Тес Геритсън
Грешникът (5)

Три

Джейн Ризоли застана пред умивалника в банята, огледа се в огледалото и това, което видя, не й хареса. Неволно се сравняваше с елегантната д-р Айлс, която изглеждаше неизменно царствено спокойна и контролираща ситуацията; всеки един от черните й косми беше на мястото си, лъскавото червило стоеше ефектно на безупречната й кожа. А образът, който виждаше Джейн в огледалото, не беше нито спокоен, нито безупречен. Косата й беше в невъобразим безпорядък, черните къдрици обграждаха едно бледо и измъчено лице. „Това не съм аз — помисли си тя. — Не познавам жената, която ме гледа отсреща. Кога се превърнах в тази непозната?“

Обзе я поредният позив за повръщане и тя затвори очи, съпротивлявайки му се с такава страст, сякаш от това зависеше животът й. Волята обаче не беше в състояние да предотврати неизбежното. Ризоли притисна длан към устата си и се втурна към най-близката тоалетна, до която успя да стигне тъкмо навреме. Дори след като стомахът й изпразни съдържанието си, тя остана все така надвесена над тоалетната чиния, защото още не смееше да напусне сигурността, която й даваше. И си мислеше: „Трябва да е грип. Моля те, Боже, дано да е грип“.

Когато най-сетне гаденето отмина, тя се почувства толкова изтощена, че седна на тоалетната и се облегна настрани на стената. Мислеше за цялата работа, която я чакаше. За всички интервюта, които трябваше тепърва да даде, за чувството на безсилие, свързано с опитите да извлече някаква полезна информация от тази малка общност от шокирани и мълчаливи жени. И да се навърта наоколо, най-лошото от всичко — изтощението от безцелното навъртане наоколо, докато екипът за научна поддръжка довърши изискващата огромно търпение работа по събиране на микроскопични съкровища. Обикновено тя самата пресяваше пламенно доказателствата, търсейки непрестанно още улики, бореше се за контрол над всяко местопрестъпление. А сега се бе затворила в тази тоалетна и не смееше да си подаде носа навън, там, където винаги се стремеше да бъде. Искаше й се да се скрие тук, където цари блажена тишина и където никой не можеше да види изписания по лицето й смут. Питаше се какво бе забелязала д-р Айлс; може би — нищо. Тя като че ли винаги се бе интересувала повече от мъртвите, отколкото от живите, и когато се озовеше на място, където бе извършено убийство, трупът приковаваше цялото й внимание.

Най-сетне Джейн се изправи и излезе от тоалетната. Главата й вече се беше прояснила, стомахът се бе успокоил. Призракът на старата Ризоли се промъкваше обратно в кожата си. Върна се до умивалника, изплакна устата си с леденостудена вода, за да се отърве от киселия вкус, после наплиска лицето си. „Дръж се, момиче. Не се превръщай в баба. Оставиш ли ги да видят дупка в бронята ти, ще се прицелят право в нея. Винаги правят така.“ Взе хартиена кърпа, попи водата от лицето си и вече се готвеше да пусне използваната салфетка в кофата за боклук, когато си спомни леглото на сестра Камий и спря. Кръвта по чаршафите.

Кофата за боклук беше наполовина пълна. Сред купчината смачкани хартиени кърпи се виждаше малка топка тоалетна хартия. Преодолявайки отвращението си, тя разви хартията. Макар вече да знаеше какво щеше да види, Джейн подскочи при вида на менструалната кръв на друга жена. Постоянно се сблъскваше с човешката кръв и преди малко беше видяла цяла локва от нея под трупа на Камий. Но дамската превръзка я разтърси много по-силно. Беше обилно напоена с кръв.

„Значи затова си станала от леглото — помисли си тя. — Заради топлината, процеждаща се между бедрата ти, и влагата по чаршафите. Станала си и си дошла в банята, за да си смениш превръзката, и си пуснала изцапаната в тази кофа за боклук.

А после… какво направи после?“

Ризоли излезе от банята и се върна в стаята на Камий. Д-р Айлс я нямаше и Джейн се оказа сама в стаята. Загледа се, смръщила вежди, в червените петна по чаршафите, единственият цветен нюанс в тази безцветна стая. Приближи се до прозореца и погледна надолу към двора.

По покривката от сняг и суграшица се виждаха множество следи. Зад входната врата бе спрял още един новинарски телевизионен ван. Историята за мъртвата монахиня, излъчена направо в дневната. „Със сигурност ще бъде сред водещите новини в пет — помисли си тя. — Всички сме любопитни, когато стане дума за монахини. Откажи се от секса, изолирай се зад високи дувари и всички започват да се питат какво криеш зад тези одежди. Това, което ни интересува, е целомъдрието; ние се учудваме от всяко човешко същество, което загърбва най-мощния от всички импулси, което се отказва от това, което природата е предвидила да изпълним.“ Именно тяхната чистота гъделичкаше любопитството.

Погледът на Ризоли прекоси двора, за да се върне към параклиса. „Където трябваше да бъда в този момент — помисли си тя — и да треперя заедно с екипа от Отдела за научна поддръжка. А не да се помайвам в тази стая, миришеща на белина и домакински сапун.“ Само от тази стая обаче можеше да добие представа за гледката, която трябва да бе видяла Камий след връщането от банята през ранното, тънещо в мрак зимно утро. Трябва да беше видяла светлина, проблясваща през витражите на параклиса.

Светлина, която не би трябвало да гори по това време.

 

 

Мора стоеше встрани, докато двамата помощници постлаха чист чаршаф и преместиха внимателно сестра Камий на него. Беше гледала как транспортните екипи местят други тела от други места. Понякога вършеха работата си с формална експедитивност, в други случаи — с явно отвращение. Но от време на време се случваше да стане свидетел на проява на специална нежност към някоя жертва. Малките деца получаваха подобно внимание — обхващаха главицата им грижливо, докосваха като с милувка неподвижните им форми под покривалото на тялото. И сега проявяваха към сестра Камий същата нежност, изразяваха същата тъга.

Д-р Айлс задържа вратата отворена, докато избутаха навън носилката на колелца, а после я последва, докато напредваше бавно към входната порта. От другата страна на стената се тълпяха представителите на медиите, камерите бяха готови да увековечат класическата картина на трагедията: тялото на носилката, найлоновият саван, покриващ очевидно човешка форма. Макар да не можеше да види жертвата, публиката несъмнено вече бе чула, че това е млада жена и сега, гледайки торбата, щеше да направи ментална дисекция на нейното съдържание. Безмилостното й въображение щеше да изнасили интимния свят на Камий така, както скалпелът на Мора нямаше да го направи никога.

Докато минаваше под портата в стената на манастира, напред се спуснаха репортери и оператори, без да обръщат внимание на предупрежденията на патрула да не се приближават.

В крайна сметка именно свещеникът успя да удържи напиращата глутница. Впечатляващата му черна фигура се появи през вратата и се запъти към тълпата, а гневният му глас се извиси над хаотичните звуци.

— Тази бедна сестра заслужава вашата почит! Защо не проявите поне мъничко уважение? Пуснете я да мине!

Дори репортерите понякога могат да изпитат срам и неколцина от тях отстъпиха, за да направят място за пренасящия трупа екип. Но телевизионните камери продължиха да снимат, докато носилката влезе в колата. А след това вечно гладните им очи се обърнаха към следващата си плячка, Мора, която тъкмо се бе промъкнала през входната врата и се бе запътила към автомобила си, увивайки се по-плътно в палтото, сякаш това щеше да й помогне да не бъде забелязана.

— Д-р Айлс! Имате ли някакво изявление?

— Каква е причината за смъртта?

— … някакви доказателства, че става въпрос за сексуално посегателство?

Вече заобиколена от репортерите, тя намери ключовете в чантата си и натисна бутона на дистанционното. Точно бе отворила вратата на колата си, когато извикаха отново името й, но този път — тревожно.

Погледна назад и видя някакъв мъж, проснат на тротоара, над който се бяха надвесили няколко души.

— Това е един от операторите! — извика някой. — Трябва ни линейка!

Мора затвори с трясък вратата на колата си и се спусна обратно към падналия.

— Какво стана? — извика тя. — Подхлъзна ли се?

— Не, тичаше… и изведнъж се катурна…

Лекарката коленичи до него. Вече го бяха обърнали по гръб и тя видя едър мъж над петдесетте, чието лице потъмняваше. В снега край него се търкаляше телевизионна камера, на която се четяха буквите WVSU.

Човекът не дишаше.

Изви главата му назад, изпъвайки волския му врат, за да отвори дихателните пътища, и се приведе, за да започне изкуственото дишане. Повдигна й се от миризмата на старо кафе и цигари. Помисли си за хепатита, СПИН-а и всички други микроскопични ужасии, които могат да се прихванат от контакт с телесни течности, и си наложи да долепи устни към устата му. Издиша въздуха от дробовете си и видя как гръдният му кош се повдигна, белите му дробове се бяха напълнили с въздух. Повтори процедурата още два пъти, после напипа сънната му артерия.

Нищо.

Понечи да разкопчее ципа на якето му, но някой вече го правеше вместо нея. Вдигна очи и видя свещеника, коленичил срещу нея, а големите му длани вече опипваха гърдите на мъжа, търсейки ориентири. Той постави дланите си върху гръдната му кост, после я погледна, за да потвърди, че започва да прави компресии на гръдния кош. Мора видя впечатляващи сини очи, изпълнени с мрачна целеустременост.

— Започвай да помпаш — каза тя. — Давай.

Той се зае със задачата си, като отброяваше на глас всяка компресия, така че тя да може да съобразява вдишванията. В гласа му не се усещаше паника, това беше методичното отброяване на човек, който знае какво прави. Нямаше нужда да му дава указания; двамата работеха заедно така, сякаш бяха опитен екип, като на два пъти си смениха местата, за да се облекчат един друг.

Когато линейката пристигна, предната част на панталоните й беше подгизнала от снега, в който бе коленичила, а самата Мора бе плувнала в пот въпреки студа. Изправи се вдървено и проследи изтощено как от екипа на „Бърза помощ“ свързаха вената на падналия със система и вкараха в трахеята му тръбичка още преди да натоварят носилката в линейката.

Падналата телевизионна камера вече беше в ръцете на друг служител на WVSU. „Шоуто трябва да продължи — помисли си д-р Айлс, наблюдавайки струпалите се около линейката репортери, — дори сега историята да е за нещастието на ваш колега.“

Обърна се към стоящия до нея свещеник; коленете и на неговите панталони бяха подгизнали от топящия се сняг.

— Благодаря ви за помощта — каза тя. — Доколкото разбрах, сте давали първа помощ от този род и преди.

Той се усмихна, сви рамене.

— Само с пластмасова кукла. Не мислех, че ще ми се наложи да го приложа на практика. — Протегна ръка, за да се ръкува с нея. — Аз съм Даниъл Брофи. Вие съдебният лекар ли сте?

— Мора Айлс. Това вашата енория ли е, отец Брофи?

Той кимна.

— Църквата ми е на три преки по-натам.

— Да, видях я.

— Мислите ли, че спасихме този човек?

Тя поклати глава.

— Когато изкуственото дишане, придружено от компресии на сърдечната област продължи толкова дълго, без да се появи пулс, прогнозата не е особено добра.

— Но все пак има шанс да живее?

— Не кой знае какъв.

— Дори и така, приятно ми е да мисля, че сме допринесли нещичко. — Погледна към телевизионните репортери, наобиколили линейката.

— Ще ви придружа до колата, за да не ви натикат някоя камера в лицето.

— Тогава ще тръгнат след вас. Надявам се, че сте готов за тях.

— Вече обещах да направя изявление. Макар да не знам какво всъщност искат да чуят от мен.

— Те са канибали, отец Брофи. Не искат нищо по-малко от половин кило от плътта ви. Или, още по-добре — пет кила.

Младият мъж се засмя.

— В такъв случай трябва да ги предупредя — месото ми е доста жилаво.

Той я придружи до автомобила й. Мокрите крачоли на панталоните бяха прилепнали към краката й, платът започваше да се втвърдява на ледения вятър. В моргата щеше да сложи работно облекло и да остави панталоните си да изсъхнат.

— Ако трябва да направя изявление — поде той, — има ли нещо, което би трябвало да знам? Нещо, което можете да ми кажете?

— Ще трябва да говорите с детектив Ризоли. Тя води разследването.

— Мислите ли, че става дума за изолирано нападение? Има ли място за притеснения за другите енориаши?

— Аз изследвам само жертвите, не и нападателите. Не мога да ви кажа нищо за неговите мотиви.

— Това са възрастни жени. Не могат да се съпротивляват.

— Знам.

— И какво да им кажем в такъв случай? На всички сестри, живеещи в религиозни общности? Че не са в безопасност дори зад стените?

— Никой от нас не е в пълна безопасност.

— Това не е отговорът, който искам да им дам.

— Но е отговорът, който трябва да чуят. — Мора отвори вратата на колата. — Отгледана съм в католическата вяра, отче. И мислех, че монахините са недосегаеми. Току-що обаче видях какво са направили със сестра Камий. Ако подобно нещо може да се случи с монахиня, тогава никой не е недосегаем. — Лекарката се намести в автомобила. — Желая ви късмет с пресата. Имате симпатиите ми.

Той затвори вратата на колата й и остана на място, като я гледаше през прозореца. Колкото и поразително да беше лицето му, погледът й бе привлечен от клерикалната яка. Макар и много тясна, тази бяла ивица го отделяше от останалите хора. Тя го правеше недостижим.

Младият мъж вдигна ръка, за да й помаха. После погледна към глутницата от репортери, които вече започваха да го наобикалят. Мора видя как изправи гръбнак и пое дълбоко въздух. И после тръгна към тях.

 

 

— Като се има предвид видяното анатомично състояние и че пострадалият е имал хипертензия, според мен причината за смъртта е естествена. Най-вероятната последователност от събития е остър инфаркт на миокарда, станал до двайсет и четири часа преди смъртта, последван от вентрикуларна аритмия, която е била терминалното събитие. Предполагаема причина за смъртта: фатална аритмия, следствие от остър инфаркт на миокарда. Продиктувано от д-р Мора Айлс, Канцелария на съдебния лекар, Масачузетс.

Мора изключи диктофона и се загледа в диаграмите, на които беше отбелязала особеностите на тялото на мистър Самюъл Найт. Старият апендектомичен белег. Моравите петна по хълбоците и задната страна на бедрата, където се бе събрала кръвта през часовете, през които бе останал на леглото след смъртта си. Нямаше свидетели на последните мигове на мистър Найт в хотелската стая, но можеше да си представи какви мисли бяха преминали през ума му. Внезапно пърхане в гърдите. Може би няколко секунди на паника, когато си е дал сметка, че пърхането е в сърцето му. И после постепенно потъване в мрак. „Ти беше от лесните случаи“ — помисли си д-р Айлс. Няколко набързо издиктувани изречения и мистър Найт беше готов за класифициране. Краткото им запознанство щеше да приключи с изписването на името й върху доклада от аутопсията.

Други доклади чакаха да бъдат прегледани и подписани от нея. А вече й предстоеше ново запознанство: Камий Мажин, чиято аутопсия беше планирана за девет сутринта на другия ден, когато и Ризоли, и Фрост можеха да присъстват. Но дори докато прелистваше докладите и вписваше корекциите си в полетата, Мора не успяваше да освободи ума си от мисълта за Камий. Смразяващото усещане, което я бе обзело тази сутрин в параклиса, не я беше напуснало, и тя бе останала с пуловера, докато работеше на бюрото си, опитвайки да се стопли въпреки спомена от онова посещение.

Стана, за да провери дали вълнените панталони, които бе метнала на радиатора, бяха изсъхнали. „Почти“ — помисли си тя, развърза бързо шнуровете на служебните панталони, които беше носила цял следобед, и ги събу.

Отпусна се отново на стола и постоя неподвижно известно време, загледана в цветните мотиви по стената. За да неутрализира донякъде мрачния характер на работата си, бе украсила офиса си с неща, които напомняха за живота, а не за смъртта. Фикусът в саксията в ъгъла на стаята се развиваше превъзходно и нищо чудно, тъй като беше обект на постоянни грижи и суетня от страна на Мора и Луиз. На стената висяха в рамки снимки на цветя: букет бели божури и сини ириси. Друга изобразяваше ваза с кичести рози с толкова тежки цветове, че стеблата им бяха увиснали. Когато купчината папки на бюрото й станеше прекалено висока, когато тежестта на смъртта й се стореше непоносима, Мора вдигаше поглед към тези снимки и мислеше за своята градина, и за мириса на наторена земя, и за яркозелена пролетна трева. Мислеше за растящи, а не за умиращи, не за гниещи неща.

Пролетта обаче никога не й се беше струвала така далечна, както през този декемврийски ден. По прозорците почукваше смразяващ дъжд и тя още отсега се страхуваше от предстоящото шофиране до дома си. Нямаше представа дали вече бяха посипали улиците на града със сол или те все така приличаха на пързалка, по която колите се плъзгаха като хокейни шайби.

— Д-р Айлс? — прозвуча гласът на Луиз по интеркома.

— Да?

— Д-р Банкс ви търси по телефона. На първа линия.

Мора замръзна на мястото си.

— Това… Виктор Банкс ли е? — попита тихо тя.

— Да. Каза, че е с благотворителния корпус на One Earth International.

Мора не отговори, вперила очи в телефона, със замръзнали върху бюрото длани. Почти не чуваше потропването на суграшицата по стъклата. Чуваше единствено тупкането на сърцето си.

— Д-р Айлс?

— Междуградско ли е обаждането?

— Не. Оставил е съобщение преди това. Отседнал е в хотел „Колонада“.

Мора преглътна с усилие.

— Не мога да отговоря на обаждането му в момента.

— Това е второто му позвъняване. Каза, че ви познавал.

„Да. Определено ме познава.“

— Кога се е обаждал преди? — попита тя.

— Днес следобед, докато все още бяхте на местопрестъплението. Оставих съобщението му на бюрото ви.

Мора намери три розови бележки с надслов „докато ви нямаше“, които се бяха скрили под купчината папки. То беше сред тях. „Д-р Виктор Банкс. Обади се в 12:45.“ Мора се взираше в името, стомахът й започна да се бунтува. „Защо сега? — запита се тя. — След всички тези месеци, защо изведнъж ми се обаждаш? Какво те кара да мислиш, че можеш да се върнеш в живота ми?“

— Какво да му кажа? — попита Луиз.

Мора си пое дълбоко въздух.

— Кажи му, че ще му се обадя.

„Когато съм готова, по дяволите.“

Смачка листчето със съобщението и го хвърли в кошчето за боклук. Но след малко, неспособна да се фокусира върху работата по документацията, тя се изправи и си облече палтото.

Луиз видимо се изненада, като я видя да излиза от офиса си, облечена за навън. Обикновено Мора си тръгваше последна и почти никога не се появяваше на прага на кабинета си преди пет и трийсет. Но сега беше едва пет и Луиз тъкмо гасеше компютъра си.

— Възнамерявам да изпреваря пиковия час — обяви Мора.

— Мисля, че е прекалено късно за това. Видя ли какво е времето? Повечето офиси в града вече затвориха.

— И кога?

— В четири часа.

— А ти защо си тук? Трябваше да си си тръгнала.

— Съпругът ми ще дойде да ме вземе. Колата ми е на ремонт, забрави ли?

Мора трепна. Да, Луиз й беше казала тази сутрин, но тя, разбира се, беше успяла да забрави. Както обикновено умът й беше така фокусиран върху мъртвите, че не обръщаше достатъчно внимание на гласовете на живите. Проследи с поглед Луиз, докато увиваше врата си с шал и обличаше палтото, мислейки: „Не отделям достатъчно време, за да слушам. Не отделям време, за да опозная хората, докато са живи“. Дори след едногодишна работа в този офис не знаеше почти нищо за личния живот на своята секретарка. Никога не се беше срещала със съпруга й, знаеше само, че се казва Върнън. Не можеше да си спомни къде работи или с какво си изкарва прехраната, отчасти защото Луиз рядко споделяше информация за живота си. „Аз ли съм виновна за това? — запита се Мора. — Може би усеща, че не слушам с охота, че се чувствам по-комфортно в компанията на моите скалпели и диктофона, отколкото с чувствата на хората около мен?“

Тръгнаха заедно по коридора, към изхода за служебния паркинг. Без незначителни разговори, просто две успоредни фигури, движещи се в една посока.

Съпругът на Луиз чакаше в колата си, чистачките на предното стъкло се бореха ожесточено с падащия сняг. Мора махна за довиждане, когато Луиз и съпругът й потеглиха. Върнън я изгледа озадачено — вероятно се питаше коя е тази жена, която им маха така, сякаш ги познава.

Сякаш действително познаваше някого.

Д-р Айлс прекоси паркинга, подхлъзвайки се по заледената му повърхност, свела глава, за да предпази лицето си от щипещия сняг. Трябваше да направи още едно спиране. Да изпълни още един дълг, преди да приключи деня.

Потегли към болницата „Сейнт Франсис“, за да провери какво е състоянието на сестра Урсула.

Макар да не беше работила в болница от първите години след дипломирането си, спомените й от последното дежурство в интензивното отделение оставаха колкото живи, толкова и неприятни. Помнеше миговете на паника, борбата да мисли въпреки обгръщащата я мъгла от липсата на сън. Помнеше нощта, когато трима пациенти бяха умрели по време на смяната й и всичко изведнъж се беше объркало. И досега не беше в състояние да мине през интензивно отделение, без да се усети преследвана от сянката на стари отговорности и стари провали.

Интензивното отделение на хирургията на „Сейнт Франсис“ се състоеше от централен салон, където се помещаваха медицинските сестри, заобиколен от дванайсетте стаички за пациентите. Мора спря пред бюрото на служителката, допускаща посетителите, за да се представи.

— Аз съм д-р Айлс от Канцеларията на съдебния лекар. Може ли да видя картона на вашата пациентка сестра Урсула Роуланд?

Служителката я изгледа озадачено.

— Но пациентката не е издъхнала.

— Детектив Ризоли ме помоли да проверя какво е състоянието й.

— О! Картонът й е ей в онзи отвор. Номер десет.

Мора се приближи до редицата продълговати вертикални отвори и измъкна алуминиевия капак, зад който се намираше болничният картон на легло №10. Отвори на доклада за операцията. Беше написан на ръка от неврохирурга, непосредствено след нея:

„Голям субдурален хематом; идентифициран е и му е направен дренаж. Раздробените костици от отворената дясна париетална черепна фрактура са отстранени. Разкъсването на твърдата мозъчна обвивка е затворено. Пълният отчет от операцията е издиктуван.

Д-р Джеймс Юън.“

Обърна на записките на сестрите и прелисти развитието в състоянието на пациентката след операцията. Вътречерепното налягане се поддържаше стабилно с помощта на венозно прилаганите „Манитол“ и „Ласикс“, и на поддържаното с външна помощ дишане. Очевидно правеха всичко, което можеше да се направи; сега не оставаше друго, освен да чакат, за да видят какви ще бъдат неврологичните последствия.

Мора тръгна към болнична кабинка №10 с картона в ръка. Седящият отпред полицай й кимна.

— Здравейте, д-р Айлс.

— Как е пациентката? — попита тя.

— Все така, струва ми се. Не мисля, че се е събуждала до този момент.

Младата жена погледна към дръпнатите завеси.

— Кой е там с нея?

— Лекарите.

Тя почука на рамката на вратата и мина между завесите. Край леглото стояха двама мъже. Единият беше висок човек с азиатски произход, тъмен, пронизителен поглед и гъсти посивели коси. „Неврохирургът“ — помисли си тя, видяла името на табелката на престилката му: „Д-р Юън“. Мъжът до него беше по-млад — на трийсет и няколко години, с широки рамене, изпълващи бялата му престилка. Дългата му руса коса бе хваната на опашка, „Фабио в ролята на лекар“ — помисли си тя, загледана в загорялото му на слънцето лице и дълбоко поставените сиви очи.

— Извинявам се, че нахлувам така — започна Мора. — Аз съм д-р Айлс, от Канцеларията на съдебния лекар.

— На съдебния лекар ли? — погледна я объркано д-р Юън. — Това посещение не е ли малко преждевременно?

— Водещият разследването детектив ме помоли да видя как е вашата пациентка. Има и друга жертва.

— Да, разбрах.

— Ще извърша аутопсията утре. Исках да сравня нараняванията, нанесени на двете жертви.

— Не мисля, че има кой знае какво за вас тук. Не и сега, след операцията. Ще научите повече, като видите рентгеновите снимки и скенера на главата й отпреди това.

Мора сведе поглед към пациентката, нямаше как да не се съгласи с него. Главата на Урсула беше увита в бинт, претърпените от нея наранявания вече бяха променени, коригирани от умелата ръка на хирурга. Намираше се в дълбока кома, дишаше с помощта на апаратура. За разлика от крехката Камий, Урсула беше солидна жена с едра кост и с обикновеното закръглено лице на фермерска съпруга. Жиците около месестите й ръце я свързваха с различни апарати и системи. На лявата й китка имаше гривна за медицинско предупреждение, на която пишеше „алергична към пеницилин“. На десния й лакът се виждаше грозен белег, дебел и бял, лошо зашит, спомен от старо нараняване. „Дали не е сувенир от работата й зад граница?“ — помисли си Мора.

— Направих каквото можах в операционната — обади се д-р Юън. — А сега да се надяваме, че д-р Сътклиф ще успее да я предпази от евентуални усложнения.

Д-р Айлс погледна към лекаря с русата опашка, който й кимна с усмивка.

— Аз съм Матю Сътклиф, нейният интернист — представи се той. — Не е идвала при мен от няколко месеца. Разбрах, че е хоспитализирана едва преди малко.

— Имате ли телефона на племенника й? — попита Юън. — Когато ми се обади, забравих да го попитам за номера му. Каза, че е говорил с вас.

Сътклиф кимна.

— Имам го. По-лесно ще бъде аз да поддържам връзка със семейството й. Аз ще ги уведомявам за статуса й.

— А какъв е той? — поинтересува се Мора.

— Бих казал, че е стабилен в медицинско отношение — отвърна Сътклиф.

— А в неврологично? — попита тя и погледна към Юън.

Той поклати глава.

— Прекалено е рано да се каже. В операционната нещата се развиваха добре, но точно казвах на д-р Сътклиф, че дори да дойде в съзнание — което е напълно възможно и да не стане — тя може да не си спомня нищо от нападението. Ретроградната амнезия е често срещана при травми на главата. — Сведе поглед, защото пейджърът му изписка. — Извинете ме, но трябва да отговоря на това обаждане. Д-р Сътклиф може да ви запознае с медицинската й история.

И с две забързани крачки неврохирургът излезе от кабинката.

Младият лекар й подаде слушалката си.

— Може да я прегледате, ако желаете.

Мора пое стетоскопа и се приближи до леглото. Известно време само наблюдаваше движението на гърдите на Урсула. Рядко й се случваше да преглежда живи хора; трябваше да се замисли, за да си припомни клиничните умения, усещайки остро, че д-р Сътклиф става свидетел на липсата й на практика, когато нещата опираха до изследване на тяло с все още биещо сърце. Беше работила толкова дълго с мъртвите, че сега се чувстваше непохватно с живите. Сътклиф стоеше край главата на пациентката; широките рамене и силата на погледа правеха присъствието му особено въздействащо. Наблюдаваше я как осветява зениците на пациентката, как опипва врата й, как пръстите й се плъзгат по топлата кожа. Усещането беше толкова различно от смразяващото усещане, излъчвано от съхраняваната в хладилни камери мъртва плът.

Мора спря.

— Отдясно няма каротиден пулс.

— Какво?

— Вляво се усеща силен пулс, но не и отдясно. — Младата жена се пресегна, взе болничния картон и отвори на доклада от операционната. — О! Анестезиологът го е споменал тук. „Забелязана е липса на пулс в дясната каротидна артерия. Най-вероятно става въпрос за обикновена анатомична вариация.“

Сътклиф се намръщи, загорялото му лице почервеня.

— Бях забравил за това.

— Значи е нещо старо? Липсата на пулс от тази страна?

Той кимна.

— Вродено е.

Мора пъхна наконечниците на слушалките в ушите си и повдигна болничната нощница, оголвайки едрите гърди на пациентката. Кожата беше все още светла и с младежки вид въпреки шейсет и осемте й години. Десетилетията, през които бе носила монашеските одежди, я бяха запазили от състаряващите слънчеви лъчи. Притисна диафрагмата на стетоскопа към гръдния кош на Урсула и чу стабилните, силни удари на сърцето. Сърце на борец, което продължава да изпомпва кръв и да не се предава.

В кабинката надникна една от медицинските сестри.

— Д-р Сътклиф? От рентгеновото се обадиха да кажат, че филмът от гръдния кош е готов и ако искате, може да слезете, за да го видите.

— Благодаря. — Младият мъж погледна към Мора. — Може да хвърлим поглед и на снимките на черепа, ако желаете.

Качиха се в асансьора с шест от работещите на доброволни начала в болницата момичета, със свежи лица и лъскави коси, които се кискаха и хвърляха възхитени погледи към привлекателния д-р Сътклиф. Той обаче като че ли не забелязваше насоченото към него внимание, вперил поглед в променящите се цифри, указващи етажите. „Романтичното очарование на бялата престилка“ — помисли си Мора, спомнила си юношеските години, през които бе работила като доброволка в болницата „Сейнт Люк“ в Сан Франциско. Лекарите й се бяха стрували недосегаеми. Непристъпни. Сега, когато самата тя беше лекар, знаеше прекалено добре, че бялата престилка нямаше да я предпази от грешки. Нямаше да я направи непогрешима.

Вгледа се в момичетата доброволки, в безупречно чисти униформи, и се сети за себе си на шестнайсет години — не се кискаше като тях, а беше мълчалива и сериозна. Дори тогава бе осъзнавала тъмните нотки на живота. Инстинктивно привлечена от мелодиите в минорен лад.

Вратата на асансьора се отвори и момичетата се изсипаха през нея, подобни на слънчево ято от розови и бели цветове. Мора и Сътклиф останаха сами.

— Уморявам се само като ги видя — каза той. — Каква енергия. Ще ми се да имах една десета от нея, особено след нощно дежурство на повикване. — Погледна я. — При вас има ли много такива?

— Нощни на повикване ли? Редуваме се.

— Вашите пациенти сигурно не очакват да се втурнете презглава към тях.

— Не е като вашия живот в окопите тук.

Той се усмихна и изведнъж се превърна в сърфист със смеещи се очи.

— Живот в окопите. Понякога точно така се чувствам. На фронтовата линия.

Рентгеновите снимки вече ги чакаха на бюрото на служителя при входа на отделението. Сътклиф отнесе големия плик в помещението за разглеждане. Защипа снимките и натисна бутона за осветлението на екрана.

Светлината премигна през изображенията на черепа. Линиите на фрактурата бяха осеяли костта като светкавица. Мора видя две отделни места, по които бе нанесен удар. Първият бе направен по дясното слепоочие и надолу от него, към ухото, се бе образувала тънка цепнатинка. Вторият, явно по-силен, бе попаднал зад първия и бе смазал костта на това място, избутвайки я навътре.

— Ударил я е първо отстрани по главата — промълви д-р Айлс.

— Как разбра, че това е бил първият удар?

— Защото линията на първата фрактура спира разпространението на пресичаща се с нея фрактура от втория удар. — Посочи към линийките от фрактурите. — Нали виждаш как тази линия спира точно тук, където стига до линията от първата фрактура? Силата от удара не може да прескочи от другата страна на пукнатината. От това разбирам, че ударът по дясното слепоочие е бил нанесен пръв. Може би се е обръщала. Или пък не го е видяла, тъй като се е появил отстрани.

— Изненадал я е — уточни младият мъж.

— И това е било достатъчно да я накара да залитне. Тогава е последвал вторият удар, по-назад по главата, ето тук.

Тя посочи втората линия от фрактура.

— И е бил по-силен — добави той. — Компресирал е черепната кост.

Сътклиф свали поредицата снимки от черепа и ги замени с изображения от компютърна томография. Тя даваше възможност да се надникне в човешкия череп, разкривайки главния мозък дял след дял. Видя събралата се на едно място кръв, изтекла от разкъсани кръвоносни съдове. Нарастващото налягане бе станало причина за притискане на мозъка. Нараняването можеше да бъде също толкова разрушително, колкото това, което бе претърпяла Камий.

Но човешката анатомия и човешката издръжливост варират в големи граници. Докато много по-младата монахиня бе станала жертва на травмите си, сърцето на Урсула продължаваше да бие, тялото не желаеше да пусне душата. Това не беше чудо, а една от онези прищевки на съдбата, благодарение на които едно дете например се беше отървало от падане от прозорец на шестия етаж само с безобидни одрасквания.

— Изумен съм, че изобщо е останала жива — промълви той.

— Аз също. — Мора погледна събеседника си. Светлината от екрана осветяваше наполовина лицето му, подчертаваше силните линии на скулата. — Тези удари са били предназначени да убият.