когато влизаше в един съвършено нов свят, в ума му започнаха да губят реалността си не трите му години на Коби, а четирите дни междузвездно пътуване из Космоса с честите физически шокове от фазовите преходи, които го бяха докарали тук. В самото пътуване беше имало някакво усещане за нереалност, и сега Хал се затрудняваше да мисли за Дружествения свят към който бързо се спускаше, като за реален, макар да знаеше, че съвсем скоро той ще бъде новата му действителност.

Умът му бе запълнен от нещо друго и то изместваше оттам всичко, освен годините, които бяха отминали на Коби. По време на пътуването оттам до Хармония, той за пръв път в живота си ясно разбра защо тримата му възпитатели бяха настояли да отиде в мините и да работи, вместо да се скрие на някой от Новите светове. Съображенията им не бяха просто да го защитят от погледа на Другите, докато стане достатъчно възрастен, за да се защитава сам. Не, най-важният фактор в това решение се криеше в онова, което бяха казали за необходимостта той да порасне, да научи нещо повече за хората, преди да се осмели да се изправи срещу враговете си.

Едва сега, след трите години в миньорския свят, Хал можеше да осъзнае, че е бил — до момента на смъртта на Авдий, Малачи и Уолтър Наставника — парниково растение. Че е бил отглеждан като необикновено момче от необикновени хора. Не бе имал истинския, всекидневен опит или разбиране за обикновените мъже и жени, за хората, които представляваха корените на самата човешка раса — онези, измежду които от време на време се появяваха необикновените хора като самия него, за да бъдат просто взети и използвани за историческите възходи на тяхното време. Преди Коби тези обикновени хора му бяха така непознати, както всички други създания от най-далечните звезди. Техните стремежи не съответстваха на неговите стремежи, скърбите им — на негови скърби, природата им — на негова природа. Неразбирането на тези различия беше неприемлив дефект, защото сега му стана безпощадно ясно, че в годините, които го очакваха, той щеше да се бие именно за тях, а не за надарените като него и като онези, които го бяха възпитали.

Било е нужно той да започне с осъзнаването на своето място сред тия обикновени хора, да се научи да ги разбира и да им съчувства, преди да може да бъде полезен с нещо друго на човечеството като цяло. Защото те съставляваха човечеството. В мините той се бе сблъскал с този факт. Бе го открил в Тонина, в Джон Хейкила, в Сост — във всички тях. Беше намерил незабележими хора, за които бе в състояние да полага грижи и които се грижеха за него — независимо от способностите му. Хора, които в крайна сметка бяха направили бягството му възможно тогава, когато той при всичките му специални таланти би се провалил.

Сега споменът за това бягство пареше на очите му от разкаяние, че никога не бе казал поне на Сост, колко много възрастният човек бе започнал да означава за него. Начинът, по който те се бяха сбогували с него, бе почти делничен. Бяха закарали камионетката на Сост до кораба, в който се намираше сега, уж за да предадат един голям, но лек запечатан пакет, като Хал бе седнал до Сост облечен в сивия работен комбинезон на фрахтовчик. Двамата бяха вкарали заедно пакета през товарния вход на кораба до трюм номер едно и там бяха пресрещнати от главния домакин, който очевидно ги очакваше.

По негово указание Хал свали комбинезона, хвърли го в една кофа за боклук и се сбогува със Сост. Последва домакина до една кабина от дясната страна на кораба, където онзи го вкара и му нареди да не напуска кабината, докато не мине първият фазов преход. Хал се подчини и фактически стоя в кабината си през първата една трета от пътуването. Самотните часове му предложиха възможност да се поупражнява как да се самооформи мислено в личността на човек, плащащ десятък на Възродената Църква на Откровението.

Хал разполагаше с ролевия модел на Авдий, който да използва. Израствайки с тримата си възпитатели, той бе започнал инстинктивно да имитира всеки един от тях. За да се уподоби на Авдий му бе нужно само да си представи, че е Авдий. Само че долу на Хармония номерът щеше да бъде да държи в ума си това въображаемо късче така непрекъснато, че дори в моменти на стрес да не излезе от този характер.

Освен това се поупражнява върху един спътник, който изглежда беше склонен да разговаря с Хал извън най-елементарната размяна на любезности. Този пасажер му отвори очите за една неочаквана опасност. Той беше екзотик и се казваше Амид — дребен, изпъчен старец, който като за екзотик имаше много набраздено лице. Амид се връщаше от Сета, където бе служил като Консул, преподавайки историята на Отцепените култури в Университета на Сета в града, който носеше същото име, както планетата и самия университет.

Както повечето екзотици той се чувстваше в свои води с всички, докато другите пътници за Дружествените светове и по-специално за Хармония бяха вдървени и подозрителни. Освен това, както мнозина преподаватели той обичаше своя предмет и Хал откри, че той е пълен с пленителни исторически анекдоти от историята на Хармония и Асоциация, за които не би допуснал, че е възможно да знае друг, освен някой роден на Дружествените светове, и то само при положение, че е от областта или околията на света, за който се отнасяше анекдота.

— Вярата — му каза Амид на третия ден от излитането от Коби, — в широк смисъл на думата е нещо повече от способността да вярваш. Тя всъщност е концепция за личностно идентифициране с един конкретен и неопровержим вариант на действителността. Истинската вяра е неприкосновена. По определение всичко, което я напада, е не само лъжливо, но и обречено да бъде изобличено като лъжливо. Ето защо имаме мъченици. Върховната заплаха, която може да бъде отправена към някой истински поддръжник на вярата, за да бъде той принуден да промени убежденията си, е заплахата той да бъде напълно унищожен и неговият свят да се отхвърли, като от него не остане нищо. Само че при истинския поддръжник на вярата дори и тази заплаха не успява, тъй като той самият и онова, в което вярва, представляват едно цяло, а по определение онова, в което той вярва, е неунищожимо.

— Но защо да е невъзможно някой, който просто вярва, да бъде също тъй имунизиран срещу унищожаването на неговата лична вселена? — запита Хал.

— Защото простото вярване — щом искаш да дефинираш тази дума отделно — предполага нещо, в което да се вярва. С други думи, нещо, което е различно от вярващия. Казано другояче, ние имаме две неща, които са в партньорска връзка: вярващият и неговото убеждение. Едно партньорство може да се разтрогне. Партньорите могат да се разделят. Докато, както току-що изтъкнах, поддръжникът на вярата е самата вяра. Той и тя представляват не две неща, а едно-единствено. И тъй като той и тя са едно и също нещо, не съществува начин тя да му бъде отнета. Това го прави много силен опонент. Фактически това го прави непобедим противник, тъй като дори смъртта не може да го уязви в най-важната му част.

— Да — съгласи се Хал, като си спомни за Авдий.

— Именно това различие между обикновения вярващ и поддръжника на вярата е нещото, което трябва да се схване, за да могат да бъдат разбрани хората от тази култура. Парадоксално е, че точно това е различието, което е най-трудно за разбиране от страна на някой, който не е от Дружествените светове — също както интимните паралелни връзки на екзотици и дорсай са най-трудните за схващане от страна на хора, които не са от тези култури. Във всяка от тези култури имаме една обикновена човешка способност — за вяра, смелост или прозрение — доведена до почти инстинктивно равнище на реагиране.

Припомняйки си този разговор сега, когато совалката наближаваше мястото за приземяване, Хал се помъчи да приложи разграничението, за което бе говорил Амид, към онова, което му бе известно за характера на дружествениците. Не му беше лесно, тъй като всичко, което знаеше по въпроса какво прави дружественика — дружественик, беше усвоено направо от него, докато бе наблюдавал Авдий през периода на своето израстване. Накратко казано, Хал знаеше какво ще направи Авдий почти във всяка ситуация, но не бе много наясно защо Авдий ще направи точно това. Всъщност Хал беше в положението на човек, който може да управлява някаква машина, но няма никаква представа защо и как работи тя.

Докато совалката кацаше, той си взе бележка наум, ако не друго, поне да не допуска да изпадне в самодоволство от факта, че хората тук може би първоначално лесно ще го възприемат като един от тях. Щеше да му се наложи да прави съзнателни усилия да наблюдава и изучава хората около себе си, независимо от всички заложби, които вече имаше да играе избраната от него роля. В противен случай можеше да свърши с това да направи грешен ход, без дори да разбере, че го е направил. А резултатите от такъв погрешен ход можеха да доведат до уличаването му без предупреждение.

Пътниците напуснаха совалката и се озоваха в тесен тунел, който се виеше известно време, преди да ги отведе до редица стаи, където щяха да бъдат разпределени според вида на личните документи, които носеха. Като човек с документи от Хармония, Хал бе вкаран заедно с две дузини други дружественици в последната поред стая. Вътре имаше няколко бюра, зад които седяха чиновници от имиграционната служба.

Хал бе малко встрани, за да се окаже първи на най-близката маса. Току пред него стоеше крехък, строен чернокож младеж. Около всяко бюро имаше заглушителна зона, а Хал бе застанал под такъв ъгъл както спрямо своя спътник, така и спрямо чиновника, че четенето по устните бе твърде затруднено, поради което нямаше никакъв начин да разбере предварително някой от въпросите, които могат да му зададат.

Накрая мъжът пред него бе насочен към едно пространство, оградено с висока два метра телена мрежа с няколко истински стола с прав гръб, охранявано от набит сержант на средна възраст в черна униформа на местната милиция.

Чернокожият младеж седна там на един от столовете, а чиновникът кимна на Хал да се приближи до бюрото му.

— Документите? — каза чиновникът, когато Хал седна.

Хал му ги даде и чиновникът ги прехвърли.

— Откога не сте идвали на Хармония? — запита той.

Хал прие като добър знак, че другият човек не се бе обърнал към него с напевната реч на ултрафанатиците сред дружествениците. Това можеше да означава, че чиновникът е от по-разумния сорт обитаващи този свят. Във всеки случай, той разполагаше с готов отговор, тъй като беше проучил документите, които носеше.

— Горе-долу четири и половина стандартни години.

Чиновникът събра документите в едно и му ги върна.

— Почакайте там — рече той, като кимна към ограденото пространство.

Хал бавно взе документите. Никой друг от местните дружественици, освен тъмнокожия младеж не бе изпратен да чака. Останалите от другите бюра до един бяха насочвани напред, към втора врата, водеща извън помещението.

— Може ли да попитам защо? — каза той, като се изправи.

— Проверяваме всеки, който е бил повече от три години навън.

Докато отиваше към ограденото място, Хал помрачня. Трябваше да се сети за това. Сост също трябваше да го предупреди. Не, не беше честно да укорява Сост, който нямаше откъде да знае, че трябва да положи специални усилия, за да набави документи на дружественик, който е отсъствал по-малко от три години от собствения си роден свят. Естествено, че беше по-вероятно документите, с които борави Дженисон да бъдат стари.

Той седна срещу тъмнокожия под бдителния поглед на милиционера. Стори му се, че за част от секундата тъмнокожият човек му хвърли странен поглед, а сетне очите му отново гледаха някъде неопределено. Щеше лесно да повярва, че другият изобщо не го е погледнал, ако един от първите уроци на Малачи не беше за изкуството да наблюдаваш. Сега Хал прехвърли наум последните няколко минути от видяното и паметта му извади наяве без никакво съмнение краткия миг, в който очите на другия човек бяха срещнали неговите.

Това би могло да не означава нищо — или много. Хал се облегна на твърдия изправен стол и остави тялото си да се отпусне. Времето минаваше — повече от един стандартен час. В края на този час помещението се изпразни от неговите спътници, като се изключи онези в ограденото пространство, а там сега се намираха петима души, включително и той самият. Другите трима бяха с нищо неотличаващи се хора, очевидно дружественици, като всички бяха поне с двадесет години по-възрастни от Хал и чернокожия младеж.

— Хайде сега всички вие — носово изгъгна милиционерът, — елате. Оттук.

Изведоха ги от ограденото пространство и от помещението, където бяха досега по един къс коридор към подземен гараж с чакащ автобус. Бусът изсъска с перките си и те изпълзяха от гаража, за да изскочат сред нощните улици на Крепост. Валеше и по прозорците на автобуса течаха ручейчета, замазващи сивите контури на фасадите на сградите, край които минаваха под оскъдната жълтеникава светлина на уличните лампи. Пътуваха малко по-малко от половин час, а сетне влязоха в друг вътрешен гараж под равнището на улицата.

От автобуса в гаража ги отведоха по стълбище в нещо, което на пръв поглед изглеждаше като административна сграда. Взеха им документите и последва ново дълго чакане на същите прави столове в някаква чакалня, като единственото им развлечение бяха разходките под погледа на техния пазач до чешмата на едната стена и до тоалетната на другата. После един по един бяха извикани във вътрешни помещения, в които имаше само по едно бюро и по един човек зад него. Отново извикаха тъмнокожия младеж преди Хал.

Когато дойде и неговият ред, Хал седна пред едно бюро срещу дребен, оплешивяващ мъж с яйцевидно лице, немигащи очи и физиономия, с почти лишена от устни уста. Сивият човек взе от бюрото някакви документи, в които Хал позна своите, и ги прочете със скорост, която накара Хал да заподозре, че той вече е бил запознат със съдържанието им. Онзи остави документите обратно и погледна Хал от дистанцията на бюрократ.

— Вашето име?

— Хауърд Обичан Иманюелсън.

— Вие се причислявате във Възродената Църква на Откровението и сте роден в тази църква преди двадесет и три, запетая четири стандартни години, в село Предприемчивост?

— Да — рече Хал.

— Баща ви и майка ви също ли са се причислявали към тази църква?

— Да.

— Вие продължавате ли да имате добра репутация като член на тази църква?

— Така е — каза Хал, — по Божията милост.

— И току-що сте се върнали от четиригодишна работа извън планетата като семантичен симултанен преводач, бидейки наеман от различни нецърковни…

Разпитът продължи, следвайки фактите от живота на Хауърд Иманюелсън както бяха изложени в документите, които носеше Хал. Щом изчерпа темата, следователят бутна настрани документите и се втренчи в Хал с нетрепващите си очи.

— Спазвате ли редовно времената за молитва? — запита той.

Хал очакваше подобен въпрос.

— Доколкото мога — отговори той. — Когато пътуваш като мен сред ония, които не познават Словото, невинаги е лесно да спазваш редовно часовете за молитва.

— Леснината — заяви следователят, — не е пътят към Господа.

— Зная — каза Хал. — Не по-зле от вас знам фактът, че трудността да се спазват часовете за молитва не е извинение за опущението им. Така че аз се научих да общувам вътрешно с Него в обичайните времена за устна молитва.

Горната устна на сивия човечец като че леко се изви, но тя беше тъй тънка, че Хал нямаше как да бъде сигурен.

— Колко пъти дневно са вашите времена на молитва — искам да кажа, когато ви е удобно да се молите?

Хал бързо помисли. Той не знаеше сектантските правила на Възродената Църква на Откровението. Но ако тя бе църква от района на Северния Стар континент, където се намираше Предприемчивост, вероятно тя ще е по-скоро от тъй наречената Стара традиция, а не от Новата. Във всеки случай, както гласеше поговорката, всеки дружественик си има собствена църква.

— Седем.

— Седем? — Следователят запази тона и лицето си безизразни, обаче Хал внезапно заподозря, че разговаря с някой от ония, които се придържат към Новата традиция и вярват, че да отправяш повече от четири редовни молитви на ден е арогантно и суетно.

— Утринна и хвалебна, прима, терца, секста, нона, вечерня и късна вечерня — каза Хал.

Той забеляза, че докато изреждаше латинските названия, на лицето на човека пред него се изписа озлобление, което не можеше да се сбърка с нищо друго. Беше рисковано да прави такова нещо, но пък би било непростимо, ако не се счепква с почти всеки друг дружественик по детайлите на религиозната догма или съблюдаването на ритуалите. В същото време Хал не желаеше да предизвиква когото и да било тъй силно, че да му даде лични основания да направи условията и резултатите от това интервю по-сурови, отколкото биха били другояче.

— Да — остро отбеляза следователят. — Само че, въпреки всички тия пищни имена вие се молите тайно, като страхливец. Може би принадлежите към оная анатема, онзи нов култ сред нашите грешни младежи, дето претендира и вярва, че стига да живееш с Господа и Неговите цели на ум, то молитвата е ненужна. Тук между нас току-що пристигна един велик учител, който може да ти покаже погрешността на този път… — Тонът на гласа му се извиси. Той рязко млъкна и изтри устни с една сгъната бяла кърпичка. — Имали ли сте много контакти с други вярващи лица по време на вашите години сред безбожниците? — запита той с по-овладян глас.

— Естеството на моята работа е такова — отговори Хал, — че имах малко контакти с когото и да било от Дружествените светове. По необходимост моите връзки са с хората от планетите, за които работя.

— Но вие сте срещали и познавате и други хора от Хармония или Асоциация?

— Малцина — каза Хал. — Мисля, че дори не мога да си спомня имената им.

— Нима? Може би можете да си спомните някои от имената. Сещате ли се да сте се срещали с някои от ония, които се самоназовават като Деца на Гнева или Деца на Божия Гняв?

— От време на… — започна Хал, но следователят го прекъсна.

— Нямам предвид просто ония, които само понякога признават, че са заслужено забравени от Бога. Говоря за ония, дето са приели това нечестиво име за себе си като организация, която е противна на Божиите църкви и Божиите заповеди.

Хал поклати глава.

— Не — отвърна. — Не, никога не съм чувал за тях.

— Странно — този път тънката горна устна се подви съвсем видимо, — че толкова много пътувал човек може да е такъв невежа относно бича, който е размахан над света, гдето се е родил. Нима през всички тия години не сте срещнали никой от Хармония или Асоциация, който да е споменал Децата на Гнева?

— Не — каза Хал.

— Виждам, че Сатаната е обладал езика ви. — Следователят натисна един от поредицата бутони на бюрото. — Може би като поразмислите, ще освежите паметта си. Сега можете да тръгвате.

Хал стана и посегна за документите си, ала сивият човек отвори едно чекмедже на бюрото си и ги насмете там. Хал се обърна да си ходи, но щом стигна до вратата, откри, че свободата, която му даваше това разрешение, се простираше до там. Един въоръжен милиционер в униформа го пое и го поведе из сградата.

Двамата минаха през няколко етажа и през сума ти коридори, за да стигнат до нещо, което сега започна да прилича по-силно на затвор, отколкото на административна сграда. Като минаха през две тежки заключени врати, те стигнаха до едно бюро, зад което седеше друг милиционер; и тук всякакви илюзии, че това е нещо друго, а не затвор, приключиха. Взеха личните вещи на Хал, които той носеше, претърсиха го дали не носи нещо, за което не е съобщил, а сетне пазачът зад бюрото го поведе през още няколко коридора до последната тежка метална врата, която очевидно се заключваше и отключваше само от външната страна.

— Мога ли да получа нещо за ядене? — попита Хал, когато пазачът отвори вратата и му направи знак да влезе вътре. — Не съм ял нищо, откакто кацнахме…

— Утрешното ядене ще дойде утре — каза пазачът. — Влизай!

Хал се подчини и чу как вратата се тресна и заключи зад гърба му.

Бяха го тикнали в една голяма стая или килия с тесни пейки, прикрепени към голите бетонни стени. Подът също беше от гол бетон с един незатулен нужник, състоящ се от седалка, писоар и мивка, който заемаше единия ъгъл. В клетката нямаше нищо друго за отбелязване, освен двукрилия прозорец на два метра над пода, който се намираше на стената срещу вратата, и един съкилийник за компания.