Тес Геритсън
Грешникът (17)

Петнайсет

„Мога да се справя с това. Мога да се справя с него.“

Ризоли караше към „Джамейка плейн“, без да откъсва очи от пътя, но мислите й бяха свързани само с Гейбриъл Дийн. Без предупреждение той се бе появил отново в живота й и тя се чувстваше прекалено зашеметена, за да проумее какво чувства. Стомахът й се бе свил на топка, не си усещаше ръцете. Само преди един ден бе решила, че най-тежкото е минало и той вече не й липсва толкова силно, че благодарение на времето и многото отвличащи съзнанието й събития можеше да остави връзката си с него назад. Да престане да мисли за нея, да я вижда в ума си.

Но сега той се беше върнал, така че нямаше как да не го вижда и да не мисли за него.

Тя пристигна първа в манастира „Грейстоунс“. Остана да го чака в паркираната си кола; всеки нерв трептеше от възбуда, чак й се гадеше от притеснение.

„Вземи се в ръце, по дяволите, фокусирай се върху работата си.“

Видя го, че паркира взетата под наем кола зад нея.

Излезе веднага от автомобила си и приветства хапливия вятър, който атакува незабавно лицето й. Колкото по-брутален беше студът, толкова по-добре, защото имаше по-голяма вероятност да я накара да дойде на себе си. Дийн излезе от колата си и тя го поздрави с отривистото кимване, запазено за колегите й.

После се обърна и позвъни на портата. Без да даде възможност за разговори, без да се налага да търси отчаяно думи. Пристъпи направо към работата, защото не знаеше по какъв друг начин да подходи към тази среща. Изпълни я облекчение, когато една монахиня се показа почти веднага от сградата и се затътри по снега към портата.

— Това е сестра Изабел — поясни тя. — Може и да не ти се вярва, но е една от най-младите монахини в манастира.

Изабел премигна към тях от другата страна на решетките, вперила очи в спътника на Ризоли.

— Агент Гейбриъл Дийн от ФБР — представи го тя. — Ще му покажа само параклиса. Няма да ви притесняваме.

Изабел отвори портата, за да минат. Тя щракна заплашително зад тях. Студеният звук на безвъзвратността. На капана. Сестра Изабел се върна веднага в сградата, оставяйки двамата посетители сами в двора. Насаме.

Джейн пое незабавно контрол над мълчанието и се впусна да прави преглед на случая.

— Все още не сме сигурни откъде е влязъл. Снегът е затрупал следите и не открихме никъде счупен бръшлян, който да показва, че е прескочил през стената. Входните порти са заключени през цялото време, следователно, ако е минал оттам, е бил пуснат от някой. Това е нарушение на манастирския правилник. Трябва да е направено през нощта, когато никой няма да види.

— Нямате ли свидетели?

— Нито един. В началото мислехме, че вратата е била отворена от по-младата монахиня, Камий.

— Защо от Камий?

— Заради това, което открихме при аутопсията. — Ризоли отмести очи към стената, избягвайки погледа му. — Родила е съвсем скоро. Открихме мъртвото бебе в едно езерце зад манастира.

— А бащата?

— Очевидно е главният заподозрян, който и да е той. Все още не сме го идентифицирали. Още изследват ДНК-материала. Но след това, което ни каза току-що, започва да ми се струва, че сме тръгнали в невярна посока.

Заоглежда стените, които ги заобикаляха, портите, които преграждаха пътя пред външния свят и внезапно пред очите й започна да се разиграва съвсем друга последователност от събития, съвсем различна от онази, която си бе представила, когато се бе озовала за първи път на местопрестъплението.

„Не Камий е отворила входната порта…“

— И така, кой е пуснал убиеца в абатството? — попита Дийн, сякаш прочел мислите й.

Джейн погледна намръщено към портата, мислейки за сипещия се по калдъръма сняг.

— Урсула беше с палто и ботуши… — промълви тя.

Обърна се и погледна към сградата. Представи си я в черните часове преди зазоряване, с тъмни прозорци, със спящи в килиите си монахини. С притихнал двор, където се чува само воят на вятъра.

— Вече е валял сняг, когато е излязла — каза тя. — Била е облечена подходящо за времето. Прекосила е двора до портите, където я е чакал някой.

— Това трябва да е бил човек, когото е познавала — допълни Дийн. — Някой, когото трябва да е очаквала.

Младата жена кимна. После се обърна към параклиса и тръгна към него, ботушите й оставяха дупки в снега. Гейбриъл я следваше, но съзнанието й вече не беше фокусирано върху него; тя вървеше по стъпките на една обречена жена.

Нощ, през която вали първият за сезона сняг. Камъните под ботушите ти са хлъзгави. Движиш се безшумно, защото не искаш другите сестри да разберат, че се срещаш с някой. Някой, за когото си готова да нарушиш правилата.

Тъмно е и няма лампи, осветяващи портата. Така че не можеш да видиш лицето му. Не можеш да бъдеш сигурна, че това е посетителят, когото очакваш тази нощ…

Спря внезапно край чешмата и погледна нагоре към редицата прозорци над двора.

— Какво има? — попита Дийн.

— Стаята на Камий — отвърна тя и посочи. — Точно там горе.

Специалният агент от ФБР вдигна поглед към стаята. Лицето му бе почервеняло от щипещия вятър, който бе разрошил косите му. Джейн осъзна, че е сбъркала, като го е погледнала, защото изведнъж я обзе такъв глад за неговото докосване, че се наложи да се извърне, наложи се да притисне юмрук към корема си, за да уталожи празнотата, която усети там.

— Може да е видяла нещо от стаята си — рече Гейбриъл.

— Светлината в параклиса. Била запалена, когато открили телата.

Ризоли вдигна очи към прозореца на Камий и си спомни изцапания с кръв чаршаф.

Събужда се с подгизнала превръзка. Става от леглото, за да отиде в тоалетната и да я смени. И когато се връща в стаята си, забелязва светлината, проблясваща през витражите. Светлина, която няма място там по това време на нощта.

Джейн се обърна към параклиса, привлечена от призрачната картина, която виждаше в съзнанието си: как младата Камий излиза от главната сграда. Как върви под покритата алея, треперейки от студ, и може би съжалява, че не си е наметнала палтото, макар разстоянието между сградите да е съвсем малко.

Ризоли последва призрака в параклиса.

И притихна в полумрака. Осветлението бе изгасено и пейките не бяха нищо повече от издължени хоризонтални сенки. Дийн стоеше безмълвно до нея, също подобен на призрак, докато Камий, дребно деликатно момиче, престъпва прага, лицето й е бяло като мляко.

Поглежда ужасена надолу. Сестра Урсула лежи в краката й, а камъните са опръскани с кръв.

Може би Камий не е разбрала веднага какво се е случило и първо е помислила, че Урсула се е подхлъзнала и си е ударила главата. Или пък е разбрала още с първия поглед към кръвта, че злото бе нахлуло през стените им. Че сега стои зад нея, до вратата. И я наблюдава.

Че се приближава към нея.

Полита от първия удар. Макар и зашеметена, опитва да избяга. Напред, в единствената открита пред нея посока — нататък, между редиците пейки. Към олтара, където залита. Където пада на колене, в очакване на финалния удар.

И когато всичко е свършено и Камий лежи мъртва, убиецът се обръща назад, към първата жертва. Към Урсула.

Но не си довършва работата. Оставя я жива. Защо?

Джейн се взираше в каменните плочи, върху които бе паднала Урсула. Представи си как нападателят се бе навел, за да се увери, че е свършил докрай работата си.

И застина, спомнила си изведнъж какво бе казала д-р Айлс.

— Убиецът не е усетил пулс — произнесе тя.

— Какво?

— В дясната сънна артерия на сестра Урсула не се усеща пулс. — Погледна към Дийн. — Той е помислил, че е мъртва.

Тръгнаха по централната пътека, между редиците от пейки, следвайки последните стъпки на Камий. Стигнаха мястото край олтара, където бе паднала. Спряха в мълчание, вперили очи в пода. Макар да не ги виждаха в полумрака, в процепите между камъните със сигурност бяха останали следи от кръв.

Ризоли потрепери и вдигна очи; Гейбриъл я гледаше.

— Това е всичко, което може да се види тук — рече тя. — Освен ако не искаш да говориш със сестрите.

— Искам да говоря с теб.

— Ето ме, тук съм.

— Не, не си. Детектив Ризоли е тук. Аз искам да говоря с Джейн.

Младата жена се засмя. Богохулствен звук в този параклис.

— Като те слуша, човек ще помисли, че съм с раздвоена личност или нещо от този род.

— Това не е много далеч от истината. Ти играеш на ченге толкова старателно, че погребваш жената. Аз дойдох да видя жената.

— Чака доста дълго.

— Защо си ми ядосана?

— Не съм.

— Странен е начинът, по който ме приветстваш с пристигането ми в Бостън.

— Може би, защото не си направи труда да ми кажеш, че идваш.

Той въздъхна тежко.

— Може ли просто да седнем и да поговорим?

Тя се приближи до първата редица и се отпусна на дървената пейка. Дийн седна до нея, но тя продължи да гледа право напред, защото се страхуваше да го погледне. Страхуваше се от емоциите, които пробуждаше в нея. Дори вдишването на миризмата му беше мъчително заради копнежа, който разбуждаше. Това бе мъжът, с когото беше делила едно легло, чието докосване, вкус и смях продължаваха да я преследват в сънищата й. Резултатът от връзката им растеше вътре в нея и младата жена притисна с длан корема си, за да потисне тайната болка, която усети внезапно там.

— Как я караш, Джейн?

— Нормално, благодаря. Заета съм.

— А превръзката на главата ти? Какво се е случило?

— О, това ли. — Докосна челото си и сви рамене. — Малък инцидент в моргата. Подхлъзнах се и паднах.

— Изглеждаш уморена.

— Не си падаш по комплиментите, а?

— Това е просто наблюдение.

— Е, да, уморена съм. Разбира се, че съм уморена. Последната седмица беше извънредно натоварена. Коледа почти дойде, а аз още дори не съм купила подаръци за семейството си.

Той я гледа известно време и тя извърна очи, тъй като не искаше да срещне погледа му.

— Май не си щастлива, че ще работиш отново с мен, а?

Ризоли не отговори. Не го отрече.

— Защо просто не ми кажеш какво е станало, по дяволите? — не издържа Дийн.

Гневът в гласа му я стресна. Гейбриъл не беше от хората, които разкриваха често емоциите си. Някога това я вбесяваше, защото винаги я караше да се чувства така, сякаш е изгубила контрол над себе си, сякаш всеки момент е заплашена от изгаряне на бушоните. Връзката им беше започнала, защото тя, а не той, бе направила първата крачка. Тя беше поела риска и бе потъпкала гордостта си, но къде я беше отвело това? Беше се влюбила в мъж, който бе все още непроницаема загадка за нея. И който не бе разкрил пред нея друга емоция, освен гнева, който долови сега в гласа му.

Това разгневи и нея.

— Няма смисъл да го обсъждаме — заяви тя. — Трябва да работим заедно. Нямаме избор. Но всичко останало… просто не съм в състояние да го понеса точно сега.

— Какво не си в състояние да понесеш? Че спахме заедно ли?

— Да.

— Тогава нямаше вид на човек, който има нещо против.

— Случи се и толкоз. Сигурна съм, че и за теб е означавало толкова, колкото означава за мен.

Гейбриъл замълча. „Засегна ли се? — запита се тя. — Заболя ли го?“ Не мислеше, че е възможно да нараниш човек, който няма емоции.

Изненада се, когато чу ненадейния му смях.

— Ама наистина можеш да бъдеш гадна, Джейн — каза той.

Обърна се и го погледна — наистина го погледна — и остана поразена от същите неща, които преди я бяха привлекли към него. Силната челюст, гранитносивите очи. Властният вид. Можеше да го обижда колкото си иска, но винаги щеше да чувства, че все пак той контролира положението.

— От какво се страхуваш? — попита Дийн.

— Не знам за какво говориш.

— Че ще те нараня ли? Че ще си тръгна пръв?

— Първо на първо, ти никога не си бил тук.

— Добре, вярно е. Не можех. Не и с нашата работа.

— А всичко се свежда до това, нали? — Стана от пейката и тропна няколко пъти по пода, за да възвърне чувствителността в замръзналите си крака. — Ти си във Вашингтон, а аз — тук. Ти имаш твоята работа, от която няма да се откажеш. Аз имам моята. Никакви компромиси.

— Като те слуша, човек ще реши, че обявяваш война.

— Не, просто излагам логичните факти. Опитвам се да бъда практична.

Обърна се и тръгна към вратата на параклиса.

— И опитваш да се предпазиш.

— А не трябва ли? — попита тя, като погледна назад към него.

— Целият свят не се е наговорил да те нарани, Джейн.

— Защото няма да му позволя.

Излязоха навън. Прекосиха двора и минаха през дворната порта, която се затвори след тях със звучно щракване.

— Е, не виждам смисъл да опитвам да правя пробив в тази броня — каза той. — Готов съм да изминавам дълъг път, за да мога да се срещна с теб. Но ти трябва да изминеш половината от него. Ти също трябва да даваш.

Обърна се и тръгна към своята кола.

— Гейбриъл? — повика го тя.

Той спря и се обърна да я погледне.

— Какво мислеше, че ще се случи между нас този път?

— Не знам. Че поне ще се зарадваш да ме видиш.

— Какво още?

— Че отново ще се чукаме като зайчета.

Тя се засмя и поклати глава. „Не ме изкушавай. Не ми напомняй за това, което ми липсва.“

Той я гледаше над покрива на автомобила си.

— Ще се задоволя и с първото, Джейн — промълви той.

После влезе вътре и затвори вратата.

Ризоли го проследи с поглед и си помисли: „Точно така се забърках в тази каша — покрай чукането като зайчета“.

Потръпна и вдигна очи към небето. Беше едва четири часът, но вечерта наближаваше, отнасяйки оскъдната, сивкава дневна светлина. Не си беше взела ръкавиците, а вятърът беше толкова студен, че буквално ощипа пръстите й, когато извади ключовете, за да отключи колата. Плъзна се на предната седалка и опита да пъхне ключа в командното табло, но ръцете й бяха замръзнали и непохватни и почти не усещаше пръстите си.

Замря на мястото си.

Внезапно се сети за ръцете на прокажените, за изгризаните им като пънчета пръсти.

И си спомни смътно въпроса за ръцете на една жена. Нещо, споменато между другото, на което не беше обърнала внимание тогава.

„Каза, че съм невъзпитана, защото я попитах защо онази дама няма пръсти.“

Излезе от автомобила, върна се при манастирските порти и започна да звъни.

Най-накрая сестра Изабел се появи. Старото лице, което надникна през железните решетки, не изрази удоволствие, като я видя.

— Трябва да говоря с момичето — обясни Ризоли. — С дъщерята на мисис Отис.

Завари Нони да седи сама в стара класна стая в края на коридора и да клати напред-назад силните си крака, висящи от стола, пръснала подобни на дъга пастели върху очуканото учителско бюро пред себе си. В кухнята на манастира беше по-топло, тъй като мисис Отис приготвяше вечерята за монахините, и ароматът на прясно изпечени шоколадови бисквити достигаше дори до това мрачно ъгълче на сградата. Въпреки всичко Нони бе предпочела да се затвори в тази студена стая, по-далеч от острия език и неодобрителния поглед на майка си. Момиченцето като че ли не забелязваше студа. То стискаше жълтеникавозелен пастел и, изплезило връхчето на езика си в дълбока концентрация, рисуваше излизащи от главата на някакъв човек искри.

— Ще избухне всеки момент — обясни то. — Смъртоносните лъчи пекат мозъка му. Затова той ще се пръсне. Както, когато готвиш разни неща в микровълновата фурна и те се пръскат. Ето така.

— Смъртоносните лъчи зелени ли са? — попита Джейн.

Нони вдигна поглед.

— Друг цвят ли трябва да са?

— Не знам. Винаги съм мислила, че смъртоносните лъчи трябва да бъдат, ъъъ… сребърни.

— Нямам сребърно. Конрад ми го взе в училище и така и не ми го върна.

— Струва ми се, че и зелени смъртоносни лъчи ще свършат работа.

Успокоена, Нони насочи отново вниманието си към рисуването. Избра един син пастел и добави шипове към лъчите, така че заприличаха на стрели, валящи като дъжд към злочестата жертва. На бюрото имаше много злочести жертви. По рисунките се виждаха изпускащи огън космически кораби и сини извънземни, режещи глави. Тези извънземни определено не бяха приятелски настроени. Момиченцето, което ги рисуваше, се стори на Ризоли също толкова странно същество, пакостливо дяволче с кафяви цигански очи, което се криеше в стая, където никой няма да го притеснява.

Беше си избрало депресиращо убежище. Класната стая явно не беше използвана отдавна, голите й стени бяха осеяни с белези от кабарчета и пожълтяла скоч лента. Престарелите чинове бяха събрани в далечния ъгъл и бяха оголили надраскания дървен под. Единствената светлина влизаше през прозорците и всичко бе потънало в типичните за зимата сиви отсенки.

Нони бе започнала следващата си рисунка от своята серия за извънземни жестокости. Жертвата на жълтеникавозелените смъртоносни лъчи сега имаше зейнала в главата дупка, от която пръскаха пурпурни капки. Над човечето се появи балонче, в което, като в комикс, момиченцето написа агонизиращото му възклицание.

„АААААА!“

— Нони, спомнящ ли си вечерта, когато разговаряхме?

Кафявите къдрици подскочиха нагоре-надолу в знак на съгласие:

— Ти повече не се върна да ме видиш.

— Да, имах страшно много тичане насам-натам.

— Трябва да престанеш да тичаш насам-натам. Трябва да се научиш да сядаш и да релаксираш.

В тези думи прозвуча ехото на глас на зрял човек. „Престани да тичаш нагоре-надолу, Нони!“

— И не трябва да бъдеш толкова тъжна — додаде тя и избра друг пастел.

Ризоли наблюдаваше мълчаливо, докато детето рисуваше яркочервени капки, бликащи от експлодиралата глава. „Боже — помисли си тя. — Това момиченце вижда тъгата ми. Това безстрашно дяволче вижда повече от всички останали.“

— Имаш много остър поглед — каза тя. — Виждаш много неща, а?

— Веднъж видях как един картоф се пръсна. В микровълновата.

— Последния път ни каза някои неща, за сестра Урсула. Каза, че те смъмрила.

— Смъмри ме.

— Казала, че си невъзпитана, защото си я попитала за ръцете на онази жена. Спомняш ли си?

Нони повдигна глава и едното й тъмно око проблесна изпод непокорните къдрици.

— Мислех, че се интересуваш само от сестра Камий.

— Искам да знам и за сестра Урсула. И за жената, с чиито ръце нещо не било наред. Какво имаше предвид?

— Нямаше пръсти. — Детето взе черен пастел и нарисува птица над пръскащата се глава на мъжа. Хищна птица, с огромни черни криле. — Лешояди — обясни то. — Ядат те, когато си мъртъв.

„Ето на какво разчитам — рече си Джейн. — На думата на едно дете, което рисува извънземни и смъртоносни лъчи.“

Приведе се напред и попита тихо:

— Къде видя тази жена, Нони?

Момичето остави пастела и изпусна уморена въздишка.

— Добре. След като трябва да знаеш. — Скочи от стола си.

— Къде отиваш?

— Да ти покажа. Къде беше дамата.

Якето й беше толкова голямо, че Нони приличаше на малко човече на „Мишелин“, крачещо в снега. Ризоли следваше отпечатъците, оставени от гумените й ботушки и се чувстваше като скромен редник, маршируващ зад решителен генерал. Прекосиха двора на манастира, минаха покрай чешмата, където снегът се беше натрупал на етажи, напомняйки сватбена торта. Момичето спря пред входната порта и посочи.

— Тя беше ето тук.

— Извън портата ли?

— Аха. Беше си увила лицето с голям шал. Сякаш щеше да обира банка.

— Значи не видя лицето й?

Момиченцето поклати глава, кафявите къдрици подскочиха.

— Тази дама говори ли с теб?

— Не, мъжът го направи.

Джейн я изгледа.

— С нея мъж ли имаше?

— Той ме помоли да ги пусна, защото трябвало да говорят със сестра Урсула. Но това е забранено от правилника и аз им го казах. Ако някоя сестра го наруши, я изхвърлят. Мама казва, че сестрите няма къде другаде да отидат, затова никога не нарушават правилника — страхуват се да излязат навън. — Нони направи пауза. Вдигна очи и заяви с нотка на гордост: — Но аз излизам навън непрестанно.

„Защото не се страхуваш от нищо — помисли си Ризоли. — Защото си безстрашна.“

Момиченцето започна да отъпква линия в снега, розовите му ботушки маршируваха с точността на войник. Направи една бразда, после се завъртя кръгом и тръгна обратно, отъпквайки успоредна линия. „Смята, че е непобедима — мислеше си Ризоли. — А всъщност е толкова малка и уязвима. Дребосъче в огромно яке.“

— Какво стана после, Нони?

Детето се върна, стъпвайки тежко през снега, и спря рязко, вперило поглед в заснежените си ботуши.

— Дамата подаде едно писмо през портата. — Нони се приведе напред и прошепна: — И аз видях, че няма пръсти.

— Ти даде ли това писмо на сестра Урсула?

Детето кимна и къдриците му подскочиха отново.

— И тя излезе. Веднага излезе.

— Разговаря ли с онези хора?

Поклати глава.

— Защо?

— Защото когато излезе, те вече си бяха тръгнали.

Джейн се обърна и се загледа в тротоара, където бяха стояли двамата посетители, умолявайки непослушното момиченце да ги пусне вътре.

Космите на тила й внезапно настръхнаха.

Дамата с плъховете. Била е тук.