Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (7)

7

— Направи ми една услуга — каза Мати. — Намери Карл и му кажи да посрещне обедния ферибот. Доколкото познавам Гиди, сигурно ще остави колата си на някой паркинг, преди да се качи на ферибота, защото се страхува да пътува с колата си през водата.

Сара се запита дали тя не се опитва целенасочено да я изпречва пред погледа на Карл. Като се има предвид, че старата жена винаги лично даваше нарежданията си на своите подчинени, изглеждаше странно да натоварва нея с тази задача.

Карл беше край къщата. Режеше цветя и внимателно ги поставяше в кошница. Младата жена го наблюдава известно време, после попита:

— За какво са тези цветя?

— По дяволите! Отново ти! За масата са. Разбра ли?

— Момче! — насила се усмихна Сара. — Наистина обичаш да си сред хората, нали? Мати иска да посрещнеш обедния ферибот и да вземеш Гиди и Матю.

— Чудесно. Нещо друго?

— Нищо — отвърна и му направи знак да замълчи. — Зная какво ще ми кажеш: „Сега се разкарай! Остави ме да си гледам работата“. — Обърна се, мърморейки под носа си: — Какъв негодник!

— Хей! — спря я той.

— Какво? — Извърна се и срещна погледа му. — Сам ли искаш да го кажеш?

Погледът му бе унищожителен.

— Искаш ли рози за стаята си?

Сара се стъписа и колебливо отвърна:

— Защо не?

— Добре. — Мъжът отново защрака с градинарските си ножици.

Тя не измисли какво друго да каже, затова тръгна към къщата. Отвори вратата на кухнята. Мати и Бони седяха до масата и господарката определяше менюто за уикенда, поглеждайки често стария часовник на ръката си. Сара си сипа кафе.

— Ще се кача на тавана за два часа — уведоми ги Мати. — Бони, напомни на Глория да сложи чисти чаршафи в двете гостни и да добави още една голяма кърпа в банята на Гиди.

— Ще искаш ли нещо от мен? — попита я секретарката, щом тя се надигна от стола си.

Старата жена я изгледа изпитателно и каза:

— Да. Ела с мен.

Когато се озоваха в таванската стая, й посочи креслото и каза:

— Седни тук.

Сара направи каквото й беше казано. Беше изумена.

— Отпусни се и се чувствай удобно — посъветва я Мати и постави чист лист върху статива.

— Ще ме рисуваш ли?

— Ще се опитам. — Започна да остри няколко молива и сякаш между другото попита: — Що за човек беше съпругът ти?

— Какво по-точно те интересува?

— Всичко. — Старата жена почти незабележимо се усмихна и навлече широка блуза.

Справедливо беше, помисли си Сара, наблюдавайки я как нарежда моливите, въглена, мастилото и няколко четки в права редица върху близката маса.

— Беше изключителен негодник — започна, а господарката й избра един молив, загледа се в лицето й и после започна да рисува. — Числеше се към негодниците от средната класа, които имат навика да командват. В началото се преструваше на влюбен и на много чувствителен. Но не беше така. Наистина не мога да си обясня защо се занимаваше с мен. Не може да се каже, че му беше трудно да си намери жена. Беше симпатичен, по един особен румънски начин.

Мати избухна в смях.

— Румънец ли беше?

— Не, просто така си мислех за него. Запознахме се на едно парти. Беше сумрачно, горяха свещи… такива работи. Вероятно в тъмното си е помислил, че изглеждам добре. Не зная. Кой може да каже какво става в главата на един мъж? Аз всъщност не бях кой знае колко влюбена. Сигурно затова той беше така настоятелен. Струва ми се, че мъжете полудяват по жени, които не проявяват особен интерес към тях. Не беше много зле в леглото, но беше от този тип мъже, които смятат, че мозъкът на жените се намира между краката им.

Ръката на Мати бързо се движеше върху листа.

— А така ли е наистина? — усмихна се тя.

— Казах ти, че всичко продължи само една година и приключи за двадесет минути. Беше най-големият простак, който някога съм познавала. Не мога да си обясня защо изобщо се омъжих за него. Мъжете са такива негодници!

— Не си спомням кой го е казал, но ще го повторя: „Мъжете са просто малки момченца с пари“.

Беше ред на Сара да се разсмее.

— Добре казано. Ще го запомня.

— Нали? — Отново спря и се загледа в модела си. — Имаш хубави черти. Защо, за бога, не направиш нещо за себе си?

— Вече направих! Нали се подстригах и си купих нови дрехи? Какво още да направя?

— Да подчертаеш това, което имаш. Използвай малко грим. Да не би да се числиш към някоя секта, която забранява използването на козметика?

— Не, разбира се. Изобщо не съм религиозна.

— Казвал ли ти е някога някой, че не си хубава? — неочаквано попита Мати.

— Не точно. — Започваше да се чувства неловко.

— От личен опит знам, че някои привлекателни жени подценяват външността си или заради религиозни убеждения, или защото някой някога е казал нещо, с което ги е засегнал на тази тема. Съпругът ти ли беше?

— Отчасти — призна тя. Имаше чувството, че приближава все по-близо и по-близо до огъня.

— Ужасната мащеха! — Възрастната жена вдигна поглед, за да види реакцията й. — Права съм, нали?

— Не искам да я използвам като извинение за това, което съм сега.

— Какво ти казваше? — Отново насочи вниманието си към рисунката.

— Да не искаш да ме разстроиш?

— Съвсем не. Опитвам се да разбера защо упорстваш да изглеждаш като монахиня от ордена на Кармелитите.

— Много ти благодаря.

— Не се цупи! Кажи ми какво ти е казвала!

Сара глухо отвърна:

— Казваше ми, че трябва да бъда щастлива, ако някой мъж ме погледне, защото съм ужасно безлична. Нещо по-лошо. Не просто безлична, а скучна и непривлекателна.

— И ти й повярва.

— Ти също щеше да повярваш, ако някой непрекъснато, и то в продължение на години, ти повтаря, че никой няма да те поиска, защото си грозна.

— Каква кучка! — разпалено извика Мати. — По същия начин ли се отнасяше и към сестра ти?

Стоплена от съчувствието й, Сара отвърна:

— Не би могла. Сестра ми е красива.

— Ти също! — Тя ядосано захвърли молива си. — Стой тук и не мърдай! Ще се върна веднага.

Минаха почти десет минути, преди да се появи отново с малка козметична чантичка.

— Ела тук! — нареди тя и застана до прозореца. — Божичко! — Обърна лицето й към светлината. — Безлична! Добре. Можеш ли да стоиш мирно?

— Разбира се, че мога.

— Добре! — Постави чантичката на перваза, отвори я, намери това, което й беше необходимо, и започна да поставя грим по лицето на Сара с такава прецизност, с каквато допреди малко рисуваше. Младата жена нямаше търпение да види рисунката. След пет минути Мати й подаде спирала и огледалце и каза:

— Сложи си малко!

— Не съм свикнала.

— Господи! Всичко ли ще трябва аз да направя?! — Накара я да погледне право напред, а после нагоре, докато слагаше туш на миглите й. Накрая каза: — Щеше да е по-добре, ако си я беше сложила сама, но и така не е зле. Иди и се погледни в голямото огледало.

Сара изпълни нареждането и първата й реакция беше да се засмее.

— Какво толкова смешно има? — ядоса се Мати.

— Нищо. Просто не съм свикнала със себе си…

— Започваш да се държиш като някое глупаво момиченце и ще те изхвърля от тук! Изглеждаш като красива жена, а не като прислужница.

— Защо си толкова загрижена за външния ми вид?

— Започваш да ми лазиш по нервите! Аз съм художничка, идиотко такава! Обичам да се заобикалям с хубави неща. Сигурно си забелязала, че всички от персонала ми са красиви хора.

Това бе истина, Бони, въпреки че беше пълна, имаше прекрасно лице с фини черти и огромни кафяви очи. Глория беше висока мулатка с учудващо добра външност. И въпреки че не й се щеше, трябваше да признае, че Карл също беше привлекателен по един особен, първичен начин.

— Спокойно мога да заявя, че съм максималистка. Стремя се винаги към най-доброто — каза Мати и отиде да вдигне молива си. — И донякъде — сноб. Но ако трябва всеки ден да гледам нечии лица, то предпочитам те да са красиви. Мислиш ли, че щях да те наема, ако не те смятах за красива? И кой разбира повече от това — аз или проклетата ти мащеха?

— Мислех, че ме наемаш заради моята квалификация и защото съм ти направила огромно впечатление при първата ни среща — нахално отвърна Сара.

— Сядай! Още не съм свършила с теб.

— Като изключим последните шест години, винаги ли си рисувала?

— Никога не съм преставала. Сега стой кротко. Работя върху лицето ти.

 

 

Сякаш водена от някакъв вътрешен радар, Мати излезе на верандата в момента, в който старият линкълн зави по алеята. Сара наблюдаваше през прозореца на всекидневната как старата жена застава в единия край на стълбището. Колата спря, вратите й се отвориха и синовете на Мати излязоха. Тя я беше предупредила, но Сара не беше подготвена за голямата разлика между двамата. Гиди, висок и хубав, с озарено от усмивка лице, се втурна към верандата.

— Изглеждаш божествено, скъпа моя! — възкликна той, вдигна майка си и се завъртя с нея, после я целуна по страните.

Матю беше по-нисък, носеше очила. Лицето му се загрозяваше от израза на досада, изписан върху него. Той се изкачи по стъпалата, каза „майко“ и се остави да бъде прегърнат. Забравил по-малкия си брат, Гиди се суетеше около майка си:

— Харесвам роклята ти, скъпа моя. Страхотна е! Не зная как го правиш! — Хвана Мати за ръката и я поведе навътре. — Искам да науча всички клюки, всичко. Надявам се… — Той спря за миг. Погледът му беше попаднал на Сара. Протегна ръка към нея и се усмихна. — Вие сте Сара, предполагам. Какво чудо, че най-накрая се срещаме.

Тя пое ръката му. Намираше го за непосредствен и достъпен.

— Аз също се радвам, че най-после се запознах с вас.

Матю възпитано се спря и зачака да бъде представен. Брат му и майка му вече се бяха настанили на дивана, така че Сара подаде ръка и каза:

— Здравейте, аз съм Сара.

Ръката му беше суха и крехка като на старец. Очите му се спряха върху нея само за миг, преди той да се отправи към едно от креслата, сякаш за да стои близо до Гиди, да не би той да се опита да открадне часовника на майка им, когато никой не го гледа.

Карл внесе багажа. Размени бърз поглед със Сара и излезе. Секретарката остана до прозореца, заинтригувана от семейството. Гиди вече беше успял да разсмее майка си, а Матю седеше нацупен. Карл се върна, отново погледна към нея и отиде да прибере колата в гаража. Сара незабелязано се отпусна върху най-близкия стол.

— Още ли не са го открили? — питаше Мати.

— Скъпа моя, той сякаш е изчезнал от лицето на земята. А знаеш ли каква фиеста се задава тези дни? Направо ми иде да го убия!

— Той поне направи наистина опит да убие теб — сухо подметна Матю.

— Не знаеш и половината от това, което се случи. Цели три седмици трябваше да се мажа с „Дермабленд“, за да прикривам белезите си.

— Какво, по дяволите, е „Дермабленд“? — попита Матю.

— Водоустойчив фон дьо тен — обясни брат му — за хора с белези, петна и други дефекти по кожата. Има дори специален за крака, в случай, че искаш да прикриеш разширените си вени, скъпи.

— Нямам разширени вени.

— О, май сме в лошо настроение! — Гиди махна с ръка и отново се обърна към майка си. — Кога ще се върнеш в града? Има толкова нови страхотни ресторанти, в които умирам да те заведа. И най-малко шест представления, които просто трябва да се видят! А и започвам да се чувствам виновен, че живея сам в онзи огромен мавзолей. Все ми обещаваш, че ще дойдеш да живееш при мен, но още не си го направила. Нямаше да купя такова огромно жилище, ако не беше ми обещала, че ще се преместиш при мен.

— Едва ли си сам — намеси се намръщено Матю. — Сигурен съм, че отдавна си намерил заместник на скъпичкия Хърли.

— Колко си гаден! Трябва ли винаги да си толкова противен?

— А ти трябва ли винаги да си толкова обратен?

— Нещо за пиене? — предложи Мати и погледна към Сара, която веднага скочи.

— Да, нека ви донеса — каза тя.

— О, скъпа, обожавам „Перие“ — усмихна се Гиди. — Ако нямаш нищо против. Рокличката ти е много сладка.

— Благодаря. Мати, какво да донеса за теб?

— Нещо кафяво, двойно и без лед.

— А на вас? — обърна се към Матю.

— Има ли сварено кафе?

— Ще проверя.

— Ако няма готово, не се притеснявайте.

Гиди поднесе огънче към цигарата на майка си, после към своята. Матю веднага започна да протестира.

— И двамата ще умрете от рак на гърлото, да не говорим, че ме принуждавате да гълтам дима от цигарите ви.

— Успокой се, скъпи — кротко отвърна брат му. — Ще умреш от стрес много преди някой от нас. — После се обърна към Мати. — Заяждаше се през целия път. Ако не с пушенето, то с шофирането ми — според него съм прекалено предпазлив. А когато не се заяждаше с пушенето и шофирането ми, тогава се дразнеше от музиката, която избирах, или от дрехите ми. Обожавам този костюм. Нали и на теб ти харесва, скъпа моя? Честно? От бутик на Джани Версаче е и няма да ти казвам колко струва!

— Наистина ми харесва — каза Мати и огледа снежнобелия чудесно скроен костюм на по-големия си син. — Двамата с тебе приличаме на мисионери.

Те звънко се засмяха. Матю смъкна ръкавите на карираното си сако, купено от магазин за конфекция, и многозначително каза:

— Обади ми се счетоводителят ти. Откога си започнала да харчиш повече от шестстотин долара за бои и други подобни материали и да поръчваш да ти ги изпращат по куриер тук?

Гиди промърмори, когато Сара се появи с каничка и чашка за кафе и постави нещата пред Матю, а после тръгна към бара, за да изпълни другите поръчки.

Без да откъсва очи от сина си, Мати протегна ръка към телефона и набра по памет някакъв номер.

— Бихте ли извикали съпруга си? — каза тя. — Обажда се Мати Силвестър. — Изчака няколко секунди, после продължи: — Джордж, ако още веднъж обсъждаш със синовете ми моите разходи, ще те уволня. Ясно ли е? Не, твоето обяснение не ме интересува. Направи го още веднъж и ще си намеря счетоводител, който умее да си държи езика зад зъбите. А ти ще прекараш остатъка от живота си на някой малък остров в Карибско море и ще се опитваш да преживяваш от подреждане на бали с памук, който местните събират всеки ден.

Тресна слушалката, върна телефона на масата и се наклони напред, облягайки се с една ръка на дивана.

— И утре да умра, Матю, пак няма да можеш да се разпореждаш с парите ми. Никога няма да можеш да определяш правилата в това семейство. В бъдеще остави счетоводителя ми на мира. Предупреждавам те — или ще спреш да се месиш, или ще те изключа от завещанието си. Непрекъснато се опитваш да играеш ролята на проклетия си баща по причини, които не са ми известни, но не ми харесваш достатъчно, за да търпя твоето цупене, предубежденията ти спрямо брат ти и постоянната ти намеса в личните ми дела. Веднъж вече съм минала през цялата тази мръсотия, много благодаря. Какво, в името на всичко свято, те кара да мислиш, че ще се съглася на такова нещо отново? Ясна ли съм?

— Напълно — лаконично отвърна той.

Сара поднесе напитките и се върна на стола си.

— Не можеш ли понякога да бъдеш приятен? — попита старата жена по-малкия си син.

— Защо просто не си отида? — Матю стана.

— Както искаш — равнодушно отвърна Мати. — Ако смяташ през цялото време да бъдеш толкова досаден, бих предпочела да си заминеш. За пръв път от седем месеца си правиш труда да ме видиш. Все някак си ще преживея отсъствието ти.

— Никога не те е било грижа за мен — обвинително каза той. Заприлича на твърде високо, леко закръглено дете.

— Това е, защото с държанието си настройваш хората срещу себе си — отвърна му Мати. — Седни, пий си кафето и се помъчи да се държиш цивилизовано.

Последва неколкоминутно мълчание. Гиди си пиеше перието, Мати на един дъх преполови чашата си, а Матю се зае да прибавя сметана и захар към кафето си. Накрая, за да разведри обстановката, Сара се обърна към Гиди:

— Разбрах, че имате чудесен нощен клуб.

Той засия.

— Трябва да дойдете, Сара. Ако този дракон тук ви даде един почивен ден, за да се върнете поне за малко към истинския живот, ще ми бъде приятно да бъдете моя гостенка някоя вечер.

— На мен също — увери го тя. С всяка измината минута го намираше все по-очарователен — точно както Мати й беше обещала. Въпреки превзетия си говор той я поразяваше с пълната си искреност и непреодолимото си желание да бъде харесан.

— Няма нищо опасно, но някои от номерата наистина си ги бива. Скъпа моя — обърна се към майка си той, — помниш ли Рита?

— Коя е Рита? — попита тя, опитвайки се да овладее гнева си.

— Скъпа, но ти хареса Рита! Не си ли спомняш? Тя изпълнява всички песни. — Той обясни на Сара: — Тя действително пее. Не съм пристрастен. И е направо божествена. Също и красива.

— О, спомням си — усмихна се Мати. — Добра е. Наистина си мислех, че е жена — обърна се към секретарката си тя. — Определено е красив.

Настроението се повиши. Допиваха питиетата си, когато в стаята надникна Бони и съобщи, че обядът е сервиран.

Изглежда, настроението на Матю беше в правопропорционална зависимост от количеството храна, което поглъщаше. Към края на обяда той почти беше загубил първоначалната си враждебност и ентусиазирано посвещаваше Сара в предимствата на застраховките живот. Тя любезно се преструваше на заинтересована и търпеливо слушаше обясненията му за приходите и разходите на някаква огромна корпорация, в която беше започнал работа. Беше трудно да следи мисълта му и много досадно, но чувстваше, че трябва да му обръща внимание, дори само заради Мати и Гиди, които от другата страна на масата увлечено си шепнеха — явно водеха някакъв строго секретен разговор.

След обяда Матю с прозявка обяви, че отива да си подремне. Гиди предложи на останалите да поплуват и Мати веднага се съгласи. Уговориха се да си облекат бански костюми и да се чакат на верандата. Сара също отиде да се преоблече. Щом влезе в стаята си, първото нещо, което видя, бяха розите. Очите й постоянно се връщаха към прекрасните цветя, докато сваляше роклята си и я поставяше на закачалката, после облече къси памучни панталони и широка фланелка. Обу сандалите си, затвори очи и отново вдъхна от аромата на розите. После тръгна да търси Карл, за да му благодари.

Не можа да го открие никъде. Когато влезе в кухнята и попита Бони, тя отвърна:

— Сигурно е в апартамента си. Провери там.

Той живееше над гаража и Сара се поколеба дали да го безпокои там. Беше в състояние да я изхвърли надолу по стълбите чак от другата страна на гаража. Независимо от това реши да отиде, да му каже само „благодаря“, после да се върне в стаята си и да почете малко. Би могла да отиде с велосипед до централния магазин и да си купи сладолед.

Тя почука. Карл приближи и й заговори през стъклото, без да отваря вратата.

— Искаш ли нещо?

— Искам да ти благодаря за розите. Прекрасни са.

За нейна голяма изненада той отвори вратата и каза:

— Ще влезеш ли?

— Да.

— Искаш ли бира или нещо друго за пиене? — попита Карл и тръгна бос по дървения под.

— Не, благодаря.

Той отвори малък хладилник, извади кутия бира, отвори я и се настани в едно от старите ракитови кресла, като посочи отсрещното на неочакваната си гостенка:

— Не съм много сигурна, че ще седна. Откъде да знам дали няма да ме изстреляш с бейзболна бухалка навън или нещо от този род?

Той се засмя и повтори поканата.

— Седни.

Сара седна и огледа наоколо. Нямаше много мебели — двете кресла, на които седяха, маса за кафе и ниска етажерка, отрупана с евтини романи. На най-широката имаше стар касетофон и много касети. Вратата към спалнята беше отворена и тя зърна неоправеното легло.

— Защо изведнъж реши да се държиш приятелски?

Карл прехвърли крак през страничната облегалка на креслото и запали цигара.

— Защо трябваше да казваш на Мати, че грубо съм те разкарал?

— Защото наистина го направи.

— Да не би да си някое малко дете, което вечно бяга да търси помощ от майка си? Не можеш ли сама да разрешиш проблемите си? — Говореше безстрастно, сякаш наистина се опитваше просто да потърси обяснение.

— Не смятам, че ти можеш да бъдеш проблем.

— Така ли? Защо тогава каза на Мати?

— Да не би да ме покани, за да се караме?

— Не, чудех се защо, след като ме прати по дяволите, си почувствала необходимост да споделиш с нея.

— Не знам защо. Разбра ли? Приказвахме си и тя вероятно нещо ме е попитала. Не си спомням.

— Сигурна ли си, че не искаш бира?

— Да, благодаря.

Карл се изправи и Сара се разтревожи, но той просто каза:

— Искаш ли да ти пусна нещо?

— Каква музика имаш?

— Мантовани — отвърна й саркастично.

— Моля. Можеш да избираш между „Дед“, „Пинк Флойд“, „Лед Цепелин“, Боб Марли, „Игълс“, „Бийтълс“ или Фил Колинс.

— Фил Колинс — отвърна тя.

Той пусна касетата и се върна на мястото си.

— И така — започна, като отпи от бирата си, — от какво се криеш?

— Трябва ли непременно да се крия от нещо? Това да не е изискване към работата ми?

— Предполагам. Иначе защо ще се съгласиш да живееш с някаква възрастна жена, която не излиза почти никъде?

— Наистина ли така мислиш за Мати?

— Това е истината, а не моето виждане за нея. Последните й шест секретарки напускаха или защото се отегчаваха, или защото тя се отегчаваше от тях и ги уволняваше.

— Нима? Аз не се отегчавам. Нито пък мисля, че тя ме намира за досадна.

— Гримът много ти отива — подхвърли Карл и взе цигара. — Трябва по-често да се гримираш.

— Благодаря — сухо отвърна тя. Когато беше насаме с мъж, се чувстваше неловко.

— Винаги ли си така нервна?

— Не съм нервна.

— Чудесно. Не си нервна. Новата прическа също ти отива. Още шест месеца и Мати ще те превърне в дебютантка.

— Откъде знаеш, че промяната във външния ми вид е нейна идея?

— Защото през тези шест месеца си мислеше, че изглеждаш добре с вид на зубрачка. Сега изведнъж се промени. Доколкото познавам Мати, сигурно ти е казала нещо и за да й докажеш, че не си тъпачка, си се подстригала, купила си си нови дрехи и си започнала да си слагаш грим. Греша ли?

— Не. — Облиза пресъхвалите си устни. Съжаляваше, че се е държала толкова предизвикателно.

— Извини ме, ако напоследък съм бил груб с теб. Жените ме карат да се чувствам нервен.

— В момента не ми изглеждаш нервен.

— У дома съм си.

— Значи смяташ, че всичко извън апартамента ти е на Мати?

— Нещо такова.

— Разбирам — неубедително отвърна Сара.

— Колко време е минало?

— От какво?

— Откакто си го правила за последен път.

— Господи! Не е твоя работа.

— Що се отнася до мен, не съм го правил от сто и десет години. Като те гледам, предполагам, че за теб са сто.

Въпреки притеснението си тя се засмя.

— Има ли някакво значение?

— Сигурно. Защо иначе ще идваш тук?

— Да ти благодаря за розите.

— Дойде, защото си мислеше, че може би ще ти хареса да бъдеш с мен. И няма да сбъркаш. Ако се опиташ да бъдеш искрена пред себе си, ще видиш, че съм прав. Единственият проблем е, че ме плашиш.

— Плаша те? Защо?

— Заради онези сто и десет години. Може да съм забравил как се прави. Пък и никога не съм бил кой знае колко добър в тези работи.

— Може би ще е по-добре да си вървя.

— Не, недей. Можем да опитаме и ако опитът излезе неуспешен, ще забравим за него и ще продължим да се ругаем един друг. — Той смачка цигарата си, остави бирата, стана и тръгна към спалнята. — Хайде — подхвърли през рамо, — най-малкото можем да сме сигурни, че няма да се заразим от СПИН или от някоя друга съвременна болест.

— Божичко! — прошепна Сара и погледна към вратата. Веднага трябваше да се махне от тук. Но докато си мислеше това, стана и последва Карл.