Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (10)

10

Сара се върна в стаята си и дълго гледа през прозореца. Изглежда, безсънието на Мати беше заразително. Откакто беше открила, че старата жена прекарва почти всички нощи на терасата, й се струваше, че трябва да бъде на разположение. Дори когато си лягаше след полунощ, често се събуждаше към два-три часа и слизаше тихо до стаята на Мати. Ако вратата беше отворена, това със сигурност означаваше, че старата жена е будна и седи на терасата. В противен случай Сара се връщаше в своята стая и си лягаше. Бяха си установили цяла мрежа от сигнали.

Докато гледаше през прозореца, с изненада установи, че Карл е навън, край една цветна леха. Беше облечен в тъмни дрехи. Постоя неподвижно няколко минути, после прекоси поляната и се спря до живия плет. Взира се известно време в далечината, пак тръгна и скоро се изгуби от погледа й.

Очевидно пазеше къщата. Зачуди се дали го прави всяка вечер и дали е навик от военните му години. В бдителността му имаше нещо много трогателно. Поколеба се дали да не слезе и да си поприказва с него. По всяка вероятност щеше да възприеме действието й като натрапване и сигурно нямаше да го одобри.

Свали халата си и се пъхна между завивките. Не можеше да прогони представата за бродещата самотна фигура в тъмнината. За какво ли си мислеше по време на обиколките си? Дали се страхуваше, докато обхождаше пространството и се взираше в сенките? Натъжи се от мисълта, че този самотен мълчалив мъж пази къщата, докато всички спят. Намести меката възглавница под главата си и се обърна на една страна. Може би утре, когато Гиди и Матю си тръгнеха, отново щеше да отиде да си поприказва с него.

 

 

Гиди почука на вратата на брат си, отвори я и влезе в стаята.

— Хайде да отидем да поплуваме рано, както правехме едно време — каза той на сънения Матю.

За секунди през главата на Матю премина споменът за неговото детство. Обзе го вълнение, каквото не беше изпитвал от години. Отметна завивките настрана и скочи от леглото.

— Добре, хайде.

Със смях и неочаквано чувство за освободеност Матю се спусна тичешком през росната трева, следван от брат си. Всяко лято, когато бяха малки, тази сцена се повтаряше стотици пъти. Провесиха хавлиени кърпи на вратовете си, хукнаха през ливадата и се спряха чак на плажа, захвърлиха кърпите, спогледаха се, нададоха боен вик и скочиха в ледената вода. Рязката смяна на температурата накара сърцето на Матю да спре, но той се потопи и отново се появи на повърхността. Двамата с Гиди заплуваха навътре.

Гиди тайно наблюдаваше брат си и почувства, че в гърдите му се съживява надеждата, която го обземаше всеки път, когато дойдеха на острова. Надеждата, че отново ще се върне близостта от момчешките им години, когато споделяха всички свои мисли и тайни. Знаеше много добре, че това, което лежеше помежду им, беше насадено у Матю от баща им и се дължеше на различното чувство на двамата братя към човека, който ги беше създал. Гиди не можеше да мисли за баща си без съжаление, а Матю идеализираше стария негодник, сякаш той беше идеалният баща. Но най-чудното от всичко беше, че всъщност дълбоко в себе си Матю мразеше баща си. Само странични хора като Бони, например, харесваха истински Гидиън Силвестър. Тези, които го познаваха отблизо — трите му сестри, съпругата и синовете му, се опитваха да стоят на безопасно разстояние от опасния му чар. Гиди и Матю знаеха от опит, че когато Гидиън им поднасяше подаръци, той го правеше, с цел да получи отплата за това.

Най-хубавото в летата, които прекарваха на острова, беше, че баща им винаги предпочиташе да си остане в Ню Йорк. Понякога се появяваше, постояваше ден-два и отново заминаваше по една или друга важна мисия. Тогава двете момчета завладяваха цялото имение. С часове плуваха или играеха тенис на корта в южната част на острова. Някога наистина бяха щастливи и Гиди беше сигурен, че ако намери подходящ начин да накара Матю да си спомни миналите времена, близостта им щеше да се възстанови. Възнамеряваше да постигне целта си и беше готов на всичко.

Изненадана от смеха им, Мати излезе на терасата и се облегна на перилата. На устните й се появи усмивка при вида на двамата й синове, хвърлящи се срещу ниските вълни. Не можеше да си спомни кога за последен път ги беше виждала да лудуват така. Беше окуражаващо, че в момента са заедно. Запали цигара и продължи да ги наблюдава. Матю и Гиди се отказаха от състезанието и заплуваха спокойно. Ръцете им ритмично пореха водата. Утринта беше учудващо ясна и тя можеше да ги види как излизат от водата и вземат кърпите си. Гиди каза нещо и Матю високо се засмя. Тръгнаха обратно към къщата и майка им влезе вътре да се преоблече за закуска.

Когато пристигнаха, Мати и Сара вече седяха на масата.

— Забавно ли беше плуването? — полюбопитства майка им. — По гласовете ви си личеше, че ви харесва.

— Скъпа моя — отвърна Гиди и се отпусна върху близкия стол, — това да не е някоя от твоите подли забележки?

— Водата беше ужасно студена — отбеляза Матю.

— Миличък, това е смесена метафора — подразни го брат му.

— Чудесно. Студена като… Като какво?

— Беше дяволски студена! — заяви Гиди.

— За момент помислих, че ще се парализирам — призна Матю. — Направо се видях как потъвам като скала, тъй като не можех да движа ръцете и краката си. — Той посегна към препечените филийки и щастливо се усмихна. — Както едно време, нали, Гид?

— Точно. Пък и аз никога нямаше да те оставя да потънеш, скъпичкият ми! — възкликна и предложи на Сара от яйцата и пушената сьомга. — Когато бях малък, още от началото на май броях дните, които оставаха до края на учебните занятия и до нашето идване на острова. Тук водехме напълно различен живот — обясни той на Сара със спокоен глас и си взе две наденички, преди да предаде блюдото нататък. — Тук идваха всички деца, които виждахме само през лятото. Спомняш ли си, Мат? Хлапетата на семейства Кроуъл, Дънкан, Рот, Джейкъб. Нямам представа къде може да са всички те в момента.

— Често виждам Киби Кроуъл — каза Матю. — Преди година и нещо налетях на Ръди Рот в клуба в Йейл. Сигурно знаеш, че работи в „Стрийт“.

— Дони Дънкан се ожени за едно от момичетата на Джейкъб — съобщи Мати — и почина при морско произшествие преди пет години.

— Не знаех — тъжно отвърна Гиди. — Беше страхотно хлапе. Срамота! — Обърна се към Сара. — Беше едно червенокосо луничаво момче и всеки, който го видеше, мислеше, че ни е брат, тъй като приличаше на Мати повече от мен или Матю.

— Сякаш беше преди милион години — каза брат му, очевидно развълнуван от изявлението му, че никога не би го оставил да потъне. Типична за Гиди проява на състрадателност и братска обич. — Всяко лято плувахме около целия остров. Имахме лодки и барбекю и си правехме пикници на плажа.

— Ами игрите! — не се сдържа Гиди. — Игрите, които измисляхме! Помниш ли, Мат? Играехме на шпиони, изследователи, корабокрушенци. Божичко! Колко беше забавно!

— Наистина — потвърди той. — Бях забравил за игрите. Как съм могъл да ги забравя?

— Били сте зает с други неща — намеси се Сара, внезапно изпитала жалост към този нещастен мъж. — Учили сте, после сте се оженили, градили сте кариера. Всички забравяме много от нещата, които сме правили като деца.

— Не и мама — каза Матю и погледна към майка си. — Нали? Никога нищо не забравяш.

— Това не е някакво изключително качество, Матю. — Тя взе каната и си сипа кафе. — Има неща, които ще бъда щастлива да забравя, уверявам те.

— Трябва да се срещна с някои от тези хора — каза Гиди. — Можем да си направим среща. Няма ли да бъде божествено? Защо да не се поразходим тази седмица и да видим колко души можем да съберем?

— Тази седмица не мога — отвърна брат му.

— О! Много лошо. Тогава следващата.

Матю прочете молбата в очите на брат си и се зачуди защо вечно избягваше поканите му да излязат някъде заедно.

— Всъщност може би ще намеря малко свободно време. — Видя как лицето на Гиди светна от радост. — Нека да се чуем утре, когато отида в кантората си и прегледам седмичната си програма.

— Прекрасно! Дори и да не организираме среща, можем да вечеряме някъде двамата. Наскоро открих страхотни места.

Докато наблюдаваше братята, Сара разбра, че те са просто двама самотни мъже на средна възраст, които се опитват да възстановят отношенията си. Щеше й се да знае какво да каже или да направи, за да им помогне. Въпреки различията помежду им те изпитваха симпатия един към друг.

— Беше много любезна с Матю — отбеляза Мати същия ден, след като синовете й си заминаха. — Защо?

— Да не би да подозираш, че целя нещо? — засегна се Сара.

— Не съм казала такова нещо. Чудя се защо положи толкова усилия за него.

— Сигурно защото е нещастен. Да ти кажа истината, изпитвам съжаление и към двамата. Мислиш ли, че ще се сближат?

— Съмнявам се. Но Матю поне се опита. Надявам се да сдържи обещанието си и да се обади на Гиди утре. Гиди е такова дете, особено когато се отнася до брат му. Ако Матю не му се обади, ще бъде съкрушен. Ще излее мъката си пред мен и ще започне да приписва на брат си всички възможни грехове. Винаги е бил силно привързан към него, а както изглежда, той прави всичко възможно, за да го обезсърчи. Признавам, че сега се държа много по-добре от друг път.

— Значи този път нещата могат да се променят.

— Ти си оптимистка.

— Така е. Вярвам, че всичко завършва добре. Какво лошо?

— Кажи ми колко пъти по време на твоя ограничен жизнен опит нещата действително са се обръщали към добро?

— Малко. А ти защо си такава песимистка?

— Не съм песимистка. Просто съм живяла достатъчно дълго и от личен опит знам, че повечето хора те мамят. Така стоят нещата.

— Не съм съгласна — разгорещено отвърна Сара.

— Накрая повечето от хората те разочароват — настоя Мати. — Едни повече, други по-малко. Ако си умна, ще се научиш да цениш малкото хора, които проявяват загриженост за теб, без да те корят и без да злорадстват тайно. Много малко са приятелите с открити сърца. Останалите обсебват живота ти и после, когато най-малко очакваш, със зачервени лица и увереност в правотата си изливат отгоре ти таената с години злоба против теб.

— Господи! Това е отвратително!

— С времето се научаваш да гледаш философски на нещата. Иначе загиваш.

Сара се загледа в Мати. Дали тя не беше преживяла нещата, които току-що беше описала просто заради това, че беше твърде особена? Не вярваше да се е променила много през годините. Повечето хора щяха да намерят характера й за труден, тъй като беше здравомислеща, властна и рядко намираше ценни качества у другите. Но с всеки изминат ден тя започваше да харесва все повече именно тези качества в господарката си. Карл също беше казал, че му харесва точно такава, каквато е.

Мати запали цигара. Карл докара колата пред гаража и слезе от нея. Свали фуражката, която обикновено носеше, когато возеше гости или членове на семейството, избърса потното си чело с ръкав и хвърли шапката на седалката.

— Има ли нещо друго за правене? — попита той.

— Нищо — отвърна Мати.

— Добре. Ще изчистя праха от колата и ще я прибера.

Мъжът се отдалечи.

— Той определено се интересува от теб — подхвърли Мати.

Сара се засмя.

— Ти си мнителна старица!

Мати криво се усмихна и каза:

— Паметта ми е толкова добра, колкото и твоята.

— Сигурна съм, че е така, но какво общо има това с другото?

— Има общо с всичко — загадъчно отвърна тя.

— Ще ми кажеш ли от какво е починал дядото на Карл?

— От старост. Не обичам да разказвам непоследователно.

— Това означава ли, че ще ми разкажеш всичко?

Мати изтръска пепелта от цигарата си.

— Отново почваш играта на малката птичка.

— Вероятно аз съм най-добрата слушателка, която някога си имала.

— Не знам за най-добра, но със сигурност си най-заядливата.

— Затова ме харесваш — усмихна се Сара.

— Да съм казвала такова нещо?

— Да, много пъти.

— Не си спомням.

— При твоята изключителна памет!

— Знаеш ли колко малко хора имат зелени очи? — попита я Мати.

— Не. Колко?

— Господи! — Мати високо се изсмя. — Можеш да бъдеш много забавна.

— Ти също. Доколкото си спомням, когато за последен път оставихме малката Мати, тя тъкмо се беше блъснала във вратата на килера и беше припаднала.

— Какво изпълнение! — поклати Мати глава. — Това е един от малкото унизителни моменти в живота ми. — Тя отново се засмя и се обърна към плажа.

* * *

Не искаше да показва картините си на Гидиън Силвестър по много причини. Най-вече защото се чувстваше виновна. Вината идваше от ясното съзнание, че съвсем скоро тя щеше да стане известен художник, а той щеше да е свидетел на това. Нямаше представа как би реагирал Гидиън на такова откритие, а и не би искала да знае. Вече не го мразеше и не искаше преднамерено да наранява някого — дори човек, към когото още не беше изяснила отношението си. Не й беше приятел и не го познаваше достатъчно добре, за да го нарече такъв. Но беше повече от обикновен познат, за когото знаеше много. Той от своя страна не знаеше почти нищо за нея, освен че все още учи. Уроците й при Никълъс Харви продължаваха, също и обиколките й из града в търсене на нови обекти за рисуване. Чувстваше, че има нужда от още време и упражнения, за да усъвършенства както техниката си на рисуване, така и конкретно работата си с маслени бои — това, което си беше избрала.

Беше опитвала да рисува с молив и туш, с акварелни и темперни бои, с гваш, но нищо не можеше да й даде по-голямо удоволствие от работата с маслени бои. Нищо не можеше да замени приказната наситеност и блясък на маслото. Дори самият вид на тубите с боя предизвикваше тръпки у нея. Обичаше и хартията, и въглена, и палитрите, и четките, и всичко, с което можеше да даде живот на представите си. Въпреки че по природа беше разхвърляна, стриктно подреждаше работното си място. Дрехите й можеха дни наред да лежат струпани накуп, но всяка тубичка или четчица си имаше точното място.

Същото се отнасяше и до работата й в издателството. В края на всеки ден тя оставяше работното си място в идеален ред и чистота. Когато сутрин тръгваше към своята маса близо до аварийния изход, предвкусваше удоволствието от гледката на боите, хартията и бурканчетата за смесване на цветовете. През обедните почивки излизаше навън със скицника си. Очите й се спираха върху всяко лице, сграда и дърво, улавяха контраста, цвета, строежа. Светът беше пълен с неща, които чакаха да бъдат нарисувани, и тя жадуваше да изпълни тази задача.

Когато вечер заспеше, сънуваше чудесни сънища. Рисуваше настървено, излагайки идеите си върху платната. Сънищата й бяха вълнуващи, почти сексуални — извикваха в нея същите усещания, каквито някога беше изпитвала от нежните целувки на Ейвъри Мун, когато я изпращаше с такси до Седемдесет и първа улица.

След случайната им среща в Музея на модерните изкуства често виждаше Гидиън Силвестър, докато чистеше стълбището или докато той слизаше от третия, а тя се качваше към нейния етаж. Той неизменно й се усмихваше и докосваше шапката си с ръка, но не казваше нищо повече от „здравей“, „довиждане“ и „как сме днес?“.

Не се появи повече на сбирките в дома на Харви — вероятно изпитваше неудобство да прекара цяла вечер с хора, които бяха приятели на Отър, но не и негови. Нямаше представа за какво си мислеше и какво чувстваше този мъж. Изглежда, откакто бяха сключили примирието, той беше загубил всякакъв интерес към нея.

Мати с облекчение продължи работата си. Всяка седмица добавяше по нещо в кутията за пари, скрита под дъното на гардероба в новия й апартамент. Когато банките една след друга започнаха да фалират, изпита задоволство, че беше проявила достатъчно разум да не им повери парите си. Много хора загубиха всичко в резултат от забиването на банките, а вероятността да загуби всичко, което бе спечелила с къртовски труд, я ужасяваше.

През юни огледа новата си квартира, остана доволна от светлината и пространството в нея и реши, че е време да покани приятелите си. Ограничи се със семейство Харви, Истър Лофтъс, Дани Бригс, Голи Гордън и Хюи Дикинсън. После, неочаквано и за самата себе си, покани и Гидиън Силвестър. Веднага съжали за постъпката си. Как щеше да събере осем души? И защо трябваше да изрича тази покана, която той веднага прие? Глупаво хрумване. Но ставаше въпрос само за една вечер. Защо толкова се ядосваше, че го е поканила?

Наистина беше ядосана. За да премахне неприятното усещане, премести всички свои картини от всекидневната и ги скри под леглото в спалнята. Беше твърдо решена Гидиън Силвестър да не види и скица, нарисувана от нея. Стените изглеждаха ужасно голи. Мати не беше свалила единствено акварелите на Никълъс Харви и един неин портрет, направен от Отър Стотън една вечер. Беше дръпнал листа от скицника си и й го беше подал с дяволита усмивка, а тя го беше помолила за автограф. После беше сложила портрета в рамка. Само с двете картини на стената мястото изглеждаше ужасно незавършено. Отправи се към апартамента на госпожа Уебстър.

— Бихте ли ми заели няколко неща за тази вечер? — помоли я Мати. — Трудно ми е да обясня, но ви обещавам да ги пазя и да ги върна още сутринта.

— Какви неща?

Тя се поколеба и огледа апартамента й.

— Ами куклата и може би онова ветрило. И ако нямате нищо против, някои от онези флагчета.

— За какво са ти?

— Поканила съм няколко души на гости и искам апартаментът ми да изглежда по-уютно.

— Мисля, че можеш да вземеш каквото си поискаш. Само ги върни в същото състояние.

Мати взе изброените неща и още няколко други, благодари на жената и се втурна към апартамента си, за да го украси.

Така се забавляваше с взетите назаем дреболии, че почти забрави за страха си от идването на Гидиън Силвестър. Вечерта мина добре. Всички се шегуваха с куклата, ветрилото и флагчетата и харесаха новата й квартира. Силвестър се държа похвално и разказа доста забавни случки от детството си. Семейство Харви си тръгнаха първи, защото бавачката беше съгласна да стои само до десет и половина. Дани Бригс и Голи Гордън си тръгнаха заедно, като й благодариха за прекрасната вечер. Накрая стана Истър и предложи да откара Хюи до общежитието. Преди да излезе, Хюи подаде на Мати едно малко увито пакетче и тихо каза:

— Помислих, хм, че това може да ти хареса. Не би ли искала да дойдеш в Сентръл Парк в неделя след урока ти? Бихме могли да направим някои скици там.

— Да, би било чудесно. Мога ли да отворя подаръка ти сега?

— Не! Почакай да си тръгна и тогава. Ще бъда у Харви в четири часа… хм… в неделя.

— Успя да си уговориш среща! — подсвирна Истър и взе Мати в мощната си прегръдка.

Последен остана Гидиън Силвестър. Свари го да събира чинии и пепелници и да ги носи в импровизирания кухненски бокс зад една завеса.

— Няма нужда да правиш това — каза му, щом той постави мръсните съдове върху малкия плот. — Аз ще се оправя.

— В такъв случай желая ти лека нощ, госпожице Харисън. Благодаря за поканата.

— Няма защо — отвърна и го изпрати до вратата.

— Но къде са всичките ти картини? — попита той, хвърляйки поглед наоколо.

— Прибрани са — бързо отговори.

— Ще ми ги покажеш, нали?

Не знаеше как да отговори.

— Не искаш, познах ли? Намирам това за странно. Защо не? След като аз разголих душата си пред теб?

— Душа е силно казано.

— Не мислиш ли, че картините отразяват душата ми?

— Нека да не говорим за това, съгласен ли си?

— Напротив, нека да поприказваме.

— Върви си, господин Силвестър. — Отвори вратата. — Денят беше дълъг, а аз съм изморена. Искам да си легна.

— Знаеш ли, че височината ти е напълно подходяща за мен? Обикновено, когато говоря с жени, а също и с повечето мъже, трябва да се навеждам.

— Височината ми е напълно подходяща за много хора. И какво от това?

— Не те разбирам — озадачено каза Гидиън. — Ако имаш нещо против мен, защо ме покани тази вечер?

— Не зная. Просто го направих. Върви си.

Той обезоръжаващо я погледна и преди Мати да успее да направи нещо, повдигна леко брадичката й и я целуна. Тя веднага сви ръка и без да се замисли, заби юмрук в стомаха му. Гидиън сложи ръце на удареното място, пое дълбоко въздух и внезапно започна да се смее, а лицето му силно почервеня.

Уплашена, че може сериозно да го е наранила, започна да го потупва по гърба. Той се отдръпна, пое отново въздух и каза:

— Господи!… Не ме… удряй… повече!

Цветът на лицето му скоро се възвърна. Гидиън протегна ръце напред, сякаш за да я задържи надалеч от себе си.

— Ако правиш така винаги когато някой реши да те целуне, потръпвам, като си помисля, какво може да сполети мъжа, който ще поиска да легне с теб.

— Какво те кара да мислиш, че някога ще позволя да легнеш с мен? — обидено попита тя.

— Неизбежно е — отговори той, отвори вратата и с широки крачки се отправи към стаята си.

 

 

— Наистина ли го удари? — изкикоти се Сара.

— Изкарах му въздуха — доволно отвърна Мати. — Може и да е било неизбежно, но наистина накарах това копеле да си го заслужи.